Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)

2014 06 ottomaniaПо пътя към султанския харем видях две красиви момичета, които държаха в ръце короните си и присвиваха очи под яркото слънце. Беше горещ августовски ден в Истанбул, духаше пресеклив, бурен вятър. Един от разпоредителите ме въведе в лабиринта от султански помещения. Прекосих мраморните плочи на просторна турска баня и продължих надолу по галерията, известна под името Златният път, през която някоя от щастливите съпруги, след като е получела червената кърпа, указваща специалното благоразположение на султана, е отивала в личната спалня. На позлатена маса лежеше имперският печат и две восъчни пръчки. Една от съседните спални, богато оборудвана, е била заемана от майката на султана, до смъртта й някъде към края на втория сезон.

„Великолепният век“, сапунена опера, поставена в двора на султан Сюлейман Великолепни, чупи турските телевизионни рекорди още от премиерата си през 2011. Всяка сряда повече от една трета от прайм-тайм зрителите се включват да гледат последния деветдесетминутен епизод.

Сюлейман, който е управлявал от 1520 до 1566, е познат в Турция като Законодателят, известен с новаторския си законодателен кодекс, с богатството на двора си и с разширяването на Османската империя от Трансилвания до Персийския залив. Именно войските на Сюлейман побеждават унгарските сили в битката при Мохач и предприемат първата османска обсада на Виена, макар че сюжетът на „Великолепният век“ се фокусира повече върху живота в харема и интригите между съпругата, одалиските, майката, сестрите, децата и везирите на Сюлейман.

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
„Великолепният век“ е част от онази модна турска тенденция, наречена Отомания, която се изразява в различни феномени като „султанската“ порция, предлагана от веригата Бъргър кинг (една телевизионна реклама от 2006 показваше еничар, лапащ гигантски бъргър с хумус), най-различни османски готварски книги, конзоли за баня в османски стил, покани за сватби, изпълнени в османска калиграфия, или студентски тоги по случай завършване на университета, както и униформи за стюардеси, вдъхновени от кройките на кафтани и фесове. През последните десет години тук се появяват все по-пространни чествания на османското завладяване на Константинопол от 1453, заедно с изграждането на нови джамии в османски стил и реставрации на стари османски сгради, някои от които бяха преоформени като хотели или молове. През миналата пролет се започнаха протести, причинени от решението на премиер-министъра Реджеп Таип Ердоган да сравни със земята парка Гези в централен Истанбул, за да построи голям мол в стила на османска казарма. Протестите от Гези по-късно се разраснаха в най-големия граждански протест в Турция за повече от десетилетие. Петима протестиращи бяха убити, а пет хиляди арестувани. Мнозина от тях са все още под арест.

Погледнат повърхностно, „Великолепният век“ изглежда като нарицателен продукт от годините на Ердоган. Благодарение на икономическите политики на Ердоган Турция има бурно развиваща се телевизионна индустрия, която е в състояние да произвежда подробно оформени исторически драми, но също и преуспяваща семейно-ориентирана средна класа от религиозни мюсюлмани, жадни да гледат собствените си ценности отразени в историческа имперска обстановка. И, доколкото външната политика на Ердоган насърчи отношенията с бившите османски провинции, поредицата си спечели големи зрителски аудитории в балканските, кавказки и арабски страни, не особено известни с нежни спомени по отношение на османското управление. Излъчван пред повече от двеста милиона зрители в петдесет и две страни, „Великолепният век“ постига една от основните цели на Ердоган: да направи една мощна, не-секуларна, глобално ангажирана версия на Турция да изглежда както възможна, така и привлекателна.

И все пак Ердоган не е фен. В късната 2012, при откриването на провинциално летище, той отдели кратко време, за да разкритикува начина, по който серията представя Сюлейман, но също и нейните режисьори и продуценти, намеквайки за възможност от сериозно юридическо преследване. Скоро след това един член на парламента от партията на Ердоган обяви, че „Великолепният век“ няма да бъде продължен. Turkish Airlines изключи „Великолепният век“ от програмата си за прожекции по време на полети. В парламента бе внесен проектозакон за защита на паметта на султана. Консервативните зрители бяха вече протестирали против количеството време, което Сюлейман прекарвал в харема си; против бокала, от който той от време на време пие някакво неидентифицирано питие, може би алкохолно; а също и против прекалено дълбоките деколтета на жените в харема. Когато „Великолепният век“ беше излъчен за първи път, ислямистки демонстранти се отправиха към офисите на телевизионната станция и хвърляха яйца по сградата, докато някакъв мъж, облечен като Сюлейман, четеше на висок глас „имперски ферман“, осъждащ сериала.

Нещата очевидно са достигнали някакво показателно ниво, щом един човек в костюм на Сюлейман издава ферман срещу друг човек, облечен в костюм на Сюлейман. Тази мярка беше надмината през юни [миналата година], когато актьорът, който играе Сюлейман, се присъедини към антиправителствените протести в Гези парк. Фотографии по вестниците го показваха, облечен в тениска с образа на Боб Марли и с хирургическа маска, за защита срещу сълзотворния газ. Седмица по-късно той беше една от десетте културни фигури и активисти, призовани в Анкара за среднощна среща с Ердоган. По-късно участниците разказваха, че, когато станало дума за несъразмерно големите полицейски сили, премиер-министърът се обърнал към актьора и казал: „Както трябва да знаете, Законодателят Сюлейман също е имал суров характер“.

Османската империя е основана през 1290 от тюркски племенен водач на име Осман, и е оцеляла до Първата световна война. Обхващаща в един момент територии от Алжир и Атина до Забид (в днешен Йемен) и Нове Замки (в днешна Словакия), тя въпреки това не е притежавала голяма част от чертите, които днес ние асоциираме с империите. До деветнадесети век икономиката ѝ се е основавала на селско стопанство, а не търговия; новите територии не са били експлоатирани за суровини или населвани от колонисти; освен това не е имало задължителен официален език. Макар че османците са гледали на самите себе си като на мюсюлмански завоеватели, по правило те са предоставяли на поданиците си религиозна свобода в замяна срещу по-високи данъци. Сравнително мирното съвместно съществуване на различни населения при тази система на (основаваща се на данъци) толерантност понякога се описва с думите Pax Ottomana.

Упадъкът на Османската империя, който започва към седемнадесети век, е бил приписван на различни причини: дългове, децентрализация, конфликти с Русия, както и поредица от некомпетентни султани. През деветнадесети век Европа е заляна от вълна от националистически революции, които достигат и османските провинции на Балканите. Османците не се интересуват от национализма. По време на Първата световна война, която води до края на многонационалните империи и възхода на националните държави, те се съюзяват с Германия и Австро-Унгарската империя. Някои от арабските им територии, надявайки се на самоопределение, се присъединяват към Съюзниците – едно „предателство“, което османците нито разбират, нито прощават. През 1920, чрез договора от Севр, чиито условия са дори още по-сурови от ония на Версайския договор, Османската империя е разтурена, а контролът над икономиката и военните ѝ сили – отдаден на Съюзниците. Арабският полуостров получава независимост, а Великобритания  и Франция си поделят оставащите арабски територии. Гърция получава Източна Тракия и Измир. Източният Анадол е поделен между независима Армения и автономния Кюрдистан, а Дарданелите стават международен воден път.

Веднага след договарянето на тези условия се сформира съпротивителна армия, насочена срещу Гърция и Съюзниците, но също и срещу османските властници, управляващи остатъците от държавата. Неин водач е Мустафа Кемал, който е бил фронтови командир по време на османската победа в битката при Галиполи, а по-късно става познат под името Ататюрк: баща на турците. Войната за независимост приключва с изтласкването на Съюзниците и създаването на Турската република – резултат, който се възприема в мюсюлманския свят като ислямски триумф над западния империализъм.

За Ататюрк се открива път да представи себе си като пан-ислямски водач, или глобален анти-империалист. Вместо това той се заема с въвеждането на една радикално-секуларна, радикално-националистическа „турска“ идентичност. Макар че европейците са използвали още от дванадесети век латинското име „Turchia“ за обозначаване земите на турците, самите турци никога не са имали такова географско или политическо понятие. Първата официална държавна история, публикувана през 1930 и използвана като основа за учебниците в училищата, характеризира турците като древен централноазиатски народ с дълга пред-ислямска история, включваща шумерската и хетитска цивилизации. Нищожни петдесет и две от неговите повече от шестстотин страници са посветени на османците, които са описани не като предшественици на нацията, а като семейство декадентски прахосници, които са продали турците на Европа.

Между 1924 и 1926 Ататюрк въвежда агресивна програма за секуларизация, отменя халифата и дервишките ордени, затваря светилищата, посветени на ислямски светци и забранява феса. Ислямският календар и закона на шариата са отменени; страната възприема Грегорианския календар и швейцарския граждански кодекс. Многоженството е обявено извън закона, а на жените е разрешено да показват косите си на публични места, да гласуват, да учат в университети и да кандидатстват за обществени постове. Столицата е преместена от любимия на османците Истанбул в Анкара – провинциален аванпост в сърцето на анадолските степи. През 1928 арабската азбука е заместена от модифицирана латинска версия, а държавно-назначеният Езиков комитет се заема със задачата да пречисти турския език, като го освободи от арабски и персийски заемки – проект, който е приблизително аналогичен на отстраняване на думи с латински произход от английския. През 1935 държавата публикува учебник, в който се изреждат турските еквиваленти на арабския и персийски речников запас, при което всекидневни думи са заменени от странни варианти, записани от фолклористи в Анадола или заети от татарския и азерски езици. Не всички тези промени се утвърждават, но за модерните турци османският турски е чужд език. Книгите, написани преди 1940-те трябва да бъдат превеждани. Известната тридесет и шест часова реч на Ататюрк за раждането на нацията е превеждана поне три пъти откак е произнесена за пръв път през 1927, в продължение на шест дни.

Режисьорите на „Великолепният век“, Ягмур и Дурул Тайлан, понякога са представяни като турските братя Коен. Те си разменят електронната поща, отговарят на въпроси с „ние“ и споделят къща в Малибу, Калифорния. Израснали в светско семейство от средната класа, братята винаги са мечтали да работят в киното. Дурул, по-младият, по-строен и по-неспокойният от двамата, започва да публикува филмова критика през 1991, веднага след завършването на университета със степен по индустриално инженерство. Започва да се чувства все по-силно привлечен от киноиндустрията, а след това и от по-свободната територия на телевизията, която по това време тъкмо започва да се разраства в Турция. Междувременно Ягмур е завършил медицинско образование. В деня, в който приключва практиката му по психиатрия, той напуска медицината и започва да работи в телевизионни продукции заедно с брат си.

Срещнах ги през август в студиото им в Истанбул, в едно от индустриалните предградия недалеч от летището. Седяхме навън, на маса близо до товарна рампа. Тяхна помощничка със забрадка на главата донесе три чаши за чай във формата на лале, чиния с плодове и пакет цигари „Парламент“. Едва бяхме изпили чашите си до половина, а тя веднага ги изнесе и ги замени с нови, пълни.

След успеха на първото им съвместно начинание, турска адаптация на японско предаване за компютърни игри, братята били поканени да заснемат началния епизод от телевизионна серия, напомняща за „X-Files“. Похарчили всички пари, които спечелили с компютърното шоу, за да отидат до Франция и да купят първата си 16-мм камера. Но никой не харесвал адаптацията им (наречена „Тайното досие“) и сериалът бил прекратен след пет епизода, през 1998. Братята се оказали затрупани със сериозни дългове. Успели донякъде да си възвърнат загубите със ситуационна комедия на име „Чарли“, в която ставало дума „за едно шимпанзе“. Международният успех дошъл през 2005, с „Чуждият младоженец“ – комична серия за млада наследница на голямо богатство, която се влюбва в сина на гръцки корабен магнат. Шоуто било неочакван успех в Гърция – факт, който братята осъзнали едва когато отишли на почивка на един гръцки остров и самолетът им бил очакван от фотографи.

Те вече от дълго време искали да направят историческа драма, когато чули, че сценаристката Мерал Окай е написала сценарий за двора на Сюлейман. (Тя почина от белодробен рак по време на Сезон 2). Сценарият на Окай се занимава по-малко със султана, отколкото с харизматичните бивши християнски роби Рокселана и Ибрахим, чиито животи протичат по странно паралелни траектории. (Понеже заробването на мюсюлмани е било нещо, на което се е гледало с неодобрение, почти всички роби в османския двор са били родени християни). В Турция Рокселана, за която Сюлейман накрая се оженва, е известна под името Хюрем, което означава „радостна“. Малко се знае за ранния ѝ живот – историческите свидетелства я споменават едва когато ражда на султана син – но се смята, че това е била Александра Лисовска, дъщеря на свещеник от Рутения (в днешна Украйна), която е била отвлечена от татарите. Ибрахим, известен като Ибрахим от Парга, по името на родния му град, на северозападното гръцко крайбрежие, е славянско-говорещ венециански поданик. Син на беден моряк, той най-вероятно е бил отвлечен като дете от турски корсари. Надарен музикално, свободно говорещ персийски, гръцки и италиански, той започва да служи на Сюлейман около 1514, когато и двамата са на около двадесет години. След като става султан, Сюлейман назначава Ибрахим директно от поста на негов личен прислужник до ранга на най-високата политическа служба в Османската държава: Велик везир. Двамата се хранят заедно и дори се говори, че спели, докосвайки главите си.

Рокселана навлиза в домакинството на Сюлейман шест години след Ибрахим и скоро заменя предишната султанска любима жена, която е майка на първородния му син, Мустафа. Между 1521 и 1530 Рокселана му ражда петима синове и една дъщеря. Преди нея никоя от жените на султана не е раждала повече от един син. Освен това тя скъсва с традицията и по друг начин, като започва да живее в палата Топкапи, след като синовете ѝ израстват (обикновено, когато някой от султанските синове пораснел, майка му го съпровождала в позицията му на провинциален управител), а също и с това, че се оженва за Сюлейман. Идеята за женен султан е била по онова време толкова скандална, че Рокселана била охулвана като вещица.

Една сутрин в 1536 Ибрахим е намерен удушен в леглото си. Точните причини за убийството са неизвестни, но е сигурно, че напреженията между него и Рокселана са играели важна роля. Влиянието ѝ играе роля и при съдбата на Мустафа, който е удушен по заповед на баща си през 1553. Смъртта му оставя трима от синовете на Рокселана – Селим, Баязид и Джиангир – като единствени претенденти за трона. (Другите двама синове на Рокселана умират от естествена смърт). Джиангир, който е гърбав, умира скоро след Мустафа. Ожесточеното съперничество между Баязид и Селим се проточва в продължение на години и прераства в гражданска война. Сюлейман в края на краищата избира страната на Селим, с което принуждава Баязид да забегне в Персия, където той и синовете му са проследени и убити. Но историята не потвърждава мъдростта на избора на Сюлейман: само осем години след като поема управлението, Селим, известен под името Селим пияницата, се подхлъзва в банята и умира от фатални травми по главата.

Братята Тайлан казват, че за тях е било важно, че сценарият е написан от жена и че той описва апогея на османската слава  най-вече от гледната точка на жените-робини. Самите те не били подготвени за фурора, който шоуто предизвика. За известно време, след атаката на Ердоган, „Великолепният век“ беше на върха на националните новини. „Представете си само – създавате нещо, печелите най-голямата международна публика на турско телевизионно шоу в цялата история“, казва Ягмур. „Почти двеста милиона души гледат вашето шоу. Но в собствената си страна живеете почти в страх, че ще ви хвърлят в затвора“.

В края на краищата никой не беше хвърлен в затвора. Шоуто дори не беше снето от ефира. Когато запитах за последствията от критиката на Ердоган, Ягмур заговори за автоцензура. „Преди имаше цензура“, казва той. „Днес вече си имаме ‚климат‘“. Чак до 1990-те в Турция е имало комисия по цензурата. Днес, обяснява Ягмур, цензурата се провежда по околни пътища, чрез една организация, наречена Върховен съвет за радио и телевизия. „Те не ви пречат да произвеждате нещата си, но ви наказват по-късно“. Той казва, че през 2011 Съветът е наложил на тяхната телевизионна станция рекордна, шестцифрова глоба, заради една сцена, в която се показва как момичета-робини се проверяват за девственост. Станцията отказала да плати, но глобата била потвърдена от Държавния съвет, най-висшия административен съд в Турция, на основание, че проверките за девственост не съответстват на турските семейни ценности и че тяхното представяне било „изкривяване на историческата истина“. Историческият съветник на шоуто се позовал на европейска картина от седемнадесети век, представяща момиче, което се проверява на пазар за роби. Съветът обаче си имал свои собствени експерти по история, които възразили, че шоуто изтъква само плътските аспекти на живота в харема, с което засилва ориенталистките фантазии; всъщност „харемът е бил сериозна образователна институция, чиито тайни все още не са разкрити“. Следващите епизоди представяли повече битки, отколкото влюбени разговори. „Бяхме съсипани, както психически, така и физически“, разказва Ягмур за опита им с филмирането на битки. Това е нещо скъпо и отнемащо много време. Турската телевизионна индустрия, обяснява той, не притежава „необходимата инфраструктура“ за работа с коне. Битката при Мохач била заснета при особено трудни обстоятелства, близо до една широка около километър речна плитчина в източна Тракия – която трябвало да представлява даже още по-широката река, прекосена от армията на Сюлейман в Унгария. „Отне ни четири дни“, казва Дурул. „Помислете само за всички тези хора – примерно как ще ги храните през това време! И някой трябва да носи всичко това!“ След известно време вече не бях в състояние да преценя дали той говори за историческото събитие или за неговото представяне: да се покаже една битка очевидно е също толкова работа, колкото и да се проведе истинската.

Реалният харем в Топкапи днес е музей, макар че не всички помещения са достъпни за публиката. Когато го посетих, аз го намерих доста меланхолично място, въпреки красотата и елегантността му. Светлината се процежда през зарешетени, замрежени, оцветени или другояче препречени прозорци. Тук са живели господари с неограничена власт – хора, които са могли да обзаведат жилищата си както поискат И те са избрали да покрият всяка вътрешна повърхност с керамични плочки. Шнурове препречват някои от коридорите и ви насочват към други. Харемът е имал повече от четиристотин помещения, а брошурата с плана на отделните етажи изглежда като речник, излязъл от ръцете на Борхес: Джамия на черните евнуси, Апартамент на черния евнух-ковчежник, Апартамент на черните евнуси, прислужващи на султана в харема, Слонска къща, Палат на четиридесетте колони, Място за съвет на джиновете. Скоро се изгубих и, след като бях минала през външен коридор между две сгради, с удивление се оказах в двор, запазен, както можеше да се прочете на малка табелка, за фаворитките на султана, откъдето се виждаше блестящия дълбоко долу Босфор. На отсрещния бряг сиви небостъргачи потрепваха в маранята.

За харема от седемнадесети век се знае много по-малко, отколкото за кралските домове в Европа по същото време. В османския двор не е имало шляещи се благородници, които да пишат мемоари или да разменят клюкарски писма. Не е имало традиция на кралско портретиране. Единственият портрет на Сюлейман от негов съвременник е нарисуван в старческата възраст на султана от някакъв османски морски капитан. Има негови портрети от Тициан и Дюрер, но, също като повечето днешни османисти, те са работели въз основа на описанията на европейски посетители – най-вече венециански и хабсбургски дипломати. И стандартите на европейците за онова, което си струва да се запомни, са онези, които сме наследили ние. Докато четях мемоарите и писмата на посланиците, аз осъзнах, че съм гледала почти всеки интересен анекдот или наблюдение от „Великолепният век“ – от противоречивото решение на Ибрахим да изложи на публичен показ някои класически статуи, заграбени в Будапеща, до диалога за спасението на душата, проведен между хабсбургски посланик и мюсюлмански везир, чийто баща е бил християнин-свинар.

Направих още една разходка до палата Топкапи, заедно с историчката от нюйоркския университет Лесли Пиърс, която прави изследвания за биография на Рокселана. Пиърс, наследничка на квакери, които са дошли в Америка с Уилям Пен, е дошла за пръв път в Турция с Корпуса на мира през шестдесетте години, и в наши дни е една от водещите световни експертки по въпросите на османския харем. Първата ѝ книга, „Имперският харем“ (1993), е новаторско изследване за „султанàта на жените“ – един период, започващ по време на управлението на Сюлейман, когато Рокселана и нейното домакинство се настаняват в Топкапи, който е дал на жените безпрецедентен достъп до политическата власт.

Думата „харем“ идва от арабския корен „х-р-м“, която може да означава както неприкосновено, свято място, така и нещо, което е табу. Свещените градове на Мека и Медина, както и Храмовият хълм в Ерусалим, са известни като харем-ишериф („благородно светилище“). Харемът в Топкапи, най-интимният кръг от дворцовия живот, е бил дом не само на наложниците, но също и на децата на султана, неговата майка и сестри, както и на гигантския, йерархично-структуриран, обслужващ персонал от жени и евнуси.

Книгата на Пиърс обяснява, че, макар и първите османски султани да са се женели за жени от управляващите домове на Балканите и в Анадола, те по правило са предпочитали да имат наследниците си от наложници-робини, които не са водели със себе си неприятни роднини. Към средата на петнадесети век султаните престават да имат деца от благородни жени, а след това изобщо престават да се женят. На всяка наложница е било позволено да ражда точно по един син и работата ѝ е била да го отгледа и възпита. Логиката във всичко това изглежда е, че всеки принц се е нуждаел от собствена майка зад гърба си: в продължение на век и половина, който и принц да е станел султан, той избивал всички останали.

Може би най-отличителната черта на Османската държава е незначителността на наследствената аристокрация. Както отбелязва един хабсбургски посланик, „Онези, които държат най-важните постове при султана, често са синове на овчари и говедари.“ По-голямата част от османския военен и бюрократичен елит е съставена от християни, доведени тук от Балканите като малки момчета, а след това тренирани и образовани в двореца. Робите са имали множество предимства в сравнение с благородниците. Те не са имали никого, на когото да бъдат верни, освен на султана. Бидейки без връзки, не е имало нужда те да бъдат награждавани освен в случаите, когато са свършили някоя наистина добра работа. Изобщо, използването на роби е позволявало управление, основаващо се на реална меритокрация.

Това радикално отдръпване от традиционната семейна структура дава възможност да се прави странна, завладяваща телевизия. Кой от четиримата синове на султана ще наследи трона, кои трима ще бъдат убити, в каква последователност? Коя жена ще стане фаворитка на султана, коя от тях ще успее да отрови или удуши съперничките си? Съвременниците ѝ са виждали в Рокселана безскрупулна опортюнистка, която се е грижела единствено за това да проправя път на собствените си деца и да държи Сюлейман под свое влияние. Някои хора все още я обвиняват за упадъка на Османската империя, считайки я отговорна за убийството на Мустафа и възкачването на престола на некомпетентния ѝ син, Селим пияницата. Но за телевизионната публика Рокселана е модел за семейни ценности, която е готова на всичко, за да си осигури моногамна връзка и успешно, сплотено семейство, поддържаща синовете си във всичко въпреки уврежданията и ограниченията им.

Създателите на шоуто се възползват умело от факта, че Сюлейман е бил добре квалифициран златар. Ние често го виждаме да прави пръстени и огърлици за жените от харема. По този начин на зрителите се предлага гледката на красиви жени, които се борят за красиви бижута, както и красиви жени, възнаграждавани с красиви бижута от мощен мъж. Едно от предизвикващите особено силни дрязги неща е пръстенът, който Сюлейман дава на Рокселана – след като вече го е обещал на предишната си фаворитка. Яростта ѝ, когато вижда Рокселана да носи нейния пръстен, притежава дълбоко инстинктивна сила, която самата аз дотогава бях асоциирала единствено с риалити-телевизията. Пръстенът, който представлява смарагд във формата на сълза, заобиколен от диаманти, се превръща в тема на безброй много интриги. Някъде към ноември 2011 продажбите в Турция на „пръстена на Хюрем“ бяха надминали един милион. Висококачествените версии струват десетки хиляди долари и се говори, че са много популярни в държавите от Залива. Евтини копия могат да се намерят във всеки турски мол.

Пиърс, която е почитателка на „Великолепният век“, казва, че шоуто е повлияло нейната биография на Рокселана, като е привлякло вниманието ѝ върху централната роля на децата, които често са пренебрегвани в историческите трудове. „Има неща, които разбирате едва когато те се разиграят пред очите ви“, казва тя, добавяйки, че е била трогната от описанието на събитията, довели до раждането на първородния син на Рокселана. След смъртта на баща му, първата успешна военна кампания на Сюлейман е последвана, в разстояние само от месец, от загубата на двама сина и една дъщеря. Това е моментът, в който Рокселана ражда своето момче. Пиърс казва, че шоуто ѝ е помогнало да схване емоционално въздействието, което това трябва да е имало върху един мъж, който току-що е изгубил три деца: „Тя му дарява син точно когато той е изгубил всичко останало“.

Макар че някои от сцените от първия сезон на „Великолепният век“ са заснети на място в двореца Топкапи, по-късно министерството на културата и туризма оттегли разрешението за снемане и сега шоуто се прави почти изцяло в студио. В деня, когато ги посетих, братята снемаха епизод 104: първият епизод от четвъртия и последен сезон. Дурул ме разведе набързо из подобната на лабиринт снимачна площадка.

„Внимание“, казва той само с движения на устните: някъде наблизо вече се снима. В частните покои на реалното място, между другото, също е царяла абсолютна тишина. Прислужниците са били подготвяни да общуват чрез специален език на жестове. Всичко това е впечатлявало силно европейските посланици: някакъв венецианец веднъж е наблюдавал как един от везирите получава новината за смъртното си наказание от един ням прислужник – всичко на езика на жестовете.

Дурул ме запознава със Селим Байрактар, който играе ролята на главния евнух в харема. Той вече е облечен в черния си кафтан от сърма и носи кръглата обица, известна от шоуто, но главата му изглежда странно малка: все още не е поставил тюрбана, който носи по телевизията. Седим на дивани в гримьорната и той ми разказва историята на живота си. Туркменец, роден в Киркук, Ирак, той започва кариерата си като спортен гимнастик, още в детството. Веднъж, преди иракските граници да бъдат затворени през осемдесетте години, той пътувал до България и видял там цирк. В продължение на години след това си пишел със сина на собственика на цирка. Когато станал на тринадесет години, по време на последните дни от войната между Иран и Ирак, един от двойниците на Саддам Хюсеин посетил училището му, за да набира войници за армията – мъжете-учители вече били на фронта. Когато Байрактар бил избран, семейството му наело кюрдски партизани, които да го изведат в Турция. В средата на двадесетте си години, след като вече станал актьор, Байрактар отишъл да гледа някакъв пътуващ цирк. За негово огромно удивление, това била същата трупа, която той видял като дете. Старият му приятел си спомнил за него. Ето как се стигнало до там, че Байрактар се присъединил към пътуващия цирк. „Карах велосипед с едно колело – това се казва унисайкъл“, спомня си той. „И в същото време жонглирах“.

Байрактар говори не само кюрдски и арабски, но също и османски турски език, който е изучавал заедно с дядо си – изследовател на ислямския закон. На снимачната площадка на „Великолепният век“ той помага при калиграфията, а също и при ругатните. Той описва своя герой, Зюмбюл ага, като човек, който е оцелял след отрязването на топките му, като раната след това е била обгорена с вряло масло.

Байрактар е изследвал подробно процеса на кастрация. „Питате ли се защо Зюмбюл ходи така странно?“, казва той, докато демонстрира превзетата си, подобна на пингвин, походка. „Това е поради врялото масло. Разбира се, това е моята собствена интерпретация – това не е факт. Може би, ако ръката ви е била отрязана ето тук“ – той посочва една точка малко под лакътя – „а след това обгорена с вряло масло, може би все още бихте могли да я свивате нормално. Но аз не вярвам, че ще можете.“ Той мисли, че реалният Зюмбюл ага вероятно е бил кастриран на девет или десет години, така че тялото му вече е започнало да произвежда тестостерон. Ето защо той не говори с тънък глас. Дори и след операцията, обяснява Байрактар, адреналинните жлези ще продължават да произвеждат тестостерон. Евнусите са могли да имат ерекции и понякога се е говорело, че са имали връзки с жените от харема.

Няколко минути по-късно наблюдавах Дурул да режисира Байрактар в сцена от четвърти сезон, в която Зюмбюл се прокрадва зад Рокселана в един таен проход. От началото на сезон 1 са изминали двадесет и пет години и днес Рокселана се играе от актриса, която е нова за сериала. Първоначално тя се играеше от Мерием Узерли, неизвестна преди това германска актриса с турски баща. Узерли се превърна в звезда начаса, силно обичана поради ангелското си лице, огненочервената коса и закръглената физика. „Свикнахме с германския ѝ акцент“, писа един журналист. „Влюбихме се в червената ѝ коса, странната ѝ походка, крясъците ѝ ‚дай си ми дицата‘“. Днешна Германия е дом на около три милиона различно необичани турци, повечето от тях деца на гастарбайтерите, които са емигрирали през шестдесетте, и тези исторически обстоятелства придаваха на историята на Узерли някакъв привлекателен елемент на „преобръщане“: много турци са отивали в Германия, за да работят на поточни линии, но понякога и една турска германка се „завръща“ в Турция, за да стане царица.

Към края на сезон три Узерли изпадна в криза и се завърна обратно в Германия – бременна и изоставена, както се оказа, от някакъв истанбулски плейбой[1]. В едно интервю миналия август тя разказва за отказа си да направи аборт. Неволно си припомних сцената от „Великолепният век“, в която Рокселана, потънала в захлас и триумф, научава за първата си бременност. Когато Узерли описва живота си в Истанбул – как е живяла сама в хотел, без котва в едно чуждо общество, работеща безкрайни часове на снимачната площадка, прекарваща цели нощи, за да учи наизуст реплики на чужд език – всичко това звучи почти толкова трудно, колкото и живота на Рокселана в харема. Когато се върнала в Берлин, тя пребоядисала косата си, за да не вижда Рокселана всеки ден в огледалото. Бебето ѝ трябва да се появи някъде тия дни.

Новата Рокселана е опитна театрална и телевизионна актриса, по-възрастна със седемнадесет години от предшественицата си. Това е логично, като се има пред вид развитието на историята, но пък повечето от останалите герои се играят от същите актьори, козметично състарени, при различни нива на успех. Общият ефект е странен, сякаш времето е работило по различни начини върху различните хора.

Седях заедно с Дурул пред телевизионния монитор, в главната зала на харема. Актьорите, подредени в коридор от лявата ни страна, не се виждаха от мястото, където седяхме и можеха да бъдат наблюдавани единствено чрез монитора. Новата Рокселана, на средна възраст, се появи на екрана. Силно изправена, с бледо лице и кисела уста, тя кихна, внимателно си издуха носа и се загледа в пространството.

„Готови, камера, действие“, казва Дурул. Рокселана бавно се разхожда през галерията. Има нещо ужасно тъжно в изгледа ѝ. Младата Рокселана желаеше толкова много, толкова страстно. Сега тя изглежда като зомби на самата себе си – вършеща същите неща, но без страстните причини. Байрактар идва зад нея, напълно превърнат в човек, който все още може да си спомня раните от кастрацията си, обгорени с вряло масло. Светлината на бронзова лампа потрепва над изпълнените с подозрение и угодничество черти на лицето му. Поглеждайки наляво, аз мога да видя треперливите сенки на актьорите, които се увеличават, докато те преминават покрай нас в галерията, но за да видя напрегнатите им лица и пищно облекло, трябва да погледна към монитора. Това е като платоновата алегория за пещерата: телевизията, също като философията, ни освобождава от не-виждането.

Гюнхан Бьорекчи, османски историк, който е един от консултантите за „Великолепният век“, ми каза, че най-голямото предизвикателство по отношение на историческата прецизност е поставяно от ограниченията, налагани върху възможностите на отделните герои да общуват едни с други. Често развитието на историята изисква среща между двама герои, които в съответните исторически условия никога не биха могли да се намират в едно и също помещение или да се погледнат един друг в лицето. Ухажването между Ибрахим и султанската сестра Хатидже е поставило особено труден формален проблем, който те в края на краищата решили чрез въвеждането на лични тераси: застанала на собствената си тераса, Хатидже може да чуе как Ибрахим свири на мандолина, а той може да я види през решетките.

Бьорекчи чете всеки отделен сценарий, оглежда дворцовия декор и помага на актьорите при изграждането на образите. Актьорите го питат за неща, които никога не му е хрумвало да изследва. Какъв шербет ще пие Рокселана когато има главоболие? Какъв е подходящият подарък за рождения ден на един осемгодишен османски принц? По какъв точно начин са правени предсказанията, при които се е използвал пясък? Възможно ли е дворцовият архитект да е бил левичар?

Животът на Бьорекчи се е променил много след „Великолепният век“. Да си османски историк напоследък е станало нещо като да си доктор: всеки, когото срещнеш, има някакъв въпрос. Един касапин искал да знае дали султаните са пиели алкохол или са гледали леко на хомосексуалността. Шофьор на такси отбелязал, докато карал Бьорекчи покрай древните стени на Константинопол, „Византийците са били лоши хора, нали?“ Доктор го попитал дали империята би западнала дори и ако Сюлейман не беше убил Мустафа, а след това непрестанно прекъсвал историка, за да му обясни собствената си теория. А тя била, че империята въпреки това би пропаднала.

„Те не търсят историческо познание“, казва Бьорекчи. „Онова, което търсят, е потвърждение на собствените си вярвания“. Касапинът искал да вярва, че османците са били благочестиви мюсюлмани; шофьорът на такси – че византийците са заслужавали да изгубят града си. Докторът пък искал да вярва в историческата необходимост на Турската република. И ако търсели отговори, то това били отговори не за историята, а за това кои са самите те.

Когато запитах братята как е била преподавана османската история когато са били деца, Ягмур отговори, „по шизофреничен начин“. От една страна, те са били обучавани да се гордеят от славната си история. От друга страна, казва той, „[тя е пълна с] бащи, убиващи синовете си и чужди, нетурски жени, управляващи подмолно държавата“. Това напрежение е илюстрирано от особената скованост в живота на Сюлейман. „Сюлейман е олицетворявал справедливостта, той е поставял справедливостта над всичко останало, и управлението му е било османският Златен век“, казва Ягмур. „Но е убил най-добрия си приятел, а също и собствения си син“.

Дебатите около „Великолепният век“ докосват един от ключовите въпроси в турската политика: онзи за националната идентичност. Кои са били османците – просветени космополити или декадентски социопати? Кой е бил Сюлейман? Кои са турците? В продължение на първите осемдесет години от републиката националната идентичност е била определяна най-вече от фигурата на Кемал Ататюрк, с неговите ушити по поръчка костюми, обвързаността му с научния позитивизъм и официалните балове, предаността му към една осиновена дъщеря, която става първата жена-военен-пилот в Турция, както и страстното му отрицание на всички османски неща. Образът на Ататюрк се вижда върху всяка турска банкнота и виси на стената във всяка обществена сграда. Да се обижда паметта му тук е престъпление.

И все пак кемализмът, като всички националистически идеологии, е оставил някои хора извън течението. През първите десетилетия от двадесети век размените на население, насилствените изселвания и кланета довеждат до драстично намаление на гръцките и арменски населения в Турция. С турцизирането на Анадола кюрдският и други нетурски езици са премахнати от училищното образование. Кемалистката идея за озападняване е критикувана като елитарна, ориенталистка, дори расистка. А откак дойде на власт през 2002, партията на Ердоган (Партия на справедливостта и развитието или AKP) си спечели широка поддръжка с опита да се върне обратно от кемализма към една османска идентичност, която тя представя като по-всеобхватна.

Османското възраждане има корените си в Студената война, когато основното политическо противопоставяне в Турция е било не ислямисти срещу секуларисти, а прокомунисти срещу антикомунисти. В Турция, член на НАТО и съюзник на САЩ, широко разпространеното вътрешно насилие между леви и десни групи достига върха си във военен преврат през 1980. Новото правителство реагира на заплахата отляво като отваря турския пазар за глобална конкуренция и насърчава исляма като идеологическа алтернатива на комунизма. Един от резултатите от тези мерки е появата на нова класа от благочестиви мюсюлмански бизнесмени: предприемачи, които описват себе си като „ислямски калвинисти“, характеризират Мохамед като търговец и цитират Корана като авторитет по въпроса за ограничаването на правителствената намеса в икономиката. Докато основата на кемализма е в икономическата изолация и културното озападняване, тези бизнесмени желаят точно обратното: капитализъм в западен стил и турска култура. В лицето на османците те откриват готовата идея за благоденстващ мюсюлмански елит, който търгува на равна нога с Европа, но предпочита халвата пред френските пасти.

Политизацията на османската история продължава и през деветдесетте години. Идеологическият предшественик на АКП, Ислямската партия на благоденствието, започва ежегодни тържества в чест на завладяването на Константинопол – събитие, което тя описва като „началната точка на върховенството на мюсюлманите в Европа“. Кемализмът казва на турците, че те не трябва да се чувстват унижени заради договора от Севр, защото той е бил отговорност на османците; нео-османизмът пък казва на турците, че не трябва да се чувстват унижени заради османците, защото, ако се вгледате достатъчно далеч назад в историята, то османците са били ония, които са налагали унижението. Преди три години Ердоган подари на Никола Саркози, енергичен противник на турската кандидатура за присъединяване към Европейския съюз, ръкопис на писмо от 1526, в което Сюлейман се съгласява да помогне на крал Франсоа I, по онова време хвърлен в затвора от Шарл V, императорът на Свещената римска империя. „Аз съм султан Сюлейман, султан на султаните, управник на управниците, земна сянка на Онзи, който коронова господарите“, започва писмото, „владетел на Средиземно море, Черно море, Румелия, Анадола, Караман, Гърция, Дулкадир, Диарбекир, Кюрдистан, Азербайджан, Дамаск, Алепо, Египет, Мека, Медина, Ерусалим, всички арабски страни, Йемен и много други земи. Ти си Франсоа, крал на Франция“. „Изглежда че той не го е прочел“, отбеляза по-късно Ердоган за Саркози.

Какво би станало, ако Турция би могла да се окаже не имитатор, а равен на Европа? Какво, ако бихте зачеркнали не шестте столетия на османско управление, а осемдесетте години на турската република? Външният министър на Ердоган характеризира двадесети век като „само скоба“ и призовава турците да възстановят „древните си ценности“, да „свържат отново Сараево с Дамаск, Бенгази с Ерзурум и Батуми“. Критиците могат да възразят, че Сараево едва ли ще бъде очаровано от перспективата за връзка с Дамаск на Асад. А честите споменавания от страна на Ердоган на босненската столица и други места на анти-мюсюлманско насилие изглежда са замислени по-скоро да насърчават чувствата на омраза, отколкото да ги лекуват. Въпреки това нео-османизмът засили поддръжката за Ердоган – не само в Турция, но, за известно време, също и в западната преса, която отдавна беше очаквала появата на някакъв атрактивен модел на „мюсюлманска демокрация“. Ердоган си спечели широко одобрение за участието в срещите на високо ниво на Арабската лига, приноса към съставянето на силите на ООН в Ливан и силите на НАТО в Афганистан, както и за подобряването на турските отношения с иракския Кюрдистан. Търговията с Иран, Сирия и Русия нарасна неимоверно, както и притокът на туристи от страните на Залива.

Когато Ердоган осъди „Великолепният век“, това беше в името на новата му външна политика. Той беше използвал османската история като оправдание за турската замесеност в Газа, Сирия, Ливан, Косово, Ирак, Азербайджан, Мианмар и Сомалия: „Навсякъде, където предшествениците ни са отивали на кон, днес ние отиваме също“. Той описа „Великолепният век“ като погрешна картина на местата, където тези предшественици са прекарвали времето си. „Никога не сме имали предшественици като тези“, обяви той. „Никога не сме познавали Законодател като този. Той е прекарал тридесет години на седлото“. С други думи, Сюлейман от телевизията не е истинският Сюлейман. Истинският Сюлейман може да се открие зает по-скоро с коня си, а не с харема. Говори се, че по време на среднощната среща покрай протестите в Гези, Ердоган изпитвал актьора, който играе Сюлейман, за значението на определени османски думи. Актьорът, бидейки актьор, а не истински султан, не го знаел. „Играеш Законодателя – как може да не знаеш значението на тези думи?“, укорил го Ердоган.

Понякога братята Тайлан се питат какво ли би си помислил Сюлейман, ако би могъл да види „Великолепният век“. „Знаем, че е отдавал голямо значение на външния вид“, казва Дурул колебливо, „Така че сигурно би харесал отделни аспекти“. Той замълчава, може би в размисъл върху това как Сюлейман би се почувствал при гледането на по-мъчителните моменти от управлението му, разказвани от демоничен, електронно променен глас.

„След като Сюлейман е убил Мустафа, някои от поетите в двора са го критикували“, продължава Ягмур. „Но той не ги е изпратил на заточение. Това са поети, които на практика са го наричали убиец, но им е било позволено да останат в двора, години наред. В определен смисъл той е бил просветен човек“.

Когато избухнаха протестите в Гези, аз наближавах края на тригодишния престой в Турция, където са израснали родителите ми. Преподавах и пишех, и живеех в Джиангир, обновен квартал в близост до площад Таксим, наречен на името на нещастния гърбав син на Рокселана. Апартаментът ми, на седмия етаж, беше редовно пълен със сълзлив газ, както и с приятели и колеги, които бяха дошли за протестите и бяха заседнали при мен когато полицията барикадира улиците. Една нощ, на покрива на моята сграда, военен кореспондент от Ирак, който използваше Истанбул като база за изпращане на репортажите си от Сирия, ми каза, че никога не е виждал по-решителни „бунтовници“ от турците. „Вашите хора са луди“, каза той. Почувствах се мъничко горда. Един приятел от България беше пристигнал с автобус от София и си устрои лагер в свободната ми стая, като всяка сутрин в седем изпращаше по телефона шумни репортажи за Българското национално радио. Почти всеки ден единият или другият от родителите ми се обаждаше от САЩ, уговаряйки ме да се прибирам вкъщи по-рано: да не би да са си дали целия този труд да напуснат родната страна и да отгледат американска дъщеря, само за да я нацели някой в главата с контейнер от сълзотворен газ?

Но аз не исках да си тръгвам. Протестите ми изглеждаха като кулминация на всичко, което бях видяла през предишните три години. Членовете на една левичарска футболна агитка, за която бях писала по-рано, бяха арестувани след като бяха подкарали булдозер в близост до офиса на премиер-министъра. Един защитник на околната среда, когото бях придружавала близо до арменската граница, ми се обади от подземния паркинг на луксозен хотел, където беше се скрил след полицейска акция, малко след официална вечеря с Ал Гор. На барикада недалеч от Таксим се срещнах с ляво настроения майстор-готвач, за когото също бях писала. Всичко беше като края на роман. Когато опаковах нещата си в апартамента, в края на лятото, открих пет каски, три чифта защитни очила и две противогазови маски.

Сред протестантите се намираха почти всички групи, противопоставящи се на Ердоган: кемалисти, хора от профсъюзите, марксисти, феминисти, L.G.B.T.-активисти, защитници на околната среда, анти-капиталистически настроени мюсюлмани. Дори една от партиите, борещи се за права на кюрдите, имаше своя палатка в Гези парк, който за известно време беше се превърнал в утопия, с безплатни ястия, безплатни цигари, безплатна медицинска помощ, библиотека, концерти и пърформанс-артисти, играещи дервишки танци с газови маски на лицата. Нощните полицейски атаки само усилиха още повече празничното настроение.

Отговорът на Ердоган срещу протестите беше подобен на отговора му срещу Сюлейман от „Великолепният век“. Хората, които протестирали, каза той, не били реалния турски народ, а само „маргинални групи“ и чужди саботьори, чието влияние било преувеличено от западната преса. По време на митинг на 16 юни миналата година, пред стотици хиляди негови поддръжници, Ердоган обвини BBC, CNN и Reuters, че прикривали истината за Турция. „Този народ не е народът, който вие показахте на света“, обяви той. „Турция не се състои само от площад Таксим“.

Една вечер българският ми приятел спомена манията по „Великолепният век“, която е обхванала София, където тя размивала вкоренената омраза срещу османците. Наскоро една националистка помолила майка му да подпише петиция за забраняване на новините на турски език по българската телевизия. Майката на приятеля ми се пошегувала, че ще подпише, но само ако бъде забранен и „Великолепният век“. „Но това е напълно различно!“, възкликнала националистката. Тя била всеотдайна почитателка на сериала.

Струва ми се важно това, че една българска националистка може да гледа „Великолепният век“ без да чувства националните си чувства застрашени, докато Ердоган не може. „Великолепният век“ е поставен в свят, в който национализмът все още не е спечелил. Той функционира в директна опозиция срещу нео-османистката програма на АКП. В никакъв разбираем смисъл Ибрахим от Парга не е действително от Парга. Навлизайки в домакинството на Сюлейман, той напуска областта на националното, в полза на онази на чисто човешкото – един свят, в който семейната драма се разраства и запълва цялото пространство на политическото.

На път обратно за САЩ в края на лятото се отбих за кратко в малко копие на Големия истанбулски пазар, на летището, и попитах продавача на щанда за бижута дали имат пръстена на Хюрем.

„Разбира се“, каза той, отключи едно чекмедже и извади няколко образци.

„Майка ми и аз сме големи почитателки на ‚Великолепният век‘‘, казах аз, докато пробвах единия.

„Ние всички сме големи почитатели. Макар че, да ви кажа честно, удоволствието вече не е същото сега, когато Рокселана си замина“. Мислите върху отпътуването на младата Рокселана изглежда го изпълваха с гняв. „Каква глупава жена“, каза той след кратък размисъл. „Коя е тя в Германия? Кой ще я оцени там? Дойде в Турция и стана звезда. А след това, вместо да си купи къща, се върна в Германия, за да живее в малко апартаментче“. Разбира се, той говореше за актрисата, а не за истинската Рокселана. Но между двете има реални прилики. Коя е била Рокселана, там в родната ѝ Рутения? Кой я е оценявал там? Започнах да се питам дали, ако би имала такава възможност, тя също би напуснала двореца и всичко, което той е означавал, за да живее в малка къщичка в мястото, от което е дошла. Дали би се върнала обратно, ако би могла? И купих два еднакви пръстена: един за майка ми и един, който носех по време на полета за вкъщи.


Източник



[1] Това, както се оказва, е „турската“ версия на историята. „Германската“ версия гласи, че тя просто го е изгонила, след като разбрала, че я мами. Бел. пр.

Елиф Батюман
Елиф Батюман (р. 1977 г.) е американска писателка, преподавателка и журналистка от турски произход. Родена е в Ню Йорк, израснала е в Ню Джърси, в момента живее в Сан Франсиско. Завършва Harvard College, а след това защитава докторат по сравнителна литература към Stanford University. Най-известната ѝ книга, „Изстъпления. Приключения с руските книги и хората, които ги четат“, е преведена на български език (изд. „Сиела", 2013).
Други статии от този автор
Посетители: 115

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Борислав Гърдев писа Още
    Това, че Вагенщайн е... преди 3 часа
  • Valpet писа Още
    Наистина, това е... преди 19 часа
  • Емил Коен писа Още
    Филмът е наистина... преди 21 часа
  • Стефан Дечев писа Още
    И аз да кажа нещо за... преди 21 часа
  • Кунев писа Още
    Златко, не се ли срамуваш... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Добре направи, че... преди 1 ден
  • Рафаело Казаков писа Още
    Златко: за пръв път... преди 2 дни
  • Мария Касимова-Моасе писа Още
    Нямам проблем с тезата в... преди 2 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Този текст ме кара да... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Хората се поразпалиха,... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Разреших си да го постна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Да, това е смислена... преди 3 дни
  • Внимателен читател писа Още
    Само че де факто тази... преди 3 дни
  • Екатерина Чамурлийска писа Още
    Браво! преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Това е вярно, де юре. Де... преди 3 дни
  • Внимателен читател писа Още
    Все пак - можете да... преди 3 дни
  • Емил Измирлиев писа Още
    Браво, Златко!!! Прави ти... преди 3 дни
  • Николай Василев, Гренобъл писа Още
    " Както казва... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Чудовищата са... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 4 дни
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 4 дни
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 4 дни
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 6 дни