1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 11 Bulgaria WWII

 

ЧАСТ ВТОРА: Юни 1941 г. – август 1943 г.

ГЛАВА 6. От „Барбароса„ до Пърл Харбър

Две драматични събития, инициирани от съюзниците на България през юни и декември 1941 г., променят изцяло международната обстановка и оказват голямо влияние върху външната политика на България. Първото е германското нахлуване в СССР – операция „Барбароса“, а второто е нападението на Япония срещу американски и британски обекти в Тихия океан. През втората половина на 1941 г. започва да изглежда, че Тристранният пакт, който България разглежда през март като отстъпка за операция „Марита“, може в крайна сметка да въвлече страната във войната.

[Операцията] „Барбароса“ и българската реакция

Германското нападение над Съветския съюз на 22 юни е неприятна изненада за повечето българи. Дори министър-председателят Филов признава, че народът е чул новината с отчаяние. Американският министър в София изпраща по кабел до Вашингтон следната забележка:

Първите реакции на българите срещу руско-германската война са объркване и шок, главно поради ясното разделение на симпатиите към двете страни. Някои българи си спомнят с тревога думите на Хитлер в „Майн Кампф“, че славяните са добри само за роби, докато други, които досега са гледали спокойно на честото нарушаване на думата от страна на Хитлер, са поразени доста силно от пълната липса на добронамереност, пример за което е последната му агресия. Други се опасяват от въвличане на България във войната.

Кабинетът обаче приема новината спокойно и решава, че не са необходими никакви специални мерки, освен поставянето на Комунистическите депутати под домашен арест. Първоначално Германия нито иска, нито очаква българско участие в инвазията в СССР; очаква се войната да продължи само няколко месеца и Германия предпочита да не създава усложнения, като въвлича България в нея. Като единствен германски съюзник, който все още има дипломатическо представителство в Съветския съюз, България поема отговорността за германските интереси там на 24 юни, след изтеглянето на германския дипломатически персонал.

Неотдавнашните териториални придобивки на България са приближили страната до Германия, но освен това те са направили България по-трудна за контрол от страна на Германия. Повечето от иредентистките цели на България са постигнати преди Руско-германската война, като по този начин значително се намалява степента, в която Германия може да манипулира българската политика. Германия подхожда към този проблем по два начина. Първо, тя се опитва да накара българите да почувстват, че техните териториални придобивки са само условни: точните граници ще бъдат определени едва след възстановяването на мира и вероятно те ще бъдат повлияни от размера на подкрепата, която България е оказала на Германия. Второ, „в германската пропаганда относно ролята на България в Новия ред трябваше да се набляга по-малко на германско-българското икономическо и културно сътрудничество и повече на ролята, която прогермански настроени личности играеха в българския политически живот“.[1] Друг фактор вероятно е имал по-голямо влияние върху българското правителство, макар че изглежда не е бил резултат от съзнателна нацистка политика: натрапчивият страх на царя, че Германия ще замени режима му с марионетен, начело на който ще застане генерал Луков, професор Цанков или някой друг български фашист. По този въпрос българското правителство изглежда почти параноично (той ще бъде разгледан по-подробно в следващите глави).

Хитлер и неговият генерален щаб вярват, че повечето от целите на операция „Барбароса“ ще бъдат постигнати в рамките на един месец след нахлуването и че кампанията срещу Русия ще приключи до есента. В края на втората седмица на юли германците вече са взели над половин милион руски пленници, голям процент от които са дезертьори. Прогерманските български вестници отразяват изцяло разказите за кампанията и предлагат страната да участва във войната, за да сподели плячката от победата. Още през октомври 1941 г. заглавие във в. „Слово“ прогнозира, че до три седмици Москва ще бъде превзета, а Съветският съюз ще се разпадне.

Този оптимизъм така и не прониква в българските официални кръгове. Дори в началото на август 1941 г., когато ситуацията на Източния фронт е доста благоприятна, Филов пише, че през предстоящата зима се очаква труден период и че „има голямо безпокойство и страх поради големите загуби и трудности“. Улрих фон Хасел съобщава за разговор с българския посланик Драганов в средата на септември, в който Драганов е казал, че вече не вижда никакви перспективи за германска победа. Би било грешка обаче да се придава прекалено голямо значение на тези сведения за българския песимизъм; водещите български официални лица, включително и царят, обикновено са песимисти. Общо взето, до Сталинград през януари 1943 г. не е имало почти никакви реални съмнения в победата на Оста.

Членовете на Народното събрание не се колебаят да изразяват подкрепата си за Германия с най-възторжени думи. Николай Николаев напомня на събранието, че „там, на бойните полета при Мурманск, по широките степи, по замръзналите села на Русия и пустините на Африка, се сражават нашите храбри съюзници и макар че България не взема пряко участие в тези действия, тя стои на своя пост като истински съюзник“. Младият Никола Минков драматично обявява, че България има велика мисия на Балканите и описва идеологическата битка срещу болшевизма, чиито най-големи поддръжници сега са капиталистическо-плутократичните държави. Двете системи ще загинат заедно, казва той; „Социализмът в новата си национална форма чака пред вратата на Европа“.[2] Сотир Янев, един от по-изявените поддръжници на правителството, произнася най-ефектната от речите. По време на официално посещение в Москва през 1941 г. той и друг депутат са видели карта на Балканите, на която са отбелязани желаните съветски бази. На тази карта, казва Янев, България дори не е показана толкова голяма, колкото е станала през 1941 г., а в случая с Македония руснаците не са предвиждали никаква промяна на старите граници. Въпреки това Москва смята, че България е узряло поле за съветизация и стои на прага на революция. Какво щеше да се случи, пита той, ако България беше последвала катастрофалния съвет на някои и се беше съюзила със СССР още през 1940 г.?

Провалът на тайната комунистическа дейност

През нощта на 23 юли 1941 г. три български града са бомбардирани от неидентифицирани самолети, за които се смята, че са руски. България изпраща остър протест до съветското правителство, но руснаците отговарят, че обвиненията „не отговарят на действителността“, и отричат съветски самолети да са били някъде в района. Те твърдят, че може би нападенията са били организирани от Германия. Когато инцидентът се повтаря през нощта на 11 август 1941 г., България изпраща нов силен протест до СССР, но учтиво допуска, че може би съветските самолети са били пилотирани от сърби или гърци. Съветският съюз отказва да приеме и това обвинение, заявявайки, че нападенията са германски провокации (каквито може би са били), и на 10 септември издава общ отказ на всички обвинения за намеса в българските работи.

Отношенията между двете страни се влошават и поради факта, че комунистически агенти влизат на българска територия от подводници или скачат с парашути. Тези агенти обикновено са български комунисти, които са били в изгнание в Съветския съюз и са се връщали, за да помогнат за организирането на съпротивителното движение. Такива операции са извършени в България на 11 и 28 август, а също и на 13 и 21 септември 1941 г., но всички са неуспешни, защото агентите са задържани при пристигането си или бързо са предадени. Нежеланието на жителите на селата да окажат помощ на комунистическите агенти е изненада за Москва, която също е подценила бдителността на патрулите на българската армия. Само около двадесет от 58-те десантчици успяват да установят контакт със съпротивителното движение, а от тези двадесет повечето скоро са арестувани.

Българската комунистическа партия, която се е възползвала от благоприятните условия след септември 1939 г., за да възстанови разбитата си организация, отново е репресирана.[3] Няколкостотин важни комунисти са арестувани в периода между подписването на Тристранния пакт и Барбароса, а повечето от останалите лидери са арестувани до първата седмица на юли 1941 г. От 291 най-издирвани комунисти полицията успява да открие 244 през първите две седмици след Барбароса. От петимата членове на Политбюро на БКП един е вкаран в затвора през юли, други двама са задържани през септември, а последните двама са заловени в рамките на една година. До пролетта на 1942 г. Централната военна комисия на Българската комунистическа партия, която е управлението на съпротивата, има пълна промяна в състава си до пролетта на 1942.

Една от причините за бързото разпадане на БКП може да е била големината на разкритите „клетки“: средният брой на хората във всяка от тях е 23, което е твърде голям брой за нелегална дейност. Друга причина може да е била, че партията е била изненадана от Барбароса и не е била подготвена да премине в нелегалност. Трета причина е ефективността на българската полиция, както съобщава [американският] министър Ърл на 4 юли 1941 г.: „Толкова задълбочени са обаче военните и полицейските предпазни мерки, взети от правителството, че макар да е възможно да има малки демонстрации, ‚които, ако се случат, ще бъдат безмилостно отстранени‘, не виждам възможност за голямо комунистическо въстание, освен ако няма сериозни германски загуби.“ Полицейските репресии са толкова жестоки, че един човек в Кюстендил, който е отбелязал, че Русия никога няма да бъде завладяна, е осъден на осем месеца затвор и глобен в невъзможно големия размер от 175 000 лева. Студент, който е написал анонимни писма до висши държавни служители, обвинявайки ги, че водят страната към катастрофа, получава десетгодишна присъда и също толкова голяма глоба. Така не след дълго концентрационните лагери „Горна Вода“, „Еникьой“ и „Свети Никола“ (за жени) са запълнени и се налага да бъдат построени други лагери.

Нов германски натиск

Вътрешната ситуация би могла да се промени към по-лошо, ако България би била принудена да скъса отношенията си със СССР или, което е по-важно, да участва във войната на Източния фронт. Но въпреки предполагаемите съветски въздушни нападения, спуснатите с парашут комунистически агенти и откритата руска подкрепа за партизанската борба, българското правителство продължава да поддържа дипломатически отношения със Съветския съюз. Германците не са особено доволни от необичайната ситуация съветска легация да функционира в страна от Оста по време на война, тъй като легацията и консулството безспорно са центрове на шпионаж и пропаганда. Според фон Папен те са били „трън в очите на Хитлер“. Фюрерът е искал да ги закрие, но се е оставил да бъде убеден, че това би създало твърде много трудности на цар Борис. В края на септември 1941 г. Рибентроп инструктира посланик Адолф-Хайнц Бекерле (който замества Рихтхофен): „По въпроса дали България трябва да поддържа или да прекъсне дипломатическите си отношения със Съветския съюз, моля да запазите неангажиращо отношение и да не заемате позиция в единия или в другия смисъл.“ Пет дни по-късно Бекерле съобщава, че се е срещнал с Филов, който му казал, че България би приветствала прекъсване на отношенията със СССР, но „няма да направи на руснаците услугата да прекъсне отношенията по собствено желание“.

Всеки път, когато германците се оплакват от присъствието на съветската легация, както правят през цялата война, Борис отговаря, че сградата е под много внимателно наблюдение и има пълно доверие на своята полиция и охрана. Руснаците на свой ред се оплакват от това наблюдение и обвиняват българите, че „правят всичко възможно, за да дразнят и изолират легацията. Всеки член на делегацията открито се следи от полицията, а всеки посетител, с изключение на дипломатите, напускащи Легацията, се разпитва от полицията, а понякога се арестува.“ Наблюдението от страна на правителството непрекъснато се засилва, като са следени не само съветските дипломати, но и много от белоруските емигранти в страната.

Германия обаче не е напълно удовлетворена и смята, че България може да закрие поне съветското консулство във Варна, дори ако легацията в София трябва да остане отворена. Ако то не може да бъде затворено – както и става (в действителност консулството не е затворено в продължение на повече от година) – то германските военни власти настояват да бъде премахната поне радиоантената от покрива на консулството. Въпреки че подобни инсталации са забранени в България, това ограничено германско искане също не среща успех.

Всички традиции на дипломатическото поведение са нарушени, когато на 7 септември 1941 г. съветският съветник на легацията е нападнат физически, а върху живота на помощник-военен аташе е извършен опит за покушение. Въпреки че е възможно тези актове на насилие да не са извършени от българското правителство, Молотов е подтикнат да изпрати нота на 10 септември 1941 г., в която осъжда българското поведение: „воденето на българските дела не съответства на нормалното общуване между невоюващи страни и се влоши до такава степен, че е направено невъзможно“. В нотата се отправя и обвинение, че „фактите, с които разполага съветското правителство, доказват по неоспорим начин, че България е превърната в място за военно нападение от страна на Германия и нейните съюзници срещу Съветския съюз“, и се посочват седем конкретни примера. Българският министър в Москва отрича обвиненията и отказва да поднесе извинения. Българо-съветските отношения се влошават до такава степен, че руснаците вероятно не биха запазили дипломатическата си мисия, ако България не се беше превърнала в толкова важен разузнавателен център.

Един от основните въпроси, засягащи българските отношения със СССР и Германия, е дали България трябва да предприеме преки военни действия срещу Съветския съюз. В началото на операция „Барбароса“ Германия се съгласява, че няма да оказва натиск върху България да обяви война на СССР, но с напредването на инвазията Хитлер започва да желае някаква форма на българско участие. Предложено е създаването на български доброволчески легион, който да бъде създаден по модела на испанската Синя дивизия или като национална част на Вафен-СС, но идеята е отхвърлена от българското правителство. Отказът е мотивиран от двоен страх: първо, че такъв легион може да доведе до пълномащабна война със СССР; и второ, че в него ще започнат да доминират българските фашисти и крайни националистически елементи (като по този начин си спечелят допълнително благоволение от страна на Германия) и след това биха могли да го използват за цели, различни от борбата с Русия. Като отстъпка българското правителство се съгласява да изпрати медицински влак под българско командване на Източния фронт, където той да помага на войските на Оста и, както се предполага, на всички руски пленници, нуждаещи се от медицинска помощ. Стратегията на България по това време, според царския секретар, е да „помири Германия, като направи много сравнително маловажни отстъпки“.

Несигурност по отношение на Турция

Турция е истински проблем за България, но тя е и оправдание да не се изпращат български войски да се бият в Русия. Българо-турският пакт за ненападение от февруари 1941 г. официално премахва опасността от турска интервенция, но между двете страни си остава значителна доза тревога и подозрение. Сред висшите български щабни офицери има силна подкрепа на идеята за превантивна атака срещу Турция. Генерал Никола Михов, командващ Първа армия и по-късно един от тримата регенти на България, е „твърдо убеден, че Турция е изцяло на страната на нашите врагове и няма да спази неутралитета си“. Други високопоставени офицери с охота обсъждат възможността за военна операция срещу Турция през пролетта на 1942 г.

Турция е подписала договор за приятелство с Германия на 18 юни 1941 г., само четири дни преди началото на операция „Барбароса“. Това случайно съвпадение на времето навежда някои на мисълта, че Турция е знаела за „Барбароса“ предварително и се е надявала да постигне някакви териториални придобивки за сметка на Съветския съюз. В началото на август 1941 г. турското правителство информира посланик фон Папен, че с оглед на германския успех в Русия турците се интересуват от бъдещето на тюркските народи, живеещи в съветските погранични райони, особено тези в Азербайджан. Турция обаче няма желание да се включва във войната. Страната обявява неутралитет веднага след началото на „Барбароса“ и Хитлер заявява одобрително: „За нас е по-добре, ако Турция е безразлична, отколкото ако води непоследователна политика.“

Въпреки желанието на Германия турският неутралитет да бъде запазен, географското положение на страната затруднява това. Като входна врата към Близкия изток от окупираната от Германия територия, Турция е ключов фактор във всеки план за заплаха на Суецкия канал откъм тила или за разширяване на германската хегемония в арабския свят. Това проличава през май 1941 г., когато Рашид Али завзема властта в Ирак и иска незабавна германска помощ, която би изисквала транзит на хора и материали през Турция. Германия незабавно започва преговори за сключване на таен договор с Турция, предоставящ право на преминаване. Германците тълкуват, че международното право позволява на неутрална държава да разреши превоза на материали, и очакват, че Турция няма да се противопостави на определен брой германски войници, които да „придружават“ влаковете. Като стимул за осъществяване на плана посланик фон Папен обещава на Турция няколко от егейските острови и коригиране на турската граница край Одрин, макар че последното би било за сметка на България.

Крахът на про-Остовия иракски режим в края на май 1941 г. и разгромът на силите на [френския колаборационистки режим] Виши в Сирия премахват нуждата от обикновена германска помощ; германските планове са променени и включват открита военна намеса. Във военна директива № 32 на Хитлер, „Подготовка за периода след ‚Барбароса‘,“ се посочва, че „ще бъде планирано германско нападение от България през Турция, като целта е да се атакува британската позиция на Суецкия канал и от изток. За тази цел трябва да се планира възможно най-скоро да се съберат в България достатъчно сили, за да се направи Турция политически податлива или да се преодолее нейната съпротива.“ Тази директива подхранва слуховете за предстоящо нахлуване в Турция през пролетта на 1942 г., но събитията на Източния фронт стават причина операцията да бъде отложена за неопределено време. Идеята за Турция като входна врата не е изоставена, но последващите планове предвиждат не настъпление в Близкия изток, а атака през Кавказ, за да се хванат руснаците в тил и да се свържат с германските сили, настъпващи през равнините на Русия.

Пърл Харбър и значението му

Въпреки че е член на Оста, България се стреми да поддържа приятелски отношения със Съединените щати. Българският министър на външните работи Попов уверява американския министър Ърл – по думите на самия Ърл – в „силното желание на царя и правителството да поддържат сърдечни отношения с нашата страна, независимо какво ще се случи“. Българските вестници обаче не отразяват тази нагласа и отново печатат горчиви статии срещу Съединените щати. Българите игнорират американските протести срещу тези статии, но се оплакват, когато в американски вестници се говори за подготовката на България за агресивни действия срещу Русия. На 22 ноември 1941 г. Тристранният пакт е тайно изменен, за да се предвиди германско-българско сътрудничество по въпросите на печата и пропагандата.

Японската атака срещу американския флот в Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. предизвиква учудващо малка загриженост в България. Въпреки това, когато Германия и Италия, разглеждайки Съединените щати като агресор, обявяват война в подкрепа на своя съюзник от Оста – Япония, българското правителство приема, че трябва да се вземе решение да се последва примера им. Америка изглежда далечна, а за Великобритания се смята, че е изправена пред сигурно поражение. Ето защо обявяването на война на тези държави се разглежда като лесен начин да се угоди на Германия, а не като стъпка към катастрофа. На 13 декември министър-председателят Филов се явява пред Народното събрание и заявява, че България трябва да изпълни задълженията си по Тристранния пакт, като обяви война. Когато година и половина по-късно е попитан защо е направил тази декларация, Филов отговаря, че Германия е била толкова настоятелна, че не е имало възможност да я избегне. Архитект Йордан Севов, най-близкият приятел и съветник на царя, казва, че решението е било взето едва след като германският посланик е имал три срещи с царя в рамките на един ден. Румъния и Унгария вече са обявили война, а на България е било казано, че трябва да прояви солидарност с останалите държави от Оста.

Обществената реакция по повод обявяването на войната е смесена. Има много хора, които смятат, че тя е маловажна и не предвиждат никаква опасност, но общото чувство е: „Защо и в името на какво България трябваше да бъде въвлечена в световната война, без да бъде нападната? … Какво имаме да делим с американците, какво лошо са ни сторили?“ Младежката организация „Бранник“ реагира по-бурно на новината за войната – нейните членове нападат американската и руска легации и хвърлят камъни по прозорците. По-късно външният министър Попов признава, че всеки от нападателите е получил по три павета и щедрия хонорар от 200 лева. Царят изразява възмущението си от тези нападения и нарежда щетите да бъдат поправени още същата нощ, за да не се позори България. Българските вестници обаче засилват нападките си срещу Запада и хвалят Япония, която според тях се стремяла единствено „да освободи Азия от англосаксонското влияние, което вреди на нейните интереси и спъва развитието ѝ“.

Съединените щати се отнасят с пренебрежение към българското обявяване на война. Президентът Рузвелт пише меморандум до държавния секретар Кордел Хъл, в който заявява: „Понастоящем смятам, че Съединените щати не трябва да обръщат внимание на нито едно от тези обявявания на война срещу нас от страна на марионетни правителства.“ Освен това той моли лидерите на Конгреса да бъдат информирани за тази политика, за да не се застъпват за обявяване на война. Според Хъл „ние разбрахме, че техните правителства са марионетки на Хитлер и просто са скочили, когато са им дръпнали конците“.

През 1941 г. настъпва явна промяна в отношенията на България с Германия. Преди 1941 г. България е под германско влияние и като цяло про-Остта, но няма важни въпроси, по които Германия да е принудила България да вземе категорично решение против волята си. Например по въпросите за превъоръжаването и Добруджа Германия е оказвала подкрепа на България, но не е изисквала в замяна незабавни отстъпки. През 1941 г. обаче Германия оказва значителен натиск върху българското правителство – първо за подписване на Тристранния пакт, а по-късно и за обявяване на война на Съединените щати и Великобритания. Въпреки че българското правителство може би не е осъзнавало напълно рисковете, свързани с всеки от двата случая, преди да бъдат взети решенията, е било необходимо значително германско убеждаване. Важно е да се отбележи, че присъединяването на България към Тристранния пакт и обявяването на война на Великобритания и Съединените щати са не само първите важни решения, взети под германски натиск, но също и последните. България успява да избегне скъсването на отношенията със СССР, участието във войната на Източния фронт или изпращането на българските евреи в германските лагери за изтребление. Както ще видим в следващите глави, германците са достатъчно убедени в приятелството и лоялността на България, за да приемат извиненията на царя с удивителна липса на скептицизъм.

 

ГЛАВА 7. Увъртания и преговори

С настъпването на новата 1942 година България официално е във война, въпреки усилията на правителството да я избегне; но тогава малцина смятат, че обявяването на война на Съединените щати и Великобритания ще има повече от символично значение. То поне временно отблъсква германските искания за военни действия срещу Съветския съюз. Един автор казва, че „нито българският цар Борис, нито неговото правителство са се осмелили (а вероятно и не са искали) да обявят война на Русия, а това е единственият ход, който би могъл да подтикне българския народ към въстание“.[4] Самият цар обаче дотолкова се съмнява в перспективите за успех, че на 9 януари 1942 г. според сведенията обмисля да се откаже от престола, а на 6 март споменава за желание да се самоубие.[5] Той е подложен на натиск и от влиятелната си сестра Евдокия, която се опасява, че съюзът с Германия ще доведе до повторение на събитията от Първата световна война, когато цар Фердинанд е принуден да отиде в изгнание. Тя казва на Борис: „Докога тези германци ще останат тук! Аз знам как ще завърши тази война, никога няма да преживея второ изгнание“.

Продължаване на българо-съветските връзки

Междувременно германците настояват България да се включи във войната срещу Съветския съюз или поне да прекъсне дипломатическите си отношения. Цар Борис настоява, че това няма да е в полза на Германия, и представя пет аргумента в своя полза. Първо, той заявява, че е необходимо да има силна армия на Балканите, която да дава гаранции срещу турска интервенция. Второ, войските били необходими за защита на черноморското крайбрежие от руско нашествие. Трето, през пролетта можело да се очакват вълни от размирици и саботажи в окупираните балкански страни и трябвало да се поддържат в готовност сили за справяне с тази заплаха, особено с оглед на гръцкото въстание в окупираната от България Тракия в края на септември 1941 г.[6] Четвърто, оръжията и оборудването, необходими за участие в една модерна война, все още не били доставени на България. Българската армия ще бъде много по-полезна, ако не би била принудена да се противопоставя на по-напреднала армия; както Филов е записал в дневника си: „По принцип нашите войски ‚тежат‘ само на Балканите“. И пето, българската армия „не е подходяща за далечни походи, поради привързаността на селските маси към земята им“; те не биха били склонни да се бият за каквато и да е кауза, която не е свързана пряко с нейната защита.

Германците приемат тези аргументи за кратко, но в средата на март 1942 г. вдъхновено от германците изявление, публикувано от Agence Anatolia, информира българите, че „те не могат да очакват да запазят териториалните си придобивки или да получат допълнителни награди, ако не дадат по-ефективен принос във войната срещу Русия“. Реакцията на българското правителство обаче е само изненада, че германците са оказали толкова слаб натиск върху България. „Общото усещане – казва министър-председателят – беше, че няма да ни накарат да участваме във войната срещу Русия“.

Страхът на България от съветска инвазия може да изглежда неоправдан, когато си спомним колко отчаяно е било положението на Русия в началото на 1942 г., но този страх е бил реален и дори германците са го възприели донякъде сериозно. През февруари 1942 г. германците подозират, че СССР се е отвратил от българите и преговаря с турците, като им обещава български територии чак до Бургас. Манфред фон Килингер, германският посланик в Румъния, приема сериозно прогнозите за съветски десант между Варна и Бургас някъде през пролетта – десант, който има за цел не само да създаде втори фронт, но и да провокира комунистическо въстание в България. Българският военен министър генерал Даскалов разумно казва на Филов, че Съветският съюз не разполага с достатъчно войски за такъв десант, но обещава да се отнесе сериозно към докладите и да вземе необходимите предпазни мерки. В малко вероятния случай на десант германските военни експерти виждат малък шанс слабо екипираната българска армия да се справи със ситуацията и предупреждават, че тази слабост може да обезсили всяка печалба от влизането на България във войната срещу Русия.

Тези германски доклади улесняват Борис – по време на посещението му в Германия в края на март – да избегне официалното искане на Рибентроп от 25-ти да се прекратят дипломатическите отношения на България със Съветския съюз, въпреки че Рибентроп отново се оплаква, че съветската легация в София е шпионски център не само за България, но и за останалата част от окупираната от Оста Европа. Цар Борис се среща с Хитлер скоро след това по време на посещението си и му обяснява, че България се чувства принудена да продължи настоящата си политика още известно време, за да намали заплахите от страна на Съветския съюз и Турция. По-късно Борис казва на фон Хасел, че Хитлер е проявил „пълно разбиране за сегашната ни позиция“ и се е съгласил, че България ще трябва да запази армията си непокътната и в максимална сила, за да ограничи турците.

Националистическата опозиция

Националистическата опозиция (т.е. българските фашистки групи) полага всички усилия да убеди Германия, че царското правителство не е достатъчно благосклонно към Оста и трябва да бъде заменено с фашистки режим. Най-важната от тези групи е Легионерите под ръководството на генерал Христо Луков, за когото българското правителство смята, че е в тесен контакт с определени германски агенти. Правителството се опитва да репресира дейността на легионерите, доколкото е възможно, без да си навлече гнева на германците. Когато през януари 1942 г. вестник „Легионер“, който се застъпва за намесата на България на страната на Германия, е спрян, германският посланик иска забраната да бъде отменена и вместо това да се предприемат действия срещу „англофилския“ вестник „Мир“.

През февруари Луков насрочва голям публичен митинг, но и той е забранен от правителството с мотива, че могат да избухнат нежелани демонстрации и безредици. Всъщност министърът на вътрешните работи Габровски и министър-председателят Филов предварително са се договорили, че нито на Луков, нито на Александър Цанков ще бъде позволено да провеждат митинги. Царят е убеден, че германският посланик Бекерле напълно симпатизира на Легиона и все по-често ще се намесва в негова полза.

Професор Александър Цанков, който е министър-председател от 1923 до 1926 г., е другият виден лидер на националистическата опозиция и той също се опитва да убеди германците, че настоящият български режим е незадоволителен. Цанков признава, че царят следва прогермански курс, но казва, че Борис не вярва истински в германската победа и следва този курс само защото „в момента няма друга алтернатива“. Според Цанков Германия никога няма да може да разчита на Борис като на истински приятел или лоялен съюзник. Германия би искала кабинет, оглавяван от Цанков, но осъзнава, че царят никога няма да избере доброволно такава силна личност като Цанков за министър-председател. Луков също се радва на силна германска подкрепа, но той не е толкова умен политик като Цанков и неуспехът му да спечели широка народна подкрепа поражда съмнения, че е правилният човек, който да ръководи страната – освен може би по време на революционна криза. Въпреки това чак до мистериозното му убийство в началото на 1943 г. много от германските политически доклади, изпращани от София в Берлин, пледират за спешната необходимост от правителство, оглавявано от Луков.

Царят е силно загрижен, че ако не сътрудничи на Хитлер, ще бъде заменен от своите „византийски съперници“ Луков и Цанков. Тъй като отношенията му с германците се основават на доверието, което те имаха към него, може би е поучително да се проучи сериозността на заплахата, която представлява националистическата опозиция, особено генерал Луков. В края на март 1942 г. царят дотолкова се убеждава в широко разпространения заговор срещу него, ръководен от Луков, че изисква от Рибентроп да изясни германската позиция. Опасенията на царя са породени от докладите на личната му разузнавателна служба, че връзката между Луков и германците се осъществява от човек на име Вълчев, представител на [вестник] „Welt-Presse“ в София, който, подобно на Луков, има връзки с няколко български младежки организации. Бекерле в София обещава на Борис, че ще проучи тези твърдения и че ще сложи край на всякакви тайни сделки.

Последвалото германско разследване оставя в германските архиви изобилие от материали по този въпрос. През април 1942 г. германците извършват интензивна проверка и разпитват много лица, които имат подозрителни контакти. Връзките на Вълчев с германското посолство са потвърдени и се разбира, че един инженер на име Христов веднъж е занесъл писмо от Луков до Херман Гьоринг. Забележително е обаче, че други контакти не са разкрити. Шеленберг, ръководител на VI отдел на Sicherheitsdienst (SD), първоначално твърди, че германският въздушен аташе в София, полковник (по-късно генерал) Шьонебек, е участвал в тайни дейности с българските фашистки групи, но Шьонебек гневно отхвърля това обвинение. Това дълго и ангажирано разследване показва, че германците са били искрени, когато са заявили, че нямат официални връзки с националистическата опозиция зад гърба на царя. В официалното обобщение на заключенията на Шеленберг категорично се заявява: „Не вярвам, че генерал Луков има някакви нечастни връзки с Германия и германски кръгове“.

Две неща трябва да се отбележат по отношение на това дело. Първо, царят няма как да знае със сигурност, че официалното отричане действително отговаря на фактите; доколкото той знае, германците само са заявили, че правят разследване, докато в действителност имат тайни контакти с Луков. Ето защо той не се задоволява дълго с отказа. Второ, все още е трудно да се повярва, че един толкова прогермански настроен човек като Луков би бил толкова жалко изолиран от тях в продължение на повече от година и половина. Различните германски агенции често са имали собствена частна политика и са се опитвали да увеличат влиянието си чрез тайни маневри. Следователно не може да има абсолютна сигурност, че някоя германска агенция не е била в таен контакт с Луков, въпреки разследването на Шеленберг и въпреки че наличните доказателства не подкрепят това подозрение.

Хитлер и цар Борис

Хитлер е имал много благоприятно мнение за царя. След посещението на Борис в Германия през март 1942 г. за известно време той е любима тема за разговор в щаба на фюрера. Способностите и умът на Борис са били признати от всички в тези разговори. В същото време обаче Хитлер приема за чиста монета молбата на царя, че е безсилен да предприеме мерките, които Германия е поискала. Една вечер Хитлер казал на обкръжението си: „Признавам, че царят на България е много интелигентен, дори хитър човек, но изглежда, че не е способен да гарантира стабилността на своя режим. Самият той каза, че не може да смени нито един министър или да освободи от командване генерал, без да застраши короната си.“ Това е изненадващо твърдение. То не само е неточна оценка на позицията на царя, но и противоречи на многобройните доклади на германското разузнаване, според които Борис е безспорният лидер на България. Един такъв доклад за него, макар и силно критичен, е стигнал до заключението: „Всичко това показва такива държавнически таланти и енергия, че възраженията, които винаги се повдигат, че той е либерално настроен и в крайна сметка слаб владетел, който знае само как да си помогне чрез интриги, се опровергават от фактите.“ И наистина, няколко дни след първата си забележка Хитлер заявява: „Ако [през 1918 г.] имаше един-единствен германски княз с ръста на Борис Български, който да остане начело на своята дивизия, заявявайки, че не желае да отстъпи нито крачка, щяхме да бъдем пощадени от един плачевен крах.“

Германският министър на пропагандата Йозеф Гьобелс първоначално има двойствено отношение към цар Борис. На 25 януари 1942 г. Гьобелс записва в дневника си, че за царя „се говори, че играе донякъде двулична игра. Той е хитър и лукав човек, който, очевидно впечатлен от тежестта на отбранителните битки на Източния фронт, търси някаква задна вратичка, през която евентуално да се измъкне.“ Два месеца по-късно обаче, след срещата на Борис с Хитлер, Гьобелс провежда дълъг разговор с царя и стига до заключението „Царят е извънредно очарователен и се е върнал от [срещата с] фюрера пълен с нови идеи и предложения… Борис е страстен почитател на гения на Хитлер като водач; той наистина гледа на него като на своеобразен пратеник на Бога.“

Въпреки че Борис е направил добро лично впечатление, Хитлер си тръгва от конференцията през март 1942 г. с убеждението, че България не е страна, на която Германия може да разчита напълно. Това се дължи не на липсата на доверие в ръководството на страната, а на проруските симпатии на българския народ, които царят е описал много подробно. В продължение на десетилетие германската пропаганда се опитва да подкопае тези симпатии към Русия, а в навечерието на операция „Барбароса“ Хитлер дори предлага България да премине от кирилица на латиница, за да намали руското влияние. Германците са започнали и малка пропагандна кампания, за да убедят българите, че те всъщност не са славяни и следователно не са етнически свързани с руснаците. Тази теория не е лишена от основания. Традиционният възглед, че малка група тюркски воини – българите – бързо се е претопила в славянското мнозинство през VII в., не е напълно задоволителен.[7] Освен това оттогава насам славянският фонд многократно се е разреждал чрез смесване с други балкански етнически групи. Каквато и да е истината в тази сложна област, германците и прогерманските писатели отиват твърде далеч, като твърдят, че нахлуващите българи са унищожили почти всички славяни, населяващи днешна България. Въпреки че пропагандната кампания получава ограничено одобрение сред няколко офицери от армията, като цяло тя не постига нищо повече от това да дразни Съветския съюз и българските комунисти.

Турция и германските планове

По време на войната Турция играе жизненоважна роля в германско-българските отношения. Българското правителство смята Турция както за заплаха, така и за удобно извинение; германското правителство свежда до минимум рисковете от турско нападение над България, но никога не ги отхвърля напълно. В резултат на конференцията с Борис през март 1942 г. Хитлер стига до заключението, че Германия може да разчита на България само в ограничена степен, като казва: „Като съюзници предпочитам турците пред българите.“ Това се случва по време, когато България лоялно, макар и без ентусиазъм, следва прогерманска политика, докато Турция официално все още е съюзник на Великобритания и сътрудничи на Германия само дотолкова, доколкото позволява изпращането на хромова руда в Райха. Религията на България, според Хитлер, обвързва страната с Русия, но ислямът не представлява подобни трудности. Турците изглеждат уверени в германската враждебност и проявяват интерес към съветските територии в Армения и граничните тюркски държави. По думите на посланик фон Папен: „В обобщение, що се отнася до България и Турция, сигурно е, че условията почти не са се променили след Първата световна война. От наша гледна точка България може да се счита за надеждна само доколкото сме съюзници на Турция.“

Хитлер не се интересува от намирането на начин да премахне страха на България от Турция. Трудно е да се разбере защо той не разглежда предложения германско-турски съюз от гледна точка на премахването на турската заплаха за България, като по този начин се улесни използването на българските войски на други места, още повече че на последната конференция заплахата от Турция бееше едно от основните оправдания на Борис да не изпрати войски на Източния фронт.

България е ангажирана в незначителен граничен спор с Турция за малка, но стратегическа област близо до Одрин, която преди операция „Марита“ е била гръцка. През този район минава важната железопътна линия от Централна Европа до Истанбул и тъй като земята е била българска преди 1919 г., българите естествено очакват тя да им бъде върната. Германия обаче иска да използва тази земя, за да умиротвори Турция и да я възнагради за това, че е останала неутрална по време на операция „Марита“. Борис основателно се оплаква, че „като активен съюзник, България, има право на повече внимание, отколкото една страна, съюзена с врага“.

В съответствие с желанието на Хитлер да подобри турската отбрана срещу съюзническа интервенция, през юни 1942 г. Германия договаря споразумение с Турция, с което ѝ отпуска кредит от сто милиона райхсмарки за закупуване на военни материали. Това само засилва страха на България от Турция, въпреки германските уверения към България, че няма опасност от турско нападение. Дори и да се планира такова, германците изтъкват, че само няколко пътища водят до границата; по този начин концентрацията на войски ще бъде открита много преди нападението да започне. Германия обаче бързо осъзнава, че не може да разчита толкова уверено на Турция, колкото на България; през август 1942 г. Хитлер се връща към първоначалната си позиция, коментирайки: „В лицето на българите имаме съюзник, на когото можем да разчитаме срещу турците.“

Аферата „Заимов“

В края на март 1942 г., малко след завръщането на царя от Германия, генералът от запаса Владимир Заимов е арестуван в София за държавна измяна. Заимов е добре познат като водеща фигура в преврата от 1934 г. и в опита за преврат от 1935 г. Преди да бъде принуден да се пенсионира, той заема поста генерален инспектор на артилерията. Официалните причини за ареста му са предполагаема негова забележка, че Съветският съюз никога няма да бъде победен, и близките му отношения със съветския военен аташе, но истинската причина е, че е участвал в заговор срещу правителството. По същото време са арестувани още четиридесет души за подготовка на кампания за саботаж и терор.

Арестът на генерал, дори на такъв, който се слави с конспиративна дейност, предизвиква сензация в София. Откриването на опозиционни групи и комунистически клетки в армията не е нещо необичайно, но те винаги са били малки и като цяло неефективни; рядко с тях е бил свързан дори офицер с нисък ранг. Заимов е съден и екзекутиран през юни 1942 г., а Българската комунистическа партия го провъзгласява за герой и го добавя към списъка на мъчениците от съпротивата.[8] Полицейските следователи не смятат, че заговорът някога е представлявал много сериозна заплаха, и свеждат до минимум ролята на чужди личности, но царят смята, че аферата го е злепоставила политически. Далеч по-смутен е военният министър Теодор Даскалов, който непрекъснато уверява всички, че моралът в армията е висок; сега той се държи „като човек, който е изгубил нервите си“.[9]

Между генерал Даскалов и министъра на вътрешните работи Габровски избухва остра полемика, която е една от причините седмица по-късно царят да реши да назначи нов кабинет. Даскалов е заменен като военен министър от генерал Никола Михов, командващ Първа армия. Външният министър Попов, който отдавна е обвиняван в просъюзнически тенденции, е заменен от Филов, който остава и министър-председател; двама „трудни“ министри – Славчо Загоров и некомпетентният Димитър Кушев, са отстранени от длъжност. Само четири от десетте поста в кабинета остават непроменени. С изключение на Михов, новите министри са дори по-неясни от своите предшественици. Германия е доволна от промените. Бекерле докладва, че Филов продължава да бъде най-добрата гаранция за прогерманска политика. Германският военен аташе казва кратко: „Филов е в безопасност“.

 

 

[1] Toynbee, Hitler's Europe, 1:70

[2] Очевидно е, че в този случай се има предвид националсоциализъм, а не по-добре познатия на българската публика „просто“ социализъм, под който страната заживя малко по-късно. Бел. пр.

[3] До пролетта на 1941 г. членовете на партията са малко над 10 000 души, в сравнение с 30 000 преди преврата от май 1934 г.; младежката организация РМС (Работнически младежки съюз) наброява 19 000 души. Виж Орен, Българският комунизъм, стр. 167-68.

[4] Barker, Truce, p. 43

[5] Свидетелски показания на царския съветник Любомир Лулчев, Народен съд, 5.12. 44.

[6] За подробности относно въстанието в Драма, Гърция, вижте в глава 11.

[7] Вж. в общи линии Runciman, Steven. A History of the First Bulgarian Empire. London, 1930.

[8] През 1965 г. излиза български филм за тази случка, озаглавен „Цар и генерал“.

[9] Филов, Дневник, 8.4.42.

 

Pin It
Маршал Лий Милър

Маршал Лий Милър е американски историк, специалист по история на България от времето на Втората световна война.

Посетители

65

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 5 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 6 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 2 седмици
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 2 седмици