От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 12 pomaci

 

(Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от гоцеделчевско и разложко) 

 

От редакцията: „Либерален преглед“ започва публикуването на един от по-интересните сборници в днешната българска антропология. Озаглавен „Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет“, сборникът дава думата на възрастни помаци от родопския край, които разказват животите си по начин, обикновено наричан с пейоративната думичка „безхитростен“. Но дали наистина всичко е толкова просто? Зачетете се, за да намерите отговора на този въпрос сами…

 

А па германците, те бяха много хубави и никому не взеха нищо…

Ибрахим, род. 1911 г., земеделец, Гоцеделчевско

Еднож се ожених трийсе и шеста година, еднож са ожених четирийсея и втора година. Хубаво прекарахме. Имахме жито много, брави (добитък) много, ядехме масло, мьосо, всичко – карахме… Стана ТКЗС, зьоха ги. Въз ТКЗС-то карахме много хубаво и така нататък, вървехме… Еми по-хубав бе живота, ачик си по-хубав бе, ако ще да ме обесят… ама беше на народа улеснения – и му се ора (ореше), и му се купаваше и всичко. Ся дорде найдеш – един не рачи (иска) да ти изоре нивята, десет деня ше одиш, ше чакаш… бе добре, за мен бе добре тогава, ама ся за младите… не знам. И ся и тук ми я добре. Дават ми пенсия – яж, пий, легни спи, хич не ходай на работа…; седя, яденето ми донасат тайфата, ям, пиям, кат са попикам обрисват ма, опират ма… Ся са разтури ТКЗС-то, па е хубаво, па караме добре, нема нещо да са оплака, има всичко… ако имаш пари – има всичко ша си купиш, нема нещо да не си. Щом имаш пари, има много всичко, каквото искаш, такова ша си купиш.

Единайста година се годих, на пети март. Еми там към Гърция надолу ма зьоха запас, сядях девет мясяца. Уволних се, оттам си дойдох, оттам ма зьоха па (пък) каму- нистите и в Русия. Там сядях четирийсе и пет деня, уволних са, оти бях служил много по-напреж, уволниха ме…

Еми случки, ако питаш овчар бяха много. Частен (честен)си, и много ма крадоха, брави ми крадяха, волове ма крадяха – всичко, ама един вълк удушихмя и вълчьотата ги донесоха, найдоха ги. Сетния ден хвърли се там в бравите вълк, удави седям-осям овце… абе много, много вълкове имаше. Крадяха вълковяте, ядяха… Със няког не со сом сбавтавал (бъхтал, сбивал съм се), ни со сом…


Small Ad GF 1

На турско училище ходих, седям години на ходжа бях, точно седям години и една година ма закачи даскала и на даскала ходих една година. Сетне па през едно време държавно учехме вечер, една година… коя година бе – не помня, такива, учеше като нас, стари дядя учаха… Като дете… тогаж имахмя много брави, пасехме, лежехме, ниви турехме, орехме, наодахме (намирахме) много жито… имаше и за бравите, имахме зайрьо (зърно) много, жьолъд сбирахме, круши имахме много, ушаф, круши са раждаха, ушаф цепехме, ранехме бравите, раняхме воловете, мулетата, крави имахме… имаше сичко. Лежехме зимно время, лежехме по кашлоците. Ей на Баетивая рид, на Врис там имахме кашлоци, там си лежахме с бравите, там си спехме… Докарваха кога зараждаше жито там, ранехме ги и шилятата, ранехме ги… близко има много дабики, раняхме ги… всичко имаше. Имаше големи дъбя ей, по сто паници жьолад. С жьолад ги храняхме, па кога зараждаха и с мисир (царевица) ги раняхме. Една година е това отдолу в нашта къща двеста паници мисирь имахме, двеста паници мисир, където има друго-друго, ръжта си бя башка, пшеницата си бя башка, лещ има, ръж сеяхме, всичку сеяхме… имахме тогава. Имахме брави много, турахме тор, торни бяха нивите – раждаха, мандри клавахмя (слагам), там на наштя ниви, а на Баетив рид имахме мандра, Жижевци бяха на мандра там, хубаво бехме тогава.

… Два пъти са ожених… Еми прави му сметка, единайста година като съм роден, на трийся и шеста и седма, колко години съм бил… ем млад съм бил, ни съм бил стар. Едното беше през казармата, едното беше след казарма, ама…

Малко са впинахме, ама бяха влезли Абланица, бяха влезли в ТКЗС, други нагоре- надолу, малко ни бя мъка, ама сетня ни стана хубаво, бая покършихме, бая побягахме, впинахме се за имото, имота, е какво – бягахме, крихме са. Впинахме се… много бягахме, заривахме са под снего, крияхме са да не ни найдат, ни помня коя година бе… децата писуваха на български имята… Гониха ни войниците, капите ни деряха… Новото время, оти в ТКЗС-то влязохмя, от там фереджета хвърлиха, всичко хвърлиха, какво направиха… барбатясаха я. Я не подписах хич, мен така си ме писаха, я бягах, криях са, ама двайсет и един чивяк бяхмя там отгоре, ала я останах, ония врет (всички) избегаха... Уж избягахме заедно да са криеме, ония врет дойдоха, подписаха, ала я останах. Я рекох: Ни ща се подпиша и ни ща ида, ага ма хватят да ме закарат, да ме арестуват тога ща, тогаш може, така доброволно не ща ида да са подпиша… Ама да бях отишъл да подпиша доброволно по-хубаво шя бя. Те са знаяли големите хора каква я работота. Те (ето), има един директор от Благоевград, учеше наш Медю, дошли тук да я молят да си подпише името. Те (за)черкнали книгите на Фатма, те рекли, някой си там от Тувища, я почукал по гърбо: „Браво“ казва. Те са си знаяли за какво сменят имената, па ние не разбираме, те са знаяли, че ша дойде това время… те дорде откачат арабския свят, откачиха арабския свят – хайде ся. На Демирел (Сюлейман) рекоха: – Дорж сега! Тодор Живков почна тогаж да ги гони…

А па германците, те бяха много хубави, никому не взьоха нищо, къде си наодаха (намираха), де си наодаха хляб, пари, коня, волове, коли, караа си ги, па Съветския съюз като дойде – забраха много, сбраха говьодата, сбраа … ей, влаковете зьоха на България, друго, изгони ни от главните места… малко бяха по-гладни руските войски.

Живота ни бе сякъде хубав. Живота, ако работиш, ако се мъчиш щя имаш, много премного щя имаш. Ако па не работиш – нема, ама въз онва время кога си бе жив бубайку (татко), кога имахме брави много, това, онова, тогаш бя хубав животя. Гувеях на колибата… Рамазан, ше объркам качамака или една тава, масло ше си изпържя, ше си сипя или една тава създарма, хапни дваж – сипи го на кучетата, па немой да цървейш (червенееш). Бубайко доде бя жив имаше, умря бубайко, всичко си отиде. Стана ТКЗС, пак беше добре, стана ТКЗС зьоха нивите, зьоха воловете. И умря бобайко… десят декара ниви, имах. Като стана ТКЗС малко поумотахмя са, онодахмя са, едно время. Сетне, дорде не стана това ТКЗС, едно хубаво, ма хубаво, даваха къща да си градиш, парцеле давааше, ниви давааше, къде идиш – да идиш – в Боголин идиш, в Абланица иди 4-5 декара ти даваха, ако се мъчиш, ще имаш, ако си посяеш да изработиш, ако и суша да йе, па ша има нещичко, апа ако не работиш – нема, хвати тоягата от порта на порта шя просиш…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Трима братя бехме, работехме, бравите пасяхме, имахме овце, кози. Единия одеше с овцете, другия с козите, пасехме ги, хубаво беше, че като умря бубайко поразделихме са, па купих няква нива, волове си купих, магаре си купих, муле си купих и крави си урдурдисах (нагласих си) две. Хубави ама, когато бяха дошли бригадата (ТКЗС) тук, яз впрьогнах воловете и я има една слама полегнах и ич не станах ни да ги изпрата воловете Те са – кликам (казвам)- чужди, како.. Ама па хубаво прекарахме в ТКЗС-то, много бя хубаво, оти да думам, апа сега е за това – ако имаш пари, имаш всичко, ако немаш пари нема нищо, ша са мъчиш много да имаш, много пари. Я дето ходят в Израел, ходят, взимат пари, куповат, коли куповат, я за двеста и петдесе хиляди нашия комшия, купи. Това я, ама мъчиш, работа – на работа, мъчене, теране (търсене), риене, терай където има по-много, а там натискай да вземиш, и да имаш пари… не ти да ходиш на гинлук, ами ти да плащаш гинлук (гурбет). Те да изкарват, да изкарваш по-много. Посял си 45, а можи 22 декара. Няма да идеш в Израел да работиш или Чехия, ами да вземеш да изкараш, ти да платиш да ти оберат тютюня, да изкараш там 4-5 тона тютюн, шя вземиш двя-триста-четиристотин-петстотин хиляди… добре си. Всичко ша купиш, всичко – сва- онова. И на един син, от бубайко му, не остане ли му нещо, той си е авая, той ша са мъчи доде найде, косата ша му стане бяла, ша са черви, ша са срами. Оти бубайко кога му остане – хубаво, бърже се завъртява, държи капата настранена, гордее се, не го е срам от хората. От бубайкото не остане ли, останеш ли ей така – малко е зор…

Помня я, майка я помня, на скута ми умря… на коляното даде душа, бе у мен, държах я в раките (ръцете) – майка ми. Я бях голям бях, я съм 85-86 години вейке. По сетня, па бубайко умря… Бубайко умря по-напреж… и той изкара хубаво животе, като станахме ние – заработихме, имаше всичко, не ходеше той на работа…

Ми ся, ся съм я на тежко положение, хубаво че имам тайфа, па донисат нещо, ляб куповат, вечеря сваряват, обяд нагадат да ядем, ами ако немах – тогас какво щях да правя, на старски дом, а? По градовете има, така е да йеба майка му, онова бя много хубаво. Из една страна е по-хубаво стар да си седиш, оти доде млад, чивяк се изслогува. Ше дойде някакво женско, нещо ше откраде, нещо ше направи. Остарейш ли, хич ти ни 12 духода на ум да открадеш нещо, да направиш нещо. Първата жена роди и при раждането и тя, и детето барабар умряха…

Ем зная, ка да не зная, ами в корема тия деца знаят. Сталин го молеха толкова Англия, Америка и Германия, три вечера и три деня го държаха в Иран да се обърне, да спаси Германия, а той излезе против. Че какво стана – ония си се изтеглиха французите, англичаните, американците, изтеглиха Труман, американския цар, кога почна първо войната с Хитлер. Сталин излезе щурав, той излезе Сталин щурав чивяк – 25 милиона жертва да даде – това за какво става?! Че сетне му рекоха: Бе изтегли се, остави това място на Германия. Китай бе със Сталин, друго како беше още? Изгоряха му кокале- те. Брежнев започна да сменя имената, ами той защо ги сменяше имената? Той, директора от Благоевград, що почукал по рамо нашта жена, знае, че който не рачи (иска) да си смени имято, той иска да си живее Русия, а тоя, който са подпише, той иска да мачка Русия, да я съсипе. Затова директора, той е директор и я знаел какви са далаверите на тия по-големите люде, ама нема ка, командва Брежнев. Кои не щат да го послушат, ше ги треби. Че Брежнев що, той клика да вземе Персийския залив, Турция ше вземе Иран, Ирак надолу, ама той така нарочно е приказвал. Я какво стори… Арабския свят врет с Русия, ама след смяната на имената и те са отцепиха от Русия… Та белки Турция не знаеше каква е работата? То Турция, ако му не кажаха каква е работата, то ше го стори България на пепел бе, ами как… така ли ше го остави… Ама те й казаха: Трай! Как сега така – в Турция ше живее, тука ше взима пенсия. Ако Русия бе така си цяла, и България си бе с нея, ше вземат ли? На магарето кур… Ама сега нема как, нема как ше дават – така стават работите … Брежнев така направи… Горбачов освободи нас и Германия, уж хубаво направи, и те са с него. Подцениха Русия, американеца и англичанина, а сега … който желае да си върне името, беки така става тая работа – със страх. Като се отцепи арабския свят от Русия какво, нема вейке сила, какво ше прави, арабския свят е богат, най-много в Световната банка има пари Суадитска Арабия, злато най-много, ами па в богато са място.

…Четях едно време, видяхме всичко, четяхме. Ми ся политиката хубава бе… Сега, каквото знайш-такова си правиш, мъчиш се да си имаш – брави, гувьода, воловя, кози, сей си титюн, сей си мисир, хубаво, ако се мъчиш, ако се не мъчиш – не дават. Държавата не ще ти го докара вейке като в ТКЗС-то… тая умря… мъчане му е майката, да се мъчиш. Което тера държавата и ти това терай и който е против държавата, тоя човяк никога не може да види хубаве… никога. Ем я така в турската религия го има, в китапа: Един чивяк не слуша ли царя, той не може да види хубаво. Трябва на царя да си подчинен, каквото каже командата – изпълнявай! То е като един Аллах бе на народа, нали трябва да изпълняваш всичко… ами царя – то е Аллах. Демек държавата и царя са едно? – Аллах и царя, едно са, той е Аллах. Ся да кажем Желю Желев да го нападаш, нема как да го нападаш… Той дава хляба, ем ходи, ходи по държавите пари взаема, друго, сбира, докарва, това брашно го докарва той. Ако не подпише кой ще докара на фурната брашно…? Царят трябва да го слушаш, да му изпълняваш заповедето, каквото каже да се изпълнява… Ама да си смениш имято – си сменяш… Ся Брежнев като каза да се сменьот имената, трябваше веднага да се сменяха. Ся и Желю Желев като кажи, така ше го слушам: Войник – ше идеш, ма ти не рачиш – не може – „Слушам, ше ида, отивам, Слушам, господин началник! Това я…

… Ожениш ли се, ти си имаш дертове и ти си на дерт, ако на майка ти се затъжиш, жената ти клика: да се делим, това да направим, па на теб се не рачи на бубайко ти да кажеш, на майка ти. Оти да е така, а па ся бубайко ти от злото да и е, той не може да и стане хубав. Я имам три снахи, я си признавам, я не мога да им стана хубав, ма берекет – хич ме не карат, хич ме не гирясват, попитоват ме гладен ли си, покриян ли си, доадат. Ама не е като тебе, кат ти миловаш бубайко ти, нейн бубайко и нейна майка милова. Ама па найдеш ли си, не мой седя без жена, ожени се. Както да е, па ше родите децата, тогаш па ваште деца ше се женят и така върви. Ама то немой приказва – не може тая снаха, дето ше я земеш, да замилова твоя бобайко и твойта майка като нейни, никога, тя ша ги милова… тя с уста: О-о, сва-нва (това-онова), сва-нва ше ти постели, шо те покрие, ше ги онодя, ама па – не е кат корема, дет се е родила. А па теб се не рачи бубайко ти да докачиш, да го не разядиш, майка да те не кълне. То я тако едно ме ожени.. сега па титюнче, утре другия ден, ше умре майка ти. Апа като са ожениш, жената прибира, опина (опъва), гльода нещо да има по-много, оттук земи, оттам и от техните изкарва и от техните тегли, взима, кара, ше те снабди, тя ше снабди, не ще те остави така. Ей така да си седиш, хич да се не жениш, ей така ше си… Като вземеш жена, се ше имаш нещо по-много, се ше има неще по-друго, радио, телевизия, креват, найлон, къща ша си оградиш. Жената – помагат, мъчат са, тютюн изкарват, калъпят, берат, сеят го, работят. Дойде ли ти малко горе-долу на сметка – дръж! Немой пита никой, ти да имаш сметка не други. Ти немой слуша… те много хора дават акъл, че сетне ти са смеят.

Умериш ли си, дойде ли ти горе-долу така на сметка – немой се чуди, опинай! Отвлечи я! Немой седя без жена! Я едно время не рачех да са женя, па брата – тера да са жени, я не рачам. Бубайко ми вика: „Ожени са бе!“ Моя брат клика: „Кажи му или да са жени, или я са женя!“ Я послушах бубайко, ожених са, колко години – 2-3 години ли беше, тая жена умря. Па се отказах, хич барем не дойдох да я видя, кога я погребваха. Дойде моя брат да ме отпрати: „Иди бе, умряла ти я жената!“ – „Какво ше ида… да е жива, да ида да я видя, умряла защо ми емарциня (напразно)? Какво ше терам?“ „Върви – викам – вър – каквото знаете, това праветя“. Сетне бубайко па ми клика: „Ожени се!“ – „Слушай, кликам, бе не ща се женя!“ – Брат ни гльода! „Нищо, искат ма некви, ма не рачам да зъома такива“. – „Абе, рачиш не рачиш, виж кажи коя, каде, какво? Ша я хватим, пари ли ше давамя, ша са молим ли“.

Отидохме там в Абланица и я не рачам, не ми дава корема, искам да зьома мома. Я бекяр, като стар даже бях. Мойта жена, там в Абланица, гледам я там във вършилото е, и така взела търнокопа и върви. И я рекох на бубайко, така и така, кликам: „Да еба майка му, там в Абланица едно женско, казах му, за нея ша са оженя“. Па бяха донесли с нас багаже, го бяха донели. И той отиде, къде ходи, къде ходи, найде хора, найде всичко… Хватиха я… седя някой ден – побягна си, мома си отиде и тогава захватиха я яко. Я си спях, слушам те ми я докараха, нема вейке да бяга, тук ше умира. Ама, че от чуждо село, тя да я умна, хубава, от чуждите села какви има хубави жени… Моми ги искаха, ама от чужди села взеха. Виж по напреж взьоха моми де, тия – Кемал, Медю – те са дваж женяти. Па на мен ми рече акъла: „Не ща взема вдовица, друг да я лягал с нея, ей така, да еба майка му!“ А па има хора ходят на чужди жени, ама я не съм видял де, слушам от хората, не съм видял… Хубаво бя, всичко хубаво, не изтеглих много, бос не ходих въз снего. Апа пенсия дават, хубаво ся дават, яж пий, легни спи. Я откога имам дърва, ей там отгоре, не мога да си ги докарам. Терам и я камион, един клика „не ща“, един клика „каляво я“

Живота е хубав, аз по-право да ти кажа, дорде си млад, дорде те слушат раките (ръцете), дорде работиш. Искаш нещо да направиш, да еба майка му, ше посяем още един декар тютюнь, а още два декара ше посяем тая година, шя посяем, да еба майка му. Я ше земем 100 бона, ше земем 200 бона, е това е – като работиш има. Болен съм лежал, по болници съм ходил, войник съм ходил, де съм скитал, какво съм правил – ми то е много. Ама ти казвам, доде бубайко бя жив хич не потеглих, триж ходих на войната, като войник де, ама с бубайко си бях, пари ми дава там в Гърция.

Таир… помня… той с една количка (смее се) с едно конче караше кокучките (изпражнения) на кравата на ротния, една крава имаше, фасул му откарахме, всичко му откарахме. Па я въртех бубак (памук), четирийсе кила извъртян бубак я докарах тук, извъртян без кукулци (боклуци), ама един месец ме освободи. И на други въртяхме. Имаше там един подофицер от Белица и той ми каза „Шя ми извъртиш 2-3 кила памук и на меня“. Той са уволни, тогава уволняваха, който има три деца. Дадох му 5 кила, даде ми 5 бона пари. И един бон, я си там вземах и я ги запазих тея пари. Ей тукана, имаме при Медю една нива, бяхме я вземали… има един Яни, Яни от нег я бехме вземали, че нали отидоха си надолу, дет са в Гърция. Тая нива тераше си я да я земе, че бобайко клика: „Бе, да еба майка му, тоя каурин (гяурин) тера 6 бона“. И я изкарах: „На ти тея пари дай му ги!“ И остана… сега си е наша. Хубаво да са мъчиш, мъчене му я майката, къде идеш- мъчене, терай работа. Ся наождат (намират) кусур, тея люде дет се връщат от Турция, ам то и ти ша се върнеш. Как, те ходат там, искат да станат турци… Турците, там дето живеят – къща му не дават, нива му не дават, а па какво ше прави ся той там? Къща нема, нива нема, и пари надали има да си купи… пуавия са (помотаха се), пуавия се и хайде тук.

Те като отидоха в Турция, трябваше да им дадат ниви, трябваше да им дадяха място нещо да почнат да работят… Ами ся какво там? Ся като отидоха в Турция освен да вземат тоягите да просят. Ам как ше му седиш там, не ща му седя… Тук в България като дойде, па си има някава нивичка, къща си има, па си захвати да посее титюн, мисир нещо, крава ше си има, има какво да си я храни. Ами то нищо – ше седя… какво ше седя, защо ше седя, а седи де. Трябваше те като отидоха оттук да им дадат по 2-3 декара, немой много, по 2-3 декара Нашта жена има един брат там. Четирисе години я (е) вейке (вече) там, нищо му не дават и не може си купи една нива…Тука, за тука ние сме си…

 

Петър Воденичаров е доцент по социолингвистика в Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Специализирал е социална диалектология в Бергенския университет (Норвегия, 1991), масови комуникации и общества в Копенхагенския университет (Дания, 1994-95), език и национализъм в Института за Югоизточна Европа (Грац, Австрия, 2004). Чел е лекции в НБУ, АУБ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Петър Воденичаров е автор на книгите: „Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет“, „Език, пол и власт“ (1999), „Девиантни автобиографии - дискурси на престъпността“ (2002), „Социолингвистика. Критика на езиковите идеологии и идентичности“ (2003) и на редица студии и статии, публикувани в български и международни издания.

Pin It

Прочетете още...