Всяко поколение украинци е изправено отново пред необходимостта да се справи с историческите травми на страната. Испанският журналист Рикардо Дуда разказва за опасностите на миналото, които отклоняват вниманието на реформаторите от бъдещето на Украйна, особено там, където руската пропаганда се опитва да изкриви историческата памет.

Автор: Рикардо Дуда

Ердоган би искал да бъде новият „баща на Турция“. Но започването на война срещу собствените граждани едва ли е начинът, по който той е желал да продължи стъпките на Ататюрк. Неуспехът му да постигне мир с кюрдите е окончателно доказателство за факта, че основните източници на неговата привлекателност – турският капитализъм и сунитският ислям – се оказаха недостатъчни при изпълняването на задачата за изграждане на обединяваща, модерна турска идентичност, способна да предостави постоянен политически ред. В края на краищата не му остана нищо друго освен да се върне към традиционния турски авторитарен национализъм.

Автор: Халил Каравели

Вниманието на Русия е погълнато от две нови статуи. И двете представляват средновековни монарси, но посланията, които изпращат, са много различни. На 4 ноември близо до Кремъл беше издигнат паметник на руския княз от десети век Владимир Велики, като не съвсем изтънчен поклон пред настоящия управник на страната. А междувременно новата конна статуя на Иван Грозни, издигната в град Орел, югоизточно от Москва, е много по-малко приветствана проява, поне от гледната точка на руския управник.

Автор: Александър Баунов

След уволнението ми от фабриката службата за сигурност ме обвиняваше в проституция при всеки разпит. За „паразитен елемент“ като мен това беше подходяща измислица. Дори и само това обвинение щеше да е достатъчно за арестуването ми. Но за да се наслаждава още повече на измислиците си, разпитващият ги подправяше и с щипка расизъм.

Той самодоволно обясняваше, че клиентите ми били осем арабски студенти, които ми плащали с чорапогащи и козметика. А когато отговорих, че не познавам нито един арабски студент, той подхвърли: „Ако поискаме, ще познаваш и 20. Ще видиш ти, това ще бъде много интересен процес“.

Цяла Източна Европа беше наситена с ксенофобия в продължение на десетилетия. И ксенофобията от тогава е нещото, с което си имаме работа днес. Презрението към чуждите възникна тогава, при диктатурата. То беше организирано от режимите и прието от населението по собствено убеждение.

Автор: Херта Мюлер

Всичко това прилична на déjà vu. По комунистически времена властите също смятаха, че могат да определят какво може да се говори публично. Човек можеше да свърши зад решетките за три години, заради мнения, изказани в писмо, изпратено в чужбина. Най-тежкото нарушение беше да се публикува критика в пресата на Германската федерална република. Анти-германската омраза караше много граждани да мислят, че властите са прави в това. Статията на Ян Грос за бегълците, първоначално публикувана в американския сайт Project Syndicate, беше публикувана и в германския вестник Die Welt, както и на много други места. Сега при всяко споменаване на статията в полските вестници, по телевизията или в официални заявления, това винаги включва и злокобните думи Die Welt. И за нещастие всичко това работи. В определен смисъл е силно интересно да се наблюдава как нашето крайно дясно правителство възпроизвежда днес старите комунистически навици.

Автор: Ана Биконт

Настоящата популистка вълна е предизвикана от дълбоки структурни промени в европейските общества. Слабо вероятно е тези промени да бъдат преобърнати в обозримо бъдеще, така че няма основания да се очаква, че популизмът ще залезе скоро. Нещо повече, популистките партии нарастват, докато основните водещи партии стават все по-остарели: в много европейски страни вече е рядкост някоя партия да спечели повече от една трета от гласовете на национално ниво.

Автор: Кас Муде

Дали новата силова поза на Путин е симптом на „реимпериализация“, както настояват някои от наблюдателите, или по-скоро на „продължителна агония на пост-имперска адаптация“, както твърдят други, е засега неясно. Нереалистично е да се очаква Русия да бъде изключение от правилото, според което бившите империи, съвременни и антични, не си отиват от сцената без бой. Те или се срутват в резултат от тотално поражение (Германия, Япония), вътрешна имплозия (Китай), или в продължение на десетилетия се опитват да се държат със зъби и нокти за остатъците от имперското си минало (Великобритания, Франция). Преди около двадесет и пет години Русия все още беше най-голямата империя в историята на човечеството. Сегашното политическо поколение там е родено и израснало при имперски времена.

Автор: Бенджамин Натанс

Македония е изправена пред потенциална имплозия, босненската цялост е застрашена възможно най-силно от края на войната насам, в Косово има масови изселвания на жители, които са се отчаяли от местното корумпирано и разкъсвано от разногласия правителство… Както изглежда, трите най-уязвими страни от региона се намират на ръба на пропастта. Напълно възможно е да се получи ново залитане по посока на екстремизъм и между- или дори вътрешно-етнически напрежения, подкрепяни от руски или ислямистки опортюнизъм. И, както вече неведнъж се е случвало, американските и европейски дипломати може би ще се видят принудени да си задават неприятния въпрос: кой и защо изгуби [отново] Балканите?

Автор: Едуард Джоузеф

Силата на турската реакция може да бъда разбрана само ако човек успее да схване травмата от самия преврат. 15 юли беше злонамерен опит за преврат, осъществен от малка военна клика, състояща се от висши офицери и целяща да постави страната под военно управление. Той беше направен, доколкото ни е известно до момента, в името на живеещия в САЩ [умерено-ислямистки] проповедник Фетула Гюлен, който е ръководител на простираща се по целия свят мрежа от училища и чието движение има множество последователи сред турската бюрокрация. (Той отрича обвиненията, но Турция изисква екстрадирането му). Парламентът, президентският дворец и много други стратегически сгради бяха атакувани от самолети и танкове, а военните бази из целия Анадол бяха сцена на яростни въоръжени сблъсъци между превратаджии и лоялисти от военния и полицейски апарат. В Анкара и Истанбул граждани и полиция влязоха в открити схватки с военни единици; от един от пилоните на Босфорския мост снайперист извършваше целеви обстрел на цивилни граждани. Около 240 души – огромното мнозинство от тях цивилни – бяха убити от превратаджиите, над две хиляди са ранени.

Автор: Кристофър де Белаг

Може би мизерията в България е по-тежка от експлоатацията на британския остров. Може би тежкият, неправомерен труд е за предпочитане от българската заплата и животът на кредит. Представете си само колко неприятна е действителността в родината за един млад човек, за да предпочете руската рулетка на бригадирството. Да избере непознатото, пред познатата бедност. 

Автор: Ивайло Динев

Като писател аз често гостувам в училища и там почти винаги говоря за Европа. И не казвам, че Европа може да осигури на учениците стажантско място или хубавичка работа. Не посочвам колко удобно е да се пътува без паспорт или да не се налага да се обменят пари. Очевидните предимства на Европа учениците могат да открият и без мен, при това без да си обещават чак толкова много от нея – примерно стажантското място или хубавичката работа. Не говоря и за мира. Това, че Европа е дарила на континента мир, го знаят всички – но никой не би ми повярвал, ако също като изпадналия в паника британски премиер бих започнал да заплашвам, че без Европа отново ще настъпи война. Не разказвам как е било преди, още през собствените ми ученически години, когато по време на посещенията на разменни начала във френска Лотарингия съучениците ми имаха сериозни трудности да намерят френско семейство, при което да отседнат, тъй като френските баби и дядовци не желаеха да допускат германци в къщите си, докато аз – синът на имигранти – бях охотно приеман навсякъде. Това, че някой в днешна Франция би могъл да ги гледа с неприязън, би се сторило на днешните немски ученици нещо много теоретично.

Автор: Навид Кермани

Майната им на Шулц, Юнкер и еврорегулациите за кривите краставици! Европа не е това и смисълът от ЕС не е този. Каквото и да става, аз никога, ама никога повече не искам да се подлагам на унижението да бъда третиран като изпаднал човек извън цивилизацията, което по-младите, израснали с ЕС като даденост, не разбират. С тези всички хора аз съм равен, споделяме една култура и едно пространство и ще пътувам по техните места, където и колкото си пожелая! Те също са добре дошли да се наслаждават на красотите и да оставят парите си в моята страна. Това е ЕС за мен! Дори и нищо друго да нямаше, правото на свободно придвижване и дишане из още няколко десетки други държави е повлияло достатъчно на самочувствието и житейския ми хоризонт.

И за това си струва да се бориш. Ако го изгубим, свободата ни няма да стане по-голяма и чиновническите ограничения и произвол няма да намалеят, тъкмо напротив. Пък с казуса с кривите краставици и относно това колко голям светещ кръст мога да си туря на елхата все ще се оправим.

Автор: Димитър Илиев

„I am not too bad“ – „не съм прекалено зле“, това е отговорът на баналния въпрос от ежедневието „как си“, който англичаните нерядко обичат да дават. Тези думи, в които озадаченият чужденец може да прочете самосъжаление, според мен са по-скоро израз на самоирония. Тъй като ценя умението за нея, трябва да се съглася с прозрението на Джоан Роулинг за чудовищата събудени в подземията на съзнанието от Брекзит. Дискутирайки предстоящия референдум във Великобритания, политици, политолози, социолози, икономисти и т. н. неусетно се надпреварваме да описваме негативните последици, според някои от излизането, а според други от оставането на страната в ЕС, по начин, който поразително напомня на общия плач на хора и актьорите („комос“), ознаменуващ връхната точка („климакс“) в древногръцка трагедия. Освен тъжна лирична песен, κομμος е и биенето в гърдите като израз на мъка; жест, който съпътства риданията и терзанията. Някои извеждат и произхода на медицинския термин „кома“ от същата дума, но той произлиза от κῶμα – „дълбок сън“, а κῶμος е обратното на κομμος – „пир, гуляй; празнична песен“. Такива радостни напеви вероятно ще огласят лагера-победител на референдума.

Автор: Петър Чолаков

След инвазията в Чехословакия съветският лидер Леонид Брежнев обеща „братска помощ“ за всяка източноевропейска страна, която се опитва да се отклони от официалната линия. На съветските граждани Брежнев обеща „реално съществуващ социализъм“ – идеята, че не е възможно по-добро от нерадостния живот при социализма. За хората от КГБ, възпитани през 1970-те, като Владимир Путин, несигурността и промените са основните врагове, повече от която и да е конкретна идея. Работейки през 1980-те в Източна Германия, той е в състояние да се залъгва с мисълта, че статуквото може да се поддържа до безкрайност – макар че по онова време източногерманската стабилност вече е напълно зависима от западните икономики. Едва ли би могло да му хрумне, че брежневският залог върху енергиен износ и външни инвазии е грешка; щом се оказва на власт, самият Путин ще прави същото. Цената на един варел необработен петрол (в днешни долари), когато СССР нахлува в Афганистан през 1979, е $100; по времето на разпада на СССР през 1991, тя е $34. Когато онзи руски конвой с ракетната установка пристига в Донецк през 2014, цената на петрола е на върха си, $112; в момента на писане на тази статия тя е $39.

Автор: Тимъти Снайдър

Петер Слотердийк не е единствената известна културна фигура, която преднамерено подсилва усещането, че германците са безпомощни жертви, които са „прегазвани“ и евентуално могат да бъдат изправени пред „измиране“. Писателят Бото Щраус публикува наскоро есе, озаглавено „Последният германец“, в което заяви, че предпочита да бъде част от един измиращ народ, отколкото от такъв, който „най-вече по икономическо-демографски причини е смесван с чужди народи, и по този начин подмладяван“. Той вярва, че националното наследство „от Хердер до Музил“ вече е било изгубено, но все пак се надява, че мюсюлманите могат да дадат на германците урок по това какво означава да се следват традиции – защото знаят как да се подчиняват по подходящ начин на собственото си наследство. На практика Щраус, който в момента подхранва образа на отшелник, оттеглил се дълбоко в селската Източна Германия, стига дотам да спекулира, че само ако германският Volk се превърне в малцинство в собствената си страна, ще бъде в състояние отново да открие и утвърди идентичността си.

Автор: Ян-Вернер Мюлер

Докато Европейският съюз е основан на френското понятие за нацията (където принадлежността се дефинира като лоялност към институциите на Републиката) и немското понятие за държава (силни провинции и сравнително слаб федерален център), то централноевропейските страни са изградени върху немското понятие за нация и френската идея за държавата. Централна Европа съчетава възхищението към централизираното и всемогъщо управление на французите с идеята, че гражданството означава общ произход и споделена култура, както го разбират германците…

Автор: Иван Кръстев

Референдумите са последната мода в Европа. През юни, британските избиратели ще решат дали Обединеното кралство трябва да остане в Европейския съюз. Унгарското правителство свиква референдум дали страната да приеме квотата от бежанци, която й е определена от Европейския съюз. Унгарският министър-председател Виктор Орбан вече заяви, че Унгария няма да се съгласи. „Всички терористи са всъщност мигранти“, каза той. Референдумът вероятно ще подкрепи неговото становище.

Може би най-странният референдум бе организиран през април в Холандия след успешна петиция. Въпросът, поставен пред холандските граждани, бе дали страната да подпише споразумението за асоциация между ЕС и Украйна. Всички други страни членки на съюза вече го подкрепиха, но без холандците то не може да бъде ратифицирано.

Автор: Иън Бурума

Повод за разговора е книгата „В плен на чуждото“, плод на двайсетгодишен труд, в която немският историк Франк Ройтер прави първото всеобхватно изследване на ролята на фотографията при конструирането на образа на „циганина“ в немскоезичната култура. Авторът работи към Документационния и културен център на немските синти и роми в Хайделберг.

Автори: Франк Ройтер, Радмила Младенова

Политиците-българофоби в Македония, мислейки че са много хитри, се опитват сега да ползват евфемизми, за да облъчват обществото с антибългаризъм. Сега те не са толкова директни, както през първите две десетилетия от прехода. Трябва публично да разобличаваме тяхната омраза. „Варшавският договор“ доказва колко трагично и безпомощно е индоктринирана с антибългарска омраза и с предразсъдъци главата на бившият заместник външен министър на Македония Зоран Петров. Асоциирането с политическия блок на социалистическите страни, символизиращ по-слаба икономика, по-нисък стандарт, но и тоталитаризъм, трябва да покаже колко изостанала и сега е България, за разлика от нас, „великите“ югославяни.

Автор: Виктор Канзуров

Основният проблем на политическия, икономическия, културния, демократичния, моралния и етичния живот в Република Македония, е отсъствието на автентично гражданско общество, липсата на една материално независима, любопитна, любознателна, силна средна класа, която няма да допуска да бъде (лесно) манипулирана, насъсквана и тровена с каквито и да е идеологеми и чиито главни приоритети ще бъдат човешките и гражданските права и свободи.

Подобно на всички балкански, а и на много други посткомунистически европейски държави, основният проблем на македонското общество е вкоренената у него „култура на необходимия враг“. Така почти всяка по-голяма етническа, верска, социална, идеологическа, политическа, вътрешнопартийна, медийна, историографска група, общност или класа в Македония, си има свои измислени или реални врагове и вътрешната динамика на македонското общество съдържа различни, често твърде агресивни монолози. Диалогът и диалозите са в дълбока сянка и опозиция. Формалната многопартийност и плуралистичността на практика са с много въпросителни, защото политическите партии и разни други групи в обществото, въпреки враждебното отношение една към друга, или точно заради това, не се различават помежду си, бивайки част от една и съща схема на взаимна зависимост, представлявайки един начин на „разсъждаване“ и едно ниво на съзнание.

Автор: Виктор Канзуров

Случвало ли ви се е да посрещнете изгрева над Златния Рог? Аз имах този късмет в края на ноември, когато с група по проект, посветен на юбилейната годишнина от рождението на Чудомир, посетих отново моя любим Истанбул. Автобусът ни пристигна твърде рано и тръгнахме по крайбрежната Раджъпгюмюшпаша джадеси да пием някъде кафе. Срещу нас проблясват златни перести облаци и слънцето осветява небесния фон над моста Галата.

Автор: Евдокия Борисова

Такава изглежда е съдбата на Централна и Източна Европа – онзи клин от територия между нещото, което някога беше Съветския съюз на изток и Европейската общност на запад – да се бори срещу собствената си „ненормалност“. В продължение на почти пет десетилетия регионът е преминавал през различни степени на комунизъм в съветски стил – от сравнително либералната версия, на която се радваше Унгария, до по-сталинисткия модел, изпитан в Румъния. След 1989 регионът отпразнува не само едно радостно „завръщане в Европа“, чрез присъединяването си към Европейския съюз, но и, както твърдят Андрей Шлайфър и Даниел Трийзман в една скорошна статия от Foreign Affairs, едно още по-освобождаващо „завръщане към нормалността“.

Автор: Джон Фефър

И ето ги тук паралелите: социализъм, антифашизъм, солидарност – към края на ГДР всичко това бяха напълно празни понятия. Днес същата логика се прилага и към понятия като демокрация, базисни права, свобода – за „загрижените хора“ от настоящето това са чиста проба лозунги. Те слушат приказките на политиците и се чувстват така, сякаш са попаднали в някакъв чужд, зъл ураган. Отварят вестника, включват телевизора или радиото – и добиват впечатлението, че са обвити в някакъв фалшив медиен балон, в някакъв фалшив свят, изтъкан от идеологически нишки. Чувстват се неразбрани, измамени. И всичко, което се противопоставя на това усещане, само го засилва още повече. Това е херметически затворен свят – разглеждан отвътре, той създава необоримото усещане, че всичко това вече е било преживяно, едно време. Победихме тогава, ще победим и днес. Това е логиката.

Автор: Дирк Пилц

Един поглед към най-важните предизборни обещания на Най-добрата партия е повече от достатъчен, за да се подчертае още по-силно куража на избирателите от Рейкявик. Партията е обещала следните неща: безплатни хавлии в градските басейни, бяла мечка за местната зоологическа градина, внос на евреи, „така че в Исландия най-после да се появят хора, които разбират нещо от икономика“, парламент, свободен от наркотици към 2020, бездействие („цял живот сме работили яко, сега най-после искаме да си получим заслужената четиригодишна почивка“), Дисниленд с безплатни билети за безработните през уикенда („където могат да се фотографират заедно с Гуфи“), по-голямо разбиране към селското население („всеки исландски селянин трябва да бъде в състояние да прекара безплатна нощ в хотел с любимата си овца“), безплатни автобусни билети. И, накрая, като заключение: „Можем да обещаем повече от която и да било друга партия, тъй като ще нарушим абсолютно всичките си предизборни обещания.

Автор: Константин Зайбт

Историята на Давид Столяр, единственият оцелял след торпилирането през 1942 на кораба „Струма“, който пренася 781 еврейски бежанци от Балканите за Палестина…

Автор: Кая Гендж

За американците Исландия може да изглежда като друга планета, и то не само поради лунните си пейзажи и полета от лава. В страната живеят по-малко хора, отколкото на Статън Айлънд, въздухът е толкова чист, че при хубаво време се вижда с километри надалеч, а няколко от банкерите, които доведоха страната до ръба на банкрута през 2009, действително са отишли в затвора. Без драстичните съкращения, наложени върху останалите застрашени икономики в Европа, през последните няколко години Исландия преживява солиден икономически растеж. (Икономистът Пол Кругман твърди, че страната е някакъв вид икономическо чудо). Освен това тя в много отношения е една от най-социално развитите страни в света: след като преди шест години достигна първото място в класацията на Световния икономически форум за равенство между половете, Исландия стана известна като най-феминистката страна на света.

Автор: Джанет Елис Джонсън (фотографии от Ани Линг)

Защо все още сме обсебени от нацистите? Почти няма ден, в който да липсва телевизионно предаване или вестникарска статия за тях. Филми, които ги представят, продължават да се изливат от филмовите студии, от „Гадни копилета“ на Тарантино до „Пианистът“ на Полански. Престъпленията на нацистите продължават да ни преследват. Една от последните демонстрации на темата е огромният брой произведения на изкуството, които те са заграбили от еврейските им собственици. Хиляди от тези културни обекти си остават в галерии и музеи по целия свят, очаквайки наследниците на онези, които са ги изгубили, да се появят и да изискат реституция. От време на време има дори и случаи на съдебни преследвания за военни престъпления срещу бивши нацисти – неотдавна например беше определена датата за съдебния процес срещу 93-годишния Оскар Грьонинг, „счетоводителя на Аушвиц", за съучастие в повече от 300,000 убийства в лагера.

Автор: Ричард Дж. Еванс

Когато Русия продължава инвазията си в Украйна, Владимир Путин избра да реабилитира съюза между Хитлер и Сталин, с който започна Втората световна война. Чрез изявленията, че пактът „Молотов-Рибентроп“ е добра външна политика, той нарушава и две от най-дългогодишните съветски табута и в същото време изтрива собствената си предишна позиция, че споразумението е „неморално“. Какво би могъл да има предвид? Какво е това в съюза с Хитлер, което кара Путин да се обръща към него точно в този момент? Какво означава тази ревизия на историята на Втората световна война сега, когато Русия възкресява традицията на агресивни войни на територията на Европа?

Автор: Тимъти Снайдър

В един летен ден през 1943 Ерна Петри се наслаждава на хълмовете и поляните, заобикалящи обратния път от Лвов, украинския град, в който тя често ходи да пазарува. Слънцето свети ярко и тя вижда нещо в далечината. Нарежда на каруцаря да спре и, действително, недалеч от пътя открива шест деца, които се крият там, треперещите им телца едва покрити от парцаливи дрешки. Петри завежда гладните, уплашени деца в украсеното с бели колони имение, в което живее заедно със съпруга си Хорст, четиригодишния им син и невръстната им дъщеря. Взема храна от кухнята и нахранва децата, докато обмисля какво да прави. Хорст не е вкъщи. Като съпруга и майка от онова време, от Ерна не се очаква да направи нещо преди да се е върнал мъжът ѝ, но тя разбира защо децата се крият. Известно ѝ е, че само няколко дни по-рано те са избягали от един претъпкан Judenwagen, вагон от влакова композиция, пътуваща към газовите камери. И така тя им нарежда да я последват отново. Този път тя ги завежда далеч от къщата, през покрития с плочки под на северния вход, през градината, после покрай кокошарниците и жилищните постройки на прислугата. Когато стигат до ямата в гората, Петри нарежда на децата да се обърнат с гръб към нея и, стискайки в ръка пистолета, който баща ѝ е подарил на раздяла, ги застрелва в тила, едно по едно…

Автор: Алексис Коу

Някои руски социални мислители (с които настоящият автор е съгласен) споделят разбирането, че от гледна точка на социалното развитие руското общество изостава с няколко десетилетия след определящите тенденции, типични за ядрото на ЕС и други страни от Запада. Между другото, това се отнася не само до Русия, но също и до други страни, намиращи се в орбитата, ако и по сравнително отдалечената периферия на западния свят: Украйна, Румъния, Турция, Мексико и някои други. В тези страни процесите на урбанизация, индустриализация и увеличаващ се достъп до училищно образование се случват със значително закъснение в сравнение със Запада. В резултат на това фундаменталните социални трансформации и съответстващите им социални практики, дискусиите и дискурса, са значително забавени, за удивление на ония, които живеят в едно по-различно социално време – а именно западните наблюдатели, които са запознати с живота в тези [по-изостанали] страни от телевизията.

Автор: Николай Митрохин

В Италия генерална амнистия за политически и военни затворници е била издадена през юни 1946; не е имало последователна политика за преследване на италиански граждани поради военни престъпления, а фашистките бюрократи и администратори са останали на служба. Съдията, назначен през 1957 като председател на Конституционния съд е бил също и президент на трибунала, учреден през 1938, за да взема решения по въпросите, възникващи във връзка с фашистките расови закони. През 1960, 60 от общо 64 регионални префекти в страната и всичките 135 от полицейските ѝ шефове, са започнали кариерите си при Мусолини. Висши фигури на режима остават ненаказани: няма последователна и обща разплата с престъпленията на фашизма нито у дома, нито в чужбина. В Германия, както знаем, само шепа бивши нацисти избягват денацификацията, а процесите по военните престъпления продължават в течение на няколко години, придавайки шокираща публичност на злодеянията на Третия райх и неговите слуги.

Автор: Ричард Дж. Еванс

Както показва срещата между равина Йоскович и папа Йоан Павел II, „папският кръст“ в Аушвиц днес вече се е превърнал в многосмислов и натоварен с прекалено много значения символ: напомняне за конфликта, белег върху периметъра, замърсяваща емблема в зона-табу – защитната зона около бившия лагер, която е също и законов, и символичен буфер между сакралното и профанното, между Аушвиц и града Освиенцим. Макар че драмата е приключила, самият конфликт не е. Вместо това папският кръст днес още повече увековечава диспута...

Автор: Женевиев Зубржицки

Без съмнение за всички, най-болезнените спомени от периода на окупацията бяха онези, касаещи събитията от злополучното Драмско въстание. Това са най-важните сред тях – спомени, които са дълбоко вкоренени в колективното несъзнателно, независимо от това дали конкретните личности са изгубили близки по време на екзекуциите. В една общност, където всеки познава всекиго, а семейните връзки са тесни и широко разклонени, две цели села внезапно са били потопени в постоянно състояние на скръб: една от респондентките например разказа, че е изгубила тридесет и пет роднини. Колективната тема в този случай е особено интензивна. Всички респонденти, дори и онези, които не са изгубили хора от най-близкото си обкръжение, винаги говореха за екзекуциите в първо лице множествено число: „те ни клаха.“ Всички респонденти се връщаха отново и отново към тези събития и описанията на екзекуциите – „клането“, както ги наричаха те – и всеки добавяше някакви допълнителни детайли. Това е и първата тема, към която те се обръщат когато стане дума за окупацията, която изглежда тук се идентифицира напълно със събитията от 28-29 септември 1941.

Автори: Ксатнипи Коджагеорги-Зимари и Тасос Хаджианастасиу

Причините за продължаващата от 2010 насам гръцка криза се възприемат в самата страна по значително по-различен начин, отколкото навън. Зад това се крие едно специфично разбиране за света и историята, което търси обяснението за несполуките на собствената нация преди всичко в машинациите на чужди сили.

Автор: Екехард Крафт

По повод годишнината от „присъединяването“ през март 1988 за пръв път беше изказано и официално извинение от страна на „република Австрия за извършените от австрийци престъпления на националсоциализма“ (цитат от телевизионната реч на президента Валдхайм. ) Оттогава насам изискването „да живеем с истината за нашата история, както с нейните светли, така и с мрачните ѝ часове“ (президентът Клестил в речта си по случай встъпване в длъжност) се изказва последователно в множество различни политически заявления. Допитванията до общественото мнение показват, че тези изявления се приемат с голямо съгласие: заявлението на бундесканцлера Враницки в Ерусалим (1993), че Австрия носи колективна отговорност за престъпленията на националсоциализма, е прието със съгласие от 81 процента от анкетираните, докато само 17 процента го отхвърлят.

Автор: Хайдемари Уул

Посетители: 110

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Peter Petrov писа Още
    Много добър текст. За... преди 12 часа
  • Димитър писа Още
    И изведнъж политически... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    На български "сказка" е... преди 1 ден
  • Юрий Проданов писа Още
    Напоследък все по често... преди 2 дни
  • броди писа Още
    От родната ни... преди 3 дни
  • TM писа Още
    Един сериозен текст.... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Г-н Карев, съгласен съм с... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Странно, не може ли някой... преди 4 дни
  • Николай Колев писа Още
    Статията е изключително... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Забравих да изпратя... преди 1 седмица
  • Свилен Гавазов писа Още
    Благодаря на автора за... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Мисля че уикипедия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Имам трудности с... преди 1 седмица
  • калоян михайлов писа Още
    Господин Енев,вече трета... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Откога турският се брои... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    С интерес прочетох... преди 1 седмица
  • Г Килифарев писа Още
    Един застаряващ философ... преди 1 седмица
  • Иван Младенов писа Още
    Уважаеми, г-н Енев,
    моля,... преди 1 седмица
  • Dimityr Kunev писа Още
    Отново искрено се смях,... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Напълно съм съгласен с... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Обикновено е по-добре... преди 1 седмица
  • Георги Килифарев писа Още
    Поучителна, но нефелна... преди 1 седмица
  • ВС писа Още
    Страхотно есе. Вече от... преди 1 седмица