Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (6 гласувания)

 

to run 01
Едно от стотиците деца, пребиваващи в лагера в Харманли през лятото на 2015 година

 

За проекта „Непознатият друг

В късната есен на 2013 година Телиш въстава срещу изграждането на бежански лагер от затворен тип на територията на бивши военни поделения в близост до населеното място. Жителите на селото поддържат денонощна блокада на пътя, водещ към ракетното поделение, повече от 40 дни. Тя приключва, когато местната управа получава уверението, че такъв лагер няма да се строи.

В края на април 2014 година група бежанци се заселват в къща в казанлъшкото село Розово. Жителите и управата не са подготвени предварително за новите обитатели и това води до спонтанен протест и подписка. Два дни покъсно по свое желание, сирийските семейства се преместват в съседно населено място.

През септември същата година в Калище родителите на ученици, посещаващи местното училище, изказват публично несъгласието си техните деца да учат заедно с деца на бежанци. След неколкодневни разговори и коментари децата на бежанците са записани в друго училище в района.

Това са фактите, които всички чухме, видяхме, прочетохме, коментирахме. Тези факти поставиха завинаги „ксенофоби“, „расисти“, „нетолерантни“ пред името на всеки жител на трите села. Как обаче изглежда историята, когато се срещнеш с тези „ксенофоби“ и „расисти“; когато ти разкажат какво се е случило така, както те са го видели; когато чуеш въпросите им, които и досега остават без отговор?

През лятото на 2015 проектът „Непознатият друг“ се върна на местата на събитията, за да изследва истинските настроения на участниците в тях и да види проблема извън медийната му обвивка. Неразривна част от това изследване са и историите на хората, бягащи от война и намерили убежище в България.

Кой си ти, когато говориш за живота си в минало време; когато си принуден да чакаш месеци наред, за да се сдобиеш с документ, който да удостовери, че те има; когато, избягал от собствената си страна, попадаш на място, където също не си желан?

Като тръгва по следите на медийния език – често пъти език на омразата и неразбирането, чийто резултат е разделението между местните общности и хората, които търсят спасение – екипът на проекта „Непознатият друг“ върви по свой път през темата, за да предложи още една гледна точка.

Тази книга е резултат от надникването отвъд клишетата и чернобялото. От проведените интервюта с бежанци, обитатели на лагерите в Харманли и в квартал „Военна рампа“ в София, както и със семейства, живеещи в Стара Загора. От срещите ни с българи и представители на местната власт в Телиш, Розово и Калище. В книгата са събрани още статии на български учени и публицисти и изказвания на журналисти от различни краища на България, провокирани от проекта.

 

Сградата на автогарата в Стара Загора, хвърляща изключително примамлива сянка в първите горещи дни на лятото, е важно място за срещи, когато не познаваш много добре града. Рашид Алауи ще ни чака там. Скриваме се от слънцето покрай хладните стени и си отваряме очите на четири за човек, когото никога не сме виждали. Чудим се как ще го познаем. Или може би той ще познае нас. Междувременно около скромната ни компания вече се навъртат погледите на обичайните заподозрени в района, чудещи се дали не сме се загубили, искаме ли да бъдем закарани някъде, търсим ли да си купим нещо специфично и въобще кой вятър ни е довял там.

В този момент от отсрещната страна на улицата с подтичване се задава мъж, който вдига ръката си към минаващите коли и с един енергичен жест едновременно им казва „Здравейте“ и „Благодаря, че ще ме пуснете да пресека“. Да, това е Рашид. И той ни е познал. Запътва се право към нас и още преди да ни е доближил, ни предлага широката си длан и широката си усмивка. Той ще бъде нашият гид през следващите два дни, в които искаме да се срещнем с бежанци от лагера в Харманли и с такива, живеещи на свободни адреси в Стара Загора. Самият Рашид е бежанец, прекарал известно време в същия лагер, но малко по-късно ще стигнем и до неговата история.

По пътя към Харманли той се опитва да ни въведе в ситуацията, която ще заварим в лагера. Оказва се, че официалната информация е само част от историята. Останалото се разбира, когато прекараш време вътре. Той разказва от първо лице, не преповтаря чужди истории, не си измисля, за да ни е по-интересен. Съобщава ни факти за случващото се в лагера през последните две години не с цел да ни изненада и шокира, а с идеята поне малко да ни стане ясно. Не сме първите, на които се разказват тези истории, и сме подготвени за тях. Или поне така си мислим.

От пътя вече се виждат част от сградите на лагера и Рашид влиза в ролята на истински екскурзовод (какъвто е бил в Сирия преди войната). „Това е сградата за самотни майки с деца. Тази е за мъже. Тази беше за семейства, но вече ги преместиха в нова…“ Показва ни ги през прозореца на колата като опитен туристически гид, без да пропусне да спомене, че сега, макар нещата да не са съвсем наред, е чувствително по-добре от времето, когато той е бил тук.

Докато стигнем до централния вход на институцията, вече знаем, че най-големият проблем към този момент (юни 2015 година) е бавното получаване на статут – хуманитарен или бежански. Тук, разказва Рашид, имало хора, които чакат да им дойде редът за интервю (в което се установяват обстоятелствата около живота на даден човек и по този начин се преценява какъв статут да му бъде даден) месеци наред; имало и такива, минали интервюто и очакващи документите си повече от година. Без тях връщането към реалния живот изглежда невъзможно. По-страшното е, че често това забавяне е умишлено и с корупционна цел: „За да минеш по-успешно интервюто и да придвижим по-бързо документите ти, трябва да се разберем някак“. „Разбирането“ става с определени суми, които търсещият закрила трябва да плати за себе си и семейството си. Твърди се, че тези пари са се разпределяли между преводача и водещия интервюто.

Разговаряхме с председателя на Държавната агенция за бежанците Никола Казаков за проблема, но той отрече да му е известна подобна корупционна схема и добави, че на територията на бежанските лагери работят определени служби, които наблюдават за подобни престъпления. Не сме очаквали някой от администрацията на лагерите да въздъхне виновно и да поклати утвърдително глава, най-малкото защото такъв тип престъпления са трудно доказуеми. Никой от потърпевшите не желае да свидетелства от страх, че никога няма да получи статут и ще остане вечно затворен в лагера като в някакво подранило чистилище.

„Знаете ли колко хора намразиха България заради отношението, което са срещнали по време на интервютата…“, добавя Рашид към разказа си за „особената“ процедура по получаване на документи. „Винаги съм се опитвал да обяснявам, че не може да отъждествяваме цялата държава с двама-трима чиновници, но разочарованието е голямо – ти си мислиш, че си в Европа, а всъщност положението е като в Сирия, корупция навсякъде.“ Нямаме време да преглътнем последното, защото вече сме пред администрацията в лагера и трябва да съобщим за пристигането си. Според предварителната уговорка имаме право да посетим сградите, в които живеят бежанците, и да заснемем всеки от тях, стига той да даде съгласието си за това. Рашид е успял да говори с няколко души, чиито разкази смята, че ще ни бъдат интересни. Предупреждава ни, че не всеки ще иска да разговаря с нас, защото повечето все още очакват статута си и се притесняват да не би някоя приказка в повече да им навреди.

Докато чакаме да се появи комендантът на лагера, за да започнем снимки, забелязваме, че не сме единствените, които висят пред административната сграда. Пълно е с хора, накацали по стълбите, седнали под дебелата сянка на близкото дърво, мотаещи се около входа. Рашид ни разказва, че тук чакането се е превърнало в спорт. Всеки чака за нещо – един иска да бъде преместен в друга сграда, друг има проблем с това, че вече кара пореден месец в лагера, а още не му е излязло името за интервю, на трети просто му трябва някой от чиновниците, за да го подпита какво става с неговите документи.

И докато нервничим, че губим време в чакане, лека-полека си даваме сметка, че неусетно срещите ни в лагера вече са започнали. Хората се приближават към нас с любопитни погледи и щедри усмивки. Надничат в колата, радват се на камерите и фотоапаратите. Питат Рашид защо сме тук и може ли да снимаме и тях. Когато разбират, че снимането върви с разговор, повечето се отдръпват свенливо. Тогава откъм входа с бодра крачка и чантичка, заметната артистично през рамо, към нас се приближава мъж, малко след тридесетте, подава ръка и на някаква по чудо разбираема смесица от английски, турски и арабски ни се представя като Тахсен – братовчед на Рашид, което нашият гид потвърждава с ведър смях и прегръдка. Така и не разбрахме дали наистина са братовчеди, или обиграният Тахсен може да е братовчед с всички и навсякъде, но това нямаше никакво значение, защото фотографът ни веднага обикна стъкленосиния му поглед. След бърза проверка през обектива вече е ясно, че това ще е един от хората, които ще снимаме днес. „Гледай да не ми навлечеш някакви проблеми, ясно ли ти е?“, казва през смях Тахсен на братовчед си. „Няма, спокойно, кога съм те лъгал…“, връща смеха Рашид.

Междувременно към нас се приближава комендантът на лагера – млад човек с приветлива физиономия, който приятелски потупва Тахсен по рамото: „Виждам, че вече сте се запознали с този разбойник. Хайде да вървим нагоре“. Тръгваме към сградите за семейства и отвсякъде започват да извират деца. Виждаме люлките, които не са точно люлки, и се възхищаваме дружно на инженерната мисъл, преобразувала един стар навес за коли с няколко одеяла и парцали в съоръжение за забавление на малките. Паркираме колата пред помещенията, в които живеят бежанските семейства и хлътваме в дългата сграда, за да намерим Джамил. Рашид много държи да ни го представи и да говорим с него. Убеден е, че това, което има да ни каже, ще ни е интересно.

 

to run 03
Деца от лагера в Харманли, юни 2015 година

 

Докато ходим по коридора, отвсякъде усещаме любопитни погледи. Всички познават Рашид, но малцина се осмеляват да го питат какво прави тук и с кого е дошъл. Виждаме, че окаченият таван на места е зейнал като някакво беззъбо и преуморено чудовище, което всеки момент ще се сгромоляса върху нечия глава с цялата си безпомощност. В този момент за носа ни повлича особено вкусната миризма на домашно сготвено ядене и след малко виждаме жена, клекнала до малко котлонче в преддверието на една от стаите, която бърка нещо много енергично. Чудим се защо си готви, при положение че в лагера е осигурена храна, но Рашид ни обяснява, че има доста хора, които не я харесват. По-късно споделихме това на господин Казаков, но той ни увери, че храната е прясна и вкусна, дава се по два пъти на ден и „дори сме се специализирали в приготвянето на арабските питки, които те толкова обичат“.

Толкова за гадната храна – въпрос на вкус.

 

to run 04
Джамил заедно с двете деца на семейството, с което дели стаята си в лагера

 

Намираме Джамил пред стаята му и той ни кани да поговорим. В коридора е тъмно и успяваме да видим лицето му едва когато влизаме вътре. Слаб и изпит, с добродушен вид и светъл поглед. Имаме усещането, че е видял много от онова, което ние гледаме по новините, когато стане въпрос за Сирия. „Това е Джамил. Той е изгубил едно от децата си по време на бягството от Сирия“, изтърсва изключително делово Рашид. Изглежда, че в сграда, пълна с бежанци, всеки от които се е простил поне с един близък заради войната, ние сме единствените, които трудно се справят с такова представяне.

Когато каним операторите в стаята на Джамил, си даваме сметка, че композирането на кадър в това помещение ще е много трудна задача. Там обаче е по-трудно да си композираш живота, защото се налага да делиш толкова ограничено пространство с още хора. На тази минимална площ живеят поне четирима възрастни, четири-пет деца, които щъкат насам-натам през цялото време и е трудно да им се хване точната бройка, и едно съвсем малко бебе. Въпреки това по някакъв начин успяваме да се съберем: двама оператори, фотограф, Рашид, който освен гид е и наш преводач, интервюиращ; четири деца и, за наша огромна изненада, комендантът на лагера. На него, изглежда, му е разпоредено да бъде плътно до нас през цялото време, може би от съображения за сигурност. А може би за да му е по-удобно да записва това, което си говорим. Не сме сигурни дали диктофонът на телефона му беше пуснат през цялото време, или записваше само определени пасажи и отговори, но явно някой е имал огромна необходимост да чуе какво сме си казали с Джамил.

Ако човекът с диктофона отсъстваше, може би разговорът щеше да е друг. Отговорите щяха да са други. От тези, които получихме, разбрахме, че преди войната Джамил е бил електротехник със собствена бригада и доста добър бизнес. Затова, когато започнали военните действия, имал някакви спестени пари и решил да се махне. Заедно с детето си по време на бягството Джамил губи и един от племенниците си. И двете деца са загинали от паднал близо до тях снаряд. На няколко пъти е спасявал живота на бременната си съпруга и на другите си две деца. Минал е българската граница с 5-месечно бебе на ръце. Запозна ни и с трафикантския ценоразпис на бягството: прекарване от Сирия до Турция – 5.000 сирийски лири на човек, общо 20.000 за Джамил, съпругата му и двете им деца; прекарване от Турция до България – 1.500 евро на възрастен, общо 3.000 за двамата, децата не се таксуват. „Можете да си представите, след всичко, което преживяхме, да плащам да си спасявам останалите деца…“ Не, Джамил, истината е, че не можем да си го представим. Мислим си го, но не посмяхме да му го кажем.

„Преди да дойда, нямах идея как е в тази страна. Само знаех, че приема бежанци. Народът е много добър. Хората са много мили. Ходим в магазина, продавачките са любезни, даже ни гушкат и целуват децата“, продължава разказа си Джамил. Хората са добри, но най-големият проблем, потвърждава той, е забавянето на документите. Според него администрацията не се справя. Проблем е и храната – преди била по-вкусна, сега не можела да се яде, а хлябът почти винаги е стар. И лекарите не обръщат никакво внимание. Едно от децата му трябвало да бъде оперирано от апендицит, но докторът в лагера неглижирал симптомите и го пратил да се прибира с едно сиропче. „Имах пари, платих си и го оперираха по спешност, но тук има хора, които нямат и не могат да се лекуват. Какво да правят те?“ Разказа ни още, че много харесва новия директор на лагера (Йордан Малинов, бел. авт.), струвал му се по-загрижен, но „ръката не може да ръкопляска сама“. Сподели ни, че вече всички се чувстват като едно голямо семейство. Месеците, прекарани заедно, са ги сближили до такава степен, че радостта и скръбта, без значение от поводите за тях, са общи. И май дните минавали по-лесно така.

Благодарим на Джамил и го каним да излезе с нас навън, където би трябвало да проведем следващия разговор – с „разбойника“ Тахсен. Това с интервюто навън беше много добра идея, само че на теория. На практика трябваше да проведем интимен разговор за тежките моменти и бягството от войната с немалко публика наоколо. Хубавото на това никой да не чува нищо беше, че поне този път нямаше как да ни записват. В крайна сметка от разговора с Тахсен разбрахме, че е шивач и много иска да продължи да работи като такъв, ако може в Германия. Скоро се маха от този лагер, но горко им на другите, които трябва да плащат по 600-700 евро на човек, за да заминат в Западна Европа. Уточняващите ни въпроси не успяха да измъкнат на кого трябва да се плащат тези пари. В Турция не са се държали по-добре, продължава. Поживял там две години, но се махнал, защото турците никак не харесвали кюрди. Най-големият ужас бил на границата. Българските граничари са го връщали с бой шест пъти, преди да успее да влезе. По-лошото е, че боят вървял в комплект с прибиране на пари и телефони. Най-голямата му молба е именно тази: „Като са решили да връщат хората от границата, да ги връщат, но поне да не ги бият, да не им вземат парите и вещите“.

Тахсен изглежда като човек, който ще се оправи с всичко и навсякъде. Но дори за него Сирия е станала място, в което няма как да отглежда децата си. Споделя ни, че е бил поддръжник на Асад, „но какво от това, след като и аз трябваше да бягам“.

„Ако бяхме останали в Сирия, най-вероятно вече щяхме да сме мъртви.“ Последното казва без абсолютно никакъв патос – и сякаш точно тази сурова и съвсем трезва оценка на ситуацията прави думите му достоверни. И понеже публиката разбираше всичко, преди ние да сме чули превода, внезапното смълчаване беше знак, че той произнася нещо, което обединява всички. И в настъпилата тишина, в която всеки си помисли какво ли щеше да е, ако беше останал в Сирия, се огледахме с облекчение, че тези деца, които влизат и излизат от кадъра, катерят се по операторите и се закачат с обектива на фотоапарата, са тук точно в този момент.

„Имате ли намерение да снимате още, защото работното ни време приключва?“, чува се някъде около нас тъкмо когато сме на ръба на въздишката, която казаното от Тахсен отключи. Наближава 17:30 и зачислените ни за деня служители на лагера искат да си ходят, а ние не може да останем след тях. Нареждания, какво да се прави.

Позволиха ни да се видим само с още един човек и това си беше компромисът на компромисите, защото, в крайна сметка, няма кой да им плати извънредните часове.

Последната ни среща в Харманли беше с Джейхан. Рашид ни разказа за нея още по пътя към лагера и с някакво особено възхищение ни съобщи, че е наш колега, журналист, и скоро заминава за Германия, защото вече има документи. И понеже Джейхан беше излязла от лагера, за да урежда пътуването си, не я открихме дълго време. И когато най-сетне се срещаме, ни изглежда толкова подозрително, все едно никак, ама никак не ѝ се занимава с нас. Чак след като ни кани в стаята си и започваме разговора, разбираме, че не ни е гледала с подозрение, а по-скоро с благородна завист. „Много ми е приятно да си говорим, но ми се иска аз да съм от другата страна на камерата.“

Джейхан е започнала като фотограф на семейни събития и празници покрай съпруга си. Толкова харесала тези занимания, че бързо се превърнала в нещо като шеф: „С времето станах професионалист фотограф и започнах аз да определям как и какво да се снима, а не мъжът ми. Истината е, че открих себе си в тази работа и много ми липсва“. Ако сега имаше фотоапарат, е сигурна, че иска да снима природата на България, най-вече горите. Изобщо Джейхан говори с изключителна любов и признателност за България и българите и споделя, че единственото, което е знаела, преди да предприеме дългото пътуване насам, е, че държавата ни е бедна. „Също като мен – добавя, – така по-лесно ще я обикна, а и тя мен.“ На въпроса ни защо, след като толкова харесва България, в момента държи билет за Германия, Джейхан отговаря простичко: „В Германия имам близки и стари приятели, които могат да ми помогнат. Ще работя известно време и ще се пенсионирам. Тук не познавам никого, не знам езика и нямам никакви възможности. Ще се загубя. Там ще работя и ще има какво да дам на себе си, на страната си, на Германия, та даже и на България“.

 

to run 06
Антре пред стая в лагера в Харманли

 

Докато разговаряме на фона на прилежно стегнатия ѝ багаж, забелязваме особеното възхищение, с което я гледат съпругът и синът ѝ. Мъжът ѝ кима в знак на съгласие с всичко, което казва Джейхан. Единственият път, когато извърна погледа си, беше при разказа ѝ за първия ден на войната. „Бяхме седнали навън и беше Рамадан. Тогава ми звънна телефонът… Питаха ме „Къде е синът ти?“ Отговорих, че си е вкъщи. Тогава ми казаха да му звънна веднага, защото е паднала бомба върху блока. На момента му се обадих и той ми вдигна: „Майко, спокойно, не съм вкъщи“. После отидохме да видим какво става. Имаше едно малко детенце, тялото му беше на части… Хората се бяха събрали да помагат и да спасяват, ако има оцелели. Когато падна още една бомба, стана ужас! Клане. Народът беше на кайма.“

Джейхан не знае откъде е дошла бомбата. Не знае кой и защо е започнал тази война. Единственото, което е имала време да разбере, е, че трябва да се бяга. Когато натискът от правителството и от ДАЕШ („Ислямска държава“, бел. авт.) върху кюрдите, с какъвто произход е и тя, станал абсолютно непоносим, семейството решило да събере каквото им е останало, и да се махнат, за да осигурят по-нормален живот за сина си.

На три пъти са се опитвали да влязат в България, но ги връщали на браздата. На третия опит в отчаянието си Джейхан се хвърля пред минаващ близо до границата автомобил – „или ще ме бутне шофьорът, или ще спре“. За щастие той спира и цялата група от шест души, с която се движи семейството ѝ, се набутва в колата. „После ни хвана полиция. Пребиха горкия шофьор, въпреки че обяснихме, че той не е виновен – ние му се набутахме.“ Така започва пребиваването на Джейхан в България. После идва времето в лагера, което е изключително трудно за нея, защото не е свикнала да живее по този начин. Всъщност, казва, никой от нас не е свикнал да живее така. И тя потвърждава за забавянето на документите и недостига на медицински персонал. Голям проблем за нея е и поддържането на хигиената в помещенията: „Трябва да се справяме с нея сами, а не получаваме дори препарати, как да изчистя само с вода?“.

Служителите на лагера вече ни правеха пореден знак, че трябва да приключваме. Няма как да злоупотребяваме повече с търпението им. Сбогувахме се с Джейхан, а тя прегърна и целуна всеки един от екипа ни, благодари за разговора и помоли да кажем само едно от нейно име: „Сирийският народ бяга от война. Не сме туристи. Повечето хора са се предали и са загубили всякаква надежда. Моля ви, само не ги връщайте обратно и не им отказвайте убежище“.

 

to run 07
Първи опити с камерата за двама бъдещи оператори от лагера в Харманли

 

Развълнувани от последната ни среща и уж една идея по-наясно какво е положението в Сирия, пътуваме смълчани към Стара Загора, където на следващия ден щяхме да се срещнем с още бежански семейства. Вече си давахме сметка, че няма как да помогнем на тези хора. Можем само да разкажем някои от техните истории и да покажем моментната снимка за състоянието на някои от институциите за закрила. Но това е крайно недостатъчно. И сякаш в унисон с чувството ни за безпомощност над Стара Загора валя цяла нощ.

На сутринта пак покрай автогарата чакаме Рашид, за да ни заведе при семействата, настанени на т. нар. външни адреси. Той се появява подгизнал от проливния дъжд, но с неизменната си усмивка от ухо до ухо. Няма ли чадър този човек? „Имам, обаче много обичам да ме вали“, казва. „Когато вали, дори да нямам работа навън, излизам и се шляя под дъжда“, добавя доволно. Е, извиняваме му се ние, ще трябва да ти прекъснем вдъхновяващата разходка, за да ни заведеш до първото семейство.

Качваме се в колата и докато ни навигира през улиците на Стара Загора, Рашид не спира да говори. Разказва ни, че първо отиваме при семейството на Нариман, които са йезиди – много древна религия, може би най-старата, и фанатиците от ДАЕШ ги преследвали особено ожесточено. Когато наближаваме сградата, в която живее Нариман, вече знаем, че има седем деца. Едната ѝ дъщеря е останала в Сирия, другата в Турция, три от децата ѝ са във Франция при роднини, а тя е тук със съпруга си и непълнолетните си момче и момиче. Нариман ни отваря с изключително измъчен вид. Оказва се, че предишната вечер е получила някаква криза, викали са Бърза помощ и от днес е на лекарства. „Не издържам повече. Нямаме никакви пари. Сега мъжът ми отиде пак до Харманли, за да види какво става с документите. Решил е да им каже, че не иска никакви документи и че ще се връщаме обратно в Сирия“, превежда Рашид. През това време децата вече са изпълзели от стаите си и я гледат загрижено. Дъщеря ѝ ни приготвя чай, а Нариман разказва, че днес е решила да не ги пращана училище, защото не ѝ било добре, но иначе ходели редовно да учат езика по някаква доброволческа програма. Пита ни за какво ще си говорим и започва да вади документи и да ни обяснява какъв ѝ е проблемът още преди да сме пуснали камерите. Започваме със снимките, а тя – с историята си. „Ако не беше ДАЕШ, никога нямаше да избягаме. Те нахлуха в нашето село и всички йезиди трябваше или да станат мюсюлмани, или да се простят с живота си. Два-три месеца се крихме по разни ферми в Сирия. После избягахме в Турция, останахме там 8 месеца, но нямаше как да се издържаме и тръгнахме за България. Преди да се появят тези ДАЕШ, всички живеехме задружно. Никога не сме имали различия или проблеми за това, че един е мюсюлманин, а друг християнин или йезид. Това разделение те го измислиха.“

 

to run 08
Нариман в апартамента в Стара Загора, който обитава заедно със семейството си

 

Разказа ни, че когато започнали сериозните военни действия през 2013 година, семейството ѝ било принудено да напусне Алепо и да се скрие в родното им село. И там започнали да ги атакуват, затова през по-голямата част от времето се криели в полето и ходели до къщата само за храна и провизии. Питаме я какво става с голямата ѝ дъщеря, която е омъжена и семейството ѝ е решило да остане в Сирия. „Не знам, рядко се чуваме. Комуникациите са трудни, защото няма нито ток, нито интернет. Няма нищо. Като се замисля, такова голямо семейство като нашето би умряло от глад, ако бяхме останали.“

Децата са се сгушили в един фотьойл зад майка си и слушат разказа ѝ. Нариман се обръща към тях, поглежда ги с притеснението, с което всяка майка гледа децата си, и продължава: „Влязохме в България от втория път. Тръгнахме от едно турско село и бяхме на път два-три дни. Беше като филм на ужасите – само се молех да оцелеем, пък каквото ще да става. А аз бях и болна. Човекът, който ни прекара, звънна на полицията и каза къде сме. Те дойдоха да ни вземат и ме закараха в болница.“

После Нариман и семейството ѝ влизат в лагера. Казва, че по времето, когато те са били там, всичко е било много добре – имало е достатъчно храна и постоянно пристигали помощи от ООН и Червения кръст. Единственият, но особено съществен проблем били документите. Оказва се, че след известно забавяне, понеже първоначално отказвали да дадат пари на преводача, Нариман и мъжът ѝ получили документи. В тях трябвало да бъдат вписани и двете им непълнолетни деца, а това, по неизвестни причини, не се случило. Децата се оказват ничии и не могат да напуснат страната заедно с родителите си. И тогава започват разходки из всякакви институции, които си прехвърлят съпруга на Нариман напред-назад. Тя подозира, че преводачът не е вписал децата, Защото е искал още пари. „Нямахме повече. Много му платихме. При него бяха всички документи и имена, той трябваше да прочете. Името на дъщеря ми беше написано, а той още не беше подал документи за нея.“ Нариман казва, че всичко се е вършело със знанието на Добринка (Добринка Тодорова, бивш началник на отдел „Производство и настаняване“ в лагера в Харманли, бел. авт.), а Рашид вметва, че тя вече е уволнена. Последното не успява да предизвика у Нариман доволна реакция, каквато може би се очакваше. Само го регистрира и продължи: „Минаха осем месеца, откакто сме в Харманли и Стара Загора. Толкова хора дойдоха и тръгнаха, а ние още чакаме“ и добавя, че вече не могат да плащат наема и няма какво да ядат. Добре, че има мили съседи, които им помагат, а чичо ѝ, който живее във Франция, се опитва да ги поддържа, но докога…

 

to run 09
Понякога за снимки се позира и така. Бежански лагер – Харманли, юни 2015 година

 

„Искам си живота преди войната и проблемите, когато цялото ми семейство беше в един град и си живеехме мирно и тихо. Сега се пръснахме по света.“ Налага се да спрем за малко не само защото Нариман се разплака – и ние трябваше да преглъщаме буците в гърлата си. И докато се опитвахме да прогоним „нещото, което ни е влязло в окото“, видяхме надписа на хладилника: The best is yet to come (от англ. – „Най-хубавото предстои“). Звучи добре, дори някак надъхващо в подобна ситуация, въпросът е дали можеш да откриеш някакви запаси от вътрешни сили, за да му повярваш.

Няколко месеца след този разговор разбрахме, че Нариман и семейството ѝ все пак са успели да получат документи и не са се върнали в Сирия, а са заминали за Франция при близките си. Но щастливият край беше с отложен старт и когато се разделихме с тези симпатични хора, облаците във и над главите ни все още не се бяха разсеяли.

Настроението в следващата къща, в която ни заведе Рашид, беше съвсем различно. Посрещнаха ни две приветливи жени и детски смях, който идваше от една от стаите. В нея спеше млад мъж, а децата (после разбрахме, че са си негови) се разхождаха отгоре му, опитвайки се да го събудят или по-скоро да го ползват за катерушка. Рашид влезе и го досъбуди с реплики, от които нищо не разбрахме, но явно бяха весели, защото всички се разсмяха.

Докато чакахме Мохамад да се разсъни, Рашид ни представи съпругата му Шираз. Те са в къщата само от няколко дни. Съвсем скоро са напуснали лагера и изобщо нямат представа от града. Нямат и намерение да придобиват, защото заминават за Германия. С тях под същия покрив живее и още едно младо семейство заедно с лелята на момичето – жена на средна възраст, успяла да избяга съвсем сама. Докато Рашид се закача с тях и се кикотят на някакви техни неща, се появява Мохамад с полуотворени очи. Докато ние разпъваме камерите, той вече е изпил едно кафе и е готов да разказва.

 

to run 05
Шираз с едно от децата си в квартирата им в Стара Загора.

 

На 38 години е, от Алепо, работил е на бензиностанция. Съпругата му е 28-годишна и се е грижила вкъщи за малките им деца. Живеели добре, докато не дошла войната. „За първи път я усетих, когато атакуваха района, където работех. Тогава реших да си взема децата и да бягам.“ Напускат големия град и се крият в родното си село, за да изчакат удобен момент за бягството. Една сутрин в пет, след като вече се говорело, че терористи ще атакуват селото, Мохамад и семейството му тръгнали да бягат. „В някои райони започна да се стреля. Тичахме, а по земята около нас имаше много ранени, даже жена ми си свали шала от главата и превърза едно дете. „Бързай да спасим нашите деца“, ѝ казах. Но една от най-ужасните гледки беше пазарът, където беше паднала бомба, а хората бяха нападали сред зарзаватите. Кръв навсякъде. Опитахме се да ги заобиколим, за да не видят децата.“

Когато се отправят към България, Мохамад и Шираз знаят, че страната ни приема бежанци. Мислели си, че това е легален и официален процес. Оказало се другояче. Стигнали до границата, след като по чудо оцелели след най-ужасяващата нощ насред снега в гората с две малки деца на ръце, но не ги пуснали. Опитали се да обяснят, че бягат от война и търсят закрила, но безуспешно. „Снимаха ни и ни качиха в някакви коли, закараха ни някъде сред гората и ни пуснаха. Много им се молихме да минем легално, тъй като сме с деца, но те казаха „Оттук трябва да се промъкнете!“.


to run 10
Импровизирано детско легло в стаята на Джамил в Харманли

 

После стигнали до някакъв път, Мохамад видял табела „София“ и решил, че са на правилното място. „Тръгнахме да вървим по магистралата и да махаме на колите. Казвахме им „Моля, обадете се на ООН!“. Накрая ги заловила полиция, закарали ги в Елхово, а оттам – в отворения лагер в Харманли. Първите два месеца било добре, после храната много намаляла. „Вероятно защото станахме много бежанци“, обяснява си Мохамад. В Харманли изкарали шест месеца. Чакали дълго време, за да ги интервюират, без никой да им каже защо е това забавяне. Когато получават документите си, Шираз и Мохамад веднага напускат Харманли, излизат на свободен адрес в Стара Загора и започват да организират заминаването си за Германия. „Знаем, че България е бедна страна и няма възможност да ни помогне. Искам да работя като майстор или каквото и да е и знам, че в Германия ще мога. А и децата ще ходят на училище, ще са по-добре.“

„Е, това беше. Тези срещи бях подготвил за вас. Имате ли нужда от допълнителни разговори и снимки?“, попита с присъщата си услужливост Рашид. Искаше ни се да снимаме още един човек – него. Знаехме, че разказът му ще сглоби всички останали. „Искаш ли да ни разкажеш историята си?“ Той въздъхна, потърка очи, каза „няма проблем“ и ни поведе към малката си квартира в един от кварталите на Стара Загора.

 

to run 02
Рашид в квартирата си в Стара Загора

 

 „Учих до 9-и клас. Исках да продължа, но имах проблеми с правителството, защото бях кюрд, и през 1994 година ме обвиниха във връзки с кюрдските партии, които се опитваха да свалят властта. По-късно успях да взема гимназиална диплома, но така и не влязох в университет, тъй като ме бяха обявили за заплаха за националната сигурност. Преместих се в Дамаск и започнах работа – най-напред като общ работник по строежи, после в ресторанти миех чинии, работех на паркинга или като сервитьор. После започнах на рецепцията в хотел, в който настаняваха само чужденци. Тогава английският ми стана интересен, купих си книги и реших да го уча сам. След това напуснах хотела и станах екскурзовод. Водех групи туристи из древните краища на Сирия. Бях учил историята на региона в училище, затова умеех да я разказвам.“

Всичко върви прекрасно, докато негов приятел не подава официално оплакване срещу него, че е агент на ЦРУ и Мосад, който има за цел да свали сирийското правителство, като убие президента. Оказва се, че „приятелят“ на Рашид много искал работата му и търсел начин как да го отстрани. Е, успял. „В Сирия има един фундаментален проблем – казва Рашид, – всеки може да оклевети някого, че заплашва режима. Обвиненият в подобна дейност веднага бива арестуван и пратен в затвора, без срещу него да бъде водено дело.“

 

to run 11
Люлка от няколко стари одеяла в лагера в Харманли

 

Рашид е отведен от полицията, а после е разпитван и измъчван в продължение на шест месеца с цел да си признае на коя чуждестранна организация сътрудничи. След половин година го пускат, защото не могат да съберат достатъчно доказателства срещу него. На влизане в затвора е бил 76 килограма, когато излиза – 49. Целият му организъм е разбит. И тъкмо когато си мислел, че е пуснат, защото справедливостта някак е възтържествувала, разбира от брат си, че баща им е продал фермата им и е платил 20 хиляди долара подкуп, за да измъкне сина си от затвора.

След година Рашид отново се опитал да започне работа, но тогава избухнала войната и туризмът спрял. „Бях в Дамаск, когато се чу, че има проблеми в провинция Дараа. Десет-дванадесетгодишни деца играели футбол в един училищен двор. На стената на някаква сграда в околността имало надпис „Долу правителството!“. Национална сигурност дошли, отвлекли децата и им изтръгнали ноктите. Така започнаха протестите и проблемите. Управникът на Дараа е много близък с режима на Асад и семейството му. Та той откри стрелба по протестиращите. Но в Дараа живее племенна общност, чиито членове въпреки огъня продължиха да излизат на улицата и да протестират. Нещата се разраснаха и стигнаха до Хомс, а оттам — из цяла Сирия.“

Скоро Рашид получил повиквателна за армията и понеже знаел, че ще загине, ако отиде при военните, решил да бяга. Платил 250 долара на трафикант, за да го заведе до Турция, където се запознал с друг „услужлив“ човек, който обещал да го прекара до най-близкия български град за 300 долара. Рашид приел офертата и заедно с още шестима души се отправил към българската граница. „Прекарването“ е буквално: трафикантът не спазва уговорката си и ги зарязва насред гората. След десетчасов преход засичат български гранични служители, на които се предават. Те се държат добре с тях и след като ги разпитват известно време, ги закарват в Елхово, а по-късно ги местят в Харманли.

„Лагерът беше още нов. Помня, че бяхме хиляда и седемстотин души наедно място. Тогава не можеше да се излиза, а след нарушителите тръгваха полиция и кучета. Имаше три бани и три душа. Случваше се да чакам по седем дни, за да се изкъпя. Охраната взимаше пари, за да ни купи храна, но искаха и дребни пари за себе си, което беше приемливо по това време.“

После започват проблеми от всякакво естество с различните директори на лагера – първо с Жельо Желев, който е уволнен, после с Марко Петров, който също е освободен от поста си. И тогава, понеже е един от малкото хора, говорещи кюрдски, арабски и английски, Рашид се превръща в нещо като старейшина на лагера. По това време започва и работата му с групата от Стара Загора. Когато получава статута си, Рашид е поканен официално да работи с „Приятели на бежанците“ и с Червения кръст. Избира „Приятелите“ и започва да помага на бежанците и неправителствените организации, занимаващи се с тях.

Въпреки че е един от малцината, успели да си намерят дом и работа още с напускането на лагера, Рашид все пак решава да се пробва в осъществяването на „мечтата на бежанеца“ – живот в Германия. „Поживях в три града там – Дортмунд, Бохум и Дюселдорф. Много е различно от икономическа и културна гледна точка. По някаква причина обаче не можех да спя. Не спирах да мисля за България, за приятелите си, за работата с групата и в крайна сметка реших да се върна.“ На въпроса какво толкова му харесва в България, Рашид отговаря: „Всичко. Минах през изпитанията на бежанеца и не искам други да преживяват това, което се наложи да преживея аз. Работата ми е най-сериозната причина да остана тук“.

С Рашид може да се говори безкрайно дълго, а историята му на моменти звучи толкова невероятно, че изглежда достойна за филм. Логичният завършек на разговора ни се появява с предчувствието му, че нещата в лагера в Харманли ще потръгнат.

Докато маха след колата ни, осъзнаваме, че в този енергичен човек, започвал живота си от дъното няколко пъти, има толкова много оптимизъм, че едва ли нещо може да разбута вярата му в доброто. Не всички истории са такива. Не всички бежанци са такива. Но истината е, че хората, с които се срещнахме през двата дни на пътуването ни, успяха да ни покажат, че от вкопчването в живота има смисъл. Нито един от тях не страдаше за разрушения си дом или автомобил, или пък за изгубена работа, социален статус или реноме. Липсваха им някакви тривиални удоволствия: да вземеш фотоапарата и да снимаш; да риташ футбол на воля; да поиграеш с децата, след като си работил цял ден; да седнеш на сладки приказки с приятелка; да чуеш майка си по телефона… Защото, когато се обърнеш назад и там вече няма нищо, това е много. Всъщност това е всичко.

Препубликува се от „Непознатият друг“,
Фондация Фотофабрика, София 2016, стр. 10-29

Боряна Телбис

Боряна Телбис е българска журналистка и авторка на многобройни репортажи за различни български издания – печатни и онлайн – между които „Капитал“, „Жената днес“, „Sofia Live“ и др. Заедно с Фелия Барух тя е една от авторките на проекта „Непознатият друг“, части от от който ви предлагаме в „Либерален преглед“.

Други статии от този автор
Посетители: 179

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 20 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица