Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 68% (5 гласувания)


2015 03 Filov Ribbentrop
Министър-председателят Богдан Филов чете реч на подписването за присъединяване на България към Тристранния пакт.
© 2014 Пейо Колев

Увод

Първото си интервю върху българската окупация от Втората световна война проведох когато бях на шестнадесет години. Беше на 29 септември, датата на ежегодната панихида за дядо ми, който е бил екзекутиран на този ден през 1941 г. в Драма. Баба ми изпълняваше ролята на респондентка в това аматьорско интервю. Направих го в опит да оправдая за себе си този ежегоден семеен ритуал и да задоволя любопитството си във връзка с едно трагично събитие, което, ако и да беше имало само малко директно въздействие върху самата мен, очевидно беше играло решаваща роля в животите на майка ми и баба ми. Това беше очевидно не само в дните непосредствено преди и след датата на панихидата, но, спорадично, и в различни фази от съвместния ни живот – особено във времена на трудности. По-късно, когато се заех с изучаване на български език и посетих България, възприех като естествена (и дори очаквах) изпълнената с разочарование изненада на майка ми, когато тя узна за заниманията ми с „грубия и варварски“ български език, както и за посещението ми там. По онова време си мислех, че всичко това не ме засяга ни най-малко. В края на краищата обаче се оказа, че екзистенциалната сила на онези панихиди и моето аматьорско „интервю“ са работили по свой собствен, уникален начин, при оформянето на собствената ми, лична памет. Резултатът от това беше, че няколко години по-късно се заех с исторически изследвания на българската окупация на източна Македония и Тракия (1941-1944), при което избрах за обект на изследванията си три основни теми:

– ролята, която личните спомени от окупацията са играли при формирането на личната и колективна памет на хората, преживели окупацията в по-голяма (първото поколение) или по-малка степен (второто поколение), както и на онези, които само „знаят за нея“ от спомените на хората преди тях (третото поколение);

– степента, до която тези спомени са повлияли личните и социални животи на въпросните хора;

– ролята на паметта при изграждането на лична или колективна представа за цели народи, както и при създаването и налагането на етнокултурни стереотипи.

Методологическа рамка

Извънредно личното въведение към тази статия, с която намеквам отвъд всякакво съмнение, че аз също съм „представител“ на третото поколение, е напълно съзнателен избор.[1] Само по себе си то вече говори ясно за ролята и силата на личните спомени що се отнася до окупацията – която, разбира се, в никакъв случай не притежава някакъв общ характер. Използването на сравнително лична мрежа, както и на устни свидетелства, често води до съмнения относно „обективността“ на такива изследвания сред хората, които оспорват ролята на устната история (тъй като тя ползва един абсолютно субективен източник на познание). Тук трябва да се възрази, че – освен факта, че историята по принцип представлява вид субективна интерпретация на миналото и настоящето – устната история е „обективна“ именно защото тя представлява запис на начина, по който историческите субекти сами са преживели действителността. Тези исторически субекти са членове на множество сложно преплетени социални единици – факт, който ги прави и колективни субекти, тоест носители на местното историческо разбиране за историята.[2] В този текст се опитвам с възможно най-голям респект да синтезирам тези два аспекта от преживяванията на нашите исторически субекти. Освен това се опитвам да приложа по положителен начин факта, че – ако и в случая да съм изследователка – аз също съм участничка в колективната памет на определена част от респондентите. В това аз виждам фактор, който намалява дистанцията, евентуално разделяща собствената ми емоционална реалност от онези на респондентите и подсилва тази реалност за възможно най-добро разбиране на и симпатия към тяхната лична и колективна памет. Но именно от гледна точка на необходимото предпазване от прекалено емоционално ангажиране, както и за постигане на по-балансирани заключения, този проект беше осъществен в тясно сътрудничество с Тасос Хаджианастасиу, който извърши по-голямата част от конкретната работа.[3] Аз лично нося отговорността за окончателното формулиране на работната хипотеза и принципите, в съответствие с които беше извършено изследването и създаването на конкретните въпросници, които бяха използвани, със съгласието на колегата ми, по време на работата.

Всъщност тази работа е представителен изследователски случай. Тъй като регионът, окупиран от българите, обхваща повече от 16,000 квадратни километра и хиляди различни селища, ние трябваше да концентрираме изследването си върху един специфичен район, за да го направим както ефективно, така и смислено. Ето защо нашият смесен въпросник, плюс биографичните интервюта, бяха предложени на жителите на две села от община Драма – Користи и Доксато.[4] Общината Драма (източна Македония) е една от най-пострадалите от последствията от българската окупация в северна Гърция. Що се отнася до двете села, те са пострадали не само от „административните“ мерки, предприети от българските власти по време на окупацията, но също и от последствията от потушаването на Драмското въстание, в което тези две села са играли значителна роля. Нещо повече, хората от тези села са преживели глад, депортации и жестокости на три пъти, от ръцете на едни и същи агресори, в хода на двадесети век (1912-1913, 1916-1918, 1941-1944).[5]

В проекта взеха участие около шестдесет души от двете села, мъже и жени от три поколения. Хората на възраст между седемдесет и деветдесет години, които са преживели окупационната реалност от първо лице като вече възрастни, бяха избрани като респонденти от първото поколение. Второто поколение се състои от хора, които са били деца по време на окупацията (които в момента се намират в шестото десетилетие от живота си).[6] Накрая третото поколение е съставено от хора, които днес са на около тридесет и които, освен индиректния контакт с личната, семейна или социална памет на близките си и най-близкото обкръжение, не са имали личен опит с окупацията. Що се отнася до пол, занятие, образованите и политически убеждения, изборът на респонденти беше умишлено случаен и направляван най-вече от обстоятелства като достъпност и желание на респондентите за участие в анкетата. Единственото изискване към хората от първото поколение – и донякъде към онези от второто – беше да са се намирали в региона през цялото време на окупацията или, ако им се е налагало да пътуват, то обстоятелствата за това да са били свързани директно с окупацията (работници в българските трудови батальони, емигранти в Германия по икономически причини, участници във въоръжената съпротива и т. н.).

Исторически фон

Българската окупация на източна Македония и Тракия от времето на Втората световна война започва на 20 април 1941 с навлизането на българските въоръжени сили в гръцка Македония и завършва през септември до октомври 1944 с оттеглянето на българските сили и политически власти, участващи в окупацията. За германските военни сили тази окупация е временна и трябва да бъде просто надзиравана от българските им съюзници. За България обаче окупацията е златен шанс най-после да присъедини към територията си тези силно желани, плодородни региони, като заедно с това си осигури излаз на Егейско море. По такъв начин на 14 май 1941 триумфално е обявено присъединяването на „новоосвободените земи“ към България. От този момент нататък, до края на окупацията, българската политика се състои от опити за присъединяване и асимилация на тези региони към основната българска територия и се изразява в действия, които засягат всички аспекти на социалния, политически и икономически живот.

На административно ниво, гръцките политически, военни, полицейски и други власти са разтурени и заменени от български. Гръцките училища са затворени и заместени с български. Заедно с гръцките интелигенти (доктори, адвокати, учители, юристи и др.), които са депортирани от българските власти, защото „биха могли да влияят на населението“, гръцките владици и голям брой от гръцките свещеници са също прогонени от територията, като мнозина от тях са малтретирани. Позициите на прогонените свещеници са заети от български духовници, които провеждат службите си само на български език. Задължителното ползване на български език, както писмено, така и говоримо, е наложено навсякъде в окупираните области, а ползването на гръцки език е забранено. Притежаването и употребата на гръцки исторически книги и печатни материали също е забранено, а гръцките печатници са затворени. Взети са също мерки, които целят обедняване на гръцкото население, неговото потискане и дори физическо унищожение – работни батальони, насилствен труд. И, което е най-важно, българското правителство се опитва да промени етническия състав на областите, като задължава или принуждава изселването на жителите от небългарски произход – в по-голямата си част гърци, но отчасти също евреи и мюсюлмани – и заселва на тяхно място колонисти от България. Директно свързана с българските политики към гръцкото население е и суровата реакция на българските власти към гръцката национална съпротива в региона. Тази съпротива, в една неорганизирана начална фаза, води до Драмското въстание от 28-29 септември 1941.[7] В хода на въстанието и насилията, с които е свързано потискането му, българите преминават към масови екзекуции на цивилно население.

В началото на изследването ни най-важните въпроси бяха: какво остава от една чужда окупация в паметта на хората, които са я преживели? Кои преживявания са запаметени и оцеляват в съзнанията и подсъзнанията им? Колко живи са тези спомени след петдесет години? Как смятат хората, по какви начини окупацията е повлияла върху животите им, и до каква степен? Кои от преживяванията са предадени като лична или колективна памет на следващите поколения? Как тези следващи поколения филтрират преживяванията на предишните, до каква степен ги възприемат? И по-специално, когато чуждият завоевател е една съседна армия, която в миналото е вършила други подобни неща, то как новата окупация влияе върху индивидуалния и колективен образ на този съседен народ в съзнанието на хората, които са преживели окупацията, както и онези на следващите поколения?

Главните и второстепенни действащи лица: първото и второ поколения

Като всички типични „баби и дядовци“, респондентите от първото поколение и от двете села бяха изпълнение с ревностно желание да разказват и да бъдат наши водачи из тяхното минало. Всички те имаха истории, отнасящи се до времето на окупацията и всички имаха строго определени мнения. Чувствата им към окупаторите си оставаха повече или по-малко същите, каквито са били и непосредствено след края на окупацията, макар и днес по-малко живи. Представителите на второто поколение бяха също толкова изпълнени с желание да ни предоставят всички възможни информации. Респондентите и от двете поколения дадоха обстойни интервюта, в които описаха в големи детайли изолирани събития от окупацията, които съставят ядрото на личната им памет. Заедно с това те успяваха да предадат интензивността на тези спомени и емоциите, свързани с тях. Особено забележително е това, че колективните и лични спомени както на първото, така и на второто поколение се оказаха интензивни и богати.

Без съмнение за всички, най-болезнените спомени от периода на окупацията бяха онези, касаещи събитията от злополучното Драмско въстание. Това са най-важните сред тях – спомени, които са дълбоко вкоренени в колективното несъзнателно, независимо от това дали конкретните личности са изгубили близки по време на екзекуциите. В общност, където всеки познава всекиго, а семейните връзки са тесни и широко разклонени, две цели села внезапно са били потопени в постоянно състояние на скръб: една от респондентките например разказа, че е изгубила тридесет и пет роднини. Колективната тема в този случай е особено интензивна. Всички респонденти, дори и онези, които не са изгубили хора от най-близкото си обкръжение, винаги говореха за екзекуциите в първо лице множествено число: „те ни клаха.“ Всички респонденти се връщаха отново и отново към тези събития и описанията на екзекуциите – „клането“, както ги наричаха те – и всеки добавяше някакви допълнителни детайли. Това е и първата тема, към която те се обръщат когато стане дума за окупацията, която изглежда тук се идентифицира напълно със събитията от 28-29 септември 1941. Екзекуциите са оставили особено дълбок белег в колективната памет в Користи, където тези събития се наричат „клането от Гьола“, най-вече защото всички жители на селото са били потенциални жертви, включително жени, деца и възрастни хора. В случая с Доксато, където екзекуциите са се провели без свидетели, основната отправна точка на колективната памет е затварянето на жени, деца и възрастни хора в училището в продължение на два дни, без храна и вода. Разбира се, най-интензивни и емоционално натоварени са спомените на онези, които са се намирали сред потенциалните жертви или са изгубили роднини и познати. Мнозина от хората, които са изгубили бащи или братя по време на екзекуциите изглеждаха травматизирани до живот в психологическо, социално и икономическо отношение. Някои от тях не са успели да довършат образованието си, други са били принудени да емигрират в германската окупационна зона, мнозина са страдали от глад, повечето от тях са се чувствали социално маргинализирани: „Оттам нататък винаги съм имал/а много комплекси… където и да отидеш, навсякъде те наричат ‚сирак‘… като вдовица, майка ми не пасваше никъде.“ В екзекуциите те виждат основното обяснение за всички страдания, които са преживели и след окупацията, тоест по време на периода на възстановяване (от средата на 1940-те до средата на 1950-те): „Мъжете, опората на дома, бяха си отишли“; „В семейството ни има четирима мъртви. Само жените и децата бяха останали.“

Що се отнася до времето след екзекуциите, повечето от респондентите и от двете поколения имат неизличими спомени за силния страх, който са преживели („страхувахме се да излезем навън, защото можеше да ни види някой българин“). Това е особено силно за второто поколение, което по онова време се е състояло от деца на около осем- до десетгодишна възраст. Един от респондентите си припомни следната случка: след въстанието той играел навън с други деца, когато внезапно видели да се приближава български полицай. Някои от тях хукнали да се крият, а други буквално се напишкали от страх. Особено болезнени са спомените за липсата на свобода и ограниченията върху свободното придвижване, за стриктния контрол и домашните обиски, както и за физическото насилие на властите. Такива спомени са много очевидни при респондентите от първото поколение, които са били основни мишени на такива действия; малтретиранията са се случвали по най-малък повод („български бой, така го наричахме“): „Ако българският кмет минаваше покрай вас и вие не го забелязвахте и не поздравявахте, той идваше при вас и ви удряше по два шамара“; „Ако ви хванеха да говорите гръцки, биеха.“ Всички респонденти си спомнят малтретирания или публични унижения, които самите те, техни роднини или съселяни са преживели. Мнозина от тях подчертават психологическите последствия от потисничеството, свързани със страха и ограниченията върху свободата. Спомените за различните видове принудителен труд, наложени от българските власти – особено сред хората от първото поколение – също спадат към тази категория на психологическо потисничество. „България? Принудителна работария!“ беше един от обичайните изрази, използвани от респондентите, с чувство на ирония или присмех, но също и горчива фрустрация: „Караха ни да ловим щурци с чаршафи по полето!“ Освен това те имат неприятни спомени за съжителите си, които са се оставили да бъдат „българизирани“ или „бяха записани като българи“ по време на окупацията. Такива гърци всъщност се представят в по-лоша светлина и от „най-лошите“ българи. („Те вършеха най-унизителните неща“) Респондентите често се обръщаха към тази тема и описваха „българизираните“ в най-мрачни краски, наричайки ги „шпиони“, „предатели“, „еничари“, „ужасни фашисти.“

Накрая, онези страни на живота по време на и незабавно след окупацията, които имат връзка с ежедневието – особено глад, лишения и болести – имаха особено силно влияние върху спомените на нашите респонденти: „глад, глад, въшки и краста“; „Ходехме да пасем! Ядяхме треволяци.“; „само след година бяхме вече скелети.“ Българите изземват всички впрегатни животни и каруци; няма работа, безработицата силно измъчва населението; зърнената реколта се прибира почти само от българите („онова, което ни оставяха, стигаше най-много за един месец“); цената, която властите са плащали за тютюневата реколта (изкупувана на целогодишни цени), е минимална. Повечето продукти могат да се намерят единствено на черния пазар или от специални магазини, запазени единствено за хората, които са се обявили за българи. Повечето респонденти и особено онези, които имат лични спомени от онова време, описват икономическата ситуация по следния мелодраматичен начин: „Беше катастрофа… всички даваха на безценица каквото имат. Един костюм за пет килограма жито“; „Шевна машина Сингер за осемнадесет килограма живот.“ Съставът на храната също се е променил силно: повечето респонденти си припомнят с отвращение безвкусните варени зеленчуци и картофи, маслото от слънчоглед и сусам, царевичния хляб, просото и дивите треви, които са събирали по полето. Последните засягат особено силно спомените на хората от второто поколение, защото като деца именно те са събирали рсатенията, от които е била съставена храната на семействата им, както и дървата за отопление, готвене и размяна. Това се е вършело по правило без обувки („увивахме краката си с парцали вместо обувки; вървяхме цели часове из планината или по снега, с разкървени крака“). Други си спомнят незаконното събиране на жито по полята, което след това слагали в буркани или кутии за кафе, за да го крият от контролиращите българи („крадяхме собствената си прехрана“). Ако по някаква причина се оказвали заподозрени от българите, домовете им били претърсвани. При тези обстоятелства много от тях се разболели от глад или свързани с глада болести. Други са умрели, трети са забягнали в германската зона.

Българската окупация определя житейските им ситуации в продължение на следващите десет или петнадесет години: „Само за четири години бяхме напълно изнемогнали. Всичко беше мъртво.“ Всички, без изключение, описват условията като „мизерни“ и „окаяни.“ Окупацията съсипва някои от тях, сковава развитието на други. Някои е трябвало да работят изключително тежко в продължение на много години, за да успеят отново да започнат нормален живот (ако изобщо са успели). „Простото оцеляване беше битка. Всичко беше изгубено. Облекло, храна, обувки.“ Повечето отбелязват, че са се нуждаели от шест или седем години, за да успеят да се измъкнат от немотията лично и като семейство, докато мнозина са се нуждаели от по петнадесет години: „Измъкнах се чак след ’55… и то много бавно.“ Мнозина отбелязват, че тази трудна ситуация е довела до изселването на роднини, приятели и съселяни в други части от Гърция (Атина, Солун) и Германия, за да могат да оцелеят и поддържат финансово онези, които са останали. Например, само от Користи между 1957 и 58 са заминало 400 души като работници в Германия.

Една тема, към която хората и от двете поколения изглеждат сравнително равнодушни, е църковната и образователна ситуация в селото по време на окупацията. Спомените са размити, оскъдни и сравнително негативно оцветени. Изглежда, че животите на респондентите не са били съществено засегнати от прогонването на гръцките свещеници и замяната им с български, или пък от налагането на българския език в богослуженията. Повечето са ходели на църква просто защото и гръцката, и българска църкви са източно-православни („те са християни и ние сме християни“) или по навик и нужда от религиозен живот: „Ходех, защото имах нужда от църквата… няма значение, казвах си, въпреки това ще отида на църква“; „Отивахме просто за да запалим свещ, да се помолим на свети Атанасий: свети Атанасий, избави ни от българите.“ Същото безразличие се наблюдава и по отношение на образованието. Първото поколение не е имало никакъв директен интерес по тази тема. Изглежда че сред второто поколение е имало хора, които и без окупацията не биха ходили много дълго време на училище – или поради икономическата си ситуация, или поради социалните условия и предразсъдъци, които са царели по онова време. Мнозина обаче отбелязват с огорчение факта, че липсата на гръцко образование по време на окупацията е означавала край на образованието за множество деца, тъй като през това време те са пораснали или вече са започнали работа, понеже условията са ги принуждавали. Повечето отбелязват, че много малко гръцки деца са посещавали българските училища (сред тях бяха двама от нашите респонденти от второто поколение), запазени най-вече за хората, които са се записали като българи. Тези двама респонденти, всеки от тях получил по две години българско образование в началното училище, са единствените, които забелязват връзката между тези училища и официалната българска пропаганда, състояща се в преподаването единствено на български език.

Друга тема, по която бяха направени сравнително малко изказвания, колкото и да е странно, беше националната съпротива. Единствените изключения бяха трима представители на първото поколение, които бяха взели активно участие в съпротивителното движение. Това е странно, като се има пред вид, че множество от жителите са били активни членове на ГКП преди окупацията и са организирали първото революционно движение в Гърция, а много други са поддържали партизаните по време на окупацията. Но обяснението е просто: повечето от въстаниците от двете села са избягали в планините по време на груповите екзекуции, така че жертви са били най-вече невинни хора. Социалният натиск, който силното чувство за тази несправедливост упражнява, е очевиден и до днес: мнозина открито обвиняват хората от съпротивата като отговорни за загубата на техните близки.

Тук трябва да се отбележи, че редът, който наложихме в хода на анализа на събрания материал, беше малко изкуствен и едва ли отговаря на формата или реалността на самите интервюта. За мнозина от нашите респонденти, особено онези от първото поколение, в спомените им няма почти никакви вариации. „Какво да си спомням? … Умирахме от глад, от страх, от потисничеството. Всичко, което можете да си представите като лошо, ние сме го минали.“ Пълният ефект от окупацията върху животите на респондентите от второто поколение беше обобщен спонтанно от един от тях по следния начин: „Липсата на образование в гръцко училище, липсата на подходяща храна и културен живот, както и страха, който изпитвах през детските си години – всичко това имаше необратим ефект върху целия ми живот.“

Спомените и емоциите за времето непосредствено след края на окупацията са също толкова интензивни. Всички респонденти заявяват, че „това са преживявания, които никога няма да ни напуснат.“ Повечето дори казват, че случилото се „не може да бъде преодоляно.“ Те заявяват това въпреки факта, че днес не мислят често за конкретните събития от окупацията, особено защото поводите за такива размисли и дискусии вече са малко и редки. Може би единствените оставащи възможности са моментите, в които се събират роднини, приятели или съселяни на една и съща възраст; що се отнася до хората от по-младите поколения – деца и внуци – те рядко задават въпроси за окупацията. Тези дискусии и спомените, които те изваждат на бял свят, предизвикват болка, скръб, мъка, горчилка и възмущение у нашите респонденти – а в редки случаи дори и отмъстителност. „Не изпитвам омраза, но има много горчилка вътре в мен… Защо се отнасяха към нас с такова варварство?“ „Ярост срещу врага: 100%. Не 99%, 100%.“ Някои идентифицират чувствата си за окупацията с чувствата от първата българска окупация (1916-1918) и по този начин „подсилват“ тези спомени. Други кондензират всичките си чувства несъзнателно, по свой специален начин: „Дано господ не позволи такова нещо да се случи отново. Дано децата и внуците ни никога да не живеят през такива времена.“ Дори и онези, които твърдят, че по „възпитателни“ причини децата и внуците им имат нужда от една „България“, която да ги плаши и „държи в пътя“, незабавно добавят: „Само за два дни, може би три или четири. Не повече.“

Горчивината, болката и травмата на мнозина все още не са излекувани напълно, особено при хората, които са изгубили близки в екзекуциите. Някои от тях (около 10 процента) първоначално не желаеха да говорят за окупацията (макар че в края на краищата го направиха) и дори не ходят на ежегодната възпоменателна служба, която е утвърдена като официална институция за припомняне и отдаване на почит към загиналите по онова време. Повечето обаче ходят, не просто защото тези две по-възрастни поколения по принцип участват по-често в такива религиозни церемонии, но и защото възприемат тези събития като семейно задължение – „Аз имам жертви тук, как мога да не отида?“ – а също и задължение пред общността: „Онези, които бяха убити тук, бяха наши братя, приятели, наши деца; ние играехме с тях.“ По време на възпоменателните служби, когато имената на техните близки или приятели се споменават, те често са дълбоко развълнувани. Пробуждат се живи, интензивни спомени: „Когато отидем и се проведе панихидата и всичко останало, ние естествено сме силно развълнувани. След всичко, което виждаме, чувстваме и си припомняме в такива дни, накрая ставаме като зомбита.“ Нито един от нашите респонденти не се опитва да забрави – или защото не могат, или защото смятат за свой дълг да помнят; а това е не само от почит към миналото (мъртвите), но също и като положително наследство за бъдещето (децата и внуците). Повечето дори подчертават, че спомените трябва да бъдат поддържани и предавани като образци на етническа приемственост и като сдържащи фактори против такива събития в бъдеще: „Нека не забравяме историята. … Ако забравите историята, това е, свършено е с вас“; „Онова, което сме изстрадали, трябва да се преподава на следващите поколения, за да не се повтарят такива неща нито от българи, нито от гърци.“

Разбиранията и историите на родители и роднини естествено са повлияли върху мненията на всички респонденти по отношение на българите, дори и преди окупацията. Те са изпитвали „омраза“, „антипатия“ и/или „страх“ към тях. Българите се представят от предишните на следващите поколения като „груби“ и „вулгарни“, като „кръвожадни хора“, „злосторни“, „най-злият враг на Гърция.“ „Ние винаги сме ги считали за варвари, касапи“; „Често казвахме: може ли да се намерят заедно българин и доброта? Това е, което сме слушали толкова много години.“ Това впечатление по-късно е било подсилено от нещата, случили се по време на окупацията. Първото поколение като цяло приписва поведението на българите на „омраза от незапомнени времена“, която те хранят срещу гърците, или просто на „омраза“, „проклетия“ и „завист“. При следващото поколение обаче само един или двама виждаха събитията по този емоционално зареден начин. Повечето хора от тази група приписват поведението на окупационните власти стриктно на политиката и смятат за напълно „естествено“, че завоевателите се държат по този начин. Те рационализират поведението на българските власти като почти единодушно приемат гледището, че българите са навлезли в региона, за да задоволят една „прастара“ амбиция: „Мечтата на българите е да присъединят източна Македония към България. Ето защо те са искали да изличат всякакви следи от гръцкост тук“; „Искали са излаз на Егейско море. Погледът им винаги е бил насочен натам.“ Повечето, разбира се, не пропускат възможността да споменат, че българите са били съюзници на германците и че по тази причина са били в състояние да навлязат в региона „като се държаха за полите на германците.“ Те дори добавят, че германците са им дали гръцка Македония, защото българите „са им помогнали да преминат [през страната си]“ (което ги различава от „героичното поведение на Гърция“): „Германците ги доведоха. Инак щяха ли българите сми да успят да го направят?“ По този начин последвалото българско оттегляне се разглежда като позорно и непосредствено свързано с онова на германците: „Германия падна и те също си отидоха.“

Въпреки общото отрицателно влияние, което окупацията е имала върху семействата, широкото социално обкръжение и личните животи на нашите респонденти, повечето от тях все пак бяха в състояние да правят разграничения по отношение действията на българските власти. Поведението им беше определяно почти без изключения като зависещо от идеология, култура и лични особености. Разбира се, общото впечатление беше, че „добрите“ българи са били изключения на фона на „врага-завоевател“. Сред „добрите“, някои бяха отделени заради „човеколюбието им“, което обикновено се приписва на техни левичарски тенденции или образование. Впечатлението на множеството респонденти беше, че „добрите“ българи са идвали от „стара“ България (северна България), („Българите от там горе бяха джентълмени“), докато онези, идещи от южна България, се разглеждаха обикновено като разбойници, негодници, палачи. Тази разлика може би се основава на „спомените“ от интензивната гръцко-българска конкуренция по време на Македонската борба (1904-1908) и Балканските войни (1912-1913), по време на които българите от днешна южна България са били най-активни. Тя може да се основава също и на лицемерието, съпровождащо обмените на население между България и Гърция (от 1919 нататък).[8] Хората от българското малцинство, преселено от Гърция, са се заселили основно в южна България. И, разбира се, те са били първите, които са се преселили обратно в гръцка Македония по време на окупацията. Освен това, въпреки факта, че по време на окупацията медицинското обслужване е било изключително ограничено, или че на гърците не е било позволено да купуват лекарства, мнозина от тях коментираха много положително начина, по който пътуващи български доктори са се отнасяли към тях и подчертаваха многократно, че тези доктори са се грижели по еднакъв начин и за българи, и за гърци. Онези от тях, които настояват, че не е било в интерес на докторите да се грижат за гърците, изглежда са повлияни от общи отрицателни чувства, предизвикани от спомени за окупацията. Същото се отнася и за респондентите (само двама или трима от първото поколение), които причисляват всички българи към една и съща голяма категория: „За нас те всички са едни и същи. Всички българи… Българи!“ Респондентите, които понякога използват едни и същи примери, за да описват и двете български окупации (1916-18 и 1941-44) свързват някои от по-интензивните спомени от първата окупация с втората, въпреки факта, че втората е била значително по-мека. Тук трябва да се отбележи, че и при двете окупации режимите и целите, от които те са ръководени, са подобни, и те са били направени много ясни за жителите на региона. Фактът, че България не само отново и отново извършва военни окупации, но също налага и насилствено присъединяване, определя начините, по които жителите са преживели съответната реалност – нещо, което те изразяват много точно само с една дума: когато говорят за двете окупации, те говорят не за „българска окупация“, а за „България I“ и „България II“.

А какво мислят респондентите за българите днес? Повечето не изпитват доверие към тях – и като страна, и като хора: „Те нямат чест“; „Българите сменят приятелите си според момента.“ Те не вярват, че българите могат да се променят: „Българите не могат да престанат да бъдат българи.“ Напротив, те смятат, че „при първа възможност и с подходяща помощ те отново ще бъдат тук“ – „Хармония с българите е невъзможна. Някой ден те отново ще направят същото с нас.“ Дори ония, които смятат, че „само определена група българи, не всички те… са приковали очи тук“, са категорично на едно и също мнение. Онези, които се опитват да правят разлика между хора и правителство (35 процента) смятат, че повечето от обикновените граждани имат приятелско отношение към гърците и че само „официалната нация“ е онази, която непрекъснато крои планове по отношение на Гърция. Също толкова важен за отбелязване обаче е фактът, че един и същи процент от представители на първото и второто поколение поставят българите сред други „врагове“ на Гърция – или турците (първоначално), или „скопийците“ (по-късно). Приравняването с първите се прави като потвърждение на варварството на българите като народ, докато онова с вторите се прави като потвърждение за „конспирацията“ срещу гръцка Македония. Половината от представителите на първото поколение все още се чувстват заплашени и изплашени. Сред второто поколение никой не се чувства очевидно заплашен, някои поради увереността си в ползотворните икономически отношения между двете страни, други поради гледището, че и в двете страни политическата пропаганда вече не е на мода. Повечето обаче предполагат, че сегашната необичайна политическа и икономическа ситуация в тази съседна страна е причината, поради която тя не представлява заплаха.

Въпросът за евентуална разплата не се поставя дори и от онези, които смятат, че „те извършиха неща, които увредиха целия ми живот.“ Вместо това те казват, „Не ме интересува отмъщение или каквото и да било от този род. Да им отговарям със зло? Не, по-скоро изпитвам съжаление към тях.“ Въпреки това, голямото мнозинство от респондентите не е простило на българите за действията им; само по един човек и от двете поколения обяви прошка. Реакцията на повечето е, „Как можем да им простим? Те ни клаха“ и „Какво, да не се шегувате? Да им простим? В никакъв случай!“ Всъщност мнозина от тях смятат, че въпросът за компенсациите за онези, които са страдали и имат жертви в семействата си, е все още валиден и че споразуменията между двете страни трябва да бъдат преразгледани. Сред онези, които обявяват прошка, се отбелязва, че това не е някакво нормално вътрешно желание, а по-скоро логическа и реалистична необходимост: „За да можем да имаме мирен съсед“; „Най-вече заради насърчаването на мира на Балканите.“ Важно е да се отбележи, че никой от нашите респонденти не е създавал, нито пък някога е искал да създава, приятелски връзки с българи. Само трима респонденти от първото поколение и половината от второто отбелязват, че са имали случаен досег, поради факта, че са посещавали съседната страна за туризъм, а също и по професионални или здравословни причини, докато двама или трима от второто поколение са имали жени-роднини, които са се оженили за българи по време на окупацията (изключително малък процент). Всички останали са категорични по този въпрос. Те нито искат да посещават страната, нито пък искат да имат каквито и да е контакти с българи; да се създаде приятелство би било нещо немислимо. „Българи? Като приятели? За какво изобщо говорите?“; „Не искам даже да ги виждам. По-варварски народ не може да се намери на земята.“ Някои са преднамерено по-уклончиви и се опитват да избегнат заемане на категорична позиция по въпроса. Но собствените им думи, докато се опитват да избегнат ясен отговор, показват, че смятат българите за „врагове“, „различни, по-долни хора“, достойни за безлично и безразлично съжаление; съсед, който изпълнява ролята на „необходимото зло“ и с когото е за предпочитане да се няма много вземане-даване. И, разбира се, в никакъв случай лични отношения:

С отминаването на времето вече не храним омразата, която изпитвахме тогава, но разбира се продължаваме да считаме българите за наши врагове. Днес може и да казваме, че сме приятели, но честно, дълбоко вътре в себе си не мога да ги видя в добра светлина. Той е българин, той е мой враг… Знам, че те винаги мислят как да ни отнемат Македония.

Те ни мразят нас гърците, завиждат ни, защото сме по-добре, ние сме по-умни. Не могат да ни понасят. Защото сме по-добри.

Сега като ги гледам как идват тук изпитвам съжаление към тях. Не казвам, „Добре, това заслужават.“ Не, изпитвам съжаление към тях. Бих могла да им изпращам дрехи и такива неща, но ако синът ми би казал, че се е влюбил в българска жена, не бих могла да го преглътна. Сигурно бих страдала много.

Най-малко засегнати, най-невежи: третото поколение

Третото поколение се състои от хора, родени след 1955 г. Най-общо казано, те нямаха желание да разговарят с нас и да отговарят на въпросите ни. Повечето от тях, сякаш за да избягнат някакво неприятно задължение, обявяваха рязко: „Просто напишете, че не знаем нищо“ и продължаваха работата си или вечната игра на табла. Дори онези, които в края на краищата се съгласиха да разговарят с нас, подчертаваха предварително, че знаят малко, сякаш молейки за извинение. Това ни накара да направим писмен въпросник, на който, ако пожелаят, те биха могли да отговарят и в наше отсъствие.

Трябва да се отбележи от самото начало, че третото поколение е израснало при напълно различни условия в сравнение с всички предишни. Тенденцията към нови професионални възможности – тоест, не само в селското стопанство – както и честите приливи на вътрешни и външни имигранти след 1950, са създали климат на икономическа сигурност и благоденствие и в двете села. Бедността и лишенията от първите години след окупацията са непознати за младото поколение, израснало в среда, наситена със стоки и удобства. Към това се добавя значителният факт, че това поколение е израснало във време на широк достъп до телевизия и кино. От една страна тези фактори до голяма степен омаловажават традиционната функция на семейните събирания и устната традиция на селото; от друга страна те карат младите да пренасят войните и катастрофите в областта на митологичната, а не реална история – независимо дали всичко това има връзка с истински образи от новините или с телевизионни сериали и филми. Това отношение на младите изглежда не съвсем откъснато от характерните оплаквания на хората от първото и второ поколения: „За тях всичко това изглежда като американски филм!“ Това поколение, чуждо на борбите и преследванията, изстрадани от техните родители и баби/дядовци, познаващо само сравнително спокойния период след падането на хунтата в Гърция (след 1974), е белязано от политическо безразличие. Третото поколение гледа със снизхождение или дори ирония на разпалеността на бабите/дядовците си, техния идеализъм по отношение на съпротивата и техния на вид фанатичен патриотизъм.

Безразличието към неща като идеали е обвързано с безразличие към и незнание за историческите събития. Знанията на това поколение за окупацията, особено що се отнася до нейните исторически причини, са по правилно ограничени. Повечето от тях (66 процента от респондентите) не знаят, че българската окупация е свързана с българското съюзничество със силите на Оста. Що се отнася до наложения режим, неговата администрация, неговата икономическа, образователна и църковна организация, както и мерките, предприети от окупационните власти, половината от респондентите не знаеха нищо, а останалите – само малко. Всички, разбира се, знаеха за добре известните кланета в Доксато и Користи, без обаче да са в състояние да кажат как точно или по каква причина всъщност са се случили тези събития. Но пък знаеха повече за историите на собствените си семейства по време на окупацията, тъй като източникът на информация се е намирал в непосредственото им обкръжение. Голямото мнозинство (75 процента) познава добре съдбата на семействата си по време на и след окупацията. Останалите нито знаят нещо, нито пък се интересуват от съдбата на семействата си през това време. Мнозина не знаят дали сред семействата им е имало жертви по време на „България I“ (1916-18). Източникът на знанията им, без изключения, са разкази на техни роднини и само един от тях каза, че е научил за окупацията в училище, докато друг един е чел нещо за българската окупация. Ето защо може да се направи заключението, че колективната и лична памет, даже и в една фрагментирана и случайна форма, определено е оставила отпечатък върху съзнанието и на това поколение.

На пръв поглед окупацията не само изглежда не е имала каквото и да било влияние върху живота на третото поколение, но дори не засяга или поставя въпроси пред него в екзистенциален план. За хората от това поколение събитията от времето на окупацията принадлежат към една отдавна изгубена епоха, която няма никакво значение за съвременното общество. Струва си да се отбележи в тази връзка, че само двама от респондентите отговориха, че често мислят за това какво би било, ако се случи нова окупация. Общото отношение, което наблюдавахме, обяснява отчуждението на младото поколение от мемориалната служба, която се държи всяка година на 29 септември. Оказва се, че никой от хората, които са се преселили в други градове след окупацията, не е участвал в тези чествания, а от хората, живеещи в двете села, идват само половината.

Отношението на това поколение към днешна България е стриктно идеологическо, а не емоционално. Разбира се, идеологията включва емоция и двете неща често са преплетени едно с друго, но начинът, по който това трето поколение гледа на българите, е видимо далеч от емоционалната страна. Повечето респонденти (80 процента) заявяват, че не хранят никакви предразсъдъци към българите, въпреки, че възрастните хора в семействата им винаги ги определят като „зли и варварски хора.“ Дори поведението на българските власти, както и суровите мерки срещу гърците, се рационализират и същият процент от тези хора заявяват, че „всички завоеватели вършат едно и също.“ В този случай правилната интерпретация за тях се дава от фрази като „те винаги са искали излаз на Бяло море“ и „те винаги са считали Македония за българска област.“ Изглежда, следователно, че те не продължават традицията на омраза, разделяща двата народа в течение на десетилетия. По-скоро те изглеждат съгласни да простят на българите за престъпленията, извършени от окупационните власти, гледайки рационално на факта, че съседни народи трябва да имат добри отношения, ако биха искали да живеят в мир. Една от анкетираните дори отиде дотам да заяви, че въпроса за прошка към българите не съществува; самата тя живее с усещането, че не е пострадала с нищо от тях. Друг респондент, представящ типичното отношение на това поколение, заяви, че младото поколение „няма нищо общо с онези събития“, допускайки, че българите на същата възраст вероятно споделят същото мнение. Това положително отношение към българския народ е доста типично за третото поколение. Също характерно за тях е, че, докато 50 процента смятат, че България като държава винаги ще крои планове за завоюване на гръцка Македония и Тракия, те също така вярват, че това засяга само официалната българска политика, а не самите български хора. Дори онези, които не прощават престъпленията, извършени от властите по време на окупацията (20 процента) подчертават, че това не предпоставя отмъстително отношение към българите.

Дали по-младото поколение се е освободило напълно от стереотипните представи за съседния народ, предавани от по-старите поколения? Това не се е получило до степента, в която самото поколение би искало да вярва. Двадесет процента от интервюираните не прощава на българите за престъпленията, извършени по време на окупацията; около половината от тях смятат, че България крои все същите планове по отношение на гръцката територия и продължават да виждат в българите потенциални завоеватели и „естествени врагове.“ Дори в случаите, в които България не се счита за „враг“, тя продължава да бъде някакъв малоценен „друг.“ Например, не беше никакво изключение вижданията по отношение на идентичността и идеологията да се изразяват по следния начин: „Нямам нищо против българите, но страшно ме е яд, че хората от Атина ни наричат ‚българи‘“ (както възкликна един от младежите от Доксато, имайки пред вид съперничеството между запалянковците на футболните клубове от Атина и Македония). Що се отнася до приятелствата и поддържането на приятелски отношения между съседните народи, това не е някакво спонтанно и естествено движение, а по-скоро практично и реалистично изискване и необходимост от осигуряване на приятелски отношения между съседни страни.

От казаното дотук със сигурност може да се направи заключението, че младото поколение се намира в объркана позиция. То се опитва пипнешком да разбере и преработи по рационален начин проблемите, свързани с българската окупация, да се издигне над белезите от миналото, но дълбоко вътре миналото продължава да присъства и да оставя следи тук и сега. В паметта на това поколение, въпреки нейната оскъдност, все пак съществуват спомени от разкази за окупацията. По-силните и по-ясни сред тези спомени са онези за конкретните изпитания на семействата по време на окупацията. Официалният ритуал за изразяване на тази колективна памет се провежда ежегодно, въпреки че самите те не го посещават. Повечето се опитват да съчетаят необходимостта от запазване на миналото в чест на онези, които са загинали, с необходимостта да се живее в един друг вид настояще и бъдеще, със същия съседен народ. Характерно за всичко това е следното изказване на един от представителите на това поколение:

Не им прощавам [на българите] за онова, което се е случило. Този факт обаче не трябва да се превръща в пречка за сътрудничество в случаи, в които те имат добри намерения. Миналото не може да бъде изличено и ние бихме били виновни в груба неблагодарност, ако бихме направили нещо такова, поне по отношение на падналите, изстрадалите или страдащи до ден-днешен. Защото, ако говорим за онези, които са изгубили близки, то аз мисля, че окупацията не е приключила и до днес, защото тяхната памет е много жива. Въпреки всичко това, практическите нужди изискват да поддържаме приятелски отношения и да различаваме агресорите в миналото от днешните българи. Нека да го кажа така: ако оставим всичко друго настрана, то действайки по този начин, ние служим на националния си интерес.

В заключение

Работата ни проследява белезите, които оставя след себе си дори една кратка окупация, както и следствията, които тези преживявания имат върху социално-икономическия живот на хората, които са я преживели и общността, към която те принадлежат. Освен това то хвърля светлина върху начините, по които личностите и общността преодоляват или просто живеят с белезите от окупацията.

Субективните спомени на респондентите от първото и второ поколения са довели до оформянето на колективна памет и припомняне на окупацията, които са създали следното доминиращо мнение за тази окупация: тя е била жестока и несправедлива, била е наложена от варварски врагове, а целта ѝ – отчасти постигната – е била да ги унищожи биологически, икономически и социално. Заедно с това, колективната памет за последователните български окупации е допринесла за създаването и поддържането на една специфична местна етническа идеология. Основната ѝ характеристика изглежда се състои главно в подчертаване на чистотата и автентичността на гръцката идентичност на жителите, както и на прославянето и обявяването за мъченически на местността и самите хора. За някои от тях въпросната местност е само собственото им село, Користи или Доксато; за други това е префектурата Драма; за трети пък това е цяла източна Македония. При всички случаи, независимо от специфичното определение на тази местност, тя неизменно се идентифицира с „обетованата земя“, за която ламтят българските врагове. Вътре в това гледище традиционните, стари обитатели на тази земя, гърците, са онези, които са подложени на унищожение, те са обекта на завист и омраза, както и на физическите изражения на тези отношения: преследвания и екзекуции. Към това се прибавя колективното съзнание на онеправданите, разбирането за невинната жертва, което беше широко представено в интервютата като „клането“ от 1941. Това очевидно съответства на най-големия символ за невинност и жертва в гръцката народна традиция: онзи на „агнеца“, Исус Христос. („Събраха ни като овце в Гьола“; „На групи и стада, като овце събраха мъжете и ги избиха“). В това колективно съзнание негативните етнокултурни стереотипи, които вече са били оформени по отношение на съседния народ и нация – възприемани като абсолютно „подходящи“ за тях – са засилени още повече. Тези стереотипи обаче съществуват най-вече под формата на някакъв неясен инстинкт за лично и етническо оцеляване. Ето защо не е учудващо, че те съществуват заедно с един хуманизъм, който неутрализира всякакви чувства на омраза или отмъстителност по отношение на съседния народ.

За третото поколение, незапознато с личните и колективни преживявания от окупацията, на практика няма място в споменната култура, идеща от окупацията. Всъщност те дори поддържат някакво доста високомерно отношение към емоциите, събуждани у предишните поколения от преживяванията и спомените за окупацията. Въпреки това те поддържат множество от същите етнокултурни стереотипи за българите. Тези отношения, откъснати от контекста и произхода си, притежават потенциала да се превърнат в база и фон за създаване на наивни предразсъдъци, които пък при подходящи условия биха могли да се превърнат в ирационален фанатизъм. Още повече, че това поколение е неподготвено за подобни обстоятелства.

Ежегодните религиозни служби, посещенията на гробищата, церемониалното полагане на венци в чест на жертвите на окупацията, публичното прочитане на имената им, произнасянето на възпоменателни речи с героично-мъченически поглед към събитията от окупацията – всичко това създава една институционализирана форма на колективна памет на национално и религиозно ниво. Освен това те създават осезаема обществена демонстрация на колективна памет, която увеличава нейната сила и гарантира поддържането и дълготрайността ѝ вътре в индивидуалното и колективно несъзнателно на всички поколения. И това е така въпреки факта, че носителите на този опит – представителите на първото и второ поколения – в края на краищата ще напуснат сцената, тъй като тези спомени ще останат въпреки това, ако и само под формата на банални официални ритуали.

Тези фактори, засягащи население, което е страдало на три пъти през миналия век от политиките на същия съсед, могат донякъде да обяснят защо историята все още играе такава решаваща роля на Балканите, които през двадесети век са се превърнали и продължават да се превръщат в амалгама от етнически и национални конкуренции сред различните народи на полуострова.

Източник:
Mark Mazower (Ed.): After the War Was Over: Reconstructing the Family, Nation, and State in Greece, 1943-1960, Princeton University Pres 2000, pp. 273–292.

 


[1] Сред огромното количество научна литература по тази тема бих посочила: R. Hirschon-Filippaki, “Mnimi kai tautotita: Oi Mikrasiates prosphyges tis Kokkinias,” in A. Papataxiarchis, ed., Antbropologia kai Parelthon: Symvoles stin koinoniki istoria tis neoteris Elladas (Athens, 1993), 327-56; Anna Collard, “Dierevnontas tin koinoniki mnimi ston elladiko choro,” in ibid., 357-89; D. Nugent, “Anthropology: Hand-Maiden of History?” Critique of Anthropology 15.2 (Sept. 1985): 71-86; A. Bravo, “Myth, Impotence and Survival in the Concentration Camps,” in R. Samuel and P. Thompson, eds., The Myths We Live By (London, 1990), 95-110; Popular Memory Group, “Popular Memory: Theory, Politics, Method,” in Making Histories – Studies in History-Making and Politics (London, 1982), 205-52; N. Wachtel, “Introduction: Memory and History,” History and Anthropology 2 (1986): 207-26.

[2] За взаимоотношението между индивидуалната и колективна памет виж Wachtel, “Introduction,” 215, 220.

[3] Тасос Хаджианастасиу подготвя докторска дисертация върху гръцката съпротива срещу българите в този район по време на окупацията.

[4] Користи и Доксато, две големи села, които през изследвания период са били доста добре икономически и културно развити, се намират съответно на 5 и 10 километра от центъра на общината, град Драма.

[5] Доксато е бил обстрелван от българската армия, оттегляща се пред настъпващата гръцка армия, по време на Втората балканска война на 13 юли 1913, при което са загинали множество жители, включително жени и деца. По време на Първата световна война, от 1916 до 1918, когато регионът е под българска окупация, повечето мъже от Доксато и Користи са били задържани като заложници в България, където мнозинството от тях са загинали в резултат на малтретиране, глад или болести. Някои от тях са се завърнали, но от 525-те заложници от Користи са се върнали по-малко от 50. Ето защо в почти всяко семейство тук има жертви. Характерни за белезите, оставени върху личното и колективно съзнание от тези събития, са различните народни песни, създадени през това време, основно от жени (съпруги, майки и сестри), които са останали у дома. За повече информация по тази тема виж Bulgarian Cruelty in Eastern Macedonia and Thrace, 1912-1913 (Athens 1914) (in Greek); American Red Cross Commission to Greece, The Typhus Epidemic in Eastern Macedonia by Major Samuel J. Walker (Athens, 1919); Rapports et enquêtes de la commission interalliée sur les violations du droit des gens commises en Macédoine Orie?itale par les armées bulgares (Nancy-Paris and Strasburg, 1919); Ministère des Affaires Etrangères et des Cultes, La vérité sur les accusations contre la Bulgarie, vol. 2, (Sofia, 1913).

[6] Изследването е направено в края на 1990-те години. Бел. пр.

[7] Тоест бунтовете, подбудени от местния клон на Гръцката комунистическа партия в Драма, които се случват в околността на 28-29 септември 1941. Бунтът избухва първоначално в Доксато, където гърците от селото и от съседното Користи атакуват със стрелба полицейския участък, при което са убити шест или седем български полицаи. В Користи други въстаници събират мъже и се оттеглят в планините. Въстанието е жестоко смазано. Всички негови водачи са убити или в бой, или при опити да избягат в германско-окупираната зона. Българските репресивни мерки са много жестоки и понесени най-вече от хора, които нямат нищо общо с въстанието, тъй като реалните организатори са забягнали в планините. На 29 септември в Доксато са екзекутирани 350 мъже, разделени на групи по десет. На 30 септември в Користи 135 мъже са екзекутирани в обща яма извън селото. След въстанието и в двете села започва период на терор: арести, обиски на домове, физическо насилие над жителите. Бел. авт.

[8] Книгата на Анастасия Каракасиду „Житни поля, кървави хълмове“ (Сиела, София 2012) хвърля определена светлина върху тази силно оспорвана част от отношенията между двете съседни страни. Бел. пр.

Ксантипи Котзагеорги-Зимари е гръцка антроположка и изследователка на най-новата гръцка/македонска история.
Посетители: 89

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 14 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици