1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

Лагерът е премахнат само минути след прогонването им. След пристигането си в Петросани, Румъния, по-късно същия ден, един мъж описва сцената по следния начин: Все едно, че никога не ни е имало там. Усърдието и равнодушието на полицаите, които са разчистили мястото, сигурно са били болезнени. Но думите му говорят и за една по-дълбока травма. Едновременното прогонване и разрушаване, пред очите на хората, които то е направило бездомни, изглежда им е отричало правото, или може би дори способността, да изпитват каквито и да е чувства.

Много думи бяха изприказвани в отговор на неотдавнашното експулсиране на роми от Франция, но само малко от тях са толкова запомнящи се, както ония на този мъж. На всеки няколко години, някъде в Европа, става изгодно този въпрос да бъде счетен за „не-игнорируем“. Появява се прашен облак от думи и статистики, който след няколко месеца покрива историята с един вид пелена, зад която тя изчезва от погледа за още една-две години.

Но как да се намерят думи, които да опишат това, без просто да се увеличава прашния облак?

На мястото, където страничният път се влива в една от магистралите, водещи на изток от Лил, до мантинелата е спряна празна ръчна количка. До нея стои жена с бебе на ръка, държаща картонена чашка. Наближава часът-пик и колите трябва да изчакват, преди да се смесят с трафика. Прозорците им са отворени: ранен следобед е, горещо за септември.

Пешеходците никога не са били част от плана за това място. При всеки прозорец нейното мърморене бива отрязано от кратко поклащане на главата на шофьора. Дори отблизо не мога да разбера на какъв език говори тя. Думите са също толкова ненужни за нея, колкото са и за хората, към които тя се обръща. Тук става въпрос не за думи от който и да било език – и двете страни знаят това отлично.

Но когато я питам къде живее, тя с готовност посочва една близка горичка. Пътеката към нея преминава през груба трева, надолу по пътния насип. Караваните са насъбрани под дърветата и аз незабавно привличам вниманието на малките деца, които говорят на добър френски. След това идва предпазливото внимание на родителите им, които говорят по-зле. И накрая, още по-далечни, поздравите на бабите и дядовците, които говорят само румънски. Думите изведнъж се оказват всичко: една млада жена внезапно се обижда, когато не успявам да разбера нещо, което тя казва на френски – да не би да намеквам, че никога не е посещавала училище? „Кой ви даде разрешение да идвате тук?“, пита един млад мъж, на румънски. „Къде ви е разрешителното?“ Едно от децата: „Можеш ли да ми донесеш топка когато дойдеш следващия път?“ Една възрастна жена е чула, че всички роми ще трябва да напуснат Франция след две седмици – мога ли да й кажа дали това е вярно? „Той е журналист“, добавя сатирично един друг: „Той знае всичко.“

Но именно сатирикът е онзи, който остава да разговаря с мен. В отговор на въпроса ми с какво се занимава, той ми показва списък с адреси и дати, описващи обиколките му. Той участва в схема за събиране на метални отпадъци, организирана от градския съвет на Лил. Показва ми и шофьорската си книжка: тя му дава право да работи като шофьор на камион навсякъде в Европейския съюз. Питам го защо не го прави и очите му се разширяват: „С адрес като този?“ – той посочва към дърветата, които ни заобикалят – „Кой ще назначи мен, а не другия кандидат?“

По въпроса за експулсирането той ме изненадва. „Саркози не е глупак. Вярно е, че има хора, които крадат. Разбира се. Той е прав. Особено в началото е много трудно. Нямаш нищо и не можеш да направиш нищо без кола. Знаеш как да работиш – всеки румънец може да върши работата на трима французи – но никой няма да ти даде работа. Така че някои хора крадат. Има работа, така че те не би трябвало да го правят, но…“ Той свива рамене.

„Тук съм от четири години насам. През цялото време съм прекарал само една нощ в ареста. Прибрах едни медни тръби, мислех, че са отпадъци. Полицията идва – моля в колата, господине. Здраво пипат. Но аз им обясних и те ме пуснаха. Не искам от тях специално отношение. Нещата са такива: налице е въпроса за правото, налице е и въпроса за расата. Хората, които са нарушили закона, трябва да се върнат обратно в Румъния. Съгласен съм със Саркози. Но когато разчистват лагерите, те изпращат всички. Аз нямам полицейско досие. Работя. И като мен има мнозина. Ако си бил тук, да речем, пет години, и полицията няма нищо срещу теб, трябва да получиш жилище. Защо не?“

Напускайки гората, излизам на паркинга на Лилския институт за технологии. Някои от децата ме следват за известно време, карат ме да им обещая отново, че ще им донеса оная топка, след това се връщат обратно. Изминавам няколко метра и се оказвам сред студенти, павирани тротоари, факултетски сгради, тревни площи. Намирам се сред хора, които са свободни да мечтаят за бъдещето си и да работят за него.

Две неща узнавам едва по-късно. Първо: дванадесет души, всички от същия този лагер, са се опитали да разбият складовете на една местна благотворителна организация, която някога отказала да помогне на ромите. Всички те са били арестувани. Човекът, с когото разговарях, не е бил сред тях. Второ: едно четиримесечно бебе е умряло в лагера преди седмица. Друго малко дете, живеещо заедно с родителите си в палатка (вече е почти есен), е било прието в болница с дихателни проблеми. Когато опитът за обир бил представен по местната телевизия, не са били споменати нито смъртта, нито болестта, нито пък нежеланието на благотворителната организация да помогне. Единственото заключение, което може да се направи от новините е, че ромите са така свикнали с краденето, че ще откраднат дори и онова, което биха получили, ако само попитат.

Сред всичко това – от жената, просеща на магистралата, до телевизионните новини – къде вие самите поставяте ударението? Кое е истински важното в тази история?

Добре, бях прекалено словоохотлив, когато говорех за „словесния облак прах“. Всички думи по тази тема, включително и моите собствени, са част от него. Ако прогонванията са били държавно-организирани, то защо тогава да не попитаме, както го направиха неколцина пишещи, кой режисира шоуто? „Доброволни“ напускания на роми от Франция се случват с честота между 8-10.000 годишно от 2007 насам, когато беше създадено Министерството за имиграция, интеграция и културна идентичност. Цифрите за 2010 са само малко по-големи от ония за двете предишни години. Броят на румънски и български роми в страната си остава постоянен, около 15.000. Мнозина от прогонените се връщат отново.

Очевидно тогава е имало някаква причина Саркози да изнесе толкова рязко на преден план тази неефективна политика – през юли 2010, като централно звено на неговата politique sécuritaire. Той твърди, че лагерите са „незаконни“. От 1990 насам от всяка община във Франция по закон се изисква да предостави места за пътуващи. Между 20 и 40 процента от общините се придържат към закона, в зависимост от това на кого може да се вярва. „Много хубаво е да се напомня на туристите за закона, но и вие сами трябва да го спазвате“, каза наскоро политикът, отговорен за прокарването на акта от 1990 г.

Заповедта на Саркози да се прочистят ромските лагери е един колкото скучен, толкова и неудивителен маньовър от страна на един президент, обсаден от финансови скандали (моля отбележете: „финансовите скандали“ в западноевропейски стил трябва да бъдат ясно разграничавани от неща като „корупция“, „злоупотреба със служебно положение“ и „организирана престъпност“, върху които източноевропейците имат монопол). Саркози изгуби на местните избори през март и пенсионните му реформи се оказват непопулярни в много голям мащаб.

Всичко това е вярно. Но също толкова очевидно е, че и държавно спонсорираните изблици на миксофобия[1], като тактика за отклоняване на вниманието, и особено онази, насочена към ромите, се превръща в постоянно подръчно средство на европейските лидери във времена на трудности. Може би избутването на ромите насам-натам постепенно ще измести приключенията във външната политика като главна опора на европейското себеуважение.

* * *

Лилският музей на модерното изкуство отваря врати след четири години – с ново крило, посветено на „аутсайдерското изкуство“. По време на откриването аз показвам картата си и влизам. Кметът на града и министърът на културата се очакват някъде по обяд. Министърът има още една изложба на Моне, която трябва да открие по-късно в Париж, така че може да се появи и по-рано, което кара хората да се оглеждат нетърпеливо. Журналисти и музейни сътрудници очакват знаменитостите. Забързани куратори внасят последни поправки в интериора. „Непривличащи вниманието“ типове в черни костюми очевидно са получили инструкции да държат под око и последното ъгълче от сградата. Имам чувството, че те непрекъснато ме откриват точно там.

„Аутсайдерското изкуство“ е или бива представяно като направено от хора без формално художествено образование – домакини и миньори, психиатрични пациенти и пощальони – хора, които рисуват или скулптират извън всякакви школи и групи. Никога не съм чувал за него – и съм силно впечатлен и развълнуван от идеята и творбите. То е събрано тук в огромни, безупречни, климатизирани зали от вид, до който хората, които са го създавали, вероятно рядко са получавали достъп. Дали тогава реакцията ми не е малко неблагодарна? Да сравнявам и противопоставям едно с друго това новооткрито възхищение от аутсайдерското изкуство от една страна – и нашето продължаващо двойнствено отношение към самите аутсайдери? Защо толкова много от тези талантливи хора са свършили пътя си в психиатрични заведения?

Излизам точно когато министерската и полицейска кавалкада спира пред главния вход. Във визьорите на десетки бръмчащи камери, излизайки от блестящата флотилия лимузини се появяват те: инсайдърите.

* * *

Лилският музей за модерно изкуство, онази горичка и Институтът за технологии – всички те са разположени в източната част на града, в новия квартал Вилньов Даск. При създаването му, през 1968, са били погълнати три села. След упадъка на текстилните фабрики и въгледобивните мини в северна Франция, този масивен държавен проект беше представян като част от икономическата трансформация на региона. В сърцето му стоеше и все още стои масивният център V2 (V като Villeneuve, или нов град). С петдесет и две хиляди квадратни метра площ, това е един от най-големите молове във Франция, с огромни паркинги и ресторанти във всеки възможен стил. Това е нещо като градски център, само дето консумацията е единствената дейност, която се предлага тук. Над ескалаторите се носи лека неангажираща музика. Едни и същи пет минути от някакъв документален филм за дивата природа на австралийската пустиня се върти цял ден по безбройните телевизионни екрани.

Ако това е центърът, то къде тогава е ръбът? Онова семейство с малкото дете, страдащо от дихателни проблеми, след напускането на болницата било настанено за една седмица в хотел. На десет минути път пеша от центъра V2 се намира парче пустееща земя, където група хора строят за тях убежище, в което те да се подслонят след като тази седмица свърши – близо до един друг, по-малък, ромски лагер. Панелите, покривните плоскости и изолацията са предоставени от един радикален свещеник. Строителите са студенти по архитектура, философия, информационни технологии. Те са съседи, учители, активисти по околната среда. Те са католици, читатели на Кант, атеисти. Вбесяване от най-различни видове ги е довело до една обща решителност.

Някои групи за защита на ромите твърдят, че такава благотворителност служи единствено на суетата на ония, които я практикуват, като същевременно утвърждава образа на ромите като безпомощни, зависещи от чуждо благоволение хора. Тя само пилее пари, без да се докосва до корените на всичко това: един всеобхватен и закоравял расизъм, както на изток, така и на запад. Бих добавил само, че сред ромите, с които разговарях, носталгията по времената на Чаушеску е един постоянно повтарящ се рефрен. Те лесно биха могли да обвиняват и румънския расизъм, но само малцина от тях го правят. Един възрастен мъж е типичен в това отношение: той е работил в някаква фабрика за облекло, „докато я продадоха Бог знае на кого“. Казвам му, че 1989 е донесла на Румъния демокрация. „По онова време за нас нямаше нужда да напускаме страната“, отговаря той горчиво, забравяйки може би, че по онова време възможностите за пътуване и без това са били доста ограничени. Но той продължава: „Имаше работа у дома. След това фабриките затвориха и ние останахме гладни: това е историята.“

Ако ромите изведнъж са се оказали непропорционално засегнати от „прехода“, то това сигурно до голяма степен се дължи и на расизъм. Но съкратената процедура, по която глобализираната икономика се отнася към места като Румъния (както и приемането от страна на ЕС на същата тази процедура) също не трябва да се изпускат изпред вид. Тук става дума колкото за бедност, толкова и за раса, толкова и за кланицата на историята.

Начинът, по който живеем, има като своя естествена последица избутването на такива хора по ръбовете на нашите градове и границите на нашето съзнание. Там то ги изоставя, прави ги да изчезнат, от време на време изпраща журналисти да ги оглеждат. И това не е ничия вина. Ние „принадлежим“, доколкото притежаваме средствата да се чувстваме добре в центъра V2. Да размисляме върху това какво е бедността означава да размисляме върху крехкостта на нашата собствена „принадлежност“. По правило ние бихме предпочели да не го правим. Оттук и изместването към периферията на всички ония, които насърчават появата на подобни размисли.

