Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 80% (8 гласувания)

 

2017 05 Erdogan
Фотография: VII for The New York Times

 

Полицейските служители дошли пред вратата на доктора в Истанбул към 6 часа сутринта – сутрешните арести обикновено започват по това време, понякога в 5:30 – и един от тях казал, „Обвинен сте в опит за убийство на президента Ердоган“.

Докторът не можал да се сдържи и прихнал. „Наистина? Това ли съм направил?“

Полицаите също се усмихнали. „Да. Освен това сте обвинен в опит за събаряне на Турция и че сте член на терористична организация“.

„Вярно?“ Той ги изгледал внимателно. Носели пистолети. „Мога ли тогава да си запаля цигара?“

Полицаите изглеждали изненадани. Не очаквали от един гюленист да пуши. Не съм гюленист, настоявал докторът. Но това не му помогнало. Скоро той щял да стане един от многото хиляди хора, заклещени в машинарията на чистките, организирани от президента Реджеп Тайип Ердоган.

Полицаите претърсили дома на доктора, разхвърляли книгите, преобърнали с главата надолу нещата му, докато търсели доказателства, че той е гюленист, или поддръжник на Фетула Гюлен – ислямски свещеник, който започва да проповядва в Турция през 1960-те, и чиито последователи наброяват около пет милиона. Гюлен живее в изгнание в Пенсилвания от 1999, което отчасти обяснява защо полицаите търсели американски доларови банкноти, чиито сериен номер започва с „F“ – турското правителство твърди, че те били използвани по някакъв мистериозен начин от нещо, което то нарича „Терористичната организация Фетула Гюлен“ (FETO), която се обвинява в организирането на неуспешния опит за преврат от 15 юли 2016.

В настоящия момент няколко „свидетелства“ могат да подскажат, че вие сте член на FETO: да имате банкова сметка в Bank Asya, която е основана от гюленисти; да ползвате телефонната апликация ByLock, която шифрира комуникациите ви (смята се, че тя също е била използвана в подготовката на преврата); да притежавате доларови банкноти от споменатата серия; да пращате децата си на училище, свързано с Гюлен; да работите в институция, която има връзки с движението на Глен (университет, болница); да сте се абонирали за гюленисткия вестник „Заман“; да имате книги на Гюлен в дома си. Едно от тези свидетелства уличавало доктора: когато се върнал в Турция след няколкогодишно пребиваване в чужбина и се нанесъл в нова къща с жена си и децата си, той открил сметка в най-близката банка на неговата улица: Bank Asya.

Докторът описал произхода и образованието си, професионалните си постижения, пътуванията си – никое от които не мога да включа тук. Но мога да ви уверя, че биографията му е впечатляваща. Подобно на много други доктори той притежава самоувереността на човек, който винаги е бил на челно място в обществото.

„Още не съм срещал престъпник като вас“, казал му един от полицаите.

Отвели доктора в полицейското управление в [истанбулския квартал] Фатих, където прекарал няколко дни в карцера. Управлението във Фатих се намира на голям булевард в сърцето на Истанбул и притежава тенекиеното, мрачно излъчване на много управленчески сгради. Арестуваните се държат в килиите в мазето, в тъмнина и без място за движение, в продължение на до пет дни, без да им се позволява да се видят с адвокат; законите на след-превратното „извънредно положение“ позволяват те да бъдат задържани до 30 дни без разпит. Именно по такива места, в центрове за задържане като Фатих, отново се подновяват мъченията на затворници, които бяха до голяма степен прекратени през ранните 2000 г.

Докторът не бил измъчван, но се срещнал с друг затворник, който му казал: „Закараха ме в тъмна стая и ме принудиха да прекарам три дни на стол, с ръце вързани зад гърба. За храна ми даваха само вода със захар. Имаш ли някаква храна?“

Когато докторът се явил в съда, прокурорът казал, „освен че сте внесли пари в Bank Asya, срещу вас няма нищо друго“. А след това добавил, „Кой ви каза да внесете парите си в тази банка?“

„Не знам кой притежава тази банка“, отговорил докторът. „Не знам кой е собственикът на която и да е банка. В Истанбул има 30 банки. Избрах най-близката до дома ми“.

Прокурорът изискал докторът да бъде арестуван. Съдията поискал докторът да отговори сам.

„Няма да отговарям на нищо от обвиненията, защото те са, че съм се опитвал да убия президента Ердоган, че съм се опитвал да разруша Турция и че съм член на терористична организация, а това е смешно“, казал той. „Така че просто ще ви разкажа кой съм“. Описал професионалните си постижения, скромния си произход. Съдията отказал искането за формален арест. Но щом докторът се прибрал у дома, той вече не можел да заспи преди 6 часа сутринта. В продължение на седмици спял само по един час през нощта.

Адвокатът на доктора предсказал, че той ще бъде арестуван втори път. Пускането на хората, само за бъдат арестувани отново, е нещо обичайно. Днес Турция е страна на амбициозни прокурори. Ако полицията дойдела отново, той щял да бъде заведен в sulh ceza mahkemesi, или криминалният съд на мира, създаден през 2014 и днес добре известен с това, че се използва за политически цели. Съдебните дела, провеждани там по време на преврата, често са водели до формален арест и затворничество.

Докторът все още имал чуждестранна виза, така че решил да бяга от Турция. На летището обаче бил спрян. Това било ритуал, който започнал да се повтаря из цялата страна. Хората разбирали, че им предстои неизбежен арест и се опитвали да вземат полет за чужбина, само за да открият, че паспортите им се изземват или анулират преди да могат да се качат на самолета. Дори и онези, които не са били определени като членове на терористична организация или обвинени в опит за убийство на Ердоган, трябвало да чакат, докато по високоговорител се чуе номера на паспорта им, което означава, че им се разрешава да напуснат страната.

По онова време докторът вече бил слушал много за мъченията, за безкрайното задържане без законни основания; той знаел, че трябва да бяга, дори и ако това означава да остави семейството си. Намерил в мрежата контрабандист – за тази цел турците следват примера на сирийските бежанци, живеещи в страната им и търсят из сирийските Фейсбук-групи – и отишъл в крайбрежния град Мармарис, където си платил, за да бъде преведен в интернационални води на гумена лодка. За турските бежанци, мнозина от които са богати, контрабандистите са повишили цената на бягството до 20,000 евро. Днес докторът е един от хилядите турци, живеещи в изгнание по места като Германия, Швеция, Гърция, Великобритания и Съединените щати.

Докторът се крие в европейски град, пълен със сгради от 19 век, пазарни центрове с арки и големи площади; подобно на много други стари градове, от време на време той дори може да изглежда като Истанбул, ако човек присвие очи. Всеки ден тук гюленисти, кюрди, журналисти, хора от академичните среди и такива като доктора – един подбор от турското общество, който или е бил демонизиран от Ердоган, или просто отказва да го подкрепи – се разминават по улиците, без да осъзнават присъствието на сънародниците си. Те са изгубили поминъка и гражданството си; били са разделени от съпрузи и съпруги, от децата си. Много от травматизираните мъже и жени, които срещнах в чужбина – интервюирах повече от няколко десетки изгнаници, живеещи в различни европейски градове, плюс много други в Турция – вярват, че някои семейства се разрушават преднамерено, сякаш целта е да се прекратят цели родословни линии. Както ми каза един от тях – млад инженер с деликатни черти, бледа кожа и очила с телени рамки, който плачеше, докато седяхме в един ресторант с високи тавани, напомнящ за някакво космополитно минало – „Това е някакъв вид геноцид“.

Това беше странен опит за преврат, поне в началото. „Що за военен преврат е това?“, питаха се турците, когато за пръв път видяха по телевизията или в мрежата войниците, окупирали Босфорския мост в Истанбул. Беше само 10 вечерта – превратите обикновено започват преди зазоряване, указваха по-възрастните турци. Интернет и телефонните линии не бяха изключени; телевизионните станции, поне за известно време, продължиха да предават свободно. Турските военни никога нямаше да направят преврат като този, казваха те. Турците познават превратите си; мнозина от тях вече са преживявали четири такива.

Ужасът стана напълно осезателен когато те видяха видеоклипове, на които армията стреля по цивилни хора, протестиращи по улиците. Никой не беше свикнал да вижда подобни неща в западна Турция, в Истанбул. Из града отекваха мощните трясъци на изтребители, пресичащи звуковата бариера някъде в небето над него. Танкове и войници се установиха на площад Таксим, където хиляди хора бяха се противопоставили на правителството само няколко години преди това.

Посред хаоса Министерството на религиозните работи изпрати текстови съобщения до имамите и мюезините в провинцията, с които ги инструктираше да изпеят по високоговорителите на джамиите специална молитва, с която да призоват привържениците на Ердоган да излязат по улиците. В множество истанбулски квартали мъже наводниха булевардите. Някои от тях, въоръжени, стреляха безразборно по вертолетите над главите им.

А след това всичко свърши. Превратът беше пропаднал. Броят на жертвите беше достигнал 276, с други 3,000 ранени, според официалните данни. Успешната гражданска мобилизация срещу военен преврат беше нещо безпрецедентно в Турция. За турците това беше защита на демокрацията.

Правителството незабавно обвини гюленистки настроените офицери от армията като организатори на преврата, преди да разшири обвиненията и до всички последователи на Гюлен. В хода на последните две десетилетия четири основни фактора бяха особено важни в турската политика: ислямската консервативна партия AKP; военните и техните секуларистки поддръжници; кюрдската бойна организация P.K.K. и различните кюрдски политически движения; нAKPая, гюленистите – най-неразбираемата от всички групи. Гюлен и последователите му проповядват консервативен ислямски начин на живот, смесен с турски национализъм, и високи образователни стандарти – за разлика от множество други мюсюлмански братства – което прави мирогледа им да изглежда избирателно-западен. Проповедническите им усилия, както и обещанието за образование и възможности за постигане на кариера, накараха множество турци и кюрди както сред непривилегированите, така и сред елитните среди, да се присъединят към движението. Гюленистите изграждат училища в чужбина, включително и в Съединените щати, в които последователите на движението работят като учители. Освен това те основават банки, неправителствени организации, издателства, университети, вестници, телевизионни станции и печеливша верига от центрове, в които кандидат-студентите се подготвят за приемните изпити в университетите. Образованието, казват гюленистите, е техният основен приоритет.

В противоположност на международните бизнес- и политически контакти, както и технократската експертност на гюленистите, силата на AKP се състои предимно в техните дълбоки социални и изборни мрежи сред работническата и средната класа. Когато дойде на власт през 2002, AKP и нейните гюленистки съюзници – по онова време [все още] на работа из целия юридически апарат и националните полицейски сили, както и в повечето медии – започнаха заедно да се борят срещу военните и другите си опоненти, включително журналисти, кюрди и секуларисти, най-вече чрез нагласени съдебни процеси и хвърляне в затвора. Унизителни подробности за лични животи попадаха в съдебни документи и по мистериозни уебсайтове; кариери се съсипваха; офицери бяха арестувани без законно основание; подслушването се ширеше навсякъде. Хората се тревожеха, че гюленистите управляват своя собствена, паралелна държава; сега вече битката беше очевидна.

Но в хода на времето гюленистите и AKP започнаха да се противопоставят едни на други по политически въпроси – например помирителния процес с кюрдите, но преди всичко заради съдебните процеси за финансова корупция, които гюленистки прокурори повдигнаха срещу Ердоган. Към 2014 всяка от страните вече се опитваше да унищожи другата. Повечето турци намериха за напълно разбираемо, когато Ердоган обвини гюленистите в организирането на опита за преврат от миналия юли: около 65 процента от населението, според допитване, проведено непосредствено след това, вярва в обвиненията; мнозина уважавани чужди и вътрешни експерти също вярват, че това е възможно. (Самият Гюлен отрича каквато и да е връзка с опита за преврат). Освен това турците си остават силно гневни срещу гюленистите, поради техните потайни и потиснически тактики, докато бяха на власт.

Един от начините да се разруши някоя страна е да се правят списъци. В Турция има уебсайт, наречен Resmi Gazete, което означава Държавен вестник. Това е мястото, където правителството публикува законите, прокарани в парламента, но след опита за преврат Държавен вестник се превърна в сайт със списъци – където се откриват имената на хората, които евентуално ще бъдат прочистени от държавните министерства, училища, съдилища, университети, НПО-та, полицейски управления, военни части, болници и банки.

Оттогава насам във Фейсбук и Туитър редовно се появява новината, че са публикувани нови списъци. Те често се публикуват след полунощ, а в ужасяващите часове, които следват, хората проверяват дали в списъците се намират собствените им имена, които ще бъдат видими и за съседите, шефовете, родителите, синовете и дъщерите им. Това е начинът, по който хората от списъците научават, че са изгубили работните си места, пенсиите и паспортите си. Щом само попаднете в списъците, вие сте изгубен/а в Турция – без почти никакви средства за оцеляване. Подлежите на един вид професионална, а в някои от случаите и социална смърт: децата са подложени на тормоз от съучениците си, семействата хулени от съседите си. Правителството раздава и други наказания в това извънредно положение, или Olaganustu Hal, което може да се преведе и като Извънредна държава. Някои хора се изхвърлят от работа. Други са арестувани, хвърляни в затвора, измъчвани.

Но списъците съдържат не само имена на хора. Цели организации, колкото и безвредно да звучат имената им, са публикувани в тях: Фондацията за холистка и алтернативна медицина, Фондацията „Обичай дърветата, защитавай горите, живей човешки“, Фондацията за гастроинтестинална онкология са само няколко от тях. Много от тях са не гюленистки, а кюрдски или левичарски. Ако ви се струва, че чистките засягат всички части от обществото, то е така, защото най-вероятно е вярно.

[…]

Военните са обявявали извънредни положения на няколко пъти в турската история, макар и обикновено след реални, а не пропаднали преврати. Макар че времената след предишните преврати понякога са били по-насилствени – повече мъчения, повече обесвания – при тях винаги е имало обещания за край. В някакъв момент военното положение така или иначе трябваше да приключи, след което отново щяха да се провеждат свободни избори.

Но при Ердоган, както ми каза един журналист, който е избягал от Турция, в действие е един „дългосрочен проект“. Тук няма изгледи за завръщане към някакъв вид нормалност, няма усещане, че това разрушително настояще ще приключи. „Наричат ме диктатор-шмиктатор!“, е казал веднъж Ердоган. „Това изобщо не ме безпокои. Влиза в едното ухо, излиза през другото!“ За Ердоган и мнозина от поддръжниците му, ключовата фраза, която оправдава чистките, е „kandirildik“, или „Ние бяхме измамени“ – тоест измамени от гюленисткото движение. Политиците на AKP го казват по телевизията; една жена го каза на мой познат турчин, докато чакахме на опашка в летището: знаеш какво ни се случи, нали? Kandirildik – бяхме измамени. Това е фразата, която освобождава AKP от отговорността за собствените ѝ престъпления и осъжда всички останали.

[…]

Хората, които са останали в Турция, също търпят един вид социално мъчение, което най-вероятно ще си остане от неизказан вид. Кюрдите страдат вече в продължение на 100 години. В официалните истории правителството най-вероятно ще сведе гюленистите до утвърждаваното им предателство. Много журналисти, включително и такива, които не са арестувани, вече не могат да практикуват професията си. А либералните членове на академичните среди търпят странното, едновременно малтретиране да бъдат виждани и като безработни парии, и като членове на някакъв потиснически елит. Всички се обвиняват в някакъв вид атака срещу правителството на AKP, а Ердоган реторично подсилва това впечатление, докато получава все повече и повече власт – манипулация, която е толкова ефективна, че изглежда е невъзможно да бъде спряна.

Някога Ердоган въплъщаваше голяма надежда. Той подобри животите на милиони хора в Турция, и това е причината, поради която много хора гласуваха с „да“ на референдума от 16 април. Те си спомнят какво е било, когато някой член на семейството е умирал от рак и им се е налагало да плащат с последните си стотинки за интензивно обслужване; спомнят си какво е било, когато са били гледани с презрение, защото са били религиозни, бедни и „прости“.

Но има и по-малко видими начини, по които страната изглежда се разрушава, независимо от това как гласуват гражданите ѝ. Всеобхватният гняв срещу опита за преврат означава, че мнозина турци не изпитват никаква емпатия към жертвите на чистките. Някои се страхуват да не бъдат хвърлени в общия кош, а други доносничат, за да спасят себе си. Такова всеобщо недоверие е болест за всяко общество и то засяга всеки човек, който се осмели да критикува управляващата партия. Онова, което човек чува от опозиционно настроените турци вътре в страната е невъобразим стрес, непоносима тежест, паника пред неизвестността. Турците в чужбина говорят за самота и чувство на загуба – онова странно, неясно усещане, че си изложен на опасност, че не си защитен, че нямаш законови и човешки права, че може би си изгубил родната си страна.

„Консервативните хора в Турция имаха много, много проблеми, и по тази причина те искат да вярват в AKP“, казва Туба Гювен, турска журналистка, която в момента живее в Западна Европа. „Защото AKP беше тяхната мечта, мечтата на консервативните хора. Те не искат да се отказват от мечтата си. И в името на мечтата се отказват от приятелите и роднините си. Отказват се от братята и сестрите си. Отказват се от нас“.

Източник

Сузи Ханзен

Сузи Ханзен е турска журналистка от Истанбул, редовна сътрудничка на The New York Times Magazine. Първата й книга, Notes on a Foreign Country, ще бъде публикувана през 2017 от реномираното нюйоркско издателство Farrar, Straus and Giroux. Писала е също за издания като London Review of Books, Vogue, the Baffler, the New York Times Book Review, Bloomberg Businessweek, Foreign  Policy, The New Republic, GQ, Newsweek, the Financial Times, Bookforum, Bidoun и други.

Посетители: 206

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 18 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 19 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни