1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2013 09 CyprusПреди да отида до Кипър, преди да срещна Паникос Деметриу, ми се струваше, че обикновените хора не са пострадали особено много от спасяването на кипърската финансова система. Обикновените хора с до 100,000 евро в двете най-големи банки, Лаики и Кипърската банка, можеха да запазят парите си; естествено, че само богатите щяха да пострадат когато правителството конфискува останалото? Естествено, че само богати хора – и, в случая с тези две банки, доста глупави богати хора – ще държат повече от 100,000 евро в една банкова сметка? Да, това беше горчиво за преглъщане лекарство. Но като се има пред вид, че все някой трябваше да плати за спасяването на страната, нямаше ли да бъде по-добре това да бъдат онези, които имат много, вместо онези с малко, както беше ставало при предишните европейски спасявания? Но щом попаднах в Кипър аз видях, че всъщност не съм мислел за обикновените хора. Бях си мислил за някакъв митичен индивид, героят на модерната демокрация, Обикновения човек. Понякога наричан Обикновеният здраво-работещ човек, той е опонентът на митологически злодеи като Тлъстия банкер, Мързеливия използвач или Безличния бюрократ. Той спазва закона, плаща данъци, спестява пари и отглежда семейство. Той е един от нас. Проблемът е, че в реалния живот вие не срещате обикновени хора. Кой е един от нас? Самият аз не знам.

Паникос Деметриу е имал повече от 100,000 евро в банката Лаики – 178,000, по-точно казано. Сега има само 100,000. Но дори и когато банките са работели нормално, дори когато правителството все още не се е включило и, както Деметриу казва, е бръкнало в джоба му за 78,000 евро от собствените му пари, не би било справедливо да го наричаме богат. Живеел е, както живее и сега, с втората си жена в малък удобен апартамент в едно от предградията на Ларнака, сред стотици други, подобни на неговия блок. Изгубих се, докато се опитвах да намеря адреса сред уличките и моловете на строителния бум на горещи пари в Ларнака и той дойде с колата си, за да ми покаже пътя – строен, красив 58-годишен британски кипърец, с буйна, но късо подстригана сива коса и безупречна риза-поло. Изражението му на невярваща, озадачена болка пред онова, което му се беше случило, контрастираше рязко с наперения му, висок и утвърдителен начина на говорене. Роден е в Никозия и се преместил в Англия със семейството си през 1962, в опит да избягат от бедността у дома. След като завършил училище, започнал да управлява фабриката за облекло на брат си в Лондон, оженил се, имал двама синове и си купил къща в Енфийлд. Когато първата му жена починала, застрахователната сума му позволила да изплати ипотеката и през 2005 той продал къщата, след което оставил на синовете си, вече установени в Англия, половината от прихода, взел останалата половина и се оттеглил в пенсия в Кипър, където вече притежавал апартамент. Бил на петдесет години.

Работата с онези 178,000 евро е, че това са много пари – ако можете да ги харчите. Но това не е чак толкова много ако сте на 58 и се опитвате да живеете от тях през остатъка от живота си. За разлика от Великобритания  или САЩ, където пенсионерите от средната класа обикновено допълват държавната си пенсия с друга, изплащана или от бившия им работодател, или от частен инвестиционен фонд, предназначен според данъчния закон да бъде ползван до смъртта, в Кипър е станало нещо обичайно човек да се пенсионира с голяма, освободена от данъци сума, с която може да прави каквото иска. За хората, работещи в Кипър, това е нормалното положение. Мнозина влагаха парите си в някоя от банките и живееха от лихвите, които бяха значителни.

През 2008 обаче, лихвените проценти в Еврозоната като цяло, и онези в Кипър, започнаха да се променят. В продължение на последните пет години, макар и да подлежат на същия базисен лихвен процент, определян от Европейската централна банка във Франкфурт, вложителите със сметки в кипърски банки като Лаики или Кипърската банка получаваха лихви с цели два процента по-високи от вложителите в Хелзинки, Амстердам или Париж. Чак до момента на фалита си банката Лаики предлагаше реклами за т. нар. „Step Up“ спестовен влог, който обещаваше на лоялните вложители ежемесечно увеличение на лихвения процент, до 5,6 процента. Рекламите по кипърската телевизия показваха атрактивен млад човек в официално сако, облечено върху разкопчана, незапасана бяла риза, усмихващ се с изкусителна искреност, докато се издига нагоре по някакъв ескалатор. На фона на приятна фънк-бас мелодия той гледаше право към камерата и казваше, на гръцки:

Добре е човек да направи следващата крачка – но само ако тя води нагоре. Моите вложения се повишават, благодарение на плана Step Up на банка Лаики. Те имат всичко! Печалби? Лихвени проценти, които се покачват и покачват. Гъвкавост? Ако искам да изтегля парите си, аз просто ги тегля. И сигурност! На  първо място и преди всичко останало, разбира се.

Съпругата на Деметриу носела вкъщи заплатата на държавен служител, а Лаики връщала 4,5 процента върху спестяванията му – достатъчно за годишен приход от около 8,000 евро. „Не ми трябваха много пари“, казва той. „Тези 4,5 процента ми бяха достатъчни“.

Но високата лихва би трябвало да бъде предупредителен сигнал. Щом една банка връща 4,5 процента върху всеки 100 евро, които държи, при условие, че лихвата на Централната европейска банка е само 0,75, то това е знак, че банкерите или са невероятно умни, или че поемат ужасен риск. Това е онзи вид средна възвръщаемост, която един честен борсов агент може да се надява да постигне като инвестира на акционната борса – една дейност, която обикновено се разглежда като далеч по-рискована от влагането на пари в банка.

Правителството продължаваше да твърди, че кипърските банки са сигурни, но през февруари тази година около финансовата система се вдигна достатъчно шум, за да накара Деметриу – „никога през живота си не съм играл хазарт“ – да отиде до местния клон на Лаики и да им каже, че би желал да прехвърли част от парите си във Великобритания. Онова, което той правел, не било нищо друго освен да се увери, че за парите му има достатъчно място в спасителните лодки на финансовата система. Банките по цяла Европа предлагат схема за гарантиране на спестяванията, според която, ако се случи най-лошото и някоя банка фалира, първите 100,000 евро от всяка сметка ще бъдат спасени. Банковата мениджърка на Деметиру му предложила, вместо да прехвърли парите си във Великобритания, да ги разпредели в различни сметки в Лаики, като вложи половината на името на жена си. По този начин те щели да получат две места в спасителните лодки; при гаранция за 100,000 върху всяка от сметките, те щели да покрият цялата сума. Деметриу се съгласил Но когато след това прегледал документацията, той видял, че и на двете сметки е изписано собственото му име. Оплакал се. Мениджърката му казала да не се тревожи и обяснила, че гаранцията върху вложенията важи за всяка сметка, а не за всяка личност. След което добавила: „Изписахме вашето име върху сметката, за да не може жена ви да тегли пари без ваше съгласие“. Спомняйки си, че през 1980-те английската строителна компания, с която работел по онова време, го излъгала по отношение на рисковете, свързани с поемането на дарителска ипотека, Деметриу ги запитал дали са сто процента сигурни. Отговорили му, да.

Съветът се оказал сто процента погрешен. Гаранцията върху влоговете важи за всяка отделна личност, а не за всеки отделен влог. Малко след това банката затворила за повече от една седмица, а когато отново отворила, той бил лишен от 44 процента от спестяванията си. Работил е тридесет години във Великобритания  и има право да получава британска държавна пенсия, но това ще влезе в действие едва когато стане на 65. „Не мога да си позволя да се върна обратно в Англия“, казва той. „Можете ли да си представите да се върна обратно, без къща, без пари, да живея от милостиня? Къде в Лондон ще получа работа на 58?“

Адонис Папаконстантину, бизнесмен от Никозия, който организира протестна група от вложители, изгубили пари в банковия колапс, ми разказа за някакъв човек, който се пенсионирал преди три месеца, вложил пенсионния си фонд от 350,000 евро в Лаики и изгубил четвърт милион евро. „Говорим за човек, който не знае нищо за финансови съветници или акции и дялове“, казва той. „Широко прието е, че най-сигурното нещо е да вложите парите си в банкова сметка“. И отново, 350,000 евро звучи като много пари за повечето хора – на пръв поглед, не пари на Обикновен човек. Но дори и при онзи вид лихвени проценти, които Деметриу е получавал от Лаики, ще ви трябва точно такава сума в банката, за да получавате приблизително вида месечна пенсия, която получава един английски пенсиониран учител.

Един от членовете на групата на Папаконстантину използвал като гаранция онези 800,000 евро, които имал на влог в банката, за да получи заем от 500,000, с които да си купи къща в Англия, за да бъде по-близо до децата си. Преди сделката да бъде завършена, настъпила кризата. След като прахът се уталожил, вместо да има 800,000 сухи пари, и ипотека върху къща на стойност половин милион, той установил, че неговите 800,000 са намалени до 100,000, но пък целият заем трябва да се изплаща обратно – нето дълг от 400,000. Помислих си за последния път, неотдавна, когато самият аз купих собственост, единственото ми жилище, и в продължение на един кратък, опасен момент, разполагах с шестцифрена сума в банковата си сметка. Спомням си как, когато продажбата беше оформена, пръстите на госпожата в банката потракаха върху клавишите на компютъра и, малко преди да натисне клавиша за приключване на транзакцията, тя ме погледна, усмихна се и каза: „Бай бай, парички!“ Митологичният Обикновен човек може и да е останал пощаден от изпразването на тези сметки, но в реалния свят обикновените хора си купуват къщи, а в съвременна Европа те рядко могат да направят това без да притежават сума, по-висока от 100,000 евро на сметка, дори и ако това е само за един-единствен ден.

Подобно на други членове на бизнес-елита, с които разговарях, Папконстантину поставя акцента върху задължението на Европа да се грижи за републиката. „От начина, по който европейските структури подхождат към Кипър“, казва той, „човек остава с впечатление, че те просто се опитват да ни изличат от картата. ОК, направихме грешки, трябва да бъдем наказани, но да се позволи на банковата система да се срине напълно, и да се превърне Кипър в бедна страна, не е начина да се направи това“. Гневът на Деметриу, от друга страна, е насочен навътре, към самия остров. Той вярва на слуховете, според които богати руснаци са били предупредени навреме какво ще се случи. И не вярва, че е съвпадение това, че една компания, притежавана от родителите на президентския зет е прехвърлила 10,5 милиона евро в Лондон само няколко дни преди колапса на банките (компанията отрича, че е имала каквато и да било предварителна информация). Идеологиите, към които кипърските президенти уж заявяват вярност – доскоро, комунизъм; сега, при Никос Анастазиадес, свободно-пазарен капитализъм – означават за Деметриу по-малко от това, че в парламента има солидно мнозинство от адвокати. „Ние имаме 56 народни представители“, казва той, „Четиридесет от тях са адвокати. Всичко, което се случва в Кипър, става с тяхно съгласие. Ако не биха искали да има данъчни измамници и пране на пари, те щяха да направят нещо против това още преди години. Тук съм от седем години насам и все още чакам момента, в който да видя някой данъчен измамник или човек от борсата да застане пред съда, така че да можем да си кажем: „това е човекът, той е зад решетките“. Нито един човек. Никой не получава наказание в Кипър. Никой не бива наказан и същото нещо ще се случи и този път. В края на краищата те винаги наказват обикновения човек.

*

Когато Лорънс Дюрел се преместил в Кипър през 1953, билетът му от Триест до Лимасол (пътувал с кораб) струвал 47 паунда, а красивата стара къща, която си купил близо до един манастир в планините над Киреня, струвала 300 паунда. Шестдесет години по-късно човек все още може да си купи еднопосочен самолетен билет от Северна Европа до Кипър за 47 паунда – с други думи, цената се е понижила значително, в реални курсове – докато стойността на къщата се е увеличила хиляди пъти. Двете неща са свързани едно с друго, а разликата между тях обяснява голяма част от нещата, които са се случили с Кипър през последните няколко поколения. Лекотата и евтиността, с която хората могат да пристигат и да си отиват от острова, неговият климат и красота, водят тук не само туристи, но и евентуални жители и притежатели на втори домове. Кипър е процъфтял. Цените на къщите са се повишили. Цените на билетите са паднали. Повече посетители, повече жители, повече къщи, повече пари. Отначало това са били хора с пари, търсещи домове; по-късно, в хода на една промяна, която е била едва забележима, чак докато се е случила, това са били хора, търсещи дом за парите си.

Дали наистина има нещо такова като специалната привлекателност, която вибрира някъде дълбоко в телата на богатите хора при мисълта да преместят богатството си на малък остров? Дали огромният защитен ров на шумящото от всички страни море дава някакво усещане за сигурност не несигурните – усещането, че големите сили, с тяхното непрестанно наблюдение, техните високи данъци и техните дребни регулации, са някъде много надалеч? Новодошлите се чувстват повече част от света, отколкото местните хора, докато последните имат усещането, че могат да се възползват от наивността на новодошлите по отношение на местните нрави; взети заедно, и двете страни, смятайки, че са обслужвани от другите, тихичко се наговарят да превърнат острова в перфектно пристанище за парите, без да осъзнават, че по този начин самите пари са онези, които в края на краищата превземат всичко. В течение на удивително кратко време институциите, от които се очаква да се грижат за парите – банките – се оказват извън контрол. Необходимо беше само едно десетилетие, за да могат банките на моя остров, Великобритания, да получат стойност 4,5 пъти по-голяма от националната икономика, докато преди това тя беше „само“ 2,5 пъти. Две от най-големите трябваше да бъдат спасявани, при огромни разходи, платени от гражданите. В Исландия, банките се раздуха до девет пъти размера на цялата икономика, преди да се срутят; в Ирландия цифрата беше осем пъти. В Кипър, когато музиката най-после престана, банките бяха седем пъти по-големи от републиката.

Нещата изглеждаха по-различно на 10 юли 2007, когато Лукас Пападемос, вицепрезидент на Европейската централна банка, приветства Кипър и Малта в еврозоната. Цените на недвижимите имоти експлодираха; икономиката беше в такъв бум, че кипърското правителство дори имаше излишък. Присъединявайки се към еврозоната, Кипър, по думите на Пападемос, ставал „част от онова, което може да се нарече ‚общност с една и съща съдба‘, или – ако е по-подходящо да се използва германската фраза – Schicksalsgemeinschaft“. Именно в този момент пазарът на недвижими имоти, изобилстващ на дъното си със спекулативни, грозни проекти, предназначени да хващат в клопка наивните британски пенсионери, буквално изригна. За Кипър това беше катастрофа. Както в Ирландия, Испания, САЩ и Великобритания, банките бяха гротескно претоварени с недвижими имущества. И, както показа един доклад на инвестиционната фирма Pimco от тази година, налице са и чисто кипърски особености, които правят картината дори още по-тежка. Когато предлагат на клиентите си ипотеки, кипърските банки обикновено се съсредоточават върху цената на имуществото, което се купува или продава, като обръщат само малко внимание на това дали получателят на заема може да посрещне месечните си вноски или не. Купувачите и строителите, които се стремят да получат заеми, са в състояние да подкрепят искането си като накарат приятели, членове на семейството или бизнес-партньори да поставят собствеността си като гаранция. Цели мрежи от приятели и роднини се обединяват, взаимно предлагайки имуществата си като гаранции, поддържащи съответните им банкови заеми. Това изглежда е функционирало докато цените на недвижимите имущества вървели нагоре, но когато започнали да падат, системата замръзнала. Заемателите престанали да изплащат вноските си. Собственостите им, както и онези на техните гаранти, вече не били достатъчно ценни, за да могат да бъдат ипотекирани отново. Онова, което прави нещата още по-зле за банките е, че в Кипър възвръщането на недвижимата собственост е невъзможно след евентуалния фалит на заемателя, а принудителната продажба чрез съд отнема по правило около десет години. Но банкерите изглежда бяха неспособни да осъзнаят проблема, поради философската им привързаност към неща като тухли и хоросан, запечатана веднъж завинаги в книгите им. В по-голямата част от Европа, стойността на един заем за банката зависи от това той да бъде изплащан редовно: ако това престане да се случва, заемът се отбелязва в отчетите като „лош“. Банковата практика в Кипър е да се приема, че един заем е добър, докато е гарантиран чрез собственост.

Специално две от банките, двете най-големи, Лаики и Кипърската банка (Bank of Cyprus, BoC), започнаха да разбират, някъде в късните нулеви години, че не могат повече да игнорират бруталното послание на цифрите. Не само че заемите пропадаха – както за заематели от Гърция, така и за такива от Кипър (двете банкови системи работят в тясна интеграция). Основният проблем беше източника, от който банките получаваха собствените си пари. В други страни с подобни проблеми, като Великобритания, банките получават голяма част от капитала си като заемат пари от институционални инвеститори. Но повечето от парите, които Лаики и BoC използваха за заемите си, идваха от вложители, някои от тях чужди, но мнозина от Кипър, като Деметриу и Папаконстантину. За да задържат вложителите си, банките бяха принудени да плащат високи лихвени проценти; но при толкова много фалити с недвижимо имущество, парите, необходими за изплащане на лихвите на вложителите, вече не бяха налице. В отчаянието си, Лаики и BoC се обърнаха към източник на приходи, който малцина други желаеха да докосват. Те започнаха да изкупуват гръцки облигации. Двете банки изплащаха изключително високи лихвени проценти на вложителите си, защото се нуждаеха от техните пари; гръцкото правителство вършеше точно същото с всеки, който би му заел пари. Лаики/BoC и гръцкото правителство бяха като двама пияници, които се мъчат да не паднат, подпирайки се един на друг.

Откъде точно Лаики/BoC са взели парите, за да изкупят толкова голямо количество гръцки дългове не е ясно (в един момент през 2011, 95 процента от същинския капитал на Лаики – най-близкото нещо до реални пари, което една банка притежава, беше съставен от гръцки облигации), но пък знаем, че в поне един от случаите Кипърската банка е използвала за закупуване на безнадеждни гръцки облигации по-голямата част от един спешен заем от Европейската централна банка в размер на три милиарда евро, предназначен да помогне на банките да се задържат над водата докато изчистят сметките си. Това беше лудост; разплащателните господари в Еврозоната, Германия и Франция, вече бяха показали повече от ясно, че цената на спасяването на Гърция ще бъде носена от онези, които са й заели пари, тоест, че те ще трябва да приемат загубите си или да бъдат „обръснати“. Из цяла Европа големите банки разпродаваха гръцките облигации колкото е възможно по-бързо: Лаики и BoC продължаваха да купуват, а Централната банка на Кипър, техният регулатор, не направи нищо, за да ги спре. Нито пък го направи Европейската банкова служба – една организация с власт по целия континент, която подложи на стрес-тестове някои големи банки през 2010 и 2011.

Началото на края дойде през октомври 2011, когато, в замяна на един нов спасителен заем в размер на 130 милиарда евро от Международния валутен фонд и ЕС, Гърция приложи 50-процентно „обръсване“ към стария си дълг. Когато подробностите бяха изяснени през февруари 2012, загубата на стойност за гръцките облигации, в реални мерки, беше близо 75 процента. Двете кипърски банки изгубиха 4,29 милиарда евро. Без спешна помощ, те бяха свършени. Всъщност нещата бяха още по-лоши от възможността за банков фалит. Кипър беше навлязъл в порочен кръг. Понеже банките му се намираха пред фалит, финансовите пазари смятаха, че кипърското правителство трябва да ги спаси. Но понеже пазарите не вярваха, че Кипър може да си позволи нещо подобно, те правеха все по-трудно за него да заема пари, влошавайки правителствената позиция многократно, с което вероятността за спасяване на банките се намаляваше отново, и т. н.

През миналия юни Кипър стана четвъртата страна от Еврозоната, след Ирландия, Гърция и Португалия, която се принуди да търси спасение отвън. Банките и цялата страна бяха поставени на поддръжка от Франкфурт, докато се изяснят условията на сделката. Кипърските власти се намираха в изключително трудна ситуация, но изглежда не осъзнаваха колко всъщност трудна – до март тази година, когато Анастазиадес, новият президент, откри, че МВФ, заедно с Германия и нейните съюзници, изискваха Кипър да поеме част от разноските за спасяването, като вземе пари от спестовните влогове на фалиралите банки – нещо, което не беше изисквано от никоя друга от спасяваните страни до този момент. Още през февруари, когато Financial Times писа, че се разглежда нападение срещу банковите сметки, кипърските власти не само опровергаха това: те заявиха директно, че това е нещо незаконно. Янос Георгиадес, адвокат, който смята да повдигне съдебен процес за връщане на изгубените пари на вложителите, ми показа писмо от Централната банка до шефа на Лаики, Такис Федиас, датирано от 10 февруари, отричащо твърденията на Financial Times. В него се обявява следното: „Всяко действие, целящо намаляването, лишаването от или ограничаването на правото на собственост на вложителите, противоречи на положенията в Конституцията на Република Кипър и на точка 1 от Първия протокол на Европейската конвенция за човешките права“.

За кипърската делегация, пристигаща в Брюксел на 15 март за преговори по финалните условия на спасителния план, съгласието за ограбване на индивидуалните банкови сметки означаваше да се тръгне срещу всичко, което републиката беше направила по време на предишното поколение, за да направи кипърците богати и да предостави финансово убежище, в което чужденците биха могли да подслоняват богатството си и да се чувстват сигурни. Изглежда, че в самата конферентна зала е имало доста големи разногласия по въпроса какво точно означава фразата „банкова сметка“. От едната страна на масата са шефката на МВФ, Кристин Лагард и холандският финансов министър Йероен Дийселблум, с тяхната умозрителна представа за това какво се случва, когато внесете пари в някоя банка – на практика вие заемате на банката пари, с разбиране за факта, че тя заема парите ви на трети страни, изисквайки за тази привилегия лихва – лихва, която ще споделя с вас. Според това гледище банковият влог е инвестиция като всяка друга; в нея винаги има малко риск и хазарт, и колкото по-голяма е възвръщаемостта, толкова по-висок е поетият от ваша страна риск. Да се употребяват изрази като „ограбване“ или „нападение“, за да се описва загубата на пари при банков фалит е същото като да се нарича „ограбване“ падането на цената на акциите на някоя компания, в която сте вложили пари. Държателите на банкови сметки е трябвало да следят новините по-внимателно; трябвало е да изберат някоя по-сигурна банка.

Винаги е по-лесно да се заеме някаква абстрактна позиция по въпроса за парите, когато те не са собствени. И макар ние да не знаем дали някои от членовете на кипърската делегация са били на път сами да изгубят пари, те със сигурност са били близки с множество такива хора. Те със сигурност са имали онова интуитивно разбиране, с което повечето хора, които не са шефове на международни валутни фондове или холандски министри на финансите, гледат на банковите влогове: като касичка, в която човек спестява парите си, за да няма нужда да ги крие под дюшека. Малцина си задават въпроса откъде всъщност идват лихвите. Погледнато технически, нашите пари изобщо не са в банката, а в някакво абстрактно, гигантско финансово виртуално пространство, познато единствено на компютрите. Погледнато емоционално, те обаче са тук, те са си наши и да се вземе част от тях си е кражба.

Но Лагард, Дийселблум и германците държаха всички козове. Какви биха били алтернативите? Кипър би могъл да отхвърли условията на спасителния план и да позволи на Лаики, и може би BoC, да фалира, следвайки исландския сценарий, при който парламентът прокара извънредно законодателство, отдаващо на вносителите право да се възползват първи от каквито и да било оставащи активи на банките. Но в случая не беше ясно дали банките притежават активи, с които да покрият загубите на вложителите и кипърското правителство, буквално самò фалирало, не можеше да си позволи да обезпечи вложителите до първите 100,000 евро от онова, което са изгубили.  Освен това, ако Кипър би поел този курс, Централната европейска банка би спряла притока на пари, поддържащи страната над водата. По същество, Франкфурт би направил невъзможно за Централната кипърска банка да издава повече евро. Кипър би се завърнал обратно към някаква версия на кипърския паунд, която би могъл да скърпи отново, и всеки човек на острова би получил още по-големи загуби. Окончателният удар беше обяснението, че кипърци няма да получат спасителен план без да вземат милиарди от спестовните сметки на вложителите си, защото това би натоварило правителството с прекалено голям дълг.

Анастасиадес се призна за победен. След седмица на неуспешни опити за постигане на някакъв мизерен компромис, който би нарушил общата гаранция, отдавайки по-голяма защита на по-богатите вложители, сделката беше сключена и банките отворени отново. Кипърското население не е голямо – приблизително колкото населението на Лийдс – и последните експертни изчисления относно количеството, което е било иззето, заето или (както мнозина кипърци предпочитат да го наричат) – откраднато, за да се финансира спасителния план, възлиза на 24,000 евро за всеки мъж, жена и дете от населението, или общо 20,2 милиарда. От тях, 10 милиарда идват от ЕС и МВФ, 8,3 милиарда от конфискацията на вложителски фондове – официално дефинирана като „данък“ – а остатъкът от опрощаване на институционални заеми към банките, отлагане на правителствени плащания по заеми, приватизация и продажби на златни резерви. Лаики беше ликвидирана и интегрирана в BoC, а вложителите й лишени от всичко, което са притежавали над 100,000 евро. Вложителите на BoC все още не знаят колко точно ще изгубят, но до 60 процента от всичко над 100,000 евро биха могли да бъдат принудително обърнати в акции на BoC.

Имало ли е нещо друго, което ВМФ и северноевропейците са могли да направят? Да, те биха могли да спасят кипърските банки директно, чрез различни свързани европейски фондове, като един вид експеримент за това какво ще се случва при бъдещите банкови критични случаи в Еврозоната. Това би освободило Кипър от примката. Но в Северна Европа никога не е имало волята да се направи нещо такова. Дийселблум искаше да даде пример за другите данъчни убежища от Еврозоната като Малта и Люксембург. Посланието, каза той след приключването на разговорите по спасителния план, е „оправяйте се преди да сте изпаднали в трудности. Усилете банките си, приведете в ред балансовите си отчети и разберете, че ако някоя банка изпадне в трудности, отговорът няма да бъде автоматично ‚ние ще дойдем и ще решим проблемите ви‘“.

Германия, изправена пред умора от непрестанните спасявания и пред есенни избори, пое дори още по-твърд курс. Политиците открито говореха, че Кипър е прекалено малък, за да може да има икономическо значение дали икономиката и банките му ще фалират. Германският финансов министър Волфганг Шойбле каза, че републиката не е „от системно значение“. През миналия ноември Шпигел публикува подробности от таен доклад на германската разузнавателна служба, BND, обвиняващ Кипър, че е център за пране на милиарди мръсни евро от руски произход, въпреки постоянното отричане от кипърска страна. Да се накажат руснаците се превърна в изборна тема. „Не можем да използваме парите на германските данъкоплатци, за да гарантираме вложенията на нелегални руски пари в кипърски банки“, каза пред Шпигел един социалдемократ. Безразборното наказване на предполагаемо богатите вложители в гръцките банки се превърна в начин, по който Ангела Меркел да покаже на избирателите и конкурентите си, че е готова да застане в защита на обикновените германци срещу онова, на което тук се гледа като на престъпен средиземноморски аванпост на славянската измама. Това не беше онази Schicksalsgemeinschaft, която беше обещана на Кипър в момента на присъединяването към Еврозоната. Ако смятат, че сме толкова корумпирани, бях запитан аз, то защо тогава изобщо допуснаха да се присъединим?

*

Когато пътят от Никозия към Лимасол напусне централната равнина и започне да минава през живописния пейзаж от ниски хълмове и малки полета, всяко от тях с купи сено, подредени до стърнището и рожково дърво по средата, наоколо започват да се появяват първите билбордове на руски език. Една от кипърските политически партии е платила гигантски плакат, на който е изписан трогателният, ако и малко неясен лозунг: „Не ни предавайте, братя!“ Лимасол, наричан от тукашните остроумници Лимасолград, напомня за един малко по-опърпан, по-селски Кан. По крайбрежния булевард има палмови дървета, но те са малко одрипавели, а пристанището не е такова, в което някой уважаващ себе си олигарх би желал да акостира яхтата си. В момента се строи ново, което ще бъде управлявано от британската фирма Camper & Nicholsons; в него ще има къщи, построени на изкуствени островчета, предлагащи неоценимото предимство да хвърлите котва непосредствено до градината си, което ще ви позволи да пристъпите директно от яхтата към шезлонга до собствения си басейн. Така поне представя нещата брошурата, същата брошура, която може да се види във фоайето на Four Seasons, описваща Кипър по следния начин: „Стабилната икономика и ниските разходи за живот се допълват от един от най-благоприятните данъчни режими в Европа… при законовата рамка, основаваща се на английската система, закупуването на собственост е много лесно.“

Беше събота предобед и в малкия бар близо до крайморския булевард Фивос Стефану, млад кипърски адвокат, работещ за московската правно-консултантска фирма „Корпус права“, започваше първия си работен ден след пълния развой на кризата, три седмици по-рано. Той изглеждаше поразен от изблика на германска враждебност към руснаците в Кипър, което за него беше белег за една по-ранна ера: „След като се случи перестройката, имаше руски държавни чиновници, които се възползваха и вложиха пари тук, сигурен съм, или пък използваха стандартни данъчни убежища като Белиз. Но сега вече имаме необходимата прилежност. Предлагаме данъчни средства за клиенти, които вършат законен бизнес, голям бизнес, в Русия, и които идват тук, за да намалят данъчните си задължения. Те не идват тук от продажбата на дрога или проституция, или избягване на данъци, нито пък с чували с пари.“

Стефану каза, че познавал руснак, който изгубил 15 милиона евро, вложени в банката четири дни преди обръсването, за да си купи кипърско гражданство. Подобно на много други страни, включително Германия и Великобритания, Кипър предлага гражданство на богати имигранти (макар че в Германия това е свързано с изискването кандидатите да се откажат от всякакви други гражданства и да чакат осем години). Лекотата, с която руските богаташи могат да придобият европейски паспорт от Кипър, е един от проблемите, посочени в доклада на BND, но ефектът от спасителния план е, че нещата само са се влошили, от германска гледна точка. Сега Кипър е намалил цената на паспорта от 15 милиона на 3, а времето за обработване на кандидатурата до четиридесет дни. Вътрешният министър, Сократес Хаскиос, се надява да привлече китайците.

Стефану е изучавал право в Англия. Той се е измъкнал на косъм от обръсването: ако то би се случило само няколко дни по-късно, той е щял да бъде лично отговорен за загубата на 20 милиона евро на негов клиент, за които тъкмо се канел да прави влогова сметка при Лаики. Обръсването на вложителите, казва Стефану, е разбойничество. Но след това добавя: „Ние живеехме един фалшив хайлайф. Това е нашата грешка. Човек можеше да има семейство с голяма къща, две сметки във валута, две с карти Виза, заеми за къщата… нямаше никакъв контрол. Това беше основната грешка на нашите семейства тук.“

Не всички руснаци в Кипър идват и си отиват. Около 30-40,000 от тях живеят повече или по-малко постоянно на острова – това са около 4 процента от населението. Те са пристигали в продължение на дълго време. Преди да тръгна от Англия прочетох весела статия в издание на руския вестник Коммерсант от 1994 – само три години след колапса на СССР, когато все още изглеждаше възможно комунистите да се върнат и да започнат да преследват новобогаташите – в която се обяснява на читателите как да се отвори банкова сметка на острова. „Властите, включително и данъчната полиция, може и никога да не се сетят, че имате сметка в някоя западна банка“, се казва в статията. На терасата на ресторанта в лимасолския хотел Four Seasons, който се издига над синята омара на Средиземно море, дочух разговор между две руски жени на определена възраст. Отначало изглеждаше, че разговарят за трагична загуба на пари; после се оказа, че говорели за трагична загуба на любов. Малко по-настрана аз разговарях с Леонид Гусев, който се запознал и оженил за кипърската си съпруга, пред лицето на огромна официална съпротива, в Съветския съюз на върха на Студената война. Когато първите руснаци пристигнали в Лимасол след колапса на СССР, той бил там, за да ги посреща. „Това наистина беше рай“, казва той. „Но преди всичко друго ставаше дума за данъци“. Гусев не е изгубил пари при обръсването на вложителите, но познава такива руснаци. „Имаше един, издател; друг беше строител. Имаха капитал и правеха бизнес в Русия, а после оставяха парите си тук, поради изгодната финансова система. За тях това е много тежка ситуация. Спечелили са парите си по абсолютно нормален начин, а сега ги губят.“

Малко по-надалеч от изтънчените, меланхолични размишления на богатите руснаци, обслужвани от келнери в бели сака във Four Seasons, има и руснаци, които са значително по-ожесточени. Наташа работи на касата в един руски супермаркет в една от страничните улици на крайбрежието. Тя е от Псков, западнал военен град близо до естонската граница. Каза ми фамилното си име, но ме помоли да не го използвам, макар че, като съпруга на кипърски таксиметров шофьор, тя е в страната напълно легално. „Бедните хора, те нямат пари“, казва тя. „Най-богатите, те бяха предупредени. Богатите кипърци знаеха какво се задава и изнесоха спестяванията си за два дни. [Обръсването] засегна най-вече средната класа, дребните хора на бизнеса. Ние сме руснаци. За нас това е нещо познато, вече сме минавали през него. Имаме горчив опит с правителства, които ни отнемат парите. И държим парите си вкъщи.“

Мнозина руснаци от средната класа в Кипър, казва тя, са направили точно същото, което правят германци и англичани през цялото време: продали са сравнително скъпите си имоти в студения север, за да се оттеглят на спокойствие или да започнат нов бизнес в слънчевия юг. Реалният проблем на острова е кипърската управляваща класа, която предпочита да гони лесни печалби, обслужвайки чуждестранни пари, вместо да събира данъци от собствените си жители.

„Ударението трябва да се постави върху това“, казва тя, „че в тази страна цари пълен безпорядък. Руснаците страдат, а кипърците не плащат данъците си. Работя тук в продължение на пет години и още никой не е идвал да провери колко точно печеля. Биха могли да съберат много пари от дребните бизнеси, но правителството не прави никакви проверки. Ако започнат да дълбаят само малко, биха получили някакви пари за държавата. Нито един ресторант, кафе, хотел – никой не проверява нищо.“

Руснаците не са единствените събратя – православни християни – чиито пари са приветствани в Кипър. През 1990-те островът се е превърнал в център на голяма международна операция за пране на пари, извършвана от правителството на Слободан Милошевич, ръководителят на тогавашна Югославия. В опит за избягване на санкциите на ООН, самолети с чували пари са летели от Сърбия до Кипър, където парите са били влагани в банкови сметки, обикновено в Лаики. Пристигали толкова много пари, че в един момент шефът на кипърския профсъюз на банковите чиновници се оплакал, че членовете му не получавали достатъчно заплащане за извънработното време, в което трябвало да ги броят. Парите – около 3 милиарда евро, според тогавашния директор на Югославската централна банка, Младян Динкич) били използвани за финансиране на сръбската страна във войните в Босна и Косово.

През 2001 г. Международният трибунал за бивша Югославия, подготвяйки съдебния процес срещу Милошевич по обвинения в геноцид, мъчения, убийства и ограбване, наема опитен норвежки финансов ревизор, Мортен Торкилдсен, който да разследва финансирането на сръбските сили при Милошевич. „През цялата си кариера“, казва той пред трибунала в доклада си от следващата година, „още никога не съм чувал за офшорна финансова структура с такива мащаби и сложност“. Торкилдсен описва как в течение на само една година, от март 1998 до март 1999, един-единствен куриер е пренесъл 453 милиона немски марки в наличност от Сърбия в Кипър, като ги е вложил в една и съща сметка в Лаики. Той описва операция, състояща се от четири фази и включваща четири различни юрисдикции. Първа е незаконната юрисдикция, югославската, чиито банки се намират под стриктен режим на санкции. Оттам парите били придвижвани до сметки в една „изпираща“ юрисдикция, в Кипър. При следващата фаза били прехвърляни в някоя междинна юрисдикция, като например Панама или някоя от британските юрисдикции на Короната, като Джърси, Гърнси или Айл ъф Ман, където се създавала фирма, със собствена банкова сметка, от агент на югославския режим. Накрая парите били прехвърляни до доставчик в някоя юрисдикция като Украйна, Великобритания, Германия или Израел, където режимът можел да купи каквото поиска – оръжия, амуниции, хеликоптери, спортни коли или дизайнерски облекла.

Когато отидох в Кипър се случи така, че пристигах от Истанбул. Това означаваше, че пристигах на малкото летище в северната част на острова. Северът е самообявила се за независима страна, признавана единствено от Турция, която нарича себе си Турска република на северен Кипър. Навсякъде другаде тя е известна като „окупираната територия“ на Кипър. Един шофьор-кипърец от турски произход ме докара през жълтеникавата равнина до Зелената линия, която от 1974 насам разделя турския север от гръцкия юг. Музиката в колата идваше от гръцка станция – самият шофьор ми обърна внимание върху това – а когато стигнахме до граничния пункт той извади от жабката ролка с изолирбанд и прикри турските обозначения на номерата си.

Неговото съзнание, че споделя с друга политическа единица остров, който е достатъчно малък, за да може да бъде обиколен с кола за един ден – всъщност две единици, ако се броят и военните анклави Акротири и Декелия на южното крайбрежие, които все още са технически принадлежащи към Великобритания – не се споделя от гръцката страна. Зелената линия преминава от изток на запад през центъра на столицата Никозия и, подобно на обитателите на фантастичния град от романа на Чайна Миевил, Градът и градът, гражданите тук живеят в състояние на не-виждане и не-чуване на близостта на турската страна или онази на силите на ООН, които надзирават разделението. Местните хора не потрепват при песента на мюезина, носеща се откъм другата страна и звучаща из християнските улици. Когато над градския съвет избръмчава бял хеликоптер на ООН, никой не гледа нагоре. Когато слънцето потъва в Средиземно море и пада мрак, шофьорите, пътуващи по магистралата Ларнака-Никозия, не могат да не видят гигантското турско знаме, побито сред проблясващи светлини в склоновете на Киренските планини, далеч навътре в турската страна; самият аз предполагам, че те не биха го забелязали, освен ако светлината угасне.

През 2004 Европейският съюз се надяваше, че предлагането на членство за Кипър ще насърчи турските и гръцки кипърци да гласуват с „да“ в референдума, според който се предвиждаше да се обедини острова в един вид хлабава федерация. Нещата изглеждаха добре; и двете страни бяха прекарали години, за да стигнат до компромис, за който се смяташе, че може да бъде приет от всички. Но само няколко дни преди референдума водачът на гръцката кипърска делегация, тогавашният кипърски президент Тасос Пападопулос, помоли хората си, със сълзи на очи, да го отхвърлят. Нещо, което те направиха начаса, докато турците гласуваха с „да“.  Тогавашният европейски комисар по разширението, Гюнтер Верхойген, каза, че е изпитвал усещането, че гръцките кипърци са го измамили. Въпреки това на Гръцката кипърска република беше разрешено да се присъедини към ЕС, докато северната част от острова беше оставена на себе си.

Тасос Пападопулос все още беше президент три години по-късно, когато Кипър се присъедини към Еврозоната. И къде беше тогава BND? Защото Пападопулос, човекът, който успя да убеди ЕС по време на присъединяването, след което пък убеди Брюксел и Франкфурт да включат Кипър във финансовата система на Еврозоната, е същият онзи Пападопулос, чиято юридическа фирма, назад през 1990-те, беше създавала фалшивите компании, използвани от Милошевич за изпирането на югославските пари. А след като Папдопулос почина през 2008, една тайна телеграма на Държавния департамент на САЩ, публикувана в УикиЛийкс, цитираше Крис Патън, който го описва като „адвокатът на Милошевич“.

През 2000-те години, откъм конферентните зали на Ню Йорк, Франкфурт и Москва, Кипър изглеждаше като малък остров с множество проблеми. ООН се тревожеше за обединението на двете общности. Европейската централна банка следеше икономическите цифри. Международният криминален трибунал за бивша Югославия разследваше прането на пари. Големите руски компании харесваха данъчния режим на страната. Никой от тях не виждаше по-голямата картина. Етническо-сектантският наратив, наративът на югославския конфликт и наративът на кипърската икономика никога не бяха разглеждани като онова, което всъщност са – три плоскости на един и същи проблем, онзи на тясно преплетената гръцка православна общност, обвързана от чувство за взаимна уязвимост и слаба четвърта власт, и по тази причина принудена да приеме властта на една олигархия, изградена от политико-бизнесменски семейства, които са станали изключително сръчни в играта с големите чужди институции, държавни и комерсиални, търсеща краткосрочни облаги. Сегашната съдба на Кипър може и да удовлетворява някои хора извън острова, но от гледна точка на европейската институционна неспособност да се разпознае някакъв проблем по света, по принцип не се е променило нищо. Континентът не може да си позволи да бъде управляван от толкова много моралисти, които не разбират нищо от финанси, и толкова много финансисти, които не разбират нищо от морал.

Източник