Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2017 08 Finis Germania

 

Дали Ролф Петер Зиферле е планирал скандала, който предизвика книгата му Finis Germania, дали е могъл да предполага, че от нея ще се продават по няколкостотин екземпляра в час, че ще стане номер 1 в „Амазон“? Или съзнателно се е въздържал от публикация? Едва ли някога ще разберем, защото Зиферле се самоуби миналата година, а Finis Germania бе издадена от негови приятели, които твърдят, че текстът, открит в компютъра му, съдържал „изповедите“ на покойния.

Професор Ролф Петер Зиферле беше историк с универсален обхват и пионер на екологическата история в Германия, съветник на кабинета Меркел по въпросите на климатичните промени. Той беше автор на академични книги за германския консерватизъм, Маркс и края на комунизма, върху миграцията и околната среда. По повод смъртта му в. „Зюддойче Цайтунг“ бе нарекъл ерудицията му „главозамайваща“.

Комплиментите обаче секнаха, когато през юни Finis Germania (Краят на Германия) се оказа на 9 място в най-престижната германска класация за книги. Кой от членовете на журито бе пробутал пуснатата от малкото дяснорадикално издателство „Антей“ книга, дисквалифицирана от „Ди Цайт“ като „безсрамна гнусотия“, в челната десетка? „Виновникът“ бе открит и напусна журито, но защитавайки избора си, а класацията бе преустановена за неопределено време. Няколко седмици по-късно последва ново развитие, когато се оказа, че сп. „Шпигел“ е извадило тихомълком от своята класация – съставяна според броя на продадените книги, тоест на базата на съвсем обективен критерий – достигналото 6 място съчинение на Зиферле, заклеймявано междувременно като дяснорадикален пасквил, но си призна извършеното едва под натиска на възмутената общественост. И както в старата мъдрост за изписаните вежди и изваденото око, това само усили още повече читателския интерес към работата на покойния автор. С една дума – скандал.

Какво толкова коварно може да се побере на 100 страници с размер 15 х 10,5 см? Какво точно е казал Зиферле в своята абсурдно малка книжка, че да предизвика такива тежки обвинения и паническа реакция? Дали това е предателство на неговото интелектуално наследство, както твърдят критиците му? Или тъкмо обратното, ако съдим по продажбите? Или може би той е уловил някакво подмолно течение под гладката повърхност на обществените нагласи в Германия?

Самото заглавие е програма. „Краят на Германия“ е добре познат топос на дясноконсервативната културна критика в страната още от началото на миналия век, от Лагард и Шпенглер навремето до Ернст Юнгер и Бото Щраус в наши дни, а ако разширим географския периметър бихме могли да добавим и колумбийския мислител Николас Гомес Давила. Тази фраза дава израз на страха от залеза на Германия, от тоталното ѝ обезличаване, а в контекста на ЕС – от размиването на германците сред другите европейски народи, оплаква опошляването на културата и сляпата вяра в техническия прогрес, поддържа на тих огън копнежа по нация и аристокрация. „От нация на поети и философи – пише Зиферле – германците се превърнаха в нация от търговци“.

Finis Germania (според латинистите правилно е Germaniaе) се състои от фрагменти от една до няколко страници, в които авторът засяга всевъзможни теми: за управляващата класа: „В Германия съществува дълбока културна бездна между елитите в икономиката и политиката и културните елити в тесен смисъл. Те не образуват хомогенна общност, а се движат в най-различни социални среди, може би с изключение на някои големи творци, спортисти и „звезди“. Тази диференциация е пряк резултат от демократизацията и егалитаризацията“; за социалдемокрацията: „Главна черта на германците е техният социалдемократизъм, който покрива целия политически спектър. Неговата същност се състои в това, че смята различията от всякакъв вид просто за нетърпими“; за политиката: „Ultima ratio на политиката е войната – готовността за саможертва в името на една висша кауза, на една човешка общност“; или за изкуството: „Там, където всичко е изкуство и всеки може да бъде художник, признанието на художественото умение е въпрос на лична харизма. Изкуството е власт“.

Дотук, както е съгласен дори наблюдателят на „Ди Цайт“, „Зиферле предлага една на места вярна системна критика, в която не всичко е дяснорадикално“. Регистърът се променя едва в последната част на книгата, която именно дава повод за най-остри квалификации от страна на германските медии и преди всичко за обвинението в антисемитизъм. „Националсоциализмът, по-точно Аушвиц, стана последният мит на един тотално рационализиран свят“, пише Зиферле. Това е опит в нашия „пропит от релативизъм“ свят да се инсталира един „негативен абсолют“. „Аушвиц“ е мит, тъй като става дума за „истина, която не подлежи на дискусия“. Първата повеля на днешната политика на Германия, според Зиферле, гласи: „Да нямаш друг Холокост, освен моя. Ритуалът на перманентно преосмисляне на миналото притежава черти на истинска държавна религия“.

Апокалиптично-метафизическата логика на автора го отвежда в библейските времена и до твърдението, че евреите убили Божия син („престъпление срещу човечеството“) и въпреки че никога не признали вината си, християнският Бог ги дарил с милостта си. След извършените от тях „ужасии“, германците обаче били наложени със стигмата на вечното проклятие и принудени да се покайват безкрай за своята вина. Зиферле открива афинитет между двата народа, тъй като германците също като евреите били народ, превърнат в изкупителна жертва: „Светът явно има нужда от евреи или германци, за да бъде сигурен в своето морално превъзходство“. И поантата: „Германецът, или поне нацистът, е секуларизираният дявол на нашето прогресивно настояще“.

Преди няколко години с жена ми се запознахме в Бон с едно съвсем младо германско семейство – мъжът преподаваше философия в местния университет, а жена му, филолог, все още търсеше работа. Младежът разказа, че бил завършил философия в Германия, след което направил едногодишна специализация в Амстердам; било страхотно, истински безкраен празник с негови връстници от цяла Европа – и тогава последва признанието: „Добре, че съм тъмноок и с такава черна коса, та не ми личи, че съм германец“, придружено със смутена усмивка. Останахме като гръмнати с жена ми. Този млад човек живееше със срама и вината на своята нация, за които не носеше никаква отговорност. Миналото на Германия бе хоризонтът на неговото настояще, може би и на неговото бъдеще. Против този комплекс на сънародниците си се бунтува Зиферле на своя утежнен език и със своите „дясно обременени“ аргументи.

Повечето наблюдатели отхвърлиха Finis Germania с различни нюанси на критическо неодобрение, от отрицание до порицание. Повечето, но не всички. Уважаваният философ Рюдигер Сафрански защити работата на Зиферле, нареждайки я в поетическата традиция на Едуард Йънг и Хайнрих Хайне, и заяви, че „истински скандален е самият скандал“ около книгата. Рецензентът на „Ню Йорк Таймс“ също казва, че не е забелязал „следи от някакъв явен антисемитизъм“. Да не говорим за десетките хиляди обикновени читатели, чието преобладаващо мнение, доколкото могат да бъдат меродавни постовете в „Амазон“, се свежда до препоръката: „Прочетете тази книга“.

По-долу ви предлагам в превод „Вечният нацист“, един от фрагментите във Finis Germaniа, доста тегав впрочем, но той е онзи, който предизвика най-голямо възмущение сред германския интелектуален истаблишмънт.

Rolf Peter Sieferle, Finis Germania. Verlag Antaios

Вечният нацист

Ролф Петер Зиферле

Все още има митове, има и табута. Голотата и сексуалните практики от всякакъв вид не спадат към тях, нито доброто старо богохулство. Човек може да злослови колкото си иска по адрес на християнския Бог, да кажем, без това да доведе до каквито и да било последствия. Едно табу обаче остава непоклатимо: табуто на антисемитизма. Критиката по адрес на американците, на руснаците, на богатите, индустрията, профсъюзите, интелектуалците, мъжете, политиците, дори на германците е съвсем в реда на нещата, без никакви ограничения на нейната острота. Критиката по адрес на евреите обаче трябва да бъде много старателно опакована в уверението, че в никакъв случай не става дума за антисемитизъм. Ясно защо.

Националсоциализмът, по-точно Аушвиц, се превърна в последния мит на един тотално рационализиран свят. Митът е истина, която не подлежи на дискусия. Той няма нужда да се оправдава, напротив: дори най-леката следа от съмнение, съдържаща се във всяко релативиране, представлява сериозно нарушение на предпазващото го табу. Нима, подобно на богохулство, „лъжата за Аушвиц“ не подлежи на съдебно преследване? Нима зад упорството, с което се държи на „несравнимостта“[1], не се крие древният страх на всяка спусната свише истина, че ще се затрие, ако влезе в просвещенското русло на исторически сравнения и оправдания? „Аушвиц“ стана олицетворението на една уникална и незаличима вина.

Какво означава обаче „вина“? Става дума буквално за причиняване на нещо, но също и за омърсяване, за петно върху правото, което трябва да се премахне или поне замаже с помощта на пречистващи ритуали. Престъпникът е омърсил правовата общност; следователно наказанието цели очистването ѝ. При много голямо омърсяване помага само безостатъчното изличаване на престъпника, който бива връщан обратно на елементите: огъня, който го изгаря, водата, която го удавя, въздуха, в който го обесват, и земята, която накрая го покрива. Повод за безпокойство е, ако трябва да живееш в същия свят, в който живее и престъпникът. Затова той трябва да изчезне, за да бъдат освободени хората от гледката на неговото падение. Самото му съществуване е непоносимо за тях. Оттук фанатичното усърдие, с което петдесет години след големи зверства все още биват издирвани старци, които са участвали в тях.

Освен индивидуалната вина на престъпника съществува и колективната вина на неговия род или общността, която представлява. Тази колективна вина не може да има нито конкретно криминологично значение, нито пък целящо опазване хигиената на честта предназначение. Тя не визира индивидуалното определяне на престъпление и престъпник, и затова не може да бъде заличена чрез елиминиране на последния, напротив: това не е нейната цел. Думата е по-скоро за вина с метафизически измерения, която става понятна, само ако се постави в светлината на старата фигура на първородния грях. Индивидуалната вина на Адам, този трансцедентален човек, опорочи целия произлизащ от него човешки род; същевременно обаче тя бе неутрализирана от милостта на Бог, чиято заповед той бе нарушил. Човекът не се провали в бездънната пропаст на скверността, защото тъкмо в големината на неговата вина се прояви големината на Божията милост, която го крепеше. Оттук вина, покаяние, милост и любов са неразривно свързани; те образуват ненарушимо равновесие в Божията икономия на благодатта.

От колективната вина на германците, която се корени в „Аушвиц“, следва и повикът за перманентно покаяние, но в тази секуларизирана форма на първородния грях липсва изцяло елементът на милостта и любовта. Тъй че германецът не прилича на човека, чиято вина не е наистина отменена, но все пак компенсирана благодарение на Божията любов, а на дявола, падналия ангел, чиято вина никога няма да бъде опростена и който завинаги ще остане в мрака. Ала дяволът също има определена функция в Божията икономия: той представлява негативния фон, на който може да се открои добрината на Бог; в неговата негативност са концентрирани всички недостатъци на сътворението и то по такъв начин, че сам Бог бива освободен от мъчителните въпроси, свързани с оправдаването на злото в света.

Германецът, или поне нацистът, е секуларизираният дявол на нашето прогресивно настояще. Нашият, станал пълнолетен и автономен свят също се нуждае от него като негативен фон, пред който може да оправдава самия себе си. В този смисъл съществува голям афинитет между германеца и евреина, както се е гледало на него през християнското минало: второто голямо престъпление срещу човечеството след грехопадението на Адам е кръстната смърт на Христос. Това деяние бива наистина веднага неутрализирано, благодарение на възкресението и спасението, но за последното има поне една минимална предпоставка: вярата. Евреите са онези, които не само извършват това чудовищно (макар и необходимо в контекста на християнството) престъпление – те отказват освен това да повярват, че Исус е Спасителят, и по този начин отхвърлят предложението за спасение. Престъпният инат на евреите беше огромна неприятност за християнството; тъкмо народът, сред който се бе явил Божият син, отказа да приеме неговата историческа роля. Нещо повече, тъй като в есхатологическа перспектива покръстването на евреите бе предпоставка за идването на Божието царство, евреите символизираха обратния полюс на спасението и така можеха да станат въплъщение на злото в света.

Упоритият отказ на евреите да приемат истината на християнството бе същевременно напомняне, че човечеството все още не е готово да се откаже от своята греховност. Така че въпреки яростното преследване и радикалното унищожаване на всички езичници и еретици, и въпреки периодичните гонения на евреите, християните не искаха да унищожат юдаизма като такъв. Той беше болезнен, но толериран трън в плътта на християнството. Тъй като евреите не можеха да споделят християнската чест, те се загнездиха в нишите на това общество като лихвари и търговци. Тук също е налице сходство със съдбата на германците, които от герои се превърнаха в търговци, презирани от целия свят и ламтящи само за собствения си интерес.

Светът има нужда явно от евреи или германци, за да бъде сигурен в собствените си морални качества. Хитлер постигна нещо, което може би сам не е очаквал: той възложи за вечни времена на германците и евреите една взаимнодопълваща се специална роля, която няма да изчезне от паметта на човечеството, докато съществуват германци и евреи. В едно отношение обаче съществува огромна разлика: самите евреи никога не приеха оценката, дадена им от християнството, докато германците са първите, които признаха своята незаличима вина – макар че обикновено онзи, който говори за вината или „отговорността“ на германците, същевременно сам се пречиства от нея, тъй като признанието на вината става винаги с оглед на неразкаялите се, тоест на другите. В религиозната история вината на Адам бе анулирана от саможертвената смърт на Христос. Евреите не признаха вината си за разпъването на месията. Германците обаче, които признават своята непростима вина, трябва да изчезнат от сцената на реалната история, трябва да се превърнат във вековечен мит, за да изкупят вината си. Вечният нацист, като таласъм на своите престъпления, още дълго ще краси тривиалната митология на един пострелигиозен свят. Земята ще се отърси от това позорно петно, едва когато германците напълно изчезнат, тоест когато станат абстрактни „хора“. Но може би светът ще има нужда тогава от други евреи.

Превод от немски: Стоян Гяуров

Der ewige Nazi, в: Rolf Peter Sieferle, Finis Germania.

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

  

[1] Холокостът като уникално, несравнимо с нищо друго престъпление в историята.


Стоян Гяуров
Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле“, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност“ от Питър Браун, „Невинни ръце“ от Александър Демант, „Мойсей Египтянина“ от Ян Асман, „Бъдещето на класическото“ от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст“ от Михаел Маар. Автор е на есеистичния сборник „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, София 2013).
Други статии от този автор
Посетители: 127

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 2 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 3 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 1 седмица
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 1 седмица
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици
  • Симеон Димитров писа Още
    Сигурен съм, че... преди 2 седмици