Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2012 04 national subjectsВ Сараево, изобщо в Босна и Херцеговина от моето детство, нямаше Дядо Коледа. Белобрадият дебел старец, който преценяваше колко послушни са били децата и им носеше подаръци, се наричаше Дядо Мраз. След като беше изпратил различните си помощници по училища и детски градини, той се появяваше у вас (но винаги невидим) на Нова година, някъде към полунощ, винаги лично за теб. Не изповядваше никаква религия, нито пък идеология, и раздаваше подаръци на всички послушни деца, независимо от етническия им произход или политическите убеждения на родителите им. Това беше граждански, общностен герой, когото всички обичаха и се радваха да видят. Беше добре дошъл преди войната, дори по време на войната, но, както се оказва, вече не чак толкова след войната.

През декември 2008 например, Дядо Мраз получи удар в дебелия корем от Арзия Махмутович, която по онова време беше директорка на „Децата от Сараево“, обществената институция, която ръководи 24 детски градини в града. Госпожа Махмутович отказа да допусне Дядо Мраз в която и да е от детските градини, защото смяташе, че за него нямало място в ислямската традиция (макар и малко по-късно да отстъпи до известна степен, след местни и международни протести).

По такъв начин Дядо Мраз се оказа захвърлен в ямата на босненската политика и подложен на онзи вид публично унижение, който беше се превърнал в един вид постоянна традиция след войната. Малко след края на войната например, тогавашният босненски президент, Алия Изетбегович, разкри стареца като комунистическа измислица. Вероятно беше го издал червеният му костюм.

През 2008 година историята с Дядо Мраз набързо беше представена като признак за осъдителния възход на исляма – нещо доста предсказуемо, като се има пред вид продължаващия и до днес разказ за сблъсъка на цивилизациите, в случая разиграващ се на малката босненска сцена. Но всъщност тази история беше много по-симптоматична за войнстващата политизация на образованието – а заедно с него и на детството – в Босна и Херцеговина. Всъщност предишното спорно решение на госпожа Махмутович беше въвеждането на религиозно обучение в обществените детски градини в Сараево – един ход, който беше широко интерпретиран като поредна крачка по посока към вече добре утвърдената сегрегация и поляризация на началното и средно образование в страната.

През есента на 2009 година аз прекарах известно време сред децата и учителите от началното училище Алия Наметак, намиращо се в сараевския квартал Бйелаве. Първият учебен ден на първокласниците започна с мила програма за добре дошли, не особено различна от онази, която си спомням и аз от детството: детски хор изпя песничка за училищния звънец; някой изрецитира стихотворение за мило котенце; изпяха още една песен, този път за бурния живот на горските животни. Публиката ръкопляскаше очаровано на пиеската за болната кукла, а след това заръкопляска дори още повече, когато започна „ритмичната секция“ – група момиченца, които танцуваха под звуците на народна песен, възпяваща вечните ценности на закуската.

Класната стая, в която последвах една от учителките – Фатка Бркович – заедно с децата от класа й, беше много по-различна. Първо, тук нямаше чинове – учениците на Фатка седяха около няколко кръгли маси, докато родителите им стояха в задната част на помещението, горди и съсредоточени. Разликата, ако и да изглежда дребна, беше важна: класната стая беше децентрализирана и малка, а родителите се чувстваха по-съпричастни – нещо, което отразяваше една скорошна промяна в подхода към началното образование. Освен това децата вече започваха училище на по-ранна възраст. Повечето от тях бяха само по на пет години.

Друга разлика: докато децата седяха или търсеха местата си, на родителите се представи млада жена, облечена в рокля до глезените, със забрадена глава – учителката по религия, в случая ислям. През първите четири години от образованието на децата това щеше да бъде единствената друга учителка освен Фатка. Тя обясни веднага, че религиозното образование е „избирателно“ и че родителите могат да изберат да не изпращат децата си в него. Един от бащите веднага коментира, че няма желание да остави дъщеря си да се разхожда сама из училищните коридори, докато приятелите й седят в час по религия. (Скоро разбрах, че е обичайно часовете по религия да се поставят по средата на учебния ден, така че децата и родителите им да бъдат поставени под мек натиск да участват.)

