Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)

 

2015 11 the eco Eastern Europe

 

Balkan Genocides: Holocaust and Ethnic Cleansing in the Twentieth Century
Author: Paul Mojzes

Capitalism from Outside?
Authors: János Mátyás Kovács, Violetta Zentai

Debating the End of Yugoslavia
Authors: Rory Archer, Florian Bieber,Armina Galijaš

Remembering Communism
Authors: Augusta Dimou, Maria Todorova, Stefan Troebst

 

Увод

Такава изглежда е съдбата на Централна и Източна Европа – онзи клин от територия между нещото, което някога беше Съветския съюз на изток и Европейската общност на запад – да се бори срещу собствената си „ненормалност“. В продължение на почти пет десетилетия регионът е преминавал през различни степени на комунизъм в съветски стил – от сравнително либералната версия, на която се радваше Унгария, до по-сталинисткия модел, изпитан в Румъния. След 1989 регионът отпразнува не само едно радостно „завръщане в Европа“, чрез присъединяването си към Европейския съюз, но и, както твърдят Андрей Шлайфър и Даниел Трийзман в една скорошна статия от Foreign Affairs, едно още по-освобождаващо „завръщане към нормалността“.

Един от индикаторите на „нормалността“ е почти пълната невидимост. Централна и Източна Европа, някога постоянно по първите страници на международната преса заради различни въстания срещу подкрепяните от Съветите режими, в наши дни рядко добива сензационен статус, освен по различни годишнини – като онези от първоначалните революции от 1989, войните и държавните разпадания, които доведоха региона до конвулсии през 1990-те – и, (понякога), икономическите и политически реформи, които съпровождаха често пъти трудните преходи. Когато The New York Times Magazine се обърна към региона в едно от изданията си през това лято, съответната статия беше показателно фокусирана върху усилията на един чешки либертарианец[1] да създаде своя собствена миниатюрна държавица върху парче ничия земя между Хърватска и Сърбия. Регионът вече беше станал толкова безинтересен за американските читатели, или поне такова беше създаваното от редакторите на Times впечатление, че само нещо, намиращо се буквално извън всяка карта (и наистина откачено) изглеждаше достойно да му бъдат отделени повече от няколко квадратни сантиметра печатно пространство.

Ако част от цената на живота в „нормална“ страна е безразличието на вестникарските редактори и медийни консуматори в Съединените щати, то повечето хора от региона със сигурност биха приветствали сделката (особено онези, прокълнати да живеят в „интересните“ времена на 1990-те, когато регионът беше осакатен от високи нива на безработица, повишаващи се етнорелигиозни напрежения и – в бивша Югославия –завръщането към неща като геноцид и етническо прочистване). Също като някоя звезда, възстановяваща се след медиен скандал, източно- и централноевропейците жадуват да се изтеглят на спокойствие, по-далеч от мъждукането на телевизионните камери.

Но представата, че Източна и Централна Европа са станали „нормални“, е малко особена. Макар че инфлацията и нивата на безработица до голяма степен са сведени тук до обичайни нива, регионът си остава икономически зависим от своите по-богати западни съседи. Отчасти и поради осуетените очаквания за по-голям икономически успех, из региона се шири ожесточение, насочено против либерализма в западен стил, и то никъде по-видимо, отколкото в Унгария, някогашния бастион на същия този либерализъм. Големи части от населението в почти всяка от страните изповядват носталгия към комунистическия период, който те решително отхвърлиха през 1989 – дори и в Румъния, въпреки почти невъзможните за романтизиране трудности, преживени по времето на Николае Чаушеску. А части от региона си остават в геополитически ступор, например по средата на пътя към ЕС (като Сърбия), в ситуация на оспорван суверенитет (Косово) или в перманентно състояние на неуредено управление (Босна).

Тази пропаст между заявленията за нормалност от страна на някои авторитетни наблюдатели и реалността, която е всичко друго, но не и нормална, някак се изплъзва от вниманието на чуждестранните кореспонденти, повечето от които са се изместили към „по-интересни“ теми. Нито пък има чак толкова много неспециализирани книги, които да изследват тези тенденции, макар че издателите днес са доста заинтересувани от онова, което се случва в пространството, определяно от Украйна, Гърция и Турция.

Полето е прочистено, следователно, за по-търпеливия анализ на академичните наблюдатели. През последното десетилетие ставаме свидетели на тиха експлозия от научни есета, монографии, сборници и трактати с дължина на книги, в които се разглеждат икономическите, политически и социални траектории на Източна и Централна Европа. Четирите книги, за които става дума тук, отиват доста по-далеч от бинарните стереотипи на региона – Изток срещу Запад, либерализъм срещу авторитаризъм, национализъм срещу космополитизъм – като изследват нещата, които конституират нормалността на една група от различни страни с припокриващи се исторически опити и честия малшанс да са се намирали по средата между по-големи и по-амбициозни сили.

Преработването на комунизма

Много трудно е човек да си представи големи групи от германци, изпитващи носталгия към времето на нацизма, или пък германски маркетингови специалисти, използващи нацистка образност, за да използват тази носталгия за собствени цели. Носталгията по комунизма обаче продължава да упорства и, по някои от тези места, дори да става все по-интензивна.

В своя сборник Припомняйки си комунизма (Central European University Press, 2014), Мария Тодорова, Аугуста Диму и Щефан Трьобст се фокусират върху начина, по който Югоизточна Европа опакова и разопакова своя комунистически опит. Така наречената Ostalgie – носталгията по старата Германска демократична република – беше популяризирана на Запад чрез филми като Гудбай, Ленин или туристически атракции като Музея на ГДР. По-малко познати са сравнимите с нея носталгии от останалата част от региона. В България например компанията Кока-Кола е използвала положителните спомени на потенциалните си потребители, останали от онзи период, за да продава продукт, който е дълбоко асоцииран с капиталистическия Запад. Както пише авторката Мила Минева за кампанията 40 години заедно, „тя възстанови за общественото око социалистическите интериори, дрехи и популярни песни“. Кока-Кола е допринесла за вълната от българска соц-носталгия, която е съживила и други по-стари марки шоколади или лютеница, репутациите на поп-певци като Лили Иванова и дори, до известна степен, политическите платформи на преди това презирани политически фигури като комунистическия бос Тодор Живков.

В своя текст авторката Симина Бадица твърди, че „комунизмът отново е на мода в Румъния, както и в цяла Източна Европа. Не идеологията или водачите му, нито пък ‚постиженията‘ му, а просто визуалното му представяне“. Ако би ставало дума единствено за поп-песни и мило запомнени храни от детството, Бадица би била права. Но копнежът отива много по-далеч.

Например, в едно очарователно есе за бригадирското движение в България, Цветана Манова цитира някои от известните личности на движението (по време на което са били ангажирани 193,000 млади хора през 1947, а и е продължило повече от четири десетилетия), които с умиление си припомнят приятелствата, споделената цел и чувството за всеобща солидарност от този период. Носталгията по онова време обхваща и опозиционната култура, тъй като интелектуалната ангажираност рядко е била ценена толкова високо в Източна и Централна Европа, както в годините преди 1989. Многозначителните шеги и нетрадиционната структура са направили пиесата Импровизация на Радой Ралин и Валери Петров толкова популярна в България през 1962, че билетите за представленията в един момент започват да функционират като алтернативна парична единица – докато партията я забранява. Доста писатели от региона, които не са изпитвали особена привързаност към комунизма, днес меланхолично си припомнят времената, в които правителството, народът и чуждите медии са обръщали много по-голямо внимание на думите им.

Разбира се, обратната страна на тези носталгии са неприятните спомени за комунизма – за потисничество, държавно наблюдение, сътрудничество и недоимък. За някои неприветливостта на миналото е довела до приятна амнезия. Други, които са работили в хода на последните двадесет и пет години за наказване на различните мъчители, лагерни надзиратели и водещи държавни служители, днес рискуват да изглеждат също толкова фиксирани върху миналото, колкото и хората, които си спомнят само положителните страни на периода.

Впрочем, едва ли е учудващо, че хората от региона продължават да гледат назад. „Необходимо беше цяло едно поколение, за да може франкова Испания да достигне след 1975 кулминационната точка на отварянето на масовите гробове и откритото поставяне на въпроса през 2000 г.“, припомня Мария Тодорова в увода си към сборника, „да не говорим пък за изоставането с едно поколение и повече от две десетилетия, които бяха нужни на германците, за да започнат сериозна конфронтация с миналото си – един процес, който все още не е приключил“.

Победената Германия, разбира се, беше в състояние да запълни само в продължение на едно десетилетие икономическата пропаст, която я разделяше от останала Европа след войната. Благоденствието без съмнение е помогнало на голяма част от населението да обърне гръб на миналото. Напротив, 25 години след революциите от 1989, Източна и Централна Европа все още не са запълнили пропастта, която ги разделя от Западна Европа. Чешката република се представя най-добре, със среден доход на глава от населението, възлизащ на 84 процента от средния за ЕС. България пък е достигнала едва 45 процента.

Блестящото бъдеще – отложено

Почти всички хора, които интервюирах в Централна и Източна Европа през 1990 ми казваха, че очакват да живеят като австрийци или французи след около пет или десет години. Методът, чрез който регионът възнамеряваше да запълни икономическата пропаст беше участието в Европейския съюз, което през 1990-те служеше като заместител на „бляскавото бъдеще“, утопичното обещание на комунизма. Действително, повечето от страните в региона се присъединиха към Съюза през 2004, България и Румъния го направиха през 2007, а Хърватска – през 2013. И макар че определени обществени сектори спечелиха ясно от това, значителни части от населението бяха оставени назад: неквалифицираните работници, пенсионерите, ромските малцинства. За тези общности миналото се оказа емоционално убежище, а социализмът – не просто маркова стока. За тях той означаваше принципно равенство и предоставяне на социални услуги за всички – колкото и несъвършени (или несъвършено запомнени) тези услуги да са били.

Регионът отказа просто да замени своите „назадничави“ източноевропейски традиции с „напредничавите“ ЕС-норми. „Липсваха цивилизационни сблъсъци“, пишат авторите Янош Матиаш Ковач и Виолета Зентай, редактори на сборника Капитализъм отвън? (Central European University Press, 2012). Вместо това „процесът на договаряне“ доведе до разнообразни хибридни резултати.

При това резултатите често се оказваха изненадващи. Ева Ковач например описва как дребните лозари в Унгария са модернизирали производството си на вино по такива начини, че качеството му да стане сравнимо с френските и италиански вина – днес то често е сервирано в немски национални носии на японски туристи – без при това да бъдат погълнати от големите европейски концерни.

Други опити за помиряване на Изтока и Запада обаче се оказват по-малко успешни. След 1989 Полша и Унгария се оформят като най-обещаващите реформатори в региона, отчасти поради предишния им опит с разнообразни експерименти вътре в рамките на комунистическата система. Но именно този статус на ранни експериментатори допринася за „установяването на значителна гордост и чувство за честолюбие сред високите етажи на държавната администрация“, пишат Каталин Ковач и Петя Кабакчиева в същия сборник. И когато идва време да се прилагат програмите на ЕС за обновяване на селскостопанското и селско производство, полските и унгарски държавни служители започват да се чувстват обидени от арогантността на европейските представители, които понякога отхвърлят с лека ръка доклади, отнели месеци търпелива работа на огорчени изследователи. Междувременно, в България и Румъния държавните служители са били толкова доволни от включването в интеграционния процес, че с готовност са приели всичко, което им е било предложено отвън.

От време на време потокът на знанието е потичал и в обратната посока. „Един от най-успешните уъркшопи по традиционно българско занаятчийско изкуство беше структуриран около възстановяването на стара къща“, пишат Харалан Александров и Рафаел Чичек в своята статия.

В началото чуждестранните експерти били убедени, че най-доброто решение е да се премахне старата съборетина и да се построи всичко отново. Но българските зидари започнали работа и в течение на няколко дни показали как нещата могат да се ремонтират. Чужденците били силно впечатлени, признали виртуозността на местните майстори и се съгласили да се учат от тях. Това бил невероятен опит на интензивен културен обмен, провеждан на езика на изкуството – зидарите „говорели с ръцете си“.

Историята за българската къща впечатлява, може би защото е толкова рядка. По правило обаче постигнатите между Изтока и Запада компромиси клонят в полза на последния. Парите, властта за вземане на решенията (по въпроса за присъединяването) и дори културата обикновено текат откъм Западна Европа. В такъв смисъл носталгията по комунистическата ера може да бъде интерпретирана по-малко като ентусиазъм по социализма, а повече като копнеж по едно по-ранно време на суверенен контрол върху въпросите на политиката, икономиката и културата – колкото и илюзорен да е бил. Да се присъединят към ЕС и да бъдат интегрирани в глобалната икономика – тоест да станат „нормални“ – означаваше за източно- и централноевропейските страни да подчинят и включат националните си прерогативи в по-големи структури. Едва ли е за учудване, че процесът на асимилация е предизвикал своя собствена националистическа обратна реакция, насочена срещу най-различни цели – брюкселската бюрокрация, мултинационалните корпорации и банки, ромските малцинства и, напоследък, бегълците, напускащи разкъсваните от войни страни в Близкия Изток, които се надяват да намерят убежище в ЕС.

От най-добър към най-лош

Преди 1989 Югославия се определяше като най-„нормалната“ от всички страни в Източна и Централна Европа. Тя се смяташе за най-вероятен кандидат за членство в Европейската общност. Икономиката ѝ беше най-разнообразна, а културата – най-свободна. Румънците рискуваха живота си в опити да преплуват Дунав, за да избягат в комунистическата си съседка. Югославия беше станала нормална също и в модерния европейски смисъл, че изглеждаше така, сякаш се е избавила от националистическите демони от 19 и 20 век. Създавайки епоха на „братство и единство“, Йосип Броз Тито успешно беше изковал наднационална югославска идентичност, но пък това беше изисквало както един доста лишен от памет подход към миналото, така и често пъти безогледно потискане на националистическите изблици във всяка от югославските републики през късните 1960 и ранните 1970 години.

Пропадането на Югославия в етнорелигиозни кръвопролития през ранните 1990 години – именно в тази най-развита страна от Източна Европа – създаде истински трудности пред учените, опитващи се да разберат как е възможно континентът да направи такъв голям скок назад. Повечето от тях бяха съгласни, че за намиране на реални обяснения на събитията от 1990-те е необходимо дълбоко разбиране на предхождащата ги история на геноциди и етнически прочиствания в региона. Пол Мойзес, в изследването си от 2011 г. Балкански геноциди (Rowman and Littlefield, 2011), се опитва да се ориентира в лабиринта от взаимни обвинения, за да може поне да се приближи до истината за реалния брой на жертвите от югоизточна Европа през 20 век. Това не са просто академични въпроси. Какво са причинили хърватите на сърбите по време на Втората световна война, какво комунистическите партизани са направили на хърватските, словенски и босненски колаборационисти (да не говорим за югославските етнически германци), докато войната наближава края си; накрая, какво новите независими страни, възникнали след разпадането на бивша Югославия, са си причинили взаимно, си остават силно чувствителни въпроси в региона и до наши дни.

Както пише Мойзес, Тито никога не е разрешавал открито разследване на кръвопролитията, извършени в Югославия, особено по времето на и след Втората световна война. Битките между сърби и хървати, които избухнаха през 1991 бяха предхождани от диспути между историци, спорещи върху броя на жертвите от Ясеновац – концентрационния лагер, създаден от фашисткото хърватско правителство по време на Втората световна война. Франьо Туджман, който по-късно щеше да ръководи новата независима Хърватска, твърдеше в средата на 1980-те години, че само 20,000 сърби са умрели в Ясеновац – в противоположност на цифрата 600,000, утвърждавана от повечето сърби (самият Мойзес избира цифра някъде по средата). Такива остро противоположни мнения за миналото доведоха в края на краищата до също толкова полярни интерпретации на сръбско-хърватските отношения, докато те се влошаваха все повече през ранните 1990 години. Разпадането на Югославия беше част от едно продължително разчистване на сметки, продължаващо назад до Втората световна война и дори още по-рано.

Мойзес стига до заключението, че онова, което е разкъсало Югославия през 1990-те са „религиозни войни, водени от нерелигиозни хора“. Тези кръстоносни походи са ръководени от лукави политици, популистки водачи и полувоенни бойци, които използват религията – ключовият фактор, различаващ едни от други сърби, хървати и босненци – за осъществяване на собствените си планове за постигане на власт.

Други учени търсят отговорите по други места. В Дебатирайки края на Югославия (Ashgate, 2014), в съставителство на Флориан Бибер, Армина Галияс и Рори Арчър, няколко учени както от бившата Югославия, така и извън нея, оценяват различните теории, опитващи се да обяснят защо една привидно нормална страна е изпаднала толкова бързо и яростно в състояние на ненормалност.

Тези обяснения се свеждат до три категории. Онези, които възприемат „теорията за единичния отговорник“ обясняват разпадането на Югославия най-вече чрез личното участие на Слободан Милошевич, сръбския политик, който се издигна бързо през 1980-те, използвайки напреженията между сърбите и албанците от автономната област Косово. Действията, които стимулират пробуждането на етническия национализъм сред сънародниците му, от своя страна предизвикват същия вид националистически реакции из цялата страна, особено в Хърватска.

Милошевич умря преди Трибуналът в Хага да може да отсъди по въпроса за съучастието му във военни престъпления по време на четирите войни, разпалени на територията на бивша Югославия (в Словения, между Сърбия и Хърватска, в Босна и между Сърбия и Косово). Но в своята статия изследователката Сабрина Рамет твърди, че свидетелствата са ясни. Милошевич е „изплащал заплатите на офицерите както в Хърватската сръбска армия, така и в Босненската сръбска армия“ и „е вземал ключови решения, касаещи мобилизацията и разполагането на сръбските войски“.

Междувременно, според „теорията за външната намеса“, международната общност носи най-голямата отговорност – или защото се е намесила в конфликта, в случая, когато Германия призна новите независими държави Хърватска и Словения, или защото не се е намесила, когато избухнаха първите въоръжени сблъсъци през ранните 1990 години. Мнозина привърженици на това гледище са склонни към поддържане на конспиративни твърдения. Те търсят хората, които са дърпали конците: германците, Ватиканът, Вашингтон, дори ислямският фундаментализъм. Разбира се, намесата на външни сили е играела определена роля, но те често са виновни по-скоро в ненамеса, отколкото в намеса, като например в случая с американското нежелание за намесване в „европейски въпроси“ от ранните 1990 години.

Повечето от авторите в Дебатирайки края на Югославия са склонни да подчертават един трети фактор: ролята, изиграна от елитите в различните републики. Небойса Владиславлиевич например посочва „просмукването на националистически идеи откъм тесни кръгове на дисидентстващи интелектуалци към масите, подсилено от внезапната наличност на организационни ресурси на партията-държава, когато нейните служители възприемат националистически стратегии в търсене на нови източници на легитимация“. Тези елити се оказват в състояние, в течение на много кратко време, да делегитимират инак стабилната „над-етническа идентичност“ на Югославия, която е карала мнозинството хора, участвали в допитвания – с изключение на Косово и може би Словения – да се противопоставят на създаването на нови национални държави чак до самото начало на 1990-те.

В областите извън Сърбия, в които живеят голям брой сърби, тези елити бързо поемат ръководството, като следват траектории, които дори самият Милошевич намира за неудобни. В Босна например, сръбският елит прочиства буквално всички не-сърби от квалифицираните работни места в Баня Лука (столицата на онова, което по-късно ще стане Република Српска). Босненските сърби отхвърлят мирния план Ванс-Оуен, въпреки интензивното лобиране от страна на Милошевич, който настоява да приемат компромиса.

В края на краищата Югославия се разпада поради онова, което учените Андрю Вахтел и Кристофър Бенет, в есето си от друг един сборник, посветен на същите въпроси, наричат „нефункциониране на множество органи“. Още преди 1990-те, по-задълбочените наблюдатели са идентифицирали предупредителните сигнали: неспособността на никой политик след смъртта на Тито успешно да насърчи „братството и единството“, все по-разпадащата се икономика, нарастващите етнически напрежения в Косово и негодуванията в по-богатите републики Словения и Хърватска във връзка със субсидиите, които федералният център изплаща на по-бедните региони в страната. Тези фактори се обединяват след 1989 и в края на краищата провалят все по-нестабилната държава.

ЕС едва ли би могъл да измисли по-убедителен сценарий за възможно-най-лошия-случай от разпадането на Югославия, за да подчертае очевидните предимства от присъединяването към една сигурна, наднационална общност. И все пак в региона има още много хора, които се питат на висок глас дали не заменят просто Москва за Брюксел. А същите негодувания, които доведоха до края на Югославия, днес започват да засягат и Европейския съюз: защо трябва богатите да субсидират бедните, слабите да стават зависими от силните, а федералният център да диктува политики на всички. Популистки водачи като Слободан Милошевич – както и Владимир Мечиар в Словакия, Виктор Орбан в Унгария и близнаците Качински в Полша – биха могли да използват като политически лост широко разпространеното недоволство.

Ето в това се състои върховната ирония за Източна и Централна Европа. Точно когато започват да постигат „нормален“ статус чрез присъединяването си към ЕС, самата Европейска федерация заплашва да се разпадне поради неща като икономически различия (между Германия и Гърция например), разрастващ се евроскептицизъм (особено от страна на крайната десница), спорове върху съдбата на Украйна и траекторията на Русия, както и несъгласия по въпроса как да се действа в настоящата криза с бежанците. След като си желаеха само и единствено мир и спокойствие (както и известно благоденствие), хората от Централна и Източна Европа днес отново попадат по средата на един дебат върху самото естество на Европа. В края на краищата Източна и Централна Европа си остават интересно място – за радост на учените и огорчение на жителите си.

Източник

 


[1] Либертарианството (което трябва да се различава от либерализма) е политическа философия, която поставя свободата на избора над всичко. Характерни за него са силният скептицизъм по отношение на всяка власт, както и настояването за максимизация на личната автономия и свободата на избора, особено що се отнася до частното предприемачество. Бел. пр.

Джон Фефър

Джон Фефър е американски учен и политически изследовател, автор на няколко книги, сред които Crusade 2.0, North Korea/South Korea: US Policy and the Korean Peninsula, Power Trip и Living in Hope.

Други статии от този автор
Посетители: 139

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Росица писа Още
    В последните години... преди 16 часа
  • борислав гърдев писа Още
    Много навременна... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 5 дни
  • Броди писа Още
                          При... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 1 седмица
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 1 седмица
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 3 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 3 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 3 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици