Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2013 06 Putin Night wolvesНякъде около началото на това столетие, на върха на руския бум и в разцвета на ерата Путин, съзряването на „управляваната демокрация“ и раждането на постмодерната диктатура, аз се оказах в едно дълго, сиво помещение на последния етаж в Останкино, руския телевизионен център, който има размерите на пет футболни игрища и служи като таран на кремълската пропаганда. Бях пристигнал наскоро от Лондон, за да работя като политически консултант и по-късно телевизионен продуцент в бързо разрастващия се руски телевизионен пазар. Това беше ежеседмичната сводка в Канал 1, където най-динамичните умове в Москва се събираха, за да създават телевизионните шедьоври на управляваната демокрация, шоубизнес-фасадата на свободно общество, изграждана в същото време, в което реалността ставаше все по-авторитарна буквално в течение на часове. В помещението бяхме повече от двадесет души: помургавели телевизионни работници в бели копринени ризи и професори по политология с потни бради и тежък дъх, както и мениджъри в маратонки. Нямаше никакви жени. Всички пушеха. Димът беше толкова изобилен, че кожата започваше да сърби. Бях допуснат по погрешка, вкаран тук от един приятел от издателския бизнес: поради руската ми фамилия никой не беше забелязал, че съм англичанин, а аз държах устата си затворена, така че никой да не забележи акцента ми.

На края на масата седеше Михаил Леонтиев, най-известният в страната телевизионен презентатор. Беше дребен и говореше бързо, с дрезгав от пушенето глас: „Всички знаем, че няма да има реална политика, всички знаят, че повече няма да има реални избори, но все пак трябва да даваме на зрителите чувството, че нещо се случва. Те трябва да бъдат развличани!“

Леонтиев е най-добре познат със своите пет минути на омраза, които изнася след новините. В телевизионното си шоу той избира определена тема (олигарси, Америка, футбол, Афганистан) и после беснее в продължение на пет минути – поднасяйки подмятания, бутане с лакти, размахване на ръце, инсинуации, но рядко казвайки нещо директно, като повтаря думи от рода на „тях“ и „враговете“ до безкрайност, чак докато те се запечатат в паметта. През 1990-те той е бил либерален демократ, но сега, със смяната на вятъра, е националистически авторитарист. „И така, с какво ще си играем този път? Олигарсите ли ще атакуваме?“, продължава Леонтиев. „Кой ще е врагът тази седмица? Политиката трябва да изглежда като… като филм!“

Новият Кремъл беше твърдо решен да не прави същата грешка като стария Съветски съюз. Те никога нямаше да допуснат телевизията или политиката да станат скучни. Те превръщаха телевизионния рейтинг в авторитаризъм, динамиката в диктатура, създавайки общество на чистия спектакъл с фалшиви партии, фалшива опозиция, фалшиви скандали и фалшиво действие. Седнал в онова опушено помещение, аз имах усещането, че реалността е някак ковка, че се намирам сред някакви Просперовци, които могат да проектират каквото си поискат съществуване, насред пустинята на реалността, която представляваше пост-съветска Русия. И в една толкова гигантска страна, живееща в седем времеви зони и почти още толкова зони на историята, телевизията е именно силата, която е в състояние да обединява, управлява и свързва.

В продължение на следващото десетилетие каналите, излъчващи от Останкино, щяха да доведат до съвършенство изкуството да се комбинират в едно пропагандата и шоу-бизнеса. Образът на Путин се намираше в центъра на шоуто: той трябваше да бъде човекът за всички времена, човекът на действието, ходещ на лов за тигри с разголена гръд, онзи готин пич, който кара Харли, приятелят на жените-домакини, мъмрещ супермаркетите за високите цени. В една от особено популярните телевизионни сцени Путин седи срещу министрите си, всички те изпотени и разтреперани от страх и притеснение, докато той ги обвинява в това, че са изоставили и него, и страната. Телевизията помогна на Путин да се издигне над обикновената политика, над обвиненията и отговорността: той е постмодерна телевизионна звезда. Но Канал 1 никога нямаше да си позволи да излъчва просто Путин-PR. Веднага след новините те показваха сурови реалистични драми за живота на тийнейджърите в едно училище, където изобилства дрогата: в един момент те купуваха доверие, а след това отново го експлоатираха за целите на политиката. Друг един канал от Останкино, NTV, някога считан за един от най-либералните канали в Русия, излъчваше безпрестанно наводнение от ужасяващи истории от реалния живот: убийства, изнасилвания, грабежи – точната противоположност на „класическия“ тоталитарен подход към телевизията, при който показвате една перфектна, фалшива реалност. В една много по-изтънчена Русия, държавата показва ужасна реалност, за да накара зрителя да се чувства уплашен и отчаяно уповаващ се на кремълското управление и повече държавен контрол.

Продуцентите и журналистите, които правеха тези програми, бяха все либерали в частните си животи, прекарваха отпуските си в Тоскана и бяха напълно европеизирани във вкусовете си. Когато ги запитвах как успяват да съчетаят в едно професионалния и личния си живот, те ме изглеждаха сякаш съм изветрял и отговаряха: „През последните двадесет години ние живяхме през един комунизъм в който никога не сме вярвали, през демокрация и банкрути, и мафиотска държава, и олигархия – и в края на краищата осъзнахме, че всичко това е илюзия, че всичко е PR“. „Всичко е PR“ се превърна в любима фраза на новата Русия; моите московски колеги бяха едновременно и цинични, и просветени, някак „отвъд вярата“. Когато ги запитвах за дисидентите от съветската ера, които бяха се борили против комунизма, те ги отхвърляха като наивни мечтатели, а моите собствени западни привързаности към такива неясни идеи като „човешки права“ и „свобода“, като слепота. „Не виждаш ли, че вашите собствени правителства са също толкова лоши, колкото и нашето“, отговаряха те. Да се вярва в нещо и да се държи на него в този свят беше нещо презирано, докато способността да бъдеш човек, който сменя кожата си, предизвикваше възхищение: „Мога да работя с всяка власт, с която ми се каже“, каза шефът на NTV, който по-рано беше работил за продемократичното, финансирано от американския Конгрес радио Свободна Европа. Той възприемаше това като комплимент към самия себе си. Владимир Набоков беше описал някъде един вид пеперуда, която в ранните стадии от развитието си се е научила да сменя цветовете си, за да се предпазва от нападатели. Враговете на пеперудата отдавна вече са измрели, но тя все още сменя цветовете си от чистото удоволствие на трансформацията. Нещо подобно беше се случило и с руските елити: по време на съветския период те бяха се научили да лицемерничат, за да оцеляват. Сега вече няма нужда от постоянна смяна на цветовете, но те продължават да го правят просто от някакъв вид мрачно наслаждение – един конформизъм, издигнат до нивото на естетически акт.

Това отношение на триумфиращ цинизъм и безкрайни смени на цветовете се отразява и в един от ключовите романи на тази епоха, Почти нула. Гротескна сатира, Почти нула разказва историята на Егор, който израства като книжен самотник в провинциален съветски град, лишен от илюзии по отношение на фалшивата идеология на късния комунизъм. През 1980-те той се премества в Москва, за да живее сред тамошната бохема; през 1990-те става PR-гуру, готов да служи на всеки, който му плаща достатъчно. В света на Почти нула всеки човек е за продан: дори и най-известните либерални журналисти си имат своя цена. Това е опасен свят, в който конкуриращи се банди се стрелят едни други заради издателските права върху руските класици, където фини интелектуалци се оказват мафиотски босове, а тайните служби проникват навсякъде в преследване на собствените си тъмни цели.

Книгата става още по-интересна когато човек разбере кой я е написал. Владислав Сурков беше заместник-директор на Президентската администрация и в тази си роля – неформалният идеолог на ерата Путин, архитектът на управляваната демокрация. Той беше лично отговорен за управлението на политическия и медиен ред в страната, известен като „кукловодът, който приватизира руската политическа система“. Подобно на своя герой от Почти нула, Сурков е бил бохем, получил е образование като театрален режисьор, преди да стане специалист по реклама и да се премести в политиката. Да се наблюдава как Сурков говори е като да се наблюдава как някой голям актьор се превъплъщава в различни роли: в един момент неясен либерал, проповядващ модернизация и обновление, в следващия – размахващ пръст националистически демагог, възхваляващ руската душа, докато излага възхищението си пред Тупак Шакар и Хоан Миро. Ако Западът победи СССР като предложи в един пакет икономиката на свободния пазар, привлекателна култура и демократична политика (парламентите, инвестиционните банки и абстрактният експресионизъм се сляха, за да победят политбюро, плановата икономика и социалистическия реализъм), то геният на Сурков е в това да разкъсва тези връзки едни от други; да обединява в едно авторитаризма и модерното изкуство, да използва езика на правата и представителството, за да узаконява тиранията, да изреже и монтира отново демократичния капитализъм в една неразличима смесица, докато той започне да означава нещо точно обратно на оригиналното си предназначение.

От офиса си в Кремъл Сурков надзираваше цялата главоблъсканица на руската виртуална политика, с телефони на бюрото му, свързващи директно с уж-опозиционните партии. Той беше окончателният „политически технолог“ – една уникално постсъветска професия – който играе ролята на везир или магьосник от Оз за системата и е способен да измайсторява марионетни политически партии и социални движения в някаква гигантска симулация на реалност. Действително, когато някой ден историците разглеждат руската история от средата на 1990-те до днешно време, те може би с право ще решат да я определят като епохата на „политическите технолози“, отколкото епохата на „Елцин“ или „Путин“. В много отношения първият от Великите везири беше Борис Бережовски през 1990-те, който измайстори управляващата партия Единство (по-късно „Обединена Русия“) като нещо, което сам наричаше „празна черупка“, и използва контрола си над телевизията, за да превърне Владимир Путин от сив апаратчик в мачо-герой. Но докато предишните „везири“ трябваше да оцеляват в конкурентно обкръжение, контролът на Сурков върху облика на руското общество беше абсолютен. Той беше в състояние да плесне с ръце и да създаде Граждански форум за НПО-та; да плесне отново и да основе националистически движения, които да обвинят НПО-тата, че са инструменти на Запада. Той помахваше с вълшебната си пръчица и се появяваше неофашистко младежко движение, което гореше книги на модерни автори заради това, че били непатриотични; после, с друго помахване спонсорираше някой прахоснически арт-фестивал за най-провокативните модерни артисти в Москва. А след това поддържаше православни фундаменталисти, окичени с кръстове и облечени изцяло в черно, които пък на свой ред щяха да атакуват изложбите на модерно изкуство. Идеята беше да се притежават всички форми на политически дискурс, да не се допускат никакви независими движения да се развиват извън Кремъл.

Да се работи в този свят беше объркващо преживяване. По време на моите години в Москва аз се държах настрана от по-очевидната пропаганда на останкинските канали (като британски продуцент аз не бях добре дошъл там) и клонях повече към привидно „опозиционните“ проекти. Един от най-известните сред тях беше СНОБ, който комбинираше в едно Интернет, телевизия и списания, за да се подпомогне отглеждането на една нова класа от „глобални руснаци“: клонящи към Запада либерали и богати градски жители. Разходите по основаването на СНОБ възлизаха на около 20 милиона долара и се носеха от най-богатия човек в Русия, Михаил Прохоров. Офисите на СНОБ се намираха в преустроена фабрика близо до центъра на Москва. Те бяха по-шик от всичко, което бях виждал дотогава в Шордич или Пренцлауер Берг: откритата зидария на старата фабрика беше оставена недокосната, големите арки на гигантските прозорци – запазени, а редакторските кабинети и открити офиси – деликатно вградени в цялото. Сътрудниците бяха интелигентни млади неща, деца на съветската интелигенция, с перфектен английски и гласовити в критиката си към режима. Заместник-редактор беше Маша Гисън, добре известна американско-руска активистка за гей-лесбийски права, чиито статии в лъскави западни списания атакуваха Путин гръмогласно. Но при цялата опозиционна поза на СНОБ, на всички беше ясно, че няма как проект с толкова голям профил да е бил създаден без благословията на Сурков. Това беше именно онзи вид управлявана опозиция, която беше напълно приемлива за Кремъл: от една страна тя позволяваше на либералите да изпитват усещането, че са получили право на свободен израз и дом (плюс чек за заплата), а от друга тя само помагаше на Кремъл да представи „опозицията“ като хипари-московчани, откъснати от „обикновените“ руснаци, обсебени от „маргинални“ въпроси като гей-права (в една силно хомофобна страна). Самото име на проекта, СНОБ, макар и замислено като ирония, вече го дефинираше като потенциален обект на омраза. Пък и, при всички анти-путиновски тиради в СНОБ, там никога не можехме да открием реална разследваща журналистика, да намерим някакви твърди факти за корупцията и парите, откраднати от държавния бюджет. В Русия от 21 век ви се позволява да говорите каквото си поискате, но само докато не се опитвате да следвате дирята на корупцията. След работа обикновено седях заедно с колегите си, в пиене и разговори: ние всъщност опозиция ли сме? Помагаме ли Русия да стане по-добро място? Или в действително сме кремълски проект, който само засилва Путин? И вършим вреда на каузата на свободата? Предпазен клапан, който помага за освобождаване от фрустрация, но никога не обвинява в престъпление когото и да било? А може би и двете? Карта, която тепърва ще се разиграва?

Когато наближиха президентските избори от 2012, Прохоров стана поддържания от Кремъл либерален кандидат: проектът СНОБ беше накарал интелигенцията да го харесва, а като буен олигарх, известен с покварените си партита в Куршевел той беше лесна цел за Кремъл и подпомагаше твърденията на Путин, че той се борел срещу олигарсите. И отново чуруликащите класи в Москва спекулираха: истински кандидат ли е Прохоров? По-добре ли е да се гласува за него или по този начин човек просто играе играта на Кремъл? А може би не трябва да се гласува за никого и просто да се игнорира цялата система? В края на краищата Прохоров спечели доста впечатляващите 13 процента – преди елегантно да се оттегли от политическата сцена.

Брилянтността на системата на управлявана демокрация/постмодерна диктатура е в това, че вместо просто да потиска опозицията, какъвто беше случаят в двадесети век, тя навлиза във всички идеологии и движения, експлоатира ги и ги прави абсурдни отвътре. Не е случайно това, че един от най-популярните филми в Русия от нулевите години беше поредицата Матрицата, научнофантастичният филм с Кеану Рийвс, представящ съвременния свят като виртуална илюзия, създадена от машини, подхранващи нищо не знаещите хора, които през цялото време са развличани от една симулирана реалност. В Москва тълпите се редяха по цели улици, за да видят филмите. Писатели и политици ги цитираха като великолепна метафора за съвременна Русия. Но докато десетилетието изтичаше, а аз продължавах да правя телевизионни шоута за руските канали, постепенно започнах да откривам че в матрицата на Кремъл са се появили сериозни пукнатини.

Телевизионната компания, за която работех към края на нулевите години беше TNT, развлекателен канал, насочен към младежката публика. TNT беше дълбоко аполитичен, той правеше ситуационни комедии и лъскави, малко похотливи риалити-шоута. Но освен това той имаше и малък отдел за документални филми, чиято работа беше да се изследва какво точно мислят и чувстват младите хора: бизнесът на TNT бяха рейтингите и той не можеше да си позволи да игнорира грижите на аудиторията си. Една от най-обезпокояващите нови статистики беше бързото увеличение на броя на самоубийствата сред младите хора, особено сред момичетата-тийнейджъри. И когато направих филм за две млади момичета-приятелки, които бяха се самоубили, аз открих едно поколение, което от една страна не беше изправено пред никои от материалните трудности, с които бяха се борили родителите им през 1990-те, а от друга не притежаваше никакви идеали, нито пък идеологии, които да го ръководят през тийнейджърските му години: обратната страна на цинизма беше отчаянието. И докато продължавах серията си от филми за руските тийнейджъри, аз се сблъсках с поколение, напълно отчуждено от системата. За множество момчета най-големият проблем в живота им бяха задължителните години на армейска служба, където те се сблъскваха с физическо насилие и бяха принудени да участват в схеми от черния пазар, в полза на корумпирани армейски офицери. Битките между тийнейджъри и ченгета бяха нещо обичайно. Проследих историята на група тийнейджъри, които бяха пребити до синьо от полицията заради съмнителния грях, че са пили бира на публично място. Извън матрицата на управляваната демокрация се появяваха нови герои: В Екатеринбург млад човек, на когото пътни полицаи бяха изпотрошили костите, сега тайно заснемаше как те вземат подкупи и ги показваше онлайн, при масивна публична подкрепа. Хората, които снемах, не преобразуваха гнева и безнадеждността си в никакви идеологии, те не мислеха за себе си непременно като за политически настроени – целият политически език вече беше иззет от държавата. Когато излизаха да протестират, те не използваха езика на „правата“ и „демокрацията“, а абсурдни плакати с надписи като „мийте си ръцете“, „най-добрият приятел на тялото е кракът“ или „кой тук е шефът?“ Абсурдът изглеждаше като най-добрия отговор срещу архи-сатирата на управляваната демокрация.

Филмите, които аз и други документални режисьори правехме за TNT имаха добри рейтинги: сред младото поколение имаше глад за гледане на програми, представящи собствения им свят. Такива филми биха били невъзможни по каналите от Останкино, но тъй като бяхме „младежки“ канал, ние успявахме да се оправим някак си. Истината беше, че шефът на канала, по-скоро бизнесмен, отколкото творчески човек, почти не забелязваше какво се случва в далечния документален отдел: всичко, от което той се интересуваше, бяха цифрите на рейтингите, а те изглеждаха добре. Но един ден шефът на канала беше помолен за интервю от един от водещите в страната вестници. Той се почувства поласкан – беше рядкост някой сериозен вестник да се заинтересува от такъв сравнително безстойностен телевизионен канал. Но за ужас на шефа журналистът от вестника го попита дали се кани да превръща канала си в политически инструмент. Защо неговият документален отдел показва такива рискови истории? Одобрени ли са те от държавата? След всичко това ми се каза учтиво, че TNT няма да прави повече „социални“ филми: но дали не бих искал да правя нещо за съпругите на футболистите?

През 2011 и 2012 по-дребните фрустрации, които бях наблюдавал из страната, се изляха en masse по улиците, докато стотици хиляди хора демонстрираха срещу путиновото оркестрирано завръщане към президентството. „Стига толкова суркова пропаганда“, крещяха тълпите: това беше отхвърляне не толкова на някое политическо направление, ляво или дясно, избрано от Кремъл, а на системата на виртуална политика, която управлява Русия от средата на 1990-те насам, един опит да се открие нова сериозност и да се замести с ценности триумфиращият цинизъм. Този конфликт между една симулирана политика и желанието за някаква по-смислена, е в центъра на настоящото политическо напрежение в Русия. Голямото предизвикателство пред новата руска опозиция е да се опита да намери език, на който да се изрази, след като понятия като „демокрация“ и „модернизация“ вече са станали токсични. Това търсене получава различни форми. И най-шумният глас сред опозицията е анти-корупционният блогър, превърнал се в многообещаващ политик, Алексей Навални, който беше звездата на протестите и сега е съден от Кремъл във фарсов корупционен процес. Навални избягва „голямата“ идеология. Вместо това той се съсредоточава върху твърди корупционни факти – кой бюрократ какво е откраднал и колко точно. Той притежава детинско чувство за правдив гняв: известен е начина, по който той нарича „Обединена Русия“ на Путин „партията на крадците и негодниците“. А лозунгът му, „един за всички, всички за един“ е цитат от обичания навсякъде младежки филм Тримата мускетари, позоваващ се на спомените за онзи разказ за „справедливост“, с който руските деца са расли преди да се превърнат в такива триумфиращи циници. Но докато асоциациите на Навални се завръщат обратно към детството, начинът, по който той говори е улично-мъдър, със склонност към ярост – той е безсрамен националист и призовава към една „Русия за руснаците“. По време на протестите много реални националисти вървяха редом с реални либерали, и двете страни желаещи „реална“ политика: самата битка против симулираната политика е изпълнена с опасности.

Един друг наратив, използван от опозицията, се съсредоточава върху въпросите на градското устройство и архитектура. В хода на путиновата ера Москва беше задръстена все повече и повече, с неосталинистки мега-строежи, превземащи всяко зелено кътче и двор в града, изградени чрез корумпирани договори, обогатяващи правителствени чиновници. „Стрелка“, едно от учебните заведения за архитектура и дизайн, се превърна в инкубатор на опозицията, докато подпомагаше появата на нови идеи за реорганизация на града, чрез публикацията на манифест за нуждата от „гражданско пространство“ – едно ново за Русия понятие. Това беше случай на новаторско използване на езика на градското планиране, за да се говори за политика. „Върнете ни обратно града“ се превърна в един от ясните призиви по време на протестите. Езикът на еколозите също придоби политическо измерение. Една от опозиционните лидерки е Евгения Чирикова, която започна кампанията си като екологически боец, опитващ се да спаси горите около дома си от корупционна сделка за изграждане на пътно трасе. Желанието да се държи околната среда „чиста“ се превърна в синоним за нуждата да се „прочисти“ правителствената корупция.

И докато търси морален код, чрез който да се изрази, опозицията започна да се позовава на дисидентите от 1970-те: след като бяха се превърнали в обект на вицове през нулевите години, днес те изведнъж са герои. По време на процеса им, момичетата от анти-путиновата рок-група Пуси Райът сравниха процеса си с показните процеси срещу дисиденти като Синявски през 1960-те, цитираха Йосиф Бродски в заключителните си изказвания и изпъстряха речите си с понятия от 1970-те като „достойнство“ и „съвест“. Части от новата опозиция са също и страстни читатели на френските ситуационисти, наскоро преведени на руски. Докато миналото лято се разхождах сред протестиращите от Окупай Абай, можех да чуя сериозни млади студенти, разговарящи за Обществото на спектакъла на Ги Дебор до късно през нощта – един език, перфектно пасващ на критиката срещу виртуалната реалност на управляваната демокрация.

И макар че протестното движение постигна дотук по-малко от нищо в политически смисъл, то напълно промени контурите на дебата в Русия и разчупи кремълския монопол върху дискурса. И първите, които трябваше да поемат вината за разчупването на матрицата бяха нейните автори, политическите технолози-везири. Самият Сурков беше понижен, а след това и уволнен през май 2013. В една унизителна, показвана по телевизията сцена, Сурков седеше пред Путин, докато президентът го изпращаше вкъщи заради неспособността да постигне резултати. Сурков заекваше, видимо се самоунижаваше: „Разбира се, вие сте напълно прав в оценките си и аз никога не бих се осмелил да ги поставя под въпрос“, каза той. В сцената имаше дълбока ирония: Сурков и политическите технолози бяха създали този жанр на ритуални телевизионни унижавания, при които Путин играе ролята на цар, а министрите му – онази на провинили се момчета; всъщност те бяха създали онзи Путин, който ние познаваме. Кукловодът беше изправен на съд от собствените си кукли, влачен през собствения си декор, където го унижаваха собствените му създания. Наблюдавайки поведението на Кремъл през третия мандат на Путин, човек добива усещането, че режисьорите са напуснали сградата и куклите са я превзели в някакъв акт на хиперактивна лудост. За да се противопостави на опита на Навални да се превърне в герой на националистите, Кремъл се опитва да скалъпи век някаква рециклирана версия на царистката формула „автокрация-православие-национализъм“: религиозните фанатици, внимателно култивирани от Сурков да играят странична роля в кукленото шоу на управляваната демокрация, сега патрулират по улиците на Москва, като самозвани пазители на реда, защищаващи града срещу „сатанинските врагове, платени от Запада“. Скинхедовете, тайно заплащани от Кремъл, сега пък изпълзяват от килерите си, за да работят за правителството.

А междувременно каналите от Останкино излъчват пропаганда до степен, граничеща с брехтовско преувеличение. Преди няколко дни гледах Леонтиев по телевизията. Изглеждаше отслабнал и с кръвясали очи, проповядващ без следа от каквито и да е доказателства, но с лудешка увереност, че британският MI6 е виновен за смъртта на някои анти-путинови критици в Лондон. „Те се опитват да ни оклеветят“, каза Леонтиев, на фона на музика, заета директно от второкачествен филм на ужасите. Обезпокоени от възможността антикорупционната кампания на Навални да му спечели поддръжници, каналите сега показват до втръсване документални кадри от уволнения на министри и парламентаристи. Търсенето на вътрешни врагове, ловът на вещици от тайни групи вече започва. Една параноидна Дума, хореографирана толкова дълго време с цел да създава илюзия за дебати, днес се е хвърлила през глава в някаква карикатурно-кабаретна форма на феодално подмазвачество, издавайки патриотични закони по-бързо, отколкото печатниците могат да ги напечатат. Всеки народен представител отчаяно се опитва да не бъде следващият, който ще бъде публично унижен по телевизията; изобличава като предатели колегите, които са имали нещо общо с опозицията; открива заговори на ЦРУ зад всеки ъгъл. Окончателният закон на новото време е забраната за американски семейства да осиновяват руски сираци: той дойде в отговор на решението на Вашингтон да назове публично имената на корумпирани руски чиновници, на които е забранено да влизат в или да инвестират в САЩ. Законът за сираците не беше измайсторен от изтънчени политически технолози, той беше прокаран от самия Путин, който съзнателно избра да използва децата като политическо оръжие. „Мислите, че сме луди“, изглежда казват днес чудовищните, въоръжени, богати кукли, „добре тогава, сега ще ви покажем що е то лудост. Мислите, че сме лоши? Сега ще ви покажем що е то лошотия…“

Путин вече не се опитва да бъде царят, който се намира над политиката, президентът на „стабилността“ и „ефективността“. Сега той е представян като президент на мнозинството (любимата нова дума на режима), шампион на „работническата аристокрация“. В един телевизионен разговор с нацията Путин говореше с работници от военна фабрика от провинциалния град Тагил. Застанали в работни комбинезони пред един танк, работниците обещаха на Путин, че ако протестите против него продължат, те ще „дойдат в Москва и ще защищават нашата стабилност“. Но когато журналисти отидоха в Тагил, те откриха, че споменатите работници изобщо не съществуват, а цялото шоу е било представление, организирано от рекламни специалисти и мениджъри, преоблечени като фабрични работници. Краят на политическите технолози, на везирите, не означава, че руската политика се кани да става реална, а по-скоро че тя се превръща в нещо като чиста халюцинация, някакво кошмарно измерение, в което няма ориентир, който да показва пътя обратно към реалността; където куклите разговарят с холограми, като и двете страни са убедени, че всъщност са реални.

В тази нова епоха правилата на играта се промениха. По време на епохата на смяна на цветовете човек можеше да бъде едновременно и либерал, и да работи за Кремъл: всичко беше игра и нищо не се възприемаше на сериозно. Днес вече трябва да се вземе решение: или подкрепяте използването на сираците като политическо оръжие, или не; или подкрепяте вкарването в затвора на Пуси Райът, или не. „Има една точка, при която сътрудничеството се превръща в колаборационизъм“, каза наскоро писателят Борис Акунин, обръщайки се специално към чуруликащите класи в Москва, към телевизионните продуценти и редакторите на списания. Като всички други, аз също трябваше да взема решение. Някъде през 2010 бях поканен от каналите в Останкино да направя големия си мечтан проект: документална драма на историческа тема с голям бюджет. Това беше истинска фаустовска сделка: най-голямата ми мечта, срещу дребния компромис да започна да работя за Останкино. Срещата, както му е редът при подобни неща, беше насрочена за след полунощ. Вървях по дългите коридори, които за последен път бях виждал преди всички онези години. Шеф-продуцентът, който ми предлагаше работа, беше слаб, блед човек с хубава широка усмивка. Беше създал името и милионите си като първия телевизионен психолог в Русия: д-р Курпатов. Цялото помещение беше изпълнено с негови книги, предлагащи съвети за това как да си помогнете във всичко възможно – от семейни проблеми до страх от смъртта. Сега той беше станал заместник-директор на Канал 1, при условие, че успява да държи цялата нация спокойна и укротена. „Кризата кара Кремъл да се тревожи“, каза ми един от асистентите на Курпатов. „Нужно е да развличаме нацията. Някакви идеи?“ Д-р Курпатов е хипнотерапевт и кимаше учтиво докато разговаряхме, съгласявайки се с всичко, което казвах и усмихвайки се на всяка от шегите ми. Чувствах се добре докато разговарях с него. Изглеждаше така, сякаш той разбира всичките ми тревоги. Само веднъж маската му падна: когато в момент на разсеяност забравих името му и в очите му просветна яростен гняв. Бях облекчен все пак да узная с кого в действителност си имам работа. В края на краищата аз казах „не“ на Останкино – но пък в запас винаги ми оставаше животът в Лондон. За колегите ми от Москва изборът е далеч по-мъчителен.

И както съдбата често го пожелава, първият телевизионен проект, който получих след като се върнах вкъщи беше документална поредица за богатите руснаци в Лондон. Докато съм бил далеч, нови руски пари бяха наводнили града. Навсякъде където отивах, в най-скъпите лондонски квартали, чувах руска реч и виждах много от лицата, които познавах от Москва, „Ние скоро ще притежаваме този град“, каза ми един руски банкер, който живее в Лондон и е обвинен в съучастничество в убийството на един антикорупционен адвокат в Москва. „Може да оставим на англичаните техния парламент, но ще притежаваме останалото“.  А когато британски активисти се опитаха да прокарат забрана за влизане в страната на корумпирани руски чиновници, британското правителство я отхвърли, обезпокоено, че може да подплаши руските пари. Цяла една индустрия от адвокати, агенти на недвижими имоти, банки, рекламни специалисти, частни училища и прислужници съществува само за да обслужва новите пари – и никой не иска да пита откъде идват те. Когато един руски вестник се опита да накара британски политици и от двете партии да протестират срещу ареста и процеса на Алексей Навални, те отказаха да коментират, не желаейки да дразнят Путин. И докато правя телевизионните си серии, аз все по-често чувам от британските елити същия цинизъм, който бях слушал от руските си колеги: „Защо да започваме отново? Нашите правителства са също толкова лоши, колкото и руското. Нямаме право да предприемаме каквото и да било. Пък и всичко е само игра. Всичко това, с човешките права и идеалите – всичко това е само реклама, нали разбирате.“

Източник

Питър Померанцев
Питър Померанцев е британски телевизионен продуцент, живял и работил дълги години в путинова Русия. В резултат на това той е събрал огромен опит за живота и нравите на постмодерната руска диктатура, които в момента издава в различни британски издания, в подготовка на книгата, която в края на краищата трябва да се получи от всичко това...
Други статии от този автор
Посетители: 139

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 19 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 2 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 4 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици