Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Готовността на Русия да наруши териториалния суверенитет на Украйна е най-грубото нарушение на европейския ред в течение на повече от половин век. Конфликтът противопоставя една гигантска атомна сила срещу страна с размерите на Франция, един авторитарен режим срещу революционно правителство. Руската интервенция в Украйна повдига въпроси относно гаранциите за сигурност, които Западът даде на Украйна след като страната се отказа от атомните си оръжия през 1994 и поставя директно предизвикателство пред увереността на множество европейци, че в наше време една сухопътна война е станала почти немислима. Крайният резултат може да бъде появата на трета Руска империя или пропаднала украинска държава в центъра на Европа.

Руската агресия в Украйна не трябва да се разбира като опортюнистичен опит за себеналагане чрез сила. По-скоро това е опит за политическа, културна и военна съпротива срещу Запада. Русия прибягна към военна сила защото желаеше да сигнализира промяна в правилата на играта, а не защото не разполагаше с други опции. В действителност тя разполагаше с множество други начини да упражни натиск върху Киев, включително и чрез Руския черноморски флот в Севастопол – украинския град, в който са разположени руските сили; да си поиграе с цените на газта; да изисква от Украйна да започне да изплаща държавния си дълг към Русия; накрая, да раздува анти-украинските настроения сред значителното руско население на Украйна. Освен това висши политически фигури от Америка вече отбелязаха, че Украинската криза не може да бъде разрешена без Русия, а европейските лидери изразиха недоволството си от един нов (и злополучен) закон, прокаран от преходното правителство в Украйна скоро след формирането му, чрез който се понижава статуса на руския език в страната. С други думи, прибягването до сила беше ненужно.

Свен това то беше и опасно: Украйна е голяма страна, а населението й, все още в революционно настроение, е готово да се бие за патриотическа кауза. Интервенцията на Москва ще предизвика силни анти-руски настроения в Украйна и вероятно ще придвижи онова, което остане от страната, по-близо до ЕС и НАТО. Военната интервенция в Украйна рискува освен това да предизвика реална хуманитарна криза вътре в самата Русия. Според руски източници, почти 700,000 украинци са забягнали в Русия през последните два месеца. Около 143,000 от тях са потърсили (политическо) убежище. Една война в Украйна би могла да утрои тези цифри. Накрая, лесно е да се предвиди, че употребата на сила от страна на Москва ще увеличи политическата изолация на Русия. Тя вече доведе до някои икономически и политически санкции, които биха могли да се превърнат в нокаутиращ удар за стагниращата руска икономика. Според някои преценки директните разходи на Русия за война в Украйна могат да стигнат до три процента от руския БВП (над 60 милиарда долара).

И все пак Путин реши да захвърли предпазливостта на боклука. Гневът е една от причините за това. Той беше победен на два пъти в Украйна: първо по време на Оранжевата революция от 2004, която доведе на власт прозападна коалиция, ръководена от Юлия Тимошенко, и за втори път по време на скорошните протести, които свалиха президента Виктор Янукович от власт. Москва беше заложила на Янукович и беше се опитала да го държи като заложник на собствените си интереси. Например, тя го притисна да откаже да подпише присъединителното споразумение с Европейския съюз (което беше и основния повод за разпалването на протестите в Украйна) и даде заем от почти 15 милиарда долара, като по този начин направи страната зависима от Русия. Но всъщност Путин се оказа заложник на все по-непопулярния Янукович и неговите нещастни другари. Когато Янукович изгуби властта, Путин внезапно и неочаквано изгуби стратегическия си партньор. И настоящата ескалация, поне отчасти, е опит за прикриване провала на украинската му политика.

Засега Москва желае да свали новия режим в Киев, на който гледа като на изграден от радикали, които няма да оцелеят на власт повече от няколко седмици. Притискайки режима с инвазия и усилвайки страховете на рускоезичните жители на украинския юг и изток, Путин най-вероятно ще получи онова, което желае. Стратегическата му цел е не да откъсне Крим, както може би подсказват последните събития, а да причини конституционна криза, която да превърне Украйна в конфедерация с много слаб център, източната част от която ще бъде по-силно интегрирана с Русия, а западната част по-близка до Полша и ЕС. Осъзнавайки, че е изгубил Киев, Путин изглежда желае да премести украинския център на властта някъде другаде.

Най-лошото във всичко това е, че Путин знае, че може да се измъкне безнаказано. „Какво можем да направим?“, попита в скорошно интервю, дадено за Ню Йорк Таймс, Файона Хил, изследователка от Института Брукингс, която е била висша служителка в американските разузнавателни служби, занимаващи се с Русия по време на Грузинската война. „Ще говорим за санкции. Ще говорим за червени линии. По същество ще се докараме сами до лудост. А той само ще се облегне назад и ще гледа. Той просто знае, че никой от нас не желае война.“

Но може би ние трябва да я поискаме. Путин от 2014 не е Путин от 2004 или дори Путин от 2008. Той вече не е безскрупулния оператор, който се интересува от власт и пари, който си мечтае да върне Русия обратно на глобалната сцена. Той се интересува от идеи. Представя на съветниците си писанията на Иван Илин, руския философ и идеолог на Руския общо-воински съюз (РОВС). Лично направлява писането на учебници по история. През последните няколко години и особено след експлозията от протести в Москва през зимата на 2011-12, Путин започна да гледа на себе си като на последен бастион на реда и традиционните ценности. Той е убеден, че либерализмът е заразителен и че западните нрави и институции представляват истинска опасност за руското общество и руската държава. Със сигурност мечтае за дните отпреди 1914, когато Русия е била авторитарна, но приемана, революциите не са били толерирани, а страната е могла да бъде част от Европа, като заедно с това е запазвала отличителната си култура и традиции.

Разглеждана откъм тази перспектива, украинската революция е символ на всичко, което е погрешно в днешна Европа. Тя флиртува с понятия като „власт на народа“ и „морален релативизъм“, тя раздухва страсти и демонстрира пълно незачитане на руските геополитически амбиции. И с авантюрата си отвъд границата Путин сигнализира, че няма да търпи повече всичко това. Очевидно той е готов да зареже всякакви мисли за Русия като европейска нация с приемлива репутация – далеч по-добре е тя да си бъде отделна цивилизация – и се показва като готов да пожертва икономическите интереси на страната, за да постигне целите си.

С други думи, путиновият марш към Крим е много по-различен от руската война в Грузия през 2008. По време на онази катастрофа Москва упражни сила, за да прокара червена линия, която западните столици не могат да прекрачват. В Крим Москва демонстрира готовността да пресича червените линии, прокарани от Запада – да поставя под въпрос законовите норми и структури на европейския ред в света след Студената война. Неговият ход е предизвикателство: готови ли са все още Съединените щати да гарантират сигурността на европейските демокрации или вече предпочитат поддържане на офшорен баланс и накланяне по посока на Азия? Достатъчно силна ли е Германия, за да може да се справи с една Русия, която вече не се интересува от това да бъде европейска [страна]?

Каквито и да са отговорите на тези въпроси, да се контрира Путин ще бъде трудно. Той вече отказва да играе според западните правила. Изглежда, че не се страхува и от политическа изолация; напротив, той сам я приканва. Изглежда също, че не се безпокои от затваряне на границите; напротив, надява се на това. Външната му политика се свежда до дълбоко отхвърляне на съвременните западни ценности и опит за прокарване на ясна граница между световете на Русия и Европа. За Путин Крим изглежда е само началото.

Източник

Иван Кръстев
Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.
Други статии от този автор
Посетители: 122

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Вярно е, че в Западна... преди 3 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, не знам колко... преди 15 часа
  • Златко писа Още
    За „жестокост“ не става... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Последно това не... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Какво е било това... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 23 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 2 дни
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 2 дни
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 2 дни