Изгледи – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2011 08 triiumf turcija

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
На фона на кървавите катаклизми в арабския свят, националните избори в Турция през юни изглеждаха като триумф на демокрацията. Кандидатите за парламента бяха секуларни и религиозни, про- или анти-военни, подкрепящи идеята за правата на кюрдите или техни противници. Петдесет милиона души можеха да гласуват – и 87 процента от тях го направиха. Нямаше сериозни инциденти. Гласовете бяха преброени бързо и честно.

Резултатът беше решаваща победа на премиер-министъра Реджеп Таип Ердоган. Неговата Партия за справедливост и напредък (AKP), не успя да спечели абсолютното мнозинство в парламента, което би му позволило да прокара дългоочакваната нова конституция на страната почти по указ. Въпреки това тя спечели повече гласове от всички останали партии, взети заедно, печелейки трети по ред избори и правейки от Ердоган най-силния турски лидер в продължение на повече от половин век. В момента той има повече власт от всеки друг от времето на Кемал Ататюрк насам.

Тази победа е свидетелство за постиженията на Ердоган. Преки AKP да спечели първите си национални избори през 2002, Турция беше прекарала години под управлението на слаби коалиционни правителства, отнасящи се сервилно към военните. Тя страдаше от периодични икономически кризи и беше почти невидима на световната сцена. Всичко това се промени напълно. Силните правителства на Ердоган пречупиха политическата власт на армията, превърнаха Турция в икономическа сила и направиха от нея един от основните играчи в Близкия изток, Кавказ, Балканите, Северна Африка и дори по-надалеч.

И въпреки това много турци се чувстват неспокойни. Някои се безпокоят, че икономиката, която през миналата година нарасна с цели 8,5 процента, може да прегрее. Други се страхуват, че подновената власт на Ердоган ще го доведе до антидемократични крайности. Бойкотът на парламента от страна на десетки кюрдски депутати постави под съмнение желанието му да реши многогодишния кюрдски конфликт. Напоследък се появи и нов източник на несигурност, идещ от бунтовете в арабските страни. В продължение на няколко години турците следваха външна политика, подчинена на мотото „никакви проблеми със съседите“. През последните месеци те обаче бяха принудени да осъзнаят, че в края на краищата не могат да бъдат приятели с всички страни в региона.

За последните десет години Турция се промени повече, отколкото го е правила през предишните осемдесет. В течение на десетилетия армията беше в състояние да налага стриктен секуларизъм в традицията на Ататюрк, но сега един нов етос, по-открит към религиозното влияние, промени условията на политиката и обществения живот. Ердоган се моли всеки ден, а жена му носи забрадка. В някои турски градове кметовете на AKP се опитват да ограничат продажбите на алкохол или да направят разделени мъжки и женски плажове. Това алармира множество секуларно настроени граждани. Ердоган би могъл да подпомогне уталожването на страховете им, но вместо това той става все по-рязък. Турция излиза от сянката на военното управление, което е промяна с исторически измерения. Но дали тя се движи към време на свобода в европейски стил или просто замества една форма на авторитарно управление с друга е все още неясно.

Поради факта, че Ердоган идва от една ислямска политическа традиция и защото настоява за по-широко възприемане на ислямската забрадка, може сравнително бързо да се стигне до заключението, че основният конфликт в турското общество е този между секуларизма и нарастващото религиозно влияние. Но това заключение е заблуждаващо. Никой от десетките хора, с които разговарях по време на последното си посещение в страната, не смята, че Турция се намира в опасност от подхлъзване към ислямско управление. Турското общество разполага с вътрешни защити, които повечето арабски общества не притежават: множество поколения, израсли в секуларизъм и демокрация, все по-увеличаваща се средна класа, растяща експортна икономика, все още много активна преса и силно гражданско общество, основаващо се на университети, професионални съюзи, бизнес-асоциации и различни групи по граждански и човешки права, както и екологически проблеми. Съвременният конфликт в Турция засяга не религията, а стиловете на управление.

По време на първия мандат на Ердоган, Турция положи големи усилия за засилване на местната демокрация. Отменено беше смъртното наказание, облекчени бяха ограниченията върху свободата на словото, до голяма степен беше елиминирано насилието в турските затвори. Но това не продължи дълго време и при втория си мандат Ердоган се насочи към други проекти. Днес някои турци се страхуват, че сегашният му, трети мандат ще им донесе един нов Ердоган, окуражен от изборните си победи и все по-авторитарно настроен.

Не е случайно това, че тези промени съвпадат с подема и западането на турската кампания за присъединяване към Европейския съюз. Избликът на парламентарни реформи между 2003 и 2005 дойде по време, в което Европа изглеждаше изкусително готова да прегърне Турция. Но ходът на реформите се забави когато ентусиазма на Европа намаля. В момента, най-вече поради съпротивата на Франция и Германия, има само малко вероятност турското членство да се осъществи през идещото десетилетие. Членството на Хърватска за 2013 току-що беше одобрено, но Европа не е склонна да приеме 75 милиона турци, които ще имат правото живеят, работят и гласуват в страните на ЕС. „Проблемът изглежда идва от комбинацията от (мюсюлманска) религия и (голям) размер“, заключава авторката Мирела Богдани в изследването си Турция и дилемата на присъединяването към ЕС.

Малко преди Ердоган да спечели първите си национални избори в 2002, съдебните власти го обвиниха в заговор срещу светския ред и поискаха от Конституционния съд да забрани партията му и да го прогони от политиката. Той оцеля с един-единствен глас в повече. Това очевидно е накарало военните да започнат да водят разговори за насилственото му снемане от власт. Документи, изобличаващи тези офицери в различни престъпления – не само заговор за снемане на правителството, но и организирането на ужасни убийства като онова на турско-арменския журналист Хрант Динк през 2007 – достигнаха до пресата. Първото им разглеждане в съда доведе до лавина от съдебни обвинения и арести на стотици заподозрени, включително и поне тридесет активни генерали. Заговорът за дестабилизиране на страната и съдебните случаи, свързани с него, са известни под популярното име „Ергенекон“, идещо от названието на митичната турска родина, което заговорниците са избрали за име на плана си.

Множество турци приветстваха откриването на този случай както с изумление, така и с ликуване. Разследванията на военните и техните корумпирани съюзници в съдебната власт и бюрокрацията бяха широко възприети като важна стъпка по посока към засилване на демокрацията. Но с развитието на случая той постепенно започна да придобива по-други отсенки. Автентичността на някои от обвинителните документи беше подложена на съмнение. Прокурорите хвърлиха мрежата си така нашироко, че хората започнаха да се чудят дали целта на случая е да се накажат конспираторите или да се сплашат критиците на правителството. И тъй като правителството постепенно започна да подменя прокурорите със собствени хора, засилиха се съмненията, че политиката отново се намесва в съдебната власт.

Случаите с двама журналисти, арестувани през март, Ахмет Сик и Недим Сенер, показват сложността на все по-разширяващия се случай Ергенекон. Свидетелствата срещу тях, както и онези срещу повечето от останалите обвиняеми, са секретни. Съдията отхвърли искането за освобождаване от ареста докато трае подготовката на процеса, което означава, че те ще бъдат в затвора в продължение на много месеци. И двамата журналисти са посветили кариерите си на разследване на скритите сили – военни, икономически и религиозни – които работят, за да подкопават демокрацията в Турция, така че предположението, че те могат да бъдат част от антидемократичен заговор, изглежда съмнително за множество турци. Предположението е, че журналистите или са обезпокоили силни хора, или са използвани като примери, с които да бъдат сплашени останалите.

„Твърдението, че тези двама мъже са били част от Ергенекон, е все едно да се каже, че Обама е част от Ку Клукс Клан“, казва Хакан Алтинай, бивш директор на фондацията „Отворено общество“, поддържана от Джордж Сорос. „Това е важен момент за ляво-либералното мнение, което досега беше част от основната поддръжка на това правителство. Това е повратна точка.“

Ако целта на този случай е сплашване, то изглежда действа. „Питам се дали телефонът ми се подслушва?“, каза ми един млад журналист в края на разговора ни в Истанбул. „Дали трябва да се самоцензурирам?“

Всяка дискусия за откритост и толерантност в Турция бързо стига до кюрдския въпрос. В Турция има повече от десет милиона кюрди, и те са съсредоточени предимно в бедния югоизток. Държавата винаги е настоявала, че те трябва да бъдат асимилирани в турското общество. Съпротивата им стигна до бунтове, които продължиха повече от десет години и костваха десетки хиляди животи. През последните години има сравнително малко битки и за известно време изглеждаше сякаш Ердоган ще предприеме решаващи стъпки за прекратяване на конфликта. През 2005 той обяви в Диарбекир, главния кюрдски град, че е готов да поправи „грешките и греховете от миналото“.

Оттогава насам се промениха много неща. Говоренето на кюрдски език, преди силно ограничавано, днес е позволено, има и кюрдски телевизионен канал. В университета в древния град Мардин беше открит център за кюрдски изследвания. По време на последните избори на кюрдските кандидати беше позволено да водят кампаниите си на родния си език. Нищо подобно не би било възможно преди десет години. И все пак за много кюрди Ердоган не е направил достатъчно.

Според турския закон партиите, получили по-малко от 10 процента от гласовете, не могат да участват в парламента. С наближаването на тазгодишните избори, водачите на кюрдската Партия за мир и демокрация, разбирайки, че нямат шансове да минат тази граница, решиха, че кандидатите им трябва да се състезават като независими, а не от името на партията. Тридесет и шест от тях бяха избрани. Много от тях имат предполагаеми връзки със забранената от закона кюрдска бунтовна група, PKK.

Опитът да заемат местата си в парламента не потръгна добре. Избухна спор за това дали един от депутатите, обвинен по драконовските антитерористични закони от 1980-те, може да участва в парламента. По време на парламентарната клетва на 28 юни, всички кюрдски представители обявиха бойкот в знак на протест. Денят, от който се очакваше да покаже силата на турската демокрация, се превърна в горчиво припомняне за вътрешните конфликти на страната.

Атаките срещу правителството по чувствителни теми като правата на кюрдите, критиката на действията му по случая Ергенекон и личното осмиване на Ердоган не са единствените начини, по които журналистите могат да се поставят в опасност през тези дни. Има и още една тема, която някои се страхуват да изследват прекалено дълбоко: властта на Фетула Гюлен – седящ в сянка, но невероятно влиятелен турски религиозен лидер. Откъм едно усамотено имение в Пенсилвания, където той беше принуден да избяга, за да се спаси от преследване заради антисекуларни изказвания през 1990-те, Гюлен ръководи разпространено по целия свят движение, което е една от най-забележителните сили в съвременния ислям.

Според изследователя Картър Воън Финли, движението има милиони последователи, притежава собствени вестници и телевизионни станции в Турция и извън нея, и ръководи повече от хиляда училища в над сто страни – включително и Съединените щати, където само в Тексас има тридесет и три такива. То изпраща доктори в Африка и по други места, когато се случат катастрофи. След атаките от 11 септември, Гюлен закупи цяла рекламна страница в The Washington Post, в която обяви, че „Ислямът се отвращава от такива актове на терор.“ Той има добри отношения с не-ислямски религиозни водачи – през 2003 например се срещна с папа Йоан Павел II – и отхвърля фундаментализма.

В родната му Турция, движението на Гюлен се е превърнало в уникална влиятелна сила. Както Ердоган, така и президентът Абдула Гюл са негови почитатели. Една секретна телеграма, написана през 2006 от американски дипломат в Анкара, и разкрита чрез Уикилийкс, гласи така:

Според достоверни източници гюленистите използват своята мрежа от училища (включително и десетките училища в САЩ), за да подбират ученици, за които се смята, че могат да бъдат оформени като мисионери, и ние постоянно получаваме сигнали за това как училищата индоктринират учениците си.

Репортажи от пресата показват, че завършилите тези училища са се издигнали до важни постове в правителството и бюрокрацията. Секуларистите гледат на тях като на пехотинците в една тиха, но постоянна кампания, чиято цел е да се проникне в държавното управление и в края на краищата то да бъде направено по-религиозно.

Никой не може да бъде сигурен дали всичко това е истина, тъй като движението се съпротивява на всякакво раззследване. Например, някой очевидно ръководи световната образователна мрежа на Гюлен, но никой не знае коя точно е тази личност. Изследователите често са се опитвали да получат достъп до общежитията, в които живеят учениците на Гюлен, но това винаги им е било отказвано. Самият Гюлен рядко дава интервюта, а дългосрочните му цели са неясни. Движението може и да е, както твърдят симпатизантите му, благодатна сила, която стабилизира турския живот. Но някои турци не му се доверяват, и подозренията им се засилиха когато се оказа, че единият от журналистите, арестувани през март, Ахмет Сик, се е канел да публикува книга за нарастващото влияние на гюленизма, под заглавие Армията на имама. Полицията конфискува откритите копия. Текстът, в който сред много други неща се твърди, че симпатизантите на Гюлен доминират турската полиция, бързо се появи в Интернет, предизвиквайки лавина от даунлоуди.

Популярността, която позволи на Ердоган постигането на тази забележителна избирателна победа идва от личната му харизма, от проницателната смесица от религиозна благочестивост и старомоден турски национализъм, както и от огромните организационни постижения на неговата партия и неспособността на опозиционните партии да предложат достоверна алтернатива. Но най-важният му аргумент е икономическият бум, постигнат по време на мандатите му. Най-добрият начин да се види какво този бум означава за обикновените хора е да се посетят градовете от вътрешността на страната. Само преди едно поколение, никой не би могъл да си представи, че такива прашни анадолски градчета като Кония, Денизли, Малатия, Ескишехир, Кайзери и Газиантеп някой ден биха могли да станат богати, но се случи именно това.

Докато бях в Турция пътувах с един от новите влакове – които са по-бързи от американските – от Анкара до Ескишехир, 240 километра на запад. Допреди едно десетилетие Ескишехир беше почти само едно голямо село. Заблатена рекичка, минаваща по средата на града, изпускаше отвратителна смрад, а след по-проливни дъждове прогнилите къщички по двата й бряга или се наводняваха, или пропадаха. Днес Ескишехир е място на два преуспяващи университета и десетки фабрики, произвеждащи самолетни мотори, локомотиви, селскостопанска техника, цимент, химикали, рафинирана захар и дори лули от морска пяна. Рекичката има здрави бетонни стени, от двете й страни има зелени паркове, а по главните улици се движат трамваи. Хиляди туристи идват всеки уикенд от Анкара и Истанбул, заради пътешествията по речните канали, с корабчета в стил Амстердам или гондоли като във Венеция. Има няколко театъра, а местната опера представя Верди и Доницети пред една все по-изтънчена публика. Студентите пълнят баровете и обикалят нощните улици.

Кметът, Илмаз Буюкерсен, бивш университетски ректор, ми каза, че докато някои други турски градове не са толкова благосклонни към развлечения като среднощно пиене, той не се съмнява, че Ескишехир представлява турското бъдеще. Подобно на много други турци, които не участват в управляващата партия или движението Гюлен, той обаче се тревожи от нещата, които се случват в Анкара.

„Нещата, които чета по вестниците, ме потискат“, казва той. „Единственото, за което се пише, са обвинения, спорове, борби.

Упражнява се натиск върху пресата, върху професионалните съюзи, неправителствените организации, университетите. Съдебната система отговаря пред управляващата партия. Всичко това предизвиква страхове у хората. Но въпреки това аз съм оптимист. Новото поколение знае всичко, отворено е за света и напълно подкрепя демокрацията. Журналистите и останалите хора се противопоставят на натиска, на който са подложени. Няма връщане обратно.“

Регионалните различия все още са много големи в Турция. Кюрдските градове като Хакари, където е имало само малки обществени или частни инвестиции, си остават бедни. Училищата бълват ученици, приучени на наизустяване и несвикнали на критическо мислене. Нивото на безработицата тук достига тревожните 11 процента. Много от вестниците служат по-скоро на политически каузи и частни интереси, отколкото на търсенето и предлагане на новини.

Една от най-трудните теми в предизборната кампанията на Ердоган беше обещанието му да прокара нова конституция, която да замени досегашната, силно недемократична, наложена от генералите преди три десетилетия. Това предизвиква дебати по въпроси, вариращи от свободата на словото до забрадките и кюрдския национализъм. Ердоган не прави тайна от очакванията си по повод новата конституция. Партийните правила не му позволяват да се кандидатира за четвърти мандат като премиер-министър, така че мечтата му е да замени парламентарната демокрация с президентска система като онази във Франция, след което да се кандидатира за президентството, може би през 2014, когато се очакват следващите президентски избори.

При сегашната тромава избирателна система, партията на Ердоган спечели 326 места от общо 550 в парламента. Това беше далеч от 367-те, които биха му позволили да наложи каквато конституция си поиска, а недостатъчни също и за 330-те, които биха му дали възможност да свика референдум върху собственото си предложение за конституция. Така че триумфът му при избирателните урни беше смесен и властта му не е абсолютна. Турция разполага с великолепен потенциал за 21 век, но ще може да го реализира само ако успее да обедини сегашното си фрагментирано общество.

Източник

Стивън Кинцър
Стивън Кинцър, бивш кореспондент на Ню Йорк Таймс в Истанбул, понастоящем преподава международни отношения в Бостънския университет.
Посетители: 137

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм фейсбук:

    Angela Georgieva...
    преди 46 минути
  • Златко писа Още
    Прозорливостта на този... преди 48 минути
  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 23 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 2 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 4 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици