Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2016 05 german new right
Привърженици на движението Pegida (Патриотични европейци против ислямизацията на Запада) с версии на имперския военен флаг, флага Вирмер и германския национален флаг, протестиращи против нападенията над жени в Кьолн (Германия, януари 2016)
Снимка: Wolfgang Rattay/Reuters

 

През цялата си следвоенна история Германия някак успяваше да се съпротивява на изкушенията на крайнодесния популизъм. Но не и сега. На 13 март „Алтернатива за Германия“ (AfD) – една партия, чиито представители са заявявали, че може и да се окаже необходимо да се стреля по имигрантите на границата, и е разисквала идеята за забрана на джамиите – постигна двуцифрени резултати в изборите на три германски ланда; в един от тях, Саксония-Анхалт, партията получи почти една четвърт от гласовете. За някои наблюдатели успехът на AfD е просто свидетелство за продължаващата „нормализация“ на Германия: други големи европейски страни, като например Франция, вече отдавна имат партии, които се противопоставят на европейската интеграция и осъждат сегашния политически истаблишмънт за това, че не успява да представя адекватно волята на хората. Защо тогава Германия трябва да бъде изключение?

Но подобно тихо задоволство е неоправдано, и то поне по две причини: първо, AfD подхранва и окуражава едно радикално улично движение, „Патриотични европейци против ислямизацията на Запада“ (Pegida), за което няма еквивалент в други части на Европа. И, което е може би най-важно, предупрежденията на AfD за „бавното културно обезличаване“ на Германия, което евентуално щяло да последва от топлия прием на канцлерката Ангела Меркел за повече от един милион бежанци, се преповтарят от няколко известни интелектуалци. Всъщност интелектуалната подплата за онова, което един от идеолозите на AfD нарича „авангарден консерватизъм“ може да се открие в скорошните работи на няколко от водещите германски писатели и философи. Още никога от времето на нацистката ера досега не се е случвало някоя крайно дясна партия да се радва на такава широка културна подкрепа. Как се е случило всичко това?

AfD беше основана през 2013 г. от група напълно прилични, дълбоко нехаризматични професори по икономика. Самото име на движението, „Алтернатива за Германия“, беше избрано, за да се оспори твърдението на Ангела Меркел, че няма алтернатива на нейните политики по адрес на еврокризата. Професорите се противопоставяха на еврото, тъй като в техните очи то поставя изключително финансово бреме върху раменете на немските данъкоплатци и сее несъгласие сред европейските държави. Но те никога не са искали разтуряне на Европейския съюз по начина, по който го правят крайно десните популисти другаде в Европа. И все пак основните немски партии веднага се опитаха да ги очернят като „анти-европейски“, което само усили усещането на мнозина избиратели, че политическият истаблишмънт на страната по същество подлага на табу дискусиите на определени политически решения. Подобно на други нови партии, AfD привлича всевъзможни видове политически авантюристи. Но освен това тя предоставя дом на някои консерватори, които считат, че много от политиките на Меркел – като например отказа от производство на атомна енергия и задължителна военна служба, подкрепата за еднополовите съюзи и повишаването на минималните заплати – са придвижили Християндемократическия съюз (ХДС) прекалено много на ляво. И тъй като в самото основно русло на консервативното мислене е налице една позиция, противопоставяща се на много от тези решения, AfD беше в състояние да заеме пространството вдясно от ХДС, без да предизвиква съмнения, че е недемократична или че тегли обратно назад към нацисткото минало.

AfD за малко не успя да влезе в германския парламент през 2013, затова пък успя да изпрати седем депутати в Брюксел след изборите за Европейски парламент от 2014, където те се присъединиха към групата от евроскептични партии, водени от британските консерватори. Но с външния успех дойдоха и вътрешни разпри. Младите десни се противопоставиха на професорите с инициативи като „Патриотичната платформа“, която изглеждаше по-близо до националистическата крайна десница, отколкото до някаква автентично-консервативна ХДС. През лятото на 2015 повечето от основателите на AfD напуснаха движението; един от тях изказа съжалението си, че е подпомогнал създаването на „чудовище“. AfD изглеждаше така, сякаш ще последва пътя на толкова много други протестни партии, провалени от вътрешни борби, липса на професионализъм и неспособност да се поддържа достатъчно много квалифициран персонал, за да се вършат процедурите на ежедневната политика, без които партията би се оказала просто моментно явление.

А след това партията беше спасена от Ангела Меркел. Или поне това е нещото, което твърдят новите, далеч по-радикални водачи на AfD, откак канцлерката обяви своята силно оспорвана политика за бежанците. По онова време решението ѝ беше широко прието, но в последващите месеци поддръжката му спадна рязко – докато в същото време AfD просперираше. Мнозина се страхуват, че германската държава губи контрол над ситуацията и обвиняват Меркел за неуспеха да се изработи някакъв реален пан-европейски подход към кризата. Александър Гауланд, бивш важен политик от ХДС, а сега един от най-видните водачи на AfD (той поддържа външния вид на традиционен британски тори, включително със сака от туийд и чести позовавания на Едмънд Бърк) – нарича кризата с бежанците „подарък“ за AfD.

Други отиват още по-далеч. Да вземем например изказванията на Беатрикс фон Щорх, графиня от долна Саксония, която е една от депутатките на AfD в Европейския парламент, където тя току-що се присъедини към група, включваща Британската партия за независимост (UKIP) и крайно десните Шведски демократи. Привърженичка както на идеите за свобода на пазарите, така и на християнския фундаментализъм, тя е говорила пред камери, че немските граничари трябва да използват оръжие срещу бежанците, опитващи се да пресичат нелегално границата – включително жени и деца. След много критики тя се съгласи, че децата може да бъдат изключвани, но не и жените.

Целта на такива изказвания е да се експлоатира онова, което AfD разглежда като все по-разширяващи се страхове сред гласоподавателите, че новодошлите представляват силна заплаха за германската култура. AfD ще представи подробно развита програма след конференцията си в края на април, но има ранни признаци, че тя ще съдържа силни акценти върху онова, което партията нарича „ислямизацията на Германия“. Една предварителна версия на програмата съдържа фрази като „Ние сме и желаем да си останем германци“ – а реалното значение на подобни банални фрази се разкрива в конкретни призиви за забрана на строежите на минарета. Именно тук ориентациите на AfD и далеч по-крайната Pegida се припокриват възможно най-ясно.

Pegida беше подхваната през есента на 2014 от известен брой крайно десни активисти, които приканиха гражданите да се присъединят към онова, което те наричаха „вечерни разходки“ из Дрезден и други немски градове, за да се противопоставят на „ислямизацията“. Освен това водачите на движението се изказват в защита на по-добри отношения с Русия (има плакати с надписи „Путин, помогни ни!“) – един призив, силно подкрепян от политици на AfD като Гауланд. Демонстрантите скандират лозунга „Ние сме народът“, който източногерманските жители бяха скандирали през 1989, за да протестират срещу социалистическия режим. Pegida не само изживява един вид напълно дифузни страхове (в Дрезден няма почти никакви мюсюлмани), но освен това поставя под въпрос демократичната система като такава. Избраните в парламента представители – Volksvertreter – се обявяват за предатели – Volksverräter. Членовете на Pegida описват политиките на Меркел за поддържане на отворени граници като нарушаване на официалната ѝ клетва, че ще се грижи за сигурността на германския народ.

Привържениците на движението изискват „съпротива“ или поне „гражданско неподчинение“, например под формата на блокиране достъпа до центровете за бежанци. Демонстрантите понякога носят така наречения „Вирмер-флаг“, който анти-хитлеристкото движение около Клаус фон Щауфенберг е искало да използва като символ на пост-нацистка Германия. Всъщност множество крайно десни групи в Германия са си присвоили този символ, за да сигнализират разбирането си, че считат настоящата държава за незаконна (макар че Йозеф Вирмер, създателят на флага, е бил католически демократ, екзекутиран от нацистите; синът му вече е заявил, че семейство Вирмер може да съди демонстрантите от Pegida за използването му). Акциите на Pegida са посещавани от крайно десни лидери, идещи вън от Германия, най-известният сред които е холандският анти-ислямски политик Герт Вилдерс (който нарича Tweede Kammer, холандския Дом на народните представители в Хага, „фалшив парламент“).

 

2016 05 Peter sloterdijk
Германският философ Петер Слотердийк, май 2014
Brill/ullstein bild/Getty Images

 

Именно тук в историята се замесват някои германски интелектуалци. Журналисти и хора от академичните среди изпитват сериозни трудности при опитите да обяснят защо движението Pegida се е появило точно в този момент и защо е привлякло толкова много хора в Германия. Има поделения на движението и в други европейски страни, но поне засега те получават само маргинална подкрепа. Онези, които смятат, че то е подхранвано от „гняв“ и „негодувание“, са в най-добрия случай описателни. Забележителното в случая обаче е, че „гневът“ като политическа позиция получи философската благословия на водещия интелектуалец на AfD, Марк Йонген, който е бивш асистент на добре известния философ Петер Слотердийк. Йонген не само предупреждава за опасността от „културно самоунищожение“ на Германия; освен това той твърди, че, поради Студената война и защитния чадър, опънат над Германия от САЩ, германците са забравили за важността на военните, полицейски и воински добродетели – или, казано по-общо, на онова, което древните гърци са наричали thymos (превеждано на различни места като енергичност, гордост, справедливо възмущение, разбиране за това кое е собствено, или гняв) – в противоположност на eros и logos, любовта и разума. Германия, казва Йонген, има в момента „прекалено малко тимос“. Само японците имат още по-малко от него – вероятно защото те също са живели дълго следвоенно време на пацифизъм. Според Йонген обаче Япония може да си позволи един такъв недостиг, защото жителите ѝ не са конфронтирани със „силните естества“ на имигрантите. От това следва, че гневните германски демонстранти извършват нещо страхотно добро, като подпомагат разпалването на тимоса в германското общество.

Йонген, който в момента е заместник-председател на AfD в Баден-Вюртемберг, беше буквално непознат до тази пролет. Но това не може да се каже за Слотердийк, един от най-известните германски философи (и без съмнение най-плодовитият), чиито работи са добре известни и в САЩ. Слотердийк редовно се захваща със спорни теми като например генното инженерство, и се наслаждава на предизвикателствата, които запраща срещу онова, което сам той вижда като интелектуална левица, лишена от хумор и дух. Книгите му, които се продават изключително добре, са движени не толкова от понятна аргументация, колкото от сугестивно-философски, а често и поетични, описания на най-новата немска история, или дори историята на Запада като цяло. Също като при Ницше в Генеалогия на морала – едно от постоянните вдъхновения на Слотердийк – тези подновени описания трябва да разтърсят читателите и така да ги избавят от конвенционални разбирания за настоящето. Но едва ли би могло да се каже, че голяма част от творчеството му се издига до представата на Ницше за философа като „доктор на културата“, който може и да предложи на пациента неприятна или дори шокираща диагноза: Слотердийк доста често поднася на немската публика онова, което тя и без това си мисли, като звучи някак дълбоко най-вече поради неочакваните метафори и аналогии, остроумните анахронизми и каскадиращите неологизми – все типични за силно маниерния му стил елементи.

Слотердийк се дистанцира от „авангардния консерватизъм“ на Йонген. Но „психо-политическата“ перспектива, възприета от Йонген, е една от основните философски запазени марки на учителя му. В тома си от 2006 г. Гняв и време, в който той също прави свои заемки от Ницше, Слотердийк твърди, че на Запад тимосът е бил до голяма степен забравен поради доминацията на ероса в консумеристкия капитализъм, в резултат на което завистта и негодуванието доминират вътрешните животи на гражданите. С това той повтаря аргумента на Франсис Фукуяма от Краят на историята и последния човек, че пацифистките либерални демокрации обикновено не успяват да осигурят подходящо място за „тимотичните енергии“. Акцентът тук е, че Слотердийк казва експлицитно, че в конфронтацията с исляма Западът трябва да открие отново ролята на тимоса. Също като Йонген, който критикува ЕС а това, че е „пост-тимотичен“, Слотердийк мечтае за една Европа, която да утвърди себе си по-мощно на глобалната сцена – и се страхува, че кризата с бежанците ще отслаби континента… За радост, твърди той, на САЩ („ето защо Обама хвали Меркел“, казва Слотердийк в интервю, публикувано в началото на 2016).

Освен това Слотердийк припомня понятието за „извънредно положение“, развито от крайно десния юрист Карл Шмит през двадесетте години. Според гледището на Шмит суверенът може, за да опази политическата единица в ситуация на криза, да отмени конституцията, като обяви извънредно положение. Шмит добавя още, че онзи, който решава дали наистина една държава е подложена на екзистенциална заплаха, се разкрива като нейна върховна власт. Днес, смята Слотердийк, не държавата, номиналният суверен, а бежанецът е онзи, който решава що е извънредно положение. В резултат от политиката на Меркел за неограничен достъп на бежанците, твърди Слотердийк, Германия е отменила собствения си суверенитет – и тази „абдикация“ продължава „денонощно“.

Онова, което лежи извън съмнение е, че самите бежанци са изправени пред извънредно положение. Също без съмнение е, че пристигането им представлява изключително предизвикателство за Германия – но твърдението на Слотердийк може да се квалифицира в най-добрия случай като моментен интересен афоризъм, в противоположност на всякакъв опит за предоставяне на реален анализ на ситуацията: Меркел и нейното парламентарно мнозинство на практика си запазват властта да решават и няма основания да се смята, че най-мощната държава в Европа се е превърнала в играчка в ръцете на опасни чужденци. Но Слотердийк отговаря, че критиците му са повърхностни интелектуалци, които обкръжават идеите му сякаш те са „жени навръх Нова година“ – безвкусен намек за атаките срещу млади жени в Кьолн през тази зима.

Петер Слотердийк не е единствената известна културна фигура, която преднамерено подсилва усещането, че германците са безпомощни жертви, които са „прегазвани“ и евентуално могат да бъдат изправени пред „измиране“. Писателят Бото Щраус публикува наскоро есе, озаглавено „Последният германец“, в което заяви, че предпочита да бъде част от един измиращ народ, отколкото от такъв, който „най-вече по икономическо-демографски причини е смесван с чужди народи, и по този начин подмладяван“. Той вярва, че националното наследство „от Хердер до Музил“ вече е било изгубено, но все пак се надява, че мюсюлманите могат да дадат на германците урок по това какво означава да се следват традиции – защото знаят как да се подчиняват по подходящ начин на собственото си наследство. На практика Щраус, който в момента подхранва образа на отшелник, оттеглил се дълбоко в селската Източна Германия, стига дотам да спекулира, че само ако германският Volk се превърне в малцинство в собствената си страна, ще бъде в състояние отново да открие и утвърди идентичността си.

Подобна реторика говори за една потенциално гигантска промяна в германската политическа култура: днес вече е възможно да бъдеш открит националист без да бъдеш асоцииран – или, ако щете, без да ти се налага да кажеш нещо за – нацисткото минало. Възможно е също да се твърди, че Германия се нуждае от преживяване на „1968 наопаки“: докато тогава една голяма коалиция от социал- и християндемократи е означавала, че в парламента няма реално представителство на левицата, или поне така са смятали студентските активисти, то днес все повече се увеличава броя на утвърдените интелектуалци, които са готови да спорят, че в Бундестага няма ефективен начин за борба срещу политиките на Меркел за бежанците – от което следва, че десницата трябвало да се ангажира с „извън-парламентарна опозиция“. Но едно е да се опонира на конкретни правителствени политики; съвсем друго е да се твърди, както експлицитно го прави AfD в програмата си, че една обслужваща самата себе си политическа класа, състояща се от всички партии, си е присвоила демократичната система като цяло: една „незаконна ситуация“, казва партията, която немският Volk трябвало да коригира.

Подобно на поне някои радикали от късните Шестдесет години, новият десен „авангард“ схваща настоящия момент не само като такъв на апокалиптична заплаха, но също и като повод за веселие. Да вземем например Гьотц Кубичек – издател, който се специализира в публикуването на консервативно-националистически или дори открито реакционни автори (като Жан Распай и Рено Камю), които продължават да предупреждават срещу идещата „инвазия“ или „великата замяна на населението“ в Европа. Кубичек казва на демонстрантите от Pegida, че е наслаждение (Lust – с подчертано сексуален подтон на немски език, Бел. пр.) да бъдеш гневен. Освен това той е известен с това, че организира конференции в имението си в Саксония-Анхалт, включително и такива за „Патриотичната платформа“. Молбата му да бъде приет като член на AfD беше отхвърлена по време на по-ранната и по-умерена фаза от развитието на партията, но сега вече той е бил домакин на председателя на AfD, Бьорн Хьоке, в Тюрингия. Хьоке, по професия гимназиален учител, чете миналата година лекция по въпроса за различията между „репродуктивните стратегии“ на „жизнеутвърждаващия, експанзионистичен африкански тип“ и „пазещия мястото си“ европейски тип. Позовавайки се на някои полуразбрани части от екологическите теории на Едуард Уилсън, Хьоке използва подобни научно звучащи твърдения, за да упреква германците за тяхното „декадентство“.

Тези идеи се сблъскват със значителна съпротива. Някои интелектуалци обвиняват Слотердийк, че е кабинетен философ, предлагащ евтина фолк-психология, без ни най-малко осъзнаване на реалността, в която протичат животите на бегълците или, в същия план, на сложните политически императиви, с които Меркел се опитва да жонглира. (Слотердийк от своя страна отговаря, че просто е на страната на популизма, който той разбира като „реалполитиката на все по- и по-малко мълчаливото мнозинство“). Социалният теоретик Армин Насехи посочва остроумно, че привидно авангардните консерватори не предлагат кой знае колко повече от едно социологически наивно гледище, че по-голямата национална хомогенност щяла да реши всички проблеми. А романистът и есеист Навид Кермани пък напомня на германците за реалното положение на бежанците с широко известния си репортаж от „Балканския маршрут“. Насехи и Кермани са сред най-задълбочените интелектуални гласове в днешна Германия. Освен това и двамата са имигранти от второ поколение, чиито родители са дошли в Германия от Иран през 1950-те.

Възможно е AfD все пак да не успее да се утвърди в политическата система. Вътрешнопартийните борби продължават, не на последно място и защото са налице дълбоки разногласия по въпроса дали партията трябва да влиза в коалиционни управления или да си остава „фундаментална опозиция“. Не е ясно дали AfD ще успява успешно да пресъздава и инсценира етоса на съпротивата, но заедно с това да предлага и платформа за умерените rger-и. С намаляването на потока от бежанци, които успяват да стигнат до Германия, поради затварянето на „Балканския маршрут“, натискът върху Меркел намалява. Но нито консерваторите, нито националистите ще ѝ простят някога позицията, избрана по време на бежанската криза. Три четвърти от германците днес очакват AfD да влезе в парламента след националните избори през 2017. И дори ако партията на успее да достигне необходимите за това проценти, тя, заедно с интелектуалните си поддръжници, все пак ще е осъществила най-драматичната промяна в основния германски политически разговор от времето на обединението на страната през 1990-те.

Източник

Ян Вернер Мюлер
Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.
Други статии от този автор
Посетители: 148

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Още две думи. Верно е, че... преди 25 минути
  • Харалампи ЛАМБЕВ писа Още
    Нещата съвсем не са така,... преди 3 часа
  • Гост писа Още
    Към акробатичнитит... преди 13 часа
  • Kirk SIMON писа Още
    Много ми импонира... преди 2 дни
  • Пенка Ангелова писа Още
    Анализът на Яни Милчаков... преди 2 дни
  • Gast писа Още
    Olaganustu Hal, мисля, че е... преди 2 дни
  • Gast писа Още
    Какво точно е... преди 5 дни
  • х. писа Още
    Никъде до сега не съм... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За архива: коментар, с... преди 1 седмица
  • Пламен писа Още
    Никита Михалков, творец... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Когато избухва... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Съществува като идея със... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Добре е, че четеш... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Чета снощи... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нареченото "народно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Не знам дали в България... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сега, правя малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    След като не си... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Опитвам се с всички сили... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И каква точно е връзката... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Златко, моето изложение... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ще се опитам да... преди 1 седмица
  • Малинов, Будапеща писа Още
    Г-н Енев е седнал върху... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    Путин не е по-лош нито от...
    преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има един единствен... преди 2 седмици