1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 Крепа – сигурно не е нужно човек да говори исландски, за да почувства, че тази дума не може да означава нещо добро. Крепа означава да се превиваш, означава икономическа криза, рецесия. И това е любимата дума на исландските медии в тези тревожни времена.

Може би трябваше да почувствам, че нещо не е наред още преди няколко седмици, когато моят щастливо-консуматорски приятел Халдор изпрати електронна поща с думите: „Не мога да дойда в Берлин през ноември както бяхме планирали. Валутата изгуби много стойност.“

По онова време обаче не виждах причини за загриженост, защото исландската валута никога не е била особено стабилна, дори и в най-добрите времена. Но когато някъде в края на септември исландската телевизия показа пресконференция на централната банка, изведнъж започнах да осъзнавам сериозността на ситуацията в моята втора родина. Пазачът на валутата, Давид Одсон, каза в неговия по-скоро меланхоличен, отколкото сериозен маниер, че предната нощ банката Глитнир е била изкупена от държавата, за да бъде предпазена от банкрут.

Последва серия от събития, които поставиха Исландия в центъра на медийното внимание както никога преди. Първо чухме, че руснаците са обещали милиарди, после, че не са. Мнозинството от акционерите на Глитнир описаха принудителната национализация като най-големия банков обир в историята на Исландия, а накрая министър-председателят Геир Хаарде започна да говори за неизбежен държавен банкрут и че той е първият исландски политик, който се нуждае от професионални телохранители. След това беше национализирана Ландесбанки, а след нея и Кауптхинг.

Но как се стигна до всичко това? Обичайните взаимни обвинения вече бяха разменени из съответните министерски отдели и политически партии. Да се проследява всичко това може до известна степен да е било комично или тъжно за исландското население. Но ако човек се вгледа по-дълбоко в исландската култура и история, търсейки причините за настоящата катастрофа, той сигурно ще открие нещо, което вече е познато на всички европейци: желанието да бъдем модерни, да бъдем сред печелившите в глобализирания свят – и всичко това съчетано с невъзможността да се освободим от традиционните си начини на поведение.

От летните ваканции, които като дете аз често прекарвах в Исландия, си спомням една друга исландска дума, която не вдъхва особено доверие: вердболга. Буквално това означава взривяване на цените, или с други думи – инфлация. През 80-те години двуцифрената инфлация беше нещо нормално тук. Икономиката зависеше напълно от експорта на риба, повечето от банките бяха в държавни ръце, човек се нуждаеше от специално разрешение, за да обмени пословично слабата крона в немски марки или долари, а търговията беше стриктно регулирана – до 1989 беше нелегално дори да се продава бира. Това беше времето, в което баща ми ме попита: „Защо не вземеш заем и не си купиш къща? Инфлацията ще я изплати.“

В течение на десетилетията исландците бяха свикнали с нива на инфлация, които правеха спестяванията невъзможни. Всеки исландец се опитваше да похарчи парите си колкото се може по-бързо и правеше това, което правеха и всички останали, тоест натрупваше колкото се може повече дългове. В продължение на много години това поведение се прикриваше от приходите от рибната индустрия. На всеки пет години се появяваше по едно ново предградие на Рейкявик, чрез взривяване на замръзналата лава, за да се направи място за все по-големи къщи. За покупката на първата си недвижима собственост всеки имаше право на държавен кредит на стойност деветдесет процента от покупателната сума. Когато се завърнах в Исландия през 1991 и попитах един приятел какво се е случило докато ме е нямало, той гордо заяви: „Сега имаме повече коли на глава от населението, отколкото американците!“

И това беше само началото. През 90-те държавата приватизира банките и производството на алуминий, а туризмът разшири базата на икономическия растеж. Но когато инфлацията достигна нормалните западноевропейски нива, исландците все още харчеха пари сякаш никога няма да има утре. Дори и по-възрастните ми роднини казваха: „За какво да спестяваме? В края на краищата къщата си е моя.“

С готовност признавам, че когато се завръщах обратно в Германия, аз гледах с малко тъга назад към времето, което бях прекарвал в Исландия. Безработицата беше толкова рядка, колкото и песимизма, все повече туристи се изливаха в страната и, благодарение на музиката на Бьорг и Зигур Рос, Исландия дори ставаше cool. А в началото на новото хилядолетие все още изглеждаше, че добрите времена ще си останат тук. Докато в Германия всеки говореше за икономическия спад на запад, малка Исландия беше изкупила почти десет процента от Easyjet. Банката Кауптхинг беше изкупила датската банка FIH Bank, удвоявайки активите си с един-единствен удар, а след това дори нае кинозвездата от Монти Пайтън, Джон Клийз, да участва в тяхна реклама. Реклама за 300 000 души. За тези пари те биха могли да позвънят на всеки човек в Исландия, но дните, в които ставаше дума единствено за Исландия, вече отдавна бяха отминали. Вече ставаше дума за света и исландските инвеститори обявиха най-спокойно, че техните активи са надскочили Брутния Национален Продукт на цялата страна.

Това беше нещо характерно за гордостта, която исландците изпитваха при мисълта, че вече са в състояние да покажат на света, че могат не само да ловят риба, но и да контролират вериги от супермаркети или футболни клубове. Дори Copenhagen's D'Angleterre мина в исландски ръце, традиционният хотел на датчаните, които в продължение на векове бяха упражнявали колониално управление над Исландия. Радостта от този внезапен възход на статуса със сигурност беше една от причините, поради които никой не възразяваше срещу огромния растеж на финансовия сектор. А наводнението от плоски телевизори, домашни кина и дизайнерски кухни в исландските домакинства също не допринасяше особено много за някаква антикапиталистическа предпазливост. Обществеността не се оплакваше, но какво да кажем за държавата? Разбира се, в Исландия съществува държавно наблюдение над банките, но и тук се вижда как пропада опитът да се достигне равнището на международен играч чрез традиционните средства и ресурси на една мини-държава.

Една страна с 300 000 жители, която иска да поеме всички задължения и отговорности на модерна, икономически ефективна нация, е изправена пред сериозен проблем. За разлика от Германия, където хората често се оплакват от педантизма на експертите, проблемът на Исландия е дилетантизмът. Хората са трудолюбиви, динамични – и склонни да се заемат със задачи, които не са по силите и познанията им. Сегашният министър-председател преди това беше външен министър, а също и министър на финансите – по времето, когато шефът на централната банка, който също беше работил като външен министър, беше министър-председател, а сегашният финансов министър работеше като министър на риболовството. Този наистина много провинциален вид политика, правена сред тесни приятелски кръгове, не беше особено подходяща за наблюдаване и контрол на международно-активни банки. Системата функционираше, докато всички ключови играчи живееха в Рейкявик и редовно се виждаха в църквата или в театъра. Но щом само такива влиятелни хора като шефът на Ландсбанки Бьорголфур Тор Бьорголфсон се преместиха в Лондон, социалният контрол вече не можеше да замени институционалния.

Към това се прибавя и фактът, че никой исландец не обича регулатори или наблюдатели. Споменът за техните обичащи риска предшественици, които са напуснали Скандинавия още преди 1000 години, за да живеят на свобода на един негостоприемен остров по средата на Атлантическия океан, далеч от средновековните феодални господари, все още е много жив и до днес. Ако бяхме искали власти, които да се месят в нашите работи, ние никога не бихме напуснали Норвегия, на първо място.

А сега нещата са почти там, където бяха и през 80-те години: инфлацията е двуцифрена; държавата контролира банките и определя разменния курс. Всичко, от което се нуждаем сега е отново да въведем забраната за продажба на бира – и нещата ще изглеждат така, сякаш исландците започват процеса на глобализация отначало.

Моето поколение беше ударено особено тежко от кризата. Приятелите ми, по средата на тридесетте си години, все още трябва да изплащат студентските си заеми, да създават семейства, а някои от тях току-що са купили и първите си къщи. Разбира се, те се чувстват измамени и сърдити, но все още могат да се опрат на двете големи исландски национални добродетели: енергията и оптимизма. И защо не? Исландците имат най-добрата риба и най-чистата енергия в света, а това все някак ще стигне за 300 000 души. Може би ако преди това се отърват от някоя и друга кола.

Този оптимизъм не се ограничава само до моето поколение. Зиги Хал, известен готвач и ресторантьор, който откри нов ресторант в Рейкявик през този месец, беше запитан дали „Крепата“ няма да задържи евентуалните му посетители вкъщи. Той отговори: „За всеки човек, който преди е бил добре, но вече не може да си позволи моята храна, ще има и по един, който вече не може да си позволи да лети до Ню Йорк за края на седмицата“.

Зиги Хал се гордее много с това, че в неговия ресторант се използват исландски продукти: миди, агнешко, картофи. От глобални играчи в инвестиционното банкерство ние стигаме до „местни продукти“. За мен това звучи като прогрес.

Източник
 

Pin It
Кристоф Магнусон
Кристоф Магнусон е исландско-немски романист и драматург. Роден е през 1976 г. в Хамбург. След курс по църковно пеене и доброволен труд в приют за бездомници в Ню Йорк завършва успешно Литературния институт в Лайпциг. „Не бях аз” е неговият дебютен роман.
Други статии от този автор

Посетители

51

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 6 дни
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 6 дни
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020