Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2014 03 Germany Europe

Налице е нов германски въпрос. И той е следният: в състояние ли е най-мощната страна в Европа да поведе останалите към изграждането на издръжлива, международно конкурентоспособна еврозона и силен, заслужаващ международно доверие Европейски съюз? Трудностите на Германия при опитите да се реагира убедително на това предизвикателство са отчасти резултат от по-раншните германски въпроси, както и от решенията, намерени във връзка с тях. Вчерашните отговори са посели семената на днешния въпрос.

Преди обаче да разгледам тези исторически връзки, нека да размислим върху всичко онова, което този нов германски въпрос не е. Двадесет и три години след обединението, уголемената Федерална република Германия е точно толкова стабилна буржоазна либерална демокрация, колкото може да се намери на планетата. Тя не само пое огромните разходи по обединението, но и, от 2003-та насам, въведе впечатляващи икономически реформи, намалявайки цената на труда по взаимно съгласие, като по този начин успя да възстанови глобалната си конкурентоспособност.

Тази страна е цивилизована, свободна, преуспяваща, придържаща се към закона, скромна и предпазлива. Множеството й добродетели могат да бъдат обобщени под названието „баналност на доброто“. Запитана от булевардния вестник Bild-Zeitung какви чувства поражда у нея Германия, Ангела Меркел веднъж отговори с известната фраза „Мисля си за добре изолирани прозорци! Никоя друга страна не може да прави толкова добре изолирани прозорци [dichte und schöne Fenster].[1] И все пак това място не е чак толкова банално. Отваряйки добре изолираните прозорци на моята хотелска стая в Берлин, аз поглеждам през Унтер ден линден към осветения, прозрачен купол на сградата на Райхстага, в сърцето на този нов и, след Лондон, най-вълнуващ европейски град.[2]

Един израелски приятел, който е взел немско гражданство, ми описва Германия като „балансирана“ страна – и това ми се струва доста точно. Френският ляв политик Жан-Луи Меланшон предизвика объркване когато каза, че „сред онези, които притежават жажда за живот, никой не иска да бъде германец“.[3] В такъв случай сигурно трябва да има страшно много хора, които не притежават жажда за живот, тъй като според едно допитване до двадесет и пет нации, проведено от BBC, Германия е най-популярната страна в света – с десет точки преди Франция.[4]

Но тя има също и слабости, и проблеми. Кой ли ги няма? Германия има бързо застаряващо население. При една мрачна, предпоставяща непроменливост екстраполация, тя би могла да стигне до съотношение от само един работещ човек за всеки пенсионер през 2030. Без никаква имиграция, населението й би спаднало от повече от 80 милиона днес до под 60 милиона през 2050. Следователно имиграцията трябва да стане важна част от реакцията към демографското предизвикателство, но Германия се намира след Франция и Великобритания, да не говорим за Канада и Съединените щати, при излъчването на онези жизненоважни, привлекателни социални и културни сигнали, които позволяват на хората от емигрантски произход да се идентифицират с новата си родина.[5]

След като взе ирационалното, късогледо политическо решение да се откаже от собствената си програма за по-нататъшно развитие на атомни електроцентрали, малко след катастрофата във Фукушима, Япония, и разчитайки основно на въглища и газ, разходите за индустриална енергия в Германия са с около 40 процента по-високи от ония във Франция. Германската икономика е брилянтна когато става дума за производство на неща, които хората в страни като Китай искат да купуват – коли, инструменти, химикали – но по-слаба в областта на обслужването. Германските компании са изключително силни при постепенните технологически подобрения, но по-малко добри при онова, което се нарича „разрушително новаторство“ от вида, който човек открива в Силиконовата долина. Страната, която изнамери модерния изследователски ориентиран университет през деветнадесети век, днес разполага с множество добри университети, но нито един на световно ниво, който да може да се конкурира с Оксфорд или Станфорд. Берлин се перчи с приятно кафене на име „Айнщайн“, но от 1930-та г. насам Айнщайновците на този свят обикновено работят по други места.

Ако тези слабости евентуално биха довели до икономическо изоставане, то един вътрешно-германски въпрос би могъл да възникне отново. Защото добре-балансираната либерална стабилност и национална идентичност на Германия са дълбоко свързани с нейната икономическа сила. Човек не може да изключи напълно възможността, че при такова развитие на нещата ние бихме могли да станем свидетели на нов подем на културния песимизъм, политически екстремизъм и онова, което тенис-шампионът Борис Бекер веднъж шеговито беше обозначил като тенденцията на неговите сънародници да „им изпушва чивията“. Но в момента е налице едно далеч по-истерично изпушване на чивията в Съединените щати, отколкото в Германия – и, поне засега, доста е на всеки германски въпрос злобата му.[6]

В глобалната конкуренция за бизнес германските компании са също толкова жилави и добре организирани, колкото германските полкове са били по време на войната – и те са умело и систематично поддържани от правителството си. От геополитическа гледна точка обаче тази Германия не демонстрира абсолютно никакви нео-вилхелмовски амбиции да доминира съседите си или когото и да било другиго. Единственото „място под слънцето“, което гражданите й търсят е онова по почивните плажове на Средиземноморието. И единствените военно-подобни победи, които тя празнува, са онези от футболното поле – една игра, в която страната е толкова добра, че понякога стига до там в края на краищата да играе срещу самата себе си. Тазгодишният финал на  Европейска лига на шампионите, в Лондон, се игра между два германски отбора, Байерн Мюнхен и Борусия Дортмунд.

По времето на германското обединение имаше страхове, че Германия би могла да започне да доминира в новата Mitteleuropa[7]. Погледнато икономически, сега тя действително притежава ръководна позиция в Източно-централна Европа. Германските производители като Фолксваген прехвърлиха важни части от продукцията си, за да се възползват от по-ниско платената, но добре обучена работна ръка на Източно-централна Европа, но заедно с това оставайки вътре в границите на ЕС. Ако бихте разглеждали четирите вишеградски страни – Полша, Унгария, Чешката Република и Словакия – като едно цяло, то те са най-големият единичен търговски партньор на Германия. Но тази нова Средна Европа беше постигната по общо съгласие и се разглежда от повечето славяни, унгарци и германци като нещо, предоставящо взаимни изгоди на всички. Германско-полските отношения са най-добрите от хиляда години насам, а Полша днес е най-добрият приятел на Германия в ЕС. През 2011 г. външният министър на тази страна, Радек Сикорски, обяви по силно запомнящ се начин, „Вероятно ще бъда първият полски министър в историята, който казва нещо такова, но да, ето го тук: ‚Аз се страхувам по-малко от германската мощ, отколкото от германското бездействие‘“.

За да се разбере защо Германия е толкова несклонна да ръководи, човек би трябвало да разбере, че европейският валутен съюз, изкован по време на и след германското обединение, беше не толкова германски проект, предназначен да се постигне доминация в Европа, колкото европейски проект, предназначен да се удържа Германия. За германския въпрос от 1989 – какво да правим с една бързо обединяваща се Германия? – отговорът, даден от Франсоа Митеран от Франция и Джулио Андреоти от Италия беше: обвържете я все по-здраво с Европа, чрез валутен съюз. Да, плановете за обща валута, която да допълва общия пазар, бяха вече налице, канцлерът Хелмут Кол беше по принцип „за“, а налице бяха и множество икономически аргументи в полза на въвеждането й. Но план-графикът от онова време набързо се съгласи с валутния съюз, който имаме днес, а някои от най-фундаменталните му недостатъци произлизат от политиките, свързани с германското обединение.

Ние ги виждахме дори още по онова време, но днес историята може да бъде проследена във вълнуващи подробности в публикуваните германски, британски, френски и американски документи. За да дам само един пример, според германския доклад за един разговор от декември 1989, Кол обяснява на американския държавен секретар Джеймс Бейкър опитите си да успокои европейските страхове около германското обединение по следния начин:

Той [Кол] се е питал какво още би могъл да направи, за да допринесе за създаването на европейския валутен и икономически съюз. Той е взел това решение [да се обвърже с валутния съюз] в противовес на германските интереси. Например, президентът на Федералната банка е бил против настоящото развитие на нещата. Но тази крачка е била политически важна, защото Германия се е нуждаела от приятели. Не бива да се позволява да се появява каквото и да било недоверие към нас в Европа.[8]

Кол аргументира убедително, че един валутен съюз ще се нуждае от фискален, а следователно и политически съюз, който да го съпровожда, но Митеран и Андреоти не искат да чуят и дума за това. Идеята е те да придобият лост, с който да направляват германската валута, а не Германия да придобие лост, с който да управлява техните национални бюджети. И така, някои от фундаменталните дефекти, за чието коригиране еврозоната се бори днес – валутен съюз без взаимен надзор на бюджетите, дълговете и банките – се появяват като следствие от бомбастичните политики около неговото зараждане. Както отбелязва историкът Хайнрих Аугуст Винклер: „За да се можеше да се реши германския въпрос със съгласието на Европа, европейският въпрос трябваше да си остане открит“.

Германците никога не бяха запитани чрез референдум дали биха искали да се откажат от немската марка, която беше за следвоенната германска идентичност онова, което кралицата е за британската. Ако германците биха били попитани, те най-вероятно щяха да кажат „не“, но мощният Кол все пак успя да прокара решението. През първото десетилетие от съществуването на еврото те свикнаха с него, но никога не се научиха да го обичат истински. Почти никой не си беше дал труда да им обясни, че Германия ще бъде най-големият печеливш от единната валута, тъй като тя създаваше отлични условия за износа от страната, както вътре в, така и извън Европа. Според една преценка общият търговски излишък, който Германия е натрупала с останалите части от ЕС, от въвеждането на еврото през 1999 до 2011, е повече от един билион[9] щатски долара.[10]

Но след това дойде моментът на разплатата. В електрическата буря, предизвикана от финансовата криза от 2008 и усилена от истерията около облигационните пазари, всички недостатъци на този недообмислен валутен съюз бяха разкрити с брутална сила. Онзи открит европейски въпрос сега вече трябваше да бъде посрещнат. И защото това беше въпрос на икономика, или, по-точно, на политическа икономия, всички очи се обърнаха към мястото, което – благодарение на дългосрочната си икономическа мощ и пост-2003-та реформи, но също и благодарение на еврото – беше се превърнало в безспорната водеща европейска икономическа сила.

Германия не беше търсила тази лидерска роля в Европа. След 1990-та, повечето германци биха били напълно доволни да се справят с предизвикателствата, поставени от националното обединение, но инак да продължават да си бъдат богати и свободни, като един вид Голяма Швейцария, с висококачествен износ и достатъчно много почивни дни по слънчевото Средиземноморие. Но вместо това, валутният съюз, планиран от Митеран по начин, който да позволи на Франция да си остава на шофьорското място в Европа, а Германия – на пътническото, стигна дотам да върши точно обратното. Той постави Германия на шофьорското място както никога преди. Внезапно германците се оказаха в позиция на хора, изплащащи дълговете на другите, а правителството им – казващо на страните, сега вече наблъскани заедно в етикета „южноевропейци“, какво точно да вършат в замяна на това: орязвайте бюджетите си, правете структурни реформи, станете повече като Германия.

По този начин Германия неволно се оказа в ролята, която Бисмарк, в една велика реч, държана пред Райхстага през 1878, беше предупредил страната никога да не поема: der Schulmeister in Europa, даскалът на Европа.[11] Или, тъй като сега вече заемащата мястото в креслото на Бисмарк беше дама, даскалицата на Европа. И каква беше наградата на Берлин? Улични протести от страна на кипърци, носещи плакати с надписи „Хитлер Меркел“ и гърци, обвиняващи германците, че се държат като гаулайтери.[12] В едно допитване на агенцията Харис, проведено през юни 2013, 88 процента от респондентите в Испания, 82 процента в Италия и 56 процента във Франция и Германия считат, че влиянието на Германия в ЕС е прекалено силно. Както самата Меркел веднъж отбеляза сухо в личен разговор с мен: ние сме осъдени, ако не водим, и осъдени, ако го направим.

Прагматичният, сдържан, постепенен подход на канцлерката отчасти отразява личния й стил. Но една от причините, поради които популярността й се удържа толкова добре в Германия през всичките тези години на криза се крие в това, че очевидното й нежелание да върши нещо повече от онова, което изглежда напълно неизбежно във всяка от фазите на кризата в еврозоната, едновременно и отразяваше, и дефинираше, нежеланието на цяла една нация. Единственото истински смело, решително действие около кризата в еврозоната досега беше взето не от Германия, а от италианския президент на Европейската централна банка, Марио Драги, когато през юли 2012 той заяви, че банката ще направи „абсолютно всичко необходимо“ за спасяване на еврото. В резултат на това еврозоната оцеля, но засега не е особено преуспяваща – особено пък в страните-длъжници от юга. В Испания например младежката безработица надхвърля 50 процента.

Днес обаче ние се приближаваме до момента на истината за целия Европейски съюз. Из целия континент, и на север, и на юг, се наблюдава драматично намаляване на доверието в Съюза, както и поява на протестни партии. Между германските парламентарни решения от 22 септември 2013 и изборите за Европейски парламент, които започват на 22 май 2014, има само осем месеца, в които тези все по-нарастващи легиони от скептични европейци ще трябва да се убедят, че европейските лидери, водещи партии и институции виждат път навън от тъмнината. В противен случай ние ще получим Европейски парламент, който е едновременно и див, и блокиран. Гневът в някои южноевропейски страни може да прекипи във всеки момент, ако хората не успеят да видят светлина в нещото, което мнозина разглеждат като наложен от Германия тунел.

Германският външен министър, Гидо Вестервеле[13], правилно споменава, че това е формиращ период в три отношения: за надеждността на Европа пред собствените й граждани, за Европейското реноме по света, и за начина, по който Европа и света виждат Германия.[14] По чиста случайност тази историческа главоблъсканица съвпада със стотната годишнина от избухването на Първата световна война.

Скоро след мирното германско обединение през 1989-1990, Фриц Стърн по незабравим начин го описа като „втория шанс“ на Германия. Икономически динамичната централна сила на Европа е имала първия си шанс в годините преди 1914. „Това би могъл да бъде германският век“, както веднъж е отбелязал Реймон Арон пред Стърн. Но тя пропиля този шанс в две световни войни и Холокоста. Сега може би има друг шанс.

Почти четвърт век по-късно ние можем с увереност да твърдим, че във вътрешните си работи Германия е използвала втория си шанс добре. Това е една „европейска Германия“, с която Томас Ман би могъл да се гордее.[15] От външна гледна точка обаче, при оформянето на европейския ред и обръщането към европейския въпрос, оставен открит по време на обединението, реалният тест за това как Германия използва втория си шанс, е пред нея едва сега.

Макар че понятието „хегемон“ е широко използвано, позицията на Германия в днешна Европа е позиция на водеща, а не доминираща сила. Това не е откритото хегемонно превъзходство на наполеонова Франция в континентална Европа или на Съединените щати в западния свят след 1945. Берлинската република има само 16 процента от населението на ЕС и 20 процента от неговия БВП. Този неудачен, междинен размер, заедно централното географско разположение на страната, е една постоянно появяваща се страна от съвременния германски въпрос. „Прекалено голяма за Европа, прекалено малка за света“, както гласи известната шега на Хенри Кисинджър. Но въпросът в наши дни е дали Германия е достатъчно голяма дори и за Европа – не само обективно, но също и субективно, по дух и по стратегическо въображение.

За разлика от Съединените щати, централната държава в Европа превъзхожда всички останали единствено в едно от трите измерения на властта. От военна гледна точка тя не може да се сравнява с въздействието, което имат Великобритания и Франция. След като се надигна за участие в интервенцията в Косово, за да предотврати още един сръбски геноцид там (според мен, един от най-добрите моменти на след-обединителна Германия), а след това отново, за да се присъедини към западните съюзници в Афганистан, тя потъна обратно в доста самодоволен пацифизъм.[16] Един от висшите държавни служители разговаря с мен почти пренебрежително за „сносната“ армия на страната си, преди да започне да твърди, че реалните битки на 21 век ще бъдат гео-икономически.

А меката власт? Да, както показва онова допитване на BBC, федералната република притежава значителна привлекателна сила – а това е класическото определение на Джозеф Най за меката сила. И все пак това все още не може да се сравнява с културната притегателна сила на страната на Хари Потър, Дейвид Бекъм, Кралската шекспирова компания, BBC, англоезичните университети със студенти от цял свят, кралското семейство, Лондонската олимпиада и Мистър Бийн.

Но икономическата сила – тук нещата наистина са Германия, Германия над всички. Ето защо из коридорите и съветите в Брюксел всички изчакват да видят какъв курс ще поеме Берлин. Всички европейци обикновено имаха една и съща тема: Америка. Сега те вече имат две: Германия и Америка. Докато гледаме към германците в очакване на отговори на европейските въпроси, има три ключови области, които трябва да наблюдаваме: икономическата политика; европейските институции, които наблюдават и легитимират тази политика; и последно, но не най-маловажно, поезията, която съпровожда тази икономическа и институционална проза, вдъхновявайки европейците отново да вярват в мечтата, наречена Европа.

Винаги когато разговарям с германски политици и служители ми прави впечатление мястото, от което тръгват собствените им отговори. Това място е не Германия, Гърция или Италия; то е Китай. През 2012 г., 46 процента от износа на Европа за Китай идва от Германия. Великобритания  е глобализирала финансовите си услуги, но никой друг европейски производителен сектор не е по-международен от германския. Онова, което моите германски събеседници желаят за другите страни от еврозоната е те да станат силни, конкурентоспособни, ориентирани към износ икономики като Германия. Тогава и само тогава ние бихме могли да имаме онова, което те наричат die Selbstbehauptung Europas, една Европа, способна да се утвърди в бързо променящия се съвременен свят. Оттук и тяхната желязна, учителска настоятелност за постигане на комбинация от фискална консолидация и структурни реформи в по-слабите икономики на еврозоната.

Най-голямата им грижа е Франция, особено при сегашния й социалистически президент Франсоа Оланд. Франция е както най-важната за Германия страна в нейната история на европейска интеграция от 1950-те насам, така и онази, която не успява да се реформира, по най-драматичен начин. Как биха могли да поддържат „натиска за реформи“ върху Франция, безпокоят се те, когато тя е по същество предпазена от него чрез кредитната надеждност на Германия? (Държавните облигации на Франция са много по-тясно обвързани с немските от онези на Испания или Италия, тъй като пазарът преценява правилно, че Франция е последната средиземноморска страна, която Германия евентуално би изоставила).

Виждате ли, казва един от висшите германски политици, аз позволявам на дъщеря ми да ползва кредитната ми карта, но проверявам банковите записи. Аз подсилвам малко смисъла: „Ами ако френското момиче разпилее всичко за хубави модни дрехи…?“ „Именно!“, изръмжава той. В частни разговори германските служители казват, „Трябва да се преструваме, че Франция е равна с нас“. Тяхната последна, най-добра надежда за икономическа реформа във Франция е в това, че френската национална гордост няма да допусне относителното западане на тази страна, както и осезаемата немска снизходителност.

Проблемът с германските предписания за еврозоната е в това, че те са – в зависимост от вкуса – или просто нефункциониращи, или не функциониращи достатъчно бързо. Един прост, теоретичен детайл ми се струва подходящ за указване. Германия, шампионът на износа, е описвана като Китаят на Европа. И точно по същия начин, по който никой в света не може да бъде Китай, или пък, ако всички биха били, то Китай не би могъл да бъде Китай – защото кой в такъв случай ще купува неговия износ? – така и никой в еврозоната не може да бъде Германия. А при слабо вероятния случай, в който някой друг би могъл да стане като Германия, то пък самата Германия вече не би могла да бъде Германия. Тоест, освен ако допуснете, че останалият свят с радост би разширил вътрешното си търсене до степен, при която да може да изкупи едно увеличено до все-германско ниво предлагане на износни продукти от страна на еврозоната.

Но в края на краищата единственото, което има значение, е какво всъщност работи. Предизвикателството пред Германия, след изборите там, е да намери политически микс, който да даде на еврозоната онова, което всички си желаят – инвестиции, растеж, работни места, а заедно с това и намалени сметки за социални помощи, както и увеличени данъчни приходи, които са единственото нещо, способно да намали публичните дългове в дългосрочна перспектива. Резултатът, разбира се, ще зависи от световните икономически тенденции, които, например в Китай, едва ли могат да бъдат наречени благоприятни.

Реториката на германската политика си остава стриктно догматична, тоест германската икономика често звучи като разклонение на моралната философия, ако не и на протестантската теология. Меркел, дъщеря на източногермански протестантски свещеник, веднъж непредпазливо отбеляза, че южноевропейските страни-длъжници трябва да „изкупват стари грехове“. Реалността на берлинската политика обаче е по-прагматична. Например, по-рано тази година тя упълномощи държавно-контролираните германски банки да подпомогнат създаването на работни места за безработната младеж в южна Европа. Изгледите да видим повече примери за такъв конструктивен прагматизъм, включително и увеличения на заплатите, които да стимулират вътрешно-германското търсене, със сигурност биха се увеличили ако социалдемократите отново влязат в правителството, може би в „голяма коалиция“ с християндемократите на Меркел.[17]

Но дори и ако водачите на страната са готови да направят всичко, което евентуално се окаже необходимо, дали те ще успеят да поведат след себе си германския народ? Разбираемо е, че германците са загрижени от опасността да им се наложи да плащат със собствените си трудно спечелени заплати и спестявания извършените от други европейци грешки. Вече не мога да си спомня колко пъти съм чувал тук да ми казват, „Когато отвън ни помолят за водачество, онова, за което всъщност става дума, са пари“.

Освен това те са обсебени от опасността от инфлация. Едно от допитванията показва, че германците се страхуват от инфлация повече, отколкото се страхуват от рак.[18] Тук отново виждаме сянката на историята: в този случай това е травмата от две драматични инфлации, едната след Първата, а другата след Втората световна война. И все пак, както икономическият кореспондент на либералния седмичник Die Zeit твърди в една енергична полемика, те разбират криво като миналото – защото всъщност онова, което е предшествало възхода на Хитлер на власт е било дефлация, а не инфлация – така и настоящата реалност на опасността.[19]

Две от най-влиятелните институции в страната също поставят граници пред властта на което и да било германско правителство да действа по решаващ начин. Федералната банка, днес също толкова скептична по отношение на еврото, колкото е била и по времето, в което Кол е изказвал съмненията си пред Бейкър, изтъква настоятелно възраженията си пред Bundesverfassungsgericht, мощния Федерален конституционен съд. В качеството си на експертен свидетел, президентът на банката Йенс Вайдеман изтъква, че начинът, по който Драги спаси еврото миналата година, чрез обещание за директни парични преводи, може би надвишава правомощията на Европейската централна банка. Не за пръв път всички европейци очакват със затаен дъх каква ще бъде следващата присъда, издадена от този германски съд.

И тук ние стигаме назад до отговора, даден на един друг германски въпрос, онзи от 1945. За да се направи сигурно, че никой Хитлер не би могъл отново да застане на власт, Федералната република беше конструирана по такъв начин, че да бъде децентрализирана колкото е възможно повече, не само от географска гледна точка, но и да притежава система, снабдена с възможно най-голямо разнообразие от институционни проверки и баланси, включително и много силен конституционен съд. С други думи, страната, от която днес се изисква решително изпълнителско водачество, има политическа система, проектирана по такъв начин, че да направи именно такова водачество изключително трудно.

Ако Германия все пак успее да направи необходимото в икономическата политика, заедно с партньорите си от еврозоната, Европа ще се нуждае от нова институционална архитектура, особено наложително при надзора върху националните бюджети в еврозоната, но евентуално и за цялата структура на Съюза. Берлин днес е строителна площадка, снабдена с гигантски кранове и багери, които дълбаят нова линия на метрото точно пред (за щастие добре изолираните) прозорци на моята хотелска стая, долу на Унтер ден линден. Полага се тържествено и крайъгълния камък на Пруския кралски дворец, чиято руина е била взривена от източногерманските комунисти след края на Втората световна война. Но освен това Берлин е и интелектуална строителна площадка, с разнообразни и противоречиви проекти за бъдеща Европа, разхвърляни насам-натам като гигантски опорни колони. Приятел ми подава пощенска картичка, на която пише „Европейската република се изгражда в момента“. Един от вътрешно-дискусионните доклади на социалдемократите призовава за ein anderes Europa – една друга (и по-добра) Европа.

И така, ще бъде ли това една Bundesrepublik Europa, Федерална република Европа? Подобно на други европейски страни, Германия със сигурност започва да гледа на Европа през призмата на своята конституционна традиция, също както французите си представят една централизирана секуларна република, а британците си мечтаят за някаква рехава общност. Федерална, в германския смисъл, може и да означава, че властта ще бъде върната обратно на нивото на националните държави – нещо, което мнозина скептични европейци, а не само английските евроскептици, биха приветствали. Но германският дебат е по-широк от всичко това.

Самата Меркел се колебае между представата за по-голяма роля на директно избирания Европейски парламент и строго прагматичното предпочитание за междуправителствени съглашения, като миналогодишното Европейско фискално съглашение за еврозоната. При все по-усилващите се в германските дебати акценти върху важността на демократичния национален суверенитет, окуражавани от съдебните решения на конституционния съд, вече има призиви и за по-директно вслушване в националните парламенти от страна на Брюксел.

И така германците, като всички други, жонглират интелектуално с три вида легитимност: наднационална, чрез Европейска комисия, надзиравана от директно избран Европейски парламент; междуправителствена, в Съветите на ЕС, които събират заедно представители на демократично избраните национални правителства; накрая, включване на националните парламенти. Каквото и да излезе в края на краищата от саламената фабрика на брюкселските преговори, може би няколко години оттук нататък, то няма да бъде чисто и подредено, и няма да бъде направено единствено в Германия; то ще бъде по-малко една Bundesrepublik Europa, и повече нещо от рода на някаква Свещена републиканска общност (Holy Republican Commonwealth).

И докато колелата на икономическата политика и институционните преговори мелят бавно и изключително дребнаво, налице е все по-належаща нужда от поезия. Европейците очакват отчаяно да получат някакво усещане за посока, цел и надежда. Един германски федерален канцлер някога беше предложил висш пример за такова визионерско водачество. Вили Бранд беше обвил своята Ostpolitik, първоначално известна под меркело-подобното название „политика на малките крачки“ във вдъхновяваща реторика. Германците, той беше обявил, трябва да бъдат „нация от добри съседи, и вкъщи, и в чужбина“.

Както отбелязва Щефан Корнелиус, биографът на Меркел, тя има много силни места, но някаква ускоряваща пулса ораторска способност едва ли е сред тях. За съжаление, това е вярно не само за нея. Цялата германска политическа класа ползва някакъв вид стерилизиран Лего-език, който приклещва едни към други предварително изфабрикувани фрази, направени от куха пластмаса. За повечето германски политици е по-вероятно да полетят без чужда помощ към Луната, отколкото да измислят някаква впечатляваща фраза.

Но защо? Отчасти защото в немския език витаят толкова много призраци. Както отбелязва бившият външен министър Йошка Фишер, вие можете да организирате конференция на young leaders, но junge Führer…? Забелязвам, че хората често се прехвърлят на английски език, когато трябва да използват думата „leadership“. И така, благодарение на Хитлер, палетата на съвременната германска политическа реторика е преднамерено тясна, предпазлива и скучна. А освен това е налице и фактът, че в продължение на много дълго време талантливите хора тук са предпочитали да отиват в областта на бизнеса или да следват и работят в чужбина. (Бих могъл да попълня цяло правителство с нашите изключително надарени германски студенти в Оксфорд). И докато германският бизнес се глобализира по впечатляващ начин през последния четвърт век, с компании, които провеждат фирмените си заседания на английски език, а мениджърите са много повече у дома си в Шанхай или Сао Паулу, отколкото в Щутгарт, политическата класа е станала много по-провинциална, отколкото е била когато и да било преди.

И отново, тази провинциалност отчасти ни води назад до отговорите, давани на по-раншни германски въпроси. Откак политическата система в страната е била преднамерено децентрализирана, политиците обикновено са се издигали чрез политиките на федералните щати, т. нар. Länder. Но не са ли се издигнали пак по същата тази провинциална стълбица и хора като Бранд, Хелмут Шмит и Хелмут Кол? Да, но, за разлика от днешните професионални политици, те са вършили и нещо друго, преди да станат политици. И са били оформени, имайки пред вид континенталната и глобална перспектива, от две войни: Втората световна (която Шмит е преживял като войник, а Кол като тийнейджър) и Студената. А тъй като отговорът на следвоенното германско разделение би могъл да бъде намерен единствено в Москва, Вашингтон, Париж и Лондон, водачите на пред-обединената Федерална република просто е трябвало да бъдат глобални. Оттук и очевидния парадокс, че докато германската мощ се увеличава, политическата класа в страната смалява ръста си.

И така, кой ще говори в полза на Европа? Започвайки на 23 септември 2013, деня след изборите за Бундестаг, европейската главоблъсканица трябва да бъде пресрещната по-решително в Германия. Но тази Германия не е нито обективно, нито субективно достатъчно голяма, за да може да я разреши сама. В най-добрия случай Берлинската република може да бъде първа сред равни. Нейното водачество трябва да бъде омаловажавано, да се изгражда върху внимателно поддържани отношения с малки и големи държави – което, в края на краищата, е отличителната традиция на външната политика във Федералната република. И тя го знае.

Ето защо Германия се нуждае от всяка помощ, която би могла да получи от европейските си приятели и партньори. Само заедно ние можем да създадем политиките и институциите, но също и свежия бриз на поезията, необходим, за да се подкара отново европейския кораб. Отговорите на този германски въпрос няма да бъдат намерени единствено от германците.


Източник



[1]BILD-Zeitung, November 30, 2004. Тя току-що беше отговорила на един почти идентичен въпрос: „За какво си мислите, когато мислите за Германия?“ – така че вероятно в случая се е опитвала да избегне журналистическото търсене на национален патос. Отговаряйки на този първи въпрос, тя беше говорила за умерения климат на Германия, който, както тя казва, осигурява това, че ние не се нуждаем от обедна почивка“ Бел. авт.

[2] Лондон все още води с едни гърди, тъй като, за разлика от Берлин, той има всичко на едно и също място – политика, бизнес, журналистика, култура, тинк-танкове, спорт – и английския език, навръх всичко това. Бел. авт.

[3] Цитиран в Der Tagesspiegel, 11 юни, 2013. 

[5] Вижте моята статия “ Freedom and Diversity: A Liberal Pentagram for Living Together,” в The New York Review, November 22, 2012. 

[6] Перифраза на известната фраза от Евангелието от Матея: „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му.“ (Мат. 6:35) Бел. пр.

[7] Средна Европа. Бел. пр.

[8] Запис на разговор, проведен в Западен Берлин на 12 декември 1989. Цитиран в: Deutsche Einheit: Sonderedition aus den Akten des Bundeskanzleramtes 1989/90, съставители Hanns Jürgen Küsters и Daniel Hofmann (Munich: R. Oldenbourg, 1998), p. 638. Бел. авт.

[9] Тоест хиляда милиарда, каквото е значението на думата „билион“ в Европа. Бел. пр.

[10] Оценка на Jorge Braga de Macedo и Urho Lempinen, цитирана от Risto E.J. Penttila в “Germany Calls the Shots,” International Herald Tribune, March 22, 2013. 

[11] Реч, държана на 19 февруари, 1878, препечатана в Bismarck: Die grossen Reden, съставител Lothar Gall (Berlin: Severin and Siedler, 1981), p. 155. Това е известната реч, в която той предлага Германия да се стреми да бъде „честен посредник“. Бел. авт.

[12] „Гаулайтер“ е било названието на ръководителите на области в Германия по времето на Третия райх. Бел. пр.

[13] (По време на писането на тази статия.) Междувременно новият външен министър на БРД е от друга партия, немските социалдемократи, и се казва Франк-Валтер Щайнмайер. Бел. пр.

[14] Виж речта му в WDR Europaforum, 15 май, 2013. Бел. авт.

[15] Макар че, да си кажем правичката, той би могъл да я намери малко скучна. Къде, зад ония dichte und schöne Fenster, е доктор Фаустус? Къде са Лодовико Сетембрини и Лео Нафта? Къде е Феликс Крул? Бел. авт.

[16] Три германски средни училища получиха наскоро Ахенската награда за мир за това, че са отказали на офицери от Бундесвера правото да дойдат и да разговарят с учениците им за поемането на евентуална кариера във въоръжените сили. Виж Die Zeit, June 20, 2013. Бел. авт.

[17] Както и междувременно стана, след есенните избори от 2013. Бел. пр.

[18] Allensbach Institut für Demoskopie, Sicherheitsreport 2012. Бел. авт.

[19] Mark Schieritz, Die Inflationslüge (Munich: Knaur, 2013). Бел. авт

Тимъти Гартън Аш
Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.
Други статии от този автор
Посетители: 139

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 4 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 6 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 9 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 20 часа
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 2 дни
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 2 дни