От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Remembering Survival: Inside a Nazi Slave-Labor Camp
by Christopher R. Browning
Norton, 375 pp., $27.95

Z˙ydzi w powstan´czej Warszawie [Jews in Insurrectionary Warsaw, 1944]
by Barbara Engelking and Dariusz Libionka
Polish Center for Holocaust Research, 358 pp., zł44.0

2014 10 Snyder thmb

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

Jesus Rex Poloniae от Тимъти Гартън Аш

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

Обесванията са извършени в последния ден на август 1941, на градския площад във Виержбник, във вече бившата централна Полша. Изминали са две години откак съвместната германско-съветска инвазия е разрушила полската държава; десет седмици преди това германците са измамили бившия си съюзник и са нападнали Съветския съюз. Виержбник, родно място на поляци и евреи, се намира в границите на Централното управление – колония, която германците са създали от някои части от полското си завоевание. Докато поляците излизат от църквата в този неделен предобед, те виждат пред себе си бесилки. Германската полиция е избрала шестнадесет или седемнадесет поляци – мъже, жени и поне едно дете. А след това германците подбират екзекуционен екип, съставен от евреи, доведени същата сутрин от гетото. Те са, които трябва да изпълнят присъдите. Поляците са заставени да стъпват на малки столчета; после евреите поставят на вратовете им примки и ритат столчетата изпод краката им. Телата са оставени да се люлеят[1].

Демонстративните убийства на цивилни граждани са един от няколко метода, измислени от германците за сдържане на полската съпротива. Те са избили образованите поляци: десетки хиляди в късната 1939, други хиляди в ранната 1940. От юни 1940 германците изпращат заподозрените поляци в Аушвиц и други лагери. Полското общество трябва да бъде сведено до безразлична маса от пасивни работници. Германската политика към евреите е по-различна, макар че естеството на разликата все още не е съвсем ясно. Еврейските елити трябва да бъдат запазени; някои от тях като членове на Judenrat (еврейския съвет) или като полицаи, управляващи местните дела на евреите по начин, удобен за германците.

Макар че нивата на смъртност в някои гета са високи, през лятото на 1941 евреите все още нямат особено ясна представа за това, че са събрани в гета като подготвителна стъпка за „окончателното решение“. Първоначално германците са планирали да депортират евреите в резерват в източна Полша или на остров Мадагаскар, или в сибирската пустош. Но когато тези планове се оказват нереализуеми, евреите остават в гетата. Именно през тази последна седмица от август 1941 германското „окончателно решение“ придобива крайната си форма: масово убийство. Два дни преди обесванията във Виержбник германците са извършили първото истински мащабно убийство на евреи, като са разстреляли 23,600 души в Каменец-Подолский в окупираната Съветска Украйна.

„Знаех, че беся хора, които го заслужават“, припомня си един от екзекуторите от Виержбник повече от петдесет години по-късно. Той смята, че екзекутираните са принадлежали към полската Домашна армия и като такива са виновни за убийствата на евреи. Въпросните хора умират, разбира се, не защото поляци са убивали евреи, а защото поляците се съпротивяват срещу немското управление. Обесванията от Виержбник са типична германска ответна мярка, предназначена да разпространява терор и да предотвратява по-нататъшна съпротива. Ако не би имало свидетелствата на евреите от Виержбник, това конкретно събитие би останало забравено. За повечето от тях това е една първа ярка демонстрация на германските масови убийства, ако и само малка в сравнение с нещата, които ще идват тепърва.


Small Ad GF 1

В своята великолепна и човечна микроистория, Кристофър Браунинг се позовава на „писмените, преписани и-или записани на лента свидетелства на 292“ оцелели хора от еврейски произход, повечето от тях от Виержбник, които имат приблизително еднакви спомени за времето на войната. Той разглежда тези свидетелства като исторически източници, смятайки, че да им се придаде „привилегирована позиция, неподлежаща на същия критичен анализ и правила за подбор на свидетелства като всички останали източници, само ще дискредитира и подкопае репутацията на самите изследвания на Холокоста“.

Тук, описвайки как един евреин, заставен от германците да убива поляци, обвинява самите поляци за съдбата им, Браунинг стига до самата същина на полско-еврейските отношения.[2] Макар да осъзнава напълно, че това конкретно свидетелство трябва да бъде подложено на критично разглеждане, анализът му се състои най-вече в сравнението между различни еврейски източници. Позовавайки се на свидетелството на еврейския екзекутор, Браунинг характеризира Домашната армия като „консервативно националистическо нелегално движение“, което действително е убивало евреи, но може би не още през 1941. Това описание може и да отразява един консенсус между оцелелите евреи от Виержбник; то обаче едва ли подхожда на историческата Домашна армия.

Интересно е, че „полското нелегално движение“ се появява на няколко места в книгата на Браунинг, обикновено с дела, които са запомнени положително: разстрели на германци, атаки срещу лагери, подпомагане на евреи. Междувременно, Домашната армия се появява в предимно негативна светлина, като убийствена антисемитска организация. В това има определен проблем: Домашната армия Е полското нелегално движение. В опитите си да възстанови полската независимост, тя обединява стотици групи на съпротивата. В нея е включен изключително широк спектър от възгледи и мнения; изключени са единствено комунистическата левица и крайната националистическа десница. И тя не е просто и само нелегално движение: тя е съставна част от полските въоръжени сили, намираща се под командването на Правителството в изгнание в Лондон, съюзник на Великобритания и Съединените щати във войната срещу нацистка Германия[3].

Макар че врагът на Домашната армия е нацистка Германия, антисемитизмът действително е разпространен сред членовете ѝ. На еврейската Нова година, Рош Хашана, три седмици след обесванията във Виержбник, полският премиер-министър Владислав Сикорски изпраща поздравления от Лондон до еврейските граждани в Полша чрез BBC. Стефан Ровецки, командир на Домашната армия във Варшава, е подразнен от това; такива жестове, смята той, правят „възможно най-лошо впечатление“ на поляците. Това разкрива едно основно напрежение, очевидно през цялата 1941: онова между полското правителство в изгнание и неговата нелегална армия. Антисемитизмът, така изглежда смята Ровецки, е толкова широко разпространен сред поляците, че еврейският въпрос не трябва да бъде засяган до края на войната. Мнозина поляци са били склонни да поддържат антисемитски партии през 1930-те, а опитът по време на германската и съветската окупация не е помогнал с нищо в това отношение[4].

Някои от поляците твърдят, че са намразили евреите, които са заели властови позиции по време на съветската окупация на източна Полша между 1939 и 1941, след съветската инвазия в тази част на страната. Други поляци са били корумпирани от заемането на еврейски къщи или апартаменти когато евреите са били прогонени в гета през 1940 и 1941. През цялата 1941 поляците обсъждат политическия и граждански статус, който според тях евреите трябва да имат в Полша след войната. Правителството в изгнание възприема позицията, че следвоенна Полша ще трябва да бъде демокрация без расова дискриминация. В самото правителство обаче националистите поставят тази позиция под въпрос.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Военновременните полски дебати за „еврейския въпрос“ престават едва когато отговорът на Адолф Хитлер става ясен. Положението на полските евреи се превръща в наложителен въпрос за правителството в изгнание и Домашната армия когато германците започват да избиват евреите в газови камери през последните седмици от 1941. През ранната 1942 полските водачи смятат, че новините за шокиращата германска кампания ще насърчат действия от страна на Великобритания и Съединените щати. Домашната армия смята, че разкриването на съществуването на газовите камери ще принуди германците да престанат. Тя изпраща в Лондон документацията за фабриката на смъртта в Хелмно, съставена от историка на гетата Имануел Рингелблум. Това води до предавания по BBC, съобщаващи за масовите екзекуции на полски евреи. Полското правителство в Лондон, макар и винаги да е представяло еврейските страдания като част от по-голямата история на полското мъченичество, представя масовото убийство на евреите като повод англичаните и американците да проведат наказателни мерки срещу цивилното германско население. Напразно: нито германците се чувстват засрамени от тази публичност, нито западните съюзници предприемат някакви по-значителни действия[5].

През 1941, в т. нар. Операция Райнхард, германците депортират около 1,3 милиона полски евреи от гетата на Генералното управление до фабриките на смъртта в Треблинка, Белзек и Собибор. Свързаните с това масови депортации на евреите от Варшава, които започват на 22 юли, принуждават местната Домашна армия да предприеме действия. Тя предоставя фалшиви документи на еврейски бегълци, подкрепя Жегота, полската правителствена организация, която помага на оцелелите евреи, а освен това помага на евреите от варшавското гето, които планират въстание. Операция Райнхард достига градчето Виержбник на 27 октомври. Както показва Браунинг, необичайно голяма част от евреите от Виержбник, около 1,200 мъже и 400 жени, са избрани за работа. Браунинг прави сърцераздирателно описание на подбора, при който хората, избрани да работят за германците, биват разделени от останалите почти четири хиляди, които малко след това ще бъдат унищожени в Треблинка.

Тази сцена се повтаря хиляди пъти в окупирана Полша, но рядко, ако изобщо някога, е била представяна с такива подробности от толкова много и различни гледни точки. Някои от семействата са насилствено разделени. Други са се разделили доброволно, без да са уверени коя от двете групи е по-добрата за оцеляване. Някои са изоставяли семействата си. Други са оставали дори и в случаи, в които е било възможно да се спасят. Трети отчаяно са се опитвали да вземат и семействата си в работните групи. Браунинг внимателно описва различните видове моралност, които са могли да функционират в една толкова екстремна ситуация. Той не очаква от източниците си да предоставят примери за етично поведение: „трябва да бъдем благодарни за свидетелствата на ония, които са оцелели и все пак желаят да говорят, но нямаме право да очакваме от тях приказки на морално възпитание или изкупление.“ Все пак той обръща специално внимание на лоялностите, които са функционирали: връзките вътре в семействата, между любимите и приятелите.

Избраните за трудова повинност евреи от Виержбник са се намирали в специално положение. Около късния октомври 1942 повече от два милиона полски евреи вече са мъртви, разстреляни в бивша източна Полша или унищожени в газовите камери на Треблинка, Белзек, Собибор или Хелмно. През 1943 и 44, когато стотици хиляди други полски евреи са унищожавани в Аушвиц или разстрелвани на Изток, евреите от Виержбник продължават да живеят и работят. Те дължат оцеляването си на една географска случайност: домовете им се намират близо до полската военна фабрика в Стараховице, сега експлоатирана от германците. Еврейската работна сила в Стараховице е важна за германското военно производство. Лагерите тук се намират не под директното управление не СС, а се управляват от частни компании, функциониращи в рамките на един по-голям холдинг. Както в гетото на Виержбник, така и в Стараховице ежедневната разпоредителна власт върху еврейските дела се намира в ръцете на еврейски съвет и еврейска полицейска сила. Тези институции, съставени най-вече от членове на семейства, които са били по-богати преди войната, разпределят работните назначения въз основа на лични връзки и подкупи. Германският персонал е малко, а пазачите живеят извън самите лагери.

Да се охраняват лагерите почти няма нужда: през 1943, в окупирана Полша, Стараховице е място, в което евреите се опитват да се спасяват, а не да бягат от него. Когато някои евреи от Майданек са транспортирани в Стараховице, те почти не могат да повярват на очите си. Мястото е мръсно и работата е опасна, но тук евреите оцеляват в голям брой, понякога дори заедно с децата си. Някои са в състояние да допълват минималните си хранителни дажби чрез продажби на лични вещи, които са оставили на съхранение при поляци от Виержбник. Евреите от Стараховице подкупват лагерните пазачи да ги придружават до Виержбник, където извършват тези сделки. След това се връщат обратно в лагерите с храна. Да се побегне от Стараховице би означавало да се играе със смъртта. Евреите, откривани от германците, са разстрелвани. И макар че хиляди поляци са помагали на евреи въпреки заплахата от смъртно наказание, би било изключително рисковано човек да се довери на който и да било поляк. В тази част на страната няма нелегална армия, която би приемала евреи, нито пък еврейска такава, която да ги защищава.

Главното еврейско въоръжено въстание срещу германското управление в Генералното управление, въстанието във Варшавското гето от април-май 1943, има за цел не толкова оцеляване, колкото собствен избор при посрещането на смъртта. То включва известна степен на сътрудничество между поляци и евреи, но тя не е от някакво по-продължително естество. Варшавският отдел от Домашната армия отдава на евреите съществена част от скромния си оръжеен запас. Няколко от първите военни действия, предприети от Домашната армия във Варшава са в подкрепа на гетото. Но това има само символично значение: всички знаят, че Домашната армия във Варшава не е в състояние да спаси евреите от гетото през април 1943, дори ако би използвала за тази цел всичките си сили и оръжия. След като въстанието в гетото е смазано, командирите от Домашната армия не приемат оцелелите евреи в собствените си подразделения. По такъв начин дори и евреите с военен опит се оказват в ситуацията на ловен дивеч в окупирана Полша. Евреите трябва да се пазят не само от германците, но също и от местните единици на Домашната армия, които (в няколко документирани случая) ги разстрелват като бандити, за да си присвоят имуществото им.

От гледна точка на Домашната армия 1943 е година на неразрешима дилема: германците губят войната, но онези, които я печелят, са Съветите. През февруари Червената армия е нанесла на Вермахта първото решително поражение, при Сталинград. Оттук нататък Домашната армия трябва да се бори срещу германците, като заедно с това се подготвя за пристигането на Съветите. Германската пропаганда прави всичко това много ясно като през април същата година разкрива факта, че Съветите са разстреляли хиляди полски офицери в Катин. Сталин използва разкриването на собственото масово убийство като претекст да прекрати дипломатическите отношения с Полша[6]. Това е ясен сигнал за имперски амбиции. Ако Сталин не признава законното полско правителство по време на обща война срещу нацистка Германия, то защо би трябвало да се съгласи да приеме една полска независимост след съветската победа?

Някои от командирите на Домашната армия се страхуват, че полските евреи ще улеснят разпространението на съветска власт. И макар че понякога всичко това приема формата на стереотипната антисемитска представа за евреина като комунист, то не е напълно лишено от основания. Полската комунистическа партия е част от Еврейската бойна организация, която Домашната армия е снабдила с оръжия. Човекът, който договаря тези трансфери на оръжия, Арие Вилнер, преговаря също и с комунистите. Еврейският представител в отдела на полското правителство, натоварен със задачата за спасяването на евреите, Адолф Берман, също е във връзка с комунистите. (Брат му Якуб по-късно ще бъде председател на комунистическата служба за сигурност, която преследва ветераните от Домашната армия, включително и ония, които са помагали на евреите)[7]. За Домашната армия напредъкът на Съветите означава скорошно пристигане на съмнителен съюзник в борбата срещу германците, но също и все по-належаща заплаха срещу полската независимост. За евреите той означава живот. Тази принципна разлика в перспективите, резултат от Холокоста, е трудна за преодоляване.

За евреите от Стараховице от значение е единствено способността им да работят. Браунинг майсторски описва ежедневието в лагерите на фабриката и показва, че евреите са знаели каква съдба ги очаква, както и за ограниченията на предстоящата им местна перспектива. Когато например избухва тифус, отначало германците просто разстрелват евреите, които са се заразили. Докато има възможност за свободно набиране на еврейски работници чрез СС, разстрелите на болни евреи са нещо икономически рационално. Но с продължаването на войната и намаляването броя на живите евреи, германците започват да лекуват болните евреи, вместо да ги разстрелват.

През късната 1943 Хайнрих Химлер ликвидира повечето от лагерите в генералното управление, където евреите се използват като работна сила и нарежда разстрелите на десетки хиляди еврейски работници. Директорите от Стараховице пожертват някои от жените и децата, за да задоволят желанието на Химлер, но запазват мъжете. Тъй като производството им е военно, те могат да си позволят да заобикалят някои от убийствените политики по отношение на евреите. Само успешната офанзива на Червената армия от юни 1944 принуждава закриването на фабричните лагери в Стараховице. През юли еврейските работници са изпратени в Аушвиц.

С навлизането си в източна Полша Червената армия разоръжава военните единици на Домашната полска армия. Единствената надежда за Домашната армия остава във вдигането на въстание срещу германците във Варшава, като моментът е избран по такъв начин, че да се използва ефекта от руското напредване, но заедно с това да се изпревари пристигането на руските войски. Целта е да се освободи Варшава от германската окупация само с полски сили, за да се създаде полско правителство преди пристигането на Съветите. През късния юли 1944, докато евреите от Виержбник са транспортирани до Аушвиц, Червената армия наближава Варшава. На 1 август 1944 започва Варшавското въстание. Домашната армия се бори там срещу германците в продължение на осем седмици: битката е по-дълга от самата Полска кампания от 1939 или Френската кампания от 1940, като жертвите са сравними и с двата споменати случая. Както показват Дариуш Либионка и Барбара Енгелкинг в новаторския си труд, в битката участват и евреи, повечето от тях като членове на Домашната армия[8]. Някои от тях са хора от еврейски произход, които гледат на себе си или се представят като поляци и са били в Домашната армия през цялото време. Други са ветерани от въстанието в гетото. Както отбелязва Михал Зилберберг, „Поляците бяха въстанали срещу смъртния ни враг и беше наше задължение, като жертви и като техни съграждани, да им помогнем“. Варшавското въстание е важен пример за въоръжената еврейска борба срещу германците по време на Втората световна война. Възможно е в него да са взели участие повече хора от еврейски произход, отколкото в самото въстание в гетото една година преди това.

Варшавското въстание, също както и въстанието в гетото преди това, е смазано. Домашната армия, както и евреите една година преди това, се бие сама. Сталин забранява парашутни десанти от страна на Съюзниците, които биха могли да помогнат. Германците удържат линията на Висла, а Червената армия задържа настъплението си. Някои от най-бруталните германски СС и полицейски части смазват полската съпротива във Варшава, като убиват най-малко 120,000 цивилни поляци.

Тези хора умират не само защото на германските части е наредено да ги убиват, но и защото Йосиф Сталин позволява те да бъдат убити. Червената армия действително е задържана от упорита немска съпротива на Висла, но засядането ѝ на лагер там в продължение на пет месеца трябва да се разбира като политически акт. То осъжда на смърт поляците (и евреите), които се бият срещу германците във Варшава. Германците убиват хора, които, както Сталин знае много добре, биха се съпротивявали и срещу налагането на комунистическо управление.

Германците успяват да опразнят не само Стараховице, но също и последното оставащо гето в окупирана Полша, в Лодз. През юли 1944 евреите от Лодз знаят, че Червената армия е близо и се надяват, че биха могли да бъдат освободени в течение на броени дни. Около 67,000 евреи са транспортирани от Лодз в Аушвиц по времето на Варшавското въстание. И докато евреите от Виержбник не са подложени на така наречения „подбор“ на влаковата рампа в Биркенау, повечето от евреите от Лодз са подложени на тази процедура, което означава: отведени в газовите камери непосредствено след пристигането в лагера[9].

По времето, в което Червената армия навлиза във Варшава, през януари 1945, евреите от Виержбник, Лодз и други места са транспортирани пеш от Аушвиц до трудови лагери в Германия, където остават до края на войната. Тези преходи са по-смъртоносни от самия Аушвиц; стотици хора умират от глад, студ и преумора в течение на няколко месеца. След като Червената армия превзема Берлин през май 1945, оцелелите полски евреи успяват да се доберат до лагери за депортирани лица в Германия. Няколко десетки от евреите от Виержбник успяват да се завърнат обратно у дома, където са посрещнати с грозни заплахи от поляците, които междувременно са се настанили в жилищата им. През юни няколко от завърналите се във Виержбник евреи са убити от поляци. Един от тях е обезглавен. Като цяло в Полша стотици евреи са убити в месеците след края на войната.

 

[…]

В сталинистка Полша единствено комунистическата съпротива срещу германците се признава като такава; всичко останало е обявено за фашизъм. Комунистите нямат никакви трудности при обявяването за нацисти на самите хора, които са се борили срещу нацистите. Въстанието в гетото се обявява за комунистическо (макар че не е), докато Варшавското въстание се отрича като фашистко (каквото никога не е било). Но рязкото разграничение между двете въстания се дължи не само и единствено на комунистически политики; то се дължи и на националистически пристрастия. Въстанието в гетото е основателски мит за държавата Израел, а Варшавското въстание е също такъв мит за днешна посткомунистическа Полша. Това от своя страна също разделя двете събития едно от друго в днешната памет, макар че исторически те никога не са били толкова разделени.

[…]

Нужно е да се каже накрая, че легендата за неопетнената Домашна армия, поддържана от някои полски ветерани и патриоти, не издържа на историческото изследване. Налице са различия между декларациите от Лондон и действията на бойците в самата борба, различия между отделните региони и военни подразделения, нежелание евреите да бъдат приети като част от полската нация, безчувственост към особените опасности, на които са изложени евреите, както и единични директни убийства. Да се намери балансът в тази сложна картина е въпрос, който стои не само пред поляците и евреите. Домашната армия е най-значителното некомунистическо съпротивително движение в окупираната от нацистите Европа. Онези, които гледат на съпротивата срещу Хитлер като на мярка за моралност, ще трябва да вземат историята на това движение напълно сериозно.


Източник

 


[1] Според свидетелствата на Кристофър Браунинг, обесванията може да са проведени и една седмица по-рано или по-късно. Бел. авт.

[2] Подобен въпрос възниква и в статията „Nazis, Soviets, Poles, Jews,“ The New York Review, December 3, 2009. Бел. авт.

[3] Домашната армия е позната под името “Съюз за въоръжена борба“ до 1941. Полскоот правителство напуска Париж и се премества в Лондон през 1940 г. Бел. авт.

[4] Арестуван от Гестапо през 1943, Ровецки е екзекутиран в Заксенхаузен през 1944. Бел. авт.

[5] Виж Adam Puławski, W obliczu Zagłady: Rza˛d RP na Uchodz´stwie, Delegatura Rza˛du RP na Kraj, ZWZ-AK wobec deportacji Z•ydów do obozów zagłady (1941–1942) (Lublin: IPN, 2009). Бел. авт.

[6] В тази връзка виж Katyn: A Crime Without Punishment,под редакцията на Anna Cienciala, Natalia Lebedeva, and Wojciech Materski (Yale University Press, 2007). Бел. авт.

[7] Един от тях е Владислав Бартошевски (1922–),, колоритна фигура, която все още очаква своята академична биография. Бел. пр.

[8] (Националистическите) Национални въоръжени сили и (комунистическата) Народна армия също вземат участие във Варшавското въстание. Бел. авт.

[9] Andrea Löw, Juden im Getto Litzmannstadt: Lebensbedingungen, Selbstwahrnehmung, Verhalten (Göttingen: Wallstein, 2006), pp. 466–476.

Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.

Pin It

Прочетете още...