Неотдавна Далай Лама посети Унгария. Някой от публиката го попита дали чакрата на лекуващото сърце на земята наистина се намира в Унгария и по-точно в малката планина близо до селцето Добогокьо, защото ако е така, и всички го разберат, то всичките ни проблеми ще бъдат решени начаса. Лама се замисли за момент, а после каза, че това бил много интересен въпрос. Неотдавна в Мексико един човек от тамошната публика му задал същия въпрос, само че ставало дума за мексиканска планина. За целите на тази статия аз също ще се преструвам, че Унгария е центърът на света и ще се занимавам изключително само с нея, но заедно с това ще се опитам да подчертая и мотиви, които могат да послужат за по-общи изводи.
Моята ситуация е проста и заедно с това нелесна, защото унгарската история и днешната политика, която произтича от нея, са пълни с конфликти. Понякога ми се струва дори, че има единствено конфликти: наводнения, бунища, лавини от конфликти. Изглежда, че ние живеем в перманентно състояние на криза, само с няколко единични примери за по-спокойно изграждане, помирение, спокойствие. Унгарците често биват описвани като мирни, меки, гостоприемни хора, но по някаква причина те незабавно се присъединяват към всяка европейска война, с отличен инстинкт за подбиране на бъдещите победени. Нашите революции винаги са били потушавани, а в течение на последните сто години ние бяхме жертви на, или изгубихме, двете Световни войни, бяхме окупирани първо от германците, а после от съветите, като за капак на всичко изгубихме и финала на световното първенство по футбол през 1954 (моля отбележете: в резултат на ужасяващи съдийски грешки).
Преди двадесет години нашата страна стана независима. Най-после можехме да вземем съдбата си в собствени ръце. Откри се възможност за мирно изграждане. Но за някакво ведро развитие днес не може да става и дума. Тъй като не успяхме да преработим собственото си минало, напреженията и фрустрациите все още са с нас. Диалогът между различните социални групи не може дори да започне; той или пропада, или тръгва в погрешна посока. Ако нацията е група от хора, свързвани от споделена памет и взаимни планове за бъдещето, то изглежда ние имаме само малко споделени памети, които могат да се превърнат в основа за общи планове и надежди. За нас спомените и традициите не са изходни пунктове за самоопределение и самопознание, а възел от теми, които пораждат само нови спорове, разногласия и кавги. През изминалите няколко години тези политически различия се снизиха изключително дълбоко, чак до нивото на родова вражда. Показателно изглежда все пак (за да използвам друг мотив от футбола), че по време на уличните битки отпреди няколко години, в които участваха най-вече футболни екстремисти, фенове на различни клубове, те забравиха за кратко време обичайните си разногласия.
И така, изглежда че през последните двадесет години ние не сме успели да разберем и преработим нито миналото си, нито пък опита от настоящето. В една нова, променена форма, старите конфликти продължават да живеят. Няма никакво общо социално споразумение и противоречивото минало все още тежи върху нас, например „наследството“ на националсоциализма или комунистическия интернационализъм.
Когато започнах писателската си кариера по време на комунистическата диктатура, аз бях изправен пред следната дилема: или трябваше да се преклоня пред властта (макар че през 80-те години вече само малцина избираха този път), или да се присъединя към контра-културата. Друга привлекателна алтернатива нямаше. По принцип, дори и тогава, всички възможности за изказ бяха поставени в идеологически контекст. Ако бих писал за ушенцето на приятелката си или за връзките на обувките си, то всъщност би ставало дума не за ушенцето или връзките, а за желанието ми да дразня властите чрез критика на темите и стила на социалистическия реализъм, или за демонстрация на смелата ми лична позиция. Ако все пак бих експериментирал с описания на лични неща, тогава пък се намръщваше другата страна, подразнена от това, че докато нацията пъшка в оковите на комунизма, аз се занимавам с ушенцето на приятелката си. Ушенцето просто беше премазано между воденичните камъни на идеологиите.
Промяната на режима през 1989 даде на писателите възможност да не участват в политиката. Оттук нататък ние можехме свободно да пишем за ушенца и връзки. Но въпреки това днешната ситуация ми напомня силно за онази от 1980-те. В една атмосфера, перверзно и принудително натоварена с политика, е изключително трудно да се говори интелигентно за проблемите на общността, на демоса, да се говори за надежди и реален диалог. Дори и днес всички публични изразявания с неизбежност придобиват формата на идеологически спор и обикновено завършват с враждебност. С леко преувеличение може да се каже, че дори и сега читателите все още търсят намеци за това дали писателят говори за дясното или лявото ушенце, дясната или лява връзка, за да разберат към коя страна всъщност принадлежи той. Не качеството на идеята е от значение, а това кой я е предложил и какво послание може да се разчете в нея. Получаването на Нобелова награда от Имре Кертес за книгата Без съдба не само не доведе до някакво публично съгласие или пречистване; една малка група писатели дори посрещнаха новината с безразличие и критика, единствено заради открито либералните възгледи на Кертес.
Но нека вместо това вземем пример от историята: нека говорим по въпроса за националността. Погледната откъм тази перспектива, централна Европа е нещо като юрган, съшит от различни кръпки. Тук хората, националностите и етническите групи живеят едни върху други. Преди много години Хабсбургската империя и Унгарското кралство са били един вид primus inter pares сред различните националности, с определени привилегии, произтичащи от тази ситуация. Това не е лесно за признаване, но тези привилегии са включвали мерки и закони, насочени към асимилацията на различни други националности. Признаването на тези неща, или дори само споменаването им сред определени кръгове в днешна Унгария се счита за предателство. Но нека продължа историята си: тези асимилаторски аспирации са довели до засилване на националните движения и различни конфликти. В края на Първата световна война Унгария изгуби две трети от територията си и мнозина унгарци се оказаха под чуждо управление. В началото на Втората световна война тези територии отново бяха присъединени, само за да бъдат отнети отново, заедно с няколко милиона унгарци, в края на войната. Можете да си представите колко много разрушения и човешко страдание са причинили тези събития, колко много взаимни обвинения, болки и фрустрации от всички страни по разделителната линия на националните наративи.
За разлика от други националности, в Унгария асимилацията на евреите изглежда протичаше спокойно. Но събитията от двадесети век травматизираха съвместното съществуване и днес например ние сме изправени пред следния абсурден въпрос, изискващ ясен отговор: за кого трябва да се жали повече – за стотиците хиляди унгарци, убити в битката при Сталинград, или стотиците хиляди унгарски евреи, жертви на Холокоста? В момента няма почти никакви изгледи за помирение и опрощение, за изказване на почит към жертвите и съвместен траур, който да ни излекува. И макар аз често да мисля както за чичо си, убит във войната, така и за дядото и бабата на мой приятел, загинали в Холокоста, за мен няма лесен начин да споделя това със сънародниците си.
През целия двадесети век не само унгарците, но и всички социални групи в Унгария преживяха тежки загуби и унижения – и поне досега ние не сме в състояние да преработим, дискутираме и разрешим конфликтите и обидите си. През последните двадесет години политиците монополизираха това болезнено и неуравновесено минало по такъв ефективен и насилствен начин, че например за антисоциалистическата революция от 1956 има няколко паралелни и дори напълно противоположни интерпретации, формулирани според указанията на различни идеологически и партийни интереси.
В тази истерична атмосфера не е лесно за един интелектуалец да остане спокоен, безпристрастен и независим. Неотдавна на един от унгарските литературни сайтове възникна показателен диспут. Участниците в него бяха най-вече добре известни писатели и критици. Сайтът – ако и да е възможно да греша – привлича преди всичко леви или либерално настроени читатели и писатели. Фразата, която разпали спора, беше следната: „Ако само космополитите биха се освободили от фобиите си, а националистите биха се отърсили от фрустрациите си, то би могло да възникне някакво модерно национално съзнание.“ (Ищван Кемени)
Това изречение разпали жарки и несдържани коментари във форума на сайта. Според някои първата му част се оказа открито антисемитска. Други се опитаха да предприемат обективен анализ, с желание да посочат какъв би бил правилния тон и регистър за водене на подобна дискусия. Самото изречение може и да е прекалено опростяващо и повърхностно, но усилието да се започне някакъв диалог или посредничество не може да бъде пренебрегвано. Изглежда, че то предлагаше и на двете страни да упражнят някакъв вид сдържаност, че те трябва да „обуздават конете“ и да търсят душите си. Няма очевидно доказателство – както твърдяха някои от коментаторите – че думата космополити в този контекст се отнася до евреите. Понятието, ако трябва да търсим нещо, с което да го приравним, вероятно е подобно на либерал. Либералите също могат да имат свои фобии, независимо от това дали са евреи или не. И все пак реален диалог не можа да се получи, тъй като и двете страни защищаваха единствено собствените си становища, твърдо и обидено.
Горното изречение беше нападано преди всичко отляво (по дясната буза), но е напълно възможно на някой друг сайт това да се беше получило по обратния начин: нападения отдясно, върху лявата буза, от онези, които биха желали да интерпретират втората му част като атака срещу националните чувства.
Този пример показва добре колко важни могат да бъдат езика, думите и понятията при подобни спорове. Противоположните страни не могат да се съгласят дори и върху значението на думите, така че някакъв по-съществен разговор изобщо не може да започне. В хода на историческите обрати и политически трансформации от последните сто години, значенията на много от най-основните понятия са станали противоречиви и размити, което прави трудно изказването на някакви собствени идеи без да се причини объркване. И все пак, едно от положителните неща в случая беше, че коментаторите почувстваха този лингвистичен аспект. В края на краищата те са литератори, артисти на думите. Започването на диалог не е лесно в език, в който синонимите на думата „патриот“ (hazafi, patrióta) имат противоположни значения, защото единият от тях е монополизиран от левицата, а другият – от десницата. В едно усложнено и отровено езиково пространство като това, единственият очевиден начин да изразите собствените си идеи е онзи, свързан с изключително внимание и предпазливост.
В края на спора се появи идеята, че съществуващата остаряла и неподходяща система от понятия трябва да бъде заменена с някаква напълно нова, която да даде надежда за нов диалог. Аз намирам тази идея трудна за осъществяване. Този език съдържа нашата и своята собствена история. Тези думи, независимо колко компрометирани, ни свързват с паметите и традициите, с културата и митовете ни. Това е езикът, който може да ни приближи до самите себе си. Не мисля, че един повече или по малко изкуствен език може да открие нова ера. В същото време е възможно следващото поколение, онова на младите хора, наистина да се пресити от котерийни спорове и непродуктивна враждебност, и да определи самото себе си според някакви нови парадигми. Както писа един от младите коментатори по време на споменатия спор: ако не чрез използването на нови понятия, то може би чрез нови интерпретации на съществуващите, чрез поставянето им в нови рамки, ние бихме могли да се придвижим напред. Ще са ни необходими „нови начини на разговор, ще трябва да се намерят нови идеи, постоянни корекции и себеанализи, предпазливо и отговорно използване на думите, тяхно ново формиране.“ (Дьорд Вари) Бих могъл дори да си представя, че демократичната култура на Интернет, която говори един нов език, може да помогне да се преодолеят тези привидно неразрешими различия.
В днешна Унгария всеки интелектуалец, който се чувства отговорен за общността и се опитва да посредничи, е изправен пред сериозни трудности. Всеки който се опитва да пише по обществени и социални въпроси по независим и безпристрастен начин, може лесно да бъде напъхан в стриктна двустранност и безсмислена политическа логика. Да се говори на висок глас изисква определен кураж, защото всяка дума може да докосне някакъв нерв. Човек трябва да разбира, че опитвайки се да остане по средата, той лесно може да бъде етикетиран като предател или разглеждан като агент на която и да е от двете страни. Заставайки между окопите на ничия земя, той може да бъде прострелян и от двете страни, оказвайки се не независим и автентичен, а изменник или морална жертва.
Трябва да подчертая, че не считам задължително за отделните писатели директно да поемат бремето на нацията или човечеството на раменете си. Мисля, че ако някой е написал добър текст, това обогатява културата на нацията, независимо от темата си; то усилва нейната сила и неприкосновеност, и служи за насърчаването на себепознанието и помирението. Човешките отношения, описани в подобаваща сложност и дълбочина, поставят под съмнение опростенческите схеми на политическата перспектива. Или, с други думи, вътрешното описание на даден мироглед или манталитет може да бъде разбрано и преживяно от всички читатели, независимо от политическите им пристрастия. Действието на моя нов роман, Лице и притворство, се развива в унгарските казарми от 1970-те години. Не мисля, че ще сгреша, ако кажа, че тази книга е насочена не единствено срещу комунистическата диктатура, а срещу всички диктатури, минали и бъдещи. Положих изрични усилия, за да направя невъзможна интерпретацията му чрез използване на елементарни политически модели на обяснение.
В днешна Унгария публикуваните творби обикновено говорят за социалните напрежения индиректно. Впечатлението за война в политиката, объркване в настоящето и провал на остро политическите творби кара писателите да се въздържат от експерименти с подобни теми. От всички жанрове театърът е онзи, който може най-добре да поеме тези начини на изразяване. Сцената е добро място за драматични илюстрации на противоположните сили.
И въпреки това унгарските писатели продължават да играят активни и конкретни роли в публичната сфера. След промяната на режима от 1989 Арпад Гьонц беше президент на републиката в продължение на дълго време, а днес няколко писатели участват в Парламента.
Вярвам, че всички интелектуалци, които се стремят към помирение и поемат ролята на посредници, трябва изключително внимателно да поддържат автентичността си. Ако не желаят да увеличават количеството на безсмислените диспути, те трябва да са добре запознати с мисленето, културата, паметта и ценностните предпочитания на противоположните общности и социални групи. Освен това те трябва да осъзнават, че в тази ожесточена ситуация не могат да се очакват бързи резултати. Така че ключовите думи са: автентичност, емпатия, напредък и сближаване, постепенност, търпение и езикова компетентност.
Целта очевидно е взаимното, общо постигане на културата на демокрацията. Ние трябва да развием способността за опрощение и диалог, създаване на общи планове за бъдещето. Това със сигурност няма да се случи за ден или два. Освен ако се окаже, че най-неочаквано чакрата на лекуващото сърце на земята действително лежи някъде под планината до селцето Добогокьо. За нещастие, поне в момента шансовете за нещо такова изглеждат доста минимални.
Статията се основава на речта, държана от автора по време на Ерусалимския панаир на книгата от 2011 г.
