1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Триумфиращата баналност

2013 09 Milosevic courtСлободан Милошевич пред съда в ХагаПрез 1989 в Белград беше публикуван сборник с речи и интервюта на Слободан Милошевич, президентът на Сърбия. Тесните му интелектуални хоризонти и ограничен речник бяха очевидни; заглавията на отделните глави, с арогантната си и празна „простота“, напомняха за Червената книжка на Мао. („Трудностите не са нито неочаквани, нито непреодолими“; „Трудностите не трябва да се превръщат в причина да се демобилизираме, а да се мобилизираме“; „Бъдещето отново ще бъде красивo и то не е далеч“, и т. н.)

Сухите, свръх-компресирани изречения на Милошевич и честото използване на ритуални формулировки правеха стила му механичен; използването на военен речник (мобилизация, битка, война) придаваха на прозата му скован и войнствен тон. Този тежък текст изглеждаше в пълна хармония с голямата фотография на автора върху корицата на книгата. Той изглежда скован, изпълнен със задръжки, йерархичен – почти като робот.

Но книгата се превърна в моментален успех. Сръбската четяща публика, считаща себе си за прозорлива, беше изкушена от една простовата, почти наивна книга, чийто автор изглеждаше неспособен да представи някаква реална визия за политическия и социален живот на страната си. Да се разбере защо един груб, пропаганден трактат се превърна в национален бестселър означава да започне да се разбира защо един бивш комунистически партиен апаратчик се оказа способен да спечели поддръжката и низкопоклонничеството на милиони сърби из цяла Югославия.

Една от тайните на успеха на книгата е в това, че тя се обръщаше със силен и ясен глас към проблема за Косово, който е от огромно значение за сърбите. От късните 1960 години те бяха започнали да емигрират от тази предимно албанска провинция на република Сърбия; до средата на 1980-те между 200,000 и 300,000 бяха напуснали, мнозина от тях принудени на това от албански екстремисти. Множество сърби смятаха, че управляващата комунистическа партия не е направила почти нищо, за да спре това изселване.

Освен това те ненавиждаха и факта,, че през 1974 югославската конституция беше до голяма степен отделила Косово, както и другата сръбска провинция, Войводина, от Сърбия. Косово и Войводина имаха свои собствени представители във федералните, държавни и партийни органи, където през по-голямата част от времето те гласуваха против Сърбия. Двете провинции имаха така също право да налагат вето върху всякакви промени в сръбската конституция. И тъй като останалите пет републики (Словения, Хърватска, Босна-Херцеговина, Черна Гора и Македония) разполагаха с пълен суверенитет над териториите си, Сърбия смяташе, че е била подложена на изключително нечестни условия чрез югославската конституция.

През 1980-те комунистическите власти в Косово, Сърбия и Югославия признаха публично, че междуетническите отношения в Косово се намират в критично състояние, но не допускаха никакви открити дебати за това и избягваха всякакви изявления и политики, които биха могли да възбудят сръбските емоции.

А след това, през 1987, на сцената се появи Милошевич. По това време той вече беше президент на сръбската компартия в продължение на малко повече от година и сега започна безстрашно да посещава масови митинги, да държи речи и дава интервюта, изобщо да разпалва мощни националистически страсти. Незабавно, голям брой сърби – комунисти, некомунисти и дори антикомунисти – започнаха да се обединяват около него, решени не само да защищават сръбското малцинство в Косово, но и да потискат албанците и да ги превърнат в граждани от втора ръка. Скоро Милошевич беше общопризнат като национален лидер. Около него започна да се развива отчасти оркестриран, но най-вече спонтанен култ, съпровождан от подходящи песни и припевки:

Слободане, наричат те свобода
мало и голямо те обича.

Докато Слобо крачи по страната
хората няма да бъдат изоставени[1]

Милошевич беше изучил тайните на демагогията в пост-комунистическа Европа. Далеч от някакво надмогване на национализма, както беше проповядвал комунизмът, той го прегърна жадно. Разглеждан някога като функционер на един дискредитиран режим, сега вече той се беше превърнал в глас на сръбския национализъм. В резултат на това, към средата на 1988 Слободан Милошевич разполагаше с популярност, по-голяма от онази на която и да било сръбска политическа фигура от 20 век.

Комунистическата стълба

Нищо от ранния живот на Милошевич не подсказва, че някога той би могъл да достигне такива висоти на власт и народно одобрение. Роден е през 1941 в Пожаревац, сръбски град, който по времето на политическия възход на Милошевич имаше население от около 20,000 души. Той е от черногорски произход; баща му заявява националността си като черногорска до самия край на живота си. Бащата на Слободан е следвал православна теология и е преподавал руска и сърбохърватска литература в едно от местните средни училища. Майка му също е учителка, а освен това и предана комунистическа активистка. Стриктна, хладнокръвна жена, тя отглежда децата си сама след като съпругът й я напуска, по време, когато Слободан е още в началното училище.

Слободан е отличен ученик; учителите го смятат за сериозен и надежден. В училище носи внимателно огладен тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка, избягва спорта и прекарва малко време с приятели. Публикува статии и стихотворения в училищния вестник и е политически активен. Докато е още в училище, акуратният самотник среща Миряна Маркович, бъдещата си съпруга. Тя идва от едно от водещите комунистически семейства в Сърбия и си остава предана комунистка и до днес.

Бащата на Милошевич се самоубива през 1962, когато Слободан е студент в университета. Единадесет години по-късно майка му прави същото. (Брат й, генерал, също се е самоубил). Самият Милошевич винаги е изглеждал самоуверен и спокоен, и изпълнените с надежда предсказания на опонентите му, че някой ден и той ще извърши самоубийство, се оказват лишени от основания.

През първата си година в юридическия факултет Милошевич става близък приятел на Иван Стамболич – работник, започнал да следва, пет години по-възрастен и тъкмо начеващ многообещаваща политическа кариера. През следващите години Стамболич ще се превърне в ментор на Милошевич. Заедно, те се изкачват по стълбицата на властта в Сърбия – Слободан винаги само на крачка след Иван.

Онези, които познават Милошевич като млад комунистически функционер – независимо от това дали са негови поддръжници или опоненти – го помнят като приятен, надежден и динамичен. Той разполага с голямо влияние в бизнес-средите. Става директор първо на фабрика, а след това на една от водещите банки, като непрекъснато пътува между Белград и Ню Йорк. Без да притежава някакъв особен нюх за бизнес, той все пак е надежден мениджър. Притежава специален талант за организация и се чувства много на мястото си в партийната машинария. Дисциплиниран и методичен, той изисква ред и от подчинените си. Освен това е верен поддръжник на титовския югославски комунизъм, макар че лоялността му изглежда е била лишена от идеализъм или илюзии.

Той просто приема комунизма като единствено правилния начин да се властва и направлява, а не толкова като набор от правила и идеали, като демонстрира острия усет на реал-политик относно това какво представлява и къде може да бъде открита властта.

Корените на феномена Милошевич се откриват в чистките от ранните 1970 години, когато маршал Йосип Тито прочиства всички водещи реформаторски настроени комунисти в Сърбия. Тези така наречени либерали са в подкрепа на засилването на пазарните сили в югославската икономика и допускане на по-голяма свобода на словото. Те вярват, че партията трябва да се оттегли от областите на изкуството и културата, и че трябва да се лансират млади и способни хора на водещи позиции. За онези демократично настроени дисиденти, които желаят парламентарна демокрация в европейски стил и пазарна икономика, тези опити са половинчати, прекалено предпазливи, бавни и непоследователни. Все пак никой не може да оспорва факта, че след прочистването на либералите политическата ситуация в Сърбия се влошава: засилват се политическите репресии, както и партийния контрол над икономиката.

„Морално-политическата надеждност“, тоест членството в партията и догматичното придържане към марксизма-ленинизма се превръщат отново, както в пред-либералните времена, в необходимо изискване за каквато и да било кариера в бизнеса, медиите или образованието. Дисидентите наричат морално-политическата надеждност „негативен подбор“, тъй като на практика това означава, че до върховете достигат само кариеристи и доктринери. Милошевич, който прави кариерата си през 1970-те, е както продукт, така и успешен практик на този негативен подбор.

Елиминирането на хората със силни характери от сръбската компартия до голяма степен отслабва съпротивата срещу опитите на отделни личности да грабнат властта след като Тито си е отишъл. Макар че и либералите, и доктринерните комунисти са се борили срещу сръбския национализъм, либералите са го правили с по-голяма интелигентност и по-дълбоко убеждение. И когато в края на краищата партията губи вярата си, тя е не само прекалено слаба, за да се съпротивява срещу национализма, но и не може да попречи на самата себе си да го прегърне. Изличавайки всякакви творчески сили вътре в Комунистическата лига на Сърбия, Тито проправя пътя за завземане на властта от човек като Милошевич. В определен смисъл Милошевич е паметник на политиките на Тито.

Пътят към сръбскостта

След смъртта на Тито през 1980 Милошевич е последователен и привидно убеден защитник на титовото наследство. Особено сред по-възрастните кадри „малкият Слобо“ има репутацията на безкомпромисен комунист. Когато през 1984 неговият стар приятел Стамболич става президент на Комунистическата лига на Сърбия, той назначава Милошевич за глава на белградския партиен комитет – много важен пост, тъй като по онова време Белград е център на демократичното дисидентство в Югославия, а партията го счита за „пълен с антикомунистически реакционери“, „буржоазни либерали“, „националисти“ и други врагове. Буржоазният либерализъм директно предизвиква партийния монопол върху властта и следователно е най-опасен. Но „великосръбският национализъм“ също се счита за заплаха, тъй като той възбужда масови емоции и понеже всякаква толерантност, демонстрирана от партийните лидери, дразни не-сръбските комунистически лидери, особено онези на албанците от Косово, но също и на словенците, и на хърватите.

Партийните консерватори скоро са изключително доволни от начина, по който Милошевич се справя с този развъдник на опозиция. Той често атакува интелектуалците-дисиденти, твърдо се противопоставя на всякакви искания за либерализация и наказва всяка демонстрация на сръбски национализъм. Освен това той се противопоставя на всеки опит на реформаторите да намалят часовете, посветени на изучаване на марксизма в училища и университети, издига догматични професори в Белградския университет и предотвратява публикуването на книги от политически подозрителни автори.

През януари 1986 Милошевич наследява Стамболич като шеф на сръбската партия, когато Стамболич става президент на Сърбия. За всички той изглежда като солиден партиен консерватор, един вид по-млад и по-енергичен вариант на руския Егор Лигачов, готов да се бори срещу онези комунисти в Югославия, които биха желали да бъдат тукашни Горбачовци. По онова време словенските и хърватски комунисти вече започват да въвеждат вътрешно-партийни избори с повече от един кандидат – важна стъпка по пътя към многопартийни избори. Никой не се осмелява да мечтае за подобни промени в Сърбия, макар че само няколко години по-късно там ще има свобода на словото и пресата, както и свободни избори. По това време вече партията ще се е превърнала в знаменосец на сръбския национализъм, а Милошевич – в обожествяван национален идол.

Симпатията на Милошевич към трудното положение на сърбите в Косово е неподправена. Той не е просто някакво чудовище, интересуващо се единствено от властта, както го представят мнозина от опонентите му. Но други водещи комунисти също са заинтересувани от решаването на косовския проблем. Разликата е в това, че Милошевич намира сили да преодолее страха пред масите, така характерен за закостенелия бюрократ. Той успява преди всичко защото разбира силата на страха и знае как да я използва за собствените си цели. Милошевич трансформира фундаментално сръбската политика.

Масовото движение на косовските сърби се развива спонтанно. То не е открито антикомунистическо, макар че лесно би могло да стане такова. Милошевич преодолява предпазливостта си само постепенно и започва да поддържа движението – първият водещ комунист, който го прави. С помощта на партийно-контролираните медии и партийната машинария той скоро доминира движението, като в хода на този процес открива, че най-добрия начин да се избягва гнева на масите е да се поеме тяхното водачество. Това е акт на политически канибализъм. Опонентът – сръбският национализъм – е изяден, като духът му прониква изцяло в канибала. Милошевич дава нов живот на партията, като я заставя открито да прегърне национализма.

Политиката на страха

Титовият комунизъм е по-умерен в сравнение с неговите източноевропейски, азиатски или карибски съответствия: неговата икономика е по-пазарно ориентирана, а културните му политики – по-толерантни. Югославяните могат да пътуват свободно на Запад. Но това все пак е система, основаваща се на страх. Да й се противопостави човек често означава загуба на работа или хвърляне в затвора. През 1980-те години обаче пресата в Югославия, както и в другите източноевропейски страни, става все по-иконоборчески настроена. Интелектуалците стават все по-смели в исканията за човешки права, а обществеността е все по-малко съгласна да се примирява с привилегиите и некомпетентността на своите партийни лидери. Властта на партийните комитети е подкопана, а партийната бюрокрация е изплашена.

Енергичният начин, по който Милошевич се справя с различни проблеми („това трябва да се свърши, следователно то не е проблем“), както и старомодната му партийна реторика окуражават кадрите. Освен това Милошевич не се страхува да разтури типичните комунистически форми на управление чрез партийни комитети и полиция. Той разбира, че простият спектакъл от стотици хиляди хора, излезли по площадите, развяващи знамена и крещящи лозунги, е в състояние да надвие всякаква опозиция, и че много хора вярват, че именно това е свободата. Докато титовият комунизъм се опитва да запуши устата на опонентите си чрез страх, Милошевич позволява на противниците си да говорят свободно. Той е открил, че националистическата пропаганда е в състояние да контролира и манипулира масите дори и ако информацията не е напълно ограничена. Не е нужно медиите да бъдат цензурирани, щом само основната телевизионна мрежа и най-големият вестник са под негов контрол. А това той постига, като спечелва за себе си кадрите на водещи позиции. И накрая, той разбира, че повечето интелектуалци няма да имат особено желание да се противопоставят на лидер, който изглежда се бори за национални цели.

Милошевич изглежда се е обвързал постоянно с политиката на страха. Той процъфтява сред нея и винаги е нащрек, за да може да долови враждебностите и конфликтите, които я пораждат. Това е една от по-дълбоките причини за югославската гражданска война: Милошевич разчита на войната – окончателната основа на всеки страх – за да обедини сърбите около себе си. Ето защо той отказва да търси политически решения на проблема с преследването на сърби в Хърватска след като Франьо Туджман идва на власт през май 1990, или на ерозията на положението на сърбите в Босна-Херцеговина след като мюсюлманският лидер Алия Изетбегович става президент през ноември 1990. Милошевич приветства все по-нарастващото усещане на сърбите за несигурност и е повече от доволен от изгледите да ги хвърли в една война, в която те ще могат да разчитат единствено на неговата закрила.

Когато Милошевич консолидира властта си през 1987-88, нито обикновените хора, нито интелигенцията се страхуват от него. Всички, включително и Милошевич, разбират по някакъв начин, че страхът, който е съществувал по времето на Тито, вече не може да бъде възстановен. Но сред малцинството от сръбски интелектуалци, които се опитват да се съпротивяват срещу сръбския национализъм, започва да се разпространява един нов вид страх – предусещането, че политиките на Милошевич ще завършат с катастрофа.

В стила на конспиратор

Въпреки привидно непринудената лекота, с която той доминира масовите демонстрации, откак е дошъл на власт, Милошевич рядко се е появявал на публични събития или по телевизията. Всъщност той не притежава изключителни ораторски или сценични способности и знае много добре, че политическият му талант се проявява най-добре на малки митинги. Той определено е „камерен политик“ и често е описван като пословичния апаратчик[2]. Но, макар и без съмнение да е продукт на югославската комунистическа политическа машинария, той не притежава възприемчивостта и всеотдайността към рутината, която би трябвало да притежава един истински човек на апарата. Милошевич прилича по-скоро на водач на някаква революционна конспирация, който работи тайно, заобиколен от мистерия, чиято основна работа е да назначава и уволнява членове на централния комитет. Действително, изборът на кадри е неговото основно занимание. И макар че основният критерий за повишение е лоялността към самия него, той често премества хора от едно назначение към друго, за да избегне възможности за съсредоточаване на прекалено много власт. И накрая, той рядко атакува опонентите си директно, независимо дали вътре в собствената му партия или извън нея. Също като Сталин и Тито, за тази цел той си има специални хора.

В началото на 1988, тъкмо след като Милошевич е консолидирал властта си, белградският младежки вестник Младост публикува внимателно подбран списък на стоте най-влиятелни политически фигури в Сърбия. В началото на 1993 само една шепа от тях си остават на власт. Милошевич се е избавил от останалите, тъй като те са станали или прекомерно самоуверени, или прекомерно корумпирани[3]. Но той не е съвсем лишен от благодарност. На повечето от тях дава важни и доходни позиции извън политиката, най-вече в бизнеса, и те продължават да го поддържат.

Безогледността и умението на Милошевич при печеленето на вътрешно-партийни битки, чрез използване на заменими доверени лица, става най-очевидна когато той елиминира от президентството стария си приятел Иван Стамболич. Без да го е атакувал директно когато и да било, Милошевич тайно печели кадрите на Стамболич за себе си и започва медийна кампания срещу най-близкия си политически съюзник и личен приятел. На 23 септември 1987 цялата нация наблюдава хипнотизирано предаваното на живо по телевизията Осмо събрание на Централния комитет на Комунистическата лига на Сърбия. Множество водещи комунисти критикуват протежето на Стамболич, Драгиша Павлович – член на колективното партийно президентство на Сърбия и водач на белградските комунисти. Но именно чрез Павлович политиките на Стамболич са подложени на силна атака, за това че не са достатъчно решителни при защитата на титовото наследство и че не защищават сръбските национални интереси, особено в Косово[4].

След повече от 20 часа дебати Павлович подава оставка от колективното президентство, а Стамболич е поставен пред свършен факт: мнозинството от сръбските комунистически лидери са против него. Скоро след това Слободан ще каже на приятеля си Иван: „Съжалявам, но позицията ти като президент на Сърбия е неудържима.“ През декември Стамболич предлага на членовете на колективното президентство да гласуват оставката му от поста; през май 1989 сръбският парламент избира за президент Милошевич[5].

Пет месеца след падането на Стамболич, 24-годишната му дъщеря загива в автомобилна катастрофа. Милошевич решава да посети погребението. Той пристига разстроен и бледен, и двамата бивши приятели се прегръщат. (Госпожа Стамболич обаче отказва дори да приеме подадената от Милошевич ръка.) Но медиите, контролирани от Милошевич, продължават бруталната и злостна кампания срещу Стамболич.

Избягването на директна конфронтация е характерно за всички политически действия на Милошевич. Например, той никога не е действал открито срещу някой, който го е атакувал. Нито пък някога е атакувал публично албанци, хървати или босненски мюсюлмани в речите си, а само няколко от забележките му могат да бъдат разглеждани като подстрекателства към война.

Спечелването на армията

Да се намерят кадри в комунистическата партия, готови да водят вместо него политическите му схватки е далеч по-лесно, отколкото да се спечели на своя страна Югославската народна армия. Но обстоятелствата помагат – офицерският корпус се състои от 65 процента сърби, а сръбското мнозинство се увеличава когато Словения и Хърватска се ориентират към отделяне и офицерите им напускат армията. Словенските и хърватски анти-армейски изказвания също подтикват армията да започне търсене на закрилник, при което Сърбия изглежда като очевиден избор. Анти-сръбските политики на хърватското правителство под ръководството на президента Франьо Туджман напомнят на мнозина сръбски офицери, особено на онези от тях, които са израснали в Хърватска, за преследването и кланетата на сърби от страна на хърватските фашисти по време на Втората световна война.

Въпреки това, да се трансформира Югославската народна армия в боен юмрук на сръбския национализъм е гигантска задача. Армията, която вижда в себе си защитник на Югославия, а не на някоя от нейните национални групи, вярва в принципа на „братство и единство“ (обявен по време на Втората световна война от ръководените от комунистите партизани), и е проникната от идеите на титовия комунизъм.

От момента, в който става шеф на белградските комунисти през 1984, Милошевич съзнателно възприема политически стил, предназначен да се хареса на военните. Той настоява на борчески дух и готовност за поемане на жертви. Изказванията му, призоваващи към гордост и достойнство, докосват чувствителна струна както сред офицерите, така и сред милитаристично настроените сърби из населението. След 1987, когато доминира сръбската политика, вестниците и телевизията под негов контрол защищават армията срещу често оправданите обвинения от страна на Словения и Хърватска, в авторитаризъм и прекомерни разходи. Езикът, който те използват, е взет директно от титовата реторика, което също помага да се спечели доверието на офицерите.

Армията е най-антидемократичната и реакционна от всички югославски комунистически институции. (Тя неофициално одобрява, например, опита за преврат срещу съветския президент Михаил Горбачов от август 1991). Армията е впечатлена от бавността, с която Сърбия под ръководството на Милошевич реагира на промените в Източна Европа и в други части на Югославия. Едва през юли 1990 Милошевич преименува Комунистическата лига на Сърбия – наричайки я Социалистическа партия на Сърбия – и едва през декември 1990 Сърбия провежда първите си свободни избори, осем месеца след Словения и седем месеца след Хърватска.

Въоръжените сили сега са формално командвани от Добрица Чосич, президентът на Югославия (която в този момент се състои само от Сърбия и Черна Гора), но Милошевич ги контролира откак избухва Югославската гражданска война през 1991. Досега той е консолидирал властта си над въоръжените сили като е уволнил около сто генерали и адмирали, макар и никога открито, разбира се. Той никога не е изисквал нечия оставка, нито пък се е ангажирал по какъвто и да било открит начин с военните.

Югославската гражданска война

Светът не би трябвало да бъде толкова изненадан от избухването на Югославската гражданска война. Макар и не неизбежна, същевременно тя никога не е била и чак толкова невероятна. Сред различните национални групи на Югославия, както и сред онези на други страни в Централна и Източна Европа, национализмът е най-мощната идеология от средата на деветнадесети век насам. Той няма конкуренция нито като мобилизационна сила, нито в способността си да вдъхновява саможертва. Неговата същност е един псевдо-романтичен и митологизиращ етноцентризъм, чието най-важно следствие е изискването за етническа хомогенност вътре в една централизирана и военно силна държава.

Най-важният носител на национализма в Централна и Източна Европа е интелигенцията. Просвещението от осемнадесети век достига тези краища на Европа само в размита форма и никога не е напълно прието от сравнително малките, образовани средни класи. Освен това, главният работодател на интелигенцията тук е държавата – както си остава и до днес. И накрая, липсата на дълбоко вкоренени либерални демократични институции оставя само малко пространство за развитието на една истински плуралистична политическа култура. Комбинацията от всички тези фактори прави тукашната интелигенция по-малко либерална и рационална, отколкото това е на Запад, и винаги готова да пожертва либерално-демократичните си аспирации пред олтара на „националните интереси“. Националистическите емоции от времето преди войната в Югославия са не по-мощни от онези в много други страни от Централна и Източна Европа, но понеже групите в Югославия са териториално по-смесени и защото тук няма общо съглашение относно това къде точно трябва да се прокарат границите помежду им, щом само веднъж процесът на отделяне започва, то шансовете за мирно решение стават минимални.

Сръбският национализъм, под авторитарната и ексклузивна форма, олицетворявана от Милошевич, е много подобен на хърватския национализъм на Франьо Туджман и комбинацията от национализъм и мюсюлмански радикализъм на босненско-херцеговския президент Алия Изетбегович. И тримата имат сериозен принос към разпадането на Югославия. Но сръбският национализъм притежава и някои собствени отличителни черти. На първо място сред тях е историческият нихилизъм. Сърбите, повече от всяка друга нация от бивша Югославия, са напълно убедени, че историята ги е третирала несправедливо. Те живеят с чувството, че понеже са дали най-големите жертви по време на двете световни войни, заслужават специална благодарност за създаването на Югославия през 1918 и възкресяването й през 1945. Но вместо да са им благодарни, техните не-сръбски съюгославяни са се наговорили против тях от самото начало, с което подкопават югославското единство, често за сръбска сметка. Сърбите вярват твърдо, че крайната цел на останалите групи в Югославия винаги е да си създадат отделни държави, в две от които (Хърватска и Босна-Херцеговина) сърбите ще се превърнат в преследвани национални малцинства.

Това нихилистично гледище, че историята никога не е възнаграждавала сърбите за техния благороден идеализъм, а вместо това ги е наказвала с унижения и страдания, се комбинира с убеждението, че международните фактори в съвременния свят също са в конспирация, целяща да лиши сърбите от законните им права.

Най-първите създатели на тази горчива национална идеология са интелектуалците. А далеч най-влиятелният сред тях е Чосич – широко четен романист, изтъкнат дисидент, а днес и президент на Югославия. Невъзможно е да се разбере дали интелигенцията е осъзнавала колко много самосъжаление, гняв и омраза ще генерират идеите й, щом само те достигнат сръбските маси. Мнозина интелектуалци днес се оплакват, че гледищата им са били изкривени от безотговорните и опортюнистки настроени медии на Милошевич. И все пак е ясно, че една идеология с толкова мрачна визия за историята и съвременния свят може да доведе единствено до безогледна и цинична политика.

Разпадането на Югославия би било голям исторически шок за сърбите дори и при възможно най-добри обстоятелства, и те биха имали всякакво право да бъдат загрижени за съдбата на събратята си в Хърватска и Босна-Херцеговина. Но при една по-рационална, самокритична и толерантна национална идеология, те биха могли да се опитат да решат националния си въпрос чрез мирни преговори, вместо да заграбват земя чрез военна сила.

Макар и да е принципно много предпазлив и търпелив политик, Милошевич е готов да поема рискове. Ето защо той смело грабва удалата се възможност и възприема за себе си и своята партия националистическата идеология, която сръбската интелигенция старателно е създала. Бидейки по същество идеологически всеяден и политически опортюнист, той не изпитва трудности при смяната на политическите си убеждения от комунизъм към национализъм и при адаптирането на политическия си стил по начин, който да го направи подходящ за образа на националния лидер[6]. Той изглежда силен и мъжествен, както и очебийно самоуверен; старателно крие суетата и самовлюбеността си под фасадата на скромност и аскетичност. Тази преувеличена преструвка за римска сериозност функционира добре пред сърбите само защото преди това интелигенцията ги е надъхала с интензивен национализъм, и те вече търсят някакъв всесилен лидер.

Макар че Милошевич все още е политикът с най-много последователи в Сърбия (той спечели с относителна лекота изборите от последния декември, 1992), днес той вече не е общоприет национален лидер[7]. През декември 1990 резултатите от първите свободни направиха очевиден факта, че той вече губеше популярност, а през март 1991 масовите демонстрации в Белград показаха, че мнозина се противопоставяха на управлението му. Днешното му влияние се основава най-вече на неспособността на опозицията да излъчи ефективен лидер и да се обедини около него. Социалистическата партия на Милошевич освен това разполага с предимството, че наследи финансовите средства и машинарията на комунистическата партия, така че тя е както по-богата, така и по-добре организирана от съперниците си.

Социалната база на Милошевич се стеснява. Интелектуалците го напуснаха, заедно със студентите. И двете групи бяха отблъснати от обсебеността му от личната власт, съпротивата срещу всякакви опити за въвеждане на реални реформи в сръбската политическа и икономическа система, и преди всичко бруталността и продължителността на гражданската война. Работниците също са недоволни от исканията на Милошевич да приемат спираловидното намаляване на възнагражденията си в името на сръбския патриотизъм. Общо взето, по-младите и по-добре образовани градски жители се отдалечават от Милошевич, докато пенсионерите и селското население все още го поддържат.

Парадоксално е, но Милошевич беше подпомогнат от международното ембарго върху търговията, въздушния трафик и културния обмен, който Съединените щати наложиха на Югославия (тоест на Сърбия и Черна Гора) през май 1992. Дори и онези сърби, които са освободени от националистически страсти, имат усещането, че западният подход към югославската криза е лишен от баланс – той призна Босна–Херцеговина през април 1992, само месец след като тя беше обявила независимостта си, без никакво зачитане на правата на тамошните сърби и, след като това започна, игнорира мюсюлманската отговорност за кризата и факта, че една трета от Босна-Херцеговина беше завоювана от редовните войски на Хърватска.

Днес Милошевич е един от разглежданите с най-голямо недоверие политици в света. Уорън Цимерман, последният американски посланик в Югославия, го описа като „най-хитрият измамник на Балканите“. Милошевич, който винаги е правел внимателни оценки на намеренията, интересите и силата както на опонентите, така и на съюзниците си, очевидно е подценил цялата международна общност.

[…]

1993 г.

Източник



[1] Цитирано по Slavoljub Djukic, Kako se dogodio vodja: borbe za vlast u Srbiji posle Josipa Broza, Belgrad: Filip Visnjic, 1992, p. 265.

[2] Фразата „камерен политик“ е за пръв път използвана по отношение на Милошевич от политическия философ Любомир Тадич в “Краят на бруталната неправда,” Borba, Feb. 17,1993.

[3] Или защото – в няколко от случаите – те са се опитали да имитират неговия начин на говорене и жестикулиране. Милошевич никак не обича когато хората се опитват да го имитират, както бившият сръбски премиер-министър, Радоман Божович, открива за собствено огорчение.

[4] Седем години след публикуването на тази статия – през 2000-та година, тоест още по време на управлението на Милошевич – Стамболич изчезва по най-мистериозен начин. През 2003 полицията разкрива, че той е бил екзекутиран по лично нареждане на Милошевич от членове на печално известната Јединица за специјалне операције, отговорни също и за убийството на по-късния сръбски президент Зоран Джинджич. Бел. пр.

[5] Пълната титла на Иван Стамболич е „Президент на президентството на Социалистическа република Сърбия“, онази на Милошевич – „Президент на Комунистическата лига на Сърбия“

[6] Видно е, че Джилас споделя характерното за 1990-те гледище за принципната несъвместимост между идеите на комунизма и национализма, което в наши дни постепенно е измествано от едно по-модерно такова, разкриващо дълбоките връзки между двете идеологии. В тази връзка виж например Комунизъм и национализъм, „Либерален преглед“, 24 юли 2013. Бел. пр.

[7] Имаше обаче сериозни обвинения – както в Югославия, така и на Запад – че изборите са били фалшифицирани. Установяването на реалните факти обаче си остава задача за бъдещите изследователи.