Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 68% (5 гласувания)

 

2017 01 dudda survivor

 

Паркът на паметите

Паркът на Вечната слава, Киев. Група млади хора са натопили крака във фонтана пред мемориала на участниците във Великата отечествена война (съветското название на Втората световна война), претоварен със статуи на пролетарски герои с буйни мустаци и гъсти вежди: тук има селски момчета, селски момичета, войници от червената армия, заводски работници и герои от най-различни видове. Деца играят сред съветски танкове от Втората световна война, днес боядисани в жълто и синьо, цветовете на украинския национален флаг (невинен пример за исторически ревизионизъм; по време на съветската ера украинският флаг е бил забранен и не се появява преди обявяването на независимост през 1991). Някои се катерят върху танковете и възсядат оръдията им, докато родителите ги фотографират.

Гигантска статуя на Родината, 104 метра висока. В дясната си ръка тя държи 16-метров меч, в лявата осемметров щит с герба на Съветския съюз. Хората лежат на тревата около нея, в сянката ѝ, която стига почти чак до реката. Това е двусмислена Родина: статуята отдава почит на победата на Червената армия над нацистите, в която са участвали много украинци (голямото мнозинство от тях, около седем милиона, на страната на съветските сили), но и символ на потисническия режим, който е преследвал, поробил и убил милиони хора в Украйна. През 2015 президентът Петро Порошенко одобри поредица от закони за „декомунизация“, които разпореждат отстраняването на комунистическите символи в цялата страна, но паметниците на Втората световна война бяха запазени. По закон названието Велика отечествена война беше променено на Втора световна война и, вместо да се следва съветската логика, според която за начало на войната се приема 1941, когато е започнала войната между СССР и Германия, беше въведена по-обичайната и глобално-приета 1939 година.

Бруталистко-реалистичните статуи от съветската ера придобиват в днешните обстоятелства специална символика. Малко след „Революцията на достойнството“ от края на 2013 и началото на 2014, която изведе милиони хора на улиците в протест срещу отказа на корумпирания бивш президент Янукович да подпише съглашение за присъединяване към Европейския съюз, Русия присъедини украинския полуостров Крим и нахлу в източната част от страната, поставяйки началото на война, която доведе вече до около 10,000 жертви. Претекстите за всичко това, предложени от руската пропаганда, са колкото разнообразни, толкова и фалшиви (защита на руското и рускоезично население, което било дискриминирано и преследвано; реакция срещу предполагаем фашистки преврат в Киев), а също и форма на руската империалистическа стратегия. Владимир Путин вярва, че Украйна и Балтийските страни са провинции на Руската империя. В исторически план мнозина руснаци са считали украинците, по доста снизходителен начин, за „мало-руси“ (често се казва иронично, че един руски демократ престава да бъде демократ когато започне да говори за Украйна). А тук най-различни „мало-руси“, убедени в украинската си националност, се разхождат на слънце под символите на историческото им потисничество.

Близо до паметника на Великата отечествена война е мемориалът на Холодомора („унищожение чрез глад“), големият глад от сталинистките 1930 години, предизвикан от политиките на насилствена колективизация на земята). Това е може би най-главният пример за съветско варварство в Украйна. Статуята представя младо момиче с плитки, измършавяло и с хлътнали очи, с няколко класа жито в ръцете, притиснати пред гърдите. Зад нея се намира гигантски обелиск с метални кръстове и щъркели – символи на прераждането на украинската нация. Паважът наоколо, тъмнокафяв на цвят, символизира плодородието на украинската земя. Зад обелиска, изграден във формата на свещ, отчасти от стъкло, се намира подземен музей на Холодомора. Близо до входа малка табелка напомня, че е забранено да се играе Pokemon Go вътре в музея. Вътре се намират различни земеделски инструменти, коли, видеоклипове, представящи селяни по време на работа, счетоводни книги с квоти за доставка на зърно, които никога не са били изпълнени. Как всъщност се прави музей на глада?

Според историка Серхий Плохи, автор на Вратите на Европа, история на Украйна от предисторически времена насам, почти четири милиона украинци са умрели от глад между 1932 и 1934. В исторически план Украйна винаги е била известна като житницата на Европа, поради плодородните си почви и голямото производство на зърнени култури. Тя е играела съществена роля в плановете на Сталин за индустриализация, като хранителна база за индустриалните и градски центрове на Съветския съюз. В книгата си Кървави земи: Европа между Хитлер и Сталин, Тимъти Снайдър е описал по следния начин последствията от глада: „В Украйна настъпва момент, когато има много малко или никакво зърно, а единственото месо е човешкото. Възниква черен пазар за човешка плът; човешкото месо може дори да е станало част от официалната икономика… Един млад комунист от региона на Харкив [Харков] докладва на началниците си, че може да изпълни квотата за месо, но само ако използва човешки същества“. Житницата на Европа умира от глад поради нехайството, жестокостта и параноята на Сталин. Плохи пише, че диктаторът и неговите съветници „отказват да признаят провала [на политиките си] и обвиняват селяните в саботаж на доставките и опити за подкопаване на индустриализацията“. [Излиза, че] селяните са умирали, за да саботират социализма.

 

2017 01 holodomor memorial

 

През 2006 украинският парламент прокара резолюция, според която Холодоморът е акт на геноцид и гладна смърт, причинен от сталинисткия режим. В зависимост от това какво правителство управлява Украйна, тоест в зависимост от отношението на правителството към Русия, Холодоморът придобива по-голяма или по-малка значимост. Решението да бъде окачествен като форма на геноцид беше взето от про-европейски настроения бивш президент Юшченко, който издигна мемориала през 2008. Неговият приемник, про-руски настроеният Янукович, никога не го е считал за геноцид.

Тази поляризация на мненията е нещо обичайно за Украйна. Както пише Тим Джуда в книгата си Във време на война (амбициозно публицистично произведение, в което Украйна е представена в цялата ѝ етническа и културна сложност), „В наши дни онова, което човек мисли за миналото, как се отнася към него, определя и как той или тя ще мисли за бъдещето на Украйна. А как мислите за миналото ще бъде определяно по всяка вероятност от историята на собственото ви семейството и мястото, на което живеете“. Митът за двете Украйни, едната русофилска, а другата украинско-националистическа, не е толкова прост, колкото изглежда. И все пак изглежда очевидно, че има голяма разлика между житейските опити на европеизираните украинци от Галиция на Запад, близо до границата с Полша (територия, която в миналото е била част от Австро-Унгарската монархия, Полша или Германия), и хората от Донбас на Изток, силно повлияни от Русия и с висок процент рускоговорещи (Украйна е по принцип двуезична, въпреки че официалният език е украинският). Тези различни житейски опити и произходи са ясно отразени в различните институционални политики.

Откъм хълмовете на Парка на вечната слава човек може да види река Днепър и Хидропарка – част от речния бряг, където жителите на Киев плуват и упражняват различни водни спортове. От другата страна на реката се виждат широки булеварди и високоетажни сгради в съветски стил. Новите пост-съветски сгради са запазили същата бомбастичност и неокласическия кич на комунизма. Близо до мемориала на Холодомора друг гигантски обелиск увековечава Незнайния воин от Втората световна война. Вечен огън. Двама младоженци застават за снимки пред него, а след това поемат на разходка между каменните плочи, възпоменаващи падналите генерали. Този мемориал увековечава същата война като онзи на Майката-родина, но като трагедия. Тук няма нищо епично, само тържественост и пестеливост на изразните средства.

Украйна е една от европейските страни, пострадали най-много по време на Втората световна война. Между 1939 и 1945 са умрели седем милиона украинци (от тях един милион евреи), или 16 процента от населението. „С репутацията си на европейска житница, придобита преди 1914“, пише Плохи, „и с една от най-високите концентрации на евреи в Европа, Украйна ще се превърне в основен обект на германския експанзионизъм и една от главните жертви на нацистите“. Германците се държат в Украйна като колониална окупационна сила. В Mein Kampf Хитлер вече е очертал план за завладяване и доминация на Източна Европа, чието население е считал за под-човешко. В книгата си Черна земя: Холокостът като история и предупреждение, Тимъти Снайдър пише за възхищението, което германските теоретици на национализма и расовото превъзходство са изпитвали пред [историята на] колониалната експлоатация на двете Америки, която те са желаели да повторят при славяните. Хитлер дори е отишъл дотам да сравнява Волга с Мисисипи. Украйна е била от съществено значение за войната и за бъдещата Германска империя, като източник на суровини и робски труд.

През 1930-те и 40-те украинците преживяват непрекъснат процес на колонизации – първо една вътрешна, съветска – характеризираща се с глад, преследване на несъгласните, чистки и трудови лагери, след която идва външна, нацистка – този път с етническо прочистване, поробване, погроми и антисемитизъм. Имало е украинци, които са посрещнали нацистите с радост, след страданието, причинено от сталинисткия терор. Те са вярвали, че националсоциализмът, тъй като съдържа думата „социализъм“, ще им донесе реален социализъм. Други просто са се надявали на по-добър живот. Някои се присъединяват към местните милиции, създадени от нацистите, които по-късно са смазани от Съветите, а други се присъединяват към Украинските националистически сили като УПА (Украинска партизанска армия), която първоначално сътрудничи на нацистите, докато плановете на ръководството ѝ за украинска независимост не се сблъскват с онези на германците.

Мнозина се оказват принудени да се бият за едната или другата страна, в зависимост от това къде се намират, а не толкова водени от убеждения и идеологии. Това е ситуация, обичайна за всички войни и нещо, което много хора забравят в следвоенните периоди, особено след граждански войни, Според Плохи,

По време на германската окупация Украйна се превръща в голямомащабен модел на концентрационен лагер. И както в лагерите, тук разделителната линия между съпротива и колаборационизъм, между жертвеност и криминално съучастничество с режима, става силно размита, но не и неразличима. Всеки прави свой собствен избор и онези, които оцеляват, трябва да живеят след войната с последствията от решенията си – мнозина в хармония, някои в безконечно страдание. Но почти всички страдат от синдрома на оцеляването.[1]

Да се забрави травмата

Йевхен Хлибовицки, интелектуалец, активист и политически анализатор, пие с известни трудности силно горещото си „Американо“-кафе в едно от модерните кафенета близо до Майдан, или Площада на независимостта. Това е мястото, на което през 1991 беше отпразнувана украинската независимост, където започнаха протестите на Оранжевата революция през 2004 и където загинаха повече от сто души по време на Революцията на достойнството през 2014. Хлибовицки смята, че Украйна е преживяла травма, подобна на онези, които се преживяват от жертвите на изнасилване. „В процеса на съзряване ние осъзнаваме какво се е случило и кой ни го е причинил. Въпросът сега е дали ще се оставим да бъдем носени от идеята за отмъщение или ще намерим начин всичко това да не се случва отново“. Може би това не е най-добрата аналогия, но то е добър пример за бремето, което тяхната история полага върху украинците. Историческата памет тук изглежда повече като травма, а индивидуалните памети като история; тя има повече общо с емоционалната и психологическа близост, отколкото с [научната] точност и взискателност; тя е въпрос по-скоро на възприятия, отколкото на реалности. В много случаи тя е просто илюзорна или фалшива. Путинска Русия фалшифицира историята и експлоатира някои исторически спомени за целите на собствената си пропаганда, а Украйна играе важна роля в тази пропаганда.

Историческата памет може да стигне дотам, че да блокира прогреса и реформите. В своята полемична книга Против припомнянето американският журналист Дейвид Рийф поставя под въпрос общоразпространеното мнение, че да се запомня е морално задължение за всички общества.

Историческата памет – по начина, по който я разбират днес общностите, народите и нациите – е навсякъде избирателна, егоистична и всичко друго, но не и безукорна от историографска гледна точка. И тя прекалено често е водила до война, а не мир, до ненавист, а не помирение, до желание за отмъщение, а не задължение да се започне трудната работа на опрощаването.

Реалната опасност според Рийф е не в забравянето, а в прекалено доброто запомняне. „Дори и ако чрез забравянето ние извършваме несправедливост по отношение на миналото, то това не означава, че чрез запомнянето не извършваме несправедливост по отношение на настоящето, осъждайки самите себе си да изпитваме болката от историческите си рани и горчивината от историческите си обиди далеч отвъд точката, при която – за наше собствено и онова на наследниците ни добро – би трябвало да сме ги оставили зад гърба си“. Тезата му е предизвикателна и полемична, а понякога и съмнителна; припомнянето не винаги включва възмущение, поляризация, национализъм и война. Но по време на разходка в Киев човек наистина се чувства изкушен да си помисли, че забравянето на някои от толкова многото трагедии, поне в частите им, засягащи последните няколко поколения, не би могло да бъде изцяло лошо за прогреса на тази страна. Историческата памет на Украйна е травма, която е много жива, постоянно подхранвана от национализъм и война, от външни и вътрешни заплахи, която я съживяват и преутвърждават. Винаги има рани, които трябва да бъдат затворени, както и чувство за историческа справедливост, което трябва да бъде прилагано.

Хлибовицки смята, че цялото това страдание е създало у населението голяма издръжливост, то е нейното голямо достойнство. „Почти всяко украинско поколение е преживявало катастрофи“, казва той. „А това е оставило след себе си дълбока травма. Днес ние имаме тук първото поколение, което не е било травматизирано, онова на хората, родени след 1991. Войната с Русия ги завари неподготвени. Свикнали с ценностите на развитието, сега те трябва да се адаптират към ония на оцеляването“. Той е възприел понятието издръжливост в смисъла, в който го използва Насим Талеб, авторът на известните есета Черният лебед и Антикрехкост. Понякога Хлибовицки изглежда като предприемач или либертарианец; той говори за „краткотраен шанс“ [window of opportunity] – израз, който се дочува сред украинските реформатори – и вярва, че един от големите проблеми на международната дипломация се състои в това, че тя се основава на „игри с нулева сума“[2], които въпреки това се опитват да се харесат на всички участващи страни, когато на практика това е невъзможно. „Не можем да се харесаме едновременно и на Хитлер, и на евреите“.

Макар и да е предпазлив по отношение бъдещето на Украйна, той не е изгубил чувството си за хумор и непрестанно разказва вицове или включва в речта си метафори. „Имам среща с английски дипломати. Ще ги попитам дали имат нужда от помощ“, шегува се той, имайки предвид Брекзита. Майданската революция го е превърнала в активист, но размислите му се фокусират повече върху неща като ценности и демократична култура, отколкото върху конкретни реформи. Манифестът на тинк-танк групата „Нестор“, в която Хлибовицки е една от водещите фигури, има заглавие, което е сякаш заето от роман на Олдъс Хъксли („Договор на достойнството за устойчиво развитие“) [Contract of Dignity for Sustainable Development]. В него се прави опит за създаване на нова форма на обществен договор; той напомня за проектите на либералните реформатори от деветнадесети век, включително и създаването на модерна национална държава. Освен това манифестът се опитва да насърчава една демократична култура, която отдава приоритет на индивидуалната отговорност и се разделя с историческата апатия, демонстрирана от мнозина украинци по отношение на неща като правителство и институции. В една клиентелистка държава, корумпирана и доминирана от олигарси (на първо място сред тях президентът Порошенко, собственик на шоколадената империя „Рошен“), това е изключително трудна задача.

Хлибовицки е облечен във вышиванка, традиционна украинска блуза, бяла и с цветна бродерия по яката и ръкавите. Тези носии са различни във всеки регион. В този случай обаче бродерията е не някакъв традиционен дизайн, а двуизмерен баркод [QR code], с което се намеква, че негов дом е Интернет – също като при много други млади хора, които излязоха по улиците през 2013, за да протестират срещу мафиозния и олигархичен режим на Янукович; революцията на Майдана е започнала с постинг във Фейсбук. Той споделя идеализма на революцията, но парадигмата му не е обичайната за идеализма. Той смята, че Украйна може да научи повече от Израел и Южна Корея, отколкото от Европейския съюз, тъй като те са страни, които са се модернизирали в среда на постоянна война. „Войната не може да бъде извинение за липсата на реформи, както демонстрират Израел и Южна Корея“, твърди той. На практика войната прави нуждата от реформи дори още по-належаща. „Украйна трябва да ‚де-империализира‘ Русия“, казва той. „Тя трябва да принуди Русия да престане да бъде империя. И трябва да се превърне в демократизиращата сила в региона“.

Почти всички наоколо носят вышиванки днес, в Деня на независимостта. След военния парад сутринта най-голямата атракция на деня се намира на главния градски булевард Крещатик, където по средата на улицата е направена един вид състезателна писта, с коли и мотоциклети, заобикалящи препятствия сред облаци от изгорели газове. Съпровождащата музика не е традиционна украинска, а неуморимо electro в пост-съветски стил (макар че по-късно вечерта се очаква женски хор, който ще пее фолклорни песни за красотите и житните полета на Украйна).

Само преди няколко дни една престрелка на границата между Украйна и окупираната територия на Крим пробуди страховете от нов конфликт с Русия, в добавка към онзи, който вече бушува в източната част на страната. Целта на Русия не е открита война, а по-скоро замразен конфликт, тоест поддържане на напрежение, подобно на онези от сепаратистките територии Транснистрия (на границата между Молдова и Украйна) или Южна Осетия и Абхазия (в Грузия): дребни заплахи с насилие, престрелки, поддържане на постоянно усещане за нестабилност. Русия не може да [си позволи да] превземе Украйна, но тя е в състояние да пречи на прогреса ѝ, а също и да подпомага превръщането ѝ в провалена държава. Може би Русия никога няма да успее да върне Украйна обратно в собствената си зона на влияние, но тя поне може да държи страната в ступор и да пречи на присъединяването ѝ към ЕС и НАТО.

Русия използва тактиката на т. нар. „хибридна война“, при която се комбинират елементи от обикновена война с използване на онлайн-пропаганда (създаване на уебсайтове за дезинформация, насочена към европейските читатели, поддържане на „ферми“ от тролове, предназначени за разпространяване на фалшива и манипулирана информация в Интернет). В много случаи руската пропаганда експлоатира украинските исторически памети: например тя обвинява симпатизантите на Майданската революция, че са просто бандеровци, симпатизанти на Степан Бандера – противоречивият украински националист, чиято партизанска организация, УПА, сътрудничи на нацистите през Втората световна война – и представя украинското правителство като фашистка „хунта“, доведена на власт чрез държавен преврат, подкрепян от западните правителства. Обикновено тази тактика е високо ефективна. Русия използва символизма на антифашизма в СССР, за да окуражава идеята, че Украйна се е върнала назад към 1941.

„Понякога те лъжат открито, но по правило онова, което руската пропаганда прави е да разпространява ‚полуистини‘“, казва Алина Мосендз, журналистка към StopFake – организация, създадена от факултета по комуникации към Университета Киев-Мохила, която се опитва да опровергава лъжите на руската пропаганда. StopFake работи на десет езика и е основен опонент на спонсорираните от Кремъл медии като Спутник или RT (бившата Russia Today), които се превеждат на много повече езици. Разговаряме в традиционен украински ресторант в центъра на Киев и сме си поръчали вид сок от боровинки, който се сервира в кани. Стените са покрити с портрети на идоли от съветската ера, от спортисти до певци, но музиката се състои почти изцяло от международни поп-хитове от 1970-те (Hooked on a Feeling във версията на Blue Swede, Hold the Line на Toto). Докато ми разказва за проекта, на испански и с подчертан аржентински акцент (научила е испански докато е живяла в Аржентина), Алина оцветява картинки за попълване на хартиена детска покривчица. Със същите цветни моливи рисува диаграми и графики, с които обяснява по-добре състоянието на пресата при Янукович и тактиките на руската пропаганда.

„Една от целите на руската пропаганда е да докаже, че ЕС не функционира, че той е нещо като пропаднала държава“, казва тя. „Имате например Брекзита, който демонстрира несъгласията в Европейския съюз. Кремълските медии като Спутник или RT експлоатират това и се опитват да генерират загуба на доверие в други страни. Те си измислят различни подобни сценарии – Швекзит, Грекзит… Руската пропаганда не се опитва да предлага Русия [като модел], а по-скоро да дискредитира западните страни и да се възползва от разделенията и слабостите, които са следствие от техния плурализъм и възможности за вътрешна критика. Както пишат Едуард Лукас и Питър Помернцев в Как да се спечели информационната война, изследване на Центъра за анализи на европейската политика,

Целта е не толкова да се убедят основните [западни] медии, а да се играе за публики, които вече не се доверяват на собствените си системи, които вярват a priori в конспиративни теории и търсят каквато и да е информация, колкото и смехотворна, която да потвърди предпочитанията им. Естеството на онлайн-медиите – особено социалните медии – позволява на Кремъл да работи в т. нар. „ехо-камери“, онлайн-медийни-светове, където факти и техники за проверяване на факти не могат да проникнат. Кремъл не е създал пост-факт-света, който оказва влияние върху всичко – от изборите в САЩ до пропагандата на ИДИЛ в Европа – но той е добре позициониран да го експлоатира.

Историите за предполагаемия държавен преврат в Киев са оказвали влияние върху немалко западни медийни канали, но те са най-успешни в социалните мрежи. Алина е трябвало да опровергава истории, в които се твърди, че Ислямска държава има тренировъчни центрове в южна Украйна или че украински войници за разпънали на кръст дете по време на войната в източната част. Понякога различни медии допускат най-невинни грешки: Алина се оплаква, че когато говорят за руснаците, които са нахлули в Донбас, местните медии говорят за „сепратисти“, вместо за „терористи“ – един дебат, който напомня за онези около баските или ИРА. StopFake е изправен пред херкулесова задача. „Ние се занимаваме не само с пропагандата, насочена срещу Украйна, но и с всякакви видове пропаганда за Европа и света“, обяснява тя. Но как човек да се противопостави на емоции? Как да се убеди някой човек, че дадена информация е невярна, когато личната му/ѝ нужда е да вярва, за да получи потвърждение на собствените си идеи, [обикновено свързани с неща като] идентичност и история, особено по средата на война като онази в Украйна? „StopFake се съсредоточава върху лъжите в медиите“, обяснява тя. Съществуват алтернативи. Хората, които са недоволни от онова, което виждат по телевизията, могат да намерят други информации. Но проблемът се дължи и на лошите медийни практики. Например някои от медийните организации, чиито истории ние сме опровергали с помощта на проверка на факти, отказват след това да коригират материалите си“.

С или без ЕС

Хотел „Украйна“ е мрачна, грозна сграда в стил, който е смесица от брутализъм и неокласицизъм. Намира се близо до Майдан незалежностi, натоварения със символично значение Площад на независимостта в центъра на Киев и е открит през 1961, по времето на Хрушчов. Днес той все още е държавна собственост. На 20 февруари 2014, след месеци на протести против бившия президент Янукович, по прозорците му са били позиционирани снайперисти от специалните държавни части (Беркут), за да стрелят „на месо“ по демонстрантите на площада. Убити са петдесет и трима души. Според различни източници украинските специални части са били тренирани от руски инструктори. В документален филм, излъчен по BBC, репортерът Гейбриъл Гейтхаус се опитва да разследва широко разпространената сред протестиращите, но недоказана теория, че там е имало руски наемници, натоварени със задачата да стрелят както по демонстрантите, така и по полицията, за да провокират клане и да създадат състояние на хаос, което да позволи руска интервенция. Един ден по-късно, на 21 февруари, Янукович напусна страната. Той все още се намира в Русия, а украинската съдебна система го обвинява в това, че е дал заповедта за стрелба по демонстрантите. Общо над сто души загинаха в Революцията на достойнството, днес известни под названието „Небесната стотица“.

Паважът по Площада на независимостта е похабен, с множество пукнатини и дупки. Паветата, които демонстрантите са извадили, за да ги хвърлят срещу полицията, не са били заместени от нови и днес са натрупани под формата на импровизиран мемориал на „Небесната стотица“, с фотографии и свещи. Фотографии на млади момчета по на 16, които са излезли на улицата, за да се борят за една по-добра страна. Брадати възрастни мъже, мъже с казашки прически. Също и Серхий Нигоян – млад армено-украинец, когото мнозина считат за първата жертва на революцията. Снимки на войници, загинали на изток са смесени с онези на мъртъвците от Майдана – нещо, което дразни някои хора. Има само малко жени.

Ана е била там, и то още от първия ден. Тя е редакторка на престижно киевско списание. Разхождаме се заедно по Майдана в деня на независимостта. Тя ми разказва как е оцеляла след един от сблъсъците между полицията и демонстрантите, как полицай е дръпнал нея и майка ѝ настрана от мелето и така ги е спасил. На моменти долавям как гласът ѝ се пречупва и се притеснявам, че ще заплаче, но скоро разбирам, че това са обичайните модулации на тона ѝ. Тя е сериозна, със сурово изражение. В усмивката ѝ се прокрадва горчивина. Изглежда уморена от гледане на мемориали, от превръщането в развлечение на цялото това страдание: плочи, цветя, разпятия, шлемовете на демонстрантите, окачени по дърветата. Войници маршируват нагоре-надолу по павираната улица, където са се случили повечето смърти. Сградата на тайните служби, от едната страна на улицата, е напълно обградена от войници. Под колоните на площада се вижда голяма група полицаи. Друга група войници, качени на всъдеход с високоговорители, се опитват да вразумят 20 или 30 души, които им отвръщат с викове Слава Украины! и Хероям слава! Минаваме пред хотел Украйна, който изглежда напълно празен и тя ми посочва прозорците, от които са идвали изстрелите. Телевизионните образи на клането, което беше излъчено от всички международни информационни мрежи, показват празни прозорци с веещи се пердета. Камерите се опитват да открият снайперистите.

През 2004 прозападно настроеният кандидат за президент Юшченко се разболя много сериозно. В болницата лекарите откриха, че е бил отровен. Имаше спекулации, че зад покушението са стояли руснаците, тъй като такъв вид отрова може да се намери само в Русия, но не и в Украйна. Успяха да спасят живота му, макар че лицето му беше обезобразено завинаги. Въпреки това той участва в изборите и изгуби срещу Янукович. Но малко след това записи, изтекли от предизборния екип на „победителя“ показаха, че изборите са били фалшифицирани. Около 200,000 души излязоха по улиците и Площада на независимостта, за да протестират в хода на онова, което по-късно беше наречено „Оранжева революция“. Ана е била сред тях. Изборите бяха проведени отново и този път Юшченко победи Янукович. Правителството му предприе някои колебливи стъпки по посока на Запада и ЕС, но беше злепоставено от масивни неуспехи в борбата срещу корупцията и олигархическата власт, както и в опитите за реформа на съдебната система. През 2010 Янукович спечели следващите избори и слабите стъпки по посока на демокрацията, свободата на изразяването и приближаването към Европа бяха замразени. Про-руски ориентиран, Янукович управляваше по авторитарен начин и режимът му ставаше все по-стриктен и нелиберален. През 2013 той отказа да подпише съглашението за присъединяване на Украйна към ЕС, което би направило страната значително по-близка до Съюза. В резултат на това хората отново излязоха на улиците, за да протестират, но този път със знамена на Европейския съюз.

Майданската революция от 2013-14 беше представена на Запад като революция в подкрепа на идеята за встъпване в Европейския съюз. Оттук и названието „Евромайдан“. Това послужи като основание за подновено самодоволство сред някои европейски лидери. „Те се борят за встъпване в Европа, докато други се опитват да я напуснат“, се казваше понякога. И действително, тя започна в отговор на отказа на Янукович да придвижи страната по-близо до Европейския съюз. Но по-късният развой на нещата задмина всичко това. „Повече от всичко друго това беше борба за базисните ценности на човешкото съществуване“, заявява Ана. „Тя нямаше нищо общо с неща като ЛГБТ-права или свобода на словото, а се водеше на по-ниско ниво: ние настоявахме за поносим начин на живот. Не само в икономически смисъл. Ставаше въпрос за изискване на базисно зачитане на правото на хората да се чувстват сигурни, защитени и непреследвани от държавата; да имат политици, които дават сметка за онова, което вършат…“

Мнозина в Киев са съгласни, че не всичко в революцията е било свързано с Европейския съюз. А днес, след кризата с бежанците, възхода на крайния популизъм и Брекзита, към ЕС има вече само малко интерес. „Погледнато от украинска гледна точка“, казва Йевхен Хлибовицки, „ние виждаме ЕС като банда идиоти, които провалят една брилянтна идея. Ценим високо факта, че тук не е имало война в продължение на 70 години. Да не се избиваме взаимно е нещо великолепно“. Но той не вярва, че страната му ще се присъедини скоро към ЕС, нито пък вижда необходимост от това. Може би решението ще се състои в това Украйна да се „европеизира“ сама (като въведе върховенство на закона), без а се присъединява към съюза. Всички тук са съгласни, че Съюзът функционира като един вид демократически корсет. Без него много политици, които твърдят, че са реформатори, сред тях и президентът Порошенко, не биха се чувствали под такъв натиск. Но не всичко трябва да дойде отвън. „Ако бихме чакали Европа, досега щяхме да сме мъртви“, заявява Хлибовицки. Заглавието на украинския национален химн е „Украйна още не е мъртва“. В деня на независимостта той звучи в мощни, епични тонове над Майдана. В него се говори за вечна слава, свобода и отхвърляне на враговете. Но е трудно човек да си представи национален химн, който е по-горчив от този.

Източник


[1] Синдром на оцеляването [Survivor guilt] e термин от психологията, с който се обозначава чувството за вина, когато човек е оцелял след някакво травматично събитие, при което други хора са загинали. Ситуациите, които го предизвикват, могат да бъдат най-различни – убийство, тероризъм, военни действия, природни бедствия и пр. Счита се за важен симптом на пост-травматичните стресови смущения [Posttraumatic stress disorder]. Бел. пр.

[2] Тоест състезания, при които може да спечели само едната, а не и двете участващи страни. Бел. пр.

Рикардо Дуда
Рикардо Дуда е испански журналист, сътрудник на списание Letras Libres. Той е участник в проекта на онлайн-изданието Eurozine „Отвъд истории на конфликта: представяне на публичните дебати в Украйна“, във връзка с който през август 2016 посещава Киев, където работи в продължение на месец.
Посетители: 114

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 7 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 7 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 7 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 8 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 20 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици