Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Европа, нашият общ... какво всъщност?

1. Помощ, аз съм европеец от Адриан ван Дис

2. Юг и щастие от Флавио Сорига

3. Чук, чук, кой живее в Теремок? от Михаил Шишкин

4. Обезпечено с литература от Георги Господинов

5. Интеграция в четири точки от Марко Погачар

Къде мога да стана европеец официално? Има ли някаква служба, при която мога да обменя нидерландския[1] си паспорт? Не защото не искам повече да живея в страната си. Обичам нидерландското небе, неговите облаци и дюните. Пиша на нидерландски. Но искам да бъда част от един по-голям свят. И преди всичко да не изпитвам страх от него. Искам да изляза от клетката си. По липса на световно гражданство се решавам на Европа. Като първа крачка. Монетите вече горят в портмонето ми. А сега искам да имам и истински европейски паспорт, европейска здравна осигуровка и да плащам европейски данъци.

Един дистанциран поглед

Нидерландия дълго време се смяташе за гостоприемна и открита страна. Едно клише, в което и ние с удоволствие искахме да вярваме. Големият историк Йохан Хюйзинга описваше страната ни като дом, отворен за признаване на „ценността на другия“. „Отворили сме всички прозорци на нашия дом и оставяме морските и сухопътни ветрове да минават на свобода през него“. Вековни търговски контакти с нашите съседи и хора отвъд океаните бяха ни направили запознати с Чуждото, и Чуждото беше обогатило нашия духовен живот.

Само доскоро национализмът още никога не беше възприеман като нещо благоприлично в моята страна. Беше признак на добър вкус да се говори с лек присмех за собствената „малка, мокра като жабче страна“. Макар че през умаляването винаги прозираше гордост. След дълговременен мир ние се оправяхме чудесно и без патриотическо самохвалство.

На дистанциран поглед към Нидерландия се научих вкъщи. Майка ми е селска дъщеря от Брабант, която през 1932, на двадесет и две години, беше се омъжила за офицер от Кралската нидерландска далекоиндийска армия. Думата „индонезиец“ по онова време е била почти непозната, страната все още не е била независима. Първият съпруг на майка ми по онова време бил презрително наричан „туземец“. Майка ми беше се омъжила без да обръща внимание на цветовата граница. За една тогавашна жена – нещо твърде странно. Също и в очите на холандците от колонията. Те не я удостоявали даже с поглед, защото чрез тази женитба тя поставила себе си извън границите на европейската общност. Но местното население също се отнасяло с недоверие към нея. В техните очи майка ми принадлежала към колониалната държава – с други думи, към окупаторите.

Втората световна война засегна и холандската колония на Екватора. Япония нахлува в страната и всички европейци са интернирани в лагери. (Освен германците, които са част от една приятелска сила). Съпругът на майка ми организирал група за съпротива и избрал страната на Кралицата и Отечеството. Високопарни думи, които били неразделна част от неговия статус: един избран, тъмнокож син на островите Банта, който получил военно образование в Нидерландия. (Той бил един от по-малко от десетте местни офицери). Японците го хвърлили в затвора и му счупили главата.


Small Ad GF 1

След три и половина години интерниране в един японски концентрационен лагер майка ми се върнала от Суматра обратно в Нидерландия, заедно с три хубави кафяви дъщери. Една прясна вдовица, но отново бременна, този път от един друг войник, който я утешавал малко прекалено ефективно. Аз бях дете на мира. Баща ми се смяташе за бял, но колониалното семейство, от което той произхожда, е получавало в хода на вековете отново и отново по някоя и друга тъмна жилка.

Майка ми беше принудена да се бори в продължение на пет години за признаване заслугите на първия си съпруг. Той беше герой от съпротивата, но в Нидерландия от времето след Втората световна война някак не можеха да си представят, че един „туземец“ би могъл да се бие на страната на Нидерландия. Та нали след войната индонезийците масово бяха се изправили срещу нидерландския колонизатор и едностранно обявили независимостта си. Не, кафявото беше цветът на предателството.

Това оскърбление, както и опита, който беше насъбрала из тропиците, от другата страна на цветовата граница, накараха майка ми да гледа по друг начин на Холандия. (Хората от колониите никога не говореха за Нидерландия, винаги само за Холандия). Да, холандците! Кой ли пък би искал да принадлежи към холандците. Не и ние, във всеки случай! Баща ми изплюваше тази дума. („Холандци: дървени обуща, дървени глави, дървени маниери“. У нас вкъщи това беше крилата фраза). Същите тия холандци бяха го накарали, след като се беше върнал след три и половина години пленничество, напълно обезсилен от принудителната работа, да заплати изгубената военна униформа. Той, който беше завърнал от лагера даже и без една набедрена препаска. Холандците!

Сестрите ми емигрираха много скоро. Нидерландия им беше чужда. В продължение на години баща ми гледаше втренчено през прозореца, нервноболен, и си мечтаеше за родния град Сурабая. Почина като пречупен човек, бях на десет години. И останах сам с една майка, която до стотната си година продължаваше да гризе костите на Холандия. Холандците! Аз съм един от тях. От край до край. Но не от сърце. И сега, на стари години, искам да стана европеец.

Промяната на настроението към Европа

През последните години всеки проблем в Нидерландия беше ислямизиран. Престъпност, социални безпокойства, лошо преподаване – виновен за всичко беше ислямът. (Още преди това убитият през 2002 година политик Пим Фортюн беше нарекъл исляма „умствено изостанала религия“). Левицата била разкрасявала нещата прекалено дълго време. Мултикултурното общество било фарс. А и нидерландците трябвало по-добре да знаят кои са всъщност. Академичните среди създадоха литературен и исторически канон. Книги и факти, които човек трябвало да познава, ако иска да се нарича нидерландец. Цели градове се затвориха. А Библията беше преведена на твентски диалект. Неволята учи на молитва.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

След Фортюн Нидерландия получи нова партия, занимаваща се с една-единствена тема: ислямът. Само с един удар тя се превърна във втората по големина партия в страната. Не, няма да произнеса името на изрусения й фюрер.

А след това дойде финансовата криза. Банките започнаха да се клатушкат. Очевидно не всички страни бяха се придържали към финансовите предписания. Португалците, италианците, гърците, испанците. Онези, the PIGS. Страните на чесъна. Еврото се намира под тежък натиск. Пенсиите ни се изпаряват във въздуха! Брюксел изисква пари и солидарност от северните страни. Нидерландската държава поема задълженията си, но гражданите ръмжат. Големият рус фюрер си намери ново плашило: Брюксел. Нито цент повече за лапачите на чесън! Затворете границите! (А ислямът попадна на резервната скамейка).

Не само крайната десница, но и крайната левица вече лови гласове с антиевропейска програма. Според прогнозите за изборите две от антиевропейските партии ще спечелят идещите парламентарни избори.[2] Холандия започва да барикадира прозорците си. Нидерландия за нидерландците!

А аз имам една мечта: мечтая си за край на националната държава. Националната държава, която точно сега бива възпявана с толкова много носталгия и романтика. Националната държава също е само конструкция, често налагана отгоре, често след кървави борби за сметка на регионални идентичности и диалекти като фризийски, бретонски, каталонски и баскийски. (Между другото, интересно е да се отбележи, че в обединена Европа интересът към тези езици отново се пробужда). Националното чувство е нещо приучено, колкото и интензивно да го изживяват някои. Не е ли възхваляването на националната държава просто едно изправяне на задни крака, последна съпротива срещу последиците от миграцията и глобализацията? Националните чувства няма да се окажат изгубени след края на националната държава, за това си има стадиони, а и светът на Интернет предлага достатъчно пространство за тях. Същият Интернет, който размива границите помежду ни.

Културата също често е презгранична. Литературата може да бъде по-голяма от някой единичен език. Ибсен е по-голям от Норвегия. Бетовен принадлежи на всички ни. Европейците имат общо културно наследство. Многодържавността е моята идентичност. Вярвам в премесването и оцветяването. А който не вярва в тия неща, трябва да отвори по-широко очи. Мултикултурна Европа вече отдавна е факт, независимо от това дали ви харесва или не. Също и имигрантите, които днес живеят със замръзнали в главите им представи за собствените страни и насочват сателитните си чинии в антични посоки, ще бъдат европейци след две-три поколения.

Копнеж по чист въздух

Имигрантите знаят какво е дискриминация. И убежището им трябва да бъде нещо по-голямо от една отделна страна. Една страна е нещо прекалено уязвимо, само един-единствен непредвидим властимащ може да накара цял народ да се преклони. Вижте само как се прекланя половин Холандия. Само една многодържавна Европа може да предложи закрила. Разбира се, че трансформацията причинява болка. И ще струва скъпо. Но не ни остава нищо друго. Vaarwel, Nederland. Auf Wiedersehen, Deutschland. Au revoir, France. Hallo, Europa.

Едва сега започвам да осъзнавам: не отворената Нидерландия на Хюйзинга е направила от мен европеец, а спарената, боязлива Нидерландия. Копнея за чист въздух. Европа се е превърнала за мен в жизнена необходимост. Къде мога да си получа паспорта?


Източник



[1] Както е добре известно, самата Холандия обхваща само две от общо дванадесетте нидерландски провинции (вижте за ориентир ето тази карта). В повечето езици думата „Холандия“ се използва pars pro toto, като обозначение на цялото, но тази употреба е принципно погрешна и, тъй като авторът влага голямо значение в разграничението между двете неща, в превода се придържам към сравнително необичайната за българския език употреба на „нидерландски“ вместо „холандски“. Бел. пр.

[2] За щастие това не се случи. Изборите бяха спечелени от две партии от умерената левица. Холандците все още не са напълно полудели, слава Богу! Бел. пр.

Писателят Адриан ван Дис е роден през 1946 и живее в Париж и Амстердам.

Pin It

Прочетете още...

Юг и щастие

Флавио Сорига 09 Окт, 2012 Hits: 12372
Миналата година бях за пръв път в Севиля и…