Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 11 Jan Gross
Ян Грос. (Фото: Gary Beechey)

 

1.

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

Jesus Rex Poloniae от Тимъти Гартън Аш

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

Ние поляците имахме президентски избори миналата година. В един телевизионен дебат – най-важният дебат в цялата надпревара – двамата кандидати си задаваха въпроси. Първият рунд от тези въпроси, задавани от кандидата Анджей Дуда, не се занимаваше със състоянието на полската икономика, нито с отношенията с Украйна или Русия. Вместо това той беше посветен на едно престъпление, извършено преди 70 години в Йедвабне – селце в североизточна Полша, където полски католици са изгорили еврейските си съседи. Всичко това беше разкрито десетилетия по-късно от полско-американския историк Ян Грос, днес професор в Принстън. Дуда укоряваше опонента си, тогавашния президент Бронислав Коморовски, че е позволил на поляците „да бъдат погрешно обвинявани от други, че са участвали в Холокоста“. Той попита защо президентът не се е опитал да защити доброто име на Полша.

Изборите бяха спечелени от Анджей Дуда, кандидатът, който решително отричаше мъчителната истина от Йедвабне. Новият президент обяви след това „нова стратегия на историческата политика“, която щяла да подобри възприемането на Полша по света. Тази политика вече е в ход. И един важен компонент от нея е кампанията против Ян Грос. През януари президентът Дуда отиде в Министерството на външните работи, за да получи мнение по въпроса за отнемането на Полския орден за заслуги, даден преди това на Грос. Според говорителя на офиса, Президентската служба е била засипана от писма на гневни граждани, настояващи точно за това. Президентът не можел просто да игнорира – или накара да замълчат – тези гласове.

Всичко това се получи като мрачна шега, имайки предвид, че в следващите мразовити дни хиляди хора излязоха по улиците навсякъде в Полша, за да протестират срещу новите политики на президента, но този път гласовете на протестиращите си останаха напълно нечути. Ние протестирахме срещу заплахата към демокрацията, очертаваща се след отказа на президента да закълне трима законно избрани съдии в Конституционния трибунал. Ние протестирахме – демонстрации бяха проведени в 36 града – в името на свободата, против действията на едно правителство, ограничаващо гражданските свободи по най-различни начини: чрез нови регулации на наблюдението, нови криминални процедури, политизация на обществените служби и изземване на обществените медии от страна на управляващата партия. Ние пишем и писма. Те остават без отговори. В защита на Грос най-известните полски интелектуалци написаха протестни писма, а историкът Тимъти Снайдър от Йейлския университет обяви, че ще се откаже от собствения си Полски орден.

Грос, чийто орден е поставен сега под въпрос, беше преди това на два пъти отличаван от полската държава.

Първият път беше през 1996 (преди да започне да пише книгите, които разгневиха толкова много поляци). Той получи Почетния орден на Република Полша за книгите си, посветени на нелегалните държавни структури по време на Втората световна война и полските деца, изпратени в Сибир, както и за собствената му съпротива срещу съветското управление, за участието си в протестите от 1968 и подкрепата за независимото съпротивително движение след емигрирането му.


Small Ad GF 1

Вторият път беше символичен. Той се случи на 10 юли 2001, на шестдесетата годишнина от престъплението в Йедвабне. Тогавашният президент Александър Квасниевски се извини към жертвите в церемония, излъчвана от телевизията по целия свят. Всичко това се дължеше на сравнително тънка книжка, написана от Грос, на име Съседи: унищожаването на еврейската общност в Йедвабне, Полша, публикувана една година преди това. Книга, която постави в ход цяла лавина, най-големият дебат в Полша откак тя беше отново извоювала независимостта си през 1989.

Именно този втори Почетен орден правителството се опитва да отнеме на Грос и да изличи от обществената памет. И докато се занимават с това, те се опитват да отнемат и ордена, който той получи за абсолютно безспорни заслуги пред Полша, даже и според наложените наскоро политически критерии.

2.

Преди няколко години в Краков наблюдавах как група фотожурналисти се блъскаха около Грос, опитвайки се да намерят по-добър ъгъл, от който да го заснемат с кипа[1] на главата. Събитието се въртеше около книгата му Страх: антисемитизъм в Полша след Аушвиц, в която се говореше за погрома в Киелце и други случаи на убийства на евреи веднага след края на войната. Организирано беше от ежегодния Еврейски фестивал, който се провежда в синагогата Купа в Краков – място на множество културни събития, където всеки посетител получаваше на входа кипа. Снимките, на които Грос носи на главата си „еврейски оглавник“ се появиха по заглавните страници на всички вестници и бяха показани по телевизията. Посланието беше ясно: Грос е евреин, а следователно чужденец, външен човек, а следователно лъже. Може би си струва тук да се отбележи, че от Втората световна война насам, в резултат на Холокоста и изместването на полските граници, почти всички поляци са от полски произход.

Произходът на Ян Грос би трябвало да се води по майчината му страна[2], но очевидно това не е достатъчно. Хана Шиманска-Грос произхожда от заможно селско семейство; след като написва книгата за Йедвабне, Ян даже открива, че първият кастелан, или управител, на областта Ломза, където се е случила трагедията от Йедвабне, е бил негов предшественик. По време на Втората световна война Хана Шиманска-Грос е работила за нелегалното съпротивително движение, Армия крайова (АК). Докато разпространявала нелегалните издания на АК, тя се срещнала със Зигмунт Грос, който се криел, а след войната станала негова жена. Когато Ян Грос беше обвинен, че никога не е писал за помощта, оказвана на евреи от поляци, той обясни, че сам е плод на една такава помощ, но онова, което го интересува е какво ли точно се е случило [в Полша], за да започнат поляците, които наистина са спасявали евреи по време на Холокоста, да се страхуват да говорят за това след войната.

Ян Грос има безброй много заслуги пред Полша (същото важи и за еврейските му предшественици). Може да се каже, че той е играл роля в съпротивата още от самото си детство: в гимназията, на 14 години, той създава нелегална организация на име Клуб на търсачите на противоречия, заедно с Адам Михник (който е бил на 15). Във Варшавския университет той е част от студентските групи, които организират протести. След един особено шумен митинг в двора на университета през март 1968 Грос е арестуван и прекарва пет месеца в затвора. През 1969 той и семейството му напускат Полша поради антисемитските кампании. Подобно на множество други емигранти, които са по същество изхвърлени от Полша и чието гражданство е отнето, Грос поддържа полското съпротивително движение, като разпространява информация за дейността на активистите в чужбина. Той е съосновател на фантастичното емигрантско списание Aneks. Пише дисертацията си в Йейл върху полското съпротивително движение [по време на войната]. По-късно тя става основа за книгата му Полското общество под германска окупация. В средата на 1970-те години Ирена Грудзинска-Грос и Ян Грос попадат на уникална документация за полски граждани, депортирани в дълбините на СССР. Публикуват я на полски език като книга, озаглавена През 1940, мамо, те ни изпратиха в Сибир. През 1980-те, въз основа на документи, издирени най-вече в архива Хувър, Грос пише книгата Революция от чужбина: съветското завладяване на полска западна Украйна и западна Белорусия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Самият той ми каза: „Писах за преследването на поляците, а евреите не са част от полската история. Евреите се изследват от учени от други области. Дори и аз бях сляпо приел това разграничение“.

Докато накрая открива документи, които завинаги ще променят онова, което пише. Първият е непознат откъс от доклад на Ян Карски, куриер и емисар на Полското нелегално правителство. Карски пише, че отношението на обществото като цяло към евреите е предимно изпълнено с безразличие, често безмилостно и че това създава „нещо като тесен мост, на който германците и голяма част от полското общество се пресрещат достатъчно приятелски“. Когато по-късно открива свидетелствата на Шмул Васерщайн от Йедвабне, който описва как семейството му, както и цялото еврейско население на селото, е било изгорено в една плевня от полските си съседи, това се превръща в основа за книгата му Съседи, която завинаги промени полското съзнание. Макар, разбира се, не съзнанието на всички поляци. Ярослав Качински, основателят на сегашната управляваща партия в Полша, Ред и Справедливост (PiS), както и водещ играч в полската политика, е заявявал, че Съседи е анти-полска клевета и резултат от анти-полската истерия на Грос.

След Съседи се появиха Страх и Златна жътва, написани заедно с Ирена Груджинска-Грос. Появата на всяка от тези книги беше голямо събитие дори и в Полша, където те предизвикаха ожесточени дебати. Стилът на Грос допринася в голяма степен за това ожесточение: той е емоционален, възбуждащ и принуждаващ читателя наистина да се бори с материала. Златна жътва започва с фотография на поляци, хванати от полицията след войната, докато са копаели на мястото на бившия концентрационен лагер Треблинка в търсене на златни зъби и други ценности. Авторите пишат, „Ние започваме да разбираме… че обичайната реакция на поляка срещу евреи, срещнати в арийската страна… е била по-скоро да ги предава, отколкото да им предложи скривалище. … Ето защо фотографията на селяните от Треблинка – без съмнение, ‚нормални, обикновени, трудолюбиви, религиозни и притежаващи цяла поредица други добродетели‘ – освен, че предизвиква отвращение, е толкова плашеща: Ние не можем да знаем със сигурност дали някой ден тя няма да бъде открита и в собствения ни семеен албум“.

Заедно с издаването на книгите на Грос се появиха много пиеси, артистични изяви и романи за съдбата на евреите в Полша. Ще дам само един пример за това как написаното от Грос вече е навлязло в областта на популярното съзнание. В полския роман Нощта на живите евреи главният герой живее в жилищен блок, изграден на мястото на бившето Варшавско гето, което е било изгорено до основи. Убитите евреи започват да излизат от мазето на сградата и да се качват в апартамента му. В романа има и един Дядо, сякаш взет направо от някой семеен фотоалбум, който произнася монолог пред главния герой и приятелката му, разказвайки как е прекарал войната: „Ние също имахме партита, знаете ли – да не мислите, че вие сте първите, които са измислили всичко това? Спомням си как се срещахме с приятелите ми и излизахме да търсим момичета, да танцуваме, да пием, просто да лудеем, да опитаме нещо. Седях в градчето – джобовете ми пълни със златни зъби. Морето ни беше до колене!“ Интересното е, че авторът на тази книга, Игор Остахович, беше по онова време служител в правителството на Доналд Туск. Без съмнение нещо такова не би могло да се случи днес.

3.

През септември 2015 Ян Грос написа статия за Project Syndicate, в която се тревожеше от липсата на солидарност към бегълците, докато в Европа се разгръщаше съответната криза. Той открива причините за това в полските поведения по време на Втората световна война и факта, че поляците не са преработили миналото си, когато „по време на войната поляците са убили повече евреи, отколкото германци“.

Министерството на външните работи окачестви този текст като „исторически неточен, злостен и обиден за Полша“, а Полската прокуратура започна да разследва Грос. Основата за това беше един параграф от Криминалния кодекс: „Публичното обиждане на полската нация или република се наказва със затвор до три години“.

Фондацията, подходящо наречена „Полска анти-клеветническа лига“ организира петиция и кампания за писане на писма, с която да се направи опит за отнемане ордена на Грос. Примери за стила на фондацията: „Грос е изключително опасен клеветник“, „Грос е пресякъл всички възможни граници в оплюването на Полша“, „Грос е смъртоносна заплаха за Полша“. Сред членовете на управителния съвет на тази фондация се намират заместник-министърът и министърът на културата, наскоро назначени от крайно десния режим.

През януари президентът Дуда се обърна към министерството на външните работи с молба за мнение по въпроса за отнемането на Почетния орден на Грос (който беше получил отличията си именно по нареждане на Външното министерство). Не мисля, че ще се стигне до това, нито пък отнемането на ордена е най-важният въпрос в момента. Важното тук е търсенето на изкупителна жертва, всяването на омраза и затварянето на съзнанието пред някаква въображаема обсада. Когато потърсих в Гугъл имената на Грос и Магиеровски (шефът не президентската прес-служба, който е говорил публичноo против Грос), резултатът бяха последните туийтове [на Магиеровски], начело на които беше нечий туийт по адрес на Грос: „Отнемете гражданството на гадината. Лайно такова!“ Именно този тон постепенно се усилва в Полша. Десницата става все пò и по-крайна, като разширява кръга на враговете си и говори все по-често на езика на омразата. Децата на Ян Грос ми казаха, че са помолили баща си да придърпва шапката си по-надолу, когато е на улицата в Полша, от страх за сигурността му.

Всичко това прилична на déjà vu. По комунистически времена властите също смятаха, че могат да определят какво може да се говори публично. Човек можеше да свърши зад решетките за три години, заради мнения, изказани в писмо, изпратено в чужбина. Най-тежкото нарушение беше да се публикува критика в пресата на Германската федерална република. Анти-германската омраза караше много граждани да мислят, че властите са прави в това. Статията на Ян Грос за бегълците, първоначално публикувана в американския сайт Project Syndicate, беше публикувана и в германския вестник Die Welt, както и на много други места. Сега при всяко споменаване на статията в полските вестници, по телевизията или в официални заявления, това винаги включва и злокобните думи Die Welt. И за нещастие всичко това работи. В определен смисъл е силно интересно да се наблюдава как нашето крайно дясно правителство възпроизвежда днес старите комунистически навици.

Трудно е да се залъгваме с мисълта, че идеята за отнемането на ордена на Грос е еднократно ненормално изключение. Атаката срещу Грос не е атака единствено срещу него. Тя е атака срещу свободата на словото и срещу независимостта на научната мисъл. Със сигурност трябва да се очакват и други такива случаи.

4.

Разкритията на Грос за престъплението в Йедвабне доведоха до революция в полското мислене за полско-еврейските отношения. Полша се намираше в авангарда на европейските нации, преработващи военното си минало. Но в момента се случва нещо като контрареволюция, която поставя край, според твърденията на новото правителство, на „педагогиката на срама“. Само дето това не е изобретение на новите власти. Основите на това мислене са положени отдавна. Контрареволюцията в Полша върви вече в течение на няколко години. Изпращането на случая срещу Грос до прокуратурата се случи при предишното правителство (десният кандидат стана президент през август 2015, а дясното правителство дойде на власт през ноември същата година).

Някои елементи на революцията, както винаги се случва в историята, все пак са били абсорбирани. Престъплението в Йедвабне, както и погромът от Килце от 1946, се появяват в главното изложение на новооткрития Музей на историята на полските евреи във Варшава. Полският център за изследвания на Холокоста, виден научен център, върши великолепна работа, публикува много добро списание и чудесни книги. Но трудните и болезнени страни от историята на полско-еврейските отношения са изтласкани по границите на обществения дебат. Днес е време, в което се говори за това колко добро са извършили поляците на евреите – за това говорят историците, правителството, държавните институции, министерството на външните работи и медиите.

За мнозина поляци най-важното около Холокоста е да се докаже на света, че поляците са се държали по образцов начин през този период. „Какво ще си помисли светът за нас?“ винаги е бил натрапчив въпрос тук. И разкритията за престъплението в Йедвабне направиха въпроса за полско-еврейските отношения по времето на Холокоста още по-чувствителен. Днес той е нерв, който кара полското его да страда.

Обикновено историческите ни герои са били хора, загинали във въстания и войни. Днес ние имаме двама национални герои, които се опитваме да популяризираме в чужбина: Ян Карски, който е информирал западните правителства и президента Рузвелт за лагерите за унищожение на евреи, както и Ирена Сендлер, която е спасявала еврейски деца. Те са хората, които трябва да оформят задължителния канон на онова, за което се говори когато става дума за полското отношение към евреите през Втората световна война. Те са се опитвали да разтърсят равнодушието на света, да посочат мъченията на евреите. Те са спасявали евреи, макар в тогавашна Полша това да се е наказвало със смърт.

Ян Карски и Ирена Сендлер (както и жените, които са симпатизирали на каузата ѝ) са фантастични хора, но тяхното съчувствие към евреите не е представително за общо-полското отношение по време на войната. Повечето от хората, спасявали евреи, са били отделни личности, действащи напук на преобладаващите норми и страхуващи се да говорят дори и след войната за онова, което са направили, зад а не бъдат отлъчени от обществото си.

Твърдението на Грос, че по време на войната поляците са убили повече евреи отколкото германци, колкото и трудно за приемане, е за мен неоспоримо. Нивото на предателства и убийства на евреи, извършени по време на войната, е смайващо. В продължение вече на много години аз съм водила интервюта с оцелели хора, изследвала съм множество архиви и аз мен все още е трудно да приема изцяло информацията, която чувам и чета. На всяко кътче от [полската] карта, където се случи да попадна, аз откривам евреи, убити от съседите си.

Като полякиня аз бих желала историята на полско-еврейските отношения да бъде такава, каквато я представят сегашните власти, а не каквато е описвана от Ян Грос. Бих предпочитала същото и като еврейка. Сред роднините ми, живеещи в Скрихижин, малко селце в източна Полша, не е оцелял нито един човек, останал там по време на Холокоста. В новата, подобрена версия на историята сигурно щеше да бъде пощадено поне едно дете, скрито от някой съсед. „Работя върху света/ [в една] поправена, подобрена версия“, е писала нашата поетеса и Нобелова лауреатка Вислава Шимборска. Но онова, което подхожда на поетесата, не подхожда на политиците.

Източник


[1] Еврейска церемониална шапчица. Бел. пр.

[2] Преценяването на произхода при евреите се води по майчина линия. Бел. пр.

Ана Биконт е полска журналистка и сътрудничка на Gazeta Wyborcza, водещият полски вестник, при чието основаване през 1989 е била активна участничка. Тя е авторка на книгата "Престъплението и мълчанието“, за която е носителка на Европейската литературна награда за 2011 г.

Pin It

Прочетете още...

Убийците от Киев

Джошуа Хамър 02 Юни, 2018 Hits: 5682
Вернер се свлича в мръсотията пред колата.…