Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 95% (4 гласувания)

 

2016 03 Kanzurov

 

Македонското общество заради себе си, а не заради България, трябва да преодолее синдрома на омразата

 

Виктор Канзуров, роден през 1971 г. в Скопие, е талантлив журналист, публицист и кинокритик, съхранил свежа памет за неподправената възрожденска и революционна епоха в Македония. Това естествено го прави дързък опонент и критик на налаганата след 1944 г. АСНОМ-ска манипулация с миналото на хората, на техните идеали и борби. Но той не приема и бабаитския патриотизъм на някои политически и обществени среди в България, който, според него, пречи за вникване в същността и мащаба на етно-идеологическия натиск, упражняван в продължение на десетилетия върху гражданите на младата република. Непримирим към всички форми на пропагандните политически внушения, той е радетел за по-добронамерено и мъдро тълкуване на проблемите, произтичащи от сблъсъка на много геополитически и местни, балкански интереси върху този къс земя, носещ името Македония.

Без да се идентифицираме с всички негови позиции, възгледи и твърдения, ние сме убедени, че те са необходимият повод за откриване на много подробности от обществената атмосфера там, налагащи съвсем друг подход и метод за пропагандиране на истината от страна на България. Виктор Канзуров произхожда от семейство с корени от Беломорска Македония. Работил е като журналист във вестниците „Вечер“ и „Нова Македония“, в списанията „Македонско дело“ и „Старт“ и в интернет изданието „Трибуна“. Отразявал е работата на различните кинофестивали на Балканите и Европа, бил е в редакционния състав на Бюлетина на филмовия фестивал „Братя Манаки“ в Битоля.

През 2008 и 2010 г. той е в Инициативния комитет за честване делото на Тодор Александров и Иван Михайлов с поставяне на бюстове в двора на Драги Каров във Велес.

В този брой представяме първата част на интервюто, което той даде специално за сп. „България Македония“.

Как оценяваш настоящата политическа обстановка в Македония и кои са основните противоречия в днешното общество в републиката?

Основният проблем на политическия, икономическия, културния, демократичния, моралния и етичния живот в Република Македония, е отсъствието на автентично гражданско общество, липсата на една материално независима, любопитна, любознателна, силна средна класа, която няма да допуска да бъде (лесно) манипулирана, насъсквана и тровена с каквито и да е идеологеми и чиито главни приоритети ще бъдат човешките и гражданските права и свободи.

Подобно на всички балкански, а и на много други посткомунистически европейски държави, основният проблем на македонското общество е вкоренената у него „култура на необходимия враг“ – както нарича този феномен българският писател, публицист и издател на интернет списанието „Либерален преглед“, Златко Енев. Така почти всяка по-голяма етническа, верска, социална, идеологическа, политическа, вътрешнопартийна, медийна, историографска група, общност или класа в Македония, си има свои измислени или реални врагове и вътрешната динамика на македонското общество, съдържа различни, често твърде агресивни монолози. Диалогът и диалозите са в дълбока сянка и опозиция. Формалната многопартийност и плуралистичността, на практика са с много въпросителни, защото политическите партии и разни други групи в обществото, въпреки враждебното отношение една към друга, или точно заради това, не се различават помежду си, бивайки част от една и съща схема на взаимна зависимост, представлявайки един начин на „разсъждаване“ и едно ниво на съзнание.

В момента най-голямата и управляваща партия най-добре е разбрала преобладаващия манталитет на народа в Македония. Със смесицата от национализъм, който някога минава в шовинизъм, с искрена или преиграна – верска екзалтираност, с популизъм, медийна пропаганда, с повече от солидни ПР стратегии, както и със заплашването и подкупването на (потенциалните) противници, ДПМНЕ вече десета година суверенно и тоталитарно владеене, имайки постоянно най-висок рейтинг.

Непрекъснатата конфликтност и враждебност навътре и навън, създават обърканост по отношение на формалните стремежи към демокрация и това е много голяма опасност за самото оцеляване на Република Македония. В този смисъл управлението на ДПМНЕ и на министър-председателя Никола Груевски е освободено от всякаква мъдрост и от качествена стратегия, освен ако стратегията не е – Република Македония да бъде унищожена и заличена от географската карта.

Има ли сериозна алтернатива управлението на ДПМНЕ и Н. Груевски?

За съжаление, няма. ДПМНЕ се възползва умело от международното доверие, за да побеждава на изборите в близкото минало. Изпълнителната власт на държавно ниво, в ръцете на същата партия, дирижира брутално хода на местните избори, а техните местни структури играят важна роля и в парламентарния, и президентския вот. Опозиционните или неутралните телевизионни, печатни и интернет медии са съвсем малко, благодарение и на прийомите, с които властта управлява. Има строга наказателна политика и натиск върху малките фирми, върху гражданите, за които се предполага, че са близки с опозицията, подкупват се потенциални гласоподаватели, принуждават се, да гласуват за тях с всички възможни средства. ВМРО-ДПМНЕ, това е истинското име на бруталната и тоталитарна организация, понеже Партията и полицията, поне доскоро, бяха едно тяло, една душа и особено – един мозък за своите симпатизанти или за евтино купените „хора“, не само в Скопие, но и от други градове и села, даже и от други държави (примерно от областта Мала Преспа в Албания).

В Македония има и политически затворници, какъвто е Любе Бошкоски, а доскоро бяха още и Зоран Верушевски, и Томислав Кежаровски. Държавно-партийната полиция на ДПМНЕ арестува граждани, приписвайки им съмнителни обвинения, хора от властта и техни близки забогатяват за много кратко време, а управляващата партия си създава собствена олигархия. Но, тези неща са „само“ усъвършенствани по времето на ДПМНЕ, а съществуваха и в мандатите на СДСМ („бившите“ югокомунисти) – главната „алтернатива“ на настоящия режим.

Случаят с журналиста Томислав Кежаровски, който бе осъден на четири години и половина лишаване от свобода, тъй като уж бил разкрил самоличността на един защитен свидетел в дело за убийство, и то в статия публикувана пет години преди „независимата“ съдебна власт да се сети, че той е извършил престъпление, беше съвсем ясно послание на управляващата ДПМНЕ към всички македонски граждани: „Ще отмъщаваме и ще унищожаваме безмилостно всеки, който ни се противопостави или се опита да разследва случаи, забранени за разследване!!!“. Кежаровски започна да разследва във в. „Нова Македония“ автомобилната катастрофа, в която на 26 март 2013 година загуби живота си силният критик на тази и на всички предишни власти, Никола Младенов, собственикът (по време на трагедията) на седмичника „Фокус“ и на някогашния ежедневник със същото име. Същинският стремеж на властите, чрез присъдата на Томислав Кежаровски, освен отмъщението, беше трайно да настанят страха в Македония, да запушат устата на разследващата журналистика, а критично настроените към системата журналисти, да внимават какво пишат, говорят… даже и мислят.

Авторитарните методи и практики на настоящите управляващи са несравнимо по-чудовищни от авторитаризма на другите власти в Македония, за които имам спомен и съм започвал да изграждам мнение, от началото на 80-те години насам. А от това, което съм чел, сравнявал и наблюдавал, мисля че от ранните 50-е години или някъде от средата на шестото десетилетие на миналия век насам, ние не сме имали толкова брутален режим в Македония, като това на Груевисткото ДПМНЕ.

Все пак след публикуването на така наречените „бомби“, тоест на подслушвани телефонни разговори на управляващите, съдържащи доста силни индикатори за вземани огромни рушвети и извършени масови престъпления от тяхна страна, вече се живее горе-долу по-спокойно, дори може и да се критикува, тъй като и международният фактор до известна степен натисна македонската власт, на фона на, може би, най-голямата политическа криза в страната, в последните 25 „плуралистични“ години.

След „бомбите“ на Заев и всичко случило се до днес, Груевски продължава да е уверен в изборната си победа на 24 април 2016 г. Какво е твоето мнение?

Изключително системна и последователна е работата на ДПМНЕ и Социалдемократическият съюз на Македония, такъв какъвто е сега, не може да следва темпото на управляващата партия. Ако се вслушаме в синтаксиса на речта на македонските социалдемократи, наследници на бившите комунисти, създатели на АСНОМ-ската държава през 1944 г., става очевидно, че те са обладани от едно подсъзнателно самочувствие и самовлюбеност, че едва ли не, те са някакъв елит, единствената „патриотична“ сила, която спасява държавата от пробългарските, върховистки предатели и престъпници от ДПМНЕ. Затова те винаги трябва да управляват, а ценностната система, тълкуванията на историята, трябва вечно да бъдат такива, каквито са били през времената на тяхната власт.

С бруталността на ДПМНЕ и с начина на разсъждаване на СДСМ, се получава впечатлението, че главните политически субекти, както и самото македонско общество, в преобладаващата си част, все още не са разбрали и не разбират причините за минаване от тоталитаризъм към демокрация, не разбират, че порядъкът в Европа и в света, вече не може да съществува в този вид, в какъвто го знаехме досега.

Мисля, че във всяка друга държава управляващите щяха да абдикират или да бъдат детронирани след публично оповестените доказателства за корупционните схеми и садистично унищожаване животите на политическите им противници и на критиците на тяхното управление.

Обаче СДСМ се оказа неспособен чрез улицата да накара властта да падне. Една от причините е, че и техният лидер Зоран Заев, в общината, където е кмет – Струмица, управлява по същия начин, забелязва се, че и той, и най-близките му роднини, са доста забогатели.

Никак не е за подценяване и фактът, че малко телевизии отразяваха „бомбите“, докато по същото време на проправителствените телевизионни станции бяха пускани сапунени сериали и разни други развлекателни и патетични програми, с които, според мен, целенасочено, от години се наркотизира населението. Трябва винаги да се има предвид и това, че по-възрастните граждани твърде рядко или въобще не ползват интернет, където все пак има повече медии с по-критична ориентация към властта, значи и с информации за „бомбите“.

Не на последно място – Република Македония де факто е полупротекторат на най-голямата световна сила, а и НАТО и ЕС, когато искат, могат съществено да влияят на политическите процеси в страната. Това не го казвам в про- или антиамерикански или западен смисъл, въпреки че македонската държава оцелява и се демократизира, първо – благодарение най-много на САЩ, а двете неща, освен чрез връзките с най-голямата световна сила, се осъществяват и със съдействие на Европейския съюз и НАТО.

Ако не бяха САЩ, в по-голяма, и ЕС, в по-малка степен, досега Груевски щеше да арестува Заев, щеше да има сблъсъци и по-масови физически атаки и арести на активисти и привърженици на опозицията, както се подразбират обвиненията за предателство в услуга на чужди сили. Дори и последните промени в правителството, с влизане на кадри от СДСМ като министри и заместници на министрите в няколко ключови министерства и съгласието за нови избори на 24 април следващата година, се осъществява с намесата, по-скоро – с натиска на САЩ и ЕС. А министър-председателят Груевски точно тези предложения на СДСМ по най-категоричен начин не приемаше в началото на кризата.

Да не забравим и оставките на министърката на вътрешните работи Гордана Янкулоска, на министъра на транспорта и връзките Миле Янакиески, както и на шефа на „тайната“ полиция Сашо Миялков, пръв братовчед на премиера, който, както показват „бомбите“, а и някои предишни предположения, в същинския смисъл, йерархически (в мафиотската структура) е и фактически първият човек на изпълнителната власт.

Ако има логика в тези разсъждения, не е далече и мисълта, че почти десетгодишното владеене и самото идване на власт на Миялков, Груевски и ДПМНЕ, няма как да не е било без поне мълчаливото съгласие на тези, които са от външната страна на полупротекторатската връзка, независимо от антизападните и проруски залитания на македонската политика. Може би Миялков и Груевски все още се надяват на някакъв договор с ЕС и особено с голямата държава от другата страна на Атлантическия океан, освен, че в чисто спортен тон министър-председателят окуражава себе си и подкрепящите го, че ще спечели поредна изборна победа.

Защо Заев и неговата партия никога досега не са обвинили ДПМНЕ и Груевски, че провеждат просръбска политика?

Ами май защото и СДСМ се идентифицира с тази сърбизация, която се провежда, не чувства като проблем наложеното от властта сръбско културно, медийно, естрадно, политическо влияние, което някога изглежда, че е по-голямо от домашното. Те виждат българизатор в ДПМНЕ, по инерция от миналото и защото управляващата партия започна да чества някои исторически личности, които по времето на югокомунизма бяха анатемосани като върховисти и българофилски предатели. Но всичко това управляващата ДПМНЕ прави с македонистична интерпретация, поне за масовата публика, по същия начин, по който в предишната система бяха македонизирани други исторически личности, отбрани от номенклатурата – да бъдат добрите и позитивните.

Македонския публицист Джелал Ходжич неотдавна написа, че Македония е държава, която има специални отношения със Сърбия, споменавайки между другото и общите заседания на правителствата, а македонското има такива само със сръбското. В момента сръбското влияние в Македония е по-голямо отколкото по време на втората Югославия. Въпреки че в югославската федерация македонската република имаше най-много контакти със съседна Сърбия, тогава официалното югославско влияние и югокомунистическия тип македонска идентичност ни защитаваше, в известна степен, от директната сърбизация.

Радиата и телевизиите, които са под контрол на ДПМНЕ, в огромен процент пускат сръбски песни и програми, някъде почти само новините са на македонски. Кабелните оператори също пускат огромно число станции с програма на сръбски език. На много сайтове, и проправителствени, и опозиционни, може да се види, че освен от Македония, най-много новини има от Сърбия, а в естрадните програми преобладават информациите за сръбски изпълнителки и изпълнители. Новините със случки и политически проблеми от други места в света, често са преведени от някакъв сръбски сайт. Значи за самите редактори и журналисти, сръбските сайтове и Сърбия са прозорецът към света. Културите, субкултурите, естрадите, кичозните продукции, се замесват по начин, по който много често сръбските доминират над македонските, в самата Република Македония. Но ние, в Македония, все пак говорим и пишем без падежи и членуваме думите. Виждате ли как Тито с този македонски език през1944 година, сложи преграда и спря директната сърбизация?! Затова не трябва едностранчиво, с конски капаци, с идеологически фанатизъм и националшовинизъм, без да се чуват различни мнения, да се наблюдават определени процеси, та така и налагането на македонизма след Втората световна война в новата македонска република.

ДПМНЕ, след като Груевски стана партиен лидер, започна да се сърбизира и югославянизира, а с това и да се съобразява с идеологическите сантименти на хора, които никога предходно не са гласували за тази партия, докато неин председател беше Любчо Георгиевски. Трябва да се каже, че в Република Македония, проюгославските гласоподаватели винаги са били повече от антиюгославските. До преди десет години по-често СДСМ имаше най-висок рейтинг или ако старото ВМРО- ДПМНЕ направеше най-добър изборен резултат, гласовете на партиите с позитивно отношение спрямо югославското наследство, заедно винаги бяха повече. Сурова математика, която заедно с други фактори накара Любчо Георгиевски през 2003 година да сложи за наследник на лидерския пост в партията – Никола Груевски, който дотогава никога не е давал никакво публично изявление по идеологически или етнонационални теми. Георгиевски каза, че неговия лимит е 300.000 гласоподаватели и иска партиен лидер, който ще взема повече, но не си спомням някой да е анализирал по-дълбоко съдържанието на думите на бившия премиер.

Има ли и по-фрапиращи примери в тази насока?

Властта на Груевски неотдавна сложи плоча в Щип, по повод Брегалнишката битка в Междусъюзническата война, с текст, с който македонците направо се обявяват за сърби в исторически смисъл, понеже пише, че на това място в 1928 г. бил повдигнат Паметник-костница с тленните останки на 6.000 сръбски воини, който бил унищожен от българските фашисти през 1941 година!?! През 1928 година режимът в Щип и Вардарска Македония, не е бил македонистки, така че текстът трябва да внушава положително отношение, даже и идентифициране с него и със загиналите сръбски воини.

Не съм против да има костници и гробове на загинали войници от всички страни, които някога са воювали на територията на Вардарска Македония. Но тук не става въпрос само за хуманизъм, а за пропагандиране, че великосръбското завладяване на Вардарска Македония било освобождаване, а новите поколения трябва да прочетат кои са виновните за всички техни нещастия – българските фашисти! Значи предците на днешните македонци, които са били доброволци в Българската армия и македоно-одрински опълченци, са се борили срещу собствената сръбска свобода. На откриването на паметника-костница в Щип присъстваше сръбският министър Александър Вулин, заедно с щипския кмет от ДПМНЕ Илчо Захариев.

А неотдавна бе унищожена от все още неизвестни хулигани, табела в Щип, покрай река Отиня, до новия пешеходен „Мост на приятелството между Македония и България“, пуснат в употреба на 27 януари тази година. На табелата беше написано името на моста и че е дарение от българската държава. Разбира се, освен че не са намерени хулиганите, досега няма и нова табела.

Сегашната власт (уж) за нуждите на Македонския народен театър, в македонската столица построи и сграда-копие на сръбското „Народно позорище краля Александра Првог“, а ще се довършва и вече започналият строеж на Офицерския дом, който според външния му вид, също трябва да е копие на оригинала. Това са два обекта-символи на великосръбското владичество, повдигнати по това време, от които единият беше цялостно унищожен от трагичното земетресение през 1963 година, а другият – повреден, но доунищожен по-късно.

Преди три години македонската власт, заедно със сръбската, честваше край Зебърняк стогодишнината от Кумановската битка, по време на Балканската война. Отново не става въпрос само за хуманизъм, а за идентифициране с резултата от сръбско-османската битка, след която този край попада под сръбска власт, опитваща се, да сърбизира местното население.

Неотдавна Любчо Георгиевски призова всички партии, които носят абревиатурата ВМРО, да сменят партийното си име. Този призив не е ли твърде закъснял?

По-добре е сега или в близко бъдеще, отколкото никога. Подкрепям това предложение, защото някои партии, ползвайки абревиатурата ВМРО, незаслужено се облагодетелстват и без каквото и да е основание, се представят за наследници на старата революционна организация. Това е сериозна пречка и за обективен прочит на нашата история. Едни, за да се подмазват на някаква актуална партия или просто от днешни политически пристрастия, идолопоклоннически анализират организацията или организациите от 1893-1934 година. Други, под влияние и на съвременните между- партийни вражди, за да доказват, че техните политически опоненти и в исторически план са били вредни и са носители на негативна традиция, очернят историческото ВМ(О)РО. Това се случва, като прибавям и още един голям проблем, а това е подмяната на идеалите на революционната организация, за да е тя съизмерима с днешната етнонационална реалност в Република Македония.

Напоследък, на фона на борбата срещу ДПМНЕ, отделни автори, по-открито или завоалирано атакуват историческото ВМ(О)РО, заради българщината. Ние трябва да се досетим, че атаката е и към ДПМНЕ, което ползва въпросната абревиатура. Стоян Андов имаше серия такива статии в списание „Фокус“, а в последните седмици, макар и да не е противник на настоящата власт, но все пак е със СДСМ- произход, вече и режисьорът Дарко Митревски хитро и коварно в „Нова Македония“ пише срещу БМОРК/ТМОРО/ ВМ(О)РО, цитирайки отделни документи, напомнящи българския характер на организацията, пот хвърляйки и цитати на Мисирков. Коментарите на Митревски са посочване на правилната визия за бъдещето на Македония, от страна на Мисирков, срещу неправилната на ВМ(О)РО. Около това може да се дебатира и в крайна сметка, не може да се оспори правотата на Мисирков, във виждането, че една българска Македония, обединена с България или в някакъв автономистки вид, няма да бъде допусната от другите балкански държави и от някои Велики сили, но Дарко очевидно не може да асимилира в себе си процеса на естественото раждане на преобладаващата българска идентичност в Македония.

Става все по-ясно, че поне едно крило на сърбо/югомакедонизма навлиза в нова фаза, в която не само ще се отказва от историческото ВМОРО, но и ще го атакува, въпреки че тази организация, беше изключително подло злоупотребена от югокомунистическата клика за утвърждаване в новата македонска република на македонистичната доктрина в сърбоманско-югославски вид.

В Македония има албански, турски, ромски, влашки, сръбски, мюсюлмански партии, само българска няма. Без да се връщаме в историята, какви са съвременните измерения на този казус? В ситуация когато на основа на различни партийни принадлежности, но в рамките на общата им класова принадлежност, едни българофоби репресират други, българите трудно ще извоюват своите права и ще станат част от институциите, без участие в политическия живот на държавата, в която живеят. С любезни покани от ДПМНЕ, от СДСМ и от други партии, българи да влизат в техните кандидатски листи, няма да стане. Не само заради очевидния отчасти фашизоиден антибългарски характер на двете най-влиятелни, а и на много други, партии в Македония, но и заради това, че огромната маса от хора, разни послушковци на лидерите, чакат на ред, да видят имената си в изборните листи на места, които гарантират влизането им в парламента или в общинските съвети. Ако това не стане, тогава поне да им се намери работа (по-скоро заплата) в някое държавно или общинско предприятие.

По-конкретно обръщение към етническите българи досега имаше единствено от формирания преди няколко години Граждански алианс за позитивна Македония, в който е и бившият министър-председател от СДСМ Владо Бучковски. На учредителното събрание на тази партия той подаде ръка на македонските граждани с българско самосъзнание, обещавайки, че ще защитава тяхното право, свободно да декларират в обществото собствената си етническа идентичност и като българи да членуват в тази политическа партия, която настоява България да е най-големият македонски съюзник по пътя на интеграцията на страната в Европейския съюз и в НАТО.

Някъде непосредствено преди последните избори, ми се обади един познат, член на ръководството на Алианса за позитивна Македония и принадлежащ на етнос с релативно по-малка численост в Македония, искайки да се видим. Започнахме разговора и той ми каза, че те са подготвени да се борят българската и всички други етнически общности в страната, да бъдат вписани в македонската конституция, наред с другите етноси, които са там, но реакции и отговор от българското население в Македония нямало. Казах му, че мога да говоря само от мое име, продължих с това, че имам притеснения около самата тяхна партия, да не е „опозиционен“ проект на властта, защото един от нейните учредители, Минчо Йорданов (интимно уж доста близък до българщината, както ми бе казано), финансира и проправителствения вестник „Нова Македония“ и че избраният за техен пръв председател, Люпчо Зиков, в медията, където е главен и отговорен редактор, заедно с поне още една журналистка, доста подигравателно третират българската идентичност и България. Благодарих за желанието българите да бъдат вписани в конституцията, но казах, че за мен лично това не означава кой знае какво и че може би е по-добре никакви етноси да не се споменават в най-високия държавен правен документ. И това, че за мен истинска крачка към преодоляване на стереотипите спрямо българите и тяхно интегриране в обществото, би било, ако се заговори как и защо те имат такава идентичност в исторически план, колко е присъствала българщината в Македония и ако се каже каква етническа принадлежност са имали личностите, които поне на думи, са духовният темел на македонската държавност, а някои от тях се споменават и в македонския химн. Приключих с това, че за мен по-голяма крачка напред е да се повдигне въпросът за обективирането на историята в Македония, отколкото българите да бъдат вписани в македонската конституция. По-важно ми е историята да е обективирана, защото тогава и въобще да няма българи в страната, ще намаляват и антибългарите, хората ще имат по-реална представа за това, как са текли процесите, свързани с идентичността на територията, на която живеят и как са дошли до фазата, в която са сега.

Забелязвам, че имаш критично отношение към много от тези, които днес се определят като българи в Македония?

Освен че знаят как се е чувствал Гоце Делчев, македонските граждани с българско самосъзнание, средностатистически, не се различават много от другите обитатели на страната, в която живеят и от съдържанието на доминантните обществено-политически течения в Македония. Еднакво, ако не и още повече от другите, мразят, опростяват, пристрастяват се и чакат това, което уж искат, да им падне от небесата, или в конкретния случай – България с твърдата, а от части, и да си признаем, по времето на първото управление на ГЕРБ, отмъстително-реваншистка политика спрямо Македония, да промени обстановката в македонското общество.

Забелязвам, че определени българи в Македония, свикнали от 90-те години, да гласуват за старото ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски, а още повече – срещу СДСМ и срещу до не отдавнашния лидер на тази партия Бранко Цървенковски, и по-нататък си гласуват за ДПМНЕ, сега под ръководство на Никола Груевски. Други, гневни на многото антибългарски постъпки на ДПМНЕ, както и на определени репресии върху тях или върху техни близки и може би поради други мотиви и съображения, започват да гласуват и да агитират за българофобите от СДСМ. Тази душевна, а може би и не само душевна корупция, на която сами се подлагат немалко българи от Македония, много от които, подобно на официалния македонизъм, подразбират идентичността си, преди всичко като нужда да мразят различните и да бъдат в положение на непрекъсната конфликтност спрямо някакъв неприятелски отбор, показва, че зад тяхната привидна непримиримост с антибългарския, а и с всякакъв вид македонизъм, фактически стои едно максимално (психологическо) съобразяване с най-негативните черти на същия този македонизъм: омразата, тоталитарността, фанатизмът, фиксацията, праволинейността и опростяването.

В този смисъл как виждаш политиката на България към Р Македония?

Идеята на българския министър-председател Бойко Борисов, в първия му мандат, неговото правителство да поиска БАН да подготви материали по „македонския въпрос“, е също като да дадем на някакъв техник или майстор, пенсионирал се през 60-те, 70-те или 80-те години на миналия век и след това никога вече не работил в занаята си, да поправя днешните най-модерни компютри, телевизори и джиесеми. За тези научни среди – за ръководителите и определени членове на Института за исторически изследвания при БАН, а особено за предишния директор на тази институция, времето е спряло някъде по средата на Студената война. Речниковият запас на въпросните соцноменклатурчици, темпото и начина им на мислене, както и решенията, които предлагат, са в духа на този „прекрасен“ период. Повечето от колегите им в Скопие също така са на много „високо“ ниво, но те имат още един проблем – какво да правят и как да интерпретират документите и декларациите за собствената идентичност на нашите общи исторически личности.

Като казвам всичко това, имам предвид определени български и македонски историци, които често се появяват в медиите да коментират „македонския въпрос“, част от които членуват в БАН и в МАНУ. Все пак има някаква надежда, защото БАН и МАНУ вече контактуват, а двете академии неотдавна имаха обща научна конференция в Битоля, на тема – историята. Значи заедно с председателите на БАН и МАНУ, определени индивиди сред академиците от двете държави, все пак са подготвени за диалог, макар и да не съм съвсем сигурен, доколко и те или част от тях, наистина не само физически живеят в днешното време и се възползват от съвременната научна методология.

Съществуват ли възможности за нормализиране на отношенията между България и Македония и какви са те?

Като говорих по един повод за Али Ахмети, споменах и Николай Василиевич Гогол, хора живеещи в различни векове и слава Богу, характеризиращи се с твърде различни духовни хоризонти, но като се докосваме до досиета, дирижирани преходи и до насърчаване на постоянно обтегнатите отношения на Македония със съседните страни, от българското публично пространство внезапно изплува образа на един Хлестаков. Той притежава три десарски хански псевдонима и завидно количество душевен дебилизъм. Този беземоционален, суетен и весело-повърхностен мним „ревизор“, вампиролог и професор, заедно с още няколко коментатори и монополизатори на македонската тема в българския публичен живот, повярвали си на ролята на големи патриоти, поставени, подставени и насъсквани от някакви служби, обслужват интереси, които видимо от резултатите им и от истинските ревизорски разследвания, не само че не са в посока на сближение между Македония и България, а единствено засилват българофобията в югозападната българска съседка. Може би точно това е и целта на тези, чиито кукли на конци са въпросните „личности“.

Нужни са нови сили, съвременни и начетени учени и политици, както и истински граждански общества. Да се подпише този договор за добросъседство, но на равнопоставена основа, а не едната страна да (иска да) унижава другата. Политиката на предишното правителство на ГЕРБ, за ветото на България спрямо предприсъединителните преговори на Македония за влизане в ЕС, беше пагубна и отблъскваща. Служебното правителство на Марин Райков, по-точно той като премиер и министър на външните работи, ползваше изключително агресивна и нетолерантна реторика спрямо Македония. Лошото е, или поне впечатлението ми е такова, че правителството на Пламен Орешарски, с външния министър Кристиан Вигенин, също условяваха с подписване договор за добросъседство, като е един вид вето. А последният служебен български премиер, Георги Близнашки изключително дипломатично си позволи да каже, че в Македония текъл процес на ребългаризация, видим очевидно само за него или за неговите (първосигнални) суфльори. Нещата, които изброих не обективизират историята, нито спират българофобията в Македония, а само засилват и иначе традиционния инат, а с него и антибългарските настроения и прикриването на историческите факти.

Обаче тук има и нещо друго, най-важното според мен – кой ще определи кога е подходящият момент, какви са правилните стъпки и с кое темпо да се ходи в опита за промяна на масовото съзнание, относно историята и въпросите около идентичността в Македония!? Когато говорим по тази тема, трябва да имаме предвид, че и в други държави, та и в България, има разлика между масовото съзнание и утвърдените факти за определени исторически събития и личности. Управляващата в македонската държава ДПМНЕ, министър-председателят Никола Груевски и директорът, до своята смърт на Държавния архив на Република Македония, Зоран Тодоровски, на практика позитивно представят забранените за споменаване по времето на Югославия Тиквешко и Охридско-Дебърско въстание, както и Тодор Александров и други атакувани или нарочно забравени от югокомунистическата пропаганда исторически личности, но в това което е информация за масовата публика, прикриваха, прикриват или показват като страничен и маргинален факт – българската етническа принадлежност на предпоследния водач на ВМРО, на други революционери и на въстаниците от съпротивата срещу великосръбската власт през 1913 година. Прикриването или маргинализирането на българската идентичност на Тодор Александров, Христо Татарчев, Васил Чекаларов, на Павел Шатев (до завоя му към политиката на Коминтерна), на въстаниците от Тиквешкото и Охридско-Дебърското въстание, не е честно. Но нека да си зададем въпроса, какво ще се случи, ако официални лица на македонската държава признаят българския характер на въпросните личности и събития, по начин директно атакуващ масовото съзнание, какъвто преобладаващо се желае в България!? Този въпрос никой не си задава в средите на определени бивши и настоящи, крайно агресивни, еднопосочни и без почти никаква мисъл за тактика български евродепутати и повечето етнически българи в Република Македония?!

Тук всяко опростяване е пагубно, особено за България, защото така тя самата изключва възможността да влияе в Р Македония.

Имаш ли желание да кажеш нещо на управляващите от двете страни на границата?

Македонските политици трябва да разберат, че България не може и няма постоянно да търпи разни шовинистични провокации и държавно-спонсорирани фашистки „Трети полувремена“, а още по- малко уж гъвкавите опити всичко това да се релативира.

И с най-добронамерени очи ако се гледа към Македония, няма как да не се забележи един тренировъчен процес, една жестока и целенасочена дресура, на която македонската образователна система и македонските медии, политици и историци подлагат населението – македонската идентичност да е евфемизъм, за да си остане небългарска. И не само да си небългарин, а – антибългарин, да се мразят българите!!! Така беше по югославско време, така е и сега. Не българин, а няма нормален човек в света, който да търпи и премълчава това. Може би българските изисквания за демократизирана Македония, много често подсъзнателно търсят – ребългарзизирана Македония, без формално така да са формулирани думите и изреченията, което, дори и когато е деликатно намекнато, е един вид вербално неуважение към свободната воля на хората и действа отблъскващо. Все пак македонската държава и македонското общество, заради самите себе си, а не заради България или заради която и да е съседна държава, трябва да преодолеят този Иванпавловски рефлекс… и ако има възможност, най-доброжелателно го казвам, поне да се запитат, кой и с каква цел го е наложил на времето… и какво е имало преди него.

Република Македония в държавно-институционализираната си форма на съществуване, е българофобска страна, а в тълкуванията на историята е крайно, крайно необективна и селективна, най-много за сметка на българския етноним!!! Като неин гражданин с българска етническа принадлежност, за мен е трудно в патриотичен смисъл да се идентифицирам с държавно-институционализираната форма на Република Македония, такава каквато е сега. Но въпреки моите лични сблъсъци с омразата на държавата и на нейната („тайна“) полиция, а някога и с македонисткия шовинизъм на битово ниво, през ум не ми минава да твърдя, че мнозинството македонски граждани или мнозинството от хората, смятащи се за етнически македонци, са българофоби. Не трябва българската политика и българското общество да си позволяват обобщаващо негативни внушения и подигравателни намеци към Македония и към всички македонци, или постъпки, които могат да бъдат така тълкувани в съседната страна, чиято територия е част от просветителски мисии, от възрожденски и революционни борби, водени в името на българските идеали, в които са участвали или за които са давали подкрепа, някога дори и животите си, предците на много днешни македонски и български граждани.

В Македония има хора, които не се смятат за българи, но не отричат българщината на Гоце Делчев и на историческото ВМРО, дори и на свои предци в семействата, не говорят за етническо разделение българи-македонци, през XIX или през първата половина на XX век и искат обективизация на историята. Може ли с тях, с този тип етнически македонци, но и с други македонски граждани, да се създаде партньорско и приятелско отношение, или не може?! Напълно вероятно е, една част от тези македонски граждани, които все още не знаят за българското самосъзнание на Гоце Делчев, в бъдеще да разберат този факт и да го признаят пред себе си. Дали до неотдавнашната, а може би и сегашна?! българска политика на ултиматуми, помага(ше) или не, въпреки декларациите и желанията, по-бързо в Македония да се сбъдне този процес на разбиране какъв е бил Гоце Делчев – е легитимен и важен въпрос. На този въпрос трябва да отговорят, не само политиците и историците, и не само политиците-шовинисти антизападно настроените, КГБ-истки историци, а трябва да се потърси мнението и на философи, политолози, социолози, антрополози… и психолози.

Твоето пожелание към отчуждените и объркани спрямо себе си братя и сестри от България и Македония?

„Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“, е казал Апостолът на свободата Васил Левски. Каквито сме ние сега – какви действия превземаме; дали конформистки мълчим за омразата в нашия двор; поставяме ултиматуми или обичаме, но истински, и не декларативно, и за национални и националистически цели; успяваме ли да намерим неконфликтен и градивен начин чрез който представяме нашите идеи и възгледи – такова ще ни е и бъдещето, такава ще ни е околната среда, такива ще са ни вътрешните огледала, междучовешките и междудържавните ни отношения…

Сп. „България Македония“

Източник

Виктор Канзуров
Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и www.tribune.eu.com. В момента е журналист на свободна практика.
Други статии от този автор
Посетители: 80

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 1 ден
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 3 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018