След като сме установили кои всъщност са нещата, които се намират извън обсега на филантропията, нека отново се завърнем към онази пустееща земя. Не става веднага очевидно защо тя никога не е била застроена, защото отговорът се намира долу-горе на четири метра под повърхността. Камъните, от които е изграден старият Лил, включително и великолепната му стара борса, плюс укрепленията Вобан, не са дошли от далеч. Мрежата от подземни галерии все още се простира на километри под повърхността на заобикалящите града земи и често е служила като убежище по време на войни. Оставени са били недокоснати дебели колони, а варовикът е бил извличан през сравнително тесни отвори. По-късно те били запечатани, така че земята над тях да си остане обработваема. Едва когато урбанизацията достигнала тези места преди около четиридесет години, земята, негодна за масивни строежи, била изоставена като безполезна.

Всичко това е важно, защото групата, строяща това жилище, се е оформила около едно студентско ядро далеч преди този „проблем“ изобщо да възникне. Студентите строяли къщички за децата по дърветата, правели пътеки, градинки и места за пикник. Предлагали разходки из това диво място и си правели там партита на открито. Когато ромите се появили за пръв път, те били също толкова ужасени, колкото и всички останали. За основателя на групата Ян Лафоли – студент по философия и озеленяване – мястото изобщо не било „пустееща земя“. Напротив, то било нещо като лаборатория, място за среща между хората и природата, идеално пригодено за провеждането на подобни експерименти.

Когато ромите се появили, точно на това място, интересът към студентите и техния проект внезапно изчезнал. Първата група роми били прогонени, но купищата боклук никога не били почистени. Когато се появила втората група, боклукът се увеличил още повече. Достатъчно било да направиш само няколко крачки наоколо, за да нагазиш в лайна. Плъхове се криели из копривата и къпините.

Именно това бил проблемът, пред който били изправени тези студенти. Ян отишъл при ромите и разговарял с последната група пришълци. Отначало те били подозрителни, но дотогава той още не бил виждал отблизо условията, при които те живеели. Оглеждайки нещата отблизо, той разбрал, че старите представи на собствената му група трябва да бъдат променени. Първо трябвало да се разчупи затворения кръг от безконечни прогонвания, всяко от които само разрушава личните връзки между хората и още повече уврежда мястото. Това означавало случаят да се представи на ниво градска община. И разбира се, благодарение на натиска, упражняван от групи като тази, засега Лил е прекратил всякакви по-нататъшни прогонвания. След това се появила необходимостта да се опознаят хората, които живеели там, индивидуално, и да се намери начин „да се живее заедно“. Ян никога не е давал на ромите пари – първо, защото няма, и второ, защото смята, че това само насърчава тяхното чувство за зависимост. Групата организирала друго парти и заедно с ромите почистили околността. Ян организирал с общината купищата боклук да бъдат събрани и отвозени. Оттогава насам тук се провеждат редовни студентско-ромски партита.

Онова, което пропускат хората, противопоставящи се на подобни усилия, е идеята за това, че все с нещо трябва да се започне. Не мисля, че някой от тази група „знае“ какво точно цели техният проект, но какъв друг човешки отговор би могло да има тук? Те търсят ангажимент с онова, за което всъщност става дума в случая: жители на ЕС, които няма къде другаде да отидат, деца с дихателни проблеми, наближаваща зима. Това ще изисква – то вече го прави – промяната на старите представи, поглеждане към неудобното. Това означава риск, но рискът винаги се основава на надежда.

Каква е алтернативата?

Алтернативата е да се отрече както надеждата, така и онова, което всъщност този случай представлява.

Източник



[1] Понятие, въведено в социологическата практика от Зигмунт Бауман. Означава нежелание за смесване с чужди и непознати елементи в обществото, търсене на сигурност в познати и близки на обекта среди. Бел. пр.

Pin It
Хорацио Морпурго е писател и журналист, работещ за различни английски издания.

Посетители

47

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 3 часа
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 4 часа
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 14 часа
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 14 часа
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 14 часа
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 21 часа
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 2 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 3 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 5 дни
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 5 дни
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 5 дни
  • Лина писа Още
    ... преди 5 дни
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А да напиша горното ме... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Мине се не мине време,... преди 2 седмици