Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
Ето я тук, новата Турция. Забрадката й – копринен шифон в меко-виолетов цвят. Кристално бяла блуза, черна пола с цепка отстрани. Високи токове. Чантата: черна изкуствена кожа с виолетови украшения. „Всичко трябва да прелива едно в друго“, казва главната дизайнерка на Текбир и поправя забрадката на модела. Хошгелдиниз – Добре дошли при Текбир, модната фирма на пророка.

От истанбулската шивачница идва и онзи бял дамски костюм, с него върви и яркожълтата забрадка, „акцентовият цвят на това лято“, обяснява дизайнерката, която често пътува до Милано и Париж. Забрадка и кариера се казва книгата, която лежи върху бюрото на шефа й. „Който е модерен, вярващ и успешен, купува при нас“ казва Мустафа Карадуман. Текбир е най-голямата фабрика за забрадки в Турция. „Аз имам една мечта“, казва Карадуман. „Иска ми се всички жени в Турция да носят нашите забрадки – не по принуда, а защото ги харесват.“

Секуларните туркини се чувстват застрашени от такива думи. Този човек, предприемач ли е той или фундаменталист? „Който носи забрадка, той желае ислямска република!“, това е горящото подозрение. Айше Буюрле, журналистка, изследователка на женските проблеми и съоснователка на консервативната управляваща турска партия, АКП, е принудена да живее с това. Тя носи забрадката си от убеждение. Забрадката й е с пясъчен цвят, мобилният телефон често залепва за нея. Тя почти не откъсва очи от лаптопа докато говори. „Забрадката в Турция често скрива огромния напредък, който са направили жените“, казва тя.

Майка й покривала главата си по традиция. „Аз я нося, защото това е мое лично решение. За мен тя е елемент от моята религиозност. И протест срещу принудата на един наложен отгоре турско-национален стил.“ Колко религиозен може да бъде един турчин или туркиня в лаицистката[1] република на основателя Ататюрк? Това, казва Айше Буюрле, е въпросът на бъдещето. „Религиозните турци остават верни на своите ценности, но при това са много просветени, модерни и демократично мислещи хора.“

Два пъти чисто самочувствие, два пъти новата Турция. Западните предразсъдъци, както и старите чернобели представи за Ориента се разчупват. Тук изпод забрадката гледа не безправната, подчинена, пердашена майчица. Не кротката сестра, която трябва да бъде защищавана пред света от братя и чичовци. Турция подготвя едно ново послание. Вярващите турци жадуват да не бъдат повече отмятани като назадничави. Нещо повече, те се считат за много по-напредничави от онази радикално-секуларна класа на офицерите, съдиите и чиновниците, които страната на Ататюрк възпитава откъм Анкара от 1923 г. насам.

Вярващите турци поставят под въпрос неограниченото господство на тази класа и възкликват: ислямът и модерността, това са неща, които си подхождат! С този лозунг те се преселват от Анадола в столицата Анкара. Някои от тях участват в консервативното правителство на АКП на премиера Таип Ердоган. Целта им – една реформирана Турция.

Но каква трябва да бъде тя?

Сърдитото подозрение на старата Турция: религиозните носят забрадки, за да съборят секуларната република, те имат таен план да създадат един втори Иран, те само се преструват на модерни, а всъщност искат Шариата. Така говорят противниците и тръбят за атака. Върховният съд проверява едно обвинение, според което партията и правителството на Ердоган трябва да бъдат забранени. Както се твърди – поради антисекуларни машинации. Но зад прозрачното обвинение и политическия процес не стои никакъв юридически мотив. Неговата енергия идва от голия страх пред нарастващата сила на вярващите турци. В обществото се появява дълбока пукнатина, всеки подозира всекиго. Борбата за бъдещето на страната е в разгара си.

Кои са религиозните турци, които искат право на глас и власт в секуларната система? По какъв начин искат те да променят Турция? Откъде черпят самочувствието и силата си?

В началото беше Анадола, сърцето на Турция. Кайзери е в самата среда на Анадола, един град на религиозните мюсюлмани. В прашната равнина в подножието на планината Еркие селджуците основаха първата турска държава. Днес градът се владее от търговци. Пазарите в Кайзери рекламират обувки и говежда пастърма. На един от тях виси плакат с образа на държавния президент Абдула Гюл от АКП. Отдолу е написано „Ние се гордеем с теб!“ Гюл, който беше избран в яростна борба с радикално-секуларния истеблишмънт, идва от тук.

В Кайзери за Турция може да се чете като в отворена книга. Тук президентът, там почернелите от столетията зидове на медресата[2] Сахабийе и старата крепост. Но инак от историята не е останало особено много. Кайзери гледа към бъдещето. Багери прекрояват жилищните квартали. Новата автогара, един експеримент от стъкло, пластмаса и бял бетон, изглежда така, сякаш тук ще каца космическа совалка. Покрай гарата се отива в огромната индустриална част, където през 2004 г. само за един ден бяха основани 139 нови фирми. Плакати призовават да се пие повече новата Кола Турка и да се карат повече турски трактори.

Сафет Арслан пуши цигара Давидоф над подредената си работна маса. Притежателят на Ипек, една от най-големите турски мебелни фабрики, е типична бащинска фигура от Анадола – черни вежди, сребърно-сива коса, добре поддържани мустаци, златни очила за четене. Той има две страсти: едната се отнася до колекционирането на тесбих, молитвени броеници, а другата – до разширяването на бизнеса. Той току-що е разширил пазара си до Иран и държавите от Персийския залив. „Радвам се на отварянето на Турция при това правителство.“

Осъжданата от верния на държавата истеблишмънт глобализация е за него нещо много добро. „Ние трябва да се подготвяме за това, да организираме банките си по нов начин и да освободим държавата от ненужни отговорности.“ Кредити и данъчни облекчения, каквито турската държава преди идването на Ердоган с удоволствие раздаваше на закъсали фирми, той счита за болест. „Те само пропиляват парите и накрая въпреки всичко не са конкурентоспособни.“

Арслан често през живота си се е финансирал сам. Баща му е бил прост тъкач на килими. След началното училище родителите му го изпратили да работи. Още на 14 години той вече работел като дърводелец в една работилница за мебели. „Майсторях дивани и столове, обличах кресла, без никакви гънки.“ Той показва една стара снимка на малък мебелен магазин. От него станали два, после пет мебелни магазина, през 1991 той основал своята фирма Ипек. „По онова време хората купуваха копринени мебели като луди, фабриката растеше бързо.“ А след това Ипек ощастливил турците със сгъваеми дивани. Арслан купил земя, на която имало цинкова фабрика, която днес също му принадлежи. В центъра на Кайзери той върти цял пазарен мол. Дали 51-годишният Арслан е свободен от ценности едър капиталист или вярващ мюсюлмански предприемач?

„Ислямът ни казва, че печалбата трябва да е справедлива: работи здраво, не ощетявай другите, помагай на ония, които са в нужда“, казва Арслан. На кого помага той? „Финансирам едно училище, един спортен център, даваме стипендии за студенти.“ Университетът Еркие в Кайзери се поддържа от множество фирми, някои факултети и училища носят имената на спомагателите. Това не е написано в Корана, то е просто израз на културата на този град, казва Арслан гордо. „Когато човек работи здраво, той изпълнява задълженията си и кара Бог да се усмихва“. Затова в Кайзери има малко ресторанти и почти никакви барове, където само се пилее време.

Но не задължава ли Бог вярващите също да пътуват до Мека и да се молят по пет пъти на ден? Да, Арслан вече е бил на хаджийско пътуване, но за моливите времето не достига. Но работниците му могат да се молят по време на обедната почивка в джамията, която принадлежи към фабриката. А в петъчни дни те пътуват колективно до новата голяма джамия, до която се стига с автобус за пет минути.

Божият храм напомня за големите истанбулски строителни паметници от 16 век. Великолепен вътрешен двор, купол с диаметър 35 метра, мраморни галерии, колони от благороден камък и златни полилеи. Тук с лекота се побират няколко хиляди вярващи, долу мъжете, горе жените, със забрадки. Тя не е издигната от някой султан или от регионална религиозна служба: построили са я предприемачите от Кайзери. Оттук и хубавото име: „Централна джамия на организираната индустриална зона“. Тя се издига над една близка електрическа централа с блестящи хромирани тръби, която обслужва както фабриките от Кайзери, така и подовото отопление на пресния бетонен божи храм.

