1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Икономическата криза в Гърция е най-важното нещо, което се е случвало в Европа от Балканските войни насам. И това е така не защото Гърция е икономически важна за европейския ред: представлявайки само 3% от БВП на Еврозоната, гръцката икономика може да изчезне без следа, без някой да съжалява за това. Опасностите, свързани с неизбежния гръцки фалит са изцяло свързани с начина, по който той се случва.

Говоря за гръцкия фалит като за нещо неизбежно, защото той е такъв: пазарите оценяват гръцкия държавен дълг така, сякаш страната вече е фалирала. Само по себе си това вече е нещо огромно, тъй като еврото беше създадено върху предпоставката, че никоя страна в него няма да фалира – и като резултат от това няма прецедент и, което е още по-важно, няма механизъм, който да посочва какво да се прави в такъв случай. Предстоящият фалит би могъл да се случи по минимум няколко различни начина. Погледнат от която и да е страна, най-добрият от тях би бил т. нар. „доброволно преобръщане“. При този сценарий институциите, на които гръцкото правителство дължи пари, ще трябва да преглътнат тежко и, когато заемът им трябва да бъде изплатен, да разрешат заемите им да бъдат превърнати в друг дългосрочен заем. В тази „доброволна“ сделка има доста силен аспект на пистолет-опрян-до-слепоочието, тъй като съответните институции се намират под изключително силен правителствен натиск да се съгласят, а освен това са изправени пред факта, че ако кажат не, ще предизвикат истински фалит, което означава, че заемите им ще изгубят стойността си и ситуацията им ще се влоши още повече. Сделката, която се предлага, е следната: или ни заемете повече пари, или изгубете по-голямата част от парите, които вече сте ни заели.

Това в момента е най-добрият сценарий и настоящ план А. Той отразява неуспяха на първоначалния план А, според който правителството на Георгиос Папандреу трябваше да получи 110 милиарда евро през май миналата година, в замяна на което трябваше да обещае намаляване на държавните разходи и увеличаване на постъпленията от данъци – и двете неща до безпрецедентна степен. Този заем беше необходим, защото малко след финансовата криза от 2008 беше разкрито, че гръцката икономика се е основавала на фалшиви данни и евтини кредити. Евтините кредити бяха пресъхнали, а гръцкото правителство беше изправено пред най-простия и най-лош изглед за всяко правителство: то не беше в състояние да плати дълговете си.

В един от иначе ужасните Star Trek филми има хубав момент, в който Спок цитира някаква стара поговорка: „Само Никсън можеше да отиде в Китай“. По същия начин вероятно е вярно, че единствено Георгиос Папандреу би могъл да се изправи пред фундаменталната икономическа структура на модерната гръцка държава, тъй като баща му Андреас е направил най-много за създаването й. Гърция се присъедини към ЕИО през 1981, същата година, в която той стана премиер-министър, в резултат на което гръцкото правителство създаде една клиентска държава, в която директните субсидии и трансферите от ЕИО бяха допълнени от лесни заеми от западноевропейските банки. Парите започнаха да се изливат върху Гърция и бяха използвани преди всичко, за да се финансира огромен бум на работни места в държавния сектор, повечето от тях свързани с политически връзки. Различни форми на корупция се превърнаха във важна част от системата, при която парични подаръци във fakelaki, или „малки пликове“ бяха неразделна част от живота и където (особено важно!) богатите разглеждаха плащането на данъци като нещо, което вършат единствено бедните и глупавите. Този последен факт означаваше, че в един решаващ смисъл Гърция беше страна без функционираща версия на някакъв социален договор. За външните наблюдатели всичко това беше до голяма степен нещо познато, но по-младият Папандреу беше първият гръцки политик, който призна това публично и се зае със задачата да се бори срещу него открито. Признанието на Папандреу беше шокиращо: всички знаеха, че това е истина, но от кога насам важните политици са започнали да говорят изключително непопулярни неща, за които всички знаят, че са истина? ЕС зае на Гърция парите, с които да помогне на Папандреу да прокара програмата си на съкращения и започна да се моли това да спечели достатъчно време, за да може дефицитът да намалее – като под дефицит се разбираше пропастта между онова, което Гърция харчеше и онова, което получаваше от данъци.

Това беше старият план А, и той не проработи. Папандреу направи дълбоки съкращения в разходите за обществения сектор, но две неща отидоха накриво. Първо, гръцката икономика продължи да пропада. Икономистите имат различни теории относно практическите последствия от „режима на икономии“, което означава голямо орязване на обществените разходи. Но ако се игнорират икономистите и се погледне към историята, то изглежда, че е невъзможно да се намери прост път към растеж чрез икономии. (Има и изключения, но това е общото правило). Задържане нивото на разходите за обществения сектор, докато останалите части от икономиката растат, е един исторически по-валиден модел – но дори и това е огромна битка, бидейки долу-горе онова, което направи госпожа Тачър във Великобритания. Така че първият проблем се състоеше в това, че гръцките съкращения доведоха до влошаване на гръцкото икономическо положение: икономиката продължаваше да се свива, а безработицата достигна рекордното ниво от 16,2 процента. Вторият проблем беше, че онези по-богати гърци, които никога не бяха демонстрирали особено желание да плащат данъци, не го показаха и в този случай и, което е още по-лошо, държавата не показа някаква нова способност да ги застави да го правят. Без способността да се събират повече данъци, старият план А се оказа невалиден.

Така че в момента имаме нов план А: гърците получават нови 120 милиарда, заемодателите позволяват дългът им да бъде преструктуриран, правителството на Папандреу обявява нови съкращения и приватизации, богатите гърци започват да плащат данъците, гръцката икономика се възстановява, и в момента, когато е ред да се изплащат следващите големи порции дълг – от средата на 2012 – Гърция вече може да плаща и кризата е преодоляна.

Но дали това звучи правдоподобно? Не би трябвало. Този сценарий се намира някъде в спектъра между невероятното и невъзможното, защото, макар и никой да не поставя под съмнение намеренията на Папандреу – той е единственият познат за мен политик, който с такава последователност казва на избирателите си неща, които те не искат да чуват – гърците подават ясни сигнали, че не желаят да се подчинят на тази програма. Протестите срещу мерките започнаха с яростни агитации от страна на крайната левица, от която се страхуват всички гърци (и които може би дори са помогнали на Папандреу), но днес вече протестите включват така наречените „Indignati“ – гърци от средната класа, които са се наситили до шия на съкращения, и които днес възприемат позицията от пиесата на Дарио Фо: „Няма да платим, няма да платим!“

Индигнатите не са глупаци и те добре разбират две очевидни неща. Първо, „спасителните мерки“, както те често биват наричани, не са нищо такова. Спасителни мерки бяха капиталовите инжекции, които бяха налети във фалиралите банки през 2008. Гръцките „спасителни мерки“ са си заеми – просто и очевидно. Парите ще трябва да се плащат обратно, при това при не особено щедри лихвени проценти: 5,2 процента за Гърция, 5,8 процента за Ирландия. Тези късогледи и алчни лихвени проценти, мотивирани от необходимостта да се предостави политическо покритие за други правителства, влошават в значителна степен и без това тежкия проблем. Гърците знаят, че им се дават пари назаем, за да могат да работят изключително тежко за по-ниски заплати, така че да изплатят заемите на по-висока цена. А тази договореност е налице поради второто нещо, което индигнатите знаят много добре, а именно, че най-голямата част от гръцкия дълг се държи от френски и германски банки. Това е и причината, поради която западноевропейските правителства така силно настояват за „спасителни мерки“: те помагат на техните банки да си остават платежоспособни. Но пък индигнатите не намират този аргумент особено убедителен, за да се съгласят на едно десетилетие на отвратителна мизерия. Те искат гръцкото правителство да фалира, и банките да приемат загубите за заеми, които на първо място изобщо не би трябвало да са давали.

Именно това е перспективата, която плаши до смърт всички останали в ЕС, както и целия световен икономически ред. Едно „доброволно“ преструктуриране може и да е учтива форма на фалит, която да позволи на Европейската централна банка (ЕЦБ), МВФ и правителствата от ЕС да прокарат реалния си план, какъвто и да е той. Но всяка рязка форма на гръцки фалит, причинена или от неспособност на заемодателите да дават нови заеми, или от неизплащане от гръцка страна на някое задължение, ще доведе до онова, което се нарича „безредно оттегляне“. С други думи – нещо, което може да се окаже от дребен локален гърч чак до мощен общоконтинентален разпад, водещ до разпадането първо на Еврозоната, а след това и на самия Евросъюз. Колапсът на Леман Брадърс през септември 2008 беше едно подобно „кредитно събитие“. По самата си природа такива неща са хаотични и непредсказуеми, още повече, че основите на икономическия ред, определени през 2008, все още са непокътнати. Кой притежава онези гръцки дългове? Както вече казахме, най-вече френски и германски банки. Да, но банките осигуряват заемите си чрез използването на сложни финансови инструменти. Осигуряват с кого? Не се знае: някои от тях са осигурени от великобритански банки, като гаранти за риска, но пък този риск трябва да бъде осигурен от своя страна, така че идентичността на онзи, който в края на краищата ще разопакова пакета, си остава мистерия. Именно тази мистериозност направи от колапса на Леман нещо, което моментално се превърна в системна криза.

Но не последствията от някакво „гръцко събитие“ в стил Леман Брадърс са нещото, което тревожи централните банкери и правителствата. Тук става дума за „риска от зараза“, както те го наричат. Еврото не е направено така, че да може да фалира, така че ако падне Гърция, то и други европейски страни, които са били принудени да молят за не-спасителни „спасителни мерки“ – Ирландия и Португалия – може да се окажат поставени под въпрос, що се отнася до способността им да плащат. Ако една или друга от тях премине през някакво „преструктуриране“ или „пре-разписване“ на дълга й – все учтиви думи за „фалит“ – то следващата по ред страна може да се окаже Испания, и тук вече всичко се променя. „Тройката“ от ЕЦБ/ЕС/МВФ може да издаде чек и да изкупи гръцката икономика, или ирландската, или португалската. Но Испания е дванадесетата по големина икономика в света и Европейската централна банка не може просто да издаде чек и да я изкупи. Един испански фалит ще разруши надеждността на еврото, а много сигурно и самата валута, поне в нейната сегашна форма.

Ето защо се стигна до настоящата ситуация, при която правителствата нямат желание да заемат на Гърция повече пари, защото не вярват, че ще ги получат обратно, но въпреки това са твърдо решени да го правят, защото им е необходимо време. Еврото беше пуснато в ход при фундаментален недостиг на демокрация – нещо, което по онова време не тревожеше европейските елити, защото те бяха започнали да вярват в някакъв вид неизбежна съдба. Идеята изглежда беше, че новата валута сама по себе си ще доведе до постепенно смесване на икономиките, институциите, банковите закони, паричните политики и националните култури. Валутата разполагаше с банка, но не и с правителство, нито пък със закони, освен някакви уж задължителни за всички финансови правила, които незабавно и много видимо бяха нарушени от участниците, без някакви последствия или санкции. Системата не разполагаше с възможност за принуда, нито пък с някакъв принцип за реалност, освен стойността на еврото на международните валутни пазари, както и рейтинговата стойност на правителствените дългове в евро.

[…]

Има една страна, в която липсата на връзка между политическите, личните и икономическите пози е особено остра и представлява сериозна заплаха за световния икономически ред. Тази страна е Германия. Икономистите говорят за „макро-икономически дисбаланси“, за това, че немските интереси и, да речем, гръцките или ирландски и испански интереси не били в унисон едни с други. Немската икономика е прекалено голяма и прекалено мощна, за да бъде здравословна и за съседите си, освен ако европейската монетарна политика бъде подобрена по такъв начин, че да помага на по-малките, по-слаби страни да поддържат темпото. Лихвените проценти, които, в първото десетилетие от съществуването на еврото бяха в интерес на немските производители, предизвикаха растежа на отровни кредитни мехури в Гърция, Ирландия и Испания. Премахването на последствията от тези отровни кредитни мехури може да отнеме още едно десетилетие – десет години тежка работа за гражданите на тези страни, които ще прекарат по-голямата част от това време прегърбени, за да успяват да изплащат обратно заемите на немските банки, които помогнаха да се създадат тези мехури. Немските спестявания отиват в немски банки, за да бъдат дадени назаем на други страни, така че те да могат да купуват немски стоки от немски компании, които тогава влагат спестяванията си в немски банки, които ги дават под наем на… И така нататък.

Тази система не е особено елегантна, но тя може би е осъществима, поне докато немските данъкоплатци са съгласни да плащат за разоренията и спасяванията, които те с неизбежност причиняват. Тяхната икономика е толкова голяма, че те могат да поемат тези сметки, ако поискат. Но в хода на продължаващите трудности на еврото и с все по-голямата яснота относно характерните черти на това споразумение, все повече зачестяват признаците, че немските избиратели имат все по-малко желание да го поддържат. Немската преса продължава да пита защо немците трябва да работят до 69 години – за да плащат пенсиите на работниците от гръцкия държавен сектор, които се пенсионират на 55? Това, разбира се, е един много преднамерен начин да се зададе въпроса, но въпреки това той си остава добър въпрос, при това такъв, на който Ангела Меркел очевидно симпатизира. Тя вече многократно е казвала, че е необходимо частните притежатели на гръцкия държавен дълг да поемат загубите си, така че бремето да не пада все така върху гърба на все по-неохотните данъкоплатци. (Пазарите ненавиждат тези нейни изказвания и всеки път след тях изпадат в незабавна паника относно фалитите в Еврозоната.)

В края на краищата обаче, новото немско поведение притежава потенциала да разруши Еврозоната. Ако европейската монетарна политика би била провеждана в съгласие с немските национални интереси, то биха се натрупали гигантски структурни дисбаланси. В такъв случай германците или ще трябва да плащат, за да коригират тези дисбаланси, или да се съгласят, че еврото не трябва да бъде направлявано предимно от гледна точка на немските национални интереси. Ако пък не пожелаят да направят нито едно от тези две неща, еврото няма да оцелее. Трудно е да се каже какво точно мисли Меркел за всичко това – дали тя наистина е толкова против, или просто се преструва, за да успокои малко домашната си публика. Факт е обаче, че немците ще трябва да продължават да плащат, ако еврото трябва да оцелее в настоящата си форма. Германия трябва да постави по-широките европейски интереси на същото ниво, на което поставя и собствените си, в противен случай еврото е мъртво. Всичко това, ако искате да го наречем така, е нещо като пълно преобръщане на курса. През целия 20 век най-голямата опасност за европейската стабилност беше Германия и нейното усещане за специална съдба. През 21 век, най-голямата опасност за европейската стабилност се оказва нежеланието на Германия да приеме специалната си съдба. Ако немските данъкоплатци успеят да приемат, колкото и неохотно, че е техен дълг да носят бремето, еврото ще успее да се спаси. Но всичко това няма да бъде особено красиво.

Източник

Pin It
Джон Ланчестър
Джон Ланчестър е английски писател и журналист, чийто дебютен роман Дългът към удоволствието (1996) е награден с различни литературни награди. Последната му книга е Упс! Защо всички дължат пари и никой не може да плати (2010).

Посетители

65

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 1 минута
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 11 минути
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 18 минути
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 6 часа
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 9 часа
  • Пендо писа Още
    Да се публикуват... преди 14 часа
  • Вла Дунев писа Още
    Хаха, готин отговор,... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Хей, Влади, радвам се... преди 1 ден
  • Вла Дунев писа Още
    Златко, свалям ти... преди 1 ден
  • Златко писа Още
  • Гост писа Още
    Кой е илюстраторът? преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сладур! преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Образцовите... преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 6 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 6 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 1 седмица
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 1 седмица
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 1 седмица