Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 73% (3 гласувания)

Политиката на убийства в османска Македония през ранния двадесети век

2014 11 andartesТерорът не е извънредно явление нито в Македония, нито в някоя друга част от Османската империя от 19 век. Той е практика, упражнявана от всички, които са се чувствали достатъчно силни да оказват съпротива или да избегнат възмездие. Селяните-християни са лесна плячка за различни разбойници, башибозуци и жандарми, но и за редовната армия – при всички случаи, в които е било удобно за някои от тези нападатели. Военните действия от всякакъв вид или заплахата от такива действия само са умножавали тези случаи. Мобилизираните и въоръжени мъже просто не са могли да устоят на изкушението да грабят, мародерстват и опропастяват съседните си селяни-християни. Това са били най-близките бойни полета, най-лесните за постигане победи, както и най-доходните за водене кампании. Много пъти такива практики са включвали убийства, изнасилвания или отвличания за откуп. Но зад този терор не стои никаква по-висша политика, или поне до времето на арменските кланета от 1896. Те са били част от живота, един продължителен процес, тясно свързан със социалното и икономическо разпадане на Османската империя.

Политиката на терор

Няма съмнение, че политиката на терор, а всъщност на убийства, е била въведена в Македония от българските революционни комитети през късните 1890 години[1]. Каквито и да са били плановете за бъдещето на Македония на техните членове – познати под турското название комитаджии – то със сигурност гърците и сърбите не са били част от тези планове. Този ексклузивен характер може и да не е чак толкова ясен в многото преработки на техните основополагащи документи, но той е напълно очевиден в практиката им[2]. Общото между всички комитети и техните фракции е мълчаливата подкрепа за Българската екзархична църква – факт, който почти не се споменава в литературата за ВМРО[3]. Това не е формален съюз, нито пък мирно съвместно съществуване. Разглеждан от множество идеологически аспекти, той е „нечестив“, но въпреки това – стратегическа необходимост. Присъединяването към Екзархията и напускането на вселенската Патриаршия е не просто символичен жест на някой отделен човек или общност. Според десетата точка от фермана от 1870, чрез който се утвърждава българската Екзархия, преминаването на някоя епархия към новата институция се определя чрез гласуване, ако мнозинство от две трети се обяви за това. През 1890-те такова едно преминаване е важно политическо решение и комитите го знаят много добре. Това е първата крачка по пътя към София или поне ясен знак за противопоставяне срещу Константинопол, Атина и Белград. Очевидно и напълно разбираемо, в случаите със селските общности, особено в оспорваната средна област на Македония, простираща се на юг от Охрид, Крушево, Струмица и Мелник и на север от Костур, Едеса (Воден), Яница и Серес (Сяр), тази крачка е по-важна и по-практическа от съмнителното усвояване на социализма. Областта обхваща не по-малко от девет епархии, към които българите са предявявали претенции още от 1866, но които са били оставени извън екзархическата юрисдикция от 1870 и Българското княжество от 1878.

Разбира се, комитите не планират да избият всички хора, които се противопоставят на Екзархията. Общите наредби, въведени от Портата през късните 1860 в контекста на реформите на Танзимата настояват за секуларизация на комуналната администрация и със сигурност за въвеждане на някои демократични принципи. Епископите вече не могат да налагат волята си неограничено. В резултат на тази новост, както и поради множество други социални и икономически причини, във всяко македонско село се появяват противостоящи страни. Липсата на влиятелни и безспорни първенци – особено в чифлиците – усилва още повече вътрешните напрежения. Всичко, което комитетските водачи трябва да направят, е да манипулират тези напрежения, като привличат на своя страна пораждащите се по това време, гръцки или български образовани елити, които не искат да се връщат по полята и да станат отново селскостопански арендатори като предците си. Такива мъже, в много от случаите синове на свещеници, ако биха имали оръжия, не биха се поколебали да приложат обмислено насилие, за да спечелят на своя страна мнозинството и по този начин да направляват политиките на своите общности[4].

Какво означава фразата „обмислено насилие“ става ясно при запознаването с два британски доклада, написани около 1900: първият изрежда всички убийства, извършени след 1894 от българите срещу гръцко-православните жители на Солунския вилает, а вторият – броят на убитите сърби след 1897. От общо 66 случая на нападения, шестнадесет са извършени срещу притежатели на земя, най-вече селски първенци, дванадесет срещу образователен персонал, единадесет срещу свещеници (16,6%), а четири – срещу търговци[5]. Очевидно е, че изборът на целите не е случаен. Доста сигурно е да се предположи, че някои сръбски и гръцки свещеници и селски първенци са се противопоставяли на българското проникване по-ожесточено, отколкото се е очаквало. И тъй като учителите са социално или роднински свързани с първенците и духовниците, а назначението им се разглежда като указание за определени национални лоялности, те също са определяни като първостепенни цели.

Мащабите на насилието от ранните години на двадесети век са безпрецедентни. Не по-малко от 200 души са убити между януари 1901 и август 1903. След това става още по-лошо. Дори ако изключим жертвите на Илинденското въстание (тоест хората, убити между август и ноември 1903), както и членовете на гръцки и български чети – доколкото това е възможно, тъй като много от тях са местни хора – списъците на убитите си остават изключително дълги. Според британските годишни отчети за политическите престъпления, през следващите 56 месеца са извършени не по-малко от 3.300 убийства (средно почти по 60 убийства месечно) от български, гръцки, румънски и сръбски активисти, както и от държавни сили[6]. 600 други са убити в периода между революцията на Младотурците и Балканските войни (1908-12). 10% от жертвите са с неизяснени национални предпочитания; 53% са определени като българи, 33,5% като гърци. Румънците и сърбите като цяло са не повече от 3,5%. В около 750 случая професията на жертвите е известна: свещениците и селските първенци представляват около 30% от тях. Имайки пред вид социалния им статус, не е много вероятно да е имало много от тях сред останалите 3,360 случая на хора с неизвестно занятие. Ето защо може да се твърди,че те представляват около 5% от всички завършили с убийство нападения за периода от дванадесет години. Сред тези жертви са около 100 свещеници от различни църковни нива, 2/3 от тях гръцко-православни.

Мишените сред духовенството

Ескалацията на насилието очевидно е намалила процента на избраните мишени сред духовенството в целия брой на убитите от 16,6 до около 2,5%. Процентът на духовниците, регистрирани в официалния гръцки списък на ветераните от борбата от 1903-1908 е приблизително същия. И все пак той ми се струва сравнително висок, имайки пред вид, че свещениците, монасите и другите църковни служители не биха могли да представляват повече от 1% от християнското население. Но темите, засягани в тази статия, отиват по-далеч от количественото определяне на загубите, понесени от духовенството в Македония. Те се опитват да обяснят по-конкретно степента на участие на селските наместници и свещеници в гръцко-българската национална борба от гледна точка на комуналните политики и нередовните военни действия.

Свещениците в македонските села не са по-различни от паството си. Те са били селяни и са живеели като селяни. Свещеническият пост е бил най-често наследствен. Той е осигурявал допълнителен приход с неизвестни размери, както и позиция на известен авторитет сред селските първенци, а освен това и ролята на посредник между селската общност и местния епископ. Тези отношения могат да се окажат полезен актив при ръкополагането на сина или племенника, след като почине старият свещеник. Назначаването на член от семейството му като селски учител е друга възможна облага. По правило свещениците не са неграмотни, но разбира се в това отношение има множество изключения: мъже с изтънчени познания, които са пътували много, като папа (поп) Ставро Цами, енорийският наместник на влашко-говорещото село Писодери или напълно неграмотни, като толкова много свещеници от измъчваните от малария чифлици в равнините. Понякога свещениците са служели и като селски учители, но през ранния двадесети век тази практика е доста извънредна, тъй като вече не липсват хора със завършени образования, спонсорирани от различни националистически общества, а понякога и от бюджетите на балканските външни министерства[7].

Проникването на Екзархията в южните части на Македония увеличава позициите на църковните служители от всякакъв вид. Според една оценка от 1891в района на Костур, само 13 от 53 села са напуснали Патриаршията, а в региона на Битоля те са 24 от 100. През 1896 обаче цифрите са нараснали съответно до 26 и 42[8]. Екзархическите общности, според големината и силата си, са изисквали редуващи се богослужения [на двата езика], строяли са собствени църкви, заемали са някоя от съществуващите или дори главната църква в селото, ако са можели. Ако са били малцинство, просто се ограничавали до малките църкви в гробищата. Във всеки случай били ръкополагани нови свещеници, освен ако настоящият – с риск да изгуби службата си или да бъде убит – не избирал страната на Екзархията. Ако не се постигнел компромис, османските власти имали право да заключат оспорваната църква[9]. Разбира се, да се стигне до такова решение не било никак лесно, тъй като от 1872 нататък Екзархическата църква е схизматична институция, анатемосана от Патриарха. Нещо повече – въвеждането на сравнително демократични принципи в управлението на общността не предполага непременно свободно гласуване. Някои семейства, особено големите задруги, притежателите на земя и дюкяни, търговците на дребно, изобщо онези, които плащат по-голямата част от данъците, упражняват влияние, което не отговаря на реалния им брой. Това са локалните патрони. Ако не би било присъствието на въоръжени банди, те може би биха доминирали селските райони и за Екзархията би било много по-трудно да надделее. Но оръжията променят ситуацията радикално. Национализмът и революционните идеи създават един неуморен елит от по-добре образовани хора и амбициозни имигранти, готови да поемат управлението на всяка цена. Понякога само шепа от тях са достатъчни, за да се отправи искане за някоя църква и евентуално да се постигнат ако не редуващи се богослужения, то поне прекъсване на съществуващите такива чрез турска намеса[10].

Свещениците се намират между два огъня и неутралността не съществува като избор. Ако решението им е в полза на Екзархията, от тях се очаква да подпишат съответна петиция до властите и да започнат да почитат Екзарха вместо Патриарха във всичките си богослужения. Очевидно те не могат да останат безучастни; на практика от тях се очаква най-енергична поддръжка за едната или другата страна. Такива решения не се постигат лесно, особено ако общността не може да ги вземе по собствена воля. В такива случаи процедурата е почти стандартна. Някоя българска чета влиза в селото през нощта, отива на посещение при свещеника, събира селяните в църквата и им обяснява тяхната „национална вяра“. След това свещеника, кмета и членовете на съвета се призовават да подпишат декларация, а пазителят на селския печат (мухтар) – да го подпечата. Ако имат време, освен това те карат всички свещеници заедно да извършат екзархическо богослужение, за да бъдат обвързани напълно с новата кауза публично[11]. Среден път няма. Папа Тале, свещеник и учител в селото Сирбси, е убит на място когато отказва да угоди на четата на войвода Сугарев през март 1903[12]. В селото Склитро (Зелениц) дори и един свещеник от Пелопонес (южна Гърция) е „убеден“ да се присъедини към българската църква[13]. Когато пък на сцената се появяват гръцки чети, малко преди Илинден, те следват точно същата практика, понякога при окуражаващото присъствие на епископа на Костур, Германос Каравангелис – млад гръцки духовник, известен с националистическия си плам и твърдото отношение към враговете[14]. Всеки епископ на Патриаршията, ако само гърците спечелят контрола в някое селище, е можел да уволни екзархическия свещеник, ако той е бил назначен от схизматичен епископ[15].

Но дори и под дулата на оръжията присъединяването към схизматичната църква не е лесно решение за хора, известни със силната си привързаност към традициите. От гледна точка на учението и практиките на богослужението, самите селяни едва ли са в състояние да направят голяма разлика. Огромното мнозинство от тях изобщо не могат да разберат богослуженията, изпълнявани на църковнославянски или на елинистки гръцки. Нито набожността, нито религиозните им практики са изложени на някакъв особен риск, особено ако предишният и новият свещеник са едно и също лице. От гледна точка на политиката обаче разликата е огромна, тъй като след декларацията е подписана, от селото вече се очаква да приютява гръцки или български чети, да подготвя местни въоръжени сили и специални скривалища за оръжия, хора и амуниции, да предоставя надеждни куриери и храна. В отплата повечето членове на „националния комитет“ получават финансова подкрепа или дори месечна заплата, стигаща до една турска лира[16]. От селските свещеници се очаква не просто да бъдат част от тази организация, а нейно основно ядро.

Някои от тях действително са убедени националисти и за тях всичко това не е въпрос на заплахи или възнаграждения. То е свързано с твърдия им характер, солидно национално образование, семейна история, както и подкрепата, която получават вътре в общността или от четите в околността. Папа Ставрос Цамис е редовен информатор на гръцкото консулство в Битоля и ценна връзка за гръцките чети. По тази причина той е убит с брадва през август 1906[17]. Неговият колега, свещеникът на село Варико (Мокрен), „непоколебим българин“, едва успява да избяга когато през февруари 1905 на връщане от Костур попада на засада, организирана от чета на войводата от село Василиада (Загорицани), който се е присъединил към гръцката страна[18].

Има свидетелства, че свещениците дори са убивали със собствените си ръце предшествениците или конкурентите си. Такъв е случаят с екзархическия свещеник поп Никола от селото Перикопи (Прекопана) в планината Вич, който е убил предшественика си папа Христо през юли 1903. Същият е случая и при папа Елиас, престарелия гръцко-православен свещеник на Велусина. Папа Елиас има съвсем малко паство, състоящо се само от седемнадесет къщи, като останалата част от селото е екзархическа. Той биел камбаната с револвер в ръка и събирал паството си човек по човек. Със същия револвер той ранява сериозно екзархическия си колега, който оцелява по чудо. Папа Елиас знае, че скоро ще последва отмъщение, така че непрекъснато приканва гръцките чети да нападнат първи противниците му от селото Оптисар в покрайнините на Битоля. Не успява да убеди четата на Каравитис през юли 1905, но това му се удава през пролетта на 1906, с помощта на дръзката чета на Макрис[19]. Той сам завежда четата до Оптисар, но започва да трепери когато наближават неприятелското село. Когато отказва да продължи, четниците го вдигат на рамене и го понасят, като го оставят малко преди селото. Четата влиза в селото, арестува осем мъже и ги довежда при свещеника, за да бъдат разпознати. Папа Елиас трепери и отказва дори да ги погледне. Затваря очи, покрива лицето си и моли да не бъде представян. Макрис го уверява, че няма опасност за живота му, тъй като тези българи няма да видят никого повече, поне в този свят[20].

Всъщност убийствата се случват по-рядко ако може да се очаква скорошно отмъщение. Ето защо четата на Павлос Мелас бърза да убие свещеника-убиец от Перикопи[21]. В селото Месмери, където свещеникът-гръкоман папа Стоян е убит от българска чета през февруари 1905, самите селяни притискат Акритас[22], гръцки войвода, да отмъсти за смъртта му, или в противен случай те ще напуснат Патриаршията. През май 1905 те го убеждават да убие един екзархически свещеник, поп Гоце Стойчев, който е сменил страните за пари по време на неделното си посещение в местния манастир[23]. Като правило никоя от страните в Македония не е в състояние да си осигури някой регион до степен, която да направи противниковите инициативи невъзможни. Ето защо в повечето случаи такива убийства просто поставят в действие новаспирала от отмъщения. През 1901, когато българите убиват седемдесетгодишния папа Димитри от Аспрогея (Сребрено), епископът Каравангелис нарежда на двадесетгодишния си син и окуражава племенника си Вангелис, мъж с внушителен ръст, да отмъстят за убийството на чичо си[24]. В друг един случай, когато през 1902 е убит папа Констандинос от Полипотамос (Неред), на негово място е ръкоположен и преименуван като Констандинос сина му. Не след дълго младият свещеник също се превръща в мишена за ВМРО. Няколко седмици преди Илинден той евакуира семейството си във Фиорина, а сам заминава за Атина, носейки препоръчително писмо от Йон Драгумис, секретаря на гръцкото консулство в Битоля[25]. Скоро след това се завръща на поста си и се замесва в борбите. През октомври 1904 той информира Мелас и неговите мъже, че трима комитаджии са се подслонили в селото му и води гърците до скривалището им[26]. Новият свещеник на Кратеро (Раково), „чисто обръснат млад мъж“, също е син на бившия свещеник, убит от българите. Ето защо той не се колебае да се представи по своя воля и да предложи услугите си на войводата Вардас (псевдоним на лейтенат Георгиос Цондос), който е наследил Мелас в ръководството на гръцките чети в западна Македония[27].

Но не всички свещеници са готови да се изправят и загинат за някаква кауза. Когато четата на Каудис, един корав критянин, пресреща свещеника на Трандафилия (Лазен) в късния август 1904, той започва да се моли. Разказва им за нещастията на селото си и накрая признава на войводата: „Дори и аз сам се преструвам, че съм българин. По време на службата високо възпявам Екзарха, но докато шепна молитвите си възхвалявам Патриарха. Само бог вижда какво се случва в душата ми“[28]. След това той става редовен информатор на гръцката страна. Всъщност този случай изглежда по-представителен за обичайното поведение на свещениците, по простата причина, че то е по-гъвкаво и по-малко рисковано. В друг един случай, когато четата на Коракас влиза в Несторио (Нестрам) в костурския регион, войводата пита свещеника, който води групата посрещачи, „Ти грък ли си или българин? Присъединил си се към Екзархията от страх, дори си приел български учител (…) Утре те ще ви поискат къщите, жените, децата? Защо не сте взели оръжие в ръце? Не сте ли християни? Не сте ли гърци?“ А свещеникът отговаря предпазливо: „Господине, как се осмеляваш да пречупваш сърцата ни, като ни наричаш българи? Сега, докато си тук, ще отидем в манастира и ще се покръстим, та и оръжия ще вземем, ако трябва (…) А междувременно моля те напусни селото, защото ако Митро Влахът, който е известен с жестокостта си, узнае за идването ти, с нас е свършено“ [29]. Коракас действително си отива, но други войводи са по-малко тактични със свещениците. Безогледният папа Дракос, въоръжен свещеник от източна Румелия и истински гигант на ръст, четник при Макрис, скубел и раздрусвал безпощадно всеки боязлив свещеник, когото те срещнели в Македония, и го питал високо, „Що за свещеник си ти? За какво по дяволите те държим тука?“ Заплахата е прекалено директна за да може да се игнорира[30].

По правило гръцките войводи разбират много добре несигурната ситуация в македонските села. Мъчения и смърт са наказания, които ВМРО не се колебае да наложи на гръкоманите-свещеници, особено ако те са набедени като хора, сменили страните. Всички са виждали такива неща да се случват многократно. Така че заплахата трябва да се има пред вид и да бъде пресрещната не само с противоположна такава, но и с известно окуражаване. Вардас например държи ентусиазирана реч пред няколко събрани свещеници по време на общо богослужение в манастира Драгос[31], няколко дни преди Коледа 1906. Друг път, след като сурово е разкритикувал свещеника на Тухоли заради ненужния му страх, го съветва да отиде на открития пазар в Несторио и да покаже на всички, че „времената са се променили“ и че вече не се страхува от българите[32]. От обемистите дневници на Вардас става ясно, че толерантността и окуражаването са осигурили ползотворно сътрудничество с многобройни патриаршески свещеници, които са били широко използвани като организатори, агенти, куриери, информатори, ятаци на чети. Тяхната ефективност или некомпетентност не е била непременно свързана с лоялността или неверността им, но най-важният принос в края на краищата е било простото оставане по постовете им. А това в никакъв случай не е било гарантирано. Ако се уплашели сериозно, те обикновено се преселвали в Костур, Фиорина или някой друг от големите градове, както са го направили толкова много патриаршески свещеници през 1903[33]. Споменатият по-горе папа Димитри от Аспрогея, ръкоположен от Каравангелис на мястото на убития си баща, забягва в близкия град Лехово когато българите изгарят къщата му и контролират селото му през ранната 1905[34]. Свещеничеството се е приемало с готовност като наследствено право, но мъченичеството е било прекалено тежко за носене бреме. Вардас знае много добре,че дори говорещият влашки папа Ставрос, национален герой par-excellence и евентуално мъченик, не може нито да скъса връзките с про-румънски настроените си познати и роднини, нито да се откажее от някое богослужение, в което те участват[35]. Но въпреки това той е ценен.

Енергичните свещеници, които са готови да рискуват животите си, получават специални привилегии като членове на новия национален елит от комитаджии. Това важи и за двете страни. Някои от тях стават ковчежници и ползват държавни пари, за да финансират най-близките си роднини вместо селската общност[36]. Други се опитват да използват приноса си към националното дело, за да разрешат лични или професионални диспути в собствена полза[37]. Налице са сериозни указания, че някои от свещениците използват тесните си връзки с четите, за да изнудват местните си опоненти, независимо от религиозната им принадлежност. Те ги заплашват и в много случаи успяват да ги представят като национални врагове, за да предизвикат убийствата им от четници, без сами да рискуват отмъщение[38]. Имайки пред вид променливостта на лоялностите и обърканото естество на отношенията, едва ли е било чак толкова трудно да се оклевети който и да било. Всъщност изглежда не е имало обичаен начин за определяне на дадени свещеници или други лица като непосредствени цели за атаки. Войводите са били принудени да разчитат на информация, идеща от други свещеници, епископи и най-различни национални комитети. Разбира се, трябвало е да проверяват подробно всяко обвинение, преди да издадат заповед за убийство, но поради сериозните трудности в комуникацията това не винаги е било възможно. Типичен е случаят на папа Васили от Фламбуро (Неговани). Обвиненията в предателство се трупали едно след друго, но Вардас продължавал да се колебае дали те не са случайни или преднамерени[39].

В някои случаи липсва каквото и да е колебание. Папа Яни от Агиохори (Грацан), близо до Драма, е бил „съветван“ многократно да преразгледа предаността си към Патриаршията и да остави селото си да се присъедини към българската страна. Тъй като игнорирал всички предупреждения, той бил намушкан смъртоносно в една лятна нощ през 1906[40]. Папа Тирпо от Иеропиги (Костенец) е начело на списъка с мишените на Вардас. Гърците знаят, че той е бил официален представител на Екзархията в Костур, близък приятел на известния войвода Васил Цакаларов и водач в решението на своето село да се присъедини към българската кауза[41]. По тази причина той трябва да умре. Папа Стаматис Танчев е чернобрадият, внушителен архиерейски наместник на екзархическата църква в Солун, „туптящото сърце“ на българското движение. Всички предполагат, че той е български офицер с тайна мисия[42]. Но да бъде изненадан е трудно, тъй като винаги се движи с въоръжен ескорт. В този случай смъртоносната мисия се поема от Александрос от Айвали, най-малко подозрителният екзекутор. Той е млад човек с френско образование и социалистическа ориентация, който просто не може да издържи на изкушението да се покрие със слава чрез убийството на свещеника[43]. Макрис, който е критянин, с гордост си припомня в спомените си как една нощ е направил засада при Лисолаи и е убил тринадесет българи, сред тях двама свещеници, двама учители и един войвода[44]. При друг случай известен член на гръцкия комитет заплашва да се оттегли, понеже убийството на българския свещеник от Емпорио не е било поръчано на неговите доверени екзекутори. Местният предводител отговаря, че има още много героични дела за извършване, но изглежда никое деяние не може да се сравни със славата, която носи убийството на свещеници-активисти[45], тъй като те са хора, които не могат да бъдат лесно заменени с други. Когато про-сръбският свещеник от Върбияни в казàта на Прилеп е убит през февруари 1903, генералният консул на Сърбия отива сам до селото, за да разследва инцидента[46]. Сръбското духовенство е малобройно в Македония.

Що се отнася до гърците, селските свещеници са първата от двете опори, незаменими при воденето на идеологическа борба и национално индоктриниране. Втората е мрежата от манастири в цяла Македония. Не по-малко от 25 от тях са разположени в западна Македония, някои по естествените маршрути, следвани от четите за проникване в турска територия. Това е доминантна сфера на Патриаршията, в която Екзархията няма почти никакви шансове да набира последователи. Единственото изключение – от крайбрежната област – е българският манастир в планината Атос. Манастирите в планинските райони са най-добре оборудваните и удобни скривалища. Тъй като тук не е поставен в опасност живота на жени и деца, четите не се колебаят да търсят подслон в манастирите толкова често, колкото им е удобно. Трудно е да се разбере дали самите четници са били наистина добре дошли. Има множество свидетелства, че някои игумени, дори от гръцката страна на границата, не са били много склонни да вземат страна и да поставят в опасност благополучието на манастира. Те са измъчени от честите посещения на различни бандити и желаят да бъдат оставени на мира. Отнема им известно време да осъзнаят и свикнат с мисълта, че тези бандити се бият в името на някаква кауза. Но в повечето случаи гръцките чети са приемани с щедрост и горещ ентусиазъм – както показват и честите, яростни български атаки, на които са подложени манастирите. Някои инциденти са по-добре известни от останалите: през март 1905 са разрушени манастирите в Сливен и Цирилово; през август 1905 манастира в Лисолаи; през януари 1906 манастира на Светата троица близо до Писодери; през март 1907 манастира в Осиани. Всички те са стратегически цели от значителна важност, които е трябвало да бъдат неутрализирани.

Заключение

Политиката на терор в Македония е нещо по-сложно, отколкото може би изглежда на пръв поглед. Смъртта на активистите се оказва нерядко удобна за всички страни. Убийците се гордеят и хвалят със смъртта на своите най-зли врагове. Страната, която е понесла загуби, се опитва да извлече полза от тях, като представя картините на поруганите тела и прави списъци на мъченици, които се предават на служителите от консулствата и представителите на вестниците от целия свят. А след това тя полага всички усилия, за да организира отмъщение от подобаващ мащаб. На по-ниско ниво обаче това е гражданска война между най-обикновени съселяни, чиито дребнави дрязги и социални разцепления от всевъзможен характер са неразривно свързани с високата политика на Македонския въпрос.

Във всеки случай при този първи рунд, преди 1912, все още се води война за души, а не за територии, и по тази причина свещениците не могат лесно да се въздържат от заемането на позиция[47]. По този въпрос цари съгласие. Да се пропагандира пред селяните в полза на Екзархията или, казано по-точно, против най-малко популярния от местните епископи, е нещо много по-лесно от пропагандирането на социализъм. Освен това то е и по-удобно за всички български комити. Откъсването от Патриаршията е върховна цел, независимо от окончателното разрешение на Македонския въпрос. За тях това е добър старт. В другия лагер назначаването на млади, образовани и енергични епископи като Германос Каравангелис в Костур, Йоаким Форопулос в Битоля и Кризостомос Калафатис в Драма, все през ранните 1900 години, говори за това, че Патриаршията е решила да се обедини със силите на гръцкия национализъм, за да запази ценните си македонски епархии. Ето защо е мобилизиран за действие нейният екип от селски свещеници, макар че на теория Патриаршията е против свещеническото разделение на различни „раси“ [48].

Списъкът на жертвите е далеч от изчерпателен, но си остава факт, че броят на убитите гръцко-православни свещеници и селски първенци (особено пазителите на печати) надминава броя на българските им ответници в съотношение две към едно. Това отразява нападателния характер на българските комитети, както и преднината, която те имат поради по-ранния старт. До късната 1904 не са убити почти никакви екзархически свещеници, в сравнение с двадесет свещеници на Патриаршията. През 1907 жертвите са еднакви. Това показва че, от гледна точка на броя и влиянието, гръцките чети са успели да зачеркнат наполовина постигнатото от българите в южните части на Македония. Тоталният брой на жертвите сред духовенството за период от почти десет години борба показва ясно, че печеленето на душите на свещениците насила не е било лесна работа. Въпреки огромното символично значение на самото убийство като акт, всъщност то се оказва контрапродуктивно. Прилагането на масивно насилие от страна на комитите, предназначено да подпомогне делото на Екзархията, се оказва в края на краищата вредно. Във времената на романтичния национализъм невидимата армия от мъртви гръцки духовници, истински мъченици на нацията, се оказва непобедима.

 


[1] Виж Реrrу (Duncan), The Politics of Terror. The Macedonian Revolutionary Movements. 1893-1903, Durham: Duke University Press, 1988.
(Освен ако е указано другояче, всички забележки са на автора).

[2] За кратък преглед на материалите, които съм използвал, виж Panayotopoulou (Anna), From Thessaloniki to Krousevo; Ideology; Organisation and Activities of IMRO, 1893-1903 [g], Aristotle University of Thessaloniki: непубликувана магистърска работа от 1993, в която са цитирани всички налични български източници.

[3] Вътрешната Македоно-адрианополска Революционна Организация (ВМРО) е създадена в Солун през 1893. ВМРО се намира в напрегнати отношения с другия основен български комитет, Върховистите, основан през 1895 и основаващ се в София. Съперничеството между двете групировки варира от братско сътрудничество до открити сблъсъци.

[4] Виж Gounaris (Basil C.), «Social Cleavages and National „Awakening“ in Ottoman Macedonia“, East European Quarterly, 29 (4), 1995, а също и Agelopoulos (Georgios), „Perceptions, Construction, and Definition of Greek National Identity in Late 181h – Early 20th Century Macedonia“, Balkan Studies, 36 (2), 1995.

[5] Public Records Office, FO 195/2089, attached to Biliotti's report, (38), 20 April 1900, pp. 128-133.

[6] Тези статистики се основават на електронната база данни на Музея на Македонската борба в Солун. Негов основен източник са британските годишни отчети, намерени в Public Records Office, series FO195.

[7] Сравни Vouri (Sofia), Education and Nationalism in the Balkans. The Case of NW Macedonia 1870-1904 [g], Athens: Paraskinino, 1992.

[8] FO195/1849, „Shipley to Blunt, Monastir, 31 March.1894“, If. 103-107 and „Blunt to Currie, Thessaloniki, 20 April 1894“, t 86.

[9] За доста подробен анализ на такива събития виж изследването на Dakin (Douglas), The Greek Struggle in Macedonia 1897-1913, Thessaloniki: Institute for Balkan Studies, 1966.

[10] Alexandras (Alexis), ed., The Archive of National Martyr Bishop of Smyrna Chrysostomos [g], Athens: MIET, 2000, vol.1 (Drama 1902 -1910), pp. 20-22.

[11] Karavangelis (Germanos), „The Struggle for Macedonia. Memoirs“, in The Penelope Delta Archive of the Straggle for Macedonia. Memoirs [g], Thessaloniki: IMXA, 1984, p. 11; Dragoumis (Ion), The Note-Books of Hindert [g], Athens: Ekdoseis Petsivas, 2000, p. 62. Several petitions of this kind can be found in Bulgarian Academy of Sciences, ed., Macedonia. Documents and Material, Sofia, 1978, document n° 111, pp. 571-589.

[12] Dragoumis (Ion), op.cit., p. 66.

[13] Karavangelis (Germanos), op.cit., p. 27.

[14] Ibid.

[15] Chrysostomos (Kalaiatis), op.cit. p. 21.

[16] Tsondos-Vardas (Georgios), The Struggle for Macedonia [g], Athens: Ekdoseis Petsivas, 2003, vol 1 (Diary 1904-1905), p. 30.

[17] За едно сравнително неравномерно гледище върху папа Ставрос, направено от враговете му, виж Sonnichsen (Albert), Confessions of a Macedonian Bandit, New York: Duffietd, 1909, chapter XXII.

[18] Tsondos-Vardas (Georgios), op.cit, pp. 87-88.

[19] Karavitis (Ioaiwis), The Struggle for Macedonia. Memoirs [g), Athens: Ekdoseis Petsivas, 1994, vol.i, PP- 344-345.

[20] Makris (Georgios-Dikonyinos), „The Struggle for Macedonia. Memoirs“, In The Penelope Delta Archive of the Struggle for Macedonia. Memoirs (op.cit,), pp. 151-151.

[21] Mela (Natalia), ed., Pavlos Mêlas [g], Athens: Dodoni, 1964, p. 390. Мелас е първият гръцки офицер, убит при бойни действия в Македония. Той е перфектният апостол на елинизма в Македония, но като войвода на чета е доста слаб. Негов свекър е Стефанос Драгумис, бивш министър на външните работи, а шурей му е Йон Драгумис, секретар на гръцкото консулство в Битоля – и двамата силно ангажирани с македонските дела.

[22] Младши лейтенант Констандинос Мазаракис-Айнан вече е служил като военно аташе в главното гръцко консулство в Солун.

[23] Mazarakis-Ainian (K.), „The Struggle for Macedonia. Recollections“, in The Struggle for Macedonia. Memoirs [g], Thessaloniki: [MXA, 1984, pp. 249-250.

[24] Karavangelis (Germanos), art.cit., p. 21.

[25] Dragoumis (Ion), op. cit., p. 171. Йон Драгумис, самият той от македонски произход, е един от създателите на гръцката организация в Македония.

[26] Karavitis (loannis), op.cit., pp. по-ш.

[27] Tsondos-Vardas (Georgios), op.cit, voI.2/1 (Diary 1906), p. 234.

[28] Gounaris (Vasilis K,), ed., The Autumn of sgo4 in Macedonia. The Unpublished Diary of Euthymios Kaoudis [g], Thessaloniki: Mouseic Makedonikou Agona, 1992, p. 30.

[29] Stavropoulos (Vasileios). „The Struggle for Macedonia. Memoirs“, The Struggle for Macedonia. Memoirs (op.cit.), pp. 402-403.

[30] Makris (Georgios-Dikonymos), art.cit., p. 91; cf. Tsondos-Vardas (Georgios), op.cit., vol. 1, p. 53.

[31] Tsondos-Vardas (Georgios), op.cit., vol.i, pp. 365-367.

[32]Ibid., p. 200.

[33] Cf. Dragoumis (Ion), op.cit, pp. 24, 542.

[34] Tsondos-Vardas (Georgios), op.cit., vol.i, p. 95.

[35] Tsondos-Vardas (Georgios), op.cit., vol.2/1, p. 54.

[36] Ibid., p. 70.

[37]Ibid., pp. 274-275.

[38] Ibid., p. 33.

[39] Tsondos-Vardas (Georgios), op.cit., vol.2/2 (Diary 1907), pp. 1000-1027.

[40] Chrysostomos, op.cit., pp. 99-100.

[41] Dragoumis (Ion), op.cit., p. 62 ; Tsondos-Vaidas (Geoigios), op.cit., vol.2/1, pp. 55,137.

[42] Zannas (Alexandros), „The Struggle for Macedonia. Recollections“ in The Struggle for Macedonia. Memoirs (op.cit.), p. 84; Mazarakis, op.cit., p. 202

[43] Mazarakis-Ainian (K,), art.cit., pp. 206-207.

[44] Makris (Georgios-Dlkonymos), art.cit., pp. 141-142.

[45] Tsondos-Vardas (Georgios), op.cit., vol l, p. 146.

[46] Dragoumis (Ion), op.cit,, p. 14.

[47] Livanios (Dimitris), „„Conquering the Souls“: Nationalism and Greek Guerrilla Warfare in Ottoman Macedonia, 1904-1908“, Journal of Byzantine and Modern Greek Studies, 23,1999.

[48] Kofos (Evangelos), „Patriarch Joachim HI {1878-1884) and the Irredentist Policy of the Greek State“, Journal of Modern Greek Studies, 4 (2), 1986.

 

Василис Гунарис
Василис Ц. Гунарис е професор по съвременна история във Факултета по история и археология към Аристотеловия университет, Солун. Изучавал е съвременна история в Солун (BA 1983 & MA 1985) и в Колежа St Antony, Оксфорд (PhD, 1988). От 1990 до 2001 и отново от 2005 е директор на Центъра за македонска история и документация в Солун. От 2000 до 2005 преподава социална и икономическа история като асистент-професор във Факултета за балкански изследвания (Университет на Западна Македония, Фиорина). През 2009-10 е гост-професор в King’s College, Лондонски университет.
Други статии от този автор
Посетители: 184

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 12 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 18 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 19 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 2 дни