1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

2021 11 Bulgaria WWII

 

 

Marshall Lee Miller, Bulgaria during the Second World War
Stanford University Press Stanford, California © 1975

ГЛАВА 16. Партизаните

В разговор с аграрния лидер на Врабча, Димитър Гичев, Багрянов твърди: „Е, поне съм купил три месеца за България“. Но репликата на Гичев е по-реалистична: „Загубихте три ценни месеца за България!“ Сред облагодетелстваните от грешните изчисления на Багрянов са комунистите, чиито редици набъбват с опортюнисти, когато Червената армия наближава границата. Преди да разкажем за кулминационните събития от 1 до 9 септември 1944 г., един преглед на историята на партията ще помогне за изясняване на нейната роля в заключителната фаза на войната.

Провалът на съпротивителното движение през 1941

Като цяло комунистическото въоръжено съпротивително движение в България е слабо организирано, слабо въоръжено и слабо ръководено. На 24 юни 1941 г., два дни след германското нахлуване в Съветския съюз, Българската комунистическа партия сформира Централна военна комисия (ЦВК) и призовава за въоръжена борба срещу „германските потисници и техните български лакеи“. Но партийните редици никак не са ентусиазирани от новата си роля, особено след като виждат как десетки техни лидери бързо са заловени от българската полиция. Малцината останали лидери скоро са принудени да стигнат до извода, че съпротивата струва на партията много повече, отколкото оправдават резултатите. Според един от тях, Трайчо Костов, опитвайки се да води кампания на насилие, БКП рискува „да се изолира от масите и да се наложи да понесе тежестта на борбата съвсем сама“.

Други твърдят, че по-добрата политика би била да се изчака, докато условията станат по-благоприятни за партизанска дейност, и дори ЦВК признава, че въоръжената съпротива в този момент служи само за обезкървяване на партията.[1]

Статистическите данни за броя на партизанските нападения през 1941 г. се различават значително, но разумната оценка е две през юли, около две дузини през август и около една дузина през септември. Повече от половината от тези атаки са в „новите земи“ – териториите, наскоро присъединени към България – и следователно не могат да се припишат на редовната българска комунистическа организация. Изчисленията са трудни, но общият брой на всички насилствени антиправителствени инциденти през 1941 г. вероятно не надхвърля 85, повечето от които са съвсем незначителни. От тях 22 са били насочени срещу селскостопански обекти, 12 – срещу фабрики, 11 – срещу складове, и 10 – срещу железопътни линии и транспорт. Около 40% от тях са в Софийска област, като най-значимата акция там е опожаряването на малка кожарска фирма в града. Само два инцидента през 1941 г. заслужават специално внимание. Единият е опитът за освобождаване на затворниците от концентрационния лагер „Гонда вода“: от двете нападения, извършени срещу лагера, първото, от 70 партизани на 15 август, се проваля напълно, а второто, на 31 август, е пресечено, преди партизанските сили изобщо да достигнат лагера.[2] Вторият случай е свързан с индивидуален акт на саботаж от страна на Леон Таджер, еврейски комунист, който подпалwa голямо количество масло и бензин в склад в Русе и убиwa невъоръжен германски войник. След екзекуцията му за саботаж той се превръща в основен герой на съпротивата.[3] Затегнатата правителствена охрана и „временните успехи на фашистките армии на Източния фронт“ обаче обезкуражават всякакви имитатори. До края на 1941 г. повечето партизански отряди са или унищожени, или сведени до шепа бойци[4].

Руснаците се опитват да подпомогнат българските партизани, като изпращат в страната български емигрантски агенти с подводница и парашут през август и септември 1941 г., но те нямат по-голям успех от местните комунисти; страната просто не е готова за революция. Голямо препятствие за партизаните е, че България не е окупирана страна. Въоръжените нападения и саботажите трябва да бъдат насочени не срещу германците, а срещу сънародниците им. При непокътнато българско правителство и армия не е имало разпадане на властта или наличие на големи количества оръжие от победена армия, какъвто е случаят в Полша, Франция и Югославия. България е остров на мира сред море от война; дори онези, които са противници на Оста и не са впечатлени от териториалните придобивки, не могат да отрекат, че външната политика на царя се радва на значителен успех. Така в началото на войната партизаните не успяват да спечелят голяма народна подкрепа. „Те водеха изолирана война, сами в провинция, осеяна с доносници, заобиколени от всички страни от вражески войски, на стотици километри от най-близките си съюзници, които нямаха нито ресурсите, нито намерението да им окажат помощ. Само една шепа от тези, които се вдигнаха на оръжие през 1942 г., доживяха да видят освобождението на България.“[5]

Партизанското възраждане през 1943

Руската победа при Сталинград през януари 1943 г. съживява деморализираните български комунисти и води до подновяване на партизанската дейност. Такова вдъхновение е отчаяно необходимо. И без това силно намаленото партийно ръководство е претърпяло сериозен удар през пролетта на 1942 г., когато полицията арестува Трайчо Костов, Антон Иванов, „подводничаря“ Цвятко Радойнов и други лидери по време на „аферата Заимов“ – неуспешния заговор на генерал Владимир Заимов (вж. глава 7). Въоръжените нападения срещу германски войници в София през декември 1942 г. са довели само до полицейска блокада на столицата и до нови неуспехи.[6]

Дори след Сталинград българското съпротивително движение не разцъфтява изведнъж в пълномащабна партизанска кампания. Каквато и да е ситуацията на Източния фронт, царското правителство до голяма степен контролира България. Комунистическата партия продължава да страда от „капитулационна нагласа“, която е толкова сериозна, че редица освободени от концентрационните лагери другари предпочитат да се върнат в лагерите, вместо да станат партизани. Много членове на БКП продължават да вярват, че партията трябва да пести силите си, вместо да се занимава с дейност, която може да застраши нейните кадри. Преобладаващата нагласа сред редовите членове е „да изчакат и да видят“, нито да се съпротивляват, нито да сътрудничат.[7]

Следователно съпротивата не се изразява в партизанска война – както в Югославия или Гърция, където големи групировки обикалят из провинцията – а в градски тероризъм и саботажи, извършвани от малки групи от трима до шестима мъже и жени. Членовете на тези „бойни групи“, за разлика от партизаните, обикновено имат работа и легално местожителство в градовете. На 13 февруари 1943 г. крайният националистически лидер генерал Христо Луков е застрелян от бойна група, за която се твърди, че е водена от 19-годишно момиче, Виолета Янкова. (Както е споменато в глава 9, самоличността на убийците е била предмет на много спекулации по онова време.) На 6 април е извършено неуспешно покушение срещу секретарката на Луков, а на 15 април 1943 г. бойна група убива Сотир Янев, председател на Комитета по външните работи на Народното събрание. Две седмици по-късно, на 3 май, Янковата група убива полковник Пантев, председател на Софийския военен трибунал.[8] Партийното ръководство винаги е таило сериозни опасения относно програмата за политически убийства и дори след войната не желае да си приписва заслугите за убийствата на Луков и други. След инцидентите през пролетта на 1943 г. засилената активност на полицията и загубите на комунистите обезкуражават партията от по-нататъшни усилия за градски тероризъм. „След тези акции положението на бойните групи в София се усложни. Само в София останаха отделни бойци.“[9]

С разпускането на тези отряди партията се отказва от ценно оръжие, което не изисква много усилия за действие, но е изключително трудно за противодействие. Партизанските отряди в провинцията имат много по-малко въздействие и поне през 1943 г. са само дразнещи. Извършват се и други убийства, например на заместник-областния управител на Пловдив през юли 1943 г., но като цяло след това единствените застрашени служители са тези в отдалечените райони. Градската терористична кампания и произтичащите от нея неуспехи допринасят за разрастването на партизанското движение, като принуждават много комунисти да избягат в планините. Там към тях се присъединяват други, вдъхновени от Сталинград. Броят им не е голям, но темповете на нарастване са впечатляващи: полицейската оценка за 180 партизани през януари 1943 г. се удвоява до март и отново се удвоява до юни.[10] Постиженията не са толкова впечатляващи. Макар че броят на „партизанските“ нападения през този период нараства от 12 през януари до 58 през март и 145 през юни, повечето от тях са с незначително значение, по-скоро дребни саботажи, отколкото нападения на партизански групи.[11]

Средностатистическата група (чета) наброява около десетина членове, които поне през този период задължително са много по-загрижени за собственото си оцеляване, отколкото за партизанските операции. В Търновска област например общото постижение на четирите партизански групи през 1943 г. е убийството на един полицай и един селски кмет, както и заграбването на две дузини пушки и малко храна.[12] В Бургаската зона, една от дванадесетте въстанически оперативни зони (ВОЗ), на които комунистите разделят страната през март 1943 г., през 1943 г. действат само пет партизански отряда (които са по-големи от четите). Отряд № 1 многократно претърпява тежки загуби и до края на 1943 г. практически изчезва. Отряд № 2 постига по-големи успехи – през август нахлува във въглищна мина, а през септември за кратко окупира град Голямо Шивачево и екзекутира кмета му, но неуспехите през декември отслабват отряда за няколко месеца. Останалите три отряда са почти без значение през 1943 г. През зимата на 1943-44 г. партизаните претърпяват тежки загуби. По-специално, известният партизански отряд „Антон Иванов“ е унищожен в Родопите през март 1944 г.; 135 от 153-та му членове са убити в бой или заловени и обезглавени от жандармерията.[13] С връщането на топлото време обаче партизанските редици се увеличават с доброволци от градовете. Повечето членове на БКП и на комунистическата младежка организация РМС (Работнически младежки съюз) – досега не са се отзовавали на призива на партията; сега, когато перспективите за победа на съюзниците се проясняват, те започват да се стичат в планините.

Българските партизани създават първите две бригади в „стара“ България през април 1944 г., последвани от други две през май. Въпреки че през март Филов отбелязва в дневника си, че нарастващите комунистически сили все още не представляват заплаха, в края на април той и неговият съ-регент генерал Михов са обезпокоени от броя и обхвата на партизанските успехи. Както Михов, така и германските съветници в София описват голяма част от българското военно планиране като „скрито, подробно и книжно“,  а германците критикуват недостатъчното разузнаване и лошата радиодисциплина на армията, която предава без шифриране (Klartextfunкen).

Самите партизани не са напълно ефективни поради липсата на оръжие и подходящо обучение. Така те остават само потенциална заплаха, а не реална опасност. Това се вижда от най-драматичното им нападение през юни 1944 г. – онова над влака Казанлък-Пловдив. Влакът е спрян от партизаните в малко село на ръба на Средна гора – планинската верига, където партизанските сили са най-концентрирани. На пътниците и екипажа е наредено да излязат от влака, за да бъдат претърсени. Сред пътниците, но очевидно неразпознат, е заместник-председателят на Народното събрание Петър Кьосеиванов, брат на бившия премиер. Преди партизаните да го открият, акцията е прекъсната и те са обърнати в бягство от пристигането на армейски спасителен отряд от близкия град. Спасителната група се състои от един лейтенант и четирима войници.[14]

Британска помощ за партизаните

Британското правителство се опитва да помогне на българските партизани с оръжие и съветници, но няма голям успех. Още през лятото на 1943 г. Изпълнителната служба за специални операции (Special Operations Executive – SOE) се опитва да установи контакт с партизаните. Екип под ръководството на майор Мостин Дейвис се спуска с парашут в Сърбия през август 1943 г. и мъчително си проправя път до българската граница, където през януари 1944 г. към него се присъединява капитан Франк Томпсън, комунистически симпатизант, който говори свободно български език. Този екип установява връзка с Владо Тричков от генералния щаб на партизаните и се подготвя за други консултантски екипи, които да го последват. През март 1944 г. обаче мисията е сполетяна от катастрофа и Мостин Дейвис е убит. Томпсън успява да избяга, но през май той и повечето от останалите членове на Втора софийска партизанска бригада са убити от българските войски. Неустрашими, SOE изпращат Джон Харингтън в Тракия (Беломорието) с мисията „Джампъф“, последван от екипа „Мизен“ на Иън Макфиърсън и „Триатик“ под ръководството на Доналд Ридъл. Тези екипи се обединяват едва през август 1944 г. и следователно имат малко влияние върху събитията в България преди излизането на страната от войната.

Британците обещават на партизаните мащабни въздушни доставки с оръжие и провизии. Но поради недостига на самолети, лошото време, неточните данни и погрешните комуникации, доставките са много по-малки от очакваното. През един период са извършени само три от петнадесетте обещани доставки. Партизаните вече са силно подозрителни към британските мотиви и приписват тези неуспехи на умишлена политика за ограничаване на комунистическата сила. Това не е британска политика, но подозренията на комунистите се засилват през юни 1944 г., когато поемането на премиерския пост от Иван Багрянов съвпада с пренасочването на съюзническите транспортни средства и бомбардировачи в подкрепа на инвазията в Нормандия. Самолетите, останали на Балканите, дават приоритет на Югославия, където партизанските усилия са най-ефективни. На българите е съобщено, че и без това редките доставки ще идват още по-рядко, което сякаш потвърждава всички партизански подозрения.[15]

Политиката на правителството спрямо комунистите и другите смутители на реда е странно непоследователна. От една страна, полицията действа с изключителна жестокост срещу заловените партизани и свободно използва терор и мъчения срещу села, за които има подозрения, че им симпатизират. От друга страна, значителен брой заловени комунисти са освободени по различни времена през войната, особено през 1942 г. През август 1944 г. Лазар Попов протестира във в. „Народно събрание“, че няма рационална политика: „Един път им прощаваме, друг път ги преследваме, трети път преследваме дори онези, които са заподозрени, че им помагат“.[16]

Самите депутати в Народното събрание са част от проблема, тъй като дори някои от най-върлите антикомунисти понякога се застъпват за лишени от свобода избиратели. През юли 1944 г. Филов се оплаква, че когато водачът на една група е ранен и заловен от полицията, министърът от кабинета Василев убеждава властите да го освободят[17] През 1942 г. самият цар се застъпва за първия секретар на ЦК на БКП Трайчо Kостов, като заменя смъртната му присъда с доживотен затвор – акт, който по ирония на съдбата е използван срещу Kостов по време на комунистическата чистка през 1949 г., но това очевидно е било резултат единствено от лични, а не от политически причини.[18]

В доклад на германското разузнаване от 1 юли 1944 г. се посочва, че партизанските сили са нараснали до 12 000 души, половината от които са действали в окупираните територии. В доклада се посочва, че тези сили все още не представляват „сериозна опасност“ за режима, но бързо набират сила.“ Тази сила не се отразява непременно в действията на отделните партизански отряди. Бригада „Георги Димитров“ например е блокирана в планините от големи армейски части от май до септември и постига много малко. Групата „Васил Левски“ в района на Варна е една от най-активните партизански части – властите оценяват числеността ѝ на 3000 души, въпреки че в действителност тя има само 150 членове, но общите ѝ отчетени постижения през юли и август са убийството на петима души и отнемането на две дузини пушки. Загубите на групата са далеч по-тежки. През последната половина на август тя многократно е нападана от силни армейски части, храната е на привършване, а дезертьорите разреждат редиците ѝ. Един предател повежда полицейско нападение срещу партизаните по време на политическо събрание и в последвалото сражение групата е унищожена.[19] Следователно партизаните сами не са в състояние да свалят правителството без помощта на съветската или българската армия.

Премиерът Багрянов смята, че партизанското движение трябва да бъде обезвредено по един или друг начин – или асимилирано, или унищожено – преди Червената армия да се приближи много до България; характерно е, че той избира и двете алтернативи. В началото на август той предлага амнистия на партизаните и същевременно започва мащабна акция („операция Богдан“) за унищожаване на партизанските групи в Средна гора. И двете усилия се провалят. Окуражено от руското настъпление на Балканите, партизанското движение продължава бързото си разрастване. Общият брой на партизаните се покачва от приблизително 4000 души през началото на лятото на 1944 г. до приблизително 10 000 към края на лятото.[20] В сравнение с партизанските сили в Югославия и Гърция обаче те са почти незначителна сила. В доклад на германското разузнаване за Балканите от средата на август 1944 г. са изброени числеността и местоположението на всяка голяма партизанска единица в Югославия и Гърция и са идентифицирани две партизански единици в окупираната от българите Вардарска Македония. За самата България обаче не са посочени никакви единици.

Българските партизани, дори и при най-голямата си сила, са твърде слаби, за да поемат сами контрола над държавата. Въпреки това те смятат, че би било унизително за една партия, която толкова се гордее със своите революционни традиции, да чака пасивно освобождението от Червената армия. Те също така вярват, че трябва да действат незабавно, за да си осигурят позиции в следвоенното правителство. Ето защо комунистите търсят подкрепата на българската армия, която дълго време преследва партизаните, но сега е парализирана от страха от руското настъпление.

ГЛАВА 17. Последната фаза

На 30 август 1944 г. СССР обявява, че отказва да приеме декларацията на България за неутралитет от 17 август. Още докато Мошанов и полковник Желязков отлитат за Кайро за преговори със западните съюзници, основното предположение, подкрепящо режима на Багрянов – че Съветският съюз ще уважи неутралитета на България – е разрушено. На 31-ви, когато до София достигат съобщения, че съветските войски се насочват на юг от Букурещ, външният министър Драганов изиграва последната си карта: той информира руснаците, че германските кораби във Варна и Бургас са обезоръжени и че всички германски войски ще бъдат изведени от България до полунощ. Това не е съвсем вярно, но германците си тръгват, без да оказват никаква съпротива. На следващия ден, когато ситуацията продължава да се влошава, Багрянов и кабинетът му подават оставка. В Кайро преговорите със съюзниците са прекратени, докато Мошанов не получи нови пълномощия от наследника на Багрянов. Червената армия се приближава към Дунав; не може да става и дума за избор на друг министър-председател, който да е тясно свързан с предишните режими. Просъюзническата демократична опозиция трябва най-сетне да дойде на власт, за да се осигури примирие и да се спаси България от съветска окупация.

Сформиране на ново правителство

Най-очевидният избор за ръководител на новото правителство са Димитър Гичев, Никола Мушанов, Константин Муравиев и (на далечно четвърто място) Георги Кьосеиванов. Гичев е интелигентен, честен, амбициозен и силно просъюзнически настроен; преди да стане аграрен политик, той е бил студент по теология и твърдите му принципи понякога пречат на ефективността му като политически лидер. Въпреки отношението си към Отечествения фронт, Гичев не е против сътрудничеството с комунистите; през цялата война той и Никола Мушанов са единствените български политици, които се осмеляват да поддържат редовни и открити контакти със съветските дипломати. Мушанов, лидерът на малката Демократическа партия, е на 62 години и е най-възрастният държавник на демократичната опозиция. От 1902 г. е в Народното събрание, а от 1931 до 1934 г. е министър-председател. Досега по време на войната той и Петко Стайнов са били гръбнакът на слабата опозиционна група в Народното събрание. Константин Муравиев е племенник на Стамболийски, който го е назначил за министър на войната, когато е бил само на 29 години. Некомпетентността на Муравиев и пренебрегването през 1923 г. на докладите за предстоящ преврат са отчасти причина за падането на Стамболийски. Муравиев отново заема министерски постове в правителството на Земеделската коалиция (1931-34 г.) и се превръща в интелигентен и способен политик, макар че все още е склонен към мързел и небрежност.

Изборът на Муравиев за министър-председател от страна на регентите е изненада за почти всички, особено за Гичев, който е очаквал да бъде избран. Приемането на премиерския пост от Муравиев и решението на опозицията да състави правителство под регентството на Филов изисква значителен компромис с принципите; през септември 1943 г., само година по-рано, Муравиев заедно с другите лидери на опозицията осъжда създаването на регентството като незаконно, тъй като не е свикано Велико народно събрание и не е спазена конституцията. Сега обаче те реалистично решават, че могат да бъдат по-полезни на страната, като заемат поста, отколкото като се придържат към тясно легалистична позиция, която на практика би изключила формирането на некомунистическо правителство, приемливо за съюзниците. В съзнанието на опозицията натежава страхът, че в противен случай регентите биха могли самоубийствено да поканят едно прогерманско правителство да вземе властта.

В навечерието на идването си на власт Муравиев съставя два списъка за своя кабинет: първият включва членове на Отечествения фронт, а вторият – не. В името на националното единство Муравиев смята, че е необходимо всички опозиционни групи (с изключение, разбира се, на прогерманските привърженици на Цанков) да участват в новото правителство; затова, когато регентите го призовават да стане министър-председател, той се опитва да състави кабинет от първия си списък. Петко Стайнов, русофилски настроен лидер на Звено, свързан с Отечествения фронт, е помолен да стане външен министър и се съгласява, но редица други опозиционни лидери неочаквано не желаят да заемат постове в новото правителство. Макар че лидерът на социалдемократите Кръстьо Пастухов приема с достатъчна готовност, други поставят условието да приемат участието на Комунистическата партия и Отечествения фронт в правителството.

Фронтът обаче не желае да участва в кабинет, в който не доминира. Въпреки че Муравиев и неговите поддръжници искрено желаят мир и установяване на демократично общество, Фронтът веднага започва кампания срещу тях. Всъщност първата индикация за нежеланието на Фронта да сътрудничи с новото правителство идва в предаване от радиостанция „Христо Ботев“ в СССР на 30 август, още преди Багрянов да подаде оставка. Това предаване предупреждава Фронта да не се присъединява към коалиция, която не приема програмата му или би отслабила неговото влияние.

Когато Стайнов е информиран, че Фронтът не желае да участва в правителството на Муравиев, той незабавно се оттегля, след което земеделецът Неделко Атанасов и други също отказват да служат. Пастухов иска да участва въпреки неодобрението на Отечествения фронт, но изпълнителният комитет на неговата Социалдемократическа партия го принуждава да се оттегли. Това е тежък удар върху плана за истинско представително национално правителство. Комунистите смятат, че Муравиев се опитва „да изолира Комунистическата партия от нейните съюзници, да разбие Отечествения фронт, като дискредитира работещите с него земеделци, и да направи Врабча единствен представител на Земеделската партия“. Въпреки тази сериозна пречка Муравиев сформира правителство от втората си листа, което има разумни шансове да осигури примирие. Гичев, Мушанов и Атанас Буров са назначени за министри без портфейл. Вергил Димов, шурей на Гичев, става министър на вътрешните работи, а изтъкнатият старозагорски политик и историк Александър Гиргинов е назначен за министър на финансите. Останалите постове са заети от хора, които са сравнително неизвестни, въпреки че трябва да се спомене военният министър генерал Иван Маринов, който тайно заговорничи с комунистите. Министерствата на търговията, на железниците и на образованието са оставени незаети, за да могат при удобен случай да бъдат заети от членове на Отечествения фронт. Самият Муравиев заема поста на външен министър, но е готов да се откаже от него, ако Фронтът бъде убеден да го приеме. Други двама министри от кабинета също са готови да подадат оставка, ако местата им се окажат необходими за по-широка коалиция.

Бързо става ясно, че коалицията е в затруднение. Още в деня, в който Муравиев официално встъпва в длъжност, БКП излиза с декларация, в която остро атакува новото правителство за това, че не е заело твърда позиция срещу Германия:

България има ново правителство начело с К. Муравиев. Но бъдете нащрек! Това правителство не е дошло по волята и желанието на българския народ, а по благоволението на Багряновците! То не представлява организираните сили на Отечествения фронт.

Патриоти! Правителството на Муравиев не дава никаква гаранция, че ще вземе присърце съдбините на България и на българския народ. Заради това не вярвайте на думите му, а съдете по делата му! Защо правителството на Муравиев не скъса незабавно и решително с германците?[21]

Първоначалните действия на Муравиев

На 3 септември правителството издава заповед, с която спира екзекуциите на политически затворници. На следващия ден то обявява политическа програма от дванадесет точки, която включва следните положения: обещава се конституционно управление, премахване на всички фашистки институции, предлага се пълна амнистия на всички, които са се противопоставяли на диктатурата, Народното събрание ще бъде разпуснато, българските войски ще продължат да се изтеглят от Сърбия, а преговорите за примирие със съюзниците ще бъдат приоритетни. Муравиев обаче повтаря грешката на Багрянов, като настоява за политика на неутралитет спрямо всички воюващи страни, включително Германия, освен ако те не предприемат враждебни действия. Той особено се стреми да избегне сблъсък с отстъпващите германци, който би могъл да тласне България във войната и да донесе „подкрепата“ на намиращите се наблизо руски войски, които да окупират страната. Това отлагане обаче дава възможност на опонентите му да поставят под съмнение искреността на желанието му да се откаже от Оста.

Както бе споменато по-рано, преговорите в Кайро са преустановени след оставката на Багрянов. В средата на август Мошанов в казал на Багрянов, че ще уреди примирие, ако последният състави нов кабинет. Тъй като обаче не се стига до нов кабинет, Мошанов решава да сключи примирие, без да чака промяна. За съжаление той взема това решение едва на първи септември, малко преди да научи за оставката на Багрянов. Когато поема властта, Муравиев изпраща на Мошанов телеграма да продължи преговорите, но Мошанов отбелязва, че новият кабинет не включва някои опозиционни групи, които „очевидно се дърпат назад, за да може Муравиев да понесе последиците от приемането на евентуално тежки условия, след което левицата ще свали правителството му“. Съюзниците не дават надежда за по-меки мирни условия само защото на власт в България вече е просъюзническо правителство, а като политик Мошанов не желае да се свързва с такова сурово и непопулярно споразумение. Затова британците искат да му бъде позволено да се върне в Турция и да бъде заменен, ако е възможно, от Балабанов.[22]

Отношението на Съветския съюз към България продължава да бъде донякъде двусмислено. Към 3 септември Червената армия е достигнала българо-румънската граница в Добруджа и по поречието на Дунав. Въпреки това ѝ е наредено да не напредва без допълнителни инструкции; не се разрешават дори стандартни разузнавателни мисии – било то по земя или по въздух, – защото те биха нарушили българските граници. В резултат на това командващият Трети украински фронт генерал (по-късно маршал) Сергей Бирюзов не разполага с много информация за положението в България и трябва да се задоволи с радиопрехватите и докладите на няколко партизански водачи. Съветският съюз е поискал разрешение за навлизане на българска територия на 1 септември, но оставката на Багрянов забавя официалния отговор и Муравиев не предприема никакви действия по искането.[23] Руснаците се надяват да влязат в страната отново като освободители, а не като нашественици. Вероятно поради тази причина те отлагат нападението си с няколко дни, въпреки че това позволява бягството на много малки германски части.

Сблъсъци с германците

Няколко германски части все още не са напуснали страната. Официалната българска позиция е, че нацистите трябва да бъдат насърчени да напуснат възможно най-бързо и че не трябва да се поставят никакви пречки по пътя им. Въпреки това контролът върху ситуацията се изплъзва от ръцете на правителството. На 3 септември германски сили от около 400 души са спрени на железопътната гара в Ихтиман, град на линията София-Пловдив на около 40 километра югоизточно от София. Германските войници не оказват никаква съпротива и се оставят да бъдат интернирани в близкото училище, въпреки че много от тях запазват оръжията си. На 6-и друга германска част от около 200 души пристига в града и се опитва да освободи войниците в училището, но след кратко сражение и те се предават.[24] Правителството на Муравиев не предприема никакви действия.

Германската пасивност по време на изтеглянето подсказва, че всъщност опасността от нацистко нападение над България е малка, но заплахата продължава да съществува. На 4 септември германските войски в Македония пленяват и разоръжават много от частите на българския окупационен корпус, но избухват боеве, когато два български полка при Бяла паланка отказват да се разоръжат. Тази провокация дава основание на България да удовлетвори исканията на съюзниците за по-решителни действия срещу Германия, но Муравиев не успява да се възползва от тази възможност. Въпреки това на 5 септември сутринта Муравиев решава да скъса отношенията с Германия и сериозно обмисля обявяването на война. Военният министър генерал Маринов обаче препоръчва обявяването на войната да се отложи със 72 часа, за да се даде възможност на останалите български сили в Македония да се изтеглят и да избегнат пленяването им от германците. Този съвет има голямо значение: Маринов е бил в таен контакт с комунистите, които са планирали държавен преврат. Ако Муравиев беше обявил война на Германия, комунистите щяха да се затруднят да убедят останалите, че правителството му е фашистко. Може би е щяло да се наложи планираният преврат да бъде отменен, защото в противен случай би изглеждал абсурден.

Съветското обявяване на война

В три часа следобед на 5 септември регентите и кабинетът се събират, за да обсъдят скъсването на дипломатическите отношения с Германия. Подобен ход изглежда политическа и военна необходимост, но е горещо обсъждан на заседание, което продължава до полунощ. Филов е категорично против прекъсването на отношенията и заплашва да подаде оставка; генерал Михов все още се надява на германска победа. По-късно министърът на правосъдието Борис Павлов заявява, че решението за скъсване на отношенията е взето в четири или пет часа следобед; Михов пък заявява, че то е взето едва в полунощ. Моментът е от известно значение, тъй като в 21:00 ч. идва изненадващата новина, че Съветският съюз е обявил война на България. Само два часа по-рано Молотов е информирал българския посланик в Москва, че съветското правителство е било търпеливо досега, защото е осъзнало, че малка страна като България не е в състояние да се противопостави на мощна държава като Германия. По тази причина Съветският съюз е търпял и факта, че България е била използвана като база за германски военни операции срещу Съветския съюз. Въпреки това, продължава Молотов, сега, когато Германия е изправена пред катастрофа от всички страни и е престанала да бъде основна заплаха, няма оправдание за това, че България не е обявила война на Германия. Ето защо съветското правителство е било принудено да обяви война на България.

Съюзническите дипломати в Москва научават за тази декларация едва малко преди българите и изобщо не са сигурни, че тя е оправдана от ситуацията. Сър Арчибалд Кларк Кер е инструктиран да информира руснаците за учудването на британското правителство от факта, че СССР е обявил война на България „без предварителни консултации и в момент, когато България изглежда се стреми да сключи мир със съюзниците“.[25] Муравиев за първи път чува за декларацията, когато тя е излъчена от руснаците в девет часа. След като получава новината, той незабавно изпраща двама високопоставени служители от Министерството на външните работи да се свържат със съветския шарже д’афер Яковлев и да му съобщят, че България вече е решила да скъса отношенията си с Германия и е на път да обяви война на Оста. Яковлев е изненадан от българското искане за примирие, тъй като не е бил информиран, че правителството му планира да обяви война.

Българското правителство почти веднага издава комюнике, в което заявява, че поради събитията в Македония кабинетът е решил да предприеме „решителни мерки срещу провокативните действия на германските части“; намекът е, че войната ще бъде обявена на Германия още същата вечер. В крайна сметка обаче заседанието се отлага, след като е взето решение за скъсване на отношенията с Германия, но не и за обявяване на война. Комунистите обвиняват, че дори това решение е било взето едва след обявяването на война от страна на Русия, и критикуват Муравиев, че е действал въз основа на неотдавнашния инцидент в Македония, а не на общо противопоставяне на фашизма.[26]

Възможно е Съветският съюз да е обявил война поради причината, посочена от Молотов, но е по-вероятно да са били намесени други съображения. По онова време Западът смята, че Русия е обявила война, за да има равен глас в мирните преговори с България. Сега изглежда, че истинският мотив е бил да се даде възможност на Червената армия да влезе в България и да помогне за създаването на комунистическа държава. СССР осъзнава, че ако членовете на правителството на Муравиев не бъдат дискредитирани като фашисти, а успеят да сключат мирен договор със съюзниците, ще бъдат в силна позиция спрямо Отечествения фронт. Но това не оправдава бездействието на българския кабинет да предприеме действие, което е било толкова очевидна политическа необходимост. Един силен лидер би оставил настрана всички възражения срещу обявяването на война на Германия и би приветствал оставката на всички, които се противопоставят на промяната в политиката. Муравиев не е такъв човек.

Комунистически стачки и демонстрации

Комунистическите стачки и демонстрации засилват политическото напрежение в България. Първата демонстрация се провежда в София на 4 септември пред Министерството на правосъдието. Оттам демонстрантите тръгват към съветското посолство, където пеят, а също така крещят лозунги като „Муравиев е хитлеристки агент“. Тълпата е разпръсната от полицията и някои от демонстрантите са арестувани, но не и преди част от тълпата да нападне германското посолство. Демонстрацията, съставена предимно от прокомунистически настроени студенти, има само частичен успех, тъй като привлича малко от жителите на града.

Вечерта на 5 септември, след обявяването на войната от Съветския съюз, ръководителите на партийната организация в Софийска област, сред които и бъдещият премиер Тодор Живков, решават, че дълго обсъжданият преврат ще бъде извършен в ранните часове на 9 септември. Дотогава ще бъдат положени всички усилия за разстройване на политическата и икономическата система чрез партизански атентати, стачки и политически демонстрации. На следващата вечер те се събират, за да протестират срещу продължаващото присъствие на германски войници в България. Пред един софийски хотел, в който са отседнали германски офицери, се събира тълпа, която според съобщенията е била обстрелвана от намиращите се там офицери. Полицията арестува над 300 от демонстрантите.[27]

На 6 септември 1944 г. се поставя и началото на поредица от военни въстания, които разклащат вярата на правителството в лоялността на армията. Военната полиция в Дедеагач е разкрила комунистическа клетка сред окупационните войски и е арестувала дванадесетте ѝ членове, но когато затворниците са били извеждани през центъра на града, те са били освободени от голяма група моряци. През същия период дезертьорството значително се увеличава и няколко малки военни части преминават към партизаните.[28] Също така на 6 септември в София започва стачка на трамвайните оператори и фабричните работници, която продължава и на следващия ден въпреки активната дейност на полицията. На 7 септември миньорите в Перник започват сериозна стачка, която при намесата на полицията прераства в насилие; при сблъсъка загиват шестима стачници, а 23-ма са ранени. Целта на тази стачка, според един историк, е била да се отклони вниманието на правителството, за да се улесни превратът в София.[29] Стачки избухват на 7 септември и в други градове. Към тютюноработниците в Пловдив, които са отговорни за последната голяма стачка в страната през юни 1940 г., се присъединяват железопътни служители и други работници в Плевен, Силистра и Варна. Стачкуващите в тези градове щурмуват затворите и освобождават политическите затворници. В София се провежда голяма демонстрация пред централната жп гара. Когато полицията се опитва да разпръсне тълпата, въоръжени партизани, които са се промъкнали в града, откриват огън. В тази кратка схватка са убити няколко полицаи и демонстранти.

Превратът от 9 септември 1944 г.

Правителството на Муравиев все още контролира страната, но бъдещето му е мрачно. Започвайки от 6 септември, то полага неистови усилия да отмени законите и да смени административния персонал, които го свързват с предишното правителство. Антиеврейските закони, законът от 1934 г. за премахване на политическите партии и други репресивни закони са официално отменени.[30] Управителите на шест от окръзите са сменени, както и редица служители в Министерството на външните работи. Генерал Лукаш (началник на Генералния щаб), генерал Трифонов (командир на Пета армия), генерал Стоянов и няколко други високопоставени военни подават оставка или са отстранени.

На 6 септември вечерта военният министър Маринов информира командира на германската военна мисия, че всички германски войски, без изключение, трябва да напуснат България до сутринта на 7 септември. Германците потвърждават това предупреждение, но не дават никакви обещания. Освен това българите искат от германците да преминават през София само през нощта, за да не провокират възобновяване на съюзническите бомбардировки над столицата. Съветският съюз не се впечатлява от тези усилия и не без основание критикува правителството на Муравиев за уклончивостта му. През нощта на 5 септември министър-председателят информира съветския шарже д’афер, че България прекъсва отношенията си с Германия; на следващия ден обаче той обявява, че е поискал от СССР примирие, но не споменава отношенията с Германия. В съветско комюнике се коментира: „Подобна противоречива ситуация не може да не събуди недоверие в съветското правителство към позицията на българското правителство. С оглед на това съветското правителство не е в състояние да разгледа молбата на българското правителство за примирие“. На 7 септември генерал Толбухин, командващ съветските войски, съсредоточени на границата с България, издава прокламация:

Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, защото смята българския народ за братски народ. Червената армия има една единствена задача – да разгроми германците и да установи всеобщ мир възможно най-скоро.

За тази цел е необходимо българското правителство да престане да служи на германската кауза, да скъса незабавно всички отношения с германците и да премине на страната на коалицията на демократичните държави.[31]

Въпреки че Съветският съюз често споменава отношенията на България с Германия, съмнително е, че те са решаващият фактор за съветските действия. Васил Коларов, водещ български комунист, който през 1949 г. ще стане министър-председател, по това време изнася лекция в Москва за съветската политика спрямо правителството на Муравиев. Той остро осъжда Муравиев за предполагаемия му отказ да включи представители на Отечествения фронт в правителството си (с което Коларов има предвид, че Муравиев няма да позволи на Фронта да доминира в правителството), но изобщо не споменава за забавянето на България да скъса отношенията си с Германия.

На 7 септември 1944 г. България окончателно скъсва дипломатическите си отношения с Германия. Сутринта на 8-ми кабинетът се събира, за да вземе решение за обявяване на война на Германия. Но Муравиев се е забавил твърде дълго; малко след началото на заседанието на кабинета руски войски пресичат границата на България. Българските войници са били инструктирани да не оказват съпротива, но е малко вероятно те да биха се сражавали дори и по заповед на правителството. В резултат на това няма какво да спре настъплението на Червената армия към Варна, Бургас и Шумен. При тези обстоятелства, след като германската опасност е отминала и пред лицето на отдавна очакваната руска окупация, може да се очаква, че правителството най-после ще предприеме бързи и решителни действия. И все пак решението за обявяване на война на Германия е взето едва в два часа следобед. Филов подава оставка, вместо да одобри декларацията, която трябва да влезе в сила в шест часа вечерта на 8 септември 1944 г. България вече е във война с Германия, Великобритания, Съединените щати и Съветския съюз.

Военният гарнизон в Бургас открито се разбунтува срещу правителството и арестува собствените си офицери; 4-ти граничен полк във Варна масово преминава към партизаните; 24-ти пехотен полк се разбунтува; а окупационните сили в Тракия вече не са надеждни. На 8 септември Националният комитет на Отечествения фронт призовава българите да посрещнат руснаците като освободители и заявява: „в Москва и в други столици на съюзниците беше обявено, че само правителството на Отечествения фронт може да има доверието на силите, в чиито ръце е съдбата на България“.[32] След като комунистическите сили са на прага на превземането на България и правителството на Муравиев е почти напълно дискредитирано, Съветският съюз изненадващо се съгласява на прекратяване на огъня. „Предвид факта, че българското правителство скъса отношенията си с Германия и се обърна към Съветския съюз с молба за примирие, съветските войски ще прекратят военните действия в България от десет часа вечерта на 9 септември.“ Причината за това действие не е ясна. Дали Русия е била основно заинтересована да улесни настъплението на Червената армия, или прекратяването на огъня е било договорено със съзнанието, че Муравиев ще бъде свален, преди то да влезе в сила? Най-вероятното обяснение е, че руснаците са предположили, че Отечественият фронт е твърде слаб, за да свали правителството, тъй като все още не го е направил. Генерал Толбухин, който приема по радиото българското искане за примирие, очевидно не е знаел нищо за плановете за преврат; представителите на Отечествения фронт само са го уверили, че Червената армия ще бъде посрещната с ентусиазъм от българския народ. Руските войски скоро ще бъдат в София, така че превратът изглежда ненужен.

По вътрешнополитически причини обаче за самия Отечествен фронт е важно да завземе властта от Муравиев. Българската армия е деморализирана, а правителството вече не се ползва с доверието на народа. Голяма част от софийския гарнизон е разпръсната в отдалечени села в резултат на съюзническите въздушни нападения. По този начин правителството е изключително уязвимо за преврат. В два часа сутринта на 9 септември 1944 г. разнородни сили от разбунтували се войници, кадети от Софийската военна академия и партизани заемат стратегически позиции в столицата. С помощта на генерал Маринов, министър на войната, бунтовниците арестуват Муравиев, Гичев и други правителствени ръководители. В рамките на един час операцията е завършена.[33] В шест часа сутринта Георгиев обявява по радиото, че старото правителство е свалено и че той е назначен за министър-председател. „Незабавно беше съставено ново правителство от Отечествения фронт под ръководството на Кимон Георгиев, в което имаше четирима комунисти. Реалната власт обаче беше в ръцете на Българската комунистическа партия.“

Епилог

След преврата от 9 септември 1944 г. се започва серия от почти безразборни актове на отмъщение. До края на годината са създадени Народни съдилища, а тримата регенти, членовете на всички военновременни кабинети (включително последните кабинети на Багрянов и Муравиев), 130 от 160-те депутати на Народното събрание, както и многобройни съдебни съветници и бюрократи са изправени пред съда. На 2 февруари 1945 г. са екзекутирани Филов, генерал Михов и княз Кирил; след тях са разстреляни бившите премиери Божилов и Багрянов, 68 депутати от Народното събрание, две дузини бивши министри от кабинета (сред които министрите на вътрешните работи Петър Габровски и Дочо Христов), както и няколко царски съветници, сред които Йордан Севов. Муравиев, последният премиер преди септемврийския преврат, получава доживотна присъда; Димитър Гичев, земеделският лидер на Врабча, е осъден на една година, но всъщност прекарва по-голямата част от оставащите му две десетилетия в затвора. По ирония на съдбата прогерманските лидери често се справят добре: Александър Цанков бяга първо в Германия, а след това в Аржентина, а легионерският лидер Иван Дочев – в Канада. Стоян Костурков, лидерът на малката Радикална партия, който е бил уверен в германската победа, сега е приет в Отечествения фронт; синът му става кмет на София.

В цялата страна са създадени и народни съдилища на областно и селско ниво и са уредени хиляди стари сметки. Процентът на екзекутираното население в България вероятно надхвърля този в която и да е друга страна от Оста, въпреки че броят на действителните „военни престъпления“ е сравнително малък. Първоначално армията е пощадена от пълния обхват на чистките, тъй като руснаците искат да я използват срещу германците. Чрез тази тактика Съветите си осигуряват услугите на една неентусиазирана, но дисциплинирана сила за настъплението през Югославия. Политическите комисари, които поддържат комунистическия контрол над армията, уж приравняват големите загуби с политическа преданост; все пак жертвата на 30 000 войници не печели на България правото да запази военните си придобивки в Гърция или Югославия. Единствено в Южна Добруджа българското владичество до голяма степен се запазва безспорно.

Политическата стратегия на комунистите за постигане на пълно господство над страната включва няколко етапа. Първият е екзекутирането или вкарването в затвора на лидерите на бившия режим и, където е възможно, на опозицията. Второ, БКП подкопава властта на останалите опозиционни лидери, като тайно подпомага малцинствените фракции в техните партии. На следващо място, лидерите на тези малцинствени фракции на свой ред са отстранени от клики, още по-зависими от комунистическата подкрепа. Накрая комунистите прочистват собствените си редици както от опортюнисти, така и от най-амбициозните. Добър пример за тази стратегия е Земеделската партия. Вкарването в затвора на Гичев и неговите последователи елиминира Врабчанското крило на партията. Земеделският лидер на Пладне, Г. М. Димитров („Гемето“) се завръща в края на септември 1944 г. от военното си изгнание в Близкия изток, за да възобнови ръководството на своето крило. През януари 1945 г. обаче съветският командант генерал Бирюзов му нарежда да се откаже от партийния си пост и скоро той отново е принуден да напусне страната. Неговият наследник Никола Петков скоро се разочарова от сътрудничеството и е заменен от Александър Оббов, който на свой ред е последван от Коста Трайков. Когато Петков отказва да спре да критикува новия режим, той е обвинен в заговор срещу правителството и екзекутиран през септември 1947 г. след скандално тенденциозен процес.

По подобен начин лидерът на социалдемократите Кръстьо Пастухов е изместен и хвърлен в затвора в полза на Григор Чешмеджиев, който е бил ранен поддръжник на Отечествения фронт и министър в първото правителство на фронта. Самият Чешмеджиев обаче се оказва твърде независим и през май 1945 г. е заменен от Димитър Нейков. Дори Звено в крайна сметка не е пощадено, въпреки че схемата е малко по-различна. След германското поражение министърът на вътрешните работи Антон Югов (БКП) започва прочистване на армията както от заподозрени фашисти, така и от привърженици на Звено. Военният министър Дамян Велчев (Звено) е обвинен в пресата в различни престъпления, а личният му секретар – подобно на Никола Петков – умира при изтезания, целящи да изтръгнат признание, уличаващо Велчев и премиера Георгиев. Когато този план се проваля, вместо това Велчев е изпратен като български дипломатически представител в Швейцария, където остава до смъртта си през 1954 г. Георгиев е понижен от премиер, първо до министър на външните работи, а след това до министър на електрификацията – пост, на който той показва своя гений за оцеляване, оставайки на него от 1947 до 1959 г.

Комунистите също не остават незасегнати. Трайчо Костов, първи секретар на ЦК на БКП и водещ комунист в България до завръщането на Георги Димитров от Москва в края на 1945 г., е разстрелян за държавна измяна през декември 1949 г. и едва посмъртно реабилитиран. Бруталният Антон Югов има повече късмет: той е отстранен от влияние заедно с Костов, но оцелява и няколко години по-късно отново се появява като вицепремиер. Георги Димитров и Васил Коларов са водещи комунисти, родени в България, които от дълги години живеят в Съветския съюз и са приели съветско гражданство. Те остават в Съветския съюз след септемврийския преврат, въпреки че Димитров поема председателството на ЦК на БКП. Защо не се завръщат веднага в България, остава неизвестно; според една от теориите Москва смята, че фикцията на Отечествения фронт като коалиционно правителство може да се поддържа по-добре, ако бившият генерален секретар на Коминтерна (Димитров) остане в чужбина. Смята се, че това е необходимо, за да се осигури съюзническото признание и да се легитимира новото правителство. Съюзническата конференция в Ялта през февруари 1945 г. обещава свободни избори за България, но комунистите така очевидно фалшифицират изборния процес и тероризират населението, че западните протести осигуряват отлагането на изборите през август 1945 г. в деня, за който са насрочени. Това влошаване на комунистическия морал води както до завръщането на Димитров от Москва на 7 ноември 1945 г., така и до по-строга политика на БКП към опозицията. Девет дни след завръщането си Димитров се отказва от съветското си гражданство и за изборите на 18 ноември 1945 г. отново става български гражданин. Опозицията бойкотира тези избори, които този път не са отложени. Вследствие на това БКП постига огромна изборна победа, а Коларов, който се завръща в България през септември 1945 г., става президент на доминираното от комунистите Народно събрание. Димитров, въпреки че вече доминира в политическия живот на нацията, не поема премиерския пост за още една година.

През този период младият цар Симеон остава номинален владетел на България чрез новия Регентски съвет, създаден след преврата от 1944 г. Част от стратегията на комунистите включва премахването на монархията и в тази си цел те са подпомогнати от общата липса на народен ентусиазъм към династията на Сакскобургготски след двете катастрофални световни войни. На 8 септември 1946 г. е проведен плебисцит за бъдещето на династията и правителството твърди, че 93% от гласувалите са подкрепили премахването на монархията. В рамките на няколко дни Симеон и майка му, царица Йоанна, напускат България. Първоначално те пътуват, за да се присъединят към баща ѝ, бившия крал на Италия Виктор Емануил III, в египетско изгнание, а по-късно заминават за Испания. Краткото управление на Третото българско царство е към края си.

 

КРАЙ

 

[1] Вукманович, „Спомени“, Политика, 8.11.71; статия на Антон Югов в „Ново време“ (септември 1953 г.), с. 59-75; Орен, Българският комунизъм, с. 88-89.

[2] Горненски, „Въоръжената борба“, с. 34; Народна армия (София), 4-IX-54.

[3] Полицейски рапорт за Леон Таджер, Архив на Софийската синагога, папка 59; Германският военен аташе Брукман до подполковник Костов в Българското военно министерство, София, 6.X.41, в Архив на Музея на революционното движение, София.

[4] Бочев, „Към въпроса“, с. 91; Позолотин, с. 24; Горненски, „Въоръжената борба“, с. 67-69; Кюнрих, с. 120; Борачев, с. 4-5; Вълев, с. 55-56.

[5] Томпсън, стр. 175-76.

[6] „KTB des Wehrwirtschaftsoffiziers“, Lageberichte, 31.xii.42, т. IV, с. I, DBA.

[7] Борачев, стр. 12-13; Ирибаджаков, стр. 273.

[8] Виолета Янкова е заловена и екзекутирана през 1944 г. Борис Стойнов, „Бойните групи“, с. 145-46.

[9] Филов, Дневник, 3.V.43, 5.V.43; Казасов, Бурни години, СД-Бер, Бекерле, София, 3.V.43, Т120 1305.485655; показания на Йордан Севов, Народен съд, 27.xii.44; Борис Стойнов, „Бойните групи“, стр. 145-46; показания на Павел Груев, Народен съд, 21.xii.44.

[10] Горненски, „Въоръжената борба“, стр. 137.

[11] ЦДИА, ф. 370, оп. I, а.е. 1303 г., л. 36; Ганевич, Борба, с. 140; Kiihnrich, с. 424; „KTB des Wehrwirtschaftsoffiziers“, Lageberichte, 28.11.43 г., том V, стр. I, DBA.

[12] Ирибаджаков, стр. 262.

[13] Коев; Серкеджиев. За всяка партизанска глава правителството изплаща значителната награда от 50 000 лева.

[14] Доклад на германското полицейско аташе Хофман, София,11.viii.44, ЦДИА, ф. 370, а.е. 1578, л. 257-64; „KTB des Wehrwirtschaftsoffiziers“, София, 1.vii.44, т. XI, DBA.

[15] Sweet-Escott, Baker Street, pp. 213-15

[16] XXV-NS, 7-ма извънредна сесия, 2-ро заседание, 18.viii.44 г., стр. 37.

[17] В кабинета на Багрянов има двама Василеви; не е ясно за кой от тях говори Филов. Филов, Дневник, 7.VII.44.

[18] Според Нисан Орен Костов е бил близък приятел на сина на А. Балан, изтъкнат филолог и съветник на царя. Балан твърди, че Костов е умен млад човек, чийто живот трябва да бъде пощаден, и след дълги колебания Борис се съгласява. Интервю с Нисан Орен в Ерусалим, Израел; The Trial of Traicho ho Kostov and His Group (Процесът срещу Трайчо Костов и неговата група), стр. 68-71.

[19] Борачев, стр. 26-32.

[20] Съвременните български статистики се различават значително по отношение на приблизителния брой на партизаните – от около осем хиляди, изчислени от историка Воин Божинов, до тридесет хиляди, предложени от бившия заместник-министър на отбраната Дико Диков (Божинов, с. 117; Работническо дело, 22.ix.58). Тези и други оценки са напълно обсъдени в Oren, „Bulgarian Communist Party“, pp. 271-84. Оценките, дадени в горния текст, се основават на подробен преглед на наличните документи, публикувани и непубликувани, на различните партизански отряди, както и докладите за партизанската дейност във всяка от дванадесетте ВОЗ. Този анализ също така показва, че отделните звена често са били много по-малко активни, отколкото би могло да се предположи от общите данни за партизанските действия. Архив на Музея на революционното движение, София.

[21] Апел от 2.1Х.44 г., в: Горненски, Въоръжената борба, с. 644-45; за коментар вж. също: Падев, Димитров не хаби куршуми, с. 27.

[22] Съюзниците понякога са обвинявани за това забавяне, защото се предполага, че са отказали да продължат да работят с Мошанов, докато той не получи нов набор от пълномощия. Наистина трябваше да се получи разрешение от новото правителство, но този проблем беше по-малко важен от отношението на Мошанов. Шарже към гръцкото правителство в изгнание, Шанц до Хъл, Кайро, 1.ix.44, 4.IX.44, FRUS 1944, 3: 388-94. Вж. също турските критики към британците за забавянето на преговорите с България в Steinhardt, Ankara, 2.1X.44, FRUS 1944, 3: 392-93

[23] Съюзниците смятат, че съветското искане е станало причина за оставката на Багрянов, но това не е абсолютно сигурно: виж Berry, Istanbul, i.ix.44, FRUS 1944, 3: 387.

[24] Българите предават тези хора на руснаците на 14 септември.

[25] Народен съд, Състав I, 4: 1516; ЦДИА, София, ф. 370, оп. 1, а.е.

[26] Народен съд, Състав I, 5: 2015-16; Илчо Димитров, „Последното право“, с. 24; ЦДИА, ф. 284, оп. 1, а.е. 3736, л. 1; Заря (София), 6.ix.44, и Щайнхард, Анкара, 6.ix.44, FRUS 1944, 3: 397-99. На следващата сутрин софийските вестници цитират предаване на Радио София, което малко преди полунощ прогнозира, че войната ще бъде обявена. Заглавията на вестниците от 6 септември дават гласност на германската акция срещу окупационния корпус в Македония и поставят с по-малък шрифт заглавието „Съветският съюз смята, че се намира в състояние на война с България“.

[27] Материали, с. 236-38; Радулов, с. 85; Илчо Димитров, „Последното право“, с. 27; Георгиев и Спиру, с. 372-74.

[28] Горненски, „Въоръжената борба“, с. 668-70; „Отечествената война“, 1: 156.

[29] Божинов, стр. 127.

[30] Законите срещу евреите са обявени за невалидни от Багрянов, но не са официално отменени.

[31] Комюнике на съветското външно министерство, 9.1X.44, цитирано във FRUS 1944, 3: 406-7.

[32] Георгиев и Спиру, с. 374-75.

[33] Превратът е организиран от Кимон Георгиев и Дамян Велчев, които са ръководили и преврата от 1934 г. и са участвали в преврата от 1923 г. Девети Септември: Спомени (София: 1957).

 

Pin It
Маршал Лий Милър

Маршал Лий Милър е американски историк, специалист по история на България от времето на Втората световна война.

Други статии от този автор

Посетители

72

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Кафà. преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 23 часа
  • Броди писа Още
                        С... преди 23 часа
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 3 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 3 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 4 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 4 дни
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 6 дни
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ангелина,... преди 2 седмици
  • Ангелина Петрова писа Още
    Здравейте, Златко... преди 2 седмици
  • Фило Софски писа Още
    За съжаление, Путин е... преди 2 седмици
  • Анжела писа Още
    Стоплящо сърцето.  преди 2 седмици