Мъжете на шевните машини учтиво поздравяват началничката си

Тази смесица от високи технологии и морални изисквания, икономическото чудо от Кайзери, се нарича „централно-анадолската революция“, в един доклад на European Stability Initiative (ЕСИ) в Истанбул. Там където преди двадесет години дядовците работеха в огромни, управлявани от Анкара комбинати, днес синовете и внуците от Кайзери поемат щастието в собствените си ръце.

А дъщерите? ЕСИ не премълчава проблемите в доклада Ислямски Калвинисти – например ниския брой на работещи жени. Преди около три години само около 37 процента от тях имаха работа. Какво се е променило?

Берна Илтер ни води покрай подредените на камари дюшеци в нейната фабрична зала. Мъжете на шевните машини поглеждат към нея, поздравяват учтиво, тя маха в отговор. А след това обяснява различните култури на дюшеците по света. Леко мачка един облечен в коприна екземпляр: „Този тук е мек в областта на раменете и хълбоците, ще заминава за Холандия.“ След това натиска следващия. „Корав като камък – така ги харесат пакистанците.“ Берна Илтер се специализира в международния пазар. Една турска началничка, която си пробива път в мъжкото анадолско общество и не се страхува от глобализацията. „Преди да започна с дюшеците, търгувах с метални продукти.“ В Нигерия продавала стоманени врати за бани и тоалетни. „Те се страхуваха, че може да бъдат нападнати докато са в тоалетната, затова си купуваха моите бронирани врати.“

За 33-годишната жена фабриката за дюшеци не е жизнено дело, а само една от много възможности да постигне успех. „Има много жени, които използват женствеността си, за да си пробият път“, казва тя. „Аз не ги вземам на сериозно.“

Берна Илтер е член на един национален съюз на жените-бизнесменки – като засега единствената предприемачка от Кайзери. Дали предпочита да назначава жени? „Това е проблем. При мен работят 70 мъже и само единайсет жени. Мнозина искат да работят вкъщи заради децата, това обаче при нас не става.“ Берна Илтер желае да има детска градина в индустриалната зона и разговаря с колегите си за това. „Защото на всяка цена искам повече жени.“ Има ли значение забрадката при това? „Не.“ Самата тя носи дългите си коси открито.

В нейната фабрика работят мъже – и жени, с или без забрадка. Политическите дебати в Анкара около стриктната забрана за носене на забрадки в университети и обществени сгради според Илтер са уморителни – една чисто мъжка дискусия, която отвлича хората от реалните проблеми на страната. Като „секуларна гражданка“ тя не обича да излага религията си на показ. „Аз не гледам забрадката, а главата. Всяка жена трябва да решава сама дали иска да носи забрадка или не.“

По-голямата част от туркините носят забрадки. Според едно ново проучване на частния университет Сабанчи, 49 процента от жените я завързват съвсем традиционно с прост възел под брадичката. Някой кичур коса може и да се подава навън. Единадесет процента носят особено мразения от секуларистите „тюрбан“, една увита около челото и врата кърпа, която оставя само лицето свободно.

„Забрадката не е политически символ“, казва журналистката Айше Буюрле. Това е част от нашата култура, затова я носим. „Не е задължително човек да изглежда западно, за да бъде напредничав. Изследването на Сабанчи установи, че броят на носителките на забрадки е намалял с десет процента при правителството на Ердоган. Ново е обаче, че все по-малко носителки на забрадки се крият вкъщи. Те работят, пътуват, пазаруват и изискват по пазарите на строго секуларната държава същите права като жените без забрадки.

За какво става дума в края на краищата: Свобода!

Тя е може би най-важния мотив за „анадолските тигри“, както в Турция наричат растящата средна класа. Именно бившият президент Тургут Йозал, банкер и вярващ мюсюлманин беше онзи, който ги пусна навън от кафеза. Долу управлението на валутата, държавните мангизи и митническите бариери, горе насърчението на износа! „Йозал искаше предприемачите вече да не стоят на опашка пред чиновниците в Анкара, за да печелят пари“, казва Шахин Алпай, политолог и колумнист от Истанбул. „Новата средна класа разбра: пазарната икономика е нещо добро, свободата и независимостта на гражданите са нещо добро.“

Всичко това са изисквания от страна на еманципирания народ, които предизвикват студени тръпки по гърбовете на множество генерали и прокурори. Точно с такива лозунги беше избран за премиер-министър вярващият мюсюлманин Таип Ердоган. Повечето от неговите привърженици идват от консервативния Анадол, от турската периферия. В Анкара Ердоган се бори срещу съдиите, чиновниците и офицерите на централизираната държава.

Но как се завладява центъра? С пари, беше класическият отговор на анадолската средна класа. Новият отговор е: с дух и послание, следователно с университети и медии. Истанбул е сцената, на която се разиграва този конфликт. Медийна метрополия, индустриален гигант, град на ток-шоутата – културното и интелектуално сърце на Турция. Османският водач Мехмед Фатих превзе Константинопол през 1453. Фатих означава „завоевател“, едно име, което се употребява широко и до днес.

Консервативни хора от Анадола спонсорират университета

Недалеч от автомобилната фабрика на Мерцедес пред вратите на метрополията учредители от Анадола основаха преди десет години един университет на име Фатих. Сега децата им идват тук. От университетския комплекс на Фатих студентите гледат надалеч, към едно голямо езеро и към радостно бъдеще. На поляната пред сградата на университета седят жени със забрадки редом с такива, които носят дълги изрусени коси, гладко избръснати мъже редом с мустакати, светлокожи редом с тъмни, загорели от слънцето типове.

„Ние имаме студенти от Китай и Африка, от Близкия Изток и Русия“, казва Гьокхан Бак, професор по международни отношения. Разбира се, повечето студенти са турци; между другото: повече жени, отколкото мъже. В университета Фатих следват около 8000 млади хора. За разлика от повечето държавни университети мнозинството от тях тук не идват от горната класа от Истанбул и Анкара. „Те произхождат от източните провинции“, казва Бак, „от консервативни семейства, които ни се доверяват, които се чувстват близки до нашата култура.“

Какво има пред вид той под „култура“?

„Ами това, че студентите се движат в една почтена атмосфера, че например в университета не се употребяват наркотици.“ Както и неща като това, че в петък по време на обедната молитва няма семинари.

И какви почтени неща се изучават в университета Фатих?

Бак изброява: управленчески науки, инженерство, хуманитарни науки, икономика, международна политика и езици, китайски, английски, испански.

Не и арабски, макар че този пазар става все по-важен за Турция?

„Не“, казва Бак, „това би могло да бъде криворазбрано от секуларния истеблишмънт.“ По тази причина университетът Фатих все още няма и факултет по религиозни науки. „За нас това е прекалено рисковано, ние трябва да сме последните, които ще заговорят за религия.“

Защото те са религиозни. Университетът се спонсорира от консервативни бизнесмени от Анадола, един от тях е бащата на Бак. Всички те стоят близо до Фетула Гюлен, водачът и проповедникът на един така разбиран от неговите последователи просветен ислям, който в Турция лежа в затвора, многократно беше заплашван с арест и днес живее предимно в изгнание в САЩ. Гюлен никога не бил виждал университета, който бива издържан от неговото движение. Той обаче се среща със студентите, които встъпват в движението. „Мнозина от тях отиват в икономиката“, казва Бак. Една трета се завръщат във фирмата на собственото семейство, някои биват наети от Мецедес-Бенц Тюрк. Истанбул е нарастващ пазар за работна ръка. Един от абсолвентите вече е стигнал до политическия център, той седи като млад представител на АКП в парламента.

За да се участва в голямата политика, в дебатите на Турция, е необходимо нещо повече от парламентарни места. Монополът върху мненията беше в продължение на десетилетия в ръцете на секуларни, близки до държавата големи фирми. Но това вече е минало. Атаката срещу монопола идва от една бяла истанбулска офисна сграда с автоматично поливана тревна площ – главното управление на вестник Заман.

Влиятелният вестник има тираж от около 750 000 екземпляра. Към това се прибавя и една агенция за новини, списание и професионално направен вестник на английски език. Медийната империя принадлежи на анадолски бизнесмени, стоящи близо до Фетула Гюлен. Някои намират сградата на Заман, с нейните стъклени офиси, някак прекалено американска. Но стриктната забрана за пушене, както и подчертаната чистота, са част от собствения имидж. Тук ценностите се представят навън: редакторът е почтен, честен, добре организиран и неуязвим за изкушения от какъвто и да било род човек. Хората вървят върху полиран бял гранит, навсякъде се виждат подредени бели работни маси, към офисите на главния редактор и шефа на издателството води бяла вита стълба.

„Добре дошли!“ Екрем Думанлъ ни води към един дълъг диван, който представлява хубав синтез от източна общителност и западна модерност – покрит с черна кожа, хладен и непретенциозен, до него масичка за чай от хром и бял лак. И какъв синтез продава Заман на читателите си? „Аз вярвам, че ценностите и секуларната държава си подхождат взаимно. Никой не иска да отменя лаицизма.“

Всичко това е един псевдо-дебат. Онова, което Турция преживява в действителност е един класов конфликт. „Бюрокрацията, армията, старите елити се чувстват смутени от това, че консервативните анадолци подчертават ценностите си и въпреки това искат да участват в обществения дискурс.“

Ценности? Не стои ли зад тях ислямският „таен дневен ред“, за който предупреждават ляво-секуларните? Задължителни забрадки за всички? Думал се противопоставя. „Дневен ред не съществува. Според нас става дума за един либерално-консервативен мироглед. Семейни ценности и една правилна смесица от турска култура и западна демокрация.“ И как се отразява това във вестника? „Ние пишем, че Турция трябва да стане по-либерална във всички религиозни направления, трябва да стане по-демократична и по-отворена.“ Заман пледира за турско членство в ЕС.

Европейският Съюз вече разглежда Заман много интензивно. В Германия франкфуртската редакция продава до 50 000 екземпляра дневно. Англоезичното издание в Турция се намира при чуждестранни дипломати, учени, журналисти, Интернет-сайтът се чете най-много в САЩ и Малайзия.

Англоезичното издание е субсидиран бизнес със стратегическа визия. Когато и да се заговори за Турция по света „ние искаме да представяме нашия възглед за нещата“, казва неговият директор. Той знае, че мнението от чужбина също решава в ожесточената вътрешнополитическа борба. В края на краищата Турция се намира в преговори за присъединяване към ЕС.

Занаятчиите откриват сладките изкушения на буржоазията

Накрая още и въпроса: Как прави главният редактор един вестник за консервативни ценности? Думанлъ се смее. Те просто се отказват от оскъдно облечени жени във формат цяло тяло, които конкуренцията печата на първа страница. „Ние предпочитаме едно добро оформление.“

Стилът, опаковката и външният вид са важни за някои, които идват от периферията в центъра на републиката. Истанбул е рампата за новия елегантен елит. За раздърпаните кафяви панталони на татко, за широкия кухненски кафтан на мама младите успешни анадолци не искат вече нищо да знаят. Пък и защо ли, когато има Прада – или Вако, възходящата турска марка. В Истине Парк, най-новият мол в Истанбул, може да се види как се глобализира по-добре печелещият анадолец.

Забрадки от Текбир или, ако транспортните разходи нямат значение, от Шанел. Девствени комбинации от невинно-бяло от Диане фон Фюрстенберг. Кафето-лате след това е свободно от ценности, но въпреки това принадлежи към цялото. Тя носи забрадка, а той – бебето; по-големите деца карат воден скутер в едно изкуствено езеро под пъстри неонови светлини. Така прекарват времето си секуларни и религиозни мъже и жени. Истине Парк не е оазис на благочестието, но пък един от най-големите търговски центрове в Турция, които усърдно се насърчават от АКП-кметовете и в които консервативните предприемачи притежават акции.

„Множество някогашни занаятчии от провинцията отдавна вече са открили сладките изкушения на буржоазията“, казва Себнем Гюмюсчу, която пише дисертация върху „новите елити“ в Турция. „Религиозните символи като забрадката могат при това да се превърнат в консуматорски артикули. Разбира се, един добър мюсюлманин не би трябвало да консумира прекалено много. Но когато има нужда от нова кола и при доставката тя случайно се окаже малко по-голяма, то това винаги може да се оправдае с обяснението: „Един добър мюсюлманин заслужава това“.

И все пак Мустафа Карадуман, фабрикантът на забрадки, наскоро получи критики от страна на турските ислямисти по повод едно модно ревю. Моделите му били прекалено шик. „В исляма не е позволено на жените да се разхождат кокетно пред мъже“, затрещя ислямисткият вестник Milli Gazete, която стои близо до стария ислямист Нежметдин Ербакан. Такива ревюта „в привидно ислямски дух“ били позор.

Но този дух е очевидно гъвкав. В Истанбул възникват закрити жилищни комплекси за вярващи, които могат да си ги позволят. Новите скъпи жилища на комплекса „Хилал конаклар“ са разпродадени за много кратко време. Той подмамва с малка джамия, с палми и плувен басейн с изкуствено течение, около който се седи не в бикини, а в прозрачни тънки костюми. За благо на Бога и на кожния лекар.

Който не притежава парите да си позволи едно толкова благочестиво обкръжение, може поне да резервира стаи в някой почтен хотел. Byotell в Истнабул предлага великолепен изглед към един нов процъфтяващ бизнес-квартал. На долните три етажа за по-здравословния живот на гостите се борят един Health Food Restaurant, Jasmina Beauty Club и център за отслабване и борба срещу остаряването. Хотелът има семейни апартаменти и големи дивани в ресторанта. Една джамия се намира съвсем наблизо. В лобито един ювелир продава рубини с големина на топки за голф и калиграфски молитвени афоризми, изработени от брилянти. До него едно туристическо бюро рекламира хаджийски пътувания до Мека, където срещу надценка може да се наеме луксозен апартамент с изглед към Каабата. Но онова, което всъщност различава хотела от останалите е изборът от напитки.

„Може ли да видим виненото меню, моля?“

Келнерът съжалява: „Ние не предлагаме алкохол.“ В целия хотел? „Да, в целия хотел.“ Новият елит пие плодови сокове.

И така модерността и вярата биват помирени една с друга, а западно-вдъхновеният универсален комфорт се претопява в ислямските нрави. Това не е някаква чиста религиозност, а една нейна популяризация. Не всички могат да бъдат толкова образцови колкото Али Булач, един от духовните водачи на религиозния нов елит. Вместо плодов сок при него има чай. Журналистът и съосновател на Заман се е отказал от цялата останала пищност. В офиса му се намира дървена маса, два стола, компютър и едно малко поизсъхнало стайно растение. Единственото украшение са неговите статии, с които той си е спечелил славата на един от водачите на анадолските елити.

Булач се чувства подразнен от това, че модерността на Турция се измерва от мнозина според това колко „западно“ изглежда тя. „Османската империя се ориентираше духовно прекалено много на изток, секуларните елити на Турция пък са се вторачили прекалено много в Запада. И двете те имат само по едно крило. Затова и не могат да летят.“ Други са днешните мюсюлмански интелектуалци – те говорят английски и арабски, те четат просветителския мислител Имануел Кант и средновековния учен Ибн Халдун.

Кант и Халдун, това са отдавнашни неща. В какво се състои модерността? През 20 век Турция направи голям скок към модерността, казва Булач. Основателят на държавата Кемал Ататюрк модернизира държавата отгоре. „Беше създадена една нова буржоазия, фесът беше забранен, забрадката заклеймена като назадничава, западния стил на живот имитиран, а обявената за изостанала религия – изключена от обществения живот.“

„Религиозните турци призовават за гражданска свобода.“

Открай време примерът за подражание е строгият лаицизъм на Франция, държавата възпитава народа, а центърът в Анкара властва над периферията. „Страната е както вкоравена“, казва Булач, „така и силно разтърсена от модернизацията на 21 век.“ Тя идва отдолу. В провинцията анадолският капитал се е обединил с вярващия народ и подкрепя правителството на АКП. Ключът: ислямът и модерността в Турция не се намират в противоречие, напротив. „Тук ислямът и трудолюбивата, религиозна средна класа са моторът на модернизацията.“

Секуларните критици упрекват премиера Ердоган в това, че той търси един не-западен път към модерността.

„Това е грешка, за религиозните турци е важно единствено не просто да се копира запада, а да се обвържат универсалните ценности с нашите.“

Но това се твърди и от някои азиатски владетели.

„Отново грешка, азиатските модели приличат много повече на Кемализма. Ние искаме модернизация отдолу вместо отгоре, гражданско участие вместо щикове.“

И религиозните мюсюлмани гледат към западните модели, но вече не към Франция, а към страни, „които се отнасят по-свободно към религията – като например Великобритания или Германия“, казва Булач. Религията през 21 век се променя и по този начин.

Шариа?

Ах, моля. Още през деветдесетте години до 20 процента от турците желаеха отново ислямското право. Днес това са само около осем процента. „Религиозните турци призовават към гражданска свобода и пазарно общество“, казва Али Булач. „Те не искат да бъдат командвани и управлявани авторитарно. И те не са особено поласкани когато някой им казва как трябва да изглеждат.“

Журналистката и модераторка Айше Буюрле принадлежи към множеството туркини, чийто живот и кариера е постоянна борба с неща като външността. Проблемът е забрадката. „Аз съм членка на съвета на основателите на АКП, но не мога да стана народна представителка в турския парламент“, казва тя. Защото във всички обществени сгради в Турция забрадките са забранени.

„Исках да се запиша за една магистърска учебна програма, но не бях приета. Искам да модерирам в телевизията, но заради забрадката ме изпращат в ислямските канали. Секуларните вестници не приемат статиите ми.“ Понякога било трудно дори да се намери място в ресторант. Наскоро тя посетила заедно с приятелки един ресторант в истанбулския капучино-квартал Нишанташи. „Келнерът дойде при нашата маса и ни помоли да напуснем локала, защото другите гости се чувствали смущавани от нашите забрадки.“

Това са моментите от ежедневието на секуларна Турция, които са направили от религиозните турци съюзници на ЕС. Много от нещата, които Брюксел изисква от Турция в преговорите за членство, се припокриват с желанията на анадолските елити: човешки права, свобода на словото, разделение между военните и политиката, цивилизоване на полицията, демократизация на институциите, преобучаване на съдиите и съдилищата, които – не както днес – да защищават не държавата, а правото. На въпроса къде желаят да видят Турция след двадесет години, предприемачи като Сафет Арслан или Берна Илтер, както и журналистите Екрем Думанлъ и Айше Буюрле отговарят в един глас: в Европейския Съюз.

„Реформите по европейски модел ни помагат да се движим към едно по-добро бъдеще“, казва Буюрле. Радикално-секуларните елити, някога западен авангард на Турция, вече отдавна са разпознали Европейския Съюз като съюзник на „ислямската опасност“ и блокират ЕС-реформите по всички възможни начини.

Тяхната здрава крепост е столицата Анкара: широки булеварди, държавни банкови сгради, огромни управленчески блокове, мрежи и бодлива тел около военни съоръжения, масивното министерство на отбраната, повече посолства, отколкото барове и ресторанти, полиция на всяко кръстовище, сградата на парламента от тъмен гранит на един хълм, отдалечен точно на 1923 метра от гробницата на Кемал Ататюрк. 1923 е рождената година на секуларната република. Всичко, всичко в центъра на държавата е символ.

Който наистина иска да участва в националната дискусия, трябва да успее там. В една от задните стаи на парламента седи Суат Кълч, на 34 години, късо подстригана коса, свежо обръснат, син костюм, любезна усмивка, малко турско знаменце на ревера. Той изглежда като образцов народен представител – може би защото не притежава класическата биография на елитен турчин от Анкара или Истанбул.

Баща му работел като строител в Самсун на Черно Море, а после основал собствена строителна фирма. Братята му поели фирмата от бащата. „Самият аз консумирам онова, което те произвеждат“, усмихва се Кълч. Той можал да следва право, станал журналист и работил в телевизионния канал D. Когато през 2002 АКП за пръв път спечелила изборите с абсолютно мнозинство, на 28 години той бил един от най-младите народни представители. Бил достигнал центъра.

Както при повечето парламентаристи от АКП, съпругата на Кълч носи забрадка. Има ли той проблем със секуларната държава? „Не“, възмущава се Кълч, „разбира се, че един религиозен човек може да бъде много светски. Но колко често той ходи на джамия, дали жена му носи забрадка и в коя религия двамата възпитават децата си, е нещо лично.“ Също и в секуларната държава.

„Свобода на гражданина“ – с този лозунг АКП обоснова един реформен закон, прокаран с много шум след спечелените отново през 2007 година избори. Отново ставаше дума за забрадката. Правителството отмени една забрана, която в повечето секуларни държави би била напълно непредставима. На турските студентки дотогава не беше разрешено да носят забрадки в университетите. В бъдеще това трябва да бъде позволено, за да могат повече религиозни семейства да изпращат децата си във висшите училища.

Това е първият от стотиците реформаторски закони на АКП, който има нещо общо с религията. За базата на партията, която жадува за символика, това е нещо много добро. Но същевременно това мобилизира радикално-секуларните сили и довежда борбата на стария срещу новия елит до крайност. Заради едно парче плат се разкъсва цяла Турция.

В Анкара правителството трябва да бъде официално забранено[3]

Законът се превръща в зла участ за АКП. В Анкара – нещо гротескно от гледна точка на западните демокрации – правителството трябва да бъде официално забранено. Конституционният съд умува над обвинението и предложението за незабавно разтурване на консервативната АКП, която притежава абсолютното мнозинство в парламента. За премиера Ердоган, президента Гюл и 71 други партийни членове, между които е и Айше Буюрле, са изискани политически забрани. Дали законът за забрадката не е бил грешка?

Суат Кълч вдига ръце в защита. „Това е закон, който е одобрен от мнозинството в парламента, зад което стои мнозинството в Турция. Как може това да бъде грешка?“

Ще загуби ли новият елит влиянието си, ако АКП бъде забранена? Кълч поставя защитна физиономия: „При последните избори ние спечелихме 47 процента от гласовете. Ако сега ни забранят, накрая ще бъдем още по-силни.“

Тук прозира непреодолимото самочувствие на младите анадолци, увереността, че те карат в победното платно на историята. Зад тях стоят богати предприемачи, вестници, телевизионни канали, цели университети и религиозният народ.

Но може би Таип Ердоган е прекалено самоуверен. Премиерът сам постави победата в опасност. След спечелените избори през 2007 той първо си позволи една дълга пауза с реформите, по закона за забрадките той работеше заедно с националистите, високомерно отблъсна предупрежденията от страна на собствената партия и провокира политическите противници чрез остър език. Сега той приватизира един телевизионен канал и го дава на собствените си хора. Ердоган показва на младите анадолци чрез отрицателен пример, че завладяването на центъра изисква много тънко усещане и доверени съюзници в секуларния лагер. В момента тези неща му липсват – и затова партията му е изправена пред политически процес.

Но една следваща партия вече се планира по работните маси на АКП-стратезите. Основна мисъл: партии и политици могат да бъдат забранени, народът обаче не. Суат Кълч си остава оптимист: „Хората отново ще ни доведат на власт.“ При това той се позовава едновременно на основателя на Турция и на ЕС. „Ататюрк каза, че целият суверенитет принадлежи на народа. А ЕС изисква от нас демократични основни правила на съвместния живот. Онова, което ние искаме, не е нищо друго: демокрация, демокрация, демокрация.“

Радикално-секуларните елити, армията, юристите и полицаите разбират земетръсната сила на този аргумент. Те вече отдавна са се научили да се страхуват от религиозния народ и от средната класа, от тяхното влияние върху Истанбул и Анкара, върху забрадките и мустаците на ключови позиции в страната. Сега те посягат към последното оставащо им средство: да продължават да пречат на Турция да се превърне в истинска демокрация.


Източник
 



[1] Лаицизъм: строго разделение между държава и религия, Бел. пр.

[2] Медреса (мадраса): мюсюлманско висше училище за обучение на духовници, Бел. пр.

[3] Статията е писана през месец май 2008, когато решението на конституционния съд още не беше известно. Междувременно се знае, че партията АКП и правителството в Турция не бяха забранени. Бел. пр.

 

Михаел Туман
Михаел Туман ръководи редакцията за Близкия Изток на немския вестник Die Zeit в Истанбул и пише за арабския свят, Турция, централна Азия и бившия Съветски Съюз.
Други статии от този автор
Посетители: 187

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • анатоли кирилов писа Още
    Я опитайте пак, г-н... преди 50 минути
  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 22 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици