Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2018 06 Italy
Италианският премиер-министър Джузепе Конте в Рим, май 2018
Снимка: ALESSANDRO BIANCHI / REUTERS

 

Популизмът достигна Рим

Преди тридесет години двама италиански икономисти, Франческо Джавази и Марко Пагано, публикуваха студия, в която се обяснява защо [италианските] правителства трябва да се обвързват с международните икономически споразумения, които ограничават политическите им опции. Външните ограничения, твърдят те, са цената за доверието. Като вързват собствените си ръце, политиците съобщават на пазарите, че са се ангажирали с отговорни, но болезнени и потенциално непопулярни политики. А като оформят пазарните очаквания, политиците правят по-лесно и по-малко скъпо постигането на собствените си вътрешни цели.

В продължение на две десетилетия, започвайки от края на 80-те години до началото на световната финансова криза през 2008-2009, италианските политици използваха тази идея за външни ограничения (на италиански, vincolo esterno) – за да въвеждат значителни реформи в пенсиите, трудовите пазари и държавните финанси. Като министър-председател, Романо Проди дори използва vincolo esterno, за да помогне на Италия да изпълни изискванията за присъединяване към еврото.

Но новото правителство на Италия – което представлява съюз между лявото популистко движение „Пет звезди“ (M5S) и дясната популистка „[Северна] Лига“, обяви края на този вид доброволно приети ограничения. Тяхната цел, очертана в документ от 58 страници, който обхваща всичко от селскостопанската политика до университетското образование, е да се правят реформи без поемане на международни ангажименти. Ръцете на Италия вече няма да са вързани.

Проблемът е, че международните ограничения, договорени от предишните правителства, не са се изпарили във въздуха. Рим си остава включен в процедурите на ЕС за координация на макроикономическите политики, които изискват от него да намали дълга и дефицита си, и да реформира други икономически институции. Освен това Италия е по-зависима от пазарите сега, отколкото преди. Ако пазарите внезапно променят очакванията си за Италия – ако сметнат, че новото правителство няма да спази ангажиментите на предишните – то държавните заеми ще станат по-скъпи и политиката ще бъде по-сложна. Джавази и Пагано са били много прави в това отношение.

Но, както изглежда, на новите коалиционни партньори не им пука. Напротив – те очевидно са изпълнени с нетърпение да докажат, че са готови да платят цената на по-голямата свобода на маневриране. Това желание да се отхвърли vincolo esterno е от решаващо значение за разбирането на това как правителството ще подхожда към ЕС, а и към собствената си програма за вътрешни реформи. То обяснява и защо толкова много от реформите, които коалицията предлага – включително тези, свързани с пенсиите, подкрепата за доходите, държавните финанси, данъчната реформа и банковия надзор – изглежда вървят директно срещу духа на европейските ангажименти на Италия, и защо лидерите на M5S и Лигата реагират така остро срещу всякакви европейски заявления относно важността на придържането към правилата (във вторник шефът на лигата Матео Салвини предупреди Франция „да ни си пъха носа в чужди работи“).

Най-важно е, че това желание за освобождаване от външни ограничения обяснява защо съставът на министерския екип е по-малко важен от общите ангажименти, заложени в коалиционното споразумение. Независимо дали новото правителство ще назначи икономист или политик като финансов министър, то ще отблъсква всеки опит на външни сили, които биха се опитали да го накарат да смали амбициите си, включващи революционна промяна на начина на облагане на домакинствата и бизнеса, на отношението към нелегалните имигранти и хората, търсещи убежище, а също и как италианската социална държава ще работи за подпомагане на възрастните, бедните, търсещите работа и онези, които не могат да се издържат сами.

Лудо харчене

В сряда, след като италианският президент Серджио Матарела най-накрая одобри назначаването на Джузепе Конте за нов министър-председател, Салвини бързо обяви приоритетите на правителството за първите три месеца – намаляване на данъците и отхвърляне на непопулярните пенсионни реформи, прокарани през 2011 от кризисното правителство начело с Марио Монти. Някои от тези неща ще са сравнително ясни. Новата коалиция не може радикално да промени италианския данъчен кодекс през първите си сто дни, но може да премахне част от акцизите върху бензина и да започне да променя критериите за встъпване в пенсия, например чрез заменяне на възрастовите изисквания с изработени години, а също и като позволява на жените напускат работната сила по-рано от мъжете.

Всичко това може и да звучи като скромни промени, но те ще бъдат скъпи. Според изчисленията на Карло Котарели, бившият директор по фискалните въпроси на Международния валутен фонд, елиминирането само на акцизите ще доведе до повече от 7 млрд. долара загубени приходи, а промяната в пенсиите ще добави около 9,4 млрд. долара разходи. Освен това, в по-дългосрочен план, разходите за пенсионните реформи ще се увеличат, тъй като все повече хора попадат в границите на възрастта за ранно пенсиониране.

А междувременно ЕС очаква Италия да намери още 5,8 милиарда долара спестявания, за да постигне фискалните си цели за тази година, плюс други 11,7 милиарда, за да избегне автоматично увеличение на данъците върху добавената стойност, което инак ще се извърши през януари 2019 като част от ангажиментите към ЕС. Ето защо не е достатъчно да се гледа само какво прави новото правителство през първите сто дни; онова, което то НЕ прави, също е много важно.

Предизвикателно поведение

Пропастта между политиките на новото правителство и очакванията на ЕС ще бъде очевидна в изменения икономически и финансов документ, който правителството трябва да предостави на Европейската комисия през септември. Този документ описва очакваното въздействие на правителствените политики върху фискалните му резултати, така че комисията да може да прецени дали Италия ще изпълни европейските правила за ограничаване на дълговете и дефицитите. Ще бъде трудно да се избегне определен сблъсък, ако италианското представяне се отклонява значително от европейските норми.

Изглежда обаче, че новото правителство желае подобен сблъсък. Макар Матарела да настоява отново и отново, че всеки министър-председател, когото той номинира, ще трябва да зачита мястото на Италия в Европа, влиянието му ще намалее значително, след като новото правителство получи мнозинство в двете камари на италианския парламент. А това трябва да се случи в началото на следващата седмица. Когато това стане, министър-председателят, а не президентът, ще бъде отговорен за общата програма на правителството. Мнозина се притесняват, че Конте, слабо известен професор по право, който няма много опит в политиката, ще разполага със само малко автономия спрямо Салвини или Луиджи Ди Майо, водачът на M5S. Най-важните ограничения за Конте обаче произтичат от подробните политики, утвърдени в коалиционния договор, който определя програмата на новото правителство.

В сегашния си вид тази програма включва редица позиции, които изглеждат предназначени да предизвикат някакъв отговор от страна на Европа. Например коалиционният договор включва дълъг пасаж за болката, претърпяна от обикновените семейства, когато италианските банки бяха преструктурирани или поставени в състояние на банкрут през 2015 и 2016, когато премиер беше лидерът на Демократическата партия Матео Ренци. Договорът обещава да намери начини да гарантира, че в бъдеще семействата ще бъдат компенсирани за всички загуби, които евентуално претърпят в резултат от обезценяването на банкови облигации и собствен капитал.

Един подобен ангажимент върви към директен сблъсък с постоянните холандски и германски настоявания, че банковите инвеститори трябва да споделят последствията, когато банковите мениджъри поемат ненужни рискове. И въпреки че северноевропейците твърдят, че банките не трябва да участват прекалено директно при оформянето на държавния дълг на съответните им страни (поради страха, че държавните финанси и финансовата стабилност биха могли да станат прекалено тясно обвързани), италианският коалиционен договор настоява, че цялостното третиране на държавния дълг, държан на международно равнище от банки, трябва да бъде преразгледано.

Има и други примери, които показват, че в коалиционния договор има готовност за мислене извън общоевропейските рамки. Например в него се предлага да се разработят много малки държавни дългови облигации, които да могат да се използват като средство за разплащане при просрочени правителствени задължения, а след това да се търгуват от получателите на вторични пазари. Това е нещо, от което се очаква да помогне на Италия да плати за амбициозната си политическа програма. На свой ред тези облигации могат да бъдат връщани на правителството като средство за изплащане на данъчни задължения. Това е интересен начин да се мисли за държавните финанси. Проблемът е там, че създаването на малки, търгуеми дългови ценни книжа, които могат да бъдат използвани като средство за разплащане, звучи много като просто печатане на пари, което пък е анатема за Европейската централна банка. Трудно е да се види как ЕЦБ или Европейската комисия биха могли да останат спокойни пред лицето на подобно новаторство.

Освобождение

Като се има предвид, че много от предложенията в правителствения договор вероятно ще бъдат отхвърлени от ЕС, то е налице ясно изкушение да го считаме просто за някакъв вид временно изсилване, което ще бъде смекчено в хода на времето, тъй като Италия ще бъде принудена да се изправи пред реалността. Много хора сравняват новото правителство с популисткото правителство, което дойде на власт в Гърция през 2015. Водено от радикално-лявата партия Сириза, това правителство отхвърли мерките за строги икономии на ЕС, а неговият нетрадиционен финансов министър Янис Варуфакис изглежда целенасочено търсеше сблъсък с европейски си колеги. В крайна сметка обаче Сириза прие обвързващия характер на наложените от ЕС ограничения (както го направи и народът на Гърция). Надеждата е, че новото италианско правителство ще се поучи от гръцкия опит, вместо да търси конфронтация с Европа.

Реалността е по-сложна. Новата коалиция в Италия не е първото италианско правителство, което изоставя идеята, че vincolo esterno  е нещо необходимо за постигане на стабилност на пазара. Между 2008 и 2011 правителството, водено от Силвио Берлускони, отблъсна настояванията на ЕС за пенсионни реформи, както и други мерки за фискална консолидация, като в същото време се противопостави на натиска за всякакъв вид спасяване в международен мащаб. Когато накрая Берлускони се поддаде на исканията на европейските лидери за по-решителни политически действия, той беше заменен от Монти. Следващите две правителства бяха по-малко бунтовнически, но от 2014 до 2016 Ренци започна да изглежда все по-твърдо решен да вдигне европейските ограничения по много от точно същите въпроси, които повдига новото коалиционно правителство – като например защита на кредиторите на малките банки и отказване на ограничения върху това колко голяма част от италианския държавен дълг може да бъде държан в ръцете на италиански банки.

Разликата този път е въпрос не на тон, а на публика. Правителството на Ренци вярваше в значението на доверието в пазара и желаеше да предприеме определени реформи, като например „акта за работните места“, който трябваше да осигури по-голяма гъвкавост на пазара на труда, за да демонстрира компетентността си. Новата коалиция се безпокои по-малко от неща като доверието в [италианските] пазари, отколкото от доверието на своя собствен електорат. Италианските популисти са преминали отвъд vincolo esterno не защото смятат, че външните ограничения са ненужни, а защото вярват, че това е вече без значение. Въпросът е колко ще струва [на всички ни] тази увереност.

 

Източници

 

Ерик Джоунс
Ерик Джоунс е директор на Центъра за европейски и евразийски изследвания към университета Джон Хопкинс, Балтимор, и старши научен сътрудник в колежа Nuffield, Оксфорд. Той е редактор, заедно с Джанфранко Паскино, на The Oxford Handbook of Italian Politics (Oxford University Press, 2015).
Посетители: 202

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Всеки обича пазарът... преди 1 ден
  • Броди писа Още
                      Тъкмо... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Прав е г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Най-важното е никой да... преди 2 дни
  • Сухи писа Още
    Никола Георгиев има... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Отговорът на издателя... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    С риск да разсърдя моя... преди 2 дни
  • Броди писа Още
                       В... преди 2 дни
  • Антония Бонева писа Още
    На мен ми беше... преди 3 дни
  • Светла Петкова писа Още
    Съгласна съм с... преди 3 дни
  • Боян писа Още
    Приемам рецензията на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Голямото изключение,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Попаднах на този... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А Турция, като всяка... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Ок, стига толкова... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Впрочем, нека обобщя... преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Драги Златко, "петата... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И един дребен въпрос:... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Професоре, вашият... преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Цитат: "всички... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Да, разбира се,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сложна тема. Колкото е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Веднъж един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А до каква степен в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ееее, професоре, що с... преди 1 седмица