1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Копринка Червенкова: Питам се, ако не се беше случил 10 ноември, ти в момента какво щеше да бъдеш?

Любен Дилов: Щях пак да се занимавам с някакъв тип шоубизнес или с медии. Ако не бях емигрирал, разбира се. През 1989 г., заедно с една художничка, Антония Дуенде (голямата дъщеря на Надежда Драгова), заминахме на едно място в Западна Германия. Тя беше асистентка в Художествената академия, аз – последен курс във Факултета по журналистика, и смятахме, че отиваме в някакво много висше училище. Попаднахме в нещо като читалище – хаймфолксхохшуле – където по-заможните германци едно време са си пращали децата, за да не им се мотаят в краката. Ние знаехме много по-добре немски от половината ни преподаватели, които бяха датчани, да речем, и имахме чудесна възможност да се поогледаме. Можех да емигрирам. Самата Антония продължава да живее в Германия и е много интересен артист… Та, консултирах се с баща ми по темата, той каза: „Напротив, връщай се, тук става интересно, тук сега започва всичко“. Докато учех журналистика, вече бях поработил една година в „Поглед“ и куп още вестници. В „АБВ“, например, бях в една стая със Стефан Тафров, Вера Джамбазова и Катя Бончева. Имах познанства, бях подхванал този шибан занаят и се чувствах много добре. През 1988-а се оказа, че съм изкарал някъде към 2600 лв. от хонорари. По онова време! Студент…

Копринка Червенкова: Значи пак щеше да си живееш добре.

Любен Дилов: О, със сигурност. Аз често споря с ужасно талантливи, умни, готини хора, които са заседнали в позицията на лузъри.И моят спор с тях винаги е бил следният: като си умен, си длъжен да успяваш. Просто си длъжен – за да можеш пред обществото да защитиш позицията, която защитаваш пред мен – че има смисъл от образование, има смисъл да знаеш езици, има смисъл да четеш книги; ти си длъжен да успяваш. Не може да ми стоиш в позицията на човек, който е с три образования и казва: „Мен чалгата ме убива. Аз се опитвам да правя сериозно предаване, да пиша ужасно важна пиеса, която ще разтърси умните хора, а чалгата ме убива…“ Пиесата трябва да разтърсва и умните, и глупавите. Всички трябва да плащат, за да се разтърсват от тази пиеса. Аз имам един израз: „Скунксът неудачник мирише на лавандула“. Той се проваля и мирише на лавандула. И като видя някой много умен, много готин, много талантлив, който ми мирише на лавандула – побеснявам! Опитвам се да му помогна да успее, защото е важно за мен – не за него. Моите възгледи налагат умните да успяват!

Христо Буцев: Нека обаче се върнем към началото. Към първичния бульон.

Любен Дилов: В ранните ми спомени от демокрацията има един интересен момент, в който баща ми прави скандал на майка ми, защото е научил, че тя отново е дала помощ от 600 лв. за вестник „Век 21“. Това е примерно 1991-ва или 1990-а година, не съм сигурен. По това време в Радикалдемократическата партия Елка Константинова е председател,Мишо Неделчев – зам.-председател, Александър Йорданов – секретар или нещо подобно, а майка ми – член. Това е партията. И имат орган, вестник „Век 21“. Баща ми беснее и казва: „Дай ги на мене, аз ще ти правя ежедневник, всяка сутрин ще ти го нося…“.

Но времето наистина беше ужасно. В момента шета в публичното пространство една личност – да речем, че се казва Спас, която, помните, беше известна с това, че открадна сухото мляко от чуждестранните помощи. За него имаше просторни репортажи в лайфстайл списанията – как си избира с италиански дизайнери ризи в Лондон… Този е magisterelegantiarum, той обяснява, че колекционирал китайски художници дисиденти… А това, което тогава направи, беше мародерство! Във военно време разстрелват за мародерство! Гледал съм три деца в 1990 г., когато нямаше мляко, и съм си заемал близнаците, за да могат съседите ми да се прередят на опашката в бакалията в 6 сутринта… Но ще тръгнем в грешна посока, ако се втренчим в мародерствата на прехода, защото те – къде по-големи, къде по-малки – траят вече 20 години. Малките мародерства на 90-те години не са, може би, чак толкова важни, важно е друго…

Копринка Червенкова: Кое е то?

Любен Дилов: Важна е голямата морална пустота, която ни заля заедно със свободата. Важен е внезапният залез на елементарни морални категории и репери на публично поведение. В началото имаше не малка група хора, които бяха припознати като занимаващи се с това да казват кое е добро и кое лошо – в един добър, умен, интелигентен смисъл на думата. Те буквално бяха пометени от политическите апаратчиции – и на социалистите, и на демокрацията. Ако погледнеш днес зад всяка една партия и потърсиш нейните морални фигури – около СДС ще видиш, че са останали само Теди Москов и Едвин Сугарев в различни роли, около БСП – не знам вече кой, бай Валери Петров не се изказва напоследък… Ще видиш, че преходът няма интелектуални ментори. Не че интелигенцията трябва да е ментор на една политическа сила, но все пак промяната тръгна най-вече с този патос. И първите й говорители бяха основно духовни хора, не само в България. Но те бяха бързо попарени, защото горещото време на промените ги попари и похаби, а те нямаха елементарната хитрост да се съхранят. Никой не ни е преподавал технология на съхранението.

Между другото, хората на т.нар. демократична промяна никак не умееха да се държат и продължават да не умеят да се държат с… хайде, да не казвам интелигенцията, но с личностите, от които могат да почерпят морална сила. Само един пример ще дам. Баща ми за 20 години преход, докато беше жив, не получи нито веднъж знак на внимание от който и да е лидер на сините, по никакъв повод. При положение, че беше едно от имената, категорично свързани с промяната. Даже имам една снимка, за която много му се подигравах, докато беше жив, на която той се е натъркалял на Ларгото пред президентството[1], а някакъв идиот, не мога да го разпозная на снимката, държи отзад плакат, на който пише: „Няма да им пишемЕ на червените“… Та баща ми не получи никакъв знак на внимание през тия 20 години, докато червените не пропускаха да го поздравяват по всякакъв повод. Вярно, Костов веднъж ги покани на среща, на която ги овика страшно, че са загубили писателския имот – и с право, тогава Хайтов продаде на Илия Павлов „Ангел Кънчев“ 5[2]. Това беше срещата с интелигенцията… Май Мишо Михайлов я организира за краткото време, докато беше в пресс-службата на Костов. Разказвам го, защото това е загуба. Примерно, Марко Ганчев беше един страхотен, оригинален глас, който изчезна. Марко, Георги Мишев, Мишо Неделчев, Георги Величков и въобще интелигентните хора не се натискат да дават интервюта и да викат по барикадите. Вече не знам дали във времето на Азис, Слави и Юлиян Вучков някой ще ги чуе, ако кажат нещо. Но въпросът е, че тогава ги чуваха, тогава бяха гласове. И това, че не ги използваха, не се вслушваха в тях е загуба, наистина е загуба. Защото когато в голямото надвикване на политиката загубиш представа за добро и лошо, ляво и дясно, на кого ще се опреш? Можеш да се опреш на хора, които не са в лайната денонощно, които могат да ти кажат отстрани как изглежда това, което правиш. Които се занимават с проблемите на доброто и злото. И личното, и общественото. Аз поне винаги съм се опитвал да имам такива хора около себе си, които доста безжалостно да ми казват колко съм смешен в едно или в друго… И са ме спасявали, те просто са ме спасявали физически понякога…

Копринка Червенкова: Преди да дойдеш, си говорехме, че ти влезе в политиката през фарса, но постепенно ставаше сериозен, все по-сериозен…

Любен Дилов: Не може да не станеш сериозен, защото фарсът си е фарс, но като почнеш да се биеш за увеличаване на парите, примерно на библиотеките, не става с шеги и закачки. Става с пазарене, с връткане тук-там; това ми беше голяма тема – как да помогна. Разбра се, че няма да отстъпят за 7% диференцирана ставка на ДДС за книгите и печатните издания и ние започнахме да търсим компенсации. И единствената компенсация беше прякото финансиране чрез зареждане на библиотеките – и на училищните, и на читалищните библиотеки. Между другото, в градчетата между 10 и 30 хиляди души просто няма книжарници. А който продава книги там – ако има такъв – той купува само неща, за които е сигурен, че ще продаде. Бяхме се докарали в началото на миналия мандат дотам основните образователни, културни средища на малките градове да са бензиностанциите „OMW“, защото те можеха да си позволят да зареждат книги. Изобщо, преразпределянето на мизерията, с което се занимават политиците, е трудно да бъде фарсово. Не можеш да се шегуваш, когато балансираш колко пари за репродуктивно здраве да има в бюджета и колко за онкоболните… Не стигат за никого.

Христо Буцев: Ти защо влезе всъщност фарсово в промяната? Защо влезе чрез „Ку-ку[3]“, а не отиде при Кошлуков или в някоя младежка организация? Или радикалдемократ защо не стана?

Любен Дилов: Ние – говоря за един по-късен етап – бяхме вкарани зорлем в политиката. Да припомня, че „Народно движение Ку-ку“ е единствената официално забранена партия в България. С решение на Върховния съд, тричленен състав, от март 1995 г. Вследствие на което ние имаме и доста политически емигранти… Хора, които си преведоха, легализираха си решението на Върховния съд, копие от конституцията, която доказва, че нямат право на индивидуална жалба до Конституционния съд – и станаха американски граждани. Американското право е прецедентно – един като пробие, другите трябва само да докажат, че попадат в същия казус… А пък ние получихме забележка от тайните служби и им писахме доклад, в който обещахме, че повече няма да раздаваме такива документи.

Та, „Народно движение Ку-ку“ като партия се появи като отпор на това, че ни спряха телевизионното предаване. Партията „Гергьовден“ пък се появи след войната на Иван Костов срещу „Хъшове“. Това си беше тотална война, не драматизирам. Един пример – веднага след 40-минутна среща на Рем Вяхирев[4] с Иван Костов, той отишъл при Сашо Дончев и, без да коментира газа (той и тогава беше голям проблем), казва: „Какво правиш, бе, Сашо? Ти финансираш някакво партизанско движение!“. Костов му говорил 30 минути за „Хъшове“. И Вяхирев останал с впечатлението, че Сашо участва в някакъв конфликт като в Нагорни Карабах… „Гергьовден“ се появи, защото ние просто не можехме да се занимаваме с това, което претендирахме, че умеем да правим. А после, покрай „Гергьовден“, се появиха страшно много хора, които откриха себе си в него и движението не можеше просто да бъде закрито. Аз два пъти съм правил опит да се откажа. „Гергьовден“ продължаваше да си върви, да се явява на избори, да си печели съветници и т.н. И продължаваше да се свързва с моето име. Докато не намерих Петър Стоянович, един достатъчно силен човек, който да ме замести…

Така се получи шеговитото влизане в политиката. А да станеш сериозен, си принуден, защото получаваш управление на ограничен ресурс – независимо дали си власт или опозиция – към който не можеш да се отнасяш несериозно, защото засяга пряко хората.

Копринка Червенкова: Когато започнахте „Ку-ку“, какво ви занимаваше? Да „пробиете“ патетиката, която се задаваше, или…?

Любен Дилов: Тогава излъгахме Националната телевизия, че ще се казва „Студентски парламент“ и ще бъде нещо като копие на Кръглата маса, само че студентско. Излизат, от една страна, ренегати комунисти, а от другата – светли демократи, и нещо се разправят за бъдещето на студентството. Обаче въобще не стана така, никак не стана така – по простата причина, че тогава хората бяха на един акъл, не се деляха по този начин. Шоковото твърдение, че има партийно отделение в „Ку-ку“, за първи път се появи, едва когато правителството на Филип Димитров не можа да измисли друго, за да обясни атомното „Ку-ку“[5] – и каза, че Нидал Алгафари, който е известен комунист, дестабилизира кабинета, понеже е режисьор на това предаване. Това беше пълна глупост. Знам, защото лично съм участвал във взимането на решенията.

Копринка Червенкова: И все пак каква беше целта? Гавра с патетиката?

Любен Дилов: Не. Тази подигравка се получи от само себе си, защото много бързо политиката започна да звучи фалшиво, да кънти – още на първите избори с цялата върволица от партии – „Български орел“ и подобни, спомняте си. Човек не можеше да не се гаври. Но ако кажа, че някой целенасочено го е правил, няма да е вярно. „Ку-ку“, „Каналето“ и „Хъшове“ бяха пробване на границите на свободата, всеки път по-натам и по-натам, докато не те удари ток; връщаш малко по-назад, пак напред… Ако мерим случващото се в последните 20 години през очите на „Ку-ку“, то е вечната приказка за това какво се случва с антиконформизма. Кога се пречупва, кога се превръща в бизнес, кога се превръща в конформизъм…

Христо Буцев: А защо, когато конформизмът започва да царува вече в друг вид, днес няма антиконформистко предаване?

Любен Дилов: А, ще се появи, бъди сигурен. Примерно, такова предаване може някой да направи в „СКАТ“, в МСАТ – в кабелни телевизии, които се издържат от самите си абонати. Продуцентският принцип и стремежът да се гони рейтинг убива свободата. И я убива не защото не би могло да бъде рейтингово – просто ако човек тръгне да прави нещо много антиконформистко в момента, интересно, шантаво и различно – ще се сблъска първо с хората, които ще му поставят високи критерии за икономическа изгодност. И той няма да може да ги покрие. Затова се търсят формати, които са доказани, че печелят. Ето, примерно Иван и Андрей, които в момента правят гледани неща, правеха „Междинна станция“ по някакъв кабел – то беше предаване като „Ку-Ку“. Т.е., аз съм оптимист. Просто трябва да се появи такъв ентусиаст, който да го направи.

Христо Буцев: Пожълтяването на вестниците през годините и в същото време пожълтяването на останалите медии, радиа и телевизии – защо се получи това? Как попаднахме в тази клопка? Не всички бивши социалистически страни са в нея.

Любен Дилов: Ще ти кажа как – с фалшивия език.

Христо Буцев: Е, нали беше въпросът да разкрепостим езика?

Любен Дилов: Ние го разкрепостихме, но фалшивият език пак доминира, защото говорещите в медиите са основно от политическия елит. А журналистите са виновни, че им отделят толкова много място.

Жълтото – то се появи като реакция. Нали никой няма да говори за Дарина Павлова така, както говори вестник „Галерия“[6]. Нито „Труд“, нито „24 часа“. Въпросът е защо не пишат по тази тема. Имат и пари, и възможности да висят в Италия, примерно 10 дни, и да правят разследване… Защо не го правят? Когато бях главен редактор в „Експрес“, нямах пари да си го позволя, но правех опити да дам толкова голям хонорар за материал, че човекът, който го е написал, цял месец да си готви другия материал, да не пише дописки.

Значи, от една страна, издателите не се оказаха на висотата на предизвикателството. От друга страна, ужасният чиновнически и политически сленг смаза вестниците. Аз в „Новинар“ в момента съм забранил да ходят на пресконференции. Но мисля, че е късно вече, това не може да се компенсира, защото всички други бълват и мултиплицират този изкуствен и шантав език. А хората не искат да го слушат, не искат да го четат.

Христо Буцев: Искат по-естествения език, жълтото… Да не излезе, че интелигенцията въобще не е била толкова силна, че не тя е направила промяната…

Любен Дилов: А какво толкова е направила? Имаше един вестник, „Народна култура“, който публикува две статии… А после се появи глупостта, суетата, некачественият материал човешки… Баща ми му викаше на това „първата вода на боба“, най-смръдливата, най-пръдливата, тя е тази, която трябва да се изхвърли.

Копринка Червенкова: Изхвърлиха ли я?

Любен Дилов: Не знам, мисля, че с нея изхвърлиха и много други неща… Аз мога да говоря за това, което се случи в СДС, в т.нар. демократична общност – днес тя е напълно загинала и няма желание да се съпротивлява. Наистина няма желание. Преди последните избори имахме оферта и към СДС, и към ДСБ – да се разпусне този проект, да се проведат вътрешни избори по една технология, която бяхме измислили. Преки вътрешни избори за членове, не за лидери. Да се изберат хиляда души, да се класират чрез разпознаване – интернет, пряко гласуване и т.н. – и тези хиляда души да се опитат да направят учредителен конгрес на някаква нова формация. Но това въобще не беше разглеждано, веднага ни се обясни как няма да стане. И си останаха лагерчетата – ДСБ, СДС, СДС-София, това е.

Копринка Червенкова: Къде е причината? В лошата селекция в началото?

Любен Дилов: Според мен, да. Организацията, която трябваше да извлече на гърба си промяната, се умори… И липсват лидери с визия, с размах, които да могат да пленяват околните. Демократичните лидери сбъркаха много, защото, като дойдоха на власт през 1997 г., не консолидираха обществото, разделиха го. А то можеше да се консолидира много по-лесно от сега. България беше в подем. 1998-ма, 1999-та, 2000-та…

Христо Буцев: Как ще консолидираш едно общество, което априори разделяш с приватизацията?

Любен Дилов: Можеше. Аз говоря за посоки, цели, идеи. Когато беше югославската криза, имаше голяма възможност българите да се консолидират около кауза, да носят отговорност за това, което се случва. После, с идването на царя, беше пропусната друга голяма възможност… Ние занесохме на СДС в 2000-та, 2001-ва година написан законопроект. Казваше се „За достойнството на държавния глава“. Той имаше два раздела: „Президент“ и „Царско семейство“. Разделът „Президент“ описваше какво се случва с президента след изтичането на мандата. Библиотека, гавазин, кола… Желю тогава, завалията, се свираше по кьошетата. А другата част беше точно и ясно описание на функциите и възможностите на царското семейство. Да, последното царско семейство на България е част от историята на държавния глава като институция. Той има право: а). на имоти, посочени точно; б). на това какво да бъде – председател на читалищни настоятелства, на църковни настоятелства, дипломат със специални поръчения на президента… И никаква политика, ако иска да се възползва от статута си на бивш държавен глава. Ако иска да е редови гражданин, напуска този статут, занимава се с политика, прави, каквото иска. Това беше европейски закон – в Австрия има подобен за Хабсбургите, в Италия също има, не сме си го изсмукали от пръстите. Не му обърнаха внимание. А те още на летището трябваше да удушат царя с целувка, да кажат: „Хайде, Ваше величество, откога ви чакаме да дойдете да доубием комунистите“; да го направят какъвто иска и да вървят нататък. Целият този процес на промените беше тръгнал, тъкмо се бяха научили, бяха спрели да крадат толкова, Костов ги поизлови малко неговите, поразгони ги и имаше сериозен шанс за втори мандат. В който нещата вече щяха да изглеждат по съвсем различен начин.

Копринка Червенкова: Смяташ, че ако тогава царят беше станал президент, животът ни щеше да протече различно?

Любен Дилов: Сигурен съм. Но този разговор не ми е интересен, разбираш ли, той е от килера с прането на политиката. За мен по-интересно е какво се случи в душите и в главите на хората за тези 20 години…

Копринка Червенкова: Добре, нека почнем от теб. В твоята глава какво се случи?

Любен Дилов: О, аз не съм представителна извадка. И в моята глава цари хаотичен опит да се осмисли всичко това… Но при мен има един много здравословен цинизъм, наречен иронична дистанция и имплантиран от баща ми. Аз непрекъснато се занимавам с някакви неща много ентусиазирано, но рядко се паля. И това ме спасява от тежки разочарования, защото не мога да се очаровам прекалено силно, за да се разочаровам след това. Но ви говоря за това, което гледам около себе си; и се опитвам да го разкажа чрез някакви текстове.

Копринка Червенкова: И, наблюдавайки, какво според теб има в главите на хората?

Любен Дилов: Омерзение, объркване, цинизъм. Няма какво да ги ръководи. Извън битовото няма нищо. Затова и езотериката е толкова силна, непрекъснато я търсят и я четат; църквата ни е безпомощна да проведе какъвто и да е разговор. Не става дума за сложни неща като изповедта, просто няма разговор. Знаете ли, оказа се, че поне 15 или 20 доста важни хора в София сме ходили на изповед при един и същи православен свещеник. Но той замина за чужбина …И сега какво, да му пишем изповеди по мейла ли… Оказа се, че хората, които са търсели качествен човек, с който да направят чудото на изповедта, да го превърнат в нещо, което е приятно и желано, в сериозен разговор за себе си – просто няма къде да идат.

Копринка Червенкова: А ти, като ходеше на изповед, след това чувстваше ли се облекчен?

Любен Дилов: Да, наистина. Аз не се чувствах облекчен по начина, по който силно вярващият католик, например, е облекчен. На него му „изтриват“ част от „харддиска“, казват му наказанието какво е, връщат го обратно в десетте Божи заповеди и в седемте смъртни гряха и го пускат да си ходи облекчен.

Копринка Червенкова: А защо имаш нужда от институцията „Църква“, а не от някой приятел, например?

Любен Дилов: Не от институцията, имам нужда от човека, за който съм сигурен, че мисли повече за тези неща. Аз ходя в Атон, веднъж или два пъти годишно, когато успявам – и там разговорите със старците са други. Но там пък те зарежда страхотно това, че те са наистина не от мира сего.

Христо Буцев: Да се върнем в главата на съвременника. Това отчаяние на какво се дължи? Няма хоризонт?

Любен Дилов: Да, непрогнозируемост на живота. Продължава вече 20 години, тежко е това. И най-бедните общества се крепят върху известна прогнозируемост, между другото, те и раждат много деца. Българите не раждат много деца, защото не знаят какво ще се случи утре, след 15 дена – ще има ли работа, тук ли ще живеят, трябва ли да купуват къща, не трябва ли. Липсата на предсказуемост на живота е много тежко нещо. Не забравяйте, че известен хоризонт се появи едва в последните две-три години – горе-долу някаква сигурност как ще се движи обществото – и точно тогава дойде икономическата криза. Има и ужасното осъзнаване, че си преследвал глупости – новата марка кола, новия хладилник… Аз го наричам за себе си „девойката, чиято сянка вградили в мол“, това е феноменът.

Копринка Червенкова: А това не е ли свързано и с умората на християнската цивилизация?

Любен Дилов: Има го и това. Защото много удобно ценностите на християнството бяха впрегнати в служба на модерния капитализъм, изключително удобно. Благотворителността е индулгенция, „Кесаревото кесарю, божието Богу“ е закон. Много лесно се жонглира с добро и зло. Богатият християнин е добър християнин. Но ние тук сме други. Ние сме на кръстопът, тук винаги е било тържище, голямото тържище (като изключим ауфтакта на комунизма)… Минавали са всякакви хора на път за някъде. Тук си има изначалният прагматизъм, България продължава да е на едно от първите места в света по собственост на отделния гражданин, пълно безумие…

Копринка Червенкова: Според теб, тези 45 години са разрушили нещо, което го е имало преди това…

Любен Дилов: Не съм живял преди това, но смятам, че да. Чувството за свобода и за отговорност към собствения живот е много важно. Тези 45 години го разрушиха. През тези 45 години имаше друг отговорник за живота ти – низовата партийна и ОФ-организация. И ти не се чувстваше отговорен – никой нямаше да умре от глад, нямаше да остане на улицата, щяха нещо да го уредят. Сега тук се появява моят любим герой, касоразбивач, 30 години по затворите, с него много често си говорим за преди и сега, той последните 20 години ги живее извън затвора, не пипа вече и казва: „Беше лесно, бе, пич, каквато и беля да направиш, знаеш кое е най-лошото – затворът. Ама и там е за хора, живеят, няма да умреш от глад, няма да те убият… А сега е много трудно. От сутрин до вечер се бъхтиш…“ Макар че той живее прекрасно, има си поминак, заобиколен е от хора, които го обичат, има прочут казан за ракия в Созопол… Хората със сигурност не си представяха така капитализма.

Копринка Червенкова: И затова ли избраха Бойко Борисов?

Любен Дилов: Да! Един човек, който непрекъснато им казва: „Аз знам какво да направя“. Във всеки един момент на несвобода и на объркване най-кресливият, който заявява, че държи „ключа от бараката“, е много харесван. Аз съм бил в тази роля и знам колко лесно се изкушава човек. Но Бойко се изправя пред много важната задача да престане да говори „Аз“ и да казва „Ние“, „Ние трябва да направим това“. Тоест, „Вие трябва да го направите, трябва да свършите точно това нещо“. Защото, пак казвам, един от големите проблеми на комунизма е липсата на отговорност. Той просто отчужди хората от грижата за съдбата им. И това се проявява в най-странни неща. Например, бягството в тезата, че на пазара доминира само чалга и простотия и качественото изкуство не може да бъде продадено… Ти го направи хубаво, пък то ще си намери купувачи. Непрекъснато го водя този разговор, има апологети на тезата как обществото е ужасяващо просто и то не ни оценява, и не ни харесва – и сред художници, и сред актьори… Част от това мрънкане е от времето на соца…

Копринка Червенкова: Голямото мрънкане идва от твоето поколение. Ние, по-старите, по си мълчим. И търпим да ни обвинявате, че сме ви прецакали живота…

Любен Дилов: А, това е друга тема, тук си права. Бог да го прости Виктор Пасков – на електронните страници на „Новинар“ се развихри зверска битка, ако помните, покрай неговата статия за това имало ли е 1968 г., нямало ли е. И тогава се видя, че има огромна нужда от бой между поколенията. Той периодично избухва в някакви странни сблъсъци. Примерно Карбовски срещу Кеворкян, Господинов срещу Пасков… Боят обаче никога не става толкова хубав, колкото би трябвало да бъде, за да стигне до някои по-важни неща, които трябва да се кажат и за Карбовски, и за Кеворкян, и за Пасков. (Те умно не влизат докрай в този бой.) Не се случи битка на поколенията у нас, не стана. Просто защото израстването на моето поколение, което трябваше да се сбие със старците, съвпадна с големите промени, имаше други обществени разломи. Имаше комунизъм – антикомунизъм, много други делби. Неслучилият се сблъсък между поколенията, неслучилият се сериозен разговор породи реплики, като: „Вие ми опропастихте живота“ или „Вие ми пречите“. Но те вече са неуместни…

Копринка Червенкова: Поне в политиката не се ли яви някакъв сблъсък между поколенията?

Любен Дилов: Не. Ужасни лайна са младите политици, ужасни кариеристи в най-големановския смисъл на думата. Готови са майка си да продадат, за да останат. И знаеш ли откъде им идва проблемът? Те нямат никаква друга професия, никакъв друг бекграунд, освен политиката. Извън политиката са никой. Яне Янев няма да се върне да управлява консервен завод, не че някога го е управлявал. Единственият, който се върна, е Иво Цанев – занимава се с хотели и ресторанти, защото ги разбира, върви му. Но и него да го поканиш утре в политиката, и той ще ги зареже и ще дойде. Цялата млада гвардия на всички партии е абсолютно неспособна да живее извън политиката, не може да работи друго, освен партиен работник. И смешното е, че политическата система така е направена, че ги тласка тези хора нагоре съвсем естествено. Ако имаш един много добър инженер, който идва веднъж седмично в партийния клуб, един ужасно умен и интелигентен човек, ти няма да го направиш политически функционер, защото човекът няма време. Ти ще направиш функционер абдала, който нищо не работи и виси по цял ден в партийния ти офис, пуска факсове и симулира дейност, но пък той постепенно се капацитира, както казва негово величество, Господ здраве да му дава.

Капацитира се, защото научава телефоните, факсовете на другите хора в страната, интригантства… И ето ти един механизъм, който възпроизведе в политиката кофти хора. Между другото, и на Запад е така, за жалост.

Христо Буцев: Ти говореше (с абсолютно основание, разбира се), че комунизмът е направил хората безволеви. От друга страна, сега усещането за колективност, за съпричастност, за солидарност като че ли изчезва. И в този смисъл плоският данък като че ли доведе индивидуализма до крайност. От културна гледна точка как това се съчетава с наследеното?

Любен Дилов: Тезата е основателна, богатите трябва да помагат на бедните. Но е малко опростена. Защото 10% от 100 са 10; 10% от 10 000 са 1000. Т.е., размерът на солидарността е пак според размера на приходите. Аз не плащам по-малко данъци, но ми е много по-лесно да ги плащам. А като нетна стойност мисля, че плащам повече. Ти казваш солидарност, солидарността е доброволен акт.

Христо Буцев: Аз всъщност питам за отношението богат-беден. Вече стана не мода, стана норма богатите да се зазиждат в собствени квартали…

Любен Дилов: Навсякъде по света богатите се отделят от бедните по някакви причини. Искам да ти кажа, че в България е далеч по-смесено все още. И разликата не е така голяма – все пак, трябва да минат поне две поколения, поне два пъти да се превърти собствеността… Но мисля, че солидарността трябва да се насърчава и има много механизми, които да я насърчават. Примерно, знаете ли колко малко хора се възползват от Закона за меценатството? Защото не го знаят. А държавата не иска да го популяризира. Има механизми, с които обществото може да насърчава солидарността в различни области, но не мисля, че данъците са тези механизми. Не забравяйте, че данъците в България са странно нещо. Аз до момента не съм сигурен, че управляващите, които правят данъчната политика в България в последните 20 години, са наясно защо я правят така, а не по друг начин. Те не подхождат инвеститорски – в смисъл, ние какво ще вложим и какво ще получим. Най-яркият пример е спорът около Белене. Оставете филства, фобства, зелени, червени, говоря чисто като бизнес план. Колкото и да струва този проект, 4 или 8 милиарда, той ще донесе в следващите 20 години 100 милиарда.

Христо Буцев: Бюджетите изразяват приоритети и мислене за бъдещето. Ако ги има.

Любен Дилов: Изразяват предимно „връзване на гащите“.

Копринка Червенкова: А защо, според теб, тази прокълната тройна коалиция отнася такава чудовищна омраза? Това ли е най-лошото правителство на прехода?

Любен Дилов: Аз не мисля, че е омраза. По-скоро е пропаганда. Ясно е колко грешки допусна бившето правителство – и бяха високомерни, и тъпи, и оставиха ДПС наистина да си прави каквото иска, и т.н. Тази пропагандна мантра изцяло я наложи ГЕРБ и в момента си я консумира. Но по някое време хората ще кажат: „Писна ни от този министър-председател, който, като беше кмет, само се оплакваше от предишните, сега се оплаква пак от тях…“ А никой не си прави простата сметка, че в крайна сметка ролята на Бойко за възцаряването на тройната коалиция също не е малка. Нали от него царят получи два депутатски мандата, а и колко гласове още в два многомандатни района…

Ноември 2009 г.

Източник



[1] Има се предвид „Градът на истината“ – палатков лагер около фонтана пред президентството, организиран през юли 1990 г. в знак на протест срещу властта на комунистическата партия.
[2] Сградата на Съюза на писателите.
[3] Седмично телевизионно предаване по БНТ (1990–1995), коментиращо хапливо и фриволно актуалните събития в страната.
[4] Рем Вяхирев е ръководител на Газпром в ония години, Сашо Дончев е директор на Овергаз и подпомага с реклами „Хъшове“.
[5] Става дума за прочутото издание на „Ку-ку“, в което със сериозен тон официалните говорители на БНТ съобщават „новината“, че има авария в атомната електростанция в Козлодуй.
[6] Появилият се на 15 октомври т.г. нов жълт вестник с претенцията да се занимава с разследвания.

 

 

Pin It
Любен Дилов – син
Любен Дилов-син е български сценарист и политик, син на известния български писател Любен Дилов.
Други статии от този автор

Посетители

73

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 3 дни
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 3 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 4 седмици