1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Проект, защитен в отдела за социални изследвания в
Бард Колеж, Анандейл-он-Хъдсън, Ню Йорк, 2 май 2012

Въведение: „Турците идват!“

[…]

2013 02 Davutoglu

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
„Турците идват!“ е било възклицание, звучало векове наред из малките селища по време на Османските обсади в източна Европа, Близкия изток и Северна Африка между 15 и 16 век. Това е бил вик, изпълнен с ужас, безнадеждност и отчаяние. Османските турци, които завладяват Константинопол през 1453, са могъщи и силно плашещи завоеватели. На тях се гледа като на варварски и безпощадни врагове, особено от страна на християнските им противници, защото широките им завоевания за разширяване на Османската империя са майсторски планирани и изпълнени с безпощадна ефективност. За хората, намиращи се под застрашителния поглед на прииждащите османски завоеватели, изглежда няма надежда. Турците действително идват, и то завинаги. Те ще управляват най-голямата и най-дълго съществувала империя в историята, оформила културата, религията и наследството на масивна територия, наброяваща 5,2 милиона квадратни километра[1], за период от седем века.

От тези дълги седем века, 16-ти и 17-ти се определят като връх на Османската империя. Те са известни под името Османски мир, Pax Ottomana. Макар и да са били непреклонни завоеватели, през това време османските турци са били справедливи и ефективни управници, особено в сравнение с другите си имперски конкуренти. Те преследват най-вече две мащабни цели: да управляват ефективно вечно разширяващата се империя и да затвърдяват предаността на поданиците си към Османската династия. Ето защо, след като са извоювали директен контрол над някоя област, те обикновено „са работели за [финансовата] изгода на новопридобитите или подчинени населения“. [2] Османските държавници са ефективни администратори, привърженици на ниски данъци и сравнително хлабави господари на османските провинции, което позволява на поданиците им да живеят до известна степен в политическа и икономическа свобода, докато предлагат на султана пълната си преданост. Обединени под османския чадър, метрополиите от Кайро до Сараево кипят от търговски, артистичен и социален обмен. Като разрешават на поданиците си да запазват предишната религия, социална структура и култура, османците съумяват да изградят жизнено и плуралистично общество, което е основна предпоставка за продължителността и културния напредък на империята. Действително, по времето на Pax Ottomana османците доминират голяма част от източна Европа, централна Азия, Близкия Изток и северна Африка, и работят за обединяването на различните етнически групи от тези региони чрез една отчетлива османска културна и политическа идентичност. До възхода на етническия национализъм през 19 век, плюс още някои отслабващи фактори, Османската империя до голяма степен успява да сближи различните етноси. Това успешно централно сцепление и разбиране е нещото, което определя славния период на Pax Ottomana, и то е едно от най-признатите наследства на Османската империя до наши дни.

По време на вековете на постепенен упадък след Pax Ottomana, Османската империя започва да запада по богатство, военно умение и размери, докато се стигне до жалкото й поражение през Първата световна война. Дните на османско военно превъзходство отдавна са отминали; там, където някога османските турци са били могъщи противници, сегашната империя вече е известна под името „болният човек на Европа“. Унизителното поражение на империята и последвалата я подялба между триумфалните Велики сили води до появата на турското национално движение. Това движение, водено от османски офицери, които са се били във войната, работи за обединение на различните революционни гласове сред османските поданици в Анадола. Главната енергия на съпротивата му е насочена срещу плана на съюзниците да разчленят турскоезичните области на Османската империя. Завършек на всичко това е Турската война за независимост. Турските сили печелят сраженията срещу съюзниците през 1923, след почти четири години на борба, и договорът от Лозана е подписан през същата година. Чрез него, а всъщност чрез предварителните условия, поставени от турските националисти, се премахва институцията на султаната. Османската империя издъхва, родена е Република Турция.

Основателят на турската национална държава, Мустафа Кемал Ататюрк, възприема проект за национално изграждане, който се опитва да постигне пълно отдалечаване на Турция от османските й корени. Като държава-наследничка на Османската империя, Турция по неизбежност наследява някои от чертите на османската ера, включително и религиозно-политическия синтез, както и плуралистичната култура; Ататюрк вярва, че република Турция трябва да поеме по напълно различен път, за да бъде успешна национална държава. При все още пресните и силно болезнени спомени за кончината на Османската империя и възхода на западните сили, Ататюрк решава, че страната трябва да бъде радикално модернизирана, за да може да оцелее в един пост-османски свят. Той отменя халифата и създава Турция като решително светска държава, изковавайки новата държавна уредба по образа на Запада. Ататюрк въвежда европейски правни норми, облекло и маниери, и стриктно забранява някои османски практики като носенето на фес. Той стига дори до там, че променя турската азбука, като замества арабското писмо с латиницата.

И, което е най-важно, за да отхвърли всякакви представи за приемственост между Османската империя и Република Турция, Ататюрк очертава шест основни точки, които формират основателската идеология на модерната турска национална държава. Тези „шест стрели“ на Кемализма, както идеологията на Ататюрк става известна, са републиканство, популизъм, секуларизъм, реформизъм, национализъм и етатизъм. Взети заедно, те призовават към създаването на една определено „турска“ държава и по същество потискат всяка етническа група, която не се идентифицира с тази нова, турска национална идентичност, като например кюрдите в южна Турция. Кемалистката идеология, особено чрез акцента върху национализма и секуларизма, се противопоставя на увековечаването на плуралистичната и ислямска Османска идентичност, тъй като тя представлява фундаментална идеологическа заплаха за турската национална идея. По тази причина позоваванията на Османската империя са премахнати от политиката, културата, обществото и религията, тъй като Ататюрк вярва, че те пречат на напредъка на Турция като национална държава. В продължение на следващите 60 години Турция ще остане стабилно ориентирана към Запада – дори и във външната си политика – като игнорира османското си историческо и културно наследство и се изолира от бившите османски региони и най-близките си съседи.

През 1983, възходът на Тургут Йозал като премиер-министър поставя предизвикателство пред кемализма по начин, по който никой друг турски лидер не се е осмелявал да го направи до този момент. Той формулира една голямоформатна стратегия, позната като „нео-османизъм“, която се основава на решителност за отделяне на турската външна политика от кемалистките й принципи и установяване на нови политически основания, чрез които Турция може да просперира. Нео-османизмът възниква не в резултат от носталгия по империализма, както множество учени го разбират погрешно и до наши дни. По-скоро той е голяма стратегия, използваща богатата история на Османската империя като средство за постигане на енергичен ангажимент с етнически разнообразните турски съседи, от северна Африка до Балканите. За Йозал това сближаване с бившите османски региони е от ключово значение за развитието на по-динамични търговски отношения с тях. Освен това той използва нео-османизма като средство за разширяване на влиянието на Турция върху други страни-носителки на османско наследство, както и за да обезпечи икономическите и политически основания, чрез които Турция би могла да стане бъдещ регионален лидер.

Основните положения на нео-османизма са първопроходчески в много отношения. От една страна, възхваляването на османското минало е директно предизвикателство към кемализма. По същество то възприема етническото многообразие на исляма в модерния турски контекст – а това са точно онези аспекти на Османската империя, които Ататюрк е потискал, за да създаде модерна и хомогенна турска национална държава. Нео-османизмът поставя предизвикателство и пред начина, по който кемализмът е обвързвал модернизацията със Западничеството. Той твърди, че упоритата прозападна ориентация на Турция, в съчетание с отрицанието на османското наследство, не я прави по-прогресивна или по-конкурентоспособна в световен мащаб. Вместо това нео-османизмът вижда в османското наследство огромно предимство за Турция, чрез което страната може да изгради нови икономически, политически и културни връзки с бившите османски пространства. Интересното тук е, че окуражаването на нео-османизма в турската външна политика не изключва предварително съществуващите отношения със Запада. То по-скоро цели да усили тези отношения, като увеличи стратегическата стойност на Турция вътре в собствените й околности. По такъв начин нео-османизмът е голяма стратегия, която цели да донесе престиж и мощ за Турция както на регионално, така и на международно ниво, чрез едно положително пресъздаване на наследството на Османската империя.

 […]

Йозал, човекът на парадоксите

Йозал е турски лидер от необикновено смесен произход. Според турския изследовател Бердал Арал, той е бил „човек на очебийни парадокси“:

„Той беше част от политическата традиция, която представляваше бунта на Анадола против елитисткия, гледащ на Запад истеблишмънт, който обикновено презираше ценностите и традициите на Анадола (който всъщност дължи жизнеността си на исляма); и въпреки това, той беше същия Йозал, който се радваше на еднозначна подкрепа от страна на САЩ и международните финансови институции, благодарение на това, че беше убеден привърженик на икономиката на свободните пазари и поддържаше политиките на САЩ в Близкия Изток, Кавказ и Централна Азия. Освен това Йозал беше човекът, който най-много задълбочи и разшири връзките на Турция с ислямския свят, до степен, при която често беше обвиняван от някои секуларисти, че храни „фундаменталистки“ амбиции; и въпреки това именно при управлението на Йозал Турция кандидатства за членство в Европейската икономическа общност (ЕИО) през април 1987, като последна стъпка в турското търсене на „признание“ и приемане като част от „европейската фамилия“.[3]

Действително, Йозал преследва очевидно взаимно конфликтни политики, но голяма част от това се дължи на собствения му силно смесен произход и нуждата му да превърне своите интелектуални, идеологически и религиозни убеждения в стратегия, която да работи за Турция. Най-важното влияние, което направлява разбирането на Йозал за политиката е неговата образователна и професионална биография. Той следва електроинженерство в техническия университет в Истанбул, завършва през 1950-та, а след това продължава образованието си в САЩ между 1952-53, като специализира мениджърство.[4] В продължение на следващите 25 години той балансира професионалния живот и академичните си интереси, като работи за множество различни институции като Държавната администрация за планиране на електрическата енергия, Световната банка и Техническия университет на Близкия изток. Резултатът от този еклектичен житейски и професионален опит е един Йозал, който вярва в научното мислене и технологическия напредък като необходими предпоставки за прогреса.[5] Освен това, едногодишният престой на Йозал в САЩ му вдъхва дълбок респект към американското либерално политическо управление, плуралистичния национализъм и капиталистическата икономическа система; Йозал става фен на Америка още преди да започне възхода му на политическата сцена и вярва, че американският либерализъм е пътя напред. По този начин Йозал формулира едно западничество (под формата на любов към политическия и икономически либерализъм, както и научното мислене), което е напълно различно от западничеството на Кемализма, и полага важни основи за нова стратегия за модернизацията на Турция и извеждането й до челни позиции в международните отношения.

Освен че е политически и икономически либерал, Йозал е и религиозен мюсюлманин от частично кюрдски произход. Това също оформя идентичността му като граждански политик, защото „неговата силна религиозна вяра… обявява всички мюсюлмани за ‚братя‘“ Йозал започва да разбира, все повече и повече, че ислямът, западничеството и научната модернизация не са несъвместими, както Ататюрк е утвърждавал така усилено в дефинициите на своята идеология. Бидейки част от едно етническо и до голяма степен потискано малцинство в Турция, Йозал е способен да види и разбере по-честно проблемите, създадени чрез етническата хомогенизация на Турция. Кемализмът твърди, че всяка личност, родена в Турция, е „турчин/туркиня“, и че истинският турчин е свързан с цялото чрез майчиния турски език – една политика, която съзнателно игнорира етническото и езиково многообразие на Турция, за да създаде определен вид турска национална идентичност. Йозал е по-отворен за идеята, че турците, заедно с малцинствени групи като кюрдите, споделят една и съща историческа и културна идентичност като поданици на великата Османска империя. Това е идеята, на която се гради голяма част от нео-османизма – и тук е ясно, че личността на Йозал е свързана с идеологията, която той започва да формулира.

[…]

Кемалистките представи за модерност обясняват чрез османската и ислямска „назадничавост“ неуспеха на турците да се развиват политически и социално; от това следва, че турците трябва да се откажат от плуралистичната си османска култура и да преоткрият западните си корени, за да догонят Европа и Съединените щати. И тъй като Кемализмът става основна идеология на модерна Турция, високо озападнените кемалистки елити постигат политическо и икономическо господство над по-традиционните и религиозни етнически групи, живеещи по места като Анадола, и се стремят да защищават властта си във вътрешната политика като осуетяват появата и възхода на алтернативна икономическа класа.[6] Това прави все по-трудно за потисканите групи да възприемат кемалистките представи за турскостта и турската национална идентичност, както и да намерят собствен глас при изработването на вътрешни политики. Като се има пред вид, че Йозал е „черен турчин“, идещ от консервативно и религиозно анадолско семейство, то е напълно естествено, че за него този ексклузивен кемализъм е проблематичен както в сферата на вътрешната, така и в онази на външната политика.[7] Една от най-известните негови максими е, че „службата пред хората е служба пред Бога“.[8] Може да се твърди, че той е бил ангажиран с идеята за справедливост към турския народ и е гледал на службата пред хората като на духовен дълг. И понеже кемализмът, от негова гледна точка, е насочен не към всички турски граждани, Йозал се стреми да формулира идеология, която може да изравни всички турци. Но освен това той е и много логичен и прагматичен човек – той разбира, че голяма част от кемализма, особено неговото отвращение към османското и ислямско наследство на Турция, пречи на страната да стане икономически конкурентоспособна сред непосредствените си съседи. Ако би продължавала по този път, нацията никога не би била взета на сериозно от Запада. Ето защо, макар че голяма част от нео-османизма на Йозал е ясно свързана с неговите лични вярвания и интелектуални интереси, може да се каже, че той е и реакция срещу, или дори конкурент, на кемалистката идеология, която изглежда подкопава потенциала на Турция за икономически и политически растеж.

От идеология към действие: нео-османските външнополитически цели

Йозалистката идеология добива определена форма когато Йозал получава поста на премиер-министър през 1983. […] В рамките на нео-османската голяма стратегия, външнополитическият дневен ред на неговото правителство може да бъде обобщен чрез три взаимосвързани цели. Първо, Йозал желае Турция да напредне в научно, социално, технологическо и икономическо отношение. За целта той провежда политики, които да подобрят турската конкурентоспособност на външните пазари и да превърнат страната в модел за модерност в рамките на бившия османски свят. Това може да се постигне само чрез силна външнополитическа и икономическа активност в Близкия изток и турския свят – това е втората важна цел на йозаловия нео-османизъм. Накрая, нео-османизмът е замислен като стратегия, която да покаже на западно-ориентираните кемалисти, както и на Съединените щати и Европа, че Турция може да бъде и нещо повече от глашатай на западните интереси в Близкия изток и Централна Азия. Нео-османската външна политика би могла да докаже, че турското османско-ислямско наследство не е несъвместимо с либерализъм и демокрация в западен стил, и че Турция може да бъде изгоден партньор за Запада, като упражнява влияние в своята околност. Ето защо най-фундаменталната цел на Йозал е да развие отношенията между Турция и Запада като усили своята регионална икономическа мощ и подобри позициите си в региона.

Западните основания

Стабилните отношения със Съединените щати и „ориентацията към западните демокрации“ са крайъгълен камък на външната политика на Турция още от края на Втората световна война.[9] Целта на всички правителства е да увеличат „стратегическата ценност на Турция в очите на Запада, както за да се продължи неговата обвързаност със защитата на Турция, така и за да се получава военна и икономическа помощ“.[10] Това обаче започва да става все по-трудно към 1980-те години, когато намаляването на съветската заплаха води до намаляване и на стойността на Турция като буферна държава. Нещо повече – турските политики по човешките права, Кипър и арменския въпрос, като и военният преврат от 1980 създават проблеми с оценката на Запада за Турция като прогресивен партньор, като в същото време турската общественост започва да настоява за „‚независима Турция‘, или Турция, освободена от връзки със Запада (bagimsiz Türkiye)“[11]. По времето, когато изобретателният и предприемчив Йозал идва на власт през 1983, продължаването и силата на историческата връзка между модерна Турция и Запада е до голяма степен поставено под въпрос. Новоизбраният министър-председател трябва да се справи със задачата за нова ориентация на отношенията между Турция и Запада по начин, който да направи нацията по-силна и да задоволи турската общественост, но заедно с това и да продължи традицията , според която Западът (и особено Съединените щати) са главния военен и финансов поддръжник на страната.

[…]

Изграждането на турската външна политика по пътя на бизнеса е пътя, който Йозал избира за излизане от задънената улица, до която са достигнали отношенията със Запада, макар че критиците го обвиняват, че „подхожда към външната политика с манталитета на търговец“.[12] Като част от кабинета на Сюлейман Демирел през 1979, Йозал е създал новото турско Споразумение за защита и икономическо сътрудничество (DECA), подписано през март 1980, което има множество положителни въздействия върху американско-турските отношения. Споразумението покрива три области: американска военна помощ за Турция; турски доставки за електронни и други уреди за САЩ; съвместно производство на военен хардуер и припаси.[13] Но DECA, колкото и да усилва икономическите и военни връзки между Турция и САЩ, все още е една от по-консервативните политики, осъществени от Йозал и напомня по-скоро за традиционната кемалистка зависимост от военни транзакции като средство за установяване на политически отношения. Йозал влага голяма част от националния бюджет за разнообразяване на турския износ, който по традиция се е състоял от селскостопански продукти:[14] в ранните 1990 години „делът на индустриалните продукти в турския износ достига почти 80%“.[15] Тази подчертана промяна от селскостопанска към индустриална икономика изравнява позицията на Турция в търговията с Америка. Турция постоянно увеличава търговията със САЩ през десетилетието на Йозал, но тя вече не е толкова зависима от индустриални (и особено военни) продукти, като по този начин печели уважение като геополитически важна индустриална нация във възход. Това увеличава значително и директните външни инвестиции от различни американски и европейски инвеститори. Със създаването на икономически организации като Асоциацията на турско-американските бизнесмени, Йозал увековечава „специалното отношение“ между Турция и САЩ вече чрез хората на бизнеса, а не толкова чрез усилията на дипломатите.

 […]

Обичай съседа си

Нео-османският напор в турската външна политика завършва със смъртта на Йозал през 1993, поради което амбицията му да превърне Турция в регионален политически лидер си остава нереализирана. Следващите управляващи партии след Anavatan Partisi (ANAP) на Йозал, и в частност силно консервативната Refah Partisi (RP), предпочитат да се ангажират със специфично ислямистка, а не нео-османска реторика и външнополитическият курс е ориентиран най-вече към Близкия Изток.[16] Тези партии не притежават стратегическата визия, която доскоро е изпълвала турската външна политика и след първата война в Персийския залив не продължават активния ангажимент в региона. Всъщност, през по-голямата част от 1990-те, турските политици защищават антизападни, про-ислямски платформи, които нямат нищо общо в многоизмерната нео-османска практика.[17] Когато RP бива забранена през 1998 по обвинения в нарушения на конституционния принцип на секуларизма, се създава нова и по-умерена партия, която скоро получава ръководството на страната – това е партията на справедливостта и прогреса, Adalet ve Kalkinma Partisi (AKP). След победата на изборите от 2002 г., новият турски премиер-министър Таип Ердоган започва да обновява занемарените външни връзки на Анкара чрез един нов подход, наречен „стратегическа дълбочина“.

Стратегическата дълбочина, много подобна на доктрината Йозал, призовава към енергична и многоизмерна външна политика, която да утвърждава турското историческо наследство и геостратегическа позиция. Интелектуалният архитект на голямата стратегия на AKP е външният министър на Ердоган, Ахмет Давутоглу. Самият Давутоглу отказва да нарича политиките си с етикета „нео-османизъм“, но в основата си „стратегическата дълбочина“ използва същия исторически дискурс като средство за оправдаване на настоящата външна политика. Засиленото желание на Анкара за участие в Близкия изток, Северна Африка, Балканите и Централна Азия указва разширения географски обхват на нео-османската стратегия на Давутоглу, докато продължаващият ангажимент със САЩ и подновените опити за постигане на членство в ЕС разкриват продължаващата връзка със Запада.

[…]

Стратегическа дълбочина

Доктрината за стратегическа дълбочина на Давутоглу се състои от три методологически и пет оперативни принципа, за които се твърди, че се „основават на по-добро разбиране на реалностите на новия век“.[18] Първият методологически принцип защищава един „визионерски“ подход към регионалните въпроси, в противоположност на „кризисно-ориентирания“ подход от времената на Студената война. Вторият принцип настоява за последователност. Според този принцип „турският подход към Близкия Изток не се намира в противоречие с подхода към Централна Азия или Балканите; подходът към Африка е не по-различен от онзи към Азия“.[19] Последният принцип подчертава важността на меката сила като новия език на дипломацията, в противоположност на сплашванията чрез военни средства. Тези принципи се опитват да характеризират Турция като приятелски настроена, но мощна нация, която цени сътрудничеството със съседите си. И понеже тези принципи са специфично адресирани към регионите, с които Турция граничи, на базисно ниво стратегическата дълбочина се опитва да създаде нов имидж на Турция в бившите османски пространства, също както и нео-османизма на Йозал.

[…]

Западният клуб

Европейският съюз и НАТО са основните два елемента на приемствеността в турската външна политика. За последните няколко години Турция постигна повече в отношенията си с тези два съюза, отколкото през предишните 40. Ангажиментът а Турция към НАТО се увеличи; неотдавна тя поиска – и получи – по-висше представителство в алианса. Заедно с това страната постигна и значителен прогрес в процеса на европейска интеграция в сравнение с предишното десетилетие, когато не беше ясно дори дали ЕС гледа сериозно на турската кандидатура. Когато през 1999 ЕС даде на Турция статус на страна-кандидат, страната не успя веднага да започне процес на реформи, поради слабостта на предишното коалиционно правителство.[20] Отделните фракции не успяха да постигнат съгласие върху различните критерии, които трябваше да достигнат, за да поддържат кандидатския статус, в резултат на което общият реформационен процес беше значително забавен. Когато през 2003 AKP дойде на власт, Ердоган ясно изрази плановете си да стартира реформационния процес в страната, и с помощта на Давутоглу незабавно изпълни обещанията си. Най-значителните безпокойства на ЕС по отношение на Турция засягаха върховенството на закона (особено подчертаното напрежение в отношенията между цивилните правителства и военните, още от времената на самото създаване на републиката), гражданските права, както и общия процес на европеизация на страната – тоест, до каква степен идентичността на турската национална държава може да бъде определена като „европейска“ по култура и идеали.

За да посрещне първите два въпроса, Турция стартира девет „конституционни пакета“ за реформи на конституцията (създадена по времена военното управление от 1982) и да приравни турската законова система с онези на признатите демокрации в ЕС. Промените варираха от защита на свободата на словото до отмяна на смъртното наказание през 2004. Голяма част от реформите бяха насочени към подновен баланс в отношенията между гражданските и военни власти в страната и ограничаване на традиционната водеща роля на турските военни в държавните и политически дела. Гражданския и наказателен кодекс също бяха променени, с цел да бъдат утвърдени принципите на равенство между половете, усилено преследването на престъпления като домашно насилие срещу жените и „убийства на честта“, забраняване на мъченията в затворите.[21] И макар че AKP нерядко е била определяна като ислямистка и анти-кемалистка партия (което в Турция е синонимно на „назадничава“), именно тя успя да стартира широк процес на демократизация, много по-бързо и по-успешно от която и да било партия преди нея.

[…]

Османският заден двор

Разглеждайки мотивите зад новата прагматична външна политика на Турция, Давутоглу последователно подчертава значението на нарастващите външни интереси на страната като продължение на плуралистичните вътрешни елементи, определяни като кавказки, балкански, близкоизточни, иракско-турски и анадолски.[22] Според него всички тези различни групи намират сигурност в изгодната геостратегическа позиция на страната и тази позиция изисква по-активна роля в мултирегионалната политика.

По същество той заключава, че сигурността на Турция е в директна връзка с един необходим преход от „периферна“ към по-централна или посредническа роля. За разлика от „емоционалните… мотиви, които в миналото бяха основните фактори, оформящи отношенията в миналото, днес се поставя акцент върху по-стратегическо сътрудничество в регионалния контекст“.[23]

[…]

AKP предпочита един по-динамичен подход към Балканите, макар че той си остава фокусиран върху приятелските взаимоотношения, които Турция поддържа по традиция. Например, турската активност в Босна-Херцеговина няма равна сред никоя от балканските страни; Давутоглу е посещавал Сараево по-често от всяка друга балканска столица в качеството си на външен министър. Което е по-важно, Анкара успешно ходатайства пред НАТО да се даде на Босна План за членство (MAP). Ранното признаване на независимостта на Косово през февруари 2008 насърчи връзките с тази страна и спечели респект за турската политика.[24] Що се отнася до турските взаимоотношения с Република Македония, те бяха най-добре обобщени от Давутоглу, който заяви, че „гражданите на Република Македония, където и да са по света, ако имат нужда от помощ, могат да се обадят на съответното турско посолство. Те ще получат помощ, все едно, че са турски граждани“. [25]

Енергичната дипломация на AKP, практикувана в балканския регион, се оказа ползотворна и достигна кулминацията си в най-значителния опит за посредничество от страна на Турция, известен като Декларация за мир и стабилност на Балканите, подписана от Сърбия, Хърватска и Босна-Херцеговина на 24 април 2010.[26] Освен това Турция предприе различни икономически инициативи, договорености за безвизови пътувания и транспортни проекти.[27] Накрая, културният елемент на турските проекти на Балканите реално демонстрира нео-османското естество на стратегията на AKP в региона. Разделяйки се с традиционната дипломация, AKP търси основания и мотивация в османската и ислямска идентичност на Турция чрез засилено сътрудничество с религиозни и благотворителни организации на Балканите, разчитайки основно на Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (Türk i"birligi ve Kalkinma idaresi Ba"kanligi, TiKA). Освен че е силно ангажирана в проекти, свързани със здравеопазването и селското стопанство, TIKA е силен поддръжник на регионалните ислямски съюзи и институции. Тя подпомага възстановяването на османски паметници и изграждането на джамии, в сътрудничество със Службата по религиозните въпроси (Diyanet Işleri Başkanligi) и турското министерство на културата, като по този начин символизира както възстановяването на балканското османско наследство, така и подновената роля на Турция като защитник на мюсюлманското население в региона.[28] С други думи, позоваването на османското наследство е не просто част от дипломатическите действия на Турция, но и източник за по-усилен религиозно-културен обмен и на вътрешно ниво.

Методът, чрез който AKP провежда засиленото си сътрудничество с тези региони демонстрира подчертани културни и исторически измерения. […] Това предполага засилени алюзии със славното османско минало на Турция, което в турската памет насърчава гордостта от това да бъдеш „турчин“ и е неразривно свързано с по-ранни моменти на турското величие и мощ. Нео-османският проект на Давутоглу в Турция и съседните й страни не трябва да се определя като „империалистически“ (както го правят множество политолози), тъй като амбициите на AKP не предполагат включването на тези страни в някаква сфера на турска хегемония и влияние. Вместо това, Давутоглу се стреми да накара средноазиатските и балкански страни да видят в лицето на Турция един незаменим и надежден партньор в двустранните и многостранни връзки; позоваването на османската историография просто ускорява процеса на изграждане на тези отношения.

[…]

Източник


[1]    Donald Quataert, The Ottoman Empire 1700-1922 (Cambridge: Cambridge University Press, 2005): 39.

[2]    Ibid., 28.

[3] Aral, “Dispensing with Tradition,” 72.

[4] Yasemin Çelik, Contemporary Turkish Foreign Policy (Westport: Praeger, 1999), 106.

[5] Turgut Özal, Turkey in Europe and Europe in Turkey, revised English ed. (n.p.: K. Rustem & Brother, 1991).

[5] Ibid., 73.

[6] Muhittin Ataman, “Restructuring Economic Foreign Policy During the Ozalist Turkey.” Turgut Ozal International Conference on Economics and Politics -- II (2011): 954.

[7] Muhittin Ataman, “Ozal Leadership and Restructuring of Turkish Ethnic Policy in the 1980s.” Middle Eastern Studies 38:4 (2002): 125.

[8] Ibid., 127.

[9]  Zürcher, Turkey, A Modern History, 287.

[10]    Ibid.

[11]    Ibid., 288.

[12]    Ibid., 60.

[13]    ‘Turgut Ozal Period in Turkish Foreign Policy: Ozalism. ” Turkish Weekly Journal, accessed March 10, 2012, http://www.turkishweekly.net/article/333/turgut-ozal-period-in-turkish-foreign-policy-ozalism.html

[14]    “Anavatan Party President and Prime Minister Turgut Ozal's Speeches,” Press and PR Publications, October 1989.

[15]    Ataman, “Restructuring Economic Foreign Policy,” 955.

[16]    Karen L. Cox, “Turkish Islamism: The Refah Party.” Air University Press Maxwell (Spring 1997): 1.

[17]    Ibid.

[18]    Ahmet Davutoglu, "Turkey's Zero-Problems Foreign Policy," Foreign Policy, accessed March 18, 2012, http://www.foreignpolicy.com/articles/2010/05/20/turkeys_zero_problems_foreign_policy.

[19]    Ibid.

[20] Meltem Muftuler Bac, “Turkey’s Political Reforms and the Impact of the European Union,” South European Society & Politics 10:1 (2005): 21.

[21] Emiliano Alessandri, “Turkey’s Future Reforms and the European Union,” Turkish Policy Quarterly 7:1 (2011): 71.

[22] Ahmet Davutoglu, ‘Turkey’s Foreign Policy Vision,” 79.

[23]  Gulbahar Yelken Akta§, “Turkish Foreign Policy: New Concepts and Reflections.” Middle East Technical University (2010): 70.

[24]  Loïc Poulain and Akis Sakellariou, “Western Balkans: is Turkey back?”, Center for Strategic and International Studies, accessed March 25, 2012, http://csis.org/blog/western-balkans-turkey-back

[25]  Darko Duridanski, “Macedonia-Turkey: The Ties That Bind,” Balkan Insight, accessed March 18, 2012,

http://www.balkaninsight.com/en/article/macedonia-turkey-the-ties-that-bind

[26]   Loïc Poulain and Akis Sakellariou, ‘Western Balkans: is Turkey back?”

[27]   Ibid.

[28]   Ibid.

Pin It
Ада Петиуала
Ада Петиуала е млада американска политоложка и активистка, директорка на оргазнизацията DISEC (Disarmament and International Security).

Посетители

63

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 2 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 22 часа
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 1 ден
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 4 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 5 дни
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 5 дни
  • Лина писа Още
    ... преди 5 дни
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А да напиша горното ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Мине се не мине време,... преди 2 седмици
  • Въобще не означава писа Още
    Сталин е болшевик... преди 2 седмици
  • Гери писа Още
    Вие сте ненормални да... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Мисля, че есето... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Преди Маргаритка... преди 2 седмици
  • маргаритка писа Още
    ако това е... преди 2 седмици