1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

Science of Hatred 01

Бившата фабрика за батерии в покрайнините на Сребреница, малко градче в източна Босна, се е превърнала в мрачна туристическа атракция. Различни екскурзианти, най-вече от други страни, пристигат тук ежедневно с минибуси, за да разглеждат разпадащата се индустриална структура, която преди време е служела като импровизиран аванпост и временно убежище за мюсюлманите, намиращи се под нападението на сръбските сили, решени да превземат града и да арестуват жителите му. През юли 1995 повече от 8,000 мюсюлмански мъже, от тийнейджъри до старци, са убити в и около Сребреница, наредени в редици между къщите, разстрелвани по футболни игрища, преследвани из гората.

Днес фабриката е превърната в беден музей, където може да се гледа късометражен филм за геноцида и да се изслуша един от оцелелите, любезен мъж в средата на тридесетте си години, който е разказвал историята за собственото бягство и смъртта на баща му и брат му почти всеки ден тук, в течение на последните пет години. След това посетителите се отвеждат в голямо помещение с изложбени витрини, съдържащи личните вещи на жертвите – гребен, носна кърпичка, две топчета за игра, ключ от апартамент, венчален пръстен, джобен часовник с дупка от куршум – заедно с петносани фотографии на жестокостите, окачени по напуканите бетонни стени. Английските преводи на поясненията звучат почти като неочаквана поезия. „Изплашени майки с плачещи деца: накъде и как да се продължава…?“, казва едно от тях. „Безкрайна скръб по най-скъпите“, добавя друго.

От другата страна на улицата се намира мемориал с имената на известните жертви, обкръжен от множество редици гробове, всеки с по един и същ бял пилон. Малко по-настрана, възрастна жена държи магазинче за сувенири, в което се продават, между другото, бейзболни шапки с надпис: „Сребреница: никога не забравяйте.“

Science of Hatred 02

Това място е символ на клането от 1995, което, от своя страна, е символ за целия конфликт, последвал разпадането на Югославия. Убийствата тук са само минимална част от общия брой; Босненската книга на мъртвите, публикувана по-рано тази година, изброява 96,000 мъртви, макар че реално те са много повече. Но именно ефективната бруталност от Сребреница накара международната общност, след години на двоумене и полумерки, да предприеме значителни военни действия.

И макар че тези действия сложиха край на кръвопролитията, осмислянето далеч не е привършило. Парчета от кости все още се отсяват от почвата, изпращат се за ДНК-анализ, след което се връщат обратно на семействата за погребение. Генералът, който ръководеше кампанията, Ратко Младич, е изправен пред съда в Хага след много години, прекарани в прикритие. В една от скорошните сесии, Младич се вгледа в група оцелели от Сребреница, седящи в галерията в съда, след което прокара пръст през гърлото си. Някъде по същото време президентът на Сърбия изказа едно не-извинение за клането, като отказа да го нарече геноцид и използва толкова неясен език, че цялото прозвуча по-скоро като обида, отколкото поднасяне на маслинова клонка.

Застанал близо до мемориала, заобиколен от мъртвите, шофьорът на един от ония туристически минибуси – мюсюлманин, който е помагал при защитата на Сараево по време на почти четиригодишната обсада – за момент изоставя слънчевото си, професионално поведение. „Как може да се прости когато те казват, че това не се е случило?“, казва той. „Нацистите, те са избили милиони. Но те казват, ‚ОК, съжаляваме.‘ А сърбите не го правят.“

Science of Hatred 03

Някои сърби наистина признават геноцида. Според едно допитване от 2010 обаче, повечето сърби смятат, че, каквото и да се е случило в Сребреница, то е било преувеличено, макар че това е едно от най-научно-документираните масови убийства в историята. Те го отписват като страничен резултат на войната, придържат се към конспиративни теории или се оплакват от това, че са представяни като злодеи. Фактите изчезват сред вихрушка от отрицания.

Един нов босненски филм изследва начините, по които отказът да се погледне истината в очите може да се превърне във фантасмагория, подобна на халюцинация. Във филма една актриса играе множество роли – всяка от тях представяща различна сръбска жена със собствена реакция към онова, което се е случило в Сребреница. Една от героините – бързо говореща жена в бял пуловер – настоява, че историята е била измислена. Друга, с големи обици и блуза с десен от различни животинки, не отрича, че убийствата са се случили, но не желае да говори за тях. „Парите, това как живееш, къде си била на почивка – ето това са нещата, за които трябва да се тревожим“, казва тя. А една друга от героините – отново същата актриса, този път с късо подстригана руса коса – изглежда някак странно доволна от засягането на болезнената тема. „Не ми се удава особено често да говоря за неща като вина“, казва тя.

Човекът, който изслушва всички тези жени е актьор, представящ човек, оцелял след Сребреница, който меко ги приканва да превъзмогнат повърхностното си бъбрене. В един момент, вече след средата на филма, той разкрива собствената си обсебеност: „често си мисля за един определен момент, за една ситуация. Когато се случват масови убийства и са ви вързали, а след това ви водят до дупката, в която хвърлят мъртвите тела, и когато виждате как те убиват хора и знаете, че след малко идва собствения ви ред – в тази секунда, точно преди да ви убият, кое е нещото, за което си мислите?“

Откъс от Вътре, филм за отказа на някои сърби
да се изправят лице в лице срещу истината за геноцида

Сценарият на филма, на име Вътре, е написан в сътрудничество със Сабина Чехаджич-Кланси – босненска социална психоложка, която изследва проблемите на междугруповите конфликти: област, в която се прави опит за разбиране на предразсъдъците и насилието, вината и прошката. Тя и режисьорът, Намик Кабил, са прехвърляли сценария назад-напред чрез имейл, изглаждали са диалога, оформяли са героите, обединявайки в едно цяло кино и наука. Части от филма са били показани на босненски мюсюлмани, за да се види какви са техните реакции към частичното признание, откровеното отричане, приемането на вината. Разбира се, те не са харесали героините, представящи чистия отрицател или конспиративния маниак, но пък не са харесали и онази героиня, която изглежда някак прекалено лесно готова да се почувства облекчена и освободена от отговорност. Изповедта не трябва да бъде просто катарзис. Те желаят сърбите да се чувстват виновни, но също и да предприемат някакви действия, реално да извършат нещо. Да се почувстваш зле е просто първата стъпка.

Science of Hatred 04Изследването на конфликти може да бъде изтощителна, неблагодарна работа. Държавниците рядко се обръщат към социалните психолози за съвет как да приключат някоя война или как да охладят накипяващите страсти. Вътре в самата психология, изследванията върху междугруповите конфликти не са особено бърз път към постигането на професионално признание. Теренната работа може да бъде мъчна и скъпа. Средствата са трудни за набиране, както и възможността за публикации във водещи списания. Човек има много по-добри шансове ако например изследва предпочитанията на студенти относно неща като храна или търсене на партньори. В резултат от всичко това хората, които избират тази област, често го правят само защото някакъв конфликт се е оказал решаващ при формирането на собствените им животи. За Чехаджич-Кланси всичко е започнало в един инак нормален петък, когато е била на 12 години. Майка й казала да грабва най-необходимите неща – четка за зъби, гребен, пижама – и да ги слага в пътната чанта. Трябвало да бягат, и трябвало да го направят незабавно, в този момент.

Имали братовчед, който работел на летището. Той бил връзката им. Било през юни 1992, точно когато започвала обсадата на Сараево, преди още градът да е бил обкръжен и реално откъснат от останалия свят – по времето, когато все още било възможно човек да се измъкне. Не лесно, но все още възможно.

Родителите на Чехаджич-Кланси казали на нея и по-малкия й брат да не произнасят имената си на висок глас. Сърбите контролирали транспортната система извън града и, ако някой служител разберял, че са мюсюлмани, можело да бъдат задържани. Баща им останал в града, за да работи. Семейството мислело, че раздялата им ще продължи няколко седмици, най-много месец, докато неприятностите отминат. Всички мислели така. Не знаели, че ще изминат две години и половина преди да се съберат отново, или пък че апартаментът им ще бъде взет от сърби, че градът ще бъде обстрелван и разрушен до неузнаваемост, че хиляди хора ще умрат. Не знаели и че баща им ще бъде принуден да проси храна и чиста вода, докато се крие от снайперистите.

Не че са били наивни. Сред колапса на Югославия сърбите, контролиращи въоръжените си сили, възприеха визията на Слободан Милошевич да изреже от бивша Югославия една нова сръбска родина. Войната, започната от сърбите, беше най-вече за земя, но беше подхранвана и от религията, както и от прастари, наскоро подновени вражди. Стратегията беше да се обкръжат и задушат мюсюлманските градове, да се прекъснат доставките на храна и медицински материали, като в същото време жителите им са принуждавани да се предадат чрез непрестанен обстрел. Мюсюлманите се трупаха в училища и други обществени места, в търсене на убежище. Докторите оперираха, използвайки сливова ракия вместо анестезиращи средства. Да напуснеш къщата си в търсене на храна много често е означавало да се окажеш с дупка в главата. А когато образите и историите на ужаса започнаха да се разпространяват по света, мюсюлманите се чувстваха уверени, че конфликтът ще бъде видян като онова, което е: не гражданска война, а еднозначна война на агресия.

Science of Hatred 05Чехаджич-Кланси и семейството й избягали първо в Хърватска, а след това в Германия. Докато седмиците прераствали в месеци, а месеците в години, те копнеели да се върнат обратно, но накрая се примирили с мисълта, че ще им се наложи да изграждат нов живот в изгнание. Тя се научила да говори немски и майка й я записала в католическо училище, защото то било най-доброто в околността. За семейството й, както и много други босненски семейства, да си мюсюлманин е по-скоро културна, отколкото някаква друга идентификация. Католическото училище, след известни вътрешни дебати, решило да я приеме и тя бързо станала най-добрата ученичка. „Не исках да бъда проблем“, припомня си тя.

Животът й на тийнейджърка изглеждал напълно нормален. Използвала парите, които печелела от продажбата на сладолед и разнасянето на вестници, за да си купува джинси Левис и контактни лещи. Но баща й никога не напускал мислите й. Тя и останалите членове на семейството затаявали дъх всеки път, когато имало новини за бомбардировки, и се опитвали да пресмятат колко близо той може да се е намирал до мястото на експлозиите (бил раняван на два пъти). Изпращали му колети, които не пристигали поне половината пъти. Минавали седмици без да чуят нищо от него. Когато успявал да им се обади, първо го питали дали е ранен, а след това дали е гладен.

Когато войната приключи, през 1995, Чехаджич-Кланси се връща, за да учи в университета в Сараево, където един начален курс по психология се оказал за нея откровение. „Щом само минах първите лекции, имах усещането, че съм открила себе си“, казва тя. Продължава образованието си в университета Съсекс, Великобритания, и някак естествено се оказва привлечена от изследването на междугруповите отношения. Магистърската й дипломна работа довела до публикуването на две статии – постижение, което впечатлило Рупърт Браун, професор по социална психология в Съсекс, неин ментор още от самото начало, а днес вече и чест съавтор.

„Тя е много по-силно ангажирана и смятам, че това й дава възможност за значително проникване в процесите, които лежат под изследваните феномени“, казва Браун. „И притежава висока степен на мотивация да направи нещо за всичко това“.

След като завършва докторската си степен, тя отказва множество други предложения, включително и изследователско място в New School в Ню Йорк, за да приеме предложението на Сараевския университет за наука и технологии. Това решение означавало по-малко пари, по-малко престиж и никакви колеги в областта на психологията. Но заедно с това то означавало и по-голяма близост до хората, които искала да изучава, както и живот сред онези, които са оцелели след конфликта и все още трябва да се справят с неговите последствия. „Имам усещането, че тук имам по-висша цел, отколкото в Ню Йорк“, казва тя. „В Ню Йорк щях да бъда една от многото. Тук имам усещането, че съществуването ми означава много повече“.

А освен това имало и лична причина. Съпругът й, Тим Кланси, не искал да напуска Босна. Кланси е американец, който пристигнал в Босна през ранните 1990 години като доброволец за една неправителствена група, и никога не се върнал обратно. По време на войната той помагал при създаването на една болница, работел в лагери за бежанци, а веднъж дори прекарал контрабандно една пожарна кола през различните военни контролно-пропускателни пунктове. По-късно станал автор на туристически справочници – книгата му за Босна се смята за туристическа Библия – както и на един много четен блог, наречен „Босненецът“.

Science of Hatred 06Историята за това как двамата се срещнали, сама по себе си вече е сценарий за независим филм, който очаква да бъде написан. Общи приятели им уредили нещо като среща. Червенокосият янки със суховат хумор и светлооката босненка с един милион идеи. Тя била на 20, той на 30. Разговорът се завъртял около войната, както най-често се случва в Босна и тя споменала, че е живяла известно време в лагер за бежанци. Проследили събитията заедно и се оказало, че изобщо не са чужди един на друг. Тя била изпратена в групата на Кланси, а той поддържал известно време контакт с майка й, след като те си заминали. Започнало подновено приятелство, по-късно любов и женитба. Сега те имат тригодишен син, Ноа.

Всички в Сараево познават двойката. Рядко се случва единият от двамата да бъде споменат без другия. Те се появяват често по телевизията – или тя обяснява силните предразсъдъци, пред които са изправени гей- и лесбо-хората в Босна, или той представя специалната екологично издържана къща, която двамата изграждат в покрайнините на Сараево.

Но засега семейството живее в апартамента, в който Чехаджич-Кланси е израснала – същия, който е била принудена да напусне на дванадесетгодишна възраст. След войната апартаментите в тяхната сграда били върнати обратно на законните им собственици. Двамата откупили апартамента от родителите й, отчасти и поради мисълта, че тя не би искала да го изгуби за втори път.

Сградата се намира точно на границата между Сараево и Източно Сараево, което е част от контролираната от сърбите Република Српска. На границата не се виждат обозначения или врати, нито пък униформени пазачи. Но разделението е реално. Когато Чехаджич-Кланси пътува до работата си и обратно, тя минава за кратко време отвъд линията в сръбска територия – единица, създадена след кампанията за етническо прочистване. Ако ги нямаше масовите убийства, не би имало и разделителна линия. „В началото ми се налагаше да преодолея бариерата на усещането ‚не се чувствам удобно‘“, казва тя. „Не че има някаква реална заплаха. Няма такава. По-скоро е нещо такова, ‚Не искам да отивам там‘“. Но днес вече това е станало ако не нещо нормално, то поне рутинно.

Science of Hatred 07Чехаджич-Кланси започва изследванията си с опити да проникне в главите на сърбите, да ги накара да говорят за колективната вина и отговорност. Поискала е разрешение да провежда изследвания в сръбски средни училища и другаде, да предлага въпросници на сърби, които не са участвали в злодеяния, но може би са знаели нещо за случващото се. Често молбите й били отхвърляни, така че, в опитите си да постигне успех, тя се обадила по телефона на хора, които познава или самата тя, или нейните родители и приятели.

Когато получава разрешение да извършва изследванията, получените отговори се оказват най-вече разочароващи. В едно от тях тя е запитала учениците какво, ако изобщо, може да се направи за мюсюлманите-жертви на конфликта. Някои от запитаните говорили за вина и срам, за това как сърбите трябва да признаят „черното петно“ върху сръбската история. Но много повече отговори са уклончиви или враждебни. „Най-добре ще е да се забрави всичко“, отговаря един от запитаните. Друг повтаря това усещане: „Макар и да смятам, че никога няма да успеем да забравим миналото, все пак мисля, че трябва.“ Една 28-годишна жена казва, че се чувства „силно подразнена когато мюсюлманите започнат с тяхната невинност и жертвеност. Един вид, ‚бедните ние‘. Това ме вбесява.“

В една от статиите на Чехаджич-Кланси се прави заключението, че „като цяло хората не са готови да се изправят очи в очи пред [въпроса за] колективните насилия.“

***

Science of Hatred 08 През юни 1954 един автобус, пълен с единадесетгодишни момчета, пристига в един от щатските паркове в Оклахома. Те опъват собствени палатки, готвят си сами храна, изкопават си собствени тоалетни. Наричат себе си „орлите“. Недалеч от тях, друга група от 11-годишни момчета нарича себе си „гърмящите“ (rattlers). Само след няколко дни между двете групи се оформя конфликт, като всяка от тях обвинява другата за различни предизвикателства, реални и измислени. Започват взаимно да горят знамената си, да крадат комикси от чуждия лагер.

Момчетата не знаят, че са обект на амбициозен психологически експеримент, който не би имал почти никакви шансове да бъде приет на каквото и да било институционално ниво в наши дни. Изследователите, ръководени от Музафер Шериф, основоположник в областта на социалната психология от университета в Оклахома, който по-късно се прехвърля в Йейл, се опитват да разберат, по-малко от едно десетилетие след края на Втората световна война, как се пораждат конфликтите и как те могат да бъдат разрешени, и защо лоялността към собствените другари може да надвие емпатията към други хора. Експериментът, познат под названието „пещерата на разбойниците“, по името на парка, в който е проведен, днес се счита за класически и си остава може би най-чистата демонстрация на феномените, с чието разбиране изследователи като Чехаджич-Кланси все още се борят.

Една теория, която би могла да обясни защо добре възпитани момчета на юношеска възраст стават реално злостни с такава лекота и готовност, е хипотезата за мъжа-воин: идеята, че в хода на историята мъжете са развили способност за дехуманизация и клане на членове на чужди групи. В нея има един вид жесток смисъл. Изличаването на конкурентните племена защищава вашите жени, а по този начин и собственото ви настоящо или бъдещо потомство, дава ви достъп до повече ресурси, увеличава сигурността ви. Мъртвите мъже не нападат селища. Алтруизмът е от полза на членовете на една и съща общност, но той може да се окаже пречка, когато си имаме работа с така наречените външни групи.

Една статия от 2009, публикувана в сп. Science, цитира археологически свидетелства за яростни сблъсъци между групи от ловци-събирачи отпреди повече от 10,000 години. Но тази склонност към войнственост може би се простира далеч по-назад. В скорошно изследване на маймуни резус е било установено, че те демонстрират „по-голяма бдителност към външно-групови членове“ и че особено мъжките маймуни „демонстрират положително отношение към онези, които принадлежат към вътрешната им група и негативно – към онези от външната група“. Ако мъжете действително са се развили по начин, който насърчава създаването на общности, които да се борят срещу „външните“, то всеки конфликт касае нещо повече от просто детайли около този дебат.

Може би това е добра новина. Ако за войните и предразсъдъците има някаква подлежаща причина, ако омразата е част от нашето еволюционно наследство, то тогава може би има и пътища към мира, които са универсално приложими. Не някаква тайна формула. Не моментално решение. Но все пак методи, които вземат пред вид дълбинните ни недостатъци, които са в състояние да се приспособяват към нашите склонности.

Един такъв метод се нарича междугрупова контактна теория. Предложен в 1950-те от Гордън У. Алпорт, той звучи пределно очевидно: повече контакти между групите намаляват предразсъдъците. Но в него има и нещо повече от просто очевидното. Контактът трябва да отговаря на определен брой условия, според Алпорт. Статусът на групите трябва да бъде респектиран като равен. Носителите на авторитет във всяка група трябва да поддържат идеята. Контактът трябва да бъде повече от повърхностен. Разбиранията на Алпорт си остават основа за голяма част от изследванията в областта на конфликтите.

Един мета-анализ на 515 различни изследвания, включващи четвърт милион участници, стига до заключението, че междугруповият контакт насърчава „по-голямо доверие и опрощение на минали прегрешения“. Последствията са очевидни независимо от пол, възраст, религия или етничност. Те изглежда си остават такива дори и когато контактът е непряк – тоест, по-малко вероятно е да храните предразсъдъци срещу определена група, ако член на вашата група е приятел с член на другата група. В едно изследване от 2009, публикувано от Американския фонд по психология, се твърди, малко трудно за вярване, че дори само мисленето за положително общуване с член на друга група намалява предразсъдъците. Въображаемият контакт може да се окаже по-добър от никакъв.

***

Чехаджич-Кланси е разговаряла със сърби не само веднъж или два пъти. Тя се е връщала отново и отново, започвайки през 2005, в постоянни опити да разбере умонагласата им, да извлече причините за техния отказ да приемат истината. Тя знае, че хората са склонни да омаловажават или отричат, да избухват или сменят темата, но директните срещи с всичко това се оказват доста обезсърчителни.

„Нямам такава емоционална дистанция към собствените си открития. Разбира се, че те ме достигат“, казва тя. „Бих казала, че едно от тях, което ме поразява отново и отново, е склонността на хората да вършат буквално всичко – искам да кажа, почти невъзможно е човек да си представи степента и количеството изобретателност, на които хората са способни, когато става дума за отричане. Това наистина ме поразява. Макар и да живея тук, винаги съм изненадана от изобретателността, която се влага, за да се направи всичко друго, но не и да се приеме и признае.“ Когато е работела върху сценария за Вътре, филма за Сребреница, тя е използвала тези детайли, тази изобретателност, за да оформи героите, чиито думи повтарят нещата, които тя е чувала по време на изследванията си.

Science of Hatred 09Още по-лоша от отрицанието е директната агресия. Когато е ходила в средните училища, учениците редовно пишели по формулярите неща като „Караджич ще се върне“ и „Жалко, че Младич не изби всичките турци“. (Радован Караджич беше президент на Република Српска по време на войната. Също като Младич, той е изправен пред съда в Хага. Наричането на босненци с думата „турци“ цели да нанесе обида).

Не е било необичайно учениците да я псуват или да напускат стаята. Веднъж един сърбин от горните класове, атлетичен, добре изглеждащ младеж в тениска и със сребърна гривна, започнал да крещи, „Това е абсурдно!“, припомня си тя. „Вие представяте нещата така, сякаш ние сме виновни за всичко. Трябва ли да продължавам?“ Чехаджич-Кланси му казала, че не е задължен и че никой от тях не е, но тя би предпочела той да запише коментарите си, за да могат да бъдат включени в изследването. Той се изправил и тръгнал към нея, с наполовина попълнения формуляр в ръка, сякаш за да го върне обратно. След това размисли. Бръкнал в джоба си, извадил запалка и го запалил.

Тя била разтърсена, поразена от грубостта на емоциите. „Това беше просто още един индикатор, че те не са готови да се вгледат в миналото, да се изправят лице в лице с истината. Те просто не са. И когато ги накарате, това ги наранява истински; толкова е болезнено, че те просто не могат да го понасят.“ Тя се завръщала у дома след тези пътувания с купчина формуляри под мишница, чувствайки се изгубена. „ОК“, питала се тогава сама, „къде отиваме оттук нататък?“

Резултатите й не били изцяло обезкуражаващи. В едно изследване от 2010 тя открива, че сърбите, които имат постоянни и смислени контакти с мюсюлмани, са по-склонни да признаят, че сънародниците им са отговорни за геноцида – едно допълнително потвърждение за теорията на Алпорт за контакта.

В може би най-интригуващото й изследване, Чехаджич-Кланси и нейните съавтори запитали сръбски ученици от средните училища да оценят собствената си степен на съгласие с твърдения от рода на „макар и да не съм лично отговорен/отговорна за случилото се, аз съм готов/а да поема отговорност за поведението на моята група“ и „ „мисля, че моята група трябва да се чувства отговорна за техните престъпления“. Преди да им бъдат показани тези твърдения, някои от участниците били помолени от изследователите да пишат за някакво свое лично постижение, докато останалите били помолени да пишат за някакво групово постижение. Една трета група, контролната, не получила никаква задача. Онези, които писали за лични постижения, били по-склонни да признаят и поемат отговорност.

Science of Hatred 10Това е странен резултат, но той се съгласува с резултатите от предишни изследвания, според които признаването на някакъв групов провал е заплаха за личното чувство за самоценност. Може би размислянето върху някакви собствени постижения прави хората достатъчно уверени, за да успеят да виждат собствената група в незавидна светлина. От друга страна, напомнянето за гордостта, която те извличат от групата си може би ги прави по-настроени към самоотбрана и по-малко открити.

„Трябва да бъдем в състояние да заемаме критично гледище към собствената група. В противен случай се намираме в пълна бъркотия“, казва Чехаджич-Кланси. „Ако само оправдаваме груповите си лидери и техните действия, то изпадаме в конфликт. Но ако започнем да заемаме критична позиция – ‚Да, аз все още съм онова, което съм, но, почакай за момент, не може да вършиш онова, което вършиш, то не е правилно‘, то тогава има надежда. Това е, което посочват моите изследвания.“

***

Еран Халперин е съавтор на онази студия. Халперин, професор в Интердисциплинарния център Херцлия, Израел, е изпробвал същите експерименти при израелци и палестинци, със същите резултати. И макар че живее на 1,2000 мили и изследва съвсем друг конфликт, той и Чехаджич-Кланси споделят една връзка. И двамата са млади изследователи на междугруповите конфликти, като самите те са „продукти“ на конфликт. Докато е служил в израелската армия, Халперин и още няколко войници попаднали на засада в Ливан. И двете му ръце са тежко ранени, а освен това е изгубил част от белия си дроб. Прекарал е три години в болница. Сега може да използва дясната си ръка само отчасти; писането е нещо мъчително. В Израел, където насилието се е увеличавало и намалявало в течение на поколения, където мирът изглежда ту непосредствено достижим, ту безкрайно далеч, да се храни надежда за помирение изглежда като очакване на чудо.

И все пак, след като сте разговаряли с Халперин, вие изпитвате усещането, че може би то е нещо възможно. В изследване, което е написал заедно с Керъл С. Дуек, професорка по психология от Станфорд, известна с изследванията си в областта на мотивацията и себерегулацията, той е запитал израелци дали биха били склонни да дискутират компромис по спорни въпроси като еврейските селища по Западния бряг или статуса на Ерусалим. Преди да им бъдат зададени тези въпроси, някои от участниците получили за четене статии, разказващи как хората са способни на промяна. В статиите не се споменавали Израел или Палестина. Идеята била да се въведе в умовете им представата, че групите не поддържат непременно фиксирани черти и перспективи, че позициите им могат да бъдат по-гъвкави. Но как е възможно няколко статии да постигнат нещо, когато израелците четат за раздори всеки ден? И все пак Халперин и Дуек откриват, че участниците, които са чели статиите, са по-склонни да дискутират компромиси от онези от контролната група.

Методи като онези на Халперин може би са в състояние да създадат атмосфера, при която двете страни биха били склонни на помирение. Халперин и Дуек са опитвали идентичен експеримент и с гръцки и турски участници, живеещи на оспорвания остров Кипър, и отново са открили, че това функционира: хората станали по-малко неотстъпчиви. Като правило, четенето за това как хората са способни на промяна изглежда ги прави по-оптимистични по отношение на собствения им специфичен конфликт.

За Халперин, както и за Чехаджич-Кланси, интересът към междугруповите конфликти не е единствено академичен. Той иска да провежда изследвания, които да доведат до широки обществени промени. Също като нея, Халперин е отказал предложения на американски университети. И отново като нея той отглежда децата си в култура, определяна от конфликт. „Това не е просто работата ми“, казва той. „Аз съм много по-емоционален по отношение на онова, което върша.“

Работата му рядко е приемана без резерви от сънародници-израелци, които предпочитат да виждат ситуацията от гледна точка на последните новини или политически предложения. Със сигурност израелското правителство не показва особен интерес към работата на Халперин. Получаването на средства е постоянна битка, както и публичното приемане на резултатите. „Казвате на хора, които са изгубили най-важните неща в живота, че, до известна степен, всичко това не би било необходимо, ако само бихме могли да преодолеем тези психологически бариери“, казва Халперин. „Когато изпращате това по-сложно послание, вие ставате изключително непопулярен“.

Science of Hatred 11И все пак, какви са шансовете някой ден наистина да преодолеем тези психологически бариери? И дали учени като Чехаджич-Кланси и Халперин, колкото и искрени да са, действително ни придвижват по посока към един по-хармоничен свят? Зачетете се в литературата по междугруповите конфликти, от класиците до наши дни, и става много трудно да се твърди, че нашето войнолюбиво поведение не се основава на силни еволюционни компоненти. Ние постоянно стигматизираме другите. Но също толкова постоянно реагираме и на определени видове информация и намеси – позициите ни се смекчават, ставаме по-открити. Ние сме по-предсказуеми, отколкото си мислим, по-малко неподвижни, отколкото предполагаме.

Разбира се, онези ефекти обикновено се изследват в течение на кратки периоди от време и свидетелствата показват, че , щом само хората се завърнат към обичайните си обкръжения, старите предразсъдъци отново се възраждат. Не е така, сякаш един или два психологически трика ще претопят мечовете в плугове като по магия. Но като се има пред вид какво народите харчат, за да се въоръжават, както и броя на жертвите от конфликти само от последния век, дали не би трябвало да обръщаме малко повече внимание на хора, които се опитват да разберат защо се бием и как да ни накарат да престанем?

***

Чехаджич-Кланси посещава често едно определено кафе-тераса в Сараево, защото това е един от малкото ресторанти със забрана за пушене в страна, където почти половината от възрастните пушат. В тази съботна сутрин тя вече е била на йога заедно със съпруга си; облечена е в сива тениска и носи грамадни слънчеви очила. Момичето, което е напуснало в ужас страната преди две десетилетия днес е уважавана социална психоложка, която говори бързо, напористо, сякаш всеки разговор би могъл да доведе до откровение. Тя сграбчва някакъв невидим обект във въздуха. Обляга се напред и почуква по масата, за да подчертае нещо. Винаги е в движение, винаги поставя някакъв акцент.

Добрите изследователи вземат предпазни мерки срещу емоцията, за да останат безпристрастни, да запазят дистанция към резултатите си. Активизмът може да прекатури обективността. Това е потенциален капан, който Чехаджич-Кланси и Рупърт Браун, нейният ментор, често са дискутирали. Но така, както самата тя вижда нещата, обвързаността й с бъдещето на Босна е всичко друго, но не и препятствие.

„Изследвам нещо, което е важно за мен, така че по този начин съм лично обвързана“, казва тя. „Наистина смятам това за красиво, понеже то ме кара да ставам сутрин всеки ден и ме прави може би по-мотивирана от средния американски психолог. Виждам цел в работата си и това ми дава сила да продължавам, въпреки резултатите. Дълбоко в сърцето си върша това, защото искам да направя от света малко по-добро място. Не го правя, за да увелича броя на публикациите си или за да се правя на умна.“

Science of Hatred 12След чай в кафето, Чехаджич-Кланси посещава историческия музей в Сараево. Стъпалата, водещи към входа, са порутени, а околността изглежда занемарена. Наблизо се намира държавният, днес вече затворен, Национален музей; бил е затворен след като правителството не успяло да намери пари – добре осветено от медиите притеснение, показващо степента, до която страната не функционира. Сред изложенията в музея се намират кратка история на Босна, включваща завоюването от османците, нацисткото завоюване и избиването на стотици хиляди сърби, преминаването към социализъм, разпадането на Югославия. По-голямата част от музея обаче е посветена на пресъздаване на живота в Сараево по време на бомбардировките. Виждате модел на типична кухня от времето на войната, с простор за пране, опънат откъм хладилника и детско креватче до масата.

Чехаджич-Кланси се спира пред фотография, представяща изпълнението от 1994 на моцартовия Реквием, от сараевската филхармония. Културата е процъфтявала тук и при най-трудни обстоятелства – свидетелство за човешката издръжливост. По пътя навън тя прелиства книгата за гости, в търсене на сръбски имена. Не открива нито едно.

На следващия ден Чехаджич-Кланси, заедно със съпруга и сина си, плюс Намик Кабил, режисьорът, който е работил с нея по филма за Сребреница, правят еднодневен излет до близката Олимпийска планина. По пътя тя и Кабил дискутират филма, как са работили по сценария в продължение на повече от две години. Всички филми на Кабил са по някакъв начин свързани с войната, независимо от това дали са документални или игрални. Той е живял за известно време в Лос Анжелис, преди да разбере, че историите, които иска да разказва, се намират обратно в родната му страна.

Чехаджич-Кланси казва, че студентите й се оплакват, че всеки филм в кината изглежда разказва за войната. Защо босненци да не могат да правят обикновени старомодни екшъни? Или по някоя и друга безобидна комедия? Тя им обяснява, че страната продължава да преосмисля конфликта. „Ако той продължава да излиза от вас като писател на сценарии, като филмов режисьор, като писател, то оставете го тогава да излиза“, казва тя. Съпругът й кара тяхното Subaru Outback по тесните планински пътища, през изолирани села, обкръжени от планини със заснежени върхове. Може и да изглеждат откъснати от модерния свят, но конфликтът не е отминал тези селища. Къщи, стояли в продължение на векове, са били пометени от снарядите, а след това възстановени набързо, с бетонни блокове и покриви от старо желязо.

Чехаджич-Кланси се тревожи за статиите, които трябва да напише, за данните, които трябва да бъдат анализирани, за обещанията, които е направила. Напоследък е имала повече работа, отколкото може да поеме. И докато политиците не показват почти никакъв интерес към изследванията й, тя редовно получава запитвания от организации, които искат да работят с нея, да използват експертния й опит. Сред тях е и една изследователска група, която ще посети повече от 30 общности из цялата страна, включително и мънички, далечни селца, като носи със себе си фотографии и истории за междукултурно сътрудничество, за сърби, помагащи на мюсюлмани и обратно. Освен това групата ще провежда уъркшопи, насърчаващи емпатията. Участниците ще бъдат наблюдавани преди и след уъркшопите, а Чехаджич-Кланси ще оценява отговорите, за да види дали намесата е имала желания ефект. Да се получи разрешение да се провеждат уъркшопи на сръбска територия е голямо постижение за групата, а за Чехаджич-Кланси данните от тези трудни за достигане места представляват невероятна възможност.

Тя се радва, макар и всичко това да идва по време, в което се чувства разкъсвана в прекалено много различни посоки. Не че би могла дори и да помисли за това да го пропусне. „Те се обръщат към мен, защото работя върху това, и се чувствам някак така, ‚О, за бога, аз единствената ли съм?‘ Но какво да кажа? Че съм заета и не мога да го направя? И така отговарям с да. Казвам да и да, и да, и да.“

Източник