Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2017 07 lea koen

 

Политическите събития във Франция от изминалите 6 месеца несъмнено ще останат паметни не само в историята на Петата република, но и на целия европейски континент. Изборът на Еманюел Макрон за президент на Франция през април тази години приличаше на сценарий на добре измислен от Оливър Стоун филм с щастлив завършек, което е рядкост за жанра на политическите сценарии. Двата мастодонта на френската политика – дясната Републиканска партия и лявата Социалистическа, които по силата на неписан политически договор си поделяха влиянието и винаги си осигуряваха властта, мобилизирайки електората си срещу нежелани конкурентни политически субекти, бяха буквално отвяни от 39 годишния Макрон, доскоро слабо познат на френското общество. Краткотраен министър в правителството на левия Франсоа Оланд, Макрон напусна по свое желание властта на социалистите, като публично призна несъвместимост в разбиранията си преди всичко за икономическото развитие на Франция. Онези, които прибързано окачествиха Макрон като „случаен“, „хаотичен“, „без определена програма“, или са били жертва на тежка политическа миопия, или на заблудата за несменяемата устойчивост на двуполюсния политически модел „левица-десница“, който безпроблемно се редуваше във Франция след Де Гол, чак до навечерието на появата на Макрон. Нито центристът Франсоа Бейру, нито популярните по времето на Митеран еколози, нито напористият Национален Фронт или арогантно агресивния левичар Меланшон, на когото никой не можеше да отрече ораторски качества, не успяха да нанесат съществен удар върху системните партии, какъвто нанесе Макрон, при това с лекота, елегантност и отхвърляйки всякаква агресивност. Останалите антисистемни играчи допринесоха може би донякъде за разклащане на модела, но тяхната роля може да се сведе само до несъществени драскотини върху двупартийната система. Самите системни партии направиха много повече, за да подпомогнат модела Макрон. Дискредитирането на републиканския президентски кандидат Франсоа Фийон се случи, например, заради вътрешна конкуренция в партията, която мнозина приписват на невидимата, но коварна ръка на Саркози, който никога нямаше да прости елиминацията си от първичните избори от ръката на своя бивш премиер. Поднесеният на обществото за „морална“, последвана от „правосъдна“ санкция, казус за „усвояване“ на определени публични средства от членове на семейството на Фийон (в качеството им на парламентарни помощници), смая преди всичко Фийон и самата политическата класа, защото я завари неподготвена. Изнесените цифри от безпощадния към всички политически кланове хумористичен вестник „Льо Канар аншенè“ („Окованият паток“) за изплатения близо милион за срок от 17 години на членове на семейството на Фийон, показа всъщност, че правилата не винаги следват морала, както го разбира съвременният френски гражданин. От юридическа гледна точка не беше извършено никакво престъпление (впоследствие се оказа, че десетки парламентаристи, колеги на Фийон, бяха използвали същата възможност от правилника на Националното събрание, който не забранява за парламентарни сътрудници да бъдат ползвани членове на семействата), но мобилизира френското общество да си даде сметка за размерите на непотизма в политическата класа. Въпреки извиненията, колективните разкаяния, обещанията за ревизия на закона, стана ясно, че „има нещо гнило във Франция“ и то не може да бъде поправено от същите, които са го предизвикали. Кандидатурата на Фийон беше свършена, но с нея като че ли приключи и цяла една политическа епоха. Колатералната загуба беше абсолютният срив на левицата, чийто кандидат Амон не получи и 8% в президентската надпревара, въпреки че към него нямаше морални укори. Към моралните причини, които подкопаваха отдавна десницата, още с подозренията, които витаеха около финансирането на избора на Саркози, се прибавиха от името на левицата и чисто идеологически. Програмата на Амон предвиждаше един гигантски социален подарък под формата на минимално възнаграждение за всеки французин, без разлика дали работи или не. Дори безработните не гласуваха за този абсурд на напълно неадекватния професор-социалист, който предлагаше пълен застой на обществото и комунална кухня за гладните.

Но ако Макрон спечели на пръв поглед благодарение на грубите грешки на своите конкуренти, на личната си харизма и безспорно качества на характера, запознанството на французите с този необикновен кандидат им донесе нова визия, както за политиката и за икономиката, така и за обществените отношения. По никакъв начин не може да се каже, че победата на Макрон беше осигурена от медиите. Напротив. Голяма част от тях се отнесоха пренебрежително към кандидата, не липсваха „фалшиви новини“ и откровено злословие. Тук французите за първи път се сблъскаха с един напълно нов стил и на целия му, непознат дотогава екип, който нямаше как да не забележат. Най-дребната неточност в информациите, всяка неистина или не дай боже клеветничество, бяха посрещани хладнокръвно и веднага опровергавани. Екипът за морално чистене показа, че няма малки и големи истини, както се опитваха дотогава да релативизират проблемите бароните на френската политика, и че всеки и най-малък детайл е важен, когато става дума за най-властовата, най-авторитетната, най-моралната функция в държавата – на президента (който във Франция назначава правителството и фактическо го ръководи). Последният президентски дебат Макрон-Льо Пен със сигурност ще се изучава в учебниците по история не само заради противопоставянето на две идеологии (една про, другата антиевропейска), но и заради сблъсъка на два вида морал: единият на Льо Пен основан на максимата „Целта оправдава средствата“, тълкувана вулгарно, а другата на правилния прочит на тази максима на Макиавели, която означава според ренесансовия принц, че политикът трябва да притежава талант да избира необходимите средства, с които да постига своята цел.

Отношенията на Макрон с Франция и избирателите може би не беше „любов от пръв поглед“, но за срок от 6 месеца се превърна в макромания, а по време на парламентарната кампания преди месец и в макрофория. Движението „La Republique en marche » (на български „Републиката в движение“) се оказа не само предизборен лозунг, но и добре обмислена програма.

Ще споделя с вече достатъчно добре осведомения за този феномен български читател онези елементи, които особено ме впечатлиха. (Съзнателно ще пропусна всички незначителни детайли, под формата на „фалшиви новини“ и откровени клюки, с които българските медии предимно се занимаваха, без да забележат какво реално се случва).

Онова, което във Франция, след внушителната президентска, а след това и парламентарна победа на Макрон, беше наречено от някои „демократична революция“ по смисъла на заложената нова идеология, а от други дори „демократичен преврат“ по смисъла на категоричното отстраняване не само от централната, но и от местната власт на системните партии, всъщност може би е начало на едно ново политическо течение, което някои вече нарекоха „макронизъм“.

Какво е новото в „макронизма“?

  1. Преди всичко това е реформаторско движение на обединението, не на политическата конкуренция и разединението. Макрон успя да събере в движението си, ситуирано в левия център на политиката, почти равно количество на леви и десни реформатори, подкрепени от традиционния политически център на Франсоа Бейру. 150 от неговите депутати в Националното събрание идват от реформаторската левица, 158 са реформатори с дясно центристки възгледи. Голямата част от тях са цветущо млади хора, с общо поколенческо разбиране, че политиката и икономиката на Франция трябва да бъдат динамически активни и конкурентно способни в световен план.

За силна икономика мечтаеше и Никола Саркози, но той си я представяше като мощни инжекции в дялове като военното самолетостроене или самолетоносачите, с които Франция не без основание се гордее. Това обаче докара Франция до доста конфузни сделки с Путин (в режим на ембарго) и с доставки на самолетна техника на страни в Африка и в Близкия Изток, които светът предпочиташе да държи далеч от опасни военни съоръжения.

От друга страна, следващият френски президент Оланд докара страната до най-голямата икономическа неподвижност от десетилетия, с което настрои срещу себе си всички обществени прослойки, включително онези, на които раздаваше помощи.

  1. Едно от най-важните неща, за които Макрон заговори, беше неговото виждане за икономика. То е свързано с разбиране на обществото като подмладено от новите супер технологии. Макрон е първият президент, който гласно заяви, че не желае да създава или попълва пролетариата, защото той не интересува младите хора. Работните места, от които има нужда френската икономика, Макрон вижда във високите технологии, в компютърната техника и програми, във всичко, което е „цифрово“ и в което прекрасната, стара Европа драматично е изостанала, продължавайки да поддържа традиционната си индустрия и пренебрегвайки „цифрованата“ икономика, за чиито продукти е отворила пазарите си и на Изток, и на Запад. И действително, след краткотрайното чудо на финландската Нокиа, продължило от 1992 до 1996 година, в Европа не беше създаден нито един „цифров“ артикул (телефон, компютър или друг), който успешно да конкурира американските и азиатските. Никога не беше „намерена“ Силиконова долина, където да се установят такива производства, докато те широко се развиха не само в Америка, но в редица азиатски страни и в Израел. Изглежда, че макронистите имат планове в тази насока, тъй като едно от първите неща, които новият президент обещава, са осигурени 10 милиарда за кредити за нови фирми във Франция, които ще се посветят на нови производство от подобен тип. Тази идея се посреща с ентусиазъм от младите французи, които искат да работя, но не каквото и да е, както им предлага Меланашон, нито да получават мизерни подаяния по социалната философия на Амон.
  2. Виждането на Макрон за Европа също се отличава от това на неговите предшественици. То не се изчерпва с дежурните изявления за преданост към европеизма, а със съзнание, че той трябва да бъде развиван както идейно, така и прагматически.

Макрон очевидно придава огромно значение на международния авторитет на Франция като велика сила. Но този авторитет той разглежда не само като наследство, а като предпоставка. От тази позиция бяха проведени и срещите на Макрон с тримата „големи“: Тръмп, Путин и Меркел, като всеки от тях можа да установи, че ще има насреща си един силен, динамичен, директен и не винаги удобен за заобикаляне партньор. На решението на Тръмп да напусне Парижкия договор за климата Макрон отговори в прав текст, че това е огромна грешка и дори призова американските специалисти, които Тръмп ще остави безработни след това решение, да дойдат да работят във Франция. На срещата с Путин Макрон не спести на руския президент критиките по неговите опити да повлияе на френската президентска кампания чрез близки нему сайтове, които тролски разпространяваха слухове за офшорни фирми на френския кандидат и нечистоплътни клюки за личния му живот. Тази руска услуга беше компрометирана от „бенефициента“ на руската кампания, крайно дясната Марин Льо Пен, която не се погрижи дори да ги редактира и ги цитира в оригиналния им, изпратен ѝ от Русия вид. Макрон придава, подобно на своите предшественици, основно значение на френско-германския съюз вътре в ЕС, но смята, че той се нуждае от подобрение. Поради това на срещата си с Меркел инициира идеята за френско-германски щаб за сигурност към ЕС и все по-голяма самостоятелност в областта на отбраната и сигурността. Той поздрави също така германската канцлерка за нейната политика спрямо бежанците, но изрично подчерта, че солидарността трябва точно да се формулира, като всички участват в нея. Страните, които не приемат бежанци, според неговото предложение, ще трябва да компенсират финансово онези, които ги приемат. Това ще сложи край на националния егоизъм и на безкрайните спорове за квоти.

  1. Макрон сложи край на практиката на професионалните „политици“, в каквито се превръща всеки партиен храненик след определено време. Макронистите са успешни хора с професии, с професионални амбиции, движение, в което талантливи, дейни хора ще идват за няколко години, ще се връщат в успешните си професии и ще бъдат наследявани от други като тях. Единствена гаранция тази система да работи, е моралът в политиката, на който макронистите показват, че държат чрез всяко свое действие. Те се освобождават веднага от всеки, който е допуснал морално професионално отклонение под форма на непотизъм, съмнение за корупция или чист опортюнизъм.

Една от формите на морала в политиката Макрон и макронистите виждат в честния прочит на историята, който е гаранция и за честни отношения вътре в обществото и между държавите. Едно от първите посещения, които Макрон направи извън Париж, беше неговото лично поклонение в малкото градче Орадур сюр Глан, където през 1943 година няколко есесовски части на елитните „ЕсЕс гренадири“, намиращи се в района „на почивка“ след боеве на Източния фронт, без всякаква причина, само „за да дадат урок“ избиват по най-жесток начин 600-те мирни цивилни на малкото градче. Заради добрите отношения с Германия предишните двама президенти не пожелаха да посетят градчето. Макрон показа с този акт и с посещението си в лагера в Дранси (където правителството на Виши депортира френски евреи), че с историята не могат да се правят никакви компромиси, нито в полза на националното единство, нито на приятелските междудържавни отношения.

В заключение може да се каже, че макронизмът е движение, което вероятно ще стане заразително за цяла Европа и ще обхване и други страни, заразени като Франция от греховете на системните партии. Духът на макронизма вече достигна до Испания, където в традиционното си слово пред испанския парламент младият и реформаторски настроен крал Филипе говори за бъдещето на Европа и на Испания в духа на идеите на Еманюел Макрон.

Възможно е един ден макронизмът да стигне и до Балканите, включително до България, която остро се нуждае не само от нови идеи, но и от поколенческа смяна в разбирането за политика и нейното осъществяване.

Материал на сайта „Маргиналия“

Източник

Леа Коен
Леа Коен е родена в София. Завършва пиано и музикознание в Българска държавна консерватория, София, майсторски клас, магистърска степен. След това продължава за период от четири години да учи История на музиката в Университета в Утрехт, Холандия. В периода 1976-1989 последователно е редактор в списание „Българска музика“, преподавател във Висшия музикален институт в гр. Пловдив, музиколог, а след това и директор на Софийска филхармония, гл. драматург и изп. директор на МФ „Софийски музикални седмици“. За този период написва пет книги за музика, главно из тематиката на музикалния авангард от началото на века, между които монографии за Паул Хиндемит и за Любомир Пипков. Автор е на стотици статии в областта на културата, политиката и изкуството, на десетки радио и телевизионни предавания. Превежда френска есеистика, драма, проза, между превежданите автори са Дебюси и Сати (критическо наследство), Кокто, Метерлинк и др. След промените от 1989 г. се връща към писането, но вече в жанра на романа, като музиката отново играе съществена роля . От 1996 до 2008 г. написва 7 романа: „Докато смъртта ни раздели“ (1996), „Кратката вечност на Алма М.“ (1997), „Флориада“ (1998), „Консорциум „Alternus“ (2004), „Кандидат-президента“ (2006), „Близка връзка“ (2007), „Преследвачът на звуци“ (2008). През 1999 г. написва първата си пиеса „Горчиви череши“, представена през 2000 г. на фестивала „Аполония“. Избирана е за депутат във Великото народно събрание (1990) от квотата на СДС. Била е посланик в Белгия, Люксембург, ЕС, НАТО и ЗЕС, в Швейцария и Лихтенщайн (1991-2001). От 2002 г. ръководи Агенция „Арденте“ за културен обмен. Омъжена, с един син.
Други статии от този автор
Посетители: 102

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Иван Попов писа Още
    Аз пък не мога да се... преди 15 часа
  • Самуил писа Още
    Крадците на миналото се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Открих този... преди 2 дни
  • Борислав Гърдев писа Още
    Това, че Вагенщайн е... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Наистина, това е... преди 3 дни
  • Емил Коен писа Още
    Филмът е наистина... преди 3 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    И аз да кажа нещо за... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Златко, не се ли срамуваш... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Добре направи, че... преди 3 дни
  • Рафаело Казаков писа Още
    Златко: за пръв път... преди 3 дни
  • Мария Касимова-Моасе писа Още
    Нямам проблем с тезата в... преди 4 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Този текст ме кара да... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Хората се поразпалиха,... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Разреших си да го постна... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Да, това е смислена... преди 4 дни
  • Внимателен читател писа Още
    Само че де факто тази... преди 4 дни
  • Екатерина Чамурлийска писа Още
    Браво! преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Това е вярно, де юре. Де... преди 4 дни
  • Внимателен читател писа Още
    Все пак - можете да... преди 4 дни
  • Емил Измирлиев писа Още
    Браво, Златко!!! Прави ти... преди 5 дни
  • Николай Василев, Гренобъл писа Още
    " Както казва... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Чудовищата са... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 6 дни
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 6 дни
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 6 дни