Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2016 10 populists

 

… и неговата дълга история

2015-та беше ужасна година за Европа и за Европейския съюз по-конкретно. Тя започна с терористическата атака срещу списанието Charlie Hebdo в Париж и завърши с друго, още по-смъртоносно джихадистко нападение в същия град. Междувременно ЕС трябваше да се пребори с икономическата криза в Гърция, която заплашваше с колапс цялата еврозона, както и продължаващия наплив на бежанци от Близкия Изток и други разкъсвани от войни региони.

2016-та не беше много по-добра. Континентът беше разтърсен от други терористични атаки. Бежанската криза позатихна, но само защото ЕС изнесе проблема в Турция – страна, която от своя страна изживява своеобразен връх на нестабилността. И за пръв път ЕС се подготвя да загуби страна-членка, Обединеното кралство, в резултат от т. нар. Брекзит-референдум.

Всички тези развития подпомогнаха до голяма степен изтласкването на различни популистки движения към центъра на европейската политика. Заплахата от тероризъм и страхът от масов прилив на емигранти от мюсюлманския свят, в съчетание с широкоразпространеното убеждение, че ЕС по-скоро пречи, отколкото да помага, при решаването на такива проблеми, създадоха перфектна обстановка за популистите и особено за десните популисти от много европейски страни. Водещ сред тях е унгарският президент Виктор Орбан, който се възползва от публичните страхове, за да поведе опозицията срещу германската канцлерка Ангела Меркел и нейното убеждение, че Европа трябва да възприеме т. нар. Willkommenskultur, тоест културата на „добре дошли“. Междувременно кризата в еврозоната подпомага възхода на един друг, този път ляв популизъм, насочен против мерките за остеритет в Гърция и Испания.

Но макар че заплахите пред сигурността и икономическата стабилност от последните години със сигурност са подпомогнали настоящия популистки възход, те в никакъв случай не са го създали. Произходът му се крие далеч по-назад, в структурните промени, започнали в европейското общество и политики през 1960-те. И тъй като толкова много от коментарите върху днешния популизъм недоглеждат неговите дълбоки исторически корени, голяма част от наблюдателите не успяват да преценят правилно издръжливостта на днешните популистки апели и вероятността за дългосрочно присъствие в политическия живот на партиите, изградени около тях. Вярно е, че популистите често са имали трудности със запазването на властта, когато са я получавали. Но днешните социални, политически и медийни условия в Европа насърчават популистите повече от когато и да било след края на Втората световна война. За да преобърнат популисткия напор, сегашните мудни водещи европейски партии ще трябва да реагират с далеч повече енергия и изобретателност, отколкото са демонстрирали през последните десетилетия.

Чистите хора

Както при всеки „изъм“, определенията тук са от решаващо значение. Едно от полезните такива гласи: популизмът е идеология, която разделя обществото на два хомогенни и антагонистични лагера („чистите хора“ и „корумпирния елит“), и която твърди, че политиката трябва да бъде израз на „общата воля“ на хората. С много малко изключения, този вид мислене се оформя по периферията на европейската политика през целия деветнадесети и голяма част от двадесетия век. Различни аспекти на популизма могат да се открият при комунистическите и фашистки движения, особено когато те са се намирали в опозиция. Но и двете тези идеологии (както и режимите, които са ги възприели), са били по същество елитистки, тоест те са поставяли малка група вътрешни хора над масите.

През първите десетилетия от следвоенната ера западноевропейската политика е определяна от широк консенсус по три основни въпроса: съюзничество със Съединените щати по време на Студената война, необходимост от повече политическа интеграция на континента, както и убеденост в предимствата, предоставяни от силната социална държава. Широката поддръжка за тези три позиции оставя само малко място за идеологически алтернативи, сред които популизмът не е изключение. Едва през 1980-те години популисткото мислене започва истински да си пробива път, с появата [на политическата сцена] на радикално-десни партии като френския Национален фронт, които постигат популярност в резултат на масовата имиграция и нарастващата безработица, като обещават да върнат Франция обратно към монокултурното величие от миналото.

Днес популистки партии са представени в парламентите на повечето европейски страни. Болшинството от тях са десни, макар че не всички са радикални. Други са леви или възприемат мъгливи платформи, които не могат да бъдат определени лесно като леви или десни: такова например е италианското Движение на петте звезди, което постига успехи чрез комбинация от екологизъм, антикорупционни речи и разпалване на ярост срещу истеблишмънта. На националните избори, провеждани през последните пет години, поне по една популистка партия е спечелвала десет или повече процента в 16 европейски страни. Взети заедно, популистките партии са получавали средно по 16,5 процента от гласовете в тези избори, варирайки от плашещите 65 процента в Унгария до по-малко от един процент в Люксембург. Популистите днес контролират най-големия брой парламентарни места в шест страни: Гърция, Унгария, Италия, Полша, Словакия и Швейцария. В три от тях (Унгария, Италия и Словакия), различни популистки партии са спечелили мнозинството от гласовете, макар че в Унгария и Италия основните популистки партии са съперници. Ситуацията в Унгария, където и двете водещи партии, Фидес и Йобик, са популистки, е най-поразителна. Накрая, в три други страни – Финландия, Литва и Норвегия – популистките партии сега са част от управляващата коалиция.

Политиката „TINA“[1]

Най-обичайните обяснения на този тренд подчертават важността на два фактора: глобализацията и икономическите кризи в Европа, породени от финансовата криза през 2008 и последвалата я Голяма рецесия. Но настоящият популистки момент е част от една по-дълга история, чиито корени се крият във времената на постииндустриалната революция, която доведе до фундаментални промени в европейските общества през 1960-те. През онези години де-индустриализацията и резкият спад на религиозността отслабват подкрепата, на която дотогава са се радвали утвърдените централно-леви и централно-десни партии, зависими от работнически и религиозни избиратели. През следващия четвърт век в европейската политика се получава постепенно преориентиране, при което избирателите дават подкрепата си или на стари партии, които са станали буквално не-идеологически, или на нови такива, определяни от сравнително тесни идеологически позиции.

По-късно, през последните две десетилетия на двадесети век, водещите европейски партии започват да се ориентират към един нов консенсус за елитите – общ дневен ред, призоваващ към интеграция чрез ЕС, мултиетнически общества и неолиберални икономически реформи. Възприемането на Европа като космополитна, бизнес-ориентирана технокрация, е особено добре изразено сред партиите с традиционна социалдемократическа ориентация. Много от тях са вдъхновени от концепцията на британския премиер-министър Тони Блеър за „новия лейбъризъм“, както и придвижването на германския канцлер Герхард Шрьодер по посока на онова, което той нарича „нов център“ (neue Mitte). Старите дясноцентристки партии също се отдалечават от традиционните си исторически идентичности, при което лидери като Ангела Меркел и Дейвид Камерън възприемат по-центристки и прагматични подходи към икономическите и културни въпроси.

Това изместване създава благоприятна почва за популизма, тъй като множество избиратели започват да схващат политическите елити като неразличими едни от други, независимо от партийните им принадлежности. За мнозина европейци основните елити на водещите партии изглежда споделят едно общо безсилие, което се дължи на два масивни трансфера на власт, извършени през втората половина на двадесети век: от националните правителства към наднационални единици като ЕС и Международния валутен фонд, и от демократично избрани представители към неизбрани такива, каквито са централните банкери и съдии. В много от страните-членки на ЕС жизнено важни въпроси като граничния контрол и паричните политики вече не са изключителна отговорност на националното правителство. Това довежда до появата на т. нар. TINA-политика, която елитите често използват, за да оправдаят факта, че отговорността им пред ЕС или МВФ надвишава онази пред избирателите им.

В същото време възходът на Интернет води до появата на електорати, които са много по-ангажирани що се отнася до политическите дебати и много по-независими в мисленето си (ако и не непременно много по-добре информирани), което ги прави по-критични към традиционните елити. Освен това Интернет в значителна степен намалява контролиращата функция на утвърдените медии. Със свободното разпространение на все повече истории и гласове, намиращи своя аудитория (често съдържащи немалки дози сензационност или провокация), популистките наративи стават особено привлекателни за медийни организации, търсещи допълнителни източници на доходи, поради западането на абонаментите и традиционните рекламни приходи. Тези фини, но важни промени също допринасят за внезапния възход на популизма.

POWER HUNGARY[2]

Възходът на популизма има важни следствия за състоянието на либералната демокрация в Европа. Макар че популизмът не е непременно антидемократичен, той е по същество антилиберален, особено чрез незачитането на неща като права на малцинствата, плурализъм и върховенство на закона. Нещо повече, както показва случаят в Унгария, популизмът не е просто кампанийна стратегия или стил на политическа мобилизация, която лидерите захвърлят щом само са дошли на власт. От 2010-та насам Орбан открито се зае с трансформиране на страната си в нещо, което през 2014 сам определи като „нелиберална нова държава, основаваща се на национални предпоставки“, в която правителството целенасочено маргинализира опозицията, като отслабва съществуващите държавни институции (включително съдилищата) и създава нови, до голяма степен автономни управленчески тела, запълвани с лоялисти на собствената партия (Фидес).

Макар и ситуацията в Унгария да е извънредна, успехът на Орбан вдъхновява и насърчава много други десни популисти в ЕС, от Марин льо Пен във Франция до Ярослав Качински в Полша. И, което е най-плашещо, възходът на популизма среща все пó и по-малко опозиция от страна на уморените водещи партии, които или замълчават, или дори аплодират тази тенденция.

Левите популисти са далеч не толкова успешни колкото десните си колеги. В Гърция през 2015, аматьорските опити на Сириза да се противопостави на мерките за остеритет на ЕС доведоха до противоположния ефект и в края на краищата премиер-министърът Ципрас беше принуден да приеме точно онези структурни реформи, които беше обещал да предотврати. Оттогава насам никои други ляво-популистки партии в Европа не са успявали на национално ниво, с изключение на испанската Podemos (Ние можем). И макар че по правило левите популисти са по-малко ексклузивно[3] настроени от десните си колеги, политическата поляризация в Гърция се увеличи значително откак Сириза дойде на власт през януари 2015. Много опоненти на правителството се чувстват оклеветени от официалната реторика, представяща ги като членове на пета колона, вършеща работата на Берлин и Брюксел. А Ципрас предложи няколко закона, които биха могли да ограничат пространството на политическата опозиция като увеличат държавния контрол над образованието и медиите.

Но дори и в страни без популистки правителства се забелязва немалък популистки дух. В много случаи популистите вече задават дневния ред и доминират публичните дебати, докато водещите политици само реагират, а понякога дори възприемат елементи от популистката реторика, като изпъстрят речите си с позовавания на „народа“ и осъждания на „елитите“. В резултат на това дори традиционно про-европейските християндемократи и социалдемократи вече използват „Брюксел“ като пренебрежително обозначение, с което имат предвид някакъв далечен елит, отдалечен от грижите на обикновените хора и отправящ предизвикателства към националната независимост.

Нова популистка ера?

Много учени твърдят, че популизмът е временно явление – че той създава по-скоро момент, отколкото епоха – и че, ако и популистите да могат да успяват в опозиция, те винаги пропадат когато дойдат на власт. Това обаче е пожелателно мислене, а хората, които го поддържат, обикновено обръщат прекалено много внимание на няколко силно видими популистки имплозии. Това хладнокръвно гледище пренебрегва факта, че Орбан е на власт вече шест години и все още ръководи най-популярната в Унгария партия, а популизмът доминира политиката в Словакия през цялото време от падането на комунизма насам. Междувременно Австрия е на път да стане първата европейска страна, в която е бил директно избран популистки, радикално-десен президент: Норберт Хофер от партията на свободата, който води в последните допитвания до общественото мнение.

Настоящата популистка вълна е предизвикана от дълбоки структурни промени в европейските общества. Слабо вероятно е тези промени да бъдат преобърнати в обозримо бъдеще, така че няма основания да се очаква, че популизмът ще залезе скоро. Нещо повече, популистките партии нарастват, докато основните водещи партии стават все по-остарели: в много европейски страни вече е рядкост някоя партия да спечели повече от една трета от гласовете на национално ниво.

Водещите партии трябва да създадат убедителни кратко- и дългосрочни програми, които да се справят в новата реалност на фрагментираните партийни системи, включващи влиятелни популистки партии. Така наречените cordons sanitaires – коалиционни правителства, като това в Белгия, които открито се опитват да изключват популистките партии – ще стават все по-трудни за поддържане. В множеството страни, където популистките партии днес са втори или трети по големина, един cordon sanitaire би принудил всички останали партии да управляват заедно, което би довело до нежеланото следствие да се възпроизведат точно условията, които водят до възхода на европейския популизъм на първо място. В същото време за утвърдените партии ще става все по-трудно да управляват редом с популистките партии. През последните години популистките партии обикновено се съгласяват да участват в коалиции като младши партньори. Но днес, когато тези партии са много по-големи от потенциалните си водещи партньори, те много по-трудно ще се съгласяват да поемат подчинена роля.

В края на краищата обаче популистките партии се подчиняват на същите базисни политически закони, които ограничават и утвърдените им конкуренти. Щом само са дошли на власт те също трябва да избират между отзивчивост и отговорност – между онова, което искат избирателите им и онова, което им диктуват икономическите реалности и ЕС. Засега Орбан успява да върши и двете неща едновременно, като отчасти говори различни неща пред различни аудитории. Но Ципрас беше принуден да научи уроците на отговорността по трудния начин и популярността му в страната е значително спаднала.

Тази дилема пред популистите предоставя шансове за либерално-демократичните партии, стари или нови, но само ако те не просто атакуват популистката визия, а предлагат и ясни, последователни алтернативи. Някои утвърдени фигури изглежда започват да разбират това. Например, кандидатствайки за следващите национални избори във Франция, дясно-центристкият политик Ален Жупе представя себе си като „пророк на щастието“ с положителна визия за една по-хармонична страна – в силен контраст с негативността и разпалването на страхове, които характеризират конкурента му сред републиканците, Никола Саркози, както и в упрек към силно разделителната реторика на льо Пен, крайно дясната ръководителка на Националния фронт. А в Германия на Меркел се удава да избегне силна популистка реакция – въпреки огромната фрустрация и натиск вътре и вън от собствената ѝ партия – като допуска публичния гняв, но заедно с това се придържа към ясен политически дневен ред и положителното послание: „Wir schaffen das“ (Ще се справим).

В същността си популисткият напор е нелиберално-демократичен [в смисъл „народен“, бел. пр.] отговор на десетилетията на недемократично-либерални политики. За да се овладее популисткия прилив, утвърдените политици ще трябва да се вслушат в призива за реполитизиране на ключовите въпроси на 21 век, като имиграция, неолиберална икономика, европейска интеграция и последователни алтернативи на често късогледите и опростенчески предложения на популистите.

Източник


[1] От английското There IS NO Alternative (фраза, употребена от Маргарет Тачър, за да се обоснове необходимостта от промени във Великобритания през 1980-те): Алтернатива няма. Бел. пр.

[2] Трудно преводима игра на думи, която използва традиционния английски израз „гладен за власт“ (power hungry), за да представи позицията на днешна Унгария в Европа. Бел. пр.

[3] Тоест по-малко склонни към изключване на останалите партии от политическия живот. Бел. пр.

Кас Муде
Кас Муде е холандски политолог, който специализира в областите на политическия екстремизъм и популизма в Европа. Изследванията му включват различни политически партии, гражданското общество в Европа и др. Книгите му включват заглавия като „The ideology of the extreme right“ (2002) и „Populist radical right parties in Europe“ (2007).
Посетители: 114

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 2 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 3 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 4 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 1 седмица
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Радвам се на редките... преди 2 седмици