Религиозното образование е част от така наречената „национална група от предмети“ – една особеност на босненското начално и средно образование, включваща освен това „майчин език“, литература, география, история, природни и обществени науки. Учебният план по тези предмети се различава в зависимост от етническата принадлежност на учениците; останалите предмети – математика, физика и физическо възпитание – се разглеждат като над-етничнески. Докато религиозното възпитание може да започне много рано, останалите „национални“ предмети не се преподават преди пети клас, в който се предполага, че хипотетичният, интегриран клас, състоящ се от бошняшки (босненци от мюсюлмански произход), хърватски и сръбски деца, ще се разделя на отделни групи всеки път, когато се преподава примерно история: на трите етнически идентифицирани класове от десетгодишни деца ще се преподават три различни, може би напълно несъвместими едни с други, истории на родната им страна.

За да може да разбере безсмислената ситуация, в която децата се обучават на етническа идентичност чрез националните предмети, човек трябва да се потопи в дълбоката лайняна яма на война, мир и политика в Босна и Херцеговина. Стиснете си носа и да тръгваме.

Войната в Босна и Херцеговина беше голямо зло, разбира се, но мирът, който я последва, се оказа нелеп и унизителен. Мирното споразумение, подписано в Дейтона, Охайо, през 1995, по същество раздели страната на парчета, ако и в предвоенните й граници. Сърбите и хърватите бяха поддържани съответно от Сърбия (маскирана като Югославия) и Хърватска, чиито тогавашни президенти Милошевич и Туджман подписаха договора заедно с Алия Изетбегович. Споразумението отдаде значителни части етнически прочистена територия на етническите пречиствачи. Сръбските територии бяха събрани под името Република Српска, докато хърватите и босненците образуваха хлабава федерация. Босненците, сред които идеята за общ живот се радваше на най-силна поддръжка, запазиха контрола над известния с мултиетничността си Сараево и се оказаха мнозинство в онези части от територията им, напуснати от сърби и хървати.

Войната свърши и трите страни се съгласиха на мир просто защото продължаването на войната щеше да им струва още по-скъпо. Мирното съглашение от Дейтона по същество замрази ситуацията, с надеждата, че в някакво бъдеще страната би могла да бъде ре-интегрирана и бегълците биха могли да се завърнат по домовете си. За сръбските и хърватските преговарящи надеждата беше, че процесът на разрушаване на Босна и Херцеговина, започнал през войната, ще може да бъде довършен и съответните им територии ще могат да бъдат добавени към Сърбия и Хърватска. За да влоши нещата още повече, конституцията от Дейтона отдаде суверенитет на трите „основаващи“ нации: босненци, сърби и хървати. Политическите представители на босненските сърби и хърватите, които бяха се борили упорито и с много кръв срещу самата идея за Босна и Херцеговина, по този начин се съгласиха да станат част от правителството на страната. Те подписаха конституцията, като заедно с това направиха невъзможно нормалното функциониране на държавата, която тя конституираше.

Днес Босна и Херцеговина се състои от две „единици“: федерацията, включваща босненски и хърватски територии, разделени на десет кантона, и Република српска, населена само от сърби, поради известното жестоко етническо прочистване. Федерацията и републиката имат отделни армии, парламенти и държавни институции, но техните представители участват в общия парламент (дори и само за да пречат на работата му – в един от по-тежките случаи, шест месеца бяха посветени на спорове около големината на буквите върху предната страна на босненско-херцеговския паспорт). Всички са представяни от едно и също външно министерство и от тричленно президентство, в което представителят на всяка от „конституиращите“ нации заема президентското кресло на ротационен принцип.

Днес Република српска е полунезависима и политиците й открито отхвърлят идеята за обединена Босна и Херцеговина под каквато и да е форма. Техният член в президентството често е отказвал да говори под босненско-херцеговското знаме или да се изправи за химна. В някои хърватски части от федерацията се издига само знамето на съседната Република Хърватска, използва се нейната парична единица, в училищата се изучават хърватски учебни планове, а местните политици и институции предизвикателно игнорират законите на Босна и Херцеговина. Самите босненци бързо губят търпение, както може да се види от рязкото изостряне на националистическата реторика и съпровождащите я ислямски страсти. Но дори ако братството и единството между трите „конституиращи“ нации биха били възстановени по някакъв магически начин, конституцията от Дейтона по същество прави страната неуправляема.

Вземете за пример образованието. В момента в Босна и Херцеговина има дванадесет министерства на образованието. На държавно ниво няма такова министерство, но както Република Српска, така и федерацията си имат свои собствени. Освен това министерство на образованието си има и всеки отделен кантон. Даже и вътре в рамките на самата Република Српска съществува отделният от всички окръг Брчко – територия и град, по които в Дейтона не беше постигнато споразумение. Ето защо той се управлява от чужда администрация и си има независими образователни институции – на практика това е тринадесето министерство.

Босна и Херцеговина е чудо на бюрокрацията. В една страна, в която безработицата е над петдесет процента, съществуват около сто и петдесет отделни министерства. Правителството, във всичките му етнически дефинирани форми, е далеч най-големият работодател в страната и единственият, за който не е много вероятно да претърпи съществени съкращения в близко време; самият процес на вземане на решение да се съкрати правителството, би изисквал някакво подобие на функционираща власт, поне за известно време. Страната е разделена и като територия, и като държава, сред националистически настроени бюрократи, които се пазарят за отделните й парчета в отчаяни опити да отнемат всичко, което е възможно, преди цялото да се е разпаднало окончателно. Зад онова, което прилича на лудост, всъщност се крие метод.

Последователната и най-важна логика в управлявания хаос на босненско-херцеговската политика е логиката на разделението и сегрегацията. Единствената легитимност на етническите представители и техните позиции вътре в бюрократичната система зависи изцяло от претенцията им, че те защищават така наречените национални интереси на собственото население срещу различни непочтени попълзновения. Националистическите партии нямат почти никакви други платформи освен представителство на собствената част от населението. Те не предлагат икономически програми, нито пък решения за ширещата се безработица, не показват никакъв интерес към ограничаване на корупцията (криминалните и политически елити тук са по същество неразличими едни от други). Тя нямат и никаква друга политическа философия освен вулгарния материалистически национализъм. Щом само бъдат избрани – повторно, катастрофално, трагично – представителите на отделните нации защищават „нашето“ (каквото и да е то, които и да сме ние) срещу държавата, от която се очаква да бъде обща родина, основа на съвместния живот. Като избрани бюрократи те подкопават държавата, за която се очаква да работят. Ако този централизиран хаос (с три различни етнически центрове) би могъл изобщо да функционира като някакъв вид държавна политика, то всякакви импулси за интеграция трябва да бъдат задушени. Всички форми на идентичност, различни от етническата, трябва да бъдат изтрити, така че да се позволи появата на перфектно етнизирания поданик, който никога няма да пожелае да стане гражданин, изискващ от правителството си някакви базисни права. Процесът не етническата подготовка започва рано и не приключва никога. Оттук и прогонването на Дядо Мраз, религиозното обучение в детските градини и групата национални предмети, налагани на децата.

В Сараево, където е запазена идеята за някакви форми на съвместен живот, се полагат усилия за интеграция. В началното училище Алия Наметак например, учебниците по босненски език и литература включват текстове и от сръбски и хърватски автори, но училището се посещава почти само от босненски деца. Сред осемдесет и двамата първокласници, които бяха на тържеството имаше само шепа не-босненски деца, идещи най-вече от смесени бракове или от ромското население в Сараево. Буквално монолитната етническа структура е друго следствие от войната. Не само че Сараево беше напуснато от голям брой хървати и сърби (а също и босненци), но имаше и голям приток на бежанци от източна Босна, която беше брутално прочистена от убийците на Радован Караджич. И макар че всички хора, с които говорих в училището, заявяваха поддръжката си за идеята за съвместен живот (според мен искрено), то просто тук има прекалено малко различни хора, с които да се живее заедно.

Учителката ми разказа шепнешком за безсънната нощ, която прекарала в тревоги за детето, чиито родители били единствените, решили да не го дават на религиозно обучение. Въртяла се цяла нощ, чудейки се как да каже на детето, че трябва да напусне класната стая, докато се провежда този час. Когато дошъл моментът, детето си събрало нещата и се приготвило да си излиза, но най-добрият му приятел решил да излезе с него, за да не бъде малкият сам. Историята подсказваше, че съвместен живот тук е възможен единствено като изключение. „Ние задълбочаваме пропастта“, каза тя с въздишка.

А пропастта вече е институционализирана, под формулата „две училища под един покрив“. В някои части от Босна децата от различните етноси посещават едно и също училище, но там ги разделят изключително внимателно: те влизат в различни класни стаи, часовете им са различни, често са различни и програмите, и учебниците им, а самите учители никога не се смесват едни с други. В някои училища часовете започват по различно време, да не би децата да имат някакъв контакт преди или след учебно време.

Посетих едно такова училище в Столак, градче в източна Херцеговина. Преди войната то е било смесено, но с началото на военните действия през 1992, мнозина сърби са избягали. Когато босненците и хърватите (които бяха съюзници в началото на войната) на свой ред се обърнаха едни срещу други през 1993, Столак е бил етнически прочистен от хърватските войски. Те интернирали голям брой босненски мъже в ужасни, набързо изградени лагери. След войната някои босненски бегълци се върнали обратно, но градът си останал разделен. По онова време училището – единствено в града и, разбира се, използвано общо преди войната – било посещавано само от хърватски деца. Местното управление, контролирано от хърватите, отказало да допусне босненски деца. Едва след натиск от страна на международната общност и установяването на системата „две училища под един покрив“, на босненчетата било разрешено да ходят на училище.

Днес училището е стриктно разделено. Босненската част е значително по-малка; за седемнадесет класа деца има само девет учебни стаи, а за да се стигне до някои от тях трябва да се влезе през задния вход. Хърватската част има повече стаи, но отказва да ги дели, обясни ми Седжад Пезо, директорът на босненското училище. (Нито един човек от хърватското училище не се съгласи да разговаря с мен.) Господин Пезо е слаб, подвижен човек, който преди това е бил преподавател по физическо възпитание. Баща му, каза той, е построил училището, а след това е работил в него в продължение на 45 години. Преди войната, припомня си той, в училището е имало 800 ученици, и всичко е било споделяно. Но сега то функционира по принципа „две училища под един покрив“ вече в продължение на петнадесет години. Той обвинява хърватската градска управа за сегрегацията: „Те не искат да живеем заедно“. Насаме, твърди той, учителите, босненци или хървати, са съгласни на смесване; родителите също, а що се отнася до децата, то те са последните, които ще направят проблем. Те и без това се смесват и играят едни с други преди училище. След това поклаща глава: „А какво ще стане след двадесет години?“

Малко след това директорът ме придружи да класна стая недалеч от малкия му кабинет. Все още беше междучасие; децата дъвчеха закуските си докато аз разговарях с Аида Обрадович, учителката. Млада жена, едва за втора година учителка, тя има само един клас – поела децата миналата година, като първокласници. В началото било много трудно да наложи ред, разказва тя, тъй като децата „знаят правата си“. Малко след това те се върнаха от междучасие и насядаха на възглавниците по пода. Това беше последния за деня учебен час и те изглеждаха малко уморени, а може би и смутени от моето присъствие – вероятно не им се случваше да виждат чак толкова много чужди хора. Моето не-босненско име – Саша – вероятно също им се струваше странно и объркващо, така че някои от тях ме наблюдаваха втренчено, докато накрая учителката ги смъмри. Седнаха в кръг и заговориха за нещата, които обичат: Алдин обича математика, Самра обича да ходи на училище, Хюсеин обича да рисува. Макар че всички деца бяха босненци, никъде в стаята нямаше символи или картини, отнасящи се до религиозния или етническия им произход. Имаше обаче плакат, направен от самите деца, със заглавие Правила понашания (Правила за поведение), на който се четеше: „Ние изслушваме другите, когато те говорят“; „Ние си помагаме взаимно“; „Ние говорим любезно“; „Ние пазим чисто училището и класната стая“.

Децата бяха любезни, внимателни и мили. Учителката се отнасяше към тях с топлота, ако и малко отпуснато, без енергия – може би поради моето присъствие (трудно е човек да смали стокилограмовото си присъствие в класна стая, пълна със седемгодишни деца). Много скоро аз осъзнах, че онова, което те учеха тук – шавайки по възглавниците си, с глави обърнати към учителката като слънчогледи – беше как да бъдат заедно, как да живеят съвместен живот. За нещастие, общността на този живот най-вероятно щеше да си остане ограничена до рамките на техния етнос.

След края на часа децата останаха в класната стая, защото беше време за родителска среща. Докато родителите им пристигаха едни след други и влизаха в стаята, събувайки се, децата насядаха върху една постелка близо до прозореца. Срещата започна спокойно: учителката информира родителите за цените на учебниците, абонаментите за детски списания и задължителната застраховка. Родителите мълчаливо се съгласиха и приеха онова, което трябваше да приемат, но след това едър млад мъж на име Нермин Бизе обяви, че родителите биха искали да дискутират въпроса с автобусите. Той каза, че им е омръзнало от несправедливост и дискриминация. Неговият хърватски съсед Драго плащал по пет босненски марки годишно за транспорта на всяко от децата си, докато самият той плащал по двадесет на месец за всяко от двете си деца. Децата идвали на училище не само с различни автобуси, но и на различна цена. Цялата история напомняше силно за дълбокия американски Юг от петдесетте години – всичката онази гадост, наречена „разделени, но равни“ – но дори и тогава в Америка автобусите са били едни и същи.

Нермин беше говорителят на родителите, които инак мълчаха нервно – очевидно желаеха да дадат израз на гнева си, но вместо това пукаха ставите на пръстите си или се мърдаха навъсено по местата си. Те подписали петиция, обяви Нермин, в която заявяват, че децата им ще бойкотират училището. Искали да разговарят с директора Пезо. Аида, без да каже нито дума за или против, мълчаливо отиде да го повика. Родителите чакаха също така мълчаливо, без да говорят или дори да поглеждат към децата си. Малките, силно отегчени, шепнеха помежду си – те просто присъстваха в света на възрастните.

Аида скоро се върна заедно с директора, който изслуша Нермин и заявлението за бойкота, който трябваше да започне в понеделник (всичко това се случваше в петък).

„Училището не е в състояние да повлияе върху решенията на кметството“, каза той. Последва бурен спор, който постепенно се превърна в просто надвикване. Родителите искаха да се направи нещо. Директорът им отговаряше, че училището не може да направи нищо и че от това само ще пострадат децата. След това същите аргументи се повтаряха отново, но малко по-високо.

Децата започнаха да побледняват. Някои изглеждаха видимо уплашени; няколко от момченцата се бяха извърнали с лица към стената, сякаш просто не можеха да гледат случващото се.

Всички знаеха, че тук не може да се направи нищо в скоро време. Въздухът беше изпълнен със страданието, унижението и гнева, които са неизбежни следствия от живота в Босна и Херцеговина. Унижението само променя формите си, гневът променя тона, страданието е ежедневно занимание – а побледнелите деца поглъщат всичко. „Това е реалността“, каза директорът Пезо. „Това е реалността, в която живеем.“

Но какво всъщност ние всички очакваме от образованието? За да си отговорим, първо трябва да разберем по какъв начин започва да съществува това „ние“. Струва ми се очевидно, че с преминаването през образователната система децата се превръщат в граждани. Образованието им помага да дефинират личните си и колективни идентичности. В идеалния случай то им предлага инструменти, с чиято помощ те могат да определят отношението си към общественото устройство и да осъзнаят себе си като част от някакъв общностен контекст. В либералните демокрации, обещанието (и изискването), вътрешно присъщо на гарантираното право на образование е, че всеки гражданин, който завърши системата, ще осъзнава своето отношение и задължение към общността. Той или тя ще има възможност да развие разумно, независимо и търсещо съзнание, ще осъзнава правата и задълженията си в демократичната система, и ще бъде готов/а да участва. Един друг начин да се изкаже всичко това е, че образователната система обучава гражданина на отношение към властта – познавателно, правно и политическо. Тя не само разпространява знание, но и определя какво е знание, откъде идва то и кои негови източници са приети от властта и по този начин направени легитимни.

По-късно седях в един от часовете по веронаука за осми клас в Алия Наметак – религията беше ислям. Учителката, Сия Хасани, беше забрадена, но гримирана; гласът й беше мек и грижовен. Децата слушаха неспокойно – предполагам, защото името ме издаваше като не-мюсюлманин. Но аз седях отзад и те скоро ме забравиха.

В този час ставаше дума за клюката – в Корана се използва думата гибет. „Клюката, това е когато говорите за някой от братята си мюсюлмани по начин, който той не би харесал“, обясни учителката. В Корана клюката се сравнява с това да ядеш плътта на мъртвия си брат.

Децата скоро започнаха да дискутират – за тийнейджърите понятието „клюка“ беше повече от добре познато. Момичетата не носеха забрадки, всички бяха облечени в униформите на тийнейджърството – джинси, фланелки, маратонки – и говореха без задръжки. Урокът по ислям ми напомни за часовете по научен комунизъм от собственото ми тийнейджърство: същото усещане за морално и идеологическо ръководство, всички отговори предварително готови, дискусията се води в рамките на предварително установени рамки. Думите и понятията може и да са се променили, но не и моделът. Но в моите часове по научен комунизъм – в които аз редовно задрямвах – никога не би започнал дебат по въпроса за клюката. Комунистическият проект никога не беше имал нещо общо с живота на тийнейджърите. Областта, в която марксистката доктрина изглежда имаше своето приложение – ако изобщо го е имала някъде – витаеше някъде далеч над собствените ни глави. В часа по ислям обаче, каквото и да научаваха децата по въпроса за греховността на клюката – без съмнение определяно от Корана – щеше да има директна връзка с междучасието след това, когато сигурно щеше да се клюкарства.

С други думи, религиозното обучение намира начини, по които да придобие значение. Ако и да съм атеист, аз мога да кажа само, че не виждам някаква алтернатива на този вид морално обучение в Босна и Херцеговина. В едно общество, разсипано от войната, в една пропаднала държава, чието нефункциониране се гарантира от собствената й конституция, всички морални, образователни и индустриални инфраструктури са се разпаднали или едва се държат над водата. Не виждам какви философски, етически или морални дискурси могат да заменят в този момент простите, дори опростенчески, религиозни заповеди – вакуумът е прекалено голям. Единственият начин да се замени религията, както и моралните и политически рамки, които тя предлага, би бил по някакъв начин да се възстанови Босна и Херцеговина като гражданска, демократична страна, в която носителят на суверенитета е един, а не три „конституиращи“ нации. Но възможността за такава трансформация липсва напълно в момента.

Националистите, които представляват конституиращите нации, изискват и очакват национални поданици, а не граждани. Те искат децата да излизат от разсипаната образователна система, научени да мислят за себе си единствено в рамките на собствената си етническа група. Тяхната индивидуалност е заместена – политически, законово, познавателно – от нацията. Тук има само малко място за „аз“, единствено важното е „ние“. И онова, което „ние“ очаква от образованието, е безспорното, неподлежащо на съмнение, очевидно, разделение между „ние“ и „те“. Реалният смисъл на босненско-херцеговинското образование, неговото истинско значение, е не толкова подчинение, колкото познавателна солидност. Областта на познанието е ограничена от понятията на националността и се основава на предпоставката, че има само един начин човек да бъде личност и гражданин. Образованието е процес на нормализиране. Ако искаш да бъдеш себе си, трябва да бъдеш един от нас. Ако искаш да бъдеш един от нас, има само малко начини да бъдеш самия себе си.

Фатка е преподавала в продължение на тридесет и девет години. Кариерата й била прекъсната единствено по време на войната, през ранните деветдесет години. Преди войната тя живеела в Мрконич Град, в северозападна Босна, откъдето била прогонена от сърбите. Прекарала войната като бежанка в Хърватска, в крайбрежен хотел, пригоден за босненските бежанци. Дори и там тя създала нещо като училище за децата на бежанците, отначало направо на брега, после, с помощта на различни организации, в малко помещение, което получила за децата. Учителката в нея беше надвила войната и загубата на родното място.

В един от дните, в които посещавах нейните уроци, тя започна да разказва на децата една история.

„Всяка история си има заглавие“, започна тя. „Тази се казва Трите пеперуди.

Имало едно време три пеперуди, които били неразделни приятелки. Живеели в красиво поле и вършели всичко заедно – играели, летели, говорели с цветята. Но в един летен ден небето внезапно потъмняло и започнали да падат тежки дъждовни капки. И тъй като крилцата на пеперудите започнали да се мокрят, те затърсили подслон.

Бялата пеперуда отишла при едно бяло цвете и му казала: „Моля те, дай подслон на мен и на приятелките ми.“

А бялото цвете отговорило: „Ще приема теб, но не и другите две.“

Пеперудите полетели по-нататък да търсят подслон за трите заедно.

Жълтата пеперуда помолила едно жълто цвете: „Моля те, помогни на мен и на приятелките ми.“

„Ще помогна на теб“, казало жълтото цвете, „но не и на другите две.“

Те продължили да летят под дъжда, защото жълтата пеперуда не искала да изостави приятелките си.

Синята пеперуда помолила едно синьо цвете: „Моля те, приеми приятелките ми и мен.“

„Ще приема теб, защото си синя“, казало цветето. „Но не и другите две.“

Но синята пеперуда също не искала да се дели от приятелките си и така те полетели отново.

Но тогава дъждът престанал, слънцето заблестяло иззад облаците, изсушило крилата на пеперудите и те отново били щастливи, и полетели отново над полето.

„Кой помогна на пеперудите, деца?“, попита учителката Фатка. „Кой им помогна?“

Източник

Александър Хемон
Александър Хемон е американски писател от босненски произход. Той е носител на множество награди и автор на Love and Obstacles: Stories (2009), The Lazarus Project: A Novel (2008).
Други статии от този автор
Посетители: 67

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Владо писа Още
    Тук, в тази... преди 14 часа
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... преди 2 дни
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 6 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 1 седмица
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 1 седмица
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 1 седмица
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 1 седмица
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 1 седмица
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 3 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 3 седмици