Какво означава за вас думата „кокиче“?

Не бързайте да се питате дали не ви подбиват. Естествено, нямам пред вид самото цвете, а усещанията, понятията, асоциациите, които свързвате с него. Значи, ако си представим примерно света като някаква безбрежна, замръзнала, настръхнала, враждебна равнина, из която се разхождат единствено накокошинени таралежи, дето се бодат едни други при всеки опит за сближаване, то кокичето е точно отрицанието на всичко това. Кокичето – това е крехката, но абсолютно непобедима надежда-обещание за промяна, затопляне, размразяване, живот, нежност, уют, пролет, любов, мъзга, младежка енергия, ново начало, топене, лято … Кокичето – това е символът на живота, младостта и новото начало. Кокичето – това е анти-смъртта.

Автор: Златко Енев

Каква е картината на медиите отвътре и какви са зависимостите, които предопределят създаването и разпространението на медийно съдържание? Настоящият текст предлага анализ на интервюта с действащи журналисти, проведени от фондация „Медийна демокрация“ в периода юли-септември 2012 г. В интервютата се съгласиха да участват 25 журналисти, работещи в национални и регионални електронни и печатни медии. Журналистите откроиха основните проблеми в частност в работната си среда и в медийния пейзаж в България като цяло.

Автор: Валентина Георгиева

„Някога живеехме във време, в което ни обещаваха светло бъдеще и то никога не идваше. Градът има нужда от незабавна модернизация, която да бъде усетена от гражданите сега.” Това е едно от ключовите послания на главния архитект на София Петър Диков, което той не пропуска да спомене в почти всяка дискусия на градската среда. Следвайки този принцип в последните 7-8 години, общината инициира мащабни промени на градския пейзаж в София, които засегнаха и преустройството на един от най-старите пазари – Женския пазар. Мечтите на политиците и на част от софийските граждани за чистота, модерност, европеизация и тотална промяна вече почти напълно унищожиха един от най-старите и устойчиви социални процеси в историята и културата на София – открития пазар в центъра на града.

Автор: Павел Янчев

Последната порция мед от търтеи бе пусната в медийното пространство. Макар че ваденето на досиетата отдавна не е масово чудо, нито чудо за масите. Всяко ново картонче се превръща в еднодневна вестникарска дъвка, родно производство. Масовият човечец вече хич не го еня кой какъв е бил, а кой кой е днес. Кой направи пачки в суматохата и кой какъв е сега в политическата йерархията на държавата. Или кой на кое стъпало е стъпил в бизнес стълбицата. Защото е публична тайна, че политиката у нас е част от сивата акула на икономиката, както и сивата икономика е част от днешната политическа медуза.

Автор: Румен Леонидов

Гетото е смислен хаос. То е парцелирано с чертожническа точност. „Коя си ти и къде отиваш?“ – питали са ме на такова място. „Имам си водач, той е наясно къде отивам“ – отговарям. „Водачът ти е от орс-а /Обединения ромски съюз/, а от тази улица нататък започва „Евророма“, не можеш да продължиш оттук нататък с него“ – казват. Ако си мислите, че водачът ми се втурва да спори, нищо такова. Той е съвсем наясно. Водачите са важни, те не могат да те опазят, ако те нападнат. Но те инструктират какво да отговаряш, когато те попитат за какво си в гетото, за да не те нападнат. Има части, където минава номерът, че си дошъл да заснемеш улиците, защото работиш във фирмата, която ще асфалтира. Намират се все още части, в които е безопасно да кажеш, че си журналист. В други това не е безопасно: „Ние да не сме животни, че все да ни показвате. Дай апарата, ще го счупим, махай се.“ В никаква част не можеш да кажеш, че си от В и К или Енергото.

Автор: Веселина Седларска

Из историческото изследване „Драмското въстание 1941“ на Г. Даскалов – единственият досега български труд, посветен на тази, казано възможно най-меко, „нелека“ част от българската история. Противоречиво и неравномерно повествование, измъчено от непрестанните опити на автора да „отдаде дължимото“ на задължителния преди 10 ноември „пролетарски интернационализъм“, като заедно с това защити „българските интереси“. В резултат на това невъзможно жонглиране се е получил исторически разказ, в който почти всичко, освен „голите факти“, се оказва двусмислено и непоследователно. Все пак факти в книгата има достатъчно – и именно това е основанието да ви предлагам този откъс, представящ събитията около потушаването на въстанието.

Автор: Георги Даскалов

Отечественият фронт е идея на Георги Димитров с краткосрочна цел смяна с общи усилия на политическата система в България. Дългосрочната цел на Димитров и БКП(к) обаче е ликвидиране на многопартийната система, установяване на диктатура на пролетариата и построяване на социализъм. За постигането на тази цел БРП (к) има особено силен коз – партията държи ключово министерство – това на вътрешните работи.

Автор: Антон Гицов

„Да вдигна микрофоните, че тук едно малко перхидролено човече, което си избелва косата…“, каза преди две седмици от парламентарната трибуна Валентин Касабов по адрес на Волен Сидеров. Председателят на Народното събрание Цецка Цачева му отне думата и прекъсна заседанието.

„Част от хората от този етнос, които преди 25 години работеха, пращаха децата си на училище, даваха своя принос, сега се е превърнала в освирепели човекоподобни, готови на убийство, за да ограбят“, каза вчера от парламентарната трибуна Валери Симеонов по адрес на циганите. Председателят на Народното събрание (или който е водел заседанието в този момент) не отне думата на Симеонов.

Автор: Иван Бедров

Написан само девет години след Освобождението, анализът на Андрей Цанов звучи изключително актуално, сякаш е писан днес. Предлагам ви един цитат от уводната глава на книгата. Променен е само правописът. Всичко друго е непокътнато, дори и препинателните знаци:

„Но партиите имат и злата си страна. Когато те стават средство за постижението на користолюбиви и тщеславни цели; когато партизаните се подбуждават от властолюбие, сребролюбие, завист, отмъстителност и други подобни; когато те турят частните си интереси, недоразумения, и инати в обществените работи, и ся стараят да препятствуват на това или онова народно дело, защото не ся върши от тях или тяхната партия; когато партизаните действуват тъй или инак главно защото си пресмятат че по този начин те ще ся облажат или от повечко левове или от чиновничество и слава; когато духовете ся раздражават до там щото някои партизани, за да постигнат целта си, са готови да употребят и най народоубийствени и най непростителни средства, – въ всички такива случаи партиите са съсипителни и народоубийствени. Те са холерата и чумата за народните дела, за народното благоденствие и за народната свобода и независимост. За съжаление и оплаквание е онзи народ, който няма поне до толкоз родолюбиви синове, които сегиз тогиз да забравят частните си интереси пред народните, и които да не намесват частните си разправии в общонародните дела, и то в минути най-критически за народното съществувание. Такива партии са съсипвали много народи и царства.“

Автор: Аспарух Панов

„Преди един месец научих от списъците на Комисията по досиетата, че брат ми е работил за Държавна сигурност…“

Мъжът, който казва това, е на средна възраст. Гласът му е тих. В стаята има още седем души. Разговорът продължава вече повече от час. Всички притихват.
„Чудехме се дали да му се обадим, но решихме, че все пак е добре да му кажем, че знаем…Той ни попита откъде знаем. А, това е сигурно заради излизането в чужбина, каза, някой е писал… Не сме се виждали след това…“

Автор: Диана Иванова

В интервюта през октомври 2012 г. в София писатели, учени, изследователи на Холокост като Майкъл Беренбаум (Беренбаум, 2012), Стивън Сейдж (Сейдж, 2012), Габриеле Нисим (Нисим, 2012), Тодор Чепреганов (Чепреганов, 2012), Соня Комб (Комб, 2012), представят на международна конференция „Да опознаем миналото си“ в София позициите си относно ролята на България както за спасението на 48 000 евреи, така и за отговорността на страната ни относно депортациите на 11 343 старци, жени и деца от Македония и Тракия. Представители на еврейски организации от Македония (Музея на Холокост) и от Гърция (Асоциация на евреите – Атина) разказват за покъртителните измерения на тези зловещи събития пред маргиналните медии. Български социолози и политолози, духовни лица, писатели, филмови режисьори се опитаха да предложат интерпретации, които нарушават заговора на мълчанието относно истината и вината за изтреблението. Анализите им биха могли да бъдат намерени по страниците на либералния печат. Разбира се, към този момент това са едни все още твърде тихи интерпретации.

Автор: Юлиана Методиева

Животът е върховна ценност и оттам правото на живот е върховно право. Върховно означава, че животът и правото на живот стоят най-горе, на върха на скалата на човешките ценности. Означава също, че това се отнася до всеки човек и до всеки човешки живот. Заради върховенството на този принцип в повечето развити страни на света смъртното наказание е отменено. Защото не съществува такова престъпление, което да оправдава отнемането на човешкия живот. Със сигурност можем да твърдим, че този принцип е върховно достижение на съвременната човешка цивилизация.

Автор: Теодора Димова

След постановката за живота като върховна ценност, читателят очаква следващото изречение да е: „Затова Je suis Charlie – защото бяха разстреляни 12 художника, чието единствено оръжие беше моливът“. Нищо подобно, обаче, не следва. Следва пледоария, според която Волински и неговите колеги са „от лошите“; и не само са от лошите, но са и виновни за всичко.

Автор: Евгений Дайнов

Редакцията на сатиричното издание „Шарли Ебдо“ беше зверски и брутално нападната преди дни от хора, вярващи, че по този начин ще запушат устата на свободното слово в държава, в която традициите на свободното изразяване са на над 300 годишни. Вследствие на това, освен, че журналистиката загуби 10 души, Франция се почувства уязвима, а тамошното общество и цялата страна си задават все повече неудобни въпроси, останали под повърхността десетилетия след Алжирската война, която беше преломен момент не само за политиката на Париж, но и за стотици хиляди алжирци и други хора от общности с арабски произход…

Автор: Руслан Трад

Ние, подписалите това писмо, не сме партия, нито организация с етническа насоченост. Ние сме представители на ромския етнос и българския народ, възмутени от опита за създаване на етнически проблеми и загърбване на действителните. Ние имаме подозрения, че обществеността е държана в подчинение и заблуждение именно чрез такива изкуствено създадени проблеми. Притеснени сме, че един и същ модел на поведение спрямо гражданите на България се използва много пъти и той е етническа нетърпимост. От това страда както нашия етнос, така и нашия народ. Затова искаме гласът ни да се чуе. От години се налага мнението, че ромският етнос не работи, не е образован, не плаща сметки и живее от социални помощи и битови престъпления. На всичко отгоре остава ненаказан и ползва специални привилегии. Това обществено мнение е така твърдо наложено, че се приема за категоричен факт.

Автори: Различни граждански активисти

Запознах се с Евгени Силянов в Париж през 1992г., по времето когато бях ръководител на българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Първата ни среща се осъществи благодарение на братовчед ми Кирил Панов, дългогодишен колега на Силянов от Радио Свободна Европа. Оттогава се виждахме много често – и в Париж, и в Страсбург, и в София. Свърза ни дълбоко и искрено приятелство. Разговаряхме с дни и часове по най-различни теми. Общуването с Eвгени Силянов бе истинско богатство. Изключителната му ерудиция, невероятната му обща култура, дълбоката му проникновеност като дипломат и публицист и феноменалното познаване на българската и европейската история бяха направо изумителни. Да не говорим за аристократичните му обноски, финото му чувство за хумор и младежкия му дух. Мога само да съжалявам, че не си водех постоянни бележки върху многобройните ни беседи…

Автори: Евгени Силянов, Аспарух Панов

Към 1988 г. много неща може да се разпадат за комунистическа България, но в едно нещо тя изглежда, че преуспява – авантюрите в Космоса. На 3 октомври, по-малко от година преди края на режима, в София пристигат 70 космонавти от 17 държави по света. Международният конгрес, на който се събират, е ръководен от Георги Иванов, първия български космонавт. Вторият, Александър Александров, е извършил полет само четири месеца по-рано. Някъде в орбита около планетата Земя вече седем години се върти и „Интеркосмос – България 1300“.

Автор: Албена Шкодрова

Дали повече от стотина души в България знаят къде се намира гробът на граф Николай П. Игнатиев? Дали учениците от едноименното 6-то основно училище в София проучват неговия пълен с превратности живот? У нас има и с. Граф Игнатиево (Пловдивска област), улици „Граф Игнатиев„в София и Панагюрище, както и град Игнатиево (Варненска област). Колко от жителите на тези населени места обаче са посетили гроба на своя патрон? Мястото за вечен покой на тази толкова заслужила за освобождението ни личност… Дипломатът, подписал Сан-Стефанския мирен договор на 3 март 1878 г., великата дата, дала начало на новата ни история.

Автор: Анжела Димчева

През тези дни и месеци отбелязваме 25 години от падането на Берлинската стена. В цяла централана и източна Европа се организират тържества, най-различни международна конференции и форуми, посветени на четвъртвековния юбилей от сгромолясването на комунистическия режим. В България също се провеждат конференции и дискусии по този повод, но въпреки че вече 7 години сме членове на ЕС, продължава да ни обсажда блудкава носталгия към времето на комунизма. Критичното състояние на държавата и обществото се разглеждат като аргумент за това, че преходът се е провалил. Прави се нескопосан опит да се обезсмисли всяка позитивна равносметка за постигнатото и да се реанимират „социалистическите духовни и материални ценности“. Казано по-простичко, истината целенасочено се подменя с полуистини, опашати лъжи и конюнктурни манипулации.

Автор: Аспарух Панов

Поредният акт на самозапалване представлява очевадно доказателство за абсурдната действителност, за капана, в който ние не живеем, а живуркаме.

Автор: Анжела Димчева

Струва ми се, че едно от все още незапълнените полета в българските литературоведски изследвания представлява, най-обобщено казано, недостатъчното третиране на проблематиката за отношението на българския писател към чуждото, към другото, към съседското културно или религиозно наследство. В настоящата разработка, представляваща частица от обхватната тема с работното заглавие „Анатолия през българските очи“, се прави опит за изследване на начините, по които джамията „Селимие“ в Одрин е била представяна в българската литература.

Автор: Хюсеин Мевсим

Никога през последните 25 години не е имало (чак) толкова безмислена и скучна предизборна кампания за парламентарни избори, колкото е сегашната, и то само броени дни преди (уж) „до болка“ жадуваните предсрочни парламентарни избори. На пръв поглед, т.нар. „основни“ политически сили се държат така, сякаш след 5 октомври ще настъпи някаква радикална и забележителна политическа метаморфоза, но всички много добре знаем, че няма да се случи нищо неочаквано. Както нямаше и нищо изненадващо и оптимистично в резултатите от европейските избори.

Автор: Аспарух Панов

Всъщност в Щатите традицията на журналистическия тип писане е доста популярна. Ако погледнем това, което през 60-те години американският писател Том Улф нарича „нова журналистика“, когато казва „Ето имаме автори като Норман Мейлър, който пише известния журналистически роман „Армиите на нощта“. Романът е за протестите през 1967 г. срещу войната във Виетнам. Тогава Мейлър пише от трето лице и той е главният герой и се нарича Мейлър в романа. Или пък небезизвестният Хънтър С. Томпсън със „Страх и омраза в Лас Вегас“ и гонзо журналистиката. Или пък прекрасната журналистка Джоан Дидион, не съм сигурен в България доколко е превеждана, невероятен писател. Нейните есета за хипи културата на 60-те и 70-те години „Белият албум“ (The White Album) и „Slouching Towards Bethlehem“ са нещо наистина невероятно.

Автор: Димитър Кенаров

Последните протести често се представяха като борба на гражданското общество и европейските му ценности срещу остатъците от комунистическия режим. На новото, което така и не дойде напълно след 23 години напъни, срещу старото, окопало се в собствената си инерция. Обаче конфликтът между двете основни партии – БСП и ГЕРБ – респективно носителките на старото и на новото, се пречупва и през сферата на изкуството, генерирайки перверзна логика.

Автори: Мадлен Николова, Георги Медаров и Жана Цонева

Нашите заседания нямаха край, както нямаха и смисъл. Едно важно събитие отминава, друго – още по-важно – се задава. Очакваме пленуми, готвим събрания, обсъждаме доклади, докладни записки, тезиси, съображения… Какво ли не правим! И всичко, което правим, няма нищо общо с писателския труд, с литературата, с реалната действителност.

Автор: Борислав Геронтиев

Нашето източно православие е селско. Малкото одайче – варосано! – иконата, с китката цвете; ръкойката жито, вързана с червен конец; ритуалните хлябове; софрата на Бъдни вечер; молитвите за хората и за добитъка, молитвите за житото и за нивите; пеперудата за дъжд; хоругвите и рипидите над жадните полета; в дъното безкрайното синьо небе.

Автор: Владимир Свинтила

Всички тези хора са събирателен образ на нашата лицемерна вяра. Погледнете големия кръст, който Куката носи, или футболистът, който благодари на бога за отбелязания гол. Аз имам проблем с вярата като цяло, но лицемерната вяра е нещо далеч по-противно и заслужаващо презрение. И като говорим за двуличие, няма как да не спомена журналиста, който от ревностен защитник на алтернативното се превърна в пропагандатор на чалга културата. Вижте какво казва той в ефир, точно след като Дядо Добри е осъдил неверниците на вечни мъки...

Автор: Мартин Касабов

Как едно мащабно бедствие, което приковава вниманието на нацията и предизвиква кампании за помагане, влияе на отношенията между етническо мнозинство и малцинство в „Аспарухово“ – увеличава солидарността и съчувствието или усилва напрежението и неприязънта?

Автор: Светлозар Кирилов

Искам да започна с един цитат на Цветан Тодоров, в който извежда ня­кои общи характеристики на тоталитарните държави: „Тоталитаризмът, незави­симо дали е нацистки, съветски или камбоджански, има своите кулминации, моменти, при които иска буквално да елиминира част от населението: изтреб­ват се „кулаци“, т.е. селяни, убиват се евреи и цигани, „превъзпитават“ се до смърт хора от градовете. Но през останалото време животът си тече и тогава се случва друго: гангрена в дълбочина, всеобщ морален упадък. Заличава се гра­ницата между публично и лично, закостенелият морализъм, уязвимостта на ин­дивида пред представителя на апарата на държавата – Партия“

Автор: Анастасия Пашова

Митове и всекидневие на края на Европа, където архаичната култура среща постсоциалистическото настояще.

Разказите на Илия Троянов се обединяват с фотографиите на Кристиан Мурбек в моментни снимки отвъд всички клиширани представи. Разкриват се скрити страни на живота и оцеляването между Дунав и Родопите; става виден един удивителен свят, който ни се струва чужд и същевременно близък.

Автори: Илия Троянов, Кристиян Мурбек

„След като завземат властта през 1944 година, българските комунисти си поставят за цел да осъществят и ‚социалистическия начин на живот‘ – всички аспекти на ежедневния живот трябва да бъдат преустроени в съответствие с определени идеологически цели“ „Новият човек“ трябва да е носител на „нов комунистически морал“ – дисциплиниран и мобилизиран чрез труд, да води своя семеен и личен живот по предварително указани предписания и пр. В България със специалната задача да се „превъзпита“ и „дисциплинира“ населението чрез „колектива“ са натоварени идеологически „другарските съдилища“, които са и обект на тази разработка.

Автор: Анастасия Пашова

Всеки ден се възмущавам до мозъка на костите си и то само, докато седя пред компютъра. В тази малка България всичко е толкова сбъркано, че започва да ми става отчаяно. На маломерния ни мащаб се разполагат толкова много олигофрени, че ми става страшно. И сега ще ви обясня защо.

Автор: Теодора Иванова

Ще започнем с един откъс от „Шегата“ на Милан Кундера: Людвиг случайно влиза в църква и става свидетел на церемония – жени, носещи бебета, и момчета и момичета с червени вратовръзки им поднасят букети от рози. На въпроса към партийния му другар Ковалик, който ръководи ритуала, дали това е кръщение, Ковалик отговаря, че това е церемония по приветстване на нови граждани в света и че той смята, че само чрез такива церемонии Партията може да триумфира в борбата с реакционните, архаични влечения на хората към църквата. „Людвиг кимна и попита дали няма по-ефективен начин да се отучат хората от религиозни­те церемонии, като им се даде възможност да избягват всяка церемония. Ко­валик каза, че хората никога няма да се откажат от своите сватби и погребе­ния. И от тази гледна точка...ще бъде жалко да не ги използваме, за да прибли­жим хората към нашата идеология и държава.“

Автори: Анастасия Пашова, Петър Воденичаров

Сигурно повечето от вас са си казали „Е, чак пък толкова“, когато малко по-нагоре намесих влаковете от 1943 г. Радвайте се, че днес казваме „Е, чак пък толкова“. Утре може и да не е така.

Автор: Иван Бедров

Преди 25 години, на 10 ноември 1989 г., бе извършен вътрешнопартийният преврат, който формално постави началото на българския преход към демокрация. Протестните акции на турското малцинство от януари–май 1989 г., искащи връщане на рождените имена и гарантиране на правата, са част от тези събития.

Автор: Мария Дерменджиева

Българската криза на историческа памет едва ли засяга единствено младите хора, особено що се отнася до литературните произведения на Марков. Повечето възрастни в наше време знаят името му, но само във връзка с убийството. Малцина са чели есетата или романите му и само най-големите книжарници в София имат в наличност по една или две от книгите му. Много по-лесно е да се намери екземпляр от мемоарите на Тодор Живков, отколкото например отличните новели на Марков Портретът на моя двойник и Жените от Варшава. Творчеството му не се преподава в училищата. Марков дори няма паметник в София – само една малка паметна плоча, обикновено покрита от листа, на площад „Журналист“. Българинът, който би трябвало да има в националната си литературна и политическа история същото признание, каквото имат Бродски в Русия, Хавел в Чешката република и Милош в Полша, е захвърлен в кошчето на времето. След убийството му в чужбина, Марков е убит втори път, този път в родната си страна.

Автор: Димитър Кенаров

Посетители

100

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Поражението на... преди 13 часа
  • Йордан Нихризов писа Още
    В анализа мисля, че... преди 1 ден
  • мхм писа Още
    Този Мишра няма как да... преди 1 ден
  • мхм писа Още
    Толкова по-зле. Значи... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Кафà. преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 3 дни
  • Броди писа Още
                        С... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 4 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 5 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 5 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 6 дни
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 3 седмици