Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2015 03 fascism-getty
(Getty Images)

 

Фашистки гласове: Вътрешна история на Италия при Мусолини от Christopher Duggan
Bodley Head, 501 pp, £25.00, November 2012

Фашистката партия и общественото мнение в Италия при Мусолини от Paul Corner
Oxford, 320 pp, £65.00, July 2012

Малко след като беше принуден да напусне поста си през октомври 2011, най-дълго служилият следвоенен министър на Италия, Силвио Берлускони, каза пред пресата, че прекарва времето си в четене на последните писма, написани от Мусолини до любовницата му Клара Петачи. „Трябва да призная“, призна той, „че виждам себе си в много аспекти на онези писма“. Според Дучето, по мнението на Берлускони, Италия била неуправляема. „Що за демокрация е това?“, беше се питал Мусолини. А когато един журналист намекна, че може би не е съвсем подходящо да се нарича „демокрация“ една Италия на Мусолини, бившият министър-председател отговори: „Е, била е демокрация по един скромен начин.“

Десните партии, които доминират италианската политика от края на Студената война насам, постоянно отхвърляха наследството на антифашизма, представлявано от християндемократите и комунистите – двете партии, които доминираха италианската политика от късните 1940 години до ранните 1990. Възползвайки се от дълбокото разочарование на италианците от хаотичната нестабилност и корупция на следвоенната политическа система, новата десница основаваше привлекателността си на твърдението, че представлява законността и реда, на лозунга „Италия за италианците“, на респекта към католическата църква и нейните ценности и, не най-маловажно, на финансовата честност и политическата стабилност. Неофашистките и авто-стилизирани като „постфашистки“ политически групировки играеха пълноправна роля в маневриранията и сливанията, характеризиращи италианската политика в хода на последните две десетилетия, като смекчаваха политиките и реториката си там, където беше необходимо, за да се получи дял от властта.

В тази ситуация сериозната публична критика по адрес на Мусолини стана все по-рядка. Управлението му, продължило от 1922 до 1943, е широко представяно като сравнително благоприятно. „Мусолини“, каза Берлускони пред Spectator през септември 2003, „никога не е убивал никого“. Ако е изпращал опонентите си във вътрешно изгнание, то това е било по различни почивни места. Политици като Джанфранко Фини, който е започнал кариерата си в неофашисткото Италианско социално движение (MSI), нямаше никакви трудности да получи висок политически пост при Берлускони (той беше външен министър в течение на няколко години). През 1992 Фини заяви, че фашизмът е бил „част от историята на Италия и израз на перманентни ценности“. Алесандра Мусолини, внучката на диктатора, след като беше играла важна, но постоянно разрушителна роля в постфашистката политика, стана член на италианското законодателство като част от десния алианс на Берлускони. През 2008 Джани Алемано, бившият секретар на младежката организация на MSI, беше избран за кмет на Рим благодарение на обещанието, че ще прогони нелегалните имигранти от града. Победната му реч беше поздравена с ръце, издигнати във фашистки поздрав и скандирания „Дуче, Дуче“ от страна на тълпата.

В родния град на Мусолини, Предапио, главната улица е осеяна с магазинчета за сувенири. Хората тук все още продават онлайн нещата, които местният съвет им е забранил да продават в магазините си: черни ризи, фашистки флагове, статуетки на Дучето, книги и DVD-та, възхваляващи живота му и, още по-обезпокоително, manganelli, тояги, украсени с надписи от рода на molti nemici, molto onore („много врагове, много чест“). Всяка година, на рождената и смъртна дата на Мусолини, както и на датата на Марша към Рим от 1922, хиляди симпатизанти, мнозина от тях облечени в черни ризи и носещи фашистки значки, маршируват от центъра на града към мавзолея, където се съхранява тялото му, под напеви на фашистки песни и лозунги. Десетки, понякога стотици хора идват в мавзолея всеки ден и оставят коментари в книгата за посетители, поставена пред гробницата. Казаното от тях е извънредно положително, а думите им почти винаги са адресирани към самия Дуче: „Само под вашето мъдро ръководство Италия действително стана ‚нация‘ – нация от която се страхуваха, която уважаваха, на която завиждаха и която даваше плодове.“ „Ако бяхте тук, нямаше да се намираме в тая бъркотия.“ Много от посланията са доста лични, дори интимни, а религиозните фрази и чувства са нещо обичайно: „Ако само можехте да видите колко дълбоко е затънала нашата бедна Италия“, е написал един посетител през 2007, „Върнете се, превъплътен в един от нас! Сега и завинаги.“

Невъзможно е да си представим германците да изразяват открито подобни чувства към Хитлер, бивши нацисти и неонацисти да заемат постове в някое днешно германско правителство, германски политици да твърдят, че Хитлер не е убил никого, някой с името Хитлер да бъде избран в парламента, бивш германски държавен глава да „вижда себе си“ в писмата на Хитлер до Ева Браун, германски тълпи да скандират нацистки лозунги или в германски магазини да се продават нацистки сувенири. И докато италианците са масово разочаровани от политическата си система, а още повече от състоянието на икономиката си, то рядко е имало политическа система, която да се е радвала на толкова широка подкрепа както системата, въведена в действие през 1949 чрез основния закон на Федерална република Германия. Тя е донесла стабилност и благоденствие, ако и да е довела германците до едно доста осезателно усещане за превъзходство, което понякога е трудно за понасяне, колкото и оправдано да е иначе.

В Италия генерална амнистия за политически и военни затворници е била издадена през юни 1946; не е имало последователна политика за преследване на италиански граждани поради военни престъпления, а фашистките бюрократи и администратори са останали на служба. Съдията, назначен през 1957 като председател на Конституционния съд е бил също и президент на трибунала, учреден през 1938, за да взема решения по въпросите, възникващи във връзка с фашистките расови закони. През 1960, 60 от общо 64 регионални префекти в страната и всичките 135 от полицейските ѝ шефове, са започнали кариерите си при Мусолини. Висши фигури на режима остават ненаказани: няма последователна и обща разплата с престъпленията на фашизма нито у дома, нито в чужбина. В Германия, както знаем, само шепа бивши нацисти избягват денацификацията, а процесите по военните престъпления продължават в течение на няколко години, придавайки шокираща публичност на злодеянията на Третия райх и неговите слуги.

В Германия има пропаст между минало и настояще, чието прекосяване германците не могат да си представят, може би в резултат на преориентирането на германската обществена памет от края на Студената война насам, отразяващо широко разпространената тенденция, особено в САЩ, да се поставя онова, което тогава започна да се нарича Холокост, в центъра на всяка ретроспектива на Третия райх. Дори италианските неофашисти се чувстват задължени да се дистанцират от въведените през късните 1930 години от Мусолини расови и антисемитски закони. Но фактът, че през по-голямата част от времето, през което е бил на власт, Мусолини не е преследвал италианските евреи, които са били изпратени в Аушвиц едва след като германците окупират Италия в резултат от падането на Дучето, е предпазил паметта за неговия режим от съдбата на германското му съответствие.

Докато в наши дни вече съществува значителен корпус от изследвания, документиращи естеството и обхвата на подкрепата, оказвана от обикновени германци на хитлеровия режим, при фашистка Италия няма нищо подобно. В своята великолепна нова книга – първо по рода си изследване, което всеки човек, интересуващ се от фашизма или от някогашна и сегашна Италия, трябва да прочете – Кристофър Дуган запълва празнината чрез изследване на масивен материал, съставен от дневници, включително онези на Петачи, както и множество писма, изпратени до Мусолини от частни граждани по време на двадесетгодишното му управление. Те често изразяват същите интимни чувства към Дучето и неговия режим като посланията, оставяни в по-нови времена на гроба му. Това позволява на Дуган да предостави не просто подробен разказ за народното отношение към режима, но и, което е далеч по-важно, обща история на фашизма, която за пръв път го третира не като тирания, която не е предоставяла на обикновените италианци възможност да се изразяват свободно; не като бруталната диктатура на една капиталистическа класа, която е свела огромното мнозинство от гражданите на страната до статуса на жертви, а като режим, силно вкоренен в народните домогвания и желания. И все пак е напълно възможно този материал, по самата си природа, да преувеличава степента на успеха, на който се е наслаждавал Мусолини. Във Фашистката партия и общественото мнение в Италия при Мусолини Пол Корнър рисува една много различна картина, твърдейки, че корупцията и лошото управление са направили Фашистката партия дълбоко непопулярна към 1939. А други източници, използвани от самия Дуган, разкриват една по-комплексна ситуация от онази, която изглежда обрисуват писмата и дневниците, които той цитира.

Действително, Мусолини си е осигурил подкрепата на католическата църква и благодарността на вярващите. Съглашението му с папата от 1929 приключва взаимната неприязън между църква и държава, започнала с обединението от 19 век, поставя в сила споразумения, които продължават и до днес, и маркира симбиозата между двамата партньори, която е направила от католицизма един от най-важните поддръжници на режима. Антисемитските закони на Мусолини също са били подкрепяни от водещите католически периодични издания и възхвалявани от ректора на Католическия университет в Милано, отец Агостино Джемели, като част от „ужасната присъда, която народът на богоубийците е постановил над самия себе си и поради която продължава да скита по света, неспособен да намери спокойствието на собствената родина, докато последствията от това ужасяващо престъпление го преследват навсякъде и във всички времена“. Нито пък смяната на вярата може да освободи евреите от тази присъда: именно поради расата си те никога няма да бъдат асимилирани в онова, което Джемели нарича „новото фашистко единство на произхода, религията, езика, нравите, надеждите и идеалите“.

Когато Мусолини е говорел пред публика, както често е правил, той е бил обект на низкопоклонничество; разказвал е на Петачи за „фанатични, безумни, луди сцени“; за тълпи, които „плачат, коленичат, пищят с протегнати ръце.“ Ентусиазмът, изразен в писмата, които са му изпращали обикновените хора, го е убеждавал, че това не е било нещо сценично, нагласено (макар че Корнър предоставя убедителни свидетелства, че голяма част е била именно нещо такова).

До известна степен Дуган подкопава собствената си теза, като документира извънредната степен на наблюдение, наложено върху реалните или потенциални дисиденти. Познатите критици на фашизма са били преследвани; домът на Бенедето Кроче е бил нападнат от въоръжени черноризци през ноември 1926 и мебелировката му изпочупена пред очите на ужасеното семейство. Полицейската охрана, поставена след това постоянно пред дома, е била по-малко за осигуряване на безопасността му, колкото за да се записват имената на посетителите – чийто брой намалявал с голяма бързина. Скоро приятелите му се видели принудени да срещат Кроче в „празни улици и самотни коридори“. С още по-голяма изолация е била свързана съдбата на хората, изпратени на заточение в южна Италия; общо 13,000, сред които се намират не само политически опоненти и критици, но и всевъзможни нарушители на спокойствието, както и хомосексуални хора и дребни криминалисти. Селата, в които те са изпратени, далеч от семейства и работа, са били забравени от бога места, както признават дори обитателите им. Христос се спря в Еболи, класическият разказ за изгнанието, от Карло Леви, заема заглавието си от една местна поговорка. Погълнати от ежедневната борба за оцеляване в една сурова и злостна среда, селяните нямат много време за интелектуалци, политици или дори италианската държава, независимо от политическия ѝ режим. За тях Рим, както отбелязва Леви, е бил „столицата на сеньорите, центърът на една чужда и злонамерена държава“.

Политическата полиция, или „ПолПол“, формирана през 1926, има бюджет от 50 милиона лири – половината от него предназначен за полицейската сила като цяло, и обвързан с местната полиция чрез нещото, което Дуган нарича „една друга огромна организация с пипала“, OVRA (Организация за бдителност и потискане на антифашизма, позната също и под името piovra , или „октоподът“), чиято работа е била да отваря и копира кореспонденцията на дисидентите. „Специалната континентална служба“ пък е послушвала телефоните не само на опонентите на режима, но също и на водещите фигури във фашисткото движение, за целите на евентуалното време, в което на Мусолини би се наложило да използва евтините им тайни, за да ги изнудва. Към 1938 службата дава работа на 462 стенографки, само за записване на разговорите, които подслушва. OVRA – според Мусолини „най-силната организация на света“ – дава работа на голям брой шпиони, често под заплахата от публично излагане на личните им пороци. Някои от тях са бивши социалисти или комунисти, уговорени да работят за режима чрез заплащания, които ги спасяват от финансовата разруха, в която много други са изпаднали.

Резултатът от всичко това е всепроникваща атмосфера на подозрение и недоверие. Дори учениците, чиито дневници Дуган цитира, не смеят да изказват критика срещу режима. Един закон от 1926 забранява изказвания, считани за „противодържавни или уронващи престижа на властите“, както и излагането на „символи на социално-подривна дейност“, макар че (също като в Германия) политическите вицове, които бързо се размножават при всеки диктаторски режим, изглежда са останали най-вече ненаказани. Но арестите и хвърлянията в затвора са били далеч не единствените санкции в икономическата депресия на късните 1920 и 1930 години. Уволнението от работа, колкото и зле платена, би могло да означава катастрофа, и е било често прилагано. Както и в Германия, много хора са изпращали доноси до полицията, когато са ставали свидетели на необмислени забележки или поведение, макар че Дуган твърди, доста щедро, че това е било така най-вече поради страха на хората, че ако не доложат, „самите те биха могли да рискуват обвинение в съучастничество.“

Въпреки силните връзки на режима с католическата църква, сексуалната всеядност изглежда е била също толкова разпространена черта на политическия живот тогава, както е и в по-нови времена. Когато Берлускони казва, че би могъл да види себе си в писмата, обменени между Мусолини и любовницата му, той може би се позовава и на често пъти открито сексуалното им съдържание. Зле прикритата сексуална лакомия на Дучето, също като онази на Берлускони, предава образа на една мъжка сила, която множество италианци намират дълбоко впечатляваща. Също като Берлускони, Мусолини е отдавал големи части от времето и енергията си на своя сексуален живот, а официалният му образ на верен семеен баща е вървял успоредно с един неофициален, на човек с неконтролируеми сексуални потребности.

Жените, обичал е той да се хвали, буквално се нахвърляли върху него, а той дори не се преструвал, че ги отблъсква. Не може да има почти никакво съмнение относно онова, което се е предлагало в някои от 1500-те писма на частни лица, които са пристигали в службата му всеки ден: „Бих дала толкова много целувки и милувки на скъпия ми Бенито,“ пише една от жените. „Бих го прегърнала така, че да не може да избяга!“ С повечето от тези жени, разказвал е Мусолини на Петачи, той правел любов само по веднъж и никога повече не ги виждал. Просто ги използвал, така ѝ казвал, „за телесното си удовлетворение“ – и за да я убеди в това, той ѝ телефонирал или пишел по десетина пъти на ден, след като връзката им започва през 1936.

Страстите на сатрапите на режима са били широко известни. По време на катастрофалната военна кампания в Гърция от зимата на 1940-41, зетят на Мусолини Галеацо Чиано се настанява заедно с антуража си в голям хотел в Бари, където двадесет или повече момичета са докарвани от държавни служители всяка седмица за оргии, в които участниците се разделяли на отбори и пръскали вода от сифони за сода върху гениталиите на отсрещната страна, докато режели дрехите си с ножици. И, за да се направи така, че всички да знаят какво точно се прави, прозорците били оставяни широко отворени. Всичко това е на светове разстояние от пуританската педантичност на Хитлер, който е криел своята напълно конвенционална сексуална връзка с Ева Браун от обществеността чак докато двамата се женят, малко преди съвместното им самоубийство в края на войната. Когато открива, че Гьобелс е водел страстна афера с чешката актриса Лида Баарова, Хитлер го подлага на яростно унижение и го принуждава да сложи край на връзката.

Отношението на Мусолини към широката италианска общественост не е било увреждано ни най-малко от всичко това. Хората може и да са мърморели заради едно или друго, но, както и в нацистка Германия, Водачът е служел като мост между социалните, културни, поколенчески и регионални различия, с цел обединението на нацията. „Ако само фюрерът знаеше“ е фраза, често произнасяна от граждани на Третия райх, вбесени от поредното нарушение на някой корумпиран гаулайтер или партиен бос, а положението във фашистка Италия не е било много различно: „Ако само Дучето знаеше“. Мусолини изглежда е бил неприкосновена фигура, колкото и много да са охулвани второстепенните фигури на режима.

Той достига върха на популярността си с нахлуването в Етиопия през октомври 1935, когато режимът се опитва да реализира диви фантазии за имперско богатство и демонстрира решителността си да получи реванш за поражението на либерална Италия от ръцете на етиопския император Менелик II, четиридесет години преди това. Твърдо решен да избегне повторение на катастрофалната сухопътна кампания от 1896, Мусолини нарежда бомбардирането от въздуха с отровен газ както на военни, така и на цивилни цели. Това решение също се радва на широка поддръжка. Всякакви средства са оправдани, за да се накаже „нечовешкият, зъл… зверски абисински народ“, пишат му група студенти. „Химическите оръжия са скъпи, вярно, но италианският народ е готов да направи финансовите жертви, необходими за спасяване на синовете му“. На критиците в Женева се казва, че химикалите повалят хората само за кратко време, а за представените фотографии, на които се виждат жертви на иприта, се твърди, че това са снимки на хора, болни от проказа.

Дуган цитира един или два дневника, в които се изразяват съмнения относно поведението на италианските войски по време на войната – например когато партийният секретар Акиле Стараче е използвал етиопски пленници като мишени за стрелково обучение, разстрелвайки ги първо в тестисите, а след това в гърдите – но преобладаващото мнозинство от коментарите са възторжени. Както показват многобройни свидетелства, цитирани от Дуган, по това време Мусолини се е превърнал в олицетворение на италианската национална гордост и национални постижения. „Вярно е, че се борим за място под слънцето“, пише един от авторите на дневници. „Днешна Италия е нация, народ, който знае цената си, знае какво иска и как да го постигне. С Италия отпреди 15 години е свършено, тя е мъртва.“

Войната в Етиопия разпалва в режима нов оптимизъм, че италианците биха могли да бъдат преоформени като агресивни, дисциплинирани и фанатични членове на нова господарска раса. Сред много други неща това означава освобождаване от „буржоазните“ нрави като например ръкостискането (обявено за „изнежено“ и „англосаксонско“, и заменено с фашисткия поздрав), както и формалния начин на обръщение, Вие (обявен за „внесен отвън“, с привкус на „сервилност“). Пиенето на кафе е осъдено като декадентно (една още по-изгубена кауза). Мусолини обявява намеренията си да направи италианците „по-малко мили“ и повече „омразни, корави и неумолими: с други думи, господари“. През април 1937 той обявява за незаконни сексуалните отношения между италианци и чернокожи хора – мярка, предизвикана от масовата сексуална експлоатация на етиопски жени от италианските войски след инвазията. Както пише 26-годишният журналист Индро Монтанели, който се е записал като доброволец за кампанията от 1935: „Никога няма да бъдем владетели без силно чувство за предопределеното ни превъзходство. Не може да има сближаване с негри… Никакви глезотии, никакви любовни афери… Белите трябва да командват.“ Това не му попречва да похарчи 500 лири за купуването на 12-годишна съпруга от етиопския ѝ баща, макар и да е бил достатъчно предпазлив да я изостави, когато се завръща у дома.

Завладяването на Етиопия, в комбинация с мащабната намеса на Мусолини в Испанската гражданска война, налага върху държавата непосилно финансово бреме, след което става невъзможно да се инвестира сериозно във военна техника или разширение на въоръжените сили. Мусолини смята, че е непобедим и никой не смее да му каже нещо друго. В разговорите си с Петачи той излива порой от презрение върху другите европейци: англичаните са „отвратителен народ… те мислят със задниците си.“ „Хора, които носят чадъри“, добавя той, „никога не могат да разберат моралната важност на войната“. Испанците са „мързеливи и летаргични“, а французите са „тюрлюгювеч от раси и пяна, рай за страхливците“, „безгръбначен, страхлив народ“, корумпиран от „алкохол и сифилис“. Само италианците и германците са в състояние да „обичат онова върховно, неумолимо насилие, което е главният двигател на световната история“.

През 1939 най-сетне му просветва, че италианските въоръжени сили, зле подготвени, с остаряло оборудване и остър недостиг на оръжия и амуниции, са окаяно-неподготвени за една европейска война. Когато това става ясно, не му остава никаква друга алтернатива освен да възприеме позиция на „не-войнственост“, за голямо облекчение на повечето италианци. Но когато германските победи започват да се умножават, Мусолини става все по-бесен от очевидното нежелание на сънародниците си за война: „Трябва да призная, че те ме отвращават. Те са страхливци и слабаци… Разочароващо, душеубийствено е да виждам как не съм успял да направя от тези хора народ от стомана и кураж!“ Народната реакция срещу италианското обявяване на война срещу Франция и Великобритания на 10 юни 1940 е смесена. И съмняващите се имат пълно право да се чувстват обезпокоени.

Ако италианското нападение срещу Франция е фиаско, то инвазията в Гърция е катастрофа. Вместо очакваната светкавична победа, зле подготвените италиански войски са унижени от превъзхождащите ги гръцки сили, докато британците набързо ги разгромяват в Либия и Етиопия. Налага се да се намеси Хитлер, за да се спасява ситуацията, и лекотата, с която германците изтласкват англичаните от Гърция, в комбинация със зашеметяващите победи на Ромел в северна Африка, отново посипват сол върху раните на италианската гордост. Писмата и дневниците, цитирани от Дуган, вече демонстрират смес от патриотична и фашистка всеотдайност, плюс нарастващи съмнения и скептицизъм. Когато Мусолини посещава ранени войници в болницата, той е посрещнат с викове „убиец!“ (едно повторно посещение произвежда по-добра реклама – тук вече ранените войници са заменени от преоблечени полицаи). Хората отказват да купуват пощенските марки от 50 цента с образите на Хитлер и Мусолини, оплаквайки се, че „тия дори ни заставят да ги ближем отзад“.

Дуган разказва за „експлозии на колективна радост“ когато Мусолини е свален от Фашисткия велик съвет след инвазията на Съюзниците през 1943. Фашисткото движение изчезва от погледа. Както показва и Корнър, ежедневният опит с фашисткото управление е отчуждил повечето хора далеч преди провала на режима от 1943. Фашизмът никога не е успявал да се освободи от корените си, идещи от местната и регионална политика, и се е превърнал в средство за удовлетворяване на лични и финансови амбиции на местни властови посредници. По същия начин, по който национализмът от 19 век се опитвал да „направи италианци“, така и диктатурата от 20 век се е опитала да „направи фашисти“. В края на краищата и двете неща са се провалили. Италианците посрещат капитулацията от 1943 с огромно облекчение, само за да бъдат жестоко малтретирани, когато германците окупират страната и арестуват по-голямата част от италианските войски, изпращайки ги в Германия като принудителни работници по фабриките и полята. Режимът приключва точно както е започнал – в гражданско насилие. Бившият Дуче е спасен от плен чрез германска намеса и поставен отново на власт под формата на марионетната република Салò (1943-45) в италианския север. В същото време се появява и масовото италианско съпротивително движение, посрещнато с брутални репресии от страна на оставащите поддръжници на Мусолини, подкрепяни от германците. Убити са повече от тридесет хиляди души, включително Мусолини и Петачи, разстреляни от партизаните след неуспешен опит за бягство. Телата им са провесени с главата надолу от рампата на една бензиностанция в предградията на Милано, след като са били охулени, оплюти и опикани от тържествуващите тълпи, голяма част от които най-вероятно са възхвалявали Дучето до небето само няколко години преди това.

Източник

Ричард Дж. Еванс
Сър Ричард Джон Еванс е британски академик и историк, най-добре познат с изследванията си по история на Германия през 19 и 20 век, особено Третия райх. Понастоящем е професор по история в университета Кеймбридж
Други статии от този автор
Посетители: 148

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Още две думи. Верно е, че... преди 16 минути
  • Харалампи ЛАМБЕВ писа Още
    Нещата съвсем не са така,... преди 3 часа
  • Гост писа Още
    Към акробатичнитит... преди 12 часа
  • Kirk SIMON писа Още
    Много ми импонира... преди 2 дни
  • Пенка Ангелова писа Още
    Анализът на Яни Милчаков... преди 2 дни
  • Gast писа Още
    Olaganustu Hal, мисля, че е... преди 2 дни
  • Gast писа Още
    Какво точно е... преди 5 дни
  • х. писа Още
    Никъде до сега не съм... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За архива: коментар, с... преди 1 седмица
  • Пламен писа Още
    Никита Михалков, творец... преди 1 седмица
  • Павел Павлов писа Още
    Когато избухва... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Съществува като идея със... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Добре е, че четеш... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Чета снощи... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нареченото "народно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Не знам дали в България... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сега, правя малко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    След като не си... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Опитвам се с всички сили... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И каква точно е връзката... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Златко, моето изложение... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ще се опитам да... преди 1 седмица
  • Малинов, Будапеща писа Още
    Г-н Енев е седнал върху... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Гост писа:
    Путин не е по-лош нито от...
    преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има един единствен... преди 2 седмици