Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 68% (5 гласувания)

 

2016 09 putin

 

Новият цар: Възходът и властването на Владимир Путин
Автор: Стивън Ли Майърс Кнопф

Страната Путин: Пътешествие из реална Русия
Автор: Ан Гарълс

Авторитарна Русия: анализ на промените в пост-съветска Русия
Автор: Владимир Гелман

Черен вятър, бял сняг: възходът на новия руски национализъм
Автор: Чарлз Кловър

Русия и новият световен безпорядък
Автор: Бобо Ло

Отвъд Крим
Автор: Агния Григас

 

Биографиите на политически лидери обикновено ни предлагат някакъв определящ момент, за предпочитане от ранния живот на субектите им, в който се кристализира определя черта от характера или се предоставя основополагаща линия за годините, които ще последват. В случая с Юрий Андропов, дългогодишният шеф на КГБ (1967-1982), за кратко – лидер на СССР (1982-1984) и, което е най-важно, патрон на младия Михаил Горбачов – този момент идва през есента на 1956. От прозореца си в съветското посолство в Будапеща Андропов наблюдава с ужас как, в хода на само една седмица през октомври, малка студентска демонстрация се превръща във всенародно въстание, което сваля комунистическото правителство и заплашва да изтегли Унгарската народна република от Варшавския договор, тоест от периферията на Съветската империя.

През същия този прозорец той вижда и телата на офицери от унгарските тайни служби, висящи от уличните фенери. Въпреки успешното потушаване на въстанието от съветски войски, в хода на което хиляди унгарски граждани и стотици съветски войници са убити, събитията от Будапеща маркират рождението на „унгарския комплекс“ на Андропов (както и на КГБ), тоест моралният страх от малките, неофициални групи и движения, които могат да доведат до сериозни опити за сваляне на комунистическото управление, било с директно (както е в унгарския случай), или с индиректно окуражаване от страна на Запада.

Едно поколение по-късно, в друг съветски преден пост в западните покрайнини на Московската империя, се разгръща една подобна драма. Този път градът е Дрезден, годината е 1989, а предният пост е резиденцията на КГБ на Ангеликащрасе, директно срещу местното главно управление на Щази, източногерманското съответствие на КГБ. Тълпа от няколко хиляди протестиращи току-що е съборила вратите на Щази и преобърнала сградата с главата надолу, докато намръщените офицери от службите ги наблюдават безпомощно. Откъм прозореца от другата страна на улицата също ги гледат – тук наблюдателят е тридесет и седем годишният подполковник Владимир Путин, който временно ръководи дейността в резиденцията, заедно с обемистите ѝ тайни архиви и персонала от четирима служещи. Малко след смрачаване част от тълпата се оттегля от сградата на Щази с намерение да постигне подобна победа и срещу КГБ.

Според напрегнатата версия на тази често разказвана история , предавана тук от репортера на Ню Йорк Таймс Стивън Ли Майърс в книгата му Новият цар, Путин се обажда спешно на местното съветско военно командване с искането да изпратят подкрепления, които да защитят резиденцията – само за да получи отговор, че нищо не може да се направи без нареждания от Москва и че „Москва мълчи“. Решавайки, че цялата му кариера (плюс съкровищницата от тайни материали) е поставена на решаващо изпитание, Путин взема нещата в собствени ръце. Сам и невъоръжен, той се приближава до външната врата на резиденцията и заявява на хората, насъбрани пред нея (на немски език, който той владее отлично): „Тази сграда се охранява стриктно. Войниците ми са въоръжени и са получили заповед да стрелят по всеки човек, който влезе вътре“. Блъфът проработва, поне в смисъл, че тълпата се връща при сградата на Щази. Резиденцията и съдържанието ѝ остават непокътнати. Но ако Путин е спечелил онази битка, то Съветският съюз изгуби войната.

Какви поуки е извлякъл Путин от този епизод, като се изключи последващата му полезност за биографични цели? Преследван от фразата „Москва мълчи“, той започва да гледа на това мълчание като симптом на „болестта, наречена парализа – парализата на властта“. Навременният и решителен отговор срещу евентуални протести, както изглежда, е можел да доведе до по-различен изход, можел е да запази за Москва нейната източноевропейска буферна зона, а може би и самия СССР непокътнат. Протестиращите от онази нощ в Дрезден са били за Путин не група протестиращи хора, а сган: неинформирани (някои от тях са настоявали да видят с очите си несъществуващите килии за мъчения на КГБ), шумни (други са крещели) и склонни към беззаконие (преди това са разпилели тайните досиета на Щази). Те и техните съответствия от Лайпциг, Варшава, Прага, Вилнюс, Тбилиси, Баку и Ереван са сеячи не на прозрачност, а на анархия.

Сигурно затова не е нужно да се обръщаме допълнително към пост-съветските „цветни революции“ в Грузия (2003) и Украйна (2004), камо ли пък към по-скорошните демонстрации в Москва против изборните манипулации (2011-2012), за да търсим източника на инстинктивното отвращение на Путин към публичните протести. Основата на всичко това е положена много по-рано, и това има значение при дискусиите около сегашната посока на руската политика. Тъй като управлението на Путин става все по-авторитарно, а външната му политика все по-агресивна, наблюдателите започват да се питат дали не се е променило нещо фундаментално в мирогледа му и, ако да, защо?

Разбира се, като повечето хора, които са направили кариера в тайните съветски служби, Путин никога не би могъл да бъде убедителен говорител в полза на политики, свързани с плурализъм и по-широко разпределение на отговорностите. Вместо това президентството му се върти около неща като „направлявана демокрация“ (тоест направлявана от Кремъл) или „суверенна демокрация“ (тоест независима от външни влияния) – все вариации на „народната демокрация“ от съветски времена. Всички потьомкински демокрации разкрасяват авторитарните структури на властта, като се стигне чак до онова, което Макс Вебер е наричал „фалшивия конституционализъм“ на царисткия режим от началото на двадесети век.

И въпреки това изглеждаше, че в началото на 21-ви век основната мотивация на Путин беше трезвото преследване на руските национални интереси след дезинтеграцията и пълното пропадане от 1990-те, на които той се противопостави чрез ренационализация на основните ресурси на страната – петрол, газ и ценни метали – с което възстанови държавната правоспособност. Дори и без да е погледнал в душата му (както през 2001 твърдеше Джордж У. Буш), човек би могъл да разпознае у Путин един консервативен патриот и човек, с когото – ако заемем фразата, с която навремето Маргарет Тачър беше характеризирала Горбачов – може да се работи.

И действително, с него беше поработено: пост-съветска Москва стана дом на повече милиардери от всеки друг град по света и дори една успешна средна класа започна да разперва криле там, в Санкт Петербург и други руски градове. Бизнес се правеше и извън границите на Русия – Китай и Европейският съюз станаха основни консуматори на руски петрол и природен газ. Путин наложи у дома някакво подобие на законност и ред, като Русия се присъедини или се опита да се присъедини към големите световни организации, които се считат за жалони на глобалната интеграция (G8, WTO, OSCE и др.). Всички тези неща бяха широко интерпретирани като причина (и следствие) на руския преход към „нормална“ пазарна демокрация.

Но какво стана? Защо путинова Русия излезе от релси? Защо на Запад вече се говори не за преход, а  за регресия, с „нов цар“, „нова руска империя“ и „нова Студена война“?

Представите за постепенния преход към нормална демокрация днес са изправени пред исторически проверки не само в Русия, но също и в Китай, Полша и по други места. Членовете на руската средна класа, описвани в Страната Путин на американската журналистка Ан Гарълс съвсем не изглеждат като членове на възникваща либерална демокрация. Заплетени в мрежи от корупция, които обхващат всичко – от изборни злоупотреби до журналистика под наем, от избягване на военна служба до продажби на университетски прием, те обясняват този манталитет на „всичко за продан“ именно с неолиберализма, внесен от Запада през 1990-те.

Но според Авторитарна Русия на политолога Владимир Гелман, причината се крие по-скоро в микростратегиите на оцеляване, които увековечават руските авторитарни политики. Като повечето политици по света, руските лидери са просто „рационални увеличители на власт“. Разликата тук е, че те действат в страна, почти напълно лишена от институционални и политически ограничения върху поведението на елита. Ето защо Гелман не се интересува особено много от мирогледа на Путин или от гледищата на хората около него; на практика, пише той, „идеологията като такава вероятно е най-малко значимият фактор в руската политика след колапса на Съветския съюз“.

Путин беше в състояние да отмени регионални избори на провинциални губернатори и да назначи вместо тях свои протежета, напълно безнаказано. Предшественикът му Борис Елцин нареди танкове да обстрелват демократично избрания руски парламент и промени конституцията, за да усили президентската власт – също напълно безнаказано. Дори и Анатолий Собчак, професор по право и първи пост-съветски кмет на Санкт Петербург (сред чиито протежета бяха Владимир Путин и неговият бъдещ пръв приятел Дмитрий Медведев), не се поколеба да разтури градския съвет и да концентрира властта в собствените си ръце. Отново безнаказано, разбира се.

Това са нарушения не на индивидуални права, не атаки срещу опозиционни партии или независими медии, а нападения срещу фундаменталните структури на самия демократичен процес – и въпреки това те не предизвикват почти никакви публични протести. „Почти всички примери за успешна демократизация“, пише Гелман, „се получават в резултат от налагането на ограничения върху доминиращите действащи лица… от страна на институции или други действащи лица, а понякога и от самите тях“. Вместо да претърсваме речите на Путин за признаци на промъкващ се авторитаризъм, ние трябва да осъзнаем, че Русия, която възниква след седемдесет и четири години на съветски социализъм, вече е била дълбоко авторитарна далеч преди Путин да пристъпи в Кремъл.

[…]

Репортерът на Financial Times Чарлз Кловър вижда другояче ролята на идеите в путинова Русия. Книгата му Черен вятър, бял сняг (фраза, заимствана от апокалиптичната поема „Дванадесет“ на Александър Блок) предлага една силно концентрирана около лични истории (тоест типично руска) история на „Евразийството“ – ключова дума сред днешните руски консерватори. Също като Блок, първоначалните евразийци (голяма част от тях емигранти по времето на междувоенна Европа) се опитват да се помирят със съветския проект, като си представят по друг начин историческото му значение. Започвайки с аристократа Николай Трубецкой, те приемат болшевизма като единствено достъпното средство за изолиране на Русия от една европейска цивилизация, която според тях се намира в дълбок упадък.

Най-известният от всички евразийци е Лев Гумильов – син на Ана Ахматова и Николай Гумильов, двама от най-големите модерни руски поети/поетеси. Прекарал цяло десетилетие като зек (затворник) в Гулаг, той се превръща в остър наблюдател на човешките взаимоотношения в първичната среда на руските лагери, от които по-късно развива категории за анализ, които се доближават до онези на еволюционната психология и социобиологията.

Гумильов е автор на множество трудове, основен сред които е Етногенеза и биосфера (1989). Основен в нея според Кловър е специфичният „стокхолмски синдром“ на Гумильов: той добива широка публична известност като страстен апологет именно на държавата, която е екзекутирала баща му и принудила майка му на мълчание, а самия него е превърнала в борещ се за оцеляване затворник в продължение на дванадесет години (оставяйки настрана това, че е унищожила милиони хора).

Днешният водещ представител на евразийството е Александър Дугин – дясно-консервативен интелектуалец, професор в Московския университет и, най-общо казано, изобретателен интелектуален импресарио. Разнообразието от източници, от които Дугин черпи – националистически, фашистки, постмодерни – го прави доста труден за определяне. Евразийството без съмнение е намерило пътя си към реторичната кухня на руските политически елити и периодично им предоставя идеологически гланц за подкрепяне на една или друга политическа инициатива, но има сравнително малко свидетелства в полза на твърдението, че той определя кремълските политики, вътрешни или външни.

И все пак, ако има област, в която руските „увеличители на власт“ – рационални или други – се сблъскват с неизбежни ограничения, то това е външната политика. Просто поради големината и броя на съседите си (и в двата случая по-големи от всяка друга държава по света), Русия си остава глобален играч. Но както ни убеждава австралийският учен-дипломат Бобо Ло в книгата си Русия и новият световен безпорядък, Москва все още има трудности с адаптацията към света на пост-Студената война, в който властва безпорядък, а „твърдата сила“ има само ограничена ефикасност.

Разбира се, Путин демонстрира значително умение в изкуството на меката власт. Особено важна в това отношение е гигантската кампания за мобилизиране на милиони етнически руснаци и рускоговорещи хора от „близката чужбина“ – бившите съветски републики, които днес обграждат руските западни и южни флангове. Там, където не може да се намери руска политическа диаспора, твърди политическата анализаторка Аня Григас в книгата си Отвъд Крим, Москва я създава: чрез хуманитарни помощи, медийно облъчване и широко предоставяне на руски паспорти. Но тези опити да се възвърне поне малко от изгубеното през 1991 са както избирателни, така и опортюнистически.

Дори и при най-драматичните примери, Грузия и Украйна, Путин изглежда печели битки, но губи войни. След като умело присъедини Кримския полуостров и заключи в замразен конфликт източна Украйна, Абхазия и Южна Осетия, Москва по същество тласна останалите части от Грузия и Украйна към Европейския съюз по-здраво от когато и да било, като заедно с това беше пресрещната с наказателен режим от санкции, наложени от Запада. Много от останалите бивши съветски републики вече гледат с подозрение към предложения от Путин Евразийски съюз, а НАТО увеличава присъствието си в Естония, Латвия и Литва.

Дали новата силова поза на Путин е симптом на „реимпериализация“, както настояват някои от наблюдателите, или по-скоро на „продължителна агония на пост-имперска адаптация“, както твърдят други, е засега неясно. Нереалистично е да се очаква Русия да бъде изключение от правилото, според което бившите империи, съвременни и антични, не си отиват от сцената без бой. Те или се срутват в резултат от тотално поражение (Германия, Япония), вътрешна имплозия (Китай), или в продължение на десетилетия се опитват да се държат със зъби и нокти за остатъците от имперското си минало (Великобритания, Франция). Преди около двадесет и пет години Русия все още беше най-голямата империя в историята на човечеството. Сегашното политическо поколение там е родено и израснало при имперски времена.

Не е нужно човек да приема теорията за евразийското „взаимодопълване“, за да се разбере, че, при историческата реалност на многото столетия, в които Русия и бившите ѝ имперски притежания са съществували едни с други, и без наличието на океани или други природни граници, които да ги делят едни от други (освен Кавказ), то Русия едва ли ще се съгласи да слезе тихо от сцената.

Източник

Бенджамин Натанс
Бенджамин Натанс е американски историк, преподавател в Пенсилванския университет и специалист по историята на имперска Русия, Съветския съюз, модерната европейска еврейска история и историята на човешките права.
Посетители: 170

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 19 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 21 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици