Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 72% (13 гласувания)


2015 02 Russia EU

Европейският галапагоски ред

Фактът, че европейците виждат в себе си модел за останалия свят едва ли може да учуди някого. В продължение на последните 300 години Европа се намираше в центъра на световните събития. През 1914 европейският ред беше световен ред, зададен от интересите, амбициите и съперничествата на европейските империи. Първата световна война се е наричала също и Европейска война. През 1919, макар и световният ред да започва да се променя от американския президент Удро Уилсън, той схваща целия свят като резултат от промените на европейския континент[1]. Дори по времето на Студената война, когато глобалните свръхсили не са европейски сили, порядъкът все пак се концентрира върху контрола над Европа и надпреварата между демократичния капитализъм и съветския комунизъм като битка между европейски идеологии.

Едва през 1989–91 се породи европейският модел на международно поведение, основаващ се на поредица от предпоставки и практики, радикално различаващи се от глобалния ред. В Китай през август 1989 комунистическите власти смазаха продемократичното движение. През същата година в Европа управляващите комунисти се съгласиха на мирно предаване на властта, отхвърляйки прилагането на сила като легитимен политически инструмент. В този момент Европа провъзгласи своето различие от останалия свят. „Онова, което стигна до края си през 1989“, писа британският дипломат Робърт Купър, обобщавайки новата ситуация, „беше не просто Студената война или дори Втората световна война. В Европа (и може би не само в Европа), настъпи край на политическите системи от имперски тип: системите, основаващи се на взаимно сдържане и баланс, които бяха се крепили в продължение на три века“.[2]

Ключовите елементи на този нов европейски ред бяха високоразвита система на взаимно вмешателство във вътрешните работи на различните страни, както и безопасност, основаваща се откритост и прозрачност. Новата постмодерна система не се основаваше на баланс на силите, нито пък подчертаваше суверенитета или разделението между външната и вътрешна политики. Тя отхвърляше прилагането на сила като инструмент за урегулирането на конфликти, изисквайки увеличаване на взаимозависимостта между европейските държави. Постмодерният европейски ред не се интересуваше от промяна на границите в Европа или от създаване на нови държави, както това се случи след Първата световна война. Той не се опитваше да преселва хора, както стана след Втората световна война. Напротив, след 1989 амбицията на Европа беше да промени естеството на самите граници, да ги отвори за придвижване на капитали, хора, стоки и идеи. Новият европейски ред се различаваше от всички предишни следвоенни порядки. Студената война завърши без мирен договор и без парад на победата. Новият ред беше обявен за обща победа на Запада и руския народ. Освен това на него се гледаше като на трансформативен. Преправянето на Европа доби формата на разширяване на западните институции, повечето от тях създадени за един двуполюсен свят. Обединението на Германия се превърна в модел за обединението на Европа. Географските карти излязоха от мода – те бяха заменени от икономически диаграми, документиращи финансовата и търговска взаимозависимост на Европа и благосъстоянието на европейските държави.

Европейците осъзнаваха особената природа на своя ред, но те бяха и убедени в неговото универсално естество. От Световната търговска организация до Протокола от Киото и от Международната търговска камара до „Задължението да се защищава“[3], европейските норми изглежда се намираха във възход. Европейците бяха убедени, че икономическата взаимозависимост и общият стил на живот ще се превърнат в доминиращ източник на сигурност в света от утре.

Опиянен от собствените си нововъведения, ЕС все повече се откъсваше от останалите сили – и виждаше само случаите, в които другите не се придържаха към европейските стандарти, вместо да се опитва да разбира различните им перспективи. Това се отнасяше до съседите на ЕС, до други велики сили като например Китай и дори до съюзници като Съединените щати. А претенцията на европейския проект да бъде едновременно и изключителен, и универсален, направи невъзможно за европейците да приемат каквито и да било алтернативни интеграционни проекти на своя континент.

Присъединяването на Крим към Русия внезапно накара европейците да осъзнаят, че, макар и политическият проект на ЕС да е достоен за възхищение, той едва ли ще стане универсален или дори ще бъде възприет от мнозина от най-близките съседи. Този опит е подобен на онзи, преживян от японските технологически компании. Преди няколко години тези компании започнаха да разбират, че макар и Япония да прави най-добрите 3G телефони в света, те не могат да намерят глобален прием, понеже останалата част от света не може да стигне до нивото на технически нововъведения, необходимо, за да се използват тези „перфектни“ устройства. Това явление получи названието японски „галапагоски синдром“.[4] Такеши Натсуно, който преподава в токийския университет Кейо, разказва пред Ню Йорк Таймс, че „японските телефони са като онези географски ограничени видове, които Дарвин е видял на Галапагоските острови – фантастично еволюирали и различни от роднините си на материка.“ Вместо да се окажат прекалено големи, за да могат да пропаднат, японските телефони са станали прекалено перфектни, за да могат да успеят. А сега Европа е изправена пред своя „галапагоски момент“. Може да се окаже, че постмодерният европейски ред е станал толкова напреднал и толкова специфичен за своята околна среда, че е невъзможно за други да го последват. Той е еволюирал в затворена екосистема, защитена против по-мускулестия, „модерен“ свят, в който живеят повечето хора. След Крим европейците бяха принудени да мислят за това как да посрещнат руската агресия. Но още по-трудно ще бъде да се измисли какъв точно може да бъде европейският ред сега, когато европейският универсализъм се е превърнал в един вид местна особеност. И дали защитата на крехката европейска околна среда не е по-наложителна днес, вместо да се мечтае за това как могат да бъдат променени другите?

Крепостта Русия

„Победителят не изпитва любопитство“, беше писал Карл Шмит. И това е може би особено вярно по адрес на победители, които биха искали да вярват, че победени не е имало, и че няма защо да се безпокоим от евентуалната им ответна реакция. По време на Студената война западните центрове усърдно анализираха всяко парченце информация, което идеше откъм Кремъл, изпълнени от желание да разберат как функционира съветският ум. След 1989, закътани в постмодерната си екосистема, европейците изгубиха любопитството си към начина, по който Русия вижда света и собственото си място в него. Те не успяха да схванат интензивността на моралното негодувание, с което Русия реагираше срещу ръководения от Запада европейски ред, понеже предпочитаха да разглеждат руско-европейските отношения като взаимно изгодни. Те не можеха да разберат, че онова, което им изглежда като възможно най-добрия ред, за мнозина руснаци изглежда както нещо колкото лицемерно, толкова и нестабилно.

Влюбен в собствения си успех, ЕС не успя да разбере също, че онова, което самите те разглеждаха като нещо щедро и доброжелателно – една почти тревопасна сила – би могло да бъде разглеждано от другите като заплаха. Европейските политици бяха убедили самите себе си, че в действителност Русия се безпокои единствено от Китай и разпространението на радикалния ислям, и че безкрайните ѝ оплаквания по повод разширяването на НАТО или американската противоракетна защитна система в Европа са просто форма на популярно развлечение, отправено към местната публика. Присъединяването на Крим показа, че Западът е разбрал Русия погрешно, и то в няколко различни направления.

Първо, европейците погрешно бяха схванали като израз на одобрение простата неспособност на Русия да блокира създаването на реда, установен след края на Студената война. Те погрешно възприеха слабостта като преобръщане в собствената вяра. След 1989 не Русия, а Съветският съюз прие европейския модел. За късните съветски ръководители разпространението на европейския ред на мека суверенност и икономическа взаимозависимост беше единственият начин да се защити тяхната империя от напора на различните съветски републики към независимост. Изправен пред избора между постмодернизма и пълния разпад, президентът Горбачов избра постмодернизма и подписа Парижката харта за Нова Европа с нейната визия за общ европейски дом.

Значи именно Съветският съюз, а не Русия, мълчаливо позволи на НАТО да включи в състава си Германската демократическа република. За разлика от Съветския съюз, пост-съветска Русия се отнася с подозрение към каквито и да било пост-национални констелации, като вместо това се придържа към класическата концепция за суверенността от деветнадесети век. Онова, което прави Русия различна от ЕС – и от Съветския съюз на Горбачов – е нейното убеждение, че суверенитетът е не юридическа конструкция, а по-скоро способност за действие. Както отбеляза по незабравим начин Владислав Сурков, главният идеолог на Путин, „суверенитетът е политическият синоним за конкурентоспособност“.[5] А това предполага икономическа независимост, военна сила и културна идентичност.

През 1993 руският класицист и аматьор-велик-стратег, Вадим Цимбурски, публикува важен труд под название „Островът Русия“.[6] Геополитическата съдба на Русия, аргументира той, е да бъде остров, който може да оцелее най-добре, ако се откъсне от Европа. Според неговото гледище Русия трябва да скъса с наследството на нейните „три европейски века“ и да разбере, че опитът или да копира Европа (както самият той разбира руския империализъм), или да се присъедини към Европа, неизбежно ще завърши с трагедия. Във време, в което глобализацията дестабилизира света, пише той, единствената реална опция пред Русия е да се фокусира върху собствения си Далечен Изток и вътрешното си развитие. Русия е прекалено слаба и разпокъсана, за да има шансове за успех в един глобализиран свят. Вместо това тя трябва да се опитва да изгради „цивилизационна държава“ или „затворена идентичност“, която се възползва от благата на глобалната икономика, но чиято вътрешна политика е изолирана от външни влияния. Създаването именно на този вид „държава в дебела черупка“ е основната цел на Путин. Той никога не е бил особено заинтересуван от евентуално присъединяване към Запада. Москва не се интересува от подражаване на западните ценности, но пък с ентусиазъм се стреми да имитира международното поведение на САЩ.

Второ, европейците предпоставяха, че интеграцията на Русия в световната икономика ще доведе до появата и на по-сдържана външна политика. Европейските водачи и европейската публика повярваха на карикатурни изображения на путиновите елити. Историите за всеобща корупция и цинизъм убедиха европейците, че елитите на Путин ще се съпротивяват срещу всичко, което би могло да постави в опасност техните бизнес-интереси. Тази визия за „Корпорацията Русия“ се оказа погрешна. Руските елити са алчни и корумпирани, но някои от тях си мечтаят и за триумфално завръщане на Русия на глобалната сцена. И макар че много малко руснаци копнеят за завръщане на съветския комунизъм, мнозинството изпитва носталгия по статуса на Съветския съюз на свръхсила и „държава, която можеше да бъде уважавана“. Руските елити, повече от европейските, са склонни да размислят върху ролята си в историята и да комбинират меркантилизма с месианизма. Естеството на путиновия ревизионизъм е далеч по-дълбоко, отколкото европейците осъзнаваха. За Путин краят на Съветския съюз не беше историческа необходимост, той по-скоро беше причинен от провала на съветското ръководство.

Трето, европейците не успяха в достатъчна степен да оценят психологическото влияние на „цветните революции“ и глобалната финансова криза върху Русия. Оранжевата революция в Украйна беше путиновият 11 септември. Оттогава насам руският президент разглежда направляваните отдалеч улични протести като най-важна заплаха за режима си. Кремъл е убеден, че всички цветни революции в пост-съветското пространство, включително и протестите в Русия, са били замислени, спонсорирани и ръководени от Вашингтон. Финансовата криза от 2009, от друга страна, накара Путин да вярва, че глобализацията се намира в отстъпление и че една велика сила в пост-кризисния свят трябва да притежава свой собствен икономически регион. Действията на Путин в Украйна може и да приличат на имперската руска политика от 19 век, но в действителност те са част от един световен, от двадесет и първи век, бунт против глобализацията. Но пълзящата заплаха, от която Путин се опасява, е насочена против руската политическа идентичност, а не толкова срещу нейната териториална цялост. Не е за учудване, че присъствието на ЕС в пост-съветското пространство се разглежда от Москва като също толкова мощна заплаха, колкото е и разширението на НАТО. Кремъл е обезпокоен както от опитите на Запада да промени „културния код“ на Русия, колкото и от изгледите НАТО да поеме контрола над военноморската руска база в Севастопол.

Четвърто, Европа сгреши при изчисляването на собственото си предимство в сила. Западните анализи, сравняващи Запада и Русия, бяха пълни с цифри и диаграми, демонстриращи предимствата на Запада в икономиката, технологическото развитие или дори военните разходи. Но, ако и да е вярно, че Западът е по-силен от Русия, европейците пренебрегнаха онова, което Дейвид Брукс нарича „бунтът на слабите“.[7] Според една забележителна харвардска студия, по време на асиметричните войни, водени между 1800 и 1849, слабата страна е постигала целите си само в 12 процента от случаите. (Силата се измерва в брой войници и обхват на стрелкова мощ). Но във войните, водени между 1950 и 1998, слабата страна е имала успех в удивителни 55 процента от случаите.[8] Обичайното обяснение за това несъответствие между успех и сила е, че – особено през втората половина на двадесети век – по-слабата страна не се нуждае от това да победи или унищожи врага, а само да удържи позициите си, обикновено на собствена земя. Страната, намираща се в по-тежко положение, трябва само да вреди на чуждата военна машина и да изчаква, докато нейният номинално по-силен противник изгуби политическите възможности да продължава борбата. Когато става дума за локални конфликти, силата и слабостта са трудни за измерване.

Накрая, европейците не успяха да разберат до каква степен Путин се чувства уязвим у дома. Неговият договор с обществото се основава на условието за постоянно подобряване на материалното положение на средния руски жител, в замяна на оттеглянето на гражданите от областта на политиката. Всичко това се срути по време на московската зима на недоволството през 2012. Руснаците се политизираха и излязоха по улиците в знак на протест. Путин беше убеден, че Западът преследва политика на смяна на режима и използва уличните протести за тази цел.

Когато за пръв път дойде на власт, Путин обеща да се измъкне от ноктите на международните финансови институции. Той се почувства уверен в победата си когато, през 2006, Русия изплати външните си задължения и успя да създаде големи валутни резерви. Но зимата на протестите, съпровождаща завръщането му на власт като президент, разкри една нова уязвимост. Когато членовете на елита го посъветваха да преговаря с протестиращите, той реши, че културната и финансова зависимост на руските елити от Запада излагат режима му на нови опасности. Оттук нататък негов най-голям приоритет стана „национализацията“ на тези елити. Импровизираният украински гамбит на Путин се обяснява по-добре чрез страха на Кремъл от смяна на режима чрез направлявани отвън улични протести, отколкото чрез страха пред разширяването на НАТО. В този смисъл „Оккупай Крым“ беше логичният отговор на Москва срещу движението „Оккупай Абай“. Ето защо именно вътрешната политика на Кремъл, много повече от руските съображения за сигурност, се намира в основата на московския външнополитически ревизионизъм. Путин трябваше да завземе Крим, за да може да удържи собствените си елити. Той трябваше да си вземе Украйна. Докато Западът съсредоточи вниманието си върху страха на Путин от либералната и демократична Русия, неговият най-голям страх всъщност е онзи от загубата на руските националисти, които не биха му простили отказа от Украйна.

Русия търси нов европейски ред вече в продължение на повече от десет години – и то такъв, който да осигури оцеляването на режима дори и след Путин. Но онова, което Путин иска от Запада е нещо, което последният нито желае, нито пък може да му обещае. През 1943 Йосиф Сталин разтури Комунистическия интернационал, за да убеди Съюзниците, че основният му приоритет е победата над нацистка Германия, а не триумфа на комунистическата революция. Путин се надяваше, че по някакъв подобен начин Западът ще сложи край на своята политика за разпространяване на демокрацията. Той иска обещание, че Кремъл няма да бъде конфронтиран от гневни протести по улиците на Москва и Минск, и че западните правителства, както и западните медии, ще осъждат, а не поддържат, всякакви протести. Но за негово нещастие това не е нещо, което Западът би могъл да обещае или изпълни. Не съществува нещо подобно на „Демократичен интернационал“, който да разпространява демокрация по начина, по който Коминтернът поддържаше международната революция – а онова, което не съществува, не може и да бъде разтурено. И, което е още по-важно, спонтанните масови протести се увеличават както в демократичните, така и в недемократичните общества. Само през последните пет месеца са избухнали повече от 70 масови протеста в 70 страни. Гневните граждани са в настъпление по целия свят.

В този смисъл кремълското нарушаване на целостта на Украйна не обозначаваше някакво начало на криза за европейския ред от времето след Студената война, а по-скоро последната фаза от една дълго продължаваща криза. Въпросът сега е: какво точно трябва да прави Европа пред лицето на това отхвърляне? Как трябва Европа да реагира на буквалната атака срещу нейните принципи и модел?

Капанът на санкциите

ЕС беше прав да наложи строги санкции срещу Русия, но опасността от този режим на санкции се състои не в това, че той няма да проработи, а че в края на краищата може да проработи прекалено добре. В това се състои основната особеност на европейския капан на санкциите.

Изправен пред руската анексия на Крим и ролята на Кремъл при дестабилизацията на източна Украйна, Западът нямаше друг избор освен да реагира енергично. Един по-слаб отговор би насърчил още повече агресията от страна на Москва, както и още по-голямо разцепление вътре в ЕС. Онези, които виждат в приглушената реакция на Запада срещу Руско-грузинската война една от причините за дързостта на Кремъл при украинския гамбит, без съмнение имат своите основания.

Но колкото по-ефективни са санкциите в отслабването на руската икономика, толкова по-вероятно става те да подкопаят по-мащабните цели на ЕС. Макар САЩ и ЕС да са на еднакво мнение, че съвместните санкции са най-добрият избор на действие, те нямат обща концепция за това какво очакват да постигнат чрез тях. Дали санкциите са инструмент, чрез който Русия трябва да бъде принудена да прекрати директната си помощ за бунтовниците от източна Украйна? Ще я накарат ли да се изтегли от Крим? Биха ли могли да доведат до смяна на режима? И дали една по-слаба Русия ще бъде заедно с това и по-малко агресивна Русия?

За момента не изглежда санкциите да са успели да променят поведението на Русия в източна Украйна, а само малцина вярват, че те ще убедят Русия да върне обратно Крим. Ако пък стратегията цели смяна на режима, то е малко вероятно санкциите да успеят, поне в кратко- и средносрочна перспектива. Но дори и да успеят, то дали една пост-путинова Русия ще бъде и една прозападна Русия? „Невъзможно е да се каже кога системата ще падне“, казва Глеб Павловски, бивш съветник на Путин, „но когато падне, тя ще го направи само за един ден. И онази, която я замени, ще бъде точно копие на сегашната“.[9]

Би било голяма грешка за европейските лидери да повярват, че биха могли да се отнасят към Русия по начина, по който се отнесоха към Сърбия през 1990-те. И това е така не просто защото Русия е атомна сила, но също и поради факта, че болшинството от руското общество не вижда себе си като част от европейския проект.

Парадоксът на руския изолационизъм се състои в това, че, колкото по-ефективни са санкциите, толкова повече те подкопават дългосрочните цели на ЕС.[10]

По-очевидно е, че санкциите улесняват плановете на Путин за намаляване на зависимостта на Русия от Запада. През ранните 1960 години Съветите издигнаха стена през центъра на Берлин, за да изолират Източна Германия от Запада. Но Путин не може да престане да търгува със света, нито пък може да предложи идеология, която да убеди руснаците, че в тяхната възхитителна изолация бъдещето ще им принадлежи. Вместо това той е взел урок от любимото си джудо и е решил да използва силата на Запада срещу самия него. Руските служители, които първоначално се съпротивяваха на заповедта на президента си да върнат обратно парите си от западните банки, го правят сега поради западните санкции. Икономическата цена на санкциите ще позволи на Путин да скрие провалите на кремълските икономически политики. Освен това санкциите позволяват на Путин да продължава натиска за направлявана изолация от глобализацията чрез политики, предназначени да национализират Интернет, да забранят чуждо притежание на медии и да ограничат пътуванията.[11] Нещо повече, санкциите, насочени срещу клиентите на Путин, маргинализират също и прозападните членове на руския елит. „Вие [на Запад] си мислите, че санкциите ще разединят елита и принудят Путин да промени курса, но това няма да се случи“, каза пред Financial Times един руски милиардер-инвеститор. „Напротив, вие ще разрушите онези в Русия, които са приятели на Запада. Силовиците днес са по-силни от всякога“.[12]

Санкциите подпомагат Путин в усилията му да ориентира руската търговия в посока, различна от Запада. В една статия на независимата агенция Брюгел, публикувана на 30 септември 2014, Силвия Мерлер показва, че докато директните инвестиции от Европа в Русия са намалели с 63 процента през последните три тримесечия пред март 2014, съответните инвестиции от Азия – най-вече Китай – са нараснали с 560 процента през първото тримесечие на 2014 (при което съотношението все още си остава 2,9 срещу 1,2 милиарда долара, бел. пр.).[13] А това е не само знак, че Русия е имала известен успех в преориентирането на географията на своите капитални потоци през ранната 2014. Освен това Китайската национална банка е открила директна кредитна линия за три от големите руски банки, санкционирани от Запада.

Налице е освен това и опасност, че санкциите биха могли да окуражат Русия да се състезава със Запада по-скоро на военна, отколкото на икономическа основа.[14] Един от големите и не особено известни успехи на Европейската политика за добросъседство се състои в това, че тя преформатира геополитическата конкуренция в Източна Европа. ЕС се опита да трансформира периферията си чрез икономическа и социална интеграция. И макар че европейската политика нямаше сериозно трансформативно влияние върху слабите политики на неговите съседни страни, първоначално тя успешно преоформи руската външна политика. След Оранжевата революция Русия се опита да се съревновава в Украйна и други пост-съветски държави, използвайки собствената си представа за мека власт (насърчения и наказания, тоест интеграция в стил ЕС). Но тази трансформация е деликатна и вече завяхваща. Русия е по-малко склонна от други нови сили да мисли икономически. Фактът, че Русия има неконкурентоспособна, едноизмерна икономика и мощна военна машина (руската армия планира да модернизира 70 процента от въоръженията си до 2020), я прави много по-склонна към политически авантюри от която и да било сред останалите пораждащи се глобални сили.

Накрая, санкциите на Запада биха могли да ускорят западането на самата международна система, която той се опитва да поддържа. В продължение на последните няколко десетилетия западните сили упражняваха политическо влияние чрез заплахата да изхвърлят определени нации вън от глобалната икономика – както например го направиха, използвайки санкциите, за да поставят на колене иранската, бурманска и сръбска икономики. Бивши западни колонии като Индия, Китай и Бразилия са недоволни от това как Западът използва глобалните институции за прокарване на собствените си интереси. И те са все по-склонни, а и способни, да заобикалят международните институции, като създават алтернативни договорености. Например, на срещата на високо равнище, проведена от страните от групата BRICS[15] през лятото на 2014, тези сили се съгласиха да създадат нова развойна банка и валутен фонд, със седалище в Шанхай, очевидно предназначени да служат като противотежест на Световната банка и Международния валутен фонд. На срещата G20, същите страни оформиха нова закрита общност, с цел подпомагане на антизападния дневен ред. Ако Западът сега се опитва да използва тези институции за действия против Русия, той може да провокира новите сили към допълнително, по-тясно обединение. На същата среща на BRICS, Путин настояваше за мерки, предназначени да изолират новите сили от „санкционни атаки“ на САЩ, и предотвратяване на „тормоза над страни, които не са съгласни“ със САЩ и техните съюзници.[16] Така че, когато стане дума за ефекта от санкциите, Западът трябва да гледа не само вредата, нанесена на руската икономика, но да се тревожи и от предизвикателството, което те отправят към глобалната легитимност на институциите, които същият този Запад е изградил.

Санкциите може да дадат на Путин крепостта Русия, която той си желае, като заедно с това отслабват основите на международната система. ЕС няма да бъде в състояние да придаде последователност на политиката си към Русия, докато не започне да мисли отвъд рамките на настоящото противопоставяне и не си изработи по-ясна визия за политическия ред, който се опитва да поддържа по оспорваните граници на собственото си постмодерно пространство.

Преосмислянето на европейския ред

Кризата на европейския ред е в много отношения криза на европейското политическо въображение. За европейците е трудно да осъзнаят, че е възможно някоя нация да не си мечтае да се присъедини към ЕС или да не се възползва от неговата нормативно-правова база.

И макар че Брюксел е постигнал ограничено разбиране за пост-съветското пространство, той е склонен да говори от името на гражданското общество в тези страни по същия начин, по който Съветската комунистическа партия говореше от името на западната работническа класа. Освен това ЕС не успява да направи разлика между собствената си сила да привлича и силата да трансформира обществата по периферията на Европа. Ако киевският Майдан беше мощна демонстрация за способността на ЕС да запленява въображенията на гражданите, то политическите и социални събития в България, Румъния или на Балканите изобщо, демонстрираха границите на трансформативната сила на Съюза.

Основното предизвикателство на настоящата криза се състои в това, че Брюксел се нуждае от конципиране на нова политика към Москва, и то такава, която не се стреми да направи от Русия страна като нас, а да създаде структура, която да оформи една Русия, с която бихме могли да живеем.

Има някои полезни уроци, които Европа може да извлече от начина, по който САЩ направляват отношенията си с Китай – една комбинация от включване и баланс. Китай е прекалено силно вплетен в глобалната система, за да може да бъде „сдръжан“, но вече става все по-ясно, че „обвързването“ също не е отговор. Американският политически анализатор Джошуа Купър Рамо предлага идеята за „коеволюция“ като мисловна рамка на тази сложна взаимовръзка. Чрез това понятие, описано за пръв път в Произход на видовете на Дарвин, се описват ситуации, при които два (или повече) вида оказват реципрочно влияние върху взаимните си еволюции.

Напълно правомерно, тази концепция може да помогне на Европа да запази постмодерния си Галапагоски ред в един свят, в който Русия също се опитва да създаде свой собствен ред.

Разбира се, налице са сериозни различия при отношенията между ЕС и една западаща Русия, от една страна, и онези между САЩ и Китай – две велики сили, и двете живеещи с убеждението, че историята е на тяхна страна. Въпреки това, аналогията на „коеволюцията“ с Китай може да бъде полезна за ЕС, тъй като тя преосмисля европейския ред. Коеволюцията признава, че и САЩ, и Китай са както независими, така и намиращи се в конкуренция едни с други. Тя изхожда от предпоставката, че тези две сили могат да приемат различията помежду си, но заедно с това и да положат граници на поведение, които и двете страни намират за екзистенциално заплашителни. Страните си взаимодействат, чрез смесица от институционни договорености (чрез Световната търговска организация и G20), но и се заобикалят едни други (чрез Шанхайската организация за сътрудничество и Тихоокеанското партньорство, от друга).

Сега ЕС се нуждае от намиране на европейски вариант на „коеволюцията“, който да му позволи както съвместно съществуване, така и изработване на набор от функциониращи червени линии за Русия – в момент, в който руските войски се намират на територията на Украйна. Това би могло да има три основни измерения: сдържане и гаранции за сигурност за териториалната цялост на неговите страни-членки, както и открита защита на държавите на европейския континент; прочистване (decontamination) на постмодерния модел на ЕС чрез засилване на ценностно-ориентирани институции; разведряване на международните отношения чрез политика на признание и сътрудничество с Евразийския икономически съюз, чието създаване е насрочено за 1 януари 2015 г.

Срещата на високо равнище на НАТО в Уейлс представя перспективата за една възможна сдържаща опора като част от по-всеобхватната стратегия на ЕС. Когато става дума за сигурност, НАТО ще продължава да си остава неин основен източник в света на ЕС – факт, който беше потвърден тази година. Най-голямото предизвикателство ще продължава да бъде разубеждаването на Русия от предприемане на действия в страни, намиращи се извън НАТО. Създаването на енергиен съюз на ЕС и намаляването на зависимостта на ЕС от енергийните ресурси на Русия също е част от стратегията на ЕС за сдържане. Но действията на Русия в Украйна предлагат най-добрата илюстрация за това, че традиционната политика на сдържане не е достатъчна, когато сме изправени пред политика на разрив.

Втората опора на една възможна стратегия на ЕС включва засилването и защищаването на постмодерния ред вътре в самия ЕС. Важна част от това е правенето на разграничение между „сърцевинните“ ценностни институции на постмодерния ред (като ЕС и Съвета на Европа) и „мостовите“ институции (като Организацията за сигурност и сътрудничество или ООН), които ни позволяват да си взаимодействаме със сили, които не споделят същите ценности. Европейските лидери трябва да направят сърцевинните институции по-дисциплинирани и по-твърди, като заедно с това правят мостовите институции по-гъвкави и по-адаптивни.

Членството на Русия в Съвета на Европа например не доведе до нейна „либерализация“, а напротив – до парализа на Съвета. Поучителен е фактът, че наскоро Парламентарната асамблея на Съвета на Европа гласува в подкрепа на твърдението, че в Азърбайджан нямало политически затворници. Ако това продължи така, то ЕС трябва да обмисли стъпки за евентуалното изключване на страни като Русия и Азърбайджан от Съвета. Това не е лесно решение, тъй като Европейската конвенция по правата на човека (ЕКПЧ) е една от малкото институции, реално защищаващи индивидуалните човешки права в Русия, но ЕС ще трябва да балансира това с опасността от постепенно размиване на базисните принципи на Съвета. Ние можем и трябва да запазваме идеята, че някой ден ЕКПЧ ще бъде базата на цяла Европа (включително Русия и Южен Кавказ). Но не си помагаме с нищо, ако се преструваме, че това вече е станало в наши дни.“[17]

Наложителната необходимост от прочистването на ценностно-базираните институции произлиза от нарастващата популярност на путиновата представа за „суверенна демокрация“ сред някои от членовете на ЕС. Например унгарският премиер-министър Виктор Орбан заяви наскоро: „Ние търсим и ще направим всичко възможно да намерим – разделяйки се със западноевропейските догми, ставайки независими от тях – форма на общностна организация, която да ни направи конкурентоспособни в това велико всемирно състезание.“[18] За Орбан Путин изглежда силен и решителен, а европейските демокрации изглеждат объркани. ЕС трябва да убеди Орбан, че путиновият модел може и да функционира извън ЕС, но не и вътре в него, и че е време Унгария да направи избора си.

Когато става дума за дългосрочните отношения с Русия, мисленето почти не е започнало да се променя. През последните няколко месеца западните политици мислеха за това как да заставят Русия да промени политиките си в Украйна. Но какво ще последва след това? И дали западните политики към Русия трябва да се ограничават единствено с Украйна? Приказките за „сдържане“ отново стават нещо обичайно. Но как би могло да изглежда сдържането в нашия взаимозависим свят? Да престанем да търгуваме с частни руски компании, да забраним на руски туристи да ни посещават? „Сдържането“ звучи многообещаващо, но си остава загадка.

Западът никога не може да признае присъединяването на Крим, така както никога не е признавал и окупацията на Балтийските страни от Съветския съюз, и той ще трябва да поддържа санкции против онези, които извличат изгода от окупацията. Но простото поддържане на широки санкции, с надеждата, че някой ден Русия ще се откаже от политиките си и ще върне Крим на Украйна, също не е вариант.

Русия е прекалено голяма, прекалено важна и прекалено включена в международните институции, за да има изгледи да я изолираме в съгласие със собствените си условия. И, което е по-важно, Путин не се страхува от изолацията; напротив, той я приветства. Изолацията или самоизолацията на Русия не в интерес на ЕС. Тя би могла да изостри някои от разногласията между страните-членки. Би могла и да намали конкурентоспособността на ЕС на глобалния пазар. Накрая, тя би могла да осъди Украйна на перманентна нестабилност.

Санкциите бяха необходими, за да се отговори на руското нахлуване и те предоставиха на Запада определени лостове за управляване на ситуацията. Тези лостове трябва да бъдат използвани, за да се пренесе конфликта в Донбас от бойното поле на масата за преговори. Но когато ЕС стигне до масата, той ще има нужда от стратегия за подновен ангажимент с Русия.

Тази криза започна от един спор върху това дали Украйна ще се присъедини към инициативата на ЕС за Източно партньорство или към руския Евразийски икономически съюз (ЕИС). Парадоксът на настоящата ситуация се състои в това, че сега – когато Русия спечели Крим и изгуби Украйна – най-добрата надежда за ЕС е в това, че установяването на работещи взаимоотношения с Русия може да бъде осъществено именно чрез ангажиране с ЕИС.

Неспособността да се разпознае предоставената възможност, идеща от путиновия проект за ЕИС, е част от самото ядро на настоящата криза. Създаването на ЕИС е мощна демонстрация на меката власт на ЕС – това е опит от страна на Москва да се добие статус и признание чрез имитиране на институциите и структурата на ЕС. То предлага ангажимент в съгласие с условията на ЕС – чрез търговски и икономически връзки, а не чрез военно съревнование. И макар че корените му са геополитически, ЕИС има предимството да бъде един включващ, а не артикулиран на езика на руския етнически национализъм, проект. При това той се основава на принципа на икономическата взаимозависимост. В хода на отвръщането на Русия от Европа, ЕИС е точно онзи вид проект, който самият Брюксел би трябвало да е изобретил, ако той не би вече съществувал. Той трябва да бъде привлекателен за ЕС, не защото го очаква особен успех, а защото това е единственият проект, способен да отклони Русия от политиката на военен натиск и националистическа реторика. Но вместо да разпознае своето собствено клеймо в ЕИС, Брюксел се обиди от факта на имитацията и пропусна възможността да смекчи наближаващия конфликт с Русия.

Ако ЕС предложи изгледи за сътрудничество с ЕИС, той би изпратил на Москва ясен сигнал, че ЕС признава на Москва правото да има свой собствен интеграционен проект. Той би показал, че един нов европейски ред няма да бъде изграден върху обещанието за никога-не-преставащо разширение на ЕС и НАТО. Вместо това този нов съюз би бил концептуализиран като сътрудничество и конкуренция между два интеграционни проекта, основаващи се на различни философии, но отворени за двойно членство и различни форми на припокриване на сътрудничеството. Той би демонстрирал безпристрастност и би показал на света, че ЕС признава правото на пост-съветските държави да избират интеграционния проект, който сами пожелаят. Именно готовността на ЕС да признае арменския „евразийски избор“ е нещото, което придава на Брюксел легитимността, чрез която да притиска Москва да приеме „европейския избор“ на Молдова и Украйна.

Разбира се, в очите на повечето европейци ЕИС е дефектен проект[19]. Но той може да се окаже най-добрия шанс на ЕС да измести конкуренцията между Русия и Запада обратно в икономическата, вместо във военната област. Нещо повече, ЕИС е интересен входен пункт и защото включва поне някакви ограничения върху правенето на руската политика и властта на Кремъл (всички негови членове – Русия, Казахстан, Беларус, а в бъдеще вероятно Армения и Киргизстан – имат право на вето върху всяка политика). Точно посред ескалиращата конфронтация между Русия и Запада, признанието и сътрудничеството с ЕИС ще позволи на ЕС да развие отношения и Казахстан и Беларус.

Разбира се, ЕИС не е решение на всичко. Но той би могъл да положи начало на преговори върху един нов европейски институционален ред, който да запълни вакуума, оставен след провала на институции, отхвърлени от Москва. Нещо повече, ЕС се нуждае от положителен дневен ред, който да предложи след месеците на скърпване на половинчати отговори срещу руските действия.

Русия зачеркна европейските мечти за бъдеще, в което постмодерният остров би се простирал по протежение на целия континент. Но пък Европа не се намира и в някаква нова Студена война. Онази конфронтация между Москва и Запада се въртеше около въпроса кой би могъл да предложи един „по-добър“ свят. Днешният конфликт между Русия и ЕС се върти около това кой живее в „реалния“ свят. В продължение на 25 години европейците учат на ум и разум една непокорна Русия, като твърдят, че тя е изгубила връзката с реалността. Сега е ред на ЕС да се бори с тежки факти. Европа трябва да фокусира трансформативните си енергии върху консолидацията на собственото си политическо пространство, което сега включва и Украйна, и Молдова, но и да признае „реалния свят“ отвъд собствените си граници. В настоящия момент ЕС не може да се надява да трансформира Русия, но пък трябва да осъзнава и цената, свързана с нейното изолиране. Това е безпорядъкът в самото сърце на новия европейски ред.

Ivan Krystev

Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.

 

Mark Leonard

Марк Леонард е съосновател и директор на European Council on Foreign Relations, първият общоевропейски тинк-танк. Той пише собствена рубрика за Reuters.com и е Председател на Съвета за глобален дневен ред по геоикономика към Световния икономически форум.


© Ivan Krastev, Mark Leonard, ECFR
(Превод и публикация с разрешение на ECFR)

 

Източник – European Council for Foreign relations

 


[1] Adam Tooze, The Deluge: The Great War, America and the Remaking of the Global Order, 1916–1931 (New York: Viking Adult, 2014).

[2] Robert Cooper, The Breaking of Nations (London: Atlantic Books, 2004). Курсивът е на авторите на тукашната статия..

[3]The Responsibility to Protect (RtoP or R2P) – зараждаща се норма на международно поведение, според която суверенитетът не е абсолютно право, а държавите губят някои аспекти от суверенитета си, ако не успеят да защитят населенията си от престъпления, свързани с масово насилие. (Имат се пред вид престъпления като геноцид, престъпления срещу човечеството, военни престъпления и етническо прочистване). Бел. пр.

[4] Hiroko Tabuchi, “Why Japan’s Cellphones Haven’t Gone Global”, the New York Times, 19 July 2009, http://www.nytimes.com/2009/07/20/technology/20cell.html.

[5] “Суверенитет — это политический синоним конкурентоспособности”, реч на Владислав Сурков пред активистите на партията „Единна Русия“, Москва, 7 февруари 2006, http://www.rosbalt.ru/main/2006/03/09/246302.html.

[6] Вадим Цымбурский, «Остров Россия»,, Polis Journal, 1993. (http://www.archipelag.ru/ru_mir/ostrov-rus/cymbur/island_russia/)

[7] David Brooks, “The Revolt of the Weak”, the New York Times, 1 September 2014, available at http://www.nytimes.com/2014/09/02/opinion/david-brooks-the-revolt-of-the-weak.html.

[8] Moisés Naím, The End of Power: From Boardrooms to Battlefields and Churches to States, Why Being in Charge Isn’t What It Used to Be (New York: Basic Books, 2013).

[9] Quoted in Julia Ioffe, “Vladimir Putin Might Fall. We Should Consider What Happens Next”, New Republic, 6 August 2014, available at http://www.newrepublic.com/article/118995/if-sanctions-against-russia-succeed-what-follows-putin.

[10] Санкциите, налагани на Русия, ще намалят Брутния ѝ вътрешен продукт с 1–1,5 процента тази година, а експертите предполагат, че санкциите са дори още по-голяма заплаха от падането на цените на петрола. Руските валутни резерви – вече наченати, за да се подкрепи падащата рубла – се намират на най-ниско ниво от четири години насам, след като през първите шест месеца на 2014 паднаха с 57 милиарда долара, до общо 455 милиарда. Както Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР), така и Международният валутен фонд, занижиха напоследък прогнозите си за икономическото развитие на Русия през 2015. Независимо дали санкциите ще бъдат прекратени през следващата година, свързаната с тях загуба на инвеститорско доверие, общото впечатление за по-висок риск при финансирането на руските банки, повишеното бягство на капитали и по-слабият икономически растеж, вероятно ще се чувстват болезнено от Москва в продължение на много години.

[11] В реч пред Руския национален съвет за сигурност, руският президент обяви готовността на правителството да изгради система за съхранение, чрез която руските онлайн-домейни (такива, завършващи на .ru и .rf) да продължават да функционират в случай на национална криза. С други думи, той обяви намерението на Кремъл да национализира Интернет на руска територия. Руската Дума също гласува за прокарването на закон, който забранява на чужди компании да бъдат мажоритарни собственици в руски медийни компании. Изолационистките политики добиват и чисто физическа форма, тъй като режимът все повече ограничава свободата на руснаците да пътуват. Счита се, че на почти четири милиона държавни служители в момента е забранено да пътуват в чужбина, като особено тясно се имат пред вид работещите в системата на държавния апарат за сигурност (министерствата на вътрешните работи и отбраната, службата на Главния прокурор, както и службата на Федералния шеф на полицията). Виж Maria Lipman, “Putin clamps down on freedom of travel”, European Council on Foreign Relations, 30 October 2014, достъпен на адрес http://www.ecfr.eu/article/commentary_putin_clamps_down_on_freedom_of_travel335; Vladimir Ryzhkov, “Controlling Russia Through Travel Bans”, the Moscow Times, 26 May 2014, достъпен на http://www.themoscowtimes.com/opinion/article/controlling-russians -through-travel-bans/500914.html.

[12] Kathrin Hille, “Sanctions extend influence of hardmen in Putin’s Kremlin”, Financial Times, 18 September 2014, available at http://www.ft.com/intl/cms/s/0/8fcc4068-3f49- 11e4-a5f5-00144feabdc0.html.

[13] Процентите касаят сравнения от година на година. Silvia Merler, “Russian Roulette, reloaded”, Bruegel, 30 September 2014, достъпен на http://www.bruegel.org/nc/blog/detail/article/1443-russian-roulette-reloaded/.

[14] Американският икономист Клифърт Гади прави предположението, че откъсването на Русия от глобалната финансова инфраструктура би могло да доведе до провеждането на руски кибер-атаки срещу глобалната финансова система. Цитирано по Stephen Fidler, “At Valdai Club Meeting in Russia, Divergent Views of Ukrainian Crisis”, the Wall Street Journal, 22 October 2014, достъпен на http://online.wsj.com/articles/at-valdai-club-meeting-in-russia-divergent-views-of-ukrainian-crisis-1414013495.

[15] Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка. Бел. пр.

[16] “Putin Wants Measures to Protect BRICS Nations From U.S. Sanctions”, the Moscow Times, 15 July 2014, достъпен на http://www.themoscowtimes.com/business/article/putin-wants-measures-to -protect-brics-nations-from-u-s-sanctions/503415.html.

[17] Цитат от лична кореспонденция с Гералд Кнаус, която ще бъде представена като част от подготвяна за публикация статия, “Preserving the European Convention on Human Rights”, European Council on Foreign Relations, http://www.ecfr.eu.

[18] Виктор Орбан, реч пред XXV летен университет и младежки лагер в Балваньош, Băile Tuşnad (Tusnádfürdő), 26 юли 2014, достъпен на http://hungarianspectrum.wordpress.com/2014/07/31/viktor-orbans-speech-at-the-xxv-balvanyos-free-summer-university-and-youth-camp-july-26-2014-baile-tusnad-tusnadfurdo/.

[19]Нику Попеску пояснява някои от вътрешните противоречия на проекта на Москва за подновена интеграция на пост-съветското пространство. Руската амбиция за създаване на Евразийски съюз напомня зле прикрит опит за възстановяване на Съветския съюз. Докато ЕС беше начинание на няколко европейски страни, сходни по размери, то очевидно е, че Русия ще доминира в ЕИС (тя ще представлява повече от 90 процента от БВП на съюза) и че съюзът ще функционира като руска сфера на влияние. Икономистите са изчислили, че положителният ефект от тази регионална интеграция ще бъде минимален, тъй като „през двете десетилетия, последвали разпада на СССР, тежестта и важността на Русия като търговски партньор за повечето пост-съветски държави е намаляла драстично. […] В резултат на това ЕС и Китай са по-големи търговски партньори от Русия за всяка пост-съветска страна с изключение на Беларус и Узбекистан.“ Нещо повече, Евразийският съюз е съюз между авторитарни режими, чиято цел е да засилват собствения си авторитаризъм. Виж Nicu Popescu, “Eurasian Union: the real, the imaginary and the likely”, EU Institute for Security Studies, September 2014, available at http://www.iss.europa.eu/uploads/media/CP_132.pdf.

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор
Посетители: 116

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 1 ден
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 2 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 5 дни
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 6 дни
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 1 седмица
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 1 седмица
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 2 седмици
  • Варя Ясникова писа Още
    Прекрасен... преди 2 седмици
  • Борислав Гърдев писа Още
    Моето скромно мнение е,... преди 2 седмици
  • Петър писа Още
    Въобще не е ясно какво... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, важна... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Предлагам мой превод на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сега, в историята на... преди 2 седмици