1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

01

 

Казусът Площад „Славейков“

Публичното пространство винаги е играло важна роля в развитието на Европейската демокрация – от античната Атинска агора и Древноримския форум, до модерния Хайд парк в Лондон, където от 1872 г. е узаконено правото на свободно слово и обществени събирания. Днес публичното пространство е неизменно право на гражданина, мястото, където се случва срещата между непознати, кодифицирана в правилата за обществено поведение; сцена не само на модерната култура, но и на човешката цивилизованост. Съвременната Ковид-криза показа, че тези „средищни“, общи и достъпни за всички места са толкова жизнено-важни, колкото е и въздухът, без който не бихме оцелели. Те са условие за физическото и психологическо здраве на човека, местата за дишане – на социално-изолирания индивид, но и условие за социалното здраве на общността; за „проветряване“ на демократичния ред на обществото. Как са устроени обаче публичните пространства и как функционират те в съвременния български град? Преди да потърсим отговор на този въпрос, ще въведем

Няколко необходими уточнения

Често говорим и мислим за публичното пространство просто като всяко открито пространство в града, достъпно за неговите жители и посетители. Според немския философ и социален мислител Юрген Хабермас обаче в неговата превърнала се вече в класика монография „Структурни изменения на публичността“, публичността (öffentlichkeit)[1] представлява съвкупност от необходимите социални условия за разгръщане на рационално-критически дебат, воден от частни лица, обсъждащи обществено-значими за тях въпроси. Публичното пространство в този му активен критично-дискурсивен вид става възможно от края на 17 до началото на 19 век в Западно-европейските общества, например салоните във Франция, кафенетата в Англия, читателските кръгове и трапезните общества (tichgesellrchaften) в Германия. Те се явяват средищни „междинни“ места (отвъд интимната сфера на семейството и частната сфера на производството, от една страна, и абстрактната сфера на държавата, от друга), където хората с различен статус могат да се срещат и обсъждат важните за всички въпроси като равни (временно „заскобявайки“ социалните различия между тях). В духа на Хабермас, благодарение на публичното пространство поданиците стават граждани. В същия дух, публичността е възможна там, където връх взима силата на аргументите, а не аргументът на силата. Така публичното пространство и до ден днешен има потенциал, а понякога се оказва и последен ресурс за разгръщане на критичния дискурс (протест, публичен дебат, демонстрация, хепънинг), без обаче да изчерпва всички останали възможности за такъв дискурс – например, в традиционните и нови медии и дигиталните социални мрежи, нито пък това да е негова единствена функция. Всъщност, цялата съвкупност от тези възможности съставлява обхвата на публичността, която може да се нарича и „публична сфера“ (public sphere), и „публично царство/област“ (public realm). Затова е полезно да приемем тук разграничението, въведено от Али Маданипур[2], между публичната сфера („целия обхват от места, хора и дейности, които съставляват обществената област на социалния живот“), и публичното пространство, което се явява компонентна част от публичната сфера, „строго ограничено до физическата среда в града, която има обществено значение и функции.[3].

Това уточнение е важно, за да стане ясно, защо не всяко отворено градско пространство е „публично“ по своя характер. От социологическа гледна точка, публичните пространства в града са места на поне минимално социално взаимодействие; места, в които хората не просто преминават, както уточнява американският социолог Ричард Сенет, а поради някаква причина остават и пребивават там, поне за кратко.[4] Така че публичното пространство е „локуса“, където обществените отношения и градската среда се преливат в едно цяло, чиито хоризонти се определят от идеята за общо благо. Всяка промяна и от двете страни – в обществените умонастроения или в оформянето на физическото пространство, може да се окаже фатална: публичното пространство може да деградира до банално място за консумация или да се превърне в безлична транзитна зона. Примерите са безкрайно много. В консуматорското общество кафенетата, някога места на оживени дискусии, днес са станали места на банална консумация, чиято основна функция в най-добрия случай е поддържането на контрол върху пространството чрез консумация – опитомяване/ умиротворяване с капучино, по метафората на Шарън Зукин.[5] Възможна е и обратната тенденция – в откровено потребителски центрове, каквито са да кажем, моловете, да започнат да се развиват разнообразни алтернативни практики на всекидневен граждански активизъм,: от флаш-моб акции, изложби и спектакли до протести, например[6].

От друга страна, архитектурните решения и градският дизайн може да съживят, но и да „убият“ духа на едно място[7] – да го редуцират до коридор за преминаване, немясто с изтрита идентичност, с изгубена история, изпразнено от смисъл и опустяло откъм човешки отношения. Пример за подобна неуспешна намеса в градската среда е последната трансформация на площад Славейков. Неизбежно, промените в дизайна на публичното пространство задължително рефлектират върху социалната тъкан на града, жизнеността на социалния организъм. Затова ще проследим трансформациите на площад „Славейков“ през последните близо 130 години като отражение на промените в социално-културния и политически климат в страната ни, определящи и различните режими на функциониране на публичните пространства в българските градове.

 

Площад „Славейков“ след Освобождението – европеизация а ла турка

Границите на София от края на 19 век (между 12-14 000 жители непосредствено след Освобождението) са минавали около днешния широк център. Вайсовата воденица, където тогавашните жители са обичали да правят излети, за да се разходят на хлад, да хапнат и пийнат новооткритото питие бира, се намира някъде около днешния паметник на Христо Ботев, на пресечката на булевардите „Христо Ботев“ и „Александър Стамболийски“. София била доста мочурливо място, по което текли цели седем реки[8]. По днешната ул. „Солунска“ преди 130 години се стичала вече забравената Крива река (още наричана Иша), стар ръкав на р. Боянска. Тя минавала покрай някогашната чаршия „Кафене баши“, както се наричал площадът от 16 век до Освобождението, после по улиците „Левски“ и „Славянска“, и образувайки блато в района на Народния театър, се насочвала към Орлов мост, за да се влее в Перловската река[9]. Площадът също бил доста мочурливо място, където Константин Иречек понякога губил галошите си. Ето непосредствените му впечатления от столицата, в която пристига на 9 ноември 1879 г. към осем вечерта: „Много лампи. Очакване. Влизане. Селски къщички; […] Виждам само малки ориенталски бараки и грозни улици“. На другия ден сутринта следва по-подробно и по-отчайващо описание: „Първи впечатления от София: крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село. […] По улиците огромни гьолища – българска Венеция“[10]. Иречек, вече придобил известност в България с книгата си „История на българите“ (публикувана на чешки и немски още през 1876 г.), бил всъщност 25-годишен младеж, който разбираемо държал на европейския етикет и искал лачените му обувки да бъдат чисти, когато отивал на аудиенция при княз Александър Батенберг, самият той на едва 22 години. Държавата била млада, всички кипели от ентусиазъм и Александър, за да проучи състоянието на града, препускал из новата столица на бял кон, прескачайки ровове и кални сокаци – за ужас на придружаващите го министри, както описва Иречек с лека ирония[11]. Само четири месеца след встъпването си в длъжност, още на 31.Х.1879 г. Александър Батенберг се разпоредил да се създаде комисия, която да се заеме с „построението, улучшението и развитието на столицата“[12], а месец и половина по-късно на 16.I.1880 г. вече постановява утвърждаване и немедленно изпълнение на кадастрален план на града[13] (Желева-Мартинс и Фърков, 2009: 15), предвиждащ целия град да се регулира „по американски с нови улици“, някои от които „28 метра широки булеварди, които се кръстосват, парк към Балиефенди – около 2 милиона фр.[14]

Първите години след Освобождението София, подобно и на други балкански столици[15] постепенно се модернизира, което означава, че бавно се заличават следите на ориенталския град в полза на европейския му вид: представителни сгради в стил неоренесанс, необарок и сецесион; изправени улици с тротоари и нови улични лампи, първи булевард (самата дума явно е звучала така примамливо благозвучно за българското ухо, че цял един хотел на ъгъла на „Княгиня Мария Луиза“ и „Цар Симеон“ бил назован „Булевард“, и дори, за да няма съмнение в качествата на хотела – „Гранд Булевард“). Няколкото големи площади, описани от Ами Буе при неговото посещение на града през 1837 г. като „покрити с огромни купища смет, трупан, може би, повече от един век насам“[16], биват благоустроени и развиват множество нови функции – церемониални, празнични, социални и културни. В издадената в чест на 50-годишнината от избора на столица „Юбилейна книга на град София (1878-1928)“, площад „Славейков“ се споменава твърде рядко в сравнение, например, с площад „Александър I“ или площада пред Народното събрание, които оформят „променадата на властта“, пряко свързана с Двореца и неговите потребности от символно обвързано с новата българска власт пространство с репрезентативни и комуникативни функции. Още оттогава, площад Славейков е позициониран в менталната карта на града като негов второстепенен център, близо, но встрани от властта.

В края на 19 век площадът все още носи всички белези на ориенталското: обграден е от малки къщурки, сред които няколко по-внушителни сгради на османската държавна машина – там са били разположени един от двата конака, джамия, турско полицейско управление и градска пощенска митница. Според спомените на живописеца Асен Илиев Белковски (1879-1957), чието детство в дома му на кръстовището на улиците „Левски“ и „Гурко“ съвпада с първите години от изграждането на новоосвободена България, и материалната среда, и бита на жителите в Софийския център лъхат на Ориент, въпреки стремежа към европеизация. В района около „Славейков“ през 90-те години на 19 век живее шарен в етническо и социално отношение свят, обитаващ предимно малки паянтови едно- и двуетажни къщи: баба Таса, най-старата коренячка, вероятно първата софиянка, сложила очила, е най-бедната в комшулъка, с къщурка, наполовина вкопана в земята и без прозорци към улицата, но с чудна градинка в малкото, „два разтега“ дворче. До нея е винаги засменият под широките си мустаки чиновник Йордан Наумов с „неговата къща в един доста дълбок двор и сносна етаж и половина къщурка — от по две стаички на етаж“, където „се гнезди“ многочисленото му семейство, от което произхожда „многоталантливият наш цигулар“ Петко Наумов. Сред по-заможните съседи са надошлите от различни краища и отскоро заселили се в столицата представители на третото съсловие – Коста Бояджията, който „със своята баданарка беше съумял да нареди доста добре живота си“, едрият търговец на добитък, панагюреца дедо Нешо Стоянов, в чийто двор в паянтова постройка – бейска къща на два етажа, живее под наем министърът на народната просвета Никола Живкович заедно с овдовялата му сестра, „образована и интелигентна жена“; следва паянтовата къща с джамлък на един от първите български сарафи битолчанинът Свакеров, а до Свакерови на ул. „Караджа“ чак до „Раковски“ се простира „големият двор на известния по онова време софийски чорбаджия Хаджиманов“, пред чийто дом винаги се тълпели бедни хора, защото бил „пожертвователен“. Многостайната му къща, „най-хубавата и модерна по онова време“, обкръжена с „разкошна градина“, по-късно става собственост на царския адютант о.з. генерал Савов; срещу Деянови, където днес е Централна поща, живеели старите ергени Христакови с тяхната също престаряла сестра. Христакови, търговци и занаятчии, пришълци вероятно от Средногорието, носели шаячни дрехи и затова, когато сутрин си пиели кафенцето в малкото дворче, сядали там по долни бели гащи, с което скандализирали съседите, подали оплакване в намиращата се в близост Столична община.[17] Срещаме описание и на къщата на Петко Славейков, чието име носи днешният площад:

Зад гърбовете на дворищата на Коста Бояджията и Наумов се разстилаше, с лице към площада, големият, почти четвъртит, двор на дядо Славейков. Преднището на двора беше покрито с разни плодни дръвчета, които през пролетно и есенно време придаваха особена хубост на жилището на поета, което прозираше в дъното на двора, боядисано в синьо. Тази къща и до днес съществува, но вече с едната си половина под диагонал в двора на търговеца Иван Банчев Казанджиев, чийто вход е откъм Стефан Караджа. И до днес аз не мога да си представя изчезналото вече селище без беловласия му стопанин. Особено силно се е врязал той в паметта ми с пълната си и едра фигура, по ръкави и жилетка, със снежнобяла глава и овиснал нос и мустаци, а зад него фон от жълта шума, позлатена от слънцето през хубава есенна надвечер.[18]

Такава, близка до патриархалния бит на село, е атмосферата на Кафене-баши през първите години след Освобождението. С процеса на модернизация на столицата започва проектиране и изграждане на обществени градини и паркове, в които поканени отвън специалисти налагат визията за естетизирани природни оазиси в града, подканващи към спокойствие за духа, наслада за очите и отмора за тялото – все състояния, сякаш неестествени за българина и особено българката, от столетия свикнали да не излизат навън без работа и да не подават носа си от дома по тъмно. Първа се открива на 4 април 1878 г. градината пред княжеския дворец, наречена „Александровска“ на името на руския император Александър II. В „Юбилейна книга за София“, издадена по случай 50-та годишнина от избора на столицата, Площад „Славейков“ се споменава само веднъж (с. 386) именно във връзка с оформянето на първите 11 общински градини в столицата след 1879 г., когато на площада се създава шпалир от дръвчета по двете му дължини.

Постепенно се развива една по-сигурна и подредена градска среда, носеща визия от Европа с виенски нюанси; възникват благоустроени публични пространства – широки улици, площади, градини, в които столичани се учат да се държат цивилизовано, усвоявайки новите обноски и привиквайки към непознати до този момент дейности – например, да наблюдават с вълнение военните маршове и илюминации, да слушат в градската градина оркестър, изпълняващ непознати мелодии от Виена, макар понякога да се чува и „турска музика с тъпан“, най-сетне – да се разхождат театрално по „смешничкия булевард“ с най-скъпия жълт паваж, като особено модно сред по-младите двойки било „алабраце“, т.е. под ръка[19] (Георгиева, 2006: 21). Столичани обичали също така да се разхождат и до откритата през 1888 г. Централна гара и да наблюдават пристигащите от Европа обвити с облаци пара влакове, олицетворение на прогреса и новопридобитата свобода, но и директната връзка между България и Европа.

Процесът на модернизация включва и старателно заличаване на белезите на ориенталската култура на площада. След Освобождението кафенето на чаршията бива разрушено, изчезват и турските институции, локализирани около него. Формата на площада се удължава и геометризира до степен, че на една картичка от началото на 20 век, изобразяваща голяма група хора, събрали се вероятно за погребението на П. Р. Славейков на 2 юли 1895 г., надписът на френски гласи: „Събрание на булевард П. Р. Славейков в София“, при все че същият надпис на български определя мястото на снимката като площад – „П. Р. Славейковъ“ Пл[20].

 

01 
Илюстрация 1. Площад „Славейков“ около 1885 г.

 

Част от „европеизацията“ е свързана и с поставянето на едни, нека ги определим от тогавашна гледна точка като „нефункционални“ обекти на ключови за столицата места – фонтаните. Нефункционални, защото хем има вода, хем не можеш да си наливаш от нея, нито да я пиеш, а само да я гледаш. Преди това жителите на София познавали единствено уличните чешми (водни помпи), край които нерядко избухвали битки за достъп до водата, описани живописно от Райна Костенцева: „Хората се блъскаха безредно, крещяха, псуваха и най-често прибягваха към физическа саморазправа. Като последица около чешмата можеха да се видят парчета от стомни или пръстени кратуни, а много често и кръв от спукани глави.“[21]. Според някои сведения, на „Кафене баши“ също е имало чешма. През 80-те години на 19 век обаче започват да поставят по централните места в София внесени от Виена чугунени фонтани бароков стил – един малък разкош, който удостоверява за нарастващите икономически възможности на новоучреденото българско княжество, разточителен дар за взора на привикналите на крайна пестеливост жители на града. Първият такъв фонтан е монтиран на Богоявление, 6 януари 1883 г. на площад „Александър I“. Сред шестте фонтана, изброени в ключовите за София места[22], един е поставен на „Славейков“, точно в геометричния център на площада, вероятно към края на 80-те години. Когато на 1 януари 1901 г. в столицата потеглили първите електрически трамваи, демонстрационното пътуване в присъствието на официални лица било от Централна гара именно до площад „Славейков“ – и двете места били снабдени със свои фонтани. Панорамна фотография от 20-те години на 20 век (Ил. 2) удостоверява присъствието на фонтана сред шпалир от все още млади дръвчета, а площадът е обграден от преобладаващо двуетажни постройки с вид на частни домове, въпреки че се вижда на ъгъла на днешните „Солунска“ и „Алабин“ здание с по-парадно излъчване – с високи порти, рамкирани с масивни колони.

 

02
Илюстрация 2. Площад „Славейков“ през 1920-те години.

 

Фонтанът е демонтиран от площада през 1934 г. и днес може да се види като единствения запазен оригинал от онези времена, преместен според инж. Иванна Стоянова в градината „Буката“ на булевард „Прага“[23]. 30-те години са свързани с качествена промяна в облика на площада – обграден от масивни 5-6-етажни сгради, голяма част от които с публичен характер и ключово значение – той сякаш се смалява и потъва в дълбочина. Първата подобна сграда е разположеният до Клуба на демократите Дом на Алианс Франсез, построен през 1925 г. по проект на арх. Станчо Белковски. Скоро „мястото се превръща в истинско културно средище на столицата. В концертната зала с 450 места се организират концерти и спектакли. Редовни посетители на библиотеката са Елисавета Багряна, Фани Попова-Мутафова, Ана Каменова, Николай Лилиев, юристът Петко Стайнов, проф. Богдан Филов.“[24] Но големият визуален акцент в около-площадния архитектурен ансамбъл става Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, построено между 1928 и 1932 г., дело на първата българска жена архитект Виктория Ангелова-Винарова – нов знак за всеобхватния характер на българската модернизация. Днес импозантната сграда с хармонично овладени обеми се заема от Софийската градска библиотека. Друга емблематична сграда е стратегически разположената на ъгъла на „Солунска“ и „Граф Игнатиев“ Учителска взаимоспомагателна каса (пл. Славейков №11), проектирана от архитектите Сава Овчаров и Йордан Йорданов и реализирана през 1935-37 г., претърпяла впоследствие поредица изменения в нейните функции.

През 40-те години площадът е придобил своя напълно завършен вид. Дори и след бомбардировките на София от 1944 г., които разрушават част от сградите откъм „Раковски“, където се намирала и известната Италианска кралска гимназия, площадът навлиза във времето на държавния социализъм с един добре оформен облик, изразяващ Европейската принадлежност и социалните интереси на демократично-буржоазна България (Ил. 3). Но настъпващото след края на Втората световна война време е различно, поело, както Тодор Войников сполучливо определя, в нова посока – срещу Бога и срещу капитала[25] (Войников, 2020: 21).

 

03
Илюстрация 3. Площад „Славейков“ през 1940-те години.

 

Площадът по време на социализма и началото на „прехода“

По стечение на обстоятелствата, вероятно и поради своята „втиснатост“ във вертикалния масив от сгради, площад „Славейков“ с неговото ограничено и смалено пространство сякаш е останал в плитчините на политическия водовъртеж. Новата идеология се излива най-осезаемо върху бившия площад „Александър I“, който се прекроява и преименува на „Девети септември“; Дворецът се трансформира в Национална художествена галерия; оформя се новият триъгълник на властта, визуализиращ определението на Ленин, че комунизмът е съветска власт плюс електрификация: в центъра на новата градска сценография е партийният дом с червената рубинена петолъчка; в сградата на днешното президентство първоначално е било поместено Министерството на енергетиката и горивата, а срещу него – Държавният комитет по планиране, който има важната функция да координира отделните сектори на новата централна планова икономика[26]. Площад „Славейков“ остава сякаш встрани от всичко това, въпреки че прословутата сграда на „Славейков“ №4 вече е заета от Градския комитет на БКП, който я преотстъпва безвъзмездно през лятото на 1990 г. на Столична библиотека. Библиотеката, създадена по разпореждане на някогашния кмет на София ген. Владимир Вазов и открита през 1929 г., се е помещавала дълго време на „Славейков“ № 9 – в мрачен салон с около 70 квадратни метра и читалня с 18 места[27].

Площадът остава недокоснат и от тенденцията към монументализъм като възприетия визуален език за легитимиране на партийната хегемония през първите години на социализма[28], чиято вторична кулминация откриваме и около честването на юбилея 1300 години България. Сърцето на града, ако отнесем тази често използвана метафора именно към „Славейков“, продължава да тупти и по времето на социализма – с пулса на културен център. Тук са разположени две от най-комфортните Софийски кина – „Славейков“ и „Култура“ с двата си салона, единият от които специализиран за представянето на документални и научно-популярни филми[29]; две книжарници, градската библиотека. В „Алианса“ на „Славейков“ поколения наред деца и възрастни посещават „платени“ курсове по различни езици. В близост са локализирани Съюзът на писателите и Съюзът на преводачите с техните кафенета, известни с ограничения достъп само за членове, привлекателен магнит за така наречената „творческа интелигенция“. Покрай „Славейков“ минава и „българският Бродуей“ – ул. „Раковски“ с концентрацията на театрални салони.

По онова време малкият закътан площад в столичния център е увенчан и с някакъв вид аристократична митология, защото жилищата във високите („високомерни“) сгради от „стара тухла“, пазещи хлад през лятото и топлина през зимата, макар и иззети от собствениците им и поделени с шперплатови прегради между различни придошли от къде ли не семейства, носят спомена от един друг живот и в тях сякаш още звучат старите пиана, движат се избледнелите сенки на бившите им обитатели като безмълвни картини от стари майстори – тихи, незабележими, но и незабравими. Неслучайно сред тази среда, където витае атмосферата на носталгична недоизказаност, в сградата на бившата Учителска взаимоспомагателна каса е бил разположен и Комитетът по печата (1971-76), отговарящ за цензурата и пропагандата в периодичния печат и книгопечатането. Според нечии спомени, на последния етаж в сградата били монтирани генератори за заглушаване излъчванията на вражеските радиостанции „ВВС“, „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“ и други[30]. Желязната завеса, разделила Европа, невидимо минава и през площада. Две години след закриването на комитета, сградата е обявена за индивидуална недвижима културна ценност от местно значение и част от групова недвижима културна ценност (ДВ бр.40/1978). По-късно през първото десетилетие от прехода в нея се разполагат под наем различни частни издателства и дори офисът на Българския национален комитет на ИКОМОС. При все че институцията е призвана да опазва недвижимото културно наследство, а самото здание е собственост на Министерството на културата, това не е попречило да му се постави нелепа „стъклена шапка“[31], окарикатуряваща изискания силует на известната постройка, характерен със своята добре обмислена изчистеност, маркер на стила на архитектите С. Овчаров и Й. Йорданов (Ил. 4).

 

04
Илюстрация 4. Пазарът властва навсякъде; в дъното на снимката се вижда Сградата на бившата Учителска взаимоспомагателна каса с надстроената „стъклена шапка“, 2008.

 

Промяната в политическия климат след т.нар. Априлски пленум през 1956 г. и пренасочването на партийната политика към задоволяването на потребностите на трудещите се, превърнала София в сцена на социалистическото потребление[32], има много и разнообразни влияния върху „Славейков“: откриват се нови магазини за стоки и услуги, сред които и „Кулинарен“ – на №10, където хората могли да похапнат отвън на маси, разположени на тротоара закупената отвътре храна.[33] Някъде в района на „Славейков“ софиянци си припомнят и така наречения „показен магазин“ за плодове и зеленчуци, където можело да се закупят в ранна пролет например домати и краставици срещу по-висока цена.

По-интересно обаче е развитието във всекидневието на хората на една втора, неформална мрежа на търсене и предлагане на всичко, което не можело да се намери по обичайния начин. До руската книжарница в партера на Комитета по печата, потегляйки по „Граф Игнатиев“ към площад „Гарибалди“, съвсем наблизо се намирала антикварна книжарница, около която в близките безистени се въртели разнообразни сделки на редки и търсени заглавия. В същата посока е „работило“ и легендарното кафене „Колумбия“, предвестник на Магурата, защото там се търгувало с валута и „можеше да се купи буквално всичко … Дрога и всякакви плочи – от „Бийтълс“ през „Ролинг Стоунс“ та до „Дийп Пърпъл“, „Юрая Хийп“ и „Лед Цепелин“.[34]

След 1989 г. с напредването на прехода, културата започва постепенно да се маргинализира: ако в началото на 50-те години в София има 34 киносалона, в ерата на мултиплексите само един от тях е запазил функциите си, кино Влайкова, който функционира по-скоро като районен център на културата[35]. Сред затворените кина са „Славейков“ и „Култура“, трансформирани в маркети, съответно „Bonjour“ и Техномаркет. Старите книжарници на площада също са закрити. Творческите съюзи – разграбени, разделени и вътрешно-противопоставени, са изгубили своята притегателност, а седалищата им – превърнати в магазини и ресторанти. През 1995 г. на площада се открива първият в София Макдоналдс. Обаче фаст-фуд ресторантът, символ на стандартизиращата глобализация, за софиянци в онзи момент олицетворява така жадувания ред и спокойствие, затова млади и стари обичали да отсядат там на по чашка кафе. Децата, израснали с този Макдоналдс, днес описват площада от онова време изцяло в категориите на масовата култура, но това не пречи да го възприемат като „чаровно и одухотворено място с детските менюта от McDonald`s от времето на първия „Цар лъв“, с „Bonjour“, откъдето можеше да се купи какво ли не и със сергиите със стари и нови книги, повечето от които нахвърляни в грозни кашони. Беше чаровно и одухотворено още преди пейката с баща и син Славейкови да порасне от плочките до „Солунска“. Беше забавно да се пускат стотинки във фонтана и да се бърка в него.[36]

В средата на 1990-те на площада се оформя най-големият книжен базар на открито в страната, спонтанен „рай за букинистите“. През 1998 г. започва ремонт, предвиждащ инсталирането на 132 маси за продажба на книги и 3 за вестници и списания[37]. Откъм ул.. „Солунска“ е поставена бронзовата скулптура на седящите на пейка баща и син Петко и Пенчо Славейкови с автор Георги Чапкънов, добре олицетворяваща духа на мястото, обаче често изпадащо в дисонанс с духа на времето. Същата година са монтирани и металните навеси с щандове за книги, които придават по-организиран вид на базара, където до 2018 г. работят около 70 търговци, от които постъпват годишно между 700,000 и 1,000,000 лв. данъци в хазната[38]. Мястото, с всичките му неуредици, но и с жилавите хора – на ръба на оцеляването, които се борят за живота си с единствения капитал, който притежават – културния, се превръща в емблематично за София от прехода. (Илюстрации 5, 6 и 7) Според „Капитал“ книжният пазар на площад „Славейков“ може да се приеме за „умален макет на цялото ни общество“: „Еклектиката между култура, сергии и кашони от банани не е по-различна от тази в другите части на центъра, където архитектурата на старите софийски кооперации е „осъвременена“ с алуминиева дограма и решетки по прозорците.“[39]

 

05
Илюстрация 5. Книжният базар през ноември 2008 г., панорамна снимка от сградата на пл. Славейков 11

 

06
Илюстрация 6. Книжният базар през лятото на 2009: времето на „Славейков“ тече забавено.



07
Илюстрация 7. Книжният базар на „Славейков“ – рай за букинистите. Фотография – Стоян Радулов.

 

Режими на функциониране на площад „Славейков“

В периода на Царство България до 1944 г. „Славейков“ се модернизира и европеизира, процес, в който частната инициатива има подкрепа и е в синхрон с държавните и общински политики: около площада са изградени нови държавни, кооперативни и частни масивни 5-6 етажни сгради, районът е озеленен и благоустроен, прокарана е една от първите трамвайни линии. Времето на социализма след 1944 г. не води до драстични промени в облика на площада, който си запазва статуса на привлекателно културно средище и неформален градски център. Някои сгради променят функциите си, а частните квартири – обитателите. Но като цяло площадът не претърпява такива промени, каквито спохождат по-големите и по-близки до центровете на властта площади. След 1989 г. с навлизането на пазарните отношения, с реституцията и приватизирането на различни ключови обекти в Софийския център, „Славейков“ постепенно деградира като културна среда и започна да се превръща все повече в банална търговска локация. Публичните политики в града през 1990-те можем да определим като „laissez-faire“, но точно благодарение на това площадът, оставен сам на себе си, успя да се самоорганизира чрез открития базар за книги. Това бе стратегическо решение на няколко проблема едновременно – на нарасналата безработица сред хората с достатъчен културен капитал, за да се занимават с търговия на книги, от една страна, и на столицата, останала без книжарници, затворени под напора на различни икономически интереси, от друга. Площадът, превърнал се в най-голямата книжарница на открито в цялата страна, получи нов живот. Скулптурата в човешки мащаб на седналите на пейка Петко и Пенчо Славейкови, поставена през 1998 г., добре отпраща към културната история на мястото и допринася за възстановяването на името на площада като книжовен център.

Последните две десетилетия обаче бележат нова тенденция, свързана с разнообразни възможности за градски преустройства и регенерация на стари сгради, благодарение на различни Европейски програми. За съжаление, усвояването на средства по тези програми се превръща във водещ мотив, дори самоцел, на което данък плати и площад „Славейков“. Поредното му преустройство, започнало през 2018 г. като продължение на злополучния ремонт по улица „Граф Игнатиев“, повдига поредица въпроси относно социалната цена на трансформацията на ключовото пространство. Перголите по проект на арх. Иво Пантелеев (обвинен в плагиатство от арх. Станислав Константинов) се оказват в настоящия им вид напълно нефункционални, защото по първоначален замисъл е трябвало да изпълняват ролята на навеси с прозрачни плексигласови покрития. Впоследствие идеята отпада поради трудната поддръжка на чистия им вид и се възприема решението за превръщането на перголите във вертикални градини. Това обаче означава, че продавачите на книги няма да имат покрив над главата си. Вероятно така се стига до идеята за щандове по проект на арх. Димитър Паскалев с тежина 600 кг и с обем до 500 кг книги всеки, със свое осветление и отопление, както и стъклен навес за дъжд и сняг. Цената на един щанд ще струва до 39 400 лева, което предполага, че са предвидени не повече от 7 такива щанда. Така площадът заедно с 18-те пейки, наречени „архитектурни композиции за сядане“, всяка по 2125 лева, ще се превърне вероятно в място с най-скъпа градска мебел[40], която ще има обаче най-нисък социален ефект. Очевидно, проектът се променя в крачка под натиска на общественото мнение, а последно неизвестно в уравнението е съдбата на букинистите, някои от които „ветерани в уличната търговия, готови да обяснят, че „Славейков“ не е просто пазар за книги, а културна институция, ако щете и туристическа атракция“[41].

Постсоциалистическите публични пространства страдат често от лошата наследственост на „одържавеното“ общество, загубило рефлекса си за гражданска инициатива и критичност. Това някак допринесе за лекотата, с която в началото на прехода бе извършена скрита приватизация в много обществени места – паркове, градини, крайбрежни терени. Това създаде и фалшиви, квази-публични пространства, неспособни да обединяват хората в общности и да им позволяват да се разгръщат като социални същества: дирижирани от държавата през социализма (парадите на площада), те лесно бяха акордирани към пазара и забавлението по време на прехода (моловете, хранителните вериги, тематичните паркове за духовен фаст-фуд)[42]. Историята на неправомерното застрояване, дострояване, презастрояване, а в крайна сметка – незаконно приватизиране на обекти и пространства, които представляват публично благо, не е само български разказ, нито пък започва от последните години. Още през 1880 г. Константин Иречек изразява опасения в своя дневник, че предвижданите заради приетия градоустройствен план отчуждения „ще се изродят в турски грабеж“(цит. пр., с.160.) Но у нас тази неправомерност се превърна 140 години по-късно в образец на поведение.

По времето на социализма, дори и в режим на държавен монопол, площад „Славейков“ бе успял да избегне униформеността на публичните пространства в източно-европейските градове, страдащи по думите на Вацлав Хавел, от сивотата, еднаквостта, анонимността и грозотата, наследени от тоталитарната епоха (Havel 1992: 104). Малкият централен площад бе запазил своя автентичен вид – на привлекателен културен център, интелектуална среда за поредица поколения българи, разпознаваема локация за срещи, в стратегическа близост до друго култово място, Попа, с което бяха във „вътрешна комуникация“. В началото на прехода, площад „Славейков“ бе обхванат от „пазарна треска“, бе „макдоналдизиран“, като културата отстъпи пред пазара. Площадът обаче така и не се превърна в немясто, не загуби своята история и идентичност, а даде отговор на обезличаващия неолиберален капитализъм на фаст-фуд консуматорството с най-големия открит базар за книги в България. В началото на прехода „Славейков“ кипеше с гражданска енергия. Той се беше превърнал в спонтанна сцена на изпълненията на улични музиканти, хепънинги с критичен характер, протести, около него разцъфтяваха „отдолу“ цветята на българския арктивизъм[43] (Илюстрации 8 и 9).

 

08
Илюстрация 8. Уличен театър пред Градската библиотека, 2010

 

09
Илюстрация 9. Градът расте „отдолу“ – скромните цветя на българската креативност.

 

През 2014 г. по повод предстоящ ремонт на площада, писателят Деян Енев припомня онези аргументи, които веднъж вече е изброявал през 2008 г. в защита на площада от поредното посегателство. Шестте основателни причини, изброени от писателя, могат да се разгледат и като насоки за една интегрална политика към това място: „Славейков“ като най-големия книжен базар на открито е маркер в градската топология, лицето на града, символ на българската книга, спасена от маргинализация; базарът се явява икономически фактор, един вид малка местна икономика; тук работят в тежки условия хора с натрупан културен капитал, повечето от които са „от братството на посветените. Те знаят всичко за книгите и за авторите им. За различните издания на книгите на български и за качеството на преводите. Такива са Пламен, Ваньо, Еди Батов, Ивака, Асен. Както не можеш да затвориш тигър в хола на апартамента си, така не можеш да затвориш тези хора в книжарница. Те могат да обитават само подобен резерват на книгата, какъвто понастоящем е Площад „Славейков.“ [44] Като транзитно място, централният площад се явява най-добрата локация за книжарница на открито, позволяваща на преминаващите дори и пътьом да се информират за новоизлезли книги или да открият някоя стара, която отдавна търсят да закупят. „Шесто, защото в крайна сметка общинарите изобщо не ги вълнува чист ли е или е мръсен Площад „Славейков“. Ако ги вълнуваше, огромният наем от площада щеше да храни така или иначе едно звено чистачи. Тях не ги вълнува също така какво точно трябва да представлява този площад – дали на него да има пагода, билетен център, химическо чистене или трафопост. Те са си намислили да усвоят едни пари и толкоз.“[45] Изглежда, съществува някаква цикличност в опитите да се „усвояват едни пари и толкоз“, защото пет години по-късно, Софийският център и площад „Славейков“ бяха подложени на поредна трансформация, която този път нанесе непоправими щети.

Площадът не успя да се спаси от „естетиката на корупцията и национализма“, както определят най-новото развитие на градската среда в България и Македония Макс Холеран и Фабио Матиоли[46]. Тази естетика се прикрива зад разнообразни обществени лозунги и винаги намира своите обяснения в стремежа да се модернизира пространството[47], но на практика го деградира до скъпо платен претенциозен кич, който убива духа на мястото. В неговите излишества, прекомерности и функционална необмисленост често се крие провинциална комплексираност и професионална неувереност, която търси самодоказване в ефектни изяви, чрез свръх-помпозни елементи, несъобразени нито с традициите, нито със социалните функции на мястото.

От момента на избора на София за столица на България през 1878 г. до днес, се очертават четири различни режима на функциониране на площад „Славейков“, които само донякъде са предопределени от политическата конюнктура. Политическата макро-рамка безусловно има значение, но начинът, по който се застроява, благоустроява и използва това централно публично пространство (а и градът като цяло) зависи както от подготвеността, далновидността и в крайна сметка морала на хората, заети професионално с тази задача, от една страна, така и от манталитета, или по-общо казано – градската култура на българина – смисълът, който обитателите на едно пространство влагат в него и начина, по който се свързват – помежду си и с пространството. По-конкретни белези на тази „култура“ са способността на гражданите да „отглеждат“ и използват мястото, без да го замърсяват или рушат; да го споделят, без да го заграждат за себе си; да го администрират, без да го превръщат в заложник на личните си амбиции и алчност. Да бъдат индивиди и общност едновременно. Да действат – и политически, и граждански, водени от идеята за града като публично благо, ориентирани спрямо общ ценностен хоризонт. За българите след Освобождението този общ ценностен хоризонт е бил очертан от възторга от новопридобитата свобода и връзката с християнския европейски свят. След 9.IХ.1944 г. има прокламиран друг обществен идеал: светлото бъдеще на комунизма, когато по теория – с премахването на частната собственост върху производителните сили, би следвало да изчезнат и класовите различия, и социалните неравенства. На практика политическият строй се движеше между привидността на афишираните лозунги и скритата реалност на постепенното натрупване на нови социални неравенства, основани върху принципа на трансформиране на властовия капитал в икономически. Това бе принципът, върху който се разви и разцъфтя социалистическата номенклатура, както разкрива анализът на дисидента Милован Джилас още през 50-те години на миналия век[48]. „Славейков“ – останал настрани от талвега на силните политически водовъртежи по време на социализма, се възползва тъкмо от тази двойственост на политическия строй – едновременно „в крак с времето“ (ако си послужим със слогана на един знаков Софийски графит), но и незабележимо встрани от него – в потайностите на безистените. След 10.ХI 1989 г., въпреки радикалната на пръв поглед промяна на политическия курс към демокрация и социално-справедлив преход чрез масова приватизация и възстановяване на историческата справедливост чрез реституция, постепенно взе връх именно принципът на двойствеността, заложен през времето на социализма. Той продължи да се възпроизвежда и се засили през последното десетилетие, както централно, така и локално, и именно този принцип на безпринципното манипулиране с ресурсите на обществото доведе и до унищожаването на духа на площада понастоящем.

Във времена на криза, в каквито българите непрекъснато пребиваваме през последните десетилетия, много по-уместно би било да се прокарват политики на истинска социална ангажираност с жителите, обитаващи и пребиваващи на територията на града. Общини като тази на Милано, например, залагат в своите публични политики принципа на „релационното благосъстояние“, основаващо се на взаимоотношенията с различните групи граждани на нейната територия, включително и имигрантите. Тази политика на общината предполага „растеж на социалния капитал, взаимното доверие и приобщаването като съставни елементи на гражданството, необходими за създаването на условия за производство или подкрепа на ефективни услуги за грижи“[49]. Тези политики се стремят не просто да отпускат социални помощи на нуждаещите се, а да създават условия, в които гражданите да имат възможност сами активно да решават проблемите си. С последната трансформация на площад „Славейков“ се получи точно обратният ефект: по-голямата част от книжарите в открития базар на „Славейков“, които някога са се самоорганизирали и оцелявали достойно без ничия помощ в продължение на три десетилетия, преместени през 2018 г. уж временно пред хотел Рила, днес вече са фалирали. Във витиеватите перголи на площада се предвижда да има само седем щанда, което на практика означава, че само едно избрано малцинство ще получи възможност да се върне към предишната си работа на площада[50]. Впрочем, интелигентните търговци на книги пак са се самоорганизирали – в дигитален книжен базар, отново наречен „Площад Славейков“. Казват, че се развива добре във вирусните времена. Истинският площад обаче е празен, дори стерилен. Звучи като черен хумор: Няма хора, няма проблеми. През 2014 г. Деян Енев определи площад „Славейков“ – с книгите, стари и нови, като точна диаграма на книгоиздателството у нас. Днес „Славейков“ вече е „диагноза“ – на нашето болно, безкнижно и безпаметно общество.

 

10
Илюстрация 10. Славейков след ремонта през пролетта на 2021 с нефункционалните перголи и „архитектурните композиции за сядане“.

 

11
Илюстрация 11. Славейкови на старата си пейка вече не разбират този свят. Но кой ли им обръща внимание? Август 2021.

 

12
Илюстрация 12. „Славейков“ през август 2021: Няма хора, няма проблеми.

 

 

[1]Това понятие съдържа в себе си идеята за сливането на социалното и физическо пространство при определени исторически и културни условия. Това съответно е довело до различни преводачески интерпретации: докато преводът на френски от 1978 използва в заглавието понятието „публично пространство“ (L’espace public: archéologie de la publicité comme dimension constitutive de la société bourgeoise), доста по-късният превод на английски от 1991 е предпочел понятието публична сфера (The Structural Transformation of the Public Sphere).

[2] Професор по градски дизайн в Нюкасълския университет.

[3] Madanipour, A. (2003) Public and Private Spaces of the City, NY: Routledge, р.3.

[4] Sennett, R. (1993, [1974]) The Fall of Public Man. London, Boston: Faber and Faber.  

[5]  Zukin, S. (1995) The Cultures of Cities. Blackwell publishers inc., p.28.

[6] През 2015 г. майки-кърмачки организираха чрез Фейсбук протест в столичен мол срещу ограниченията да се кърми на обществени места. Софийската инициатива бе последвана и от Варненски майки-кърмачки. Вж. https://offnews.bg/obshtestvo/masovo-karmene-v-stolichen-mol-dnes-482465.html

[7] Тук стъпвам върху въведеното от Марк Оже разграничение между антропологическото „място”, наситено с идентичност, история и отношения, и „немястото”, лишено от всичко това – молове, летища, магистрали, където единствено възможната комуникация е тази между дебитната карта и касовия апарат. Вж. Augé, M. (1995) Non-places. Introduction to an anthropology of supermodernity, J. Howe, trans., London, New York, Verso.

[8] Костенцева, Р. (2008) Моят роден град София в края на ХIХ- началото на ХХ век и след това. С: Рива.

[9] Силвия Недкова (2020) София: градът на седемте реки. Площад Славейков, 26.09.2020. Достъпно на: https://www.ploshtadslaveikov.com/sofiya-gradat-na-sedemte-reki/ [09.07.2021]

[10] Иречек, К. (1995) Български дневник, Том 1: 1879-1881, С: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, Сс20-21.

[11] Ето какво споделя в своя дневник, на 15 май 1880 г., събота, „князът минал с министрите на коне през града и околността, изучавал плана на Копиткина, много смешна кавалкада… На места князът смушвал коня и скачал през трапища, паника у министрите.“ (Иречек, 1995: 180).

[12] Впечатляващо е, че комисията се състояла само от четири лица: един от членовете на софийското градско управление, един гражданин на София, един доктор и един инджинеринъ(пак там).

[13] Желева-Мартинс, Д. и Фърков, Ю. (2009) История на българското градоустройство XIX-XX век. Първа част: Диахронни анализи. С: Издателство „Валентин Траянов“, с.15.

[14] Иречек, цит.пр., с.87

[15] Велинова, З. и Начев, И. (2016) София и балканската модерност. С.: Рива. https://kultura.bg/web/софия-и-балканската-модерност/

[16] Цит. По Иширков, А. (1928) Население на София.(Етнография и статистика: физиономия на града). В: Юбилейна книга на град София (1878-1928), София: Печатница „Книпеграфъ“ АКЦ. Д-ВО, с.70.

[17] Всички цитати в този пасаж са от: Асен Белковски, Спомени за някогашна София, сп. Сердика, кн. 8, 1937 г., достъпно в: http://stara-sofia.blogspot.com/2014/04/  [27.10.2021] 

[18] Пак там.

[19] Георгиева, Б. (2006) Градските развлечения в миналото, С: Парадигма, с.21.

[20] Вж. Площад Славейков,  http://stara-sofia.com/plsl.html  [17.07.2021]

[21] Костенцева, Р. (2008) Моят роден град София в края на ХIХ- началото на ХХ век и след това. С: Рива, с.13.

[22] Вж. Софийските стари фонтани, http://stara-sofia.blogspot.com/2011/02/blog-post_21.html [17.07.2021]

[23] Вж. Старите Софийски фонтани. http://stara-sofia.blogspot.com/2011/02/blog-post_21.html [17.07.2021]

[24] Вече 115 години Алианс Франсез разпространява френската култура у нас. https://impressio.dir.bg/nostalgiya/veche-115-godini-alians-fransez-razprostranyava-frenskata-kultura-u-nas

[25] Войников, Т. (2020) Драски по Софийските работи, С: Печат Симолини.

[26] Идеята за въплътената в Софийското пространство формула на Ленин дължа на Андрей Райчев по време на конференция, посветена на паметниците на комунизма и организирана от  BBSS Gallup International през 2019 г.

[27] Една млада дама на 91. https://www.ploshtadslaveikov.com/edna-mlada-dama-na-91/ [18.07.2021]

[28] Станоева, Е. (2016) София: идеология, преустройство и живот през социализма, С: Просвета.

[29] Старите Софийски кина днес. http://stara-sofia.blogspot.com/2010/11/blog-post_15.html

[30] Вж. историята и функциите на отделните къщи и сгради около пл. Славейков, описани в авторския блог:  https://pavlinad.wordpress.com/tag/кино-култура  /

[31] Стоилова, Л. Нова намеса в ансамбъла на площад Славейков. 31 юли 2019, http://sofiazanas.blogspot.com/2019/07/blog-post.html [18.07.2021]

[32] Станоева, цит.пр.

[33] https://pavlinad.wordpress.com/tag/кино-култура  /

[34] Славейков – площадът н изненадите. В. „Стандарт“, 27.10.2013 г. https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/slaveykov__ploshtadat_na_iznenadite-211007.html [18.07.2021]

[35] Кината вчера http://stara-sofia.blogspot.com/2010/08/blog-post_12.html, [18.07.2021]

[36] Да се върнат ли книжарите на площад „Славейков“, Уебкафе, 22.02.2021,  https://webcafe.bg/obshtestvo/da-se-varnat-li-knizharite-na-ploshtad-slaveykov-za-protiv-i-malko-istoriya.html, [18.07.2021]

[37] Започва ремонтът на площад Славейков, в. Капитал, 15.08.1998 г. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sedmicata/1998/08/15/246107_zapochva_remontut_na_ploshtad_slaveikov/# , [18.07.2021]

[38] Стоян Радулов, Площад Славейков – раят за букинистте.  http://my-bulgaria-land.blogspot.com/2015/03/blog-post_27.html, [18.07.2021]

[39] Цитирано по Площадът на книгите,  https://stroiinfo.com/площадът-на-книгите/, [18.07.2021]

[40] Две години след ремонта на площад „Славейков“: предстои ново копаене и щандове за книги. В. Дневник, 13 юни 2021,  https://www.dnevnik.bg/gradska_sreda/2021/06/13/4218547_dve_godini_sled_remonta_na_ploshtad_slaveikov_predstoi/ , [18.07.2021]

[41] https://webcafe.bg/gradat/819067699-slaveykov-e-gol.html , [18.07.2021]

[42] Hristova, Svetlana (2014) Public Space of Central and East-European Cities: Between Consumerism and Spectacle. Dans Identités et Espaces Publics Européens, sous la direction de Radovan Gura & Natasza Stycsynska,dans Collection Local et Global, dirigée par Gilles Rouet & François Soulages, L’Harmattan, 27-34.

[43] Неологизъм, с който се обозначават разнообразни по обхват и съдържание артистични и художествени прояви в публичното пространство, насочени към обозначаване, оповестяване или решаване на някакъв социален проблем в квартала, града, обществото. (Dragisevic-Sesic et al., 2015)

[44] Деян Енев, Площад Славейков, от първо лице.  https://www.ploshtadslaveikov.com/ploshtad-slavejkov-ot-parvo-litse/ [28.10.2021]

[45] Пак там.

[46] Holleran, Max & Mattioli, Fabio (2020): From modernism to kitsch: the aesthetics of corruption and nationalism in Bulgaria and Macedonia, Urban Geography.

[47] Според доклада на главния архитект Здравко Здравков за завършване ремонта на площад „Славейков“ "пазарът е част от културното пространство и облика на столицата и, за да се продължи традицията, в проекта за възстановяване на централната градска част са предвидени покрития за временните обекти. […] съобразени с новата визия на пространството след направения ремонт. На преместваемите съоръжения ще бъдат продавани печатни издания и художествени произведения в рамките на поставените перголи". От "Пазари-Запад" коментират на свой ред, че щандовете ще придадат завършен и по-модерен вид на площада, като едновременно с това ще се даде възможност за възобновяване на търговската дейност на книжния пазар, облагородяване на района и увеличаване на приходите на дружеството. Вж. https://webcafe.bg/obshtestvo/da-se-varnat-li-knizharite-na-ploshtad-slaveykov-za-protiv-i-malko-istoriya.html, [18.07.2021]

[48] Milovan Đilas (1957) The New Class: An Analysis of the Communist System. Harcourt Brace Jovanovich.

[49] Marchesi, Milena (2020) The intimate public of relational welfare in Milan. Ethnography. Sage Journals, 1-24: р.8.

[50] Вж. https://knizhen-pazar.net/stands/4083-ploshtad-slaveykov 

 

Pin It
Светлана Христова

Светлана Христова е доцент по социология на културата и културна антропология в ЮЗУ „Н. Рилски“. Ръководител на национални и международни изследвания в областта на градската култура, наследство и идентичност; инициатор и председател на тематичната област по „Градски мениджмънт и политики за града“ към ENCATC (2008); изнасяла лекции в Полша, Германия, Финландия и Франция, както и в различни български университети. Автор, редактор и съставител на книги, последните от които са Culture and Sustainability in European Cities: Imagining Europolis, съвместно с Milena Dragisevic-Sesic и Nancy Duxbury (2015, Routledge: London and New York) и Public Space: Between Reimagination and Occupation, съвместно с Mariusz Czepzcinski (2018, Routledge: London and New York). 

Други статии от този автор

Посетители

133

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 5 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 6 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 2 седмици
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 2 седмици