1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

image05

 

Плевен, както и Ловеч, са главните градове в централните северни български земи, където се чувства осезаемо полъха на Новото време. Между 30-те и 70-те години на XIX в. Плевен е важен стопански и административен център в земите на север от Балкана. В своите пътеписи изтъкнатия френски учен Ами Буе (1794–1881), който пропътувал Европейска Турция в периода 1836–1838 г., характеризира Плевен и околностите му така: „Плевна (тур. Пилавна) е български град с 10-15 хиляди жители, с множество джамии и с обичайните за Турция дървесни видове. Оттам се преминават само две височини, за да се стигне в обширната алувиална равнина преди Ловча. По този военен път, както по всички подобни, по които някога са били настанени мюсюлмански колонисти, българските села остават надалеч, скрити, въпреки че по тази равнина има доста такива… Второто бърдо след Плевна е по-извисено от първото и заравненият му връх е покрит с храсталаци и стига до 1425 фута височина. От билото му се наслаждаваш на просторен изглед над предпланините на Балкана и над широката долина на Осма, течащ от север към изток.“

Много е трудно е от тази пасторална картина да си представим Плевен като значимо балканско средище, но тези сведения са твърде ценни за опознаването на града в миналото. Други източници ни дават възможност да усетим в по-добра степен ритъма на всекидневието му, социалния и стопанския му живот. Като позитив към визитната картичка на града ще отбележим, че обществено-политическата роля на занаятчиите нараства, като те са обединени в 21 еснафски сдружения. Тогава се формира и търговско-занаятчийска чаршия, учредяват се първите търговски сдружения. Към средата на XIX век плевенските търговци започват да излизат на пазарите в Европа и цялата империя.

В книгата „Тържищата в България“ се споменава за първата изложба за добитък в Плевен през 1838 г., проведена на Сър пазар (Говежди пазар). Това събитие е първообраз на земеделско-промишленото изложение в Пловдив, дало началото на днешния голям мострен панаир там. А още на първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г. много от плевенските участници печелят награди и демонстрират стопанския прогрес на града си, най-вече в скотовъдството и винарството.

Непосредствено преди Освобождението се появяват вече хранително-вкусовите и консервни фабрики, за производство на тютюн, за каучукови изделия, такива за дрехи, обувки, а също така и тухларни и металообработващи предприятия. Развитие търпи кожарството, шивачеството и зърнопроизводството. Богатият търговец Димитър Константинов започва първоначално търговия с добитък. През 1876 г. заедно с плевенски благодетел Коста Стоянов, Димитър и братята му образуват търговската фирма за зърнени храни. По-късно той е сред основателите и големите акционери на една от първите банки в България – банка „Напредък“.

Друг изтъкнат род – този на Бойчинови, участва също в общия подем на града. Генчо и Стефан (от общо шест братя) идват в Плевен и започват търговия със зърнени храни и винопроизводство. Един от по-малките братя Никола, завършва финанси и банково дело в Сорбоната. В първите години на Княжеството същия става директор на Земеделска банка.

През епохата на Възраждането основният поминък на населението в Плевен е свързан най-вече със селското стопанство, затова в града преобладава като тип българската народна къща – едноетажна, с чардак, помещение „вкъщи“, една или две спални, килер и зимник. Разнообразието в интериора и външния им изглед се дължи на големия прилив на население от будни предбалкански градове, което пренася тук богатите си архитектурни традиции. В началото на XIX-ти век в Плевен се преселват много занаятчии от Троянския, Ловешкия, Габровския, Дряновския и Етрополския регион. По дължината на главната улица „Широк сокак“ и на триъгълния централен градски площад изникват нови работилници, магазинчета, ханове.

Сред бисерите в централната част на града се откроява бароковата сграда на рода Хаджипетрови, богато украсена с гипсови орнаменти, с еднакви по вид, но различни по големина балкони с железни парапети и обичайния покрив от медна ламарина с красив купол. Друга впечатляваща сграда в Плевен е тази на търговеца Христо Върбенов, родом от Македония. Някъде към 1860 г. Христо Върбенов пристига в Плевен и започва търговия с вино и зърнени храни. Върбенов е имал амбицията да направи нещо, което да не се повтаря в Плевен и решава да построи копие на малък виенски дворец и кани неговият архитект – австриецът Велцфелт. Той действал със замах както във външното, така и в интериорното решение. Дограмата, значителна част от строителните материали, както и изпълнителите на декоративните елементи са докарани от Австро-Унгария.

 

image04

 

Плевен, където всякога се е чело в храмовете на черковнославянски, реформеният акт от Гюлхане[1] подбудил в началото гражданите не към църковни правдини, а към постъпки за промяна на пазарния ден. Навсякъде в османската държава по онова време пазарът ставал в неделя. За българите това представлявало голямо неудобство, особено откакто мнозина от тях минали през училището, където четели по църковни книги и църковното богослужение им станало по-познато. По-възрастните искали да чуят децата си, като пеят в църквата или като четат известните българи: това ги правело доволни и горди. Освен това те искали да чуят проповед, а след отпуска на църквата – да останат заедно, да си поприказват за еснафски и църковно-училищни работи и да си съобщават новините. А едничкият им свободен ден в седмицата се заемал от пазара, през който те не само не можели да почиват, а трябвало да работят и повече, отколкото в другите дни. Църквата била посещавана само за старците, бабите и децата, но пък и за тях не било удобно да оставят дюкяните и сергиите без своята помощ.

През 1842 г. плевнелии сполучили да издействат ферман за промяна на пазарния ден от неделя в петък. Кой им е съдействал и как са били събрани пари за подаръци на кадия и паши – не се знае. Изглежда, че търговците и занаятчиите са действали независимо от владиката и неговите хора. Ферманът бил получен и пазарът се пренесъл в петък и събота. Съгражданите турци, които живеели в най-голямо съгласие с българите, не поставили никакви пречки, защото лесно схванали неговата уместност. Но, за най-голямо огорчение на плевнелии, нововъведението не било зачетено от техните съседи и гости на пазара, ловчанлии, които продължавали да отварят сергии в неделя. Види си, че османската административна власт се държала съвсем настрана, защото никакво запрещение не последвало към ловчанлии. Огорчените плевенелии решили да прибегнат към убеждение и за тази цел се обърнали с писмо до ловешките първенци, те да подействат на своите търговци. Но молбата им не била изпълнена и те се принудили да пишат втори път. „Огорчението на плевенци трябва да е било голямо, щом техният епископ Агапий е намерил за потребно да ги утешава толкова много“– отбелязва по този повод в своите записки „историкът на Плевен“ акад. Юрдан Трифонов[2].

За развитието на възрожденския Плевен немалък дял имат усилията на русенския валия Мидхат паша (1822–1884). Деен и амбициозен реформатор, той не разчитал само на добронамереността и изпълнителността на своите подчинени. За него били важни личните наблюдения за състоянието и въпросите, които трябва да се решават в отделните санджаци и каази, като за това разчитал на личните контакти с населението. За целта пашата предприема редица пътувания из вилаета, посещавайки отделните административни центрове. При тези обиколки през месеците май и октомври 1865 г. османският управник посещава и град Плевен. Както се съобщава в дописка от Плевен по страниците на вестник „Турция“, № 18 от 6 ноем.1865 г.– „много сокаци са послаха с калдъръм“.

 

image03

 

Мидхат паша инициира създадаването и на Идаре меджлис (Градски съвет) с участието на представители на българите. Градският съвет се състоял от председател, избиран от състава на чиновниците в администрацията, един муавин (помощник) и шест души аази (членове), които се избирали като представители на различните етнически и верски общности. Избираните за членове на съвета граждани следвало да бъдат известни, имотни и дееспособни лица. Мандатът им бил 2 години, като не получавали възнаграждение. В работата на съвета по права участвал и градския лекар. Основните правомощия и задължения на съвета се простирали в областта на строителството, благоустрояването и хигиенизирането на града – „единствените длъжности на тоя съвет ще гледа да ся правят улиците, калдъръмите; нощем да горят кандилите; точно да ся изпълняват правилата на законника за зданията; да прегледват храните; да се пазят добре и да ся управляват сечивата и оръдията и другите потребности на пожарските толумби; да се улеснява унуждението (подпомагането) на бедните и сиромасите, да упражнява контрол върху използваните мерки и теглилки и други въпроси“ (в-к „Дунав“, № 42, 15 дек. 1865 г.).

Пак според в-к „Дунав“ (№ 21, 21 юли 1865 г.) при посещението на Мидхат паша е решено да се разкрие болница, като за строежа и поддържането и се използвали средства от Плевенския вакъф. В 1866 г. болницата е открита и се ръководи от военния лекар д-р Ла Брюс – германец по народност, когото турците наричали Брюс ефенди. Всъщност той планира и постояването, а мютевелията Юмер бей определя местоположението и – Имаретът (сиропиталището) на Гази Али бей, който се намира на запад от джамията. Каменният материал се взема основно от развалините на Кервансарая. Същият е разрушен, за да се освободи място за построяването на Каймакамския конак. Зданието било едноетажно, разделено на няколко отделения. Пред него имало малък двор с градинка с цветя, за които Ла Брюс получил семена направо от Виена чрез Феликс Каниц. Здравното заведение се отличава с голяма чистота, защото в нея нямало много болни – повечето са били българи, татари и черкези. Лечението е безплатно за всеки, независимо от народност, вероизповедание, социално и обществено положение. Болницата се издържа от средствата на вакъфа – от десятъците на село Марашки Тръстеник. През октомври 1869 г. д-р Ла Брюс умира от дифтерит. Д-р Роберт Гайслер, швейцарец по народност, я ръководи след това до 1877 г.

Увеличението на населението и развитието на града налага Плевен да бъде издигнат от мюдюрство в каймакамство т.е. в окръг. Трябва да отбележим, че в продължителни години на османския период Плевен и хинтерланда му трайно се обвързват с фондаторската дейност на популярния род Михалоглу, а селището се развива като център на мюсюлманския култ, култура и образование.

През възрожденските години населението на Плевен се занимава със земеделие, соватчийство[3], занаятчийство и търговия. Поминъкът е улеснен от новите шосета, пощата, телеграфа, спомагателната каса. Появява се бакалията с колониални стоки, пазара се разнообразява с манифактурни стоки. От монография на проф. Михаил Грънчаров[4] научаваме, че за пренасянето на стоки от едно място на друго в империята се взимало гюмрюк (мито) от 8 %, което в редица случаи достигало до 12 %, а понякога и до 20 % от стойността на стоката. Трябва да кажем, че кражбите и злоупотребите не били изключение. В изложение до българския общественик и журналист Александър Екзарх(1810–1891)[5], подписано и подпечатано от 50 видни граждани на Плевен, четем: „Ако някой търговец излезе на печалба, обират го… Не можем да преброим колко добитък се краде от нас“.

По същото това време хората в града и региона се възрадват на още две придобивки: мостът на река Вит и първата пожарникарска помпа. На река Вит, на шосето за София през 1867 г. е построен внушителен мост, който е запазен и до днес. За изграждането му са събрани дарения в размер на 28 460 гроша. Сред дарителите са над 20 души българи и турци, еврейската община, еснафските организации на кафеджиите, кръчмарите, касапите и бояджиите в Плевен. Самият мост е изграден от тревненския майстор (уста) Генчо Кънев-Големия (1829–1890). От друга страна, срещу честите пожари в града и особено в централната част, където била съсредоточена занаятчийско-търговската дейност, били предприети известни мерки. За целта през 1869 г. благодарение на великодушието на Али ефенди – градския мюфтия, който предоставил необходимите средства в размер на 40 наполеона, братя Вацови закупили от Виена една хубава толумба – пожарникарска помпа. През същата година е решено уличните фенери вместо със зехтин да се зареждат с газ. След Освобождението просъществували сгради, които напомняли дълго за османското време – Конакът, строен по нареждане на Мидхат паша, Куршум джамия и старата турска баня.

Най-голямото постижение в просветното дело е Първото девическо училище на Анастасия Димитрова (1815–1894). Плевен се сдобил с девическо училище, с чието отваряне изпреварил всички други градове. Заслугата принадлежи на майката на епископ Агапий – Евгения, а и на самия него. Евгения на млади години била учителка и като българка, макар да била учила по гръцки, тя милеела за българските девици и искала те да почнат да добиват образование на своя език. Умната и съобразителна жена решила да постигне целта си, като подготвила за учителка скромното момиче на своята прислужница и готвачка баба Цвета, което се именувало Анастасия Димитрова. Евгения много харесвала и обичала Анастасия, чувствала го като свое дете. След като го научила сама да чете по гръцки, тя го изпратила в Калоферския девически манастир да научи българска грамотност. Там, по желание на владиката Агапий, трудолюбивата и даровита Анастасия учила и предметите граматика, аритметика, география и история при даскалите Ботьо Петков (преди да замине да следва в Одеса) и Брайко х. Генович. След 4-годишно стоене в Калоферския манастир, порастналата вече Анастасия се върнала в Плевен през 1840 г. Благодетелката и Евгения вече се била поминала, но владиката изпълнил нейното желания и дал възможност на Анастасия да отвори девическо училище, първо в българските земи. То се поместило в килиите при църквата „Св. Николай“, като в началото имало малко на брой ученички, но не след дълго числото им достигнало 40 девойки към края на 1940 г.

Без съмнение, в духовните промени на българите през XIX в. гр. Плевен заема подобаващо място. Още в 1825 г. тук има обществено мъжко училище, развито през 1841 г. във взаимно. Между 1845 до 1854 г. видният възрожденски книжовник и деец Емануил Васкидович (1795–1875) учителства в града и основава мъжкото класно училище (1850). Както писахме по-горе, десет години преди това се създава и първото светско девическо училище от Анастасия Димитрова. Културният подем на града е свързан и с възникването на неделно училище, женско дружество и читалище (на 1 октомври 1869 г., се основава читалище „Съгласие“).Тук трябва да споменем и още един просветител – учителя Нестор Марков (1836–1916), заемащ почетно място сред „строителите“ на нова България. Плевенчани взимат участие и във всички етапи на църковно-националната борба. На 3 април 1861 г. те официално се отричат от Цариградската патриаршия.

 

image02

 

Най-старата християнска обител в града е църквата „Свети Николай“. Храмът е издигнат на мястото на малък параклис от времето на Втората българска държава, претърпял разрушения през XV–XVI в. Със султански ферман от 1696 г. е разрешено неговото възстановяване. По-късно е построена същинската по-голяма църква, която е открита през 1834 г. г. Иконостасът и е дело на майстори от прочутата тревненска резбарска школа. В храма е експонирана една от най-богатите колекции икони – на Димитър Зограф, включваща 68 икони.

Вторият забележителен православен храм в Плевен е „Св. Параскева“. Сведения за него се срещат в османските регистри още от 1523 г. През 1858 г. в тогавашната Маньова махала, със скромни дарения на местното население била построена малка църква, посветена на св. Петка-Параскева. През същата година към църквата било открито и училище. С развитието на занаятите и търговията в града се наложило малката църква да се поднови и разшири. С упоритост за кратко време църковното настоятелство успяло да получи съответните султански берати. Градежът на храма започва в 1868 г. и завършва на следващата 1869 г. Автор на сградата е познатият ни тревненски първомайстор – уста Генчо Кънев. Така на мястото на старата „плетеница“ била построена трикорабна базилика. Тя се състои от притвор, две странични помещения, централна част със солей и свещен Олтар. Иконите в храма са дървени и са подарък от различни занаятчийски сдружения. Иконата на владишкия трон в църквата е дело на Данаил Несторов – зограф от Дебърската художествена школа в Македония. Стенописите в храма са дело на Господин Желязков.

Друг православен храм е „Света Троица“, който е основан значително по-късно – в 1893 г. Култовата сграда е застроена частично през 1898 г. и окончателно завършена и осветена през 1913 г. от митрополит Климент. Колоните, които крепят храма, са от римско време, а строежа е в характерен източноправославен стил. При изписването на иконите отново срещаме името на Господин Желязков. Само ще отбележим, че този наш живописец е ученик на известния Иля Репин от Художествената академия в Петербург.

Макар и с исторически акцент, част от архитектурния облик на Плевен е параклис-мавзолеят „Св. Георги Победоносец“. Той е изграден в периода 1903-1907 г. в памет на загиналите руски и румънски воини в боевете край Плевен, по време на Руско-турската война 1877/1878 г. Главен архитект на съоръжението е Пенчо Койчев, завършил архитектура в Гент, Белгия. Монументалната сграда е издигната със събраните от дарения и държавни средства 350 000 златни лева. Параклис-мавзолеят „Св. Георги Победоносец“ е тържествено открит и осветен на 3 септември 1907 г., в присъствието на княз Фердинанд І.

Като цяло, сградата е повлияна и е решение в духа на национал-романтизма, с елементи на сецесионово влияние.За направата му се използва красив бял дялан камък, железобетон и гранит за кръстокуполния храм. Около извисеното 24-метрово кубе, завършващо с ажурен кръст, са разположени 4 полукълба. Над входната врата на мавзолея, украсена с розети и плетеници в български народен стил от резбаря Ян (Иван) Тръвницки, е вграден люнет орелеф на Свети Георги от скулптора Жеко Спиридонов. Иконостасът в храмовото помещение, с оригинална дърворезба, е произведение пак на Ян Тръвницки, а иконите са рисувани от големите ни художници Антон Митов и Иван Мърквичка.

Освобождението от 1878 г. заварва Плевен с обособени турски махали в българско обкръжение. Дълго време след това просъществували сгради, които напомняли за османските времена – Конакът, строен по нареждане на Мидхат паша, Куршум джамия и старата турска баня. С възстановяването на българската държавност града се променя, като турския народностен елемент губи своя привилегирован статут и се превръща в миноритетна група. Плевен бързо се разраства – през 1880 г. населението наброява 11 470 души. Към края на XIX век значението му започва да нараства и той се очертава като важен административен, стопански и културен център на Княжество България.

 

image01

 

Разположеният на юг от Плевен град Ловеч (на 32 км по права линия) е с не по-малко богата история. Първите сведения за развитието на града в епохата на Българското възраждане дават пътешествениците Ами Буе, Феликс Каниц и Огюст Викенел. Подобно на Плевен, французинът Ами Буе минава и през Ловеч в края на 30-те години на XIX век, за който дава следното подробно описание: „Ловац (на турски Ловча или Лофча) е град с най-малко 12 до 15 хиляди души. Наброяват се 300 къщи или християнски домакинства, останалите са мюсюлмани, които населяват главно западния бряг на Осма. Покрит каменен мост с дюкяни свързва двата бряга на тази река. Конакът на аянина е до площада на източния бряг. Това е четвъртита едноетажна сграда с просторен двор. Има един часовник и 8-9 джамии с минарета. Източната част на Ловча се опира на Балкана и е построена амфитеатрално. Тесни улички водят към върха на възвишението, което, като се издава в равнината, представлява великолепна наблюдателница за инженера-географ. Друга уличка с къщи върви срещу течението на Осма, оградена с високи варовикови брегове, и отвъд двете извивки, които тази река описва, има гробища… Освен това местоположението на Ловча е извънредно красиво, процепът на сивите скали, който е зает от Осма, е в рамката на хълмове, покрити с хубави лозя и овощни градини. През сезона на разлистването изгледът е наистина очароващ“.

Австриецът Феликс Каниц (1829–1904) също преминава през Ловеч, но десетилетия по-късно – през 1871 г. В същата тази година в града живеят 12 000 души, като от тях 6 000 са турци (без стражарите и войниците).[6] Каниц споменава за 1200 турски къщи и 800 български с по петима души средно. Според някои други данни населението надвишава 20 000 жители. Основни занаяти, които се развиват тук са табашкия (кожарство), железарския, абаджийския, кафтанджийския и др. Ловчанлии са и добри бакали, фурнаджии, халачи[7], кафеджиии, кюркчии и др., което свидетелства за разнородна стопанска дейност. Към това следва да се добави търговската дейност ориентирана към пазара на Османската империя и Европа. В края на XVIII в. градът, разположен на двата бряга на Осъм, започва да бъде наричан заради богатството и просперитета си Алтън Ловеч (Златен Ловеч). От 1780 до 1784 г. Ловеч се развива най-бурно. В административно отношение най-продължително време той е кааза към Никополския санджак, а по-късно – към Търновския санджак.

В една добре запазена графика на град Ловеч от 1874 г. се открояват следните по-значителни обекти: Покритият мост, Часовниковата кула, Банята, Конакът и джамиите, които са седем на брой. През 1874–1876 г. дряновския майстор Никола Фичев (1800–1881), наричан още Уста Кольо Фичето, построява една от най-големите забележителности на града – Покритият мост над р. Осъм. Мостът, единственият по рода си на Балканите, е с ширина 10 м и дължина 84 м. Основите му били направени от камък, а останалата част – от дърво. По протежението на моста са разположени 64 занаятчийски и търговски дюкянчета, които обслужват жителите на Ловеч и околността. Покритият мост бил украсен с четири скулптурни фигури – лъв, двуглав орел, женски бюст и тояга с топуз. От тях днес е запазена само фигурата на лъва.

 

image06

 

Друг обект, който се откроява в архитектурния облик на града е банята „Дели хамам“. След построяването си банята се превръща в доходно здание на Араб-джамията в Галата. Водата за хамама идва по тръбопровод от глинени тръби от Липака и от още два извора. В топлите помещения е монтирано специално устройство на подовете и стените. Тази отоплителна инсталация се нарича хипокауст – буквално „отопление отдолу“. Голямото приемно помещение е квадратно в план и завършва с полусферичен масивен купол на 10 м височина от пода. На върха е издигната цилиндрична отвътре и шестстенна отвън лантерна[8], която на всяка стена има по един прозорец. Отвън купола преминава последователно през три барабана, 8-ъгълен, 16-ъгълен и кръгъл, всеки от тях със собствен покрив и корниз. В средата на къпалнята, на всяка от четирите стени има по една ниша, засводена с островръха арка, в помещението е имало и шадраван. Двете странични крила са покрити с по-ниски четвъртсферични куполи. В куполите са оставени звездовидни отвори за вентилация. Приема се, че това е последният турски хамам, използван като хигиенна баня в страната ни.

Неповторима част в облика на града от средата на XIX век е ловешката възрожденска къща. Броят на къщите в квартал „Вароша“ достигал за времето си до 160. При съграждането им строителния усет се проявява в умелото използване на стръмния и скалист терен. Тяхното лице обикновено е към двора, а приземния етаж е изграден с каменен зид с пезули[9] за проветряване и отбрана. Над него е жилищния етаж с чардак или кьошк. Къщите стандартно са с каменна ограда с височина до 2 м и масивна дъбова порта. Работилницата и магазина на собственика се разполагали извън къщата, на градската чаршия, чиито естествено продължение е Покрития мост.

По-интересни къщи във „Вароша“ са: Драсовата и Рашовата, на Тодор Кирков, Христо Цонев (Латинеца), Михаил Минев, Никола Цвятков, Пано Бояджидраганов (Агопа), Васил Генов-Чешмето и др. Може би най-представителната къща е тази на Васил Генов-Чешмето. Подобно на останалите, тя е построена към средата на XIX век. Състои се от мази и два етажа. От приземието започва стълба, която свързва етажите и минава през два чардака. Разпределението на стаите и на двата етажа е еднакво – по две големи стаи встрани и една по-малка в средата. Чардаците са с източно изложение към градската градина „Стратеш“ и крепостта. На горния етаж има кьошк, леко издаден над улицата и с изглед на юг. Парапетите на чардака са от грижливо обработен бук, а подпорните стълбове са с дърворезба. Фасадата към двора е богато оформена, а към улицата е с малки тесни прозорчета на горния етаж. Вратите за стаите откъм чардака са със свод, профилиран с резба. Ъглите са запълнени с различни декоративни елементи.

Десетилетия преди това, Ловеч е вече утвърден духовен център. Известна е ролята на преписвачите на книги в някогашния манастир в местността Сливешки ливади „Св. Богородица“, познат още с името „Ястреб“. Борбата за независима църква започва именно тук през 1839 г. Първите училища – Горнокрайско и Долнокрайско са открити през 1846–1847 г. в кв. „Вароша“, като те са безплатни и достъпни за всички деца. Един от първите учители тук е народният поет, публицист и политик Петко Рачев Славейков (1827–1895). През 1870 г. се открива девическо училище, а през 1872 г. учителят Михаил Радославов (1848–1895) въвежда звучната метода на обучение и възрастовото разпределение на учениците по класове. На 1 януари 1870 г. е учредено Ловчанското читалище „Наука“ – към него е уредена библиотека, изнасят се сказки, неделни четения, вечеринки, а две години по-късно година е реализирано под ръководството на Ангел Кънчев и първото театрално представление „Райна княгиня“. През тези години много дейни са учителите и книжовниците от известната фамилия Радославови (Михаил, Васил и Юрдана), Христо Попович, Митко Каракуцов, Михаил Павлов, Михаил Векилски и др.

В епохата на Възраждането в Ловеч се раждат някои от светилата на научната ни мисъл: ботаниците Иван Урумов(1856–1937) и Стефан Петков (1860–1951), както и Анастас Иширков (1868–1937) – географ и етнограф. Анастас Иширков е университетски преподавател, общественик и дарител, професор в Софийския университет и академик в БАН, известен учен, не само за мащабите на нашата страна, но и зад граница. Дядо Иширков, както го наричат с любов и уважение лектори и студенти, е основоположник на географската наука в България.

В този ред на мисли не трябва да забравим името на талантливия учител Панайот Пипков, който малко по-късно пише тук музиката на химна „Върви, народе възродени“. Важна е ролята и на дарителите, които заделят средства от богатствата си за образователното и културното дело. Сред тях изпъкват имената на търговците Яким Шишков, Рачо Димчев и Маринчо Караконовски. Още един факт: непосредствено след Освобождението (10 дек. 1881 г.), протестантския мисионер Чалис основава в Ловеч Американско девическо училище, което по-късно прераства в колеж.

Бележита фигура за времето с родно място Ловеч е произхождащия от помашко семейство Ахмед Джевдет паша (1822–1895). През 1839 г. с помощта на дядо си той заминава за Истанбул, където се образова и прави завидна кариера като висш османски чиновник. За него известния български политик и писател Димитър Шишманов (1889–1945) пише: „Бил е многократно министър на просветата, на правосъдието и на други министерства, а в Мала Азия – валия на Бурса и Мараш. Като министър в Цариград проявявал интерес към културните прояви на цариградските българи… На 22 февруари 1872 г. присъствал на представянето на пиесата „Невенка“ от 14-годишния Константин Величков в прочутия цариградски театър „Сулие“, наричан „Гедик паша тиатросу“. Поздравил автора и артистите българчета – ученици в лицея „Галата сарай“.

 

image07

 

Ахмед Джевдет паша е председател на Съвета, разработил пакета от закони за реформите на султан Махмуд II (1808–1839) – т.нар. Танзимат, с който се полага началото на ерата за модернизация на империята. Пашата участва и при написването на клаузите на Меджлето, османския граждански закон известен като първата кодификация на законите по европейски стандарт. Джевдет паша е автор на 12-томна история на Османската империя, популярна с неговото име „Тарих-и Джевдет“. Той проявява интерес и има научни приноси също така в областта на математиката и астрономията. По-голямата от двете дъщери на пашата – Фатма Алие Топуз (1862–1936), позната още под псевдонима „Бир ханъм“ („Една жена“), е смятана от литературните кръгове за първата романистка в османо-турската литература и в ислямския свят. Малката дъщеря Емине Семие (1864–1944) се изявява като журналистка и феминистка.

Ловеч е митрополитско седалище от Късното средновековие и пише история още времето на цар Иван Александър (XIV в.). По време на османското владичество диоцезът е понижен в ранг „епископия“, а малко преди Освобождението отново е „митрополия“. Известно е, че тук монаси книжовници създават ценни ръкописни евангелия, по-знакови от които са „Требник“, „Бориловия синодик“ и „Дриновия сборник“. В определен период от време ловчанските епископи са били гърци. В средата на XIX век гражданите на Ловеч отпочват борба за създаване на българска църква и прогонват гръцкия епископ Мелетий I, като за епископ през 1852 г. е ръкоположен българинът Иларион Ловчански (1800–1884). През 1876–1877 г. този пост заема Йосиф – възпитаник на Сорбоната в Париж. Впоследствие той става втория екзарх (след Антим I) на Българската екзархия, като я ръководи до 1915 г. (цели 38 години). Други свещеници, които оставят добро име са Захари Начев и Марин Калугеров.

Културното развитие се основава преди всичко върху дейността на църквата „Успение Богородично“ („Св. Богородица“), тъй наречената Долнокрайска. Разположен в южните околности на града, разрушен през 1690 г., този манастир съживява дейността си през 1784 г. Той е популярен в региона още с името „Ястреб“– според едно от преданията за Светата обител, при идването на завоевателите османци ястреб слязъл от небето и грабнал храмовата икона на Св. Богородица, която отнесъл в Троянския Балкан и оставил на едно дърво. Монасите от манастира тръгнали по пътя на птицата и именно те са тези, които са основали и Троянския манастир. Самата църква „Успение Богородично“ по план и структура представлява типична възрожденска псевдобазилика. Куполът, камбанарията и притвора са построени малко по-късно. Външната украса на храма се представя от няколко каменни релефа символизиращи трите сфери на битието – земя, въздух, небе. Най-ценната принадлежност на църквата е великолепния иконостас, дело на майстори на Тревненската школа.

Следващата църква – „Св. Неделя, т.нар. Горнокрайска, в периода на османското владение изпълнява ролята на катедрален храм. В близост до нея е била старата Митрополия, известна още като Владишкия конак. Пострадала по време на Гръцкото въстание (1821–1828) тя е възстановена през 1834 г. Застроена на каменни основи, по план църквата е трикорабна базилика, с построени по-късно притвор и балкон. Стенописите и част от иконите са дело от 1873 г. на братята зографи Наум и Ненчо Илиеви, представители на Дебърската школа, заселили се и творили в Ловеч. Освен старинни икони, в храма се намира и църковен архив, в който се съхраняват старопечатни книги и документи за миналото на града. Интересната резба на олтарните двери е дело също на майстори от Тревненската школа. Това бил подарък на църквата от бояджийския еснаф в града. Тук е погребан митрополит Дионисий, който е почитан от гражданството.

Третият значим храм в града е „Св. Троица“, наричан още Харманската църква, който води своята история от1868 г. В миналото от нея се е носел мелодичния звън на четири камбани – може само да се предполага, колко голяма е била ролята на камбанната музика като благовест в живота на ловешките граждани при религиозните празници.

Така изглеждат градовете Плевен и Ловеч, белязани с динамиката на всекидневието и културните знаци между различните епохи. В началото типично ориенталски селища, резултат от наложени ценности на друга политическа и социална система, те попиват от новия порядък и прекрачват в полето на Новото време. Време на приемственост и прекъснатост, на религиозно и етническо разнообразие, но неизбежно в една симбиоза, подхранвана през вековете и годините от общо съжителство – даденост.

 

Използвани източници

Грънчаров 2001: Грънчаров, М. История на град Плевен (Възраждане и Освобождение). – Плевен: РИМ.

Каниц 2003: Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. – София: „Проф. Марин Дринов“.

Лори 2015: Лори, Б. Османското наследство на Балканите. Преплетените истории на Балканите, т. 3. – София: НБУ.

Трифонов 1933: Трифонов, Ю. История на град Плевен до Освободителната война. – София: Държавна печатница.

Френски пътеписи за Балканите, XIX в. 1981: Съст. Бистра Цветкова. – София: Наука и изкуство.

 

[1] На 22 октомври (ст. с.) 1839 г. 31-вият османски султан Абдул Меджид I издава прочутия Хатишериф (свещен закон), наречен гюлхански, защото той бил прочетен в т.нар. Павилион на розите (Гюлхане), в дворцовата градина на „Топкапъ сарай“. Наречен още и първият акт на Танзимата, в него се провъзгласява равноправие на всички поданици на империята, свобода на религията и справедливост във всичките му форми.

[2] Юрдан Трифонов (1864-1949, личното му име понякога е нормализирано като Йордан. Учи в Петропавловското духовно училище край Лясковец, когато там е преподавател Климент Браницки (Васил Друмев). Бъдещият изследовател учителства няколко години в Търново (1885–1890), след това завършва филология и история в Софийския университет (тогава още Висше училище). Действителен член на БКД (днес БАН) е от 1906, по-късно става председател на Историко-филологическия клон на БАН. Почетен доктор на Софийския университет (1939). Автор е на няколко книги от различни области на познанието. Най-познат и най-цитиран е последният му труд „История на град Плевен до Освободителната война“ (1933).

[3] Производство на сурово-сушени колбаси: суджук, луканка и пастърма.

[4] Проф. Михаил Грънчаров (1949–2009) – дългогодишен директор на Регионалния исторически музей в града.

[5] Александър Стоилов Боев (Бойоглу), нарекъл се Александър Екзарх, е деен участник в борбата за независима Българска екзархия. българите. Издава в Истанбул българския „Цариградски вестник“ (1848–1862) и съдейства за откриването на българската църква „Св. Стефан“ (1849).

[6] Записаните данни са директно от каймакамина и отразяват ситуацията от началото на 1870 г.

[7] Или дръндари – прекупвачи и посредници в търговията.

[8] Или латерна – частично, обикновено, правоъгълно или кръгло издигане върху покрив с цел да се получат странични вертикални отвори за осветление.

[9] Пезулът е малка ниша в стената на жилищно помещение, долап, чешма или ограден зид. Използва се за поставяне на малки предмети, а формата му е с декоративен вид. Може да представлява и издадено продължение, разширение на вдлъбнатина в стена, зид или край огнище, което се използва обикновено за седене.

 

Pin It
Ибрахим Карахасан-Чънар
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.
Други статии от този автор

Посетители

118

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 3 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 4 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 4 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 2 седмици
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици