Водачката на AfD Фрауке Петри заедно с Хайнц-Кристиан Шрахе, шеф на австрийската партия на свободата, на най-високия немски връх, Цугшпитце, близо до Гармиш-Партенкирхен, юни 2016.
Снимка: MICHAELA REHLE / REUTERS
Защо крайнодесните немски популисти губят популярност?
В късния януари бъдещето изглеждаше бляскаво за [немската крайнодясна партия] Алтернатива за Германия (AfD). Фрауке Петри, шефката на партията, беше събрала европейските крайнодесни популисти в германския град Кобленц, където се появи на сцената заедно с другите водачи на онова, което може да се нарече „популисткият бунт на континента“. Пред ликуващата публика френската кандидат-президентка и водачка на Националния фронт, Мари льо Пен, обяви, че през 2017 „хората от континентална Европа най-после ще се пробудят“.
В Германия избирателите изглежда наистина започват да се пробуждат – но не по начина, визиран от льо Пен. AfD вече изгуби около една трета от обществената си поддръжка от януари насам, според последните проучвания. Ако изборите биха се провеждали днес, партията би получила между 8 и 11 процента от гласовете – рязък спад в сравнение с 15-те процента, които имаше през последния декември, след поредица от успехи в местните избори през 2016. Този бърз спад се намира в силен контраст с повишаването на обществената поддръжка, на което се радват крайнодесните популисти по други места в Европа, особено във Франция и Холандия. Посред един широкомащабен популистки бунт, Германия се оформя като изключение – поне засега.
Причините
Три структурни динамики подхранват кризата на AfD и всяка от тях изглежда ще продължава да оказва влияние и в бъдеще. Първата е възприемането на по-твърди имиграционни политики от страна на германското правителство. Политическите стъпки, които Берлин предприе от юли 2015 насам са противоречиви, но заедно с това те значително намалиха броя на бежанците, пристигащи в Германия. Сделката за бежанците с Турция и опитите на Берлин да сключи подобни съглашения с някои северноафрикански страни като Египет, Либия и Тунис по същество отнеха на AfD един от най-важните ѝ козове: обещанието да намали притока на имигранти и бегълци. Поне засега мерките на Берлин до голяма степен неутрализират онова, за което отдавна се предрича, че ще бъде основният фактор във федералните избори през септември.
На второ място, възходът на Мартин Шулц като кандидат за канцлер от страна на Социалдемократическата партия, въведе отново възможността да се пробуди дремещият германски политически център, отнемайки на AfD част от подкрепата ѝ. Бивш председател на Европейския парламент, Шулц наелектризира базата на социалдемократите, представяйки се като изконен про-европеец и противотежест на американския президент Доналд Тръмп. Шулц използва статуса си на политически аутсайдер – той никога не е държал изборен пост на национално ниво в Германия – за да привлече някои недоволни и дистанцирани избиратели, включително и леви или десни популисти, които го разглеждат като алтернатива на AfD, Зелените и крайнолявата Die Linke. Правейки това, той успява донякъде да изравни игровите позиции с германската канцлерка Ангела Меркел и дори я изпревари в няколко национални допитвания, в един забележително бърз възход [през последните месеци той изгуби голяма част от популярността си, бел. пр.].
Накрая, AfD подкопава собствената си избираемост като излага пред обществеността някои от вътрешните си дрязги. Откак партията беше основана през 2013, тя се опитва да балансира внимателно режисирани политически провокации с опити да се поддържа изглед на консервативна порядъчност. Този подход е централен за стратегията на партията, той помага да се привличат централно-десни избиратели, недоволни от статуквото, но нежелаещи да подкрепят екстремистки позиции. През последните месеци обаче тази стратегическа двусмисленост започва да се рони. На митинг на AfD, проведен в средата на януари, Бьорн Хьоке, бивш учител по история и един от регионалните водачи на партията, предизвика скандал, като постави под въпрос онова, което сам нарича германски „срамен“ подход към нацисткото минало. „Ние имаме нужда от преобръщане на 180 градуса на нашия политически подход към историята“, каза Хьоке. Коментарите му представляват груб удар върху основателския консенсус на германската политика и поставиха под въпрос съвместимостта на партията с един от крайъгълните камъни на следвоенната германска идентичност – с което отблъснаха някои от по-центристки настроените поддръжници на AfD. Дори и Петри се видя принудена да осъди забележките на Хьоке; в момента тя се бори за изключването му от партията.
Но отношението на Германия към собственото ѝ минало едва ли е единственият въпрос, който разделя AfD от болшинството избиратели. Също толкова разделителни са и икономическите предложения на партията. Други европейски крайнодесни популисти успяват да спечелят работническия вот като възприемат политика на преразпределение. Това обаче не се случва в Германия: AfD все още се кичи с неолибералните дрехи, в които се облече по време на основаването си, на върха на кризата с еврозоната. Докато френският Национален фронт привлича работническата класа с обещания за понижаване на пенсионната възраст и увеличаване на минималната работна заплата, AfD призовава към премахване на данъците върху наследството и нетното богатство, както и за подновено въвеждане на банковата тайна [на която в Германия се гледа като на едно от основните средства за криене на данъци, бел. пр.]. Това едва ли са позиции, които ще спечелят множество средни германци.
Противоотрова срещу популисткия гняв?
Западането на AfD би трябвало да напомни на европейския истеблишмънт, че най-добрата противоотрова срещу популисткия гняв е реалното обръщане към грижите на избирателите. Опитите на Германия да поднови контрола върху миграционните потоци без да отменя хуманитарните си принципи – както се демонстрира например от решението на Берлин да използва председателството си в G–20 за насърчаване на икономическото развитие в Африка – са добър пример в това отношение. Освен това този спад демонстрира важността на създаването на реални възможности за избор в политическия мейнстрийм. Предлагането на реална алтернатива срещу статуквото, както го прави Мартин Шулц, може да неутрализира бунтарската привлекателност на популистите. Политиците по други места в Европа би трябвало да си отбележат това.
Дали видимият колапс на AfD ще продължи е неясно. Сделката за бежанците с Турция би могла да се развали, ако напреженията между Анкара и Берлин продължат да се увеличават; привлекателността на Шулц за някои разочаровани избиратели би могла да достигне границите си; гръцката икономическа криза би могла да се разпали отново, с което да раздели избирателите поради реакцията на Берлин. Такива събития със сигурност биха се оказали спасително въже за партията. От друга страна, политическата бъркотия около президентството на Тръмп или евентуални по-нататъшни крайнодесни успехи в Европа биха могли да подкопаят AfD: макар че крайнодесните триумфи в чужбина съживяват убедените привърженици на партията, те биха окуражили и едно още по-силно демократично отдръпване. На фона на европейския популистки възход би било силно впечатляващо, ако страната, най-силно опетнена от екстремисткия гняв на двадесети век, би се оказала най-неподатлива за изкушенията му през двадесет и първия.
