Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

Започвам с чистосърдечното признание, че не само поводът, но до голяма степен и духовният стимул да напиша тези редове беше великолепната „Папирализа“ на Джейкъб Микановски (1). Първоначално исках да напиша коментар, но си дадох сметка, че така бих рискувал просто да повторя аплодисментите на Евдокия (2). Главната причина да променя първоначалното си намерение беше желанието ми да засегна доста по-широк кръг от проблеми, с което със сигурност щях да изляза далеч извън руслото (сега май е модно да се казва „mainstream“-а) на цитирания материал и на читателските коментари. Изключително въздействащи са и философията, и тъжният патос, с които е просмукано есето на г-н Микановски. Но, преди да разкажа за собствената си носталгия, много близка до неговата, длъжен съм да се спра на друга една, диаметрално противоположна на нея, не само защото към нея изпитвам дълбока, органична антипатия, а защото, по ироничните закони на нашия дълъг и мъчителен преход, когато се каже или прочете „носталгия“ или „носталгик“, именно за нея е най-първата ни асоциация. Това е добре известната носталгия по комунизма, която мнозина наричат (понякога с прикрита симпатия) носталгия по „соц“-а. Никоя от източноевропейските страни не остана абсолютно незасегната от нея, но по редица причини, от социално-икономически до народопсихологически, като че ли именно в България тя е особено ярко проявена. Разбира се, далеч не съм първият, който констатира тенденцията към реабилитация на комунизма у нас. Например: „За времето на комунистическия режим се говори все по-умилително…Много от видните му фигури се представят по най-захаросан начин“ (3). Не по-зле е представена тази тенденция и от Ива Николова (4). Но особено важно е да се показва и анализира прикритата и особено вредна цел – провеждайки с устно и писмено слово реабилитация (на думи), да се агитира за реставрация (на дело); най-силният такъв анализ е направен от Любослава Русева (5). Бидейки една и съща в дълбоката си същност, в различните по размера и по локалната си култура селища, както и в различните възрастови, образователни, професионални и т.н. сегменти от населението, тази носталгия показва различни проявления. На първо място това са сладките пенсионерски спомени, споделяни по пейките на автобусните спирки в запустяващите села, колко добре се е живеело „преди демокрацията“ – с главни критерии колко е струвал един хляб и колко – една ракия в щастливите Татови времена. Понякога тези дискусии се пренасят в по-приятната атмосфера на селските пивници, които, запазвайки основната си функция, в много села получиха и една нова, по-модерна – сегашните им собственици ги превърнаха в мемориали, пълни с плакати със сърпове, чукове и петолъчки, с гипсови бюстове и с портрети на Сталин, Георги Димитров, Че Гевара и Тодор Живков. По същата причина и до ден днешен един съветски солдат навира в софийското небе своя „Шпагин“, а край него всяка година, в деня на съветската окупация на страната ни, продължават да се събират склерозаврите от нашенския Комунасик-парк. А в провинцията има и много други рожби на същата носталгия – по-отдавнашни, като паметника на Живков в Правец и съвсем скорошни, като ощастливяването на Бяла Слатина с назоваването на централния ѝ площад с името на Цола Драгойчева.

И все пак, бидейки старческа, тази носталгия може да предизвика у нас и някакво разбиране и съчувствие. Убеждението на тези хора, че по-рано се е живеело по-добре, в много голяма степен е мотивирано от простички биологични причини – въпросното „по-рано“ съвпада с времето на тяхната младост и зрялост – и това до голяма степен обяснява тъгата им по отминалите времена. Затова във всеки изборен ден те със сетни сили се довличат до изборните секции, с измамната надежда, че е възможно БСП да се върне на власт, а с това да се върнат и тяхната младост и сила.

 

PHOTO 1
Фото1

 

Но още в началото на 90-те години горещата целувка, която Т. Ж. получи в съдебната зала в качеството си на обвиняем по един бутафорен процес от „примата на Народния“ Аня Пенчева, хвърли мост към една друга разновидност на същата носталгия и към цял легион от други носталгици. Повечето от тях, сравнени с тези, за които току що говорих, са по-млади, по-енергични, по-образовани, обикновено с принадлежност към политическия и с претенции за принадлежност към културния елит. Но именно затова те са по-опасни за обществото от тъжните селски старци – защото владеят значителни сегменти от бизнеса и най-внушителния дял от медийната система. Като казвам „значителни сегменти от бизнеса“, имам предвид не само големите финансово-ресурсни възможности, които това им дава, но и това, че именно те владеят определящия дял от развлекателния бизнес. А това създава огромни манипулативни възможности – и за сплотяване и организиране на пенсионираните носталгици, и за привличане на объркани хора, които не са комунисти, но са недоволни от настоящото си битие, и дори за „зарибяване“ на части от младежта. Само преди няколко дни ж.к. „Изток“, в който живея, осъмна обсипан с афиши на някаква група „Грамофон“; а това, че особено внимание при разлепянето им бе посветено на вестникарските будки, гарантираше, че всеки, който намине да си купи вестник, ще научи за предстоящия концерт. А самият афиш, голям и яркоцветен, показваше трима юнаци с визия и униформи на фатмаци от 50-те-60-те години, с гърди, декорирани с „Георгиевски“ ленти (зер, закъде сме без Путин?) и с погледи, замечтано вперени в небето, очевидно в очакване да се появи ескадрила от небезизвестните „Су-27“. И всичко това на фона на грамадно червено знаме със сърп и чук (Фото 1 и 2). Не е трудно да си представим каква ще да е била атмосферата в пиано-бар „Изток“ по време на този концерт.

 

PHOTO 2
Фото 2

 

Като стана реч по-горе за медийната система, трябва да подчертаем, че никой друг инструмент не се използва толкова целенасочено колкото нея за насаждане на примитивна носталгия по отминалите времена. Флагманът на жълтата преса, в.“Уикенд“, работи целенасочено за публичната реанимация и на бившите властници, и на по-ниските равнища от техния слугинаж – важното е да са хора, които са били в някакъв контакт с бившия ни „Първи партиен и държавен ръководител“ и да говорят в негова прослава. Сред интервюираните е например Димитър Мурджев, бивш началник на охраната на Людмила Живкова, който заявява: „След 10 ноември 1989-а всички оплюха Живков, което е несправедливо. Още през 1985 година той беше готов да си тръгне, когато Горбачов направи едни неща. Смелостта, която прояви към съветския ръководител, е причината и днес да бъда на негова страна“. Григор Стоичков, бивш кандидат-член на Политбюро, вицепремиер и министър на строежите, осъждан за пълното информационно затъмнение върху Чернобилската катастрофа, споделя: „А в дни като 10 ноември тъгата ми по Живков и живота, който водехме, по нашите надежди и мечти, става още по-голяма“. Вестникът редовно осведомява читателите си за здравословното състояние и заниманията на пенсионираната медицинска сестра на Т.Ж., майор (?!) Ани Младенова – кога е настинала, кога е оздравяла, кога затваряла буркани. Най-интересното е, че в тези репортажи няма нито един, в който тя да не е наречена „легендарната“. За наивници като нашего брата легендарни са Левски, Ботев, Хаджи Димитър, Караджата и няколко други воеводи. И чудом се чудим с какво ли м.с. Ани Младенова е станала легендарна. Защото единствените легенди за нея, които се подочуха покрай фарсовите съдебни процеси, бяха как е стеснявала вратовръзките на Първия, как му е изкърпвала чорапите и как му е правила любимите му клизми в стаята за отдих на кабинета му в бившия Партиен дом.

Пък и колумнистите на този вестник също си ги бива. Например добре известният Кеворк Кеворкян (alias – агент „Димитър“) има за опорна точка непрекъснато да ругае президента Плевнелиев (напр. 6, 7 и 8). На предложението да се напише учебник за времето на комунизма, както според него предлагали „някои системно разпенени късни антикомунисти“, той настоява енергично „Сега, веднага! Защото след още няколко години няма да има кой да опровергава лъжите им“ (8).

Като стана реч за учебниците по история, ето малък откъс от един отличен материал по въпроса: „Ако Германия разчиташе на бившите нацисти да преосмислят историята, резултатът щеше да бъде съвсем друг: те щяха да продължават да всяват страх от традиционните „кръвни врагове“ и да искат мъст за унижението и загубената война…И в никой случай в учебниците на немските деца нямаше да влезе историята на Холокоста и на концентрационните лагери. Всичко щеше да остане скрито-покрито и да бъде затрито. Докато днес всички ученици са длъжни да познават тази история…Докато в България въпросът за „вината“ остана в един единствен каламбур и продължава да битува представата за това, колко добре е било при „Бай Тошо“; „и до ден днешан, 26 години след така наречените промени правим подписка за това, престъпленията на комунистите да влязат в учебниците по история“ (9).

След което доблестният публицист продължава: „А пък на Георги Марков ще му направят още един паметник – вече с размерите на Паметника на Съветската армия“ (8). Неистовата омраза на ченгетата към личността и делото на Георги Марков достигна апогея си с откриването на паметника му на пл. „Журналист“ в София, (бивш „Йорданка Николова“, още по-бивш „Йорданка Чанкова“), и е най-верният лакмус, с който могат да бъдат открити и доказани тези, които упорито насаждат у хората носталгия по времето, в което управляваха убийците на Георги Марков. Последният написа навремето едно разтърсващо с разобличителната си сила писмо до Любомир Левчев (10). Въпреки, че е много недостойно да се хули един покойник, дал живота си за Истината, както това прави г-н Кеворкян, в никакъв случай не бих изразил съжаление, че писателят не е жив, за да му отговори по достоинство. Защото съм напълно сигурен, че не би му отговорил – много, много е незначителен Кеворкян, дори и в сравнение с Левчев. В „Президентска гаменщина“ същият сътрудник на „Уикенд“ със завидна лекота прехвърля вината от болната глава върху здравата, като приписва, без да му мигне окото, собствената си гаменщина на Президента. В цяла вестникарска страница със словоблудства той многократно обвинява Президента, че цитирал думи на Апостола (не особено ласкателни за Русия), за които нямало писмени доказателства: „Плевнелиев се държи като дребен джебчия с Историята. Спекулацията с недоказано твърдение на Левски е бисер на словоблудството…Защото да фалшифицираш словото на Левски е все едно пак да го убиеш“ (7). Нищо че, (както доказа Иво Инджев в телевизионното предаване „Лице в лице“), думите на Левски са цитирани по Захари Стоянов, за когото никой досега не е оспорил, че е най-осведоменият и най-безспорният биограф на Левски. И нищо също така, че цялото поведение на Русия към България след Освобождението многократно показа правотата на тези думи. Г-н Кеворкян едва ли е чел Захари Стоянов, но би трябвало да знае поне, че елементарното възпитание и минималната гражданска култура не позволяват обидите и ругатните, с които ежеседмично обсипва Държавния глава на страниците на „Уикенд“.

В челните редици на апостолите на носталгията, леещи горчиви сълзи по времената преди 1989 г., закономерно са няколко професори (изкушавам се да сложа думата в кавички, защото начинът, по който са станали такива, е пределно ясен) – проф. Евгений Гиндев, който написа в блога си „Ние нямаме общ път със западните варвари!“, автор на „Векът на Сталин“ – четиритомна апология на най-масовия и най-подлия убиец в човешката история, идеологическият професор Васил Проданов, който беше стигнал до директор на Института за философски изследвания на БАН в битността си на агент „Иванов“ от Шесто, професор Димитър Иванов, по-известен като Митю Гестапото, бивш шеф на VI отдел на Шесто, и т.н. Интересно е, но никак не е случайно, колко много от апостолите на носталгията си имат псевдоними!

Васил Проданов например има за опорна точка да ругае прехода, „новопръкналите се демократи“, либералните принципи изобщо и либералната икономика в частност, поради която и капчица надежда не била останала у българите: „Българите с блясък в очите, крясъци „Демокрация!“ и глуповат оптимизъм влязоха в света на глобалния песимизъм“ (11). Встъпителната част от един негов опус е озаглавена „Идеологически технологии на сатанизация на социализма и реабилитация на фашизма“ (12). Друга негова творба е озаглавена буквално „Похвално слово за носталгията“ (13) и предлагам на читателите да познаят за коя от двете носталгии е „похвалното слово“. Тук агентът „Иванов“ гръмко обявява, че разликата в доходите между 10-те процента най-богати и 10-те процента най-бедни сега била най-голямата в цялата ни 1300-годишна история, а „е имало времена, когато тя е била в пъти по-малка“. Но не споменава, че в съвременния свят социалната справедливост се измерва далеч не само и далеч не толкова със степента на разтваряне на въпросната „ножица“, а с реалните доходи, покупателната способнаст и най-паче със степента на съответствие между доходите и количеството и качеството на вложения труд. Другаде същият философ се ядосва, че много способни български младежи избират да се реализират в чужбина: „Ако от България са изтекли половин милион висшисти, тези, които са ги получили, СА НИ ОТМЪКНАЛИ (к.м.-Г.К.) около 150 млрд. долара“. Най-ефикасната противомярка срещу това той вижда в „острото поставяне пред евроинституциите въпроса за компенсации за КРАЖБАТА (к.м.-Г.К.) на човешки капитал от България“ (14). С други думи, да тропнем по масата и да кажем: „Нашите специалисти идват да живеят и да работят у вас, но вие трябва да ни плащате затова, че не им създаваме условия за реализация тук и така ги стимулираме да дойдат при вас“.

 

PHOTO 3
Фото 3

 

 

PHOTO 4
Фото 4

 

Но най-пламенният ратник на този вид носталгия и поборник за реанимацията на режима, под който живяхме половин век, е коментаторът Георги Атанасов. Според него „…Берлинската стена ни затрупа под отломките на изгубеното равновесие“. Ех, де да не беше паднала Стената – и равновесието щеше да е запазено, и ние нямаше да сме затрупани! Този опус е илюстриран с фотомонтаж, показващ видни американски и западноевропейски политици в истинската им роля – на ислямистки терористи (Фото 3) и подкрепен с твърдението, че „ИДИЛ е необходим на топ-политиците като средство за влияние и натиск над народните маси“ (15). Но върховото постижение на г-н Атанасов е друга статия (16), при прочитането на чието заглавие в „Източник“ много читатели няма да повярват на очите си, затова го показвам на Фото 4. Към края на това произведение авторът пише: „…капитализмът като теория и практика носи вина за…“ и изброява десет престъпления на капитализма, първото от които е „геноцидът срещу коренното население на Северна Америка, измерван според някои изследователи с милиони жертви“, а предпоследното е „създаването и финансирането на терористичното ислямистко движение, от „АлКайда“ и „Арабската пролет“ до ИДИЛ, изправило Европа пред най-тежката криза след Втората световна война“. Колкото и да се е старал г-н Атанасов, той е пропуснал да разобличи някои от престъпленията на капитализма – от първата исторически документирана хекатомба – около 10000 жители на градовете Херкулан и Помпей, затрупани под пластове лава и вулканична пепел при изригването на Везувий на 24 август 79 г. сл.Хр., до гибелта на 118-те офицери и матроси на гордостта на Северния флот на Русия, ядрената подводница „Курск“, потопени живи на 12 август 2000 г. при потъването ѝ след два последователни взрива на нея. Тъй като и подводницата, и въоръжението ѝ бяха съветски, а руските власти криха катастрофата от света много часове след нея, след което в продължение на няколко дни отказваха предложената им от Норвегия и Великобритания помощ за спасяването на екипажа (най-малко няколко десетки души от който са били живи), някой заядлив читател може да запита г-на Атанасова какво общо има капитализмът с това. И тъй като анализът на причинно-следствените връзки очевидно далеч не е между силните му страни, мога да му предложа, напълно безвъзмездно, едно възможно обяснение. Ако не съществуваше перманентната заплаха от страна на американския империализъм, Русия нямаше да изпраща такива подводници в Баренцово море, или най-малкото щеше да ги строи и въоръжава по-компетентно и по-качествено, с което със сигурност можеше да се предотврати трагедията – най-голямата и модерна руска подводница да бъде потопена от взривове на собствените си 650 мм. торпеда. Така увеличаваме поне до 12 престъпленията на капитализма, като последните две в никакъв случай не са по-абсурдни от първите десет, посочени от него.

Бих искал да завърша тази първа част с думите на Спасителя „Прости им, Господи, те не знаят какво правят!“, но как да си изкривя душата, когато съм сигурен, че знаят това, и то много добре?!

Не да направя, а дори да си помисля за плавен преход между двеге части на това есе би било налудничаво. Толкова са несъвместими, толкова диаметрално противоположни и враждебни помежду си са двете носталгии, че в заглавието ги нарекох „непримирими“. Единственото общо между тях е терминът „носталгия“, но той е изпълнен с коренно различно съдържание. Едната лее сълзи по времето на комунизма и се опитва да убеди колкото може повече хора колко хубаво е било това време и колко зле сме сега, когато „демократите объркаха всичко“, а втората, макар и с някаква тъга по миналото, ни връща към традицията, към родовите корени, към уюта, който това минало и тези родови корени ни дават, лекува раните и стреса, причинени от тайфуна на технологичния прогрес, без да го отрича и без да го анатемосва – и така възстановява равновесието в душите ни и ни помирява сами със себе си. Естествено, всичко това определя и рационалната, и емоционалната ми нагласа към двете носталгии. С надеждата, че много хора споделят отношението ми ми към всяка от тях, преминавам към втората – моята носталгия – без да правя дори и най-плахия опит за „плавен преход“.

Главният акцент в статията на Джейкъб Микановски безспорно е Книгата, едно от най-великите достижения на човешкия гений, с което много малко други, такива като овладяването на огъня и създаването на колелото, могат „да делят мегдан“. И освен върхово достижение, още и върховно вместилище на Духа, защото почти всичко, което той е създал през вековете, е затворено в нея – но затворено по начин да може да стигне до всички, които заслужават това. А сега ни уведомяват, че това единствено по рода си нещо ще изчезне, просто ще отмре, победено и изместено от модерните носители на информацията, които наистина го превъзхождат по всичко, освен по връзката си с душите ни и с цялото минало, което пазим в тях.

Разбира се, това далеч не е първият случай, когато нещо толкова традиционно, познато и обичано, е обречено до отмре, изместено от по-новите си и по-перспективни конкуренти. Но отстъплението на Книгата под натиска на нехартиените носители на информация ни се представяше някъде в далечното и несигурно бъдеще, приблизително така, както повечето от нас си мислят смъртта. А сега се оказва, че това не е горчивата чаша, очакваща някакви бъдещи поколения, а предстои да стане много по-скоро, вероятно в рамките на собствения ни живот. Все по-рядко се срещаме с „…отпечатъци, печатни преси, бележници, писма, дневници, ръкописи и бележки, изписани по полетата на книги“. Още в наши дни, както пише Микановски, „хартията започва да изглежда като някаква лудитска превземка, на едно ниво с неща като восък за мустаци или правене на собствено кисело мляко“ (1).

Но нека не бързаме веднага да се концентрираме върху Книгата. Защото, дори и само за малко да се замислим, бързо ще стигнем до убеждението, че това явление, за което говорих току-що, е само малка частица от една много по-обширна панорама, от тоталното настъпление на новото, технологичното, на цивилизацията като цяло срещу от Бога създадената природа, включително и нашата собствена. Много точно е усетил това (и много ярко го е изразил) Есенин в образа на жребчето, което наивно се опитва да се надбягва с летящия по релсите влак:

„Бедный, бедный, смешной дуралей,
ну куда, куда он гонется,
неужель он не знает, что степных коней
победила стальная конница?“ (14).

Патриархъг на нашата литература също пише носталгично стихотворение, но емоционално то е обагрено не с нежната тъга на Есенин, а с възмущението на един легендарен герой от нашия фолклор, когато невястата му го уведомява за победата на огнестрелното оръжие:

„Хитър дявол нов лък изнамери,
вместо стрели – гръм и огън дава,
сила с него не смей да се мери,
слаб с юнака вече равен става…“.

А когато сам се убеждава в бруталната сила на новото оръжие, юнакът възкликва със сподавен гняв:

„– Марковице! Тук за мен е тесно!
Господ вече храбрите не люби,
кога дете-пеленаче лесно
може първи юнак да погуби!“ (15).

Огорчение и сподавен гняв, подобни на Кралимарковите (toute proportion guardée) изпитах по следния привидно твърде далечен повод. Още от дете се занимавам с фотография и смея да твърдя, че съм квалифициран фотолюбител, участник в много клубни и окръжни изложби във Варна и автор на една самостоятелна в Рабат, Кралство Мароко. Едва ли е нужно да казвам, че винаги съм работил с аналогови (лентови) апарати. От петте ми фотоапарата (първия от които, заедно с любовта към фотографията, наследих от баща си), само последният, купен преди две години, е цифров. Давам си ясна сметка, че целият свят вече работи с такива, и че не една връстничка на внучката ми, с цифровия си апарат, а може би и с телефона си, може да направи снимки, не по-лоши от моите, без да има и частица от моите знания и опит. Ето това породи асоциацията ми с детето-пеленаче, което „може първи юнак да погуби“. Носталгията ми по великолепните аналогови фотокамери от първата половина на миналия век не е само заради черно-белите шедьоври на Едвард Стайкен, Ричард Аведон, Робърт Капа и Анри Картие-Бресон. Тя се подхранва с определен оптимизъм от факта, че далеч не съм последният закъснял мохикан; има немалко други, някои много по-значителни като присъствие във фотографията. Например забележителният софийски фотограф Николай Трейман, без съмнение владеещ и възможностите, и коварствата на най-модерната фототехника, не престава с интервюта, статии и семинари неуморно да разкрива пред младите фотографи магията на това да проявиш току що заснетия филм или да наблюдаваш, поклащайки ваната с проявителя, как постепенно се появява и вплътнява въжделеното изображение – на диво животно, на красив пейзаж или на любимо момиче.

Разбира се, далеч не само фотографията е поле за изява на този вид носталгия. Последната е нашият изтласкан протест срещу загубата на много любими неща от нашето детство, юношество и младост и, като всеки изтласкан мотив, тя намира пътища за вземе своя реванш. Всяко нещо, което връща тези неща в живота ни, превръща носталгичната нагласа в реално действие, подобряващо нашето духовно битие – от завръщането на уж преуспели семейства към живота на село, до колекционирането на антикварни предмети и ретро-модата. Разбира се, и в тази сфера има всякакви хора: има го кичът на „битовите механи“, има ги и комерсиалните мотиви на някои антиквари и колекционери – да издириш рядка старинна вещ, да я купиш евтино, да я продадеш скъпо и т.н. Неслучайно англоговорещите антиквари наричат старите велосипеди, мотоциклети, коли и оръжия „rusted gold“, защото са покрити с ръжда, но крият в себе си златото на изгодната сделка. Но когато истинският колекционер добави в средата, която обитава, любимите си харизматични предмети от миналото, особено пък ако те са ползвани от собствените му предци, духовният комфорт, който получава, щедро компенсира и направените усилия, и неизбежните разходи.

Понякога дори и само по-консервативното облекло или някой аксесоар към външния вид може да създаде такъв душевен комфорт. Но, както всяко подобно нещо, и този комфорт се заплаща. Защото освен дълбоките, идейните различия, които разделят и противопоставят двете носталгии и поради които ги нарекох „непримирими“, има дълбока пропаст помежду им и на лично, персонално равнище. Смея да твърдя, че няма човек, комуто да са еднакво познати и еднакво присъщи и двата вида носталгия и нерядко един дребен детайл или епизод изправя едни срещу други и носталгиите, и хората, които ги изпитват. Ще си позволя да илюстрирам това с пример от младежките си години като преподавател във ВМИ-Варна (сега – Медицински университет „Проф. Параскев Стоянов“). При всяко повишаване в длъжност, макар и незначително (напр. от „асистент“ в „старши асистент“ или от „старши“ в „главен“) освен формалните изисквания за определени години стаж в досегашната длъжност, всеки преподавател трябваше да мине и през обсъждането и одобрението на ВПК (Вузовския партиен комитет), естествено – задочно, без неговото присъствие. А при мене всяко такова обсъждане забавяше поредното ми повишение с една-две години. Все се намираше нещо „да ми вържат кусур“ – ту защото баща ми повече от 15 години бил околийски съдия във Велики Преслав преди 9.IX.1944, ту защото съм ходел на църква, ту защото съм казал на упражнение със студентите, че анатемосваните тогава Грегор Мендел и Томас Морган са двама велики учени, създали съвременната генетика, а корифеят на съветската биология, акад. Трофим Денисович Лисенко, е най-обикновен шарлатанин. Със сигурност това е изглеждало не наивно, а просто глупаво от моя страна – длъжен съм бил да зная, че в близките часове един от студентите ми ще изтича да съобщи казаното от мене „където трябва“. И ето, че на едно такова обсъждане, една от членките на ВПК, преподавателка по Марксистко-Ленинска философия (Господи!) е изразила възмущението си от скромната ми персона по следния начин: „Ама какво ли сме седнали да го обсъждаме? Ами че той, д-р Карев, буквално навира в очите ни и буржоазния си произход, и реакционните си възгледи! Винаги носи костюми със жилетки. И такива хубави ръчни часовници има по магазините, а пък той винаги носи джобен часовник с ланец! И като поздравява, сваля шапка!“. Както казват руснаците: „Трудно поверить, а все таки правда!“. Сигурно много неправилно съм изглеждал в десетилетията на каскетите.

 

PHOTO 5
Фото 5

 

Като стана въпрос за часовника ми като съществена пречка за повишение в един медицински ВУЗ, не мога да устоя на изкушението да кажа няколко думи на възхита за механичните джобни часовници, които при мене са точно тези харизматични предмети, за които споменава Микановски. Истината е, че даже и тези от тях, които са „само“ на 50-60 години, значително отстъпват по точността си на електронните. И все пак, от собствената ми скромна колекция, никой не избързва, нито изостава с повече от минута на денонощие. При това в тях има движение, има истински живот. Нима не е вълнуващо, като отвориш задния капак на такъв часовник и се загледаш в „пулсиращото“ му балансово колелце, да си представиш, че то се е люлеело по същия начин и преди да се родиш и ще продължава да го прави и когато няма да те има! Ето го любимият ми часовник, който нося през последните години (Фото 5). Той е от тези, които старите майстори-часовникари и колекционерите наричат „турски“, макар че никой от тях не е турско производство. Произведени са в Швейцария и Англия за огромния пазар на Османската империя между 1840 и 1880-1890 г. Навиват се и се сверяват със специално ключе и се отличават с разкошно гравираната си сребърна кутия, турските си цифри и „гирляндчето“ – цветна рисунка на клонки и цветя върху циферблата си.

 

PHOTO 6
Фото 6

 

Една цветна литография с изображение на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, която е красила бояджийската работилница на дядо ми в продължение на много десетилетия, в края на 60-те години беше окачена в кабинета ми във ВМИ – Варна и след това съпроводи житейския ми път, където и да се намирах (Фото 6). И, понеже тя ме беше вдъхновила за една балада, когато събрах скромното си поетично творчество, тази литография даде и заглавието, и корицата на получената книжица.

 

PHOTO 7
Фото 7

 

И още едно лично преживяване, също свързано с дядо ми, имаше върху мене огромно емоционално въздействие. Става дума за малка реликва на не по-малко от 130 години, при това ръкописна, а „ръкописите комуникират по начини, по които електронните текстове и дори печатните книги не могат“. Писано ми било да изживея онова „раздрусване от непосредственост, което ви пронизва като електрически удар“ (1). Като дете, научило се да чете преди да навърши 5 години, нещата, които най-много обичах да чета и които най-силно разпалваха въображението ми, бяха историите за книги, пазени в специални тайници на старите библиотеки, за чекмеджета с двойни дъна, между които се спотайват старинни карти, с нанесени върху тях пътеки към тайнствени съкровища и към засекретени записки на древни пътешественици. Затова много дълго не ми даваше покой един старинен сандък за дрехи, останал на тавана ни от родителите на моята майка, който имаше в единия си ъгъл заключено чекмедженце. Дядо ми беше починал още преди да се родя, а баба ми нямаше никаква представа нито какво има в него, нито къде може да се търси ключето му, даже не си спомняше да го е виждала някога. И тъй като ключалката беше доволно екзотична, не беше трудно да съобразя, че същото се отнася и до ключето. Накрая мобилизирах всичките си съученици и приятели да ми търсят из старите преславски къщи още по-стари ключове. Един от тези, които ми донесоха, по размерите си подхождаше по-скоро за някоя от портите на Преславската крепост, нежели за чекмедженцето на древния ни сандък. Накрая, след като опитах сигурно към 50 или 60, „Еврика!“, успях да отключа чекмедженцето. Вътре се оказаха няколко много стари и много дребни монети и няколко също такива кутийки. И, под тях, едно тефтерче с формат 11.8/6.5 см., изписано с молив дневниче на дядо ми, известния на времето си преславски текстилен бояджия Петър Мутафов. Поставено беше в захабено калъфче от някаква импрегнирана материя (Фото 7). Първите няколко листчета очевидно бяха от детството му, когато едва се е научил да пише и очевидно е изпитвал удоволствие от самото писане. Има списък на „тесния му приятелски кръг“: „Другаретя ми Ангилъ Бонивъ, Алекси Мариновъ, Димо Димувъ и самъ азъ, Петъръ П. Мутафчету“. Записана е, макар и доста неясно формулирана, мисълта, че приятелството е несъвместимо с егоизма: „То е тъй, всякой за себе си и азъ за мени си, то ако да беши тъй, всякой щеши да ти става приятелъ“ и т.н., има и детински клетви в искреността на това приятелство. Като далечен предшественик на литографията с воеводите, един патриотичен възглас е записан като нещо по-специално и по-различно на гърба на тефтерчето: „Да живеетъ да владеетъ наще славни герои които са биха противъ Сърбия като са биха Българете с Сърбите на полето. И вовеки вековъ. Аминъ. Край“.

На първото от номерираните листчета са посочени три конкретни години, единствените, които ме ориентират за времето на създаване на тези „мемоари“:

„Мама са помина въ 1885 година, на месец Юлий.
Батю са ужени въ 1886 година месецъ Декемврий.
Азъ постъпихъ в боеджилъкъ въ 1886 год. месецъ Априлъ.“.

След смъртта на майка си и предстоящата след седем месеца сватба на по-големия си брат, дядо ми очевидно е разбрал, че вече ще трябва да разчита единствено на себе си, поради което е „постъпил“ да учи занаят. Няколко листа по-нататък четем:

„От като съм постъпил в боеджилъкъ направили са ми и купили са ми два чювта калце един чювтъ гаще един опъсъ две антерии три ризи два чювта бели гаще два чювта калцуне три чювта тулумби два чювта кундури два чювта чюрапе и една бъсмяна риза“.

Жалко е, че този запис не е датиран – можеше, като знаем месеца и годината на постъпването му, да пресметнем за колко време чиракуване дядо ми е получил тези материални блага. По онова време чираците не са получавали възнаграждение в пари, а са живеели в дома на майстора си, където са получавали също храна и облекло. В замяна на това, паралелно с овладяването на занаята, чиракът е трябвало да върши и другата по-тежка и по-непрестижна работа – например да реже, цепи и пренася дървата не само за работилницата, но и за къщата на „стопанката“, да почиства, зарежда и пали печките и т.н. Повишаването на чирака в калфа е зависело изцяло от волята на майстора му, но веднъж „произведен“ в калфа, той е бивал освободен от чиракуването в къщи и се е считал за истински помощник на майстора. А „промоцията“ му в майстор е ставала, разбира се, отново с благословията на майстора му, но след полагането на изпит и с решение на съответния еснаф – местно обединение на майсторите в даден занаят. На този етап от „кариерата“ си занаятчията внасял в касата на еснафа първоначална такса за майсторство – т.н. „тестир-парасъ“ и получавал правото да отвори собствена работилница или дюкян – право, наречено „усталък“ (от турското „уста“ – майстор).

Очевидно доста се е стараел дядо ми Петър в овладяването на бояджийските тънкости, защото много страници от тефтерчето му са изпълнени с рецепти за приготвяне на боите за различните цветове – „гавезену“, „морену“, „кармъзъ“, едва ли е нужно да ги превеждам.

А малко по-нататък четем други два любопитни записа: „Давамъ на свака Марина 1050 гроша в брой 92 година 1ви Януарий“ и „Давам на батя Марина 591 грошъ в брой 92 година 17тий Януарий“. Това ще рече, че в рамките на шестте години между 1886 и 1892, дядо ми не само е отработил стажа си като чирак и калфа, но и е упражнявал занаята си като самостоятелен майстор поне една-две години, за да е в състояние да даде (очевидно в заем) на свой роднина (като гледам родословното си дърво – доста по-възрастен от него) общата сума от 1641 гроша (еквивалентни на около 16.5 златни турски лири).

След това записите се прекъсват, въпреки че в тефтерчето все още има предостатъчно чисти страници. За причините може само да се гадае – дали дядо ми е бил вече много натоварен с работа, не е намирал време за дневничето си и затова е решил, че може да продължи живота си и без да го списва? Това е напълно възможно, но след като съм прочел внимателно тефтерчето, в никакъв случай не бих заложил на такъв вариант. От последния запис в дневничето (1892) до кончината на дядо ми (29 януари 1942) са изминали точно 50 години. Не мога да приема, че през този половин век в живота му не са се случили много неща, поне толкова значителни, колкото тези, които са записани. А също и други, още по-съществени, като венчавката с баба ми Димитра (30 окт. 1894) и ражданията на трите им деца през 1895, 1908 и 1911 г. Няма и дума за участието му във войните, а пък майка ми е разказвала как, като се върнал от фронта, баба му поливала да се къпе в един ъгъл на двора ни в Преслав, а пък на огън, накладен посред същия двор, другите от семейството изварявали в един от бояджийските му казани всичките му дрехи, с които пристигнал, за да унищожат кръвожадните паразити, донесени от окопите. А може би още в ранни младини дядо ми е загубил ключето и все се е надявал един ден да го намери?

Така въпросът за прекратяването на записките сигурно завинаги ще си остане без отговор. Но още по-интересно е защо те са били започнати. След като и по този въпрос дядо ми не е оставил дори и едно единствено изречение, с каквито хората обикновено започват своите дневници, не ми остава освен сам да потърся, макар и по чисто спекулативен път, отговор на въпроса.

 

PHOTO 8
Фото 8

 

Потомък на прастария преславски род „Мутафята“ (т.е., Мутафовците, очевидно някой от по-видните му предци е бил мутафчия – изработвал е козяци, чулове и дисаги от козина), род на повече земеделци и по-малко занаятчии, с образование не повече от основно, а най-вероятно само първите няколко отделения, дядо ми по произхода, образованието и социалния си статус очевидно е доста далеч от хората, които оставят след себе си писмени дневници и спомени. И въпреки това той е оставил, макар и вместени в едно повече от скромно тефтерче. Сигурно е мислел, че неговите приятели от детството, постъпването му „в боеджилъкъ“, патриотичният му възглас след края на Сръбско-българската война, дрешките, които е получавал от семейството на майстора си, когато е чиракувал, първите спестени суми, с които е услужил на свой роднина – всичко тава са трохи от неговото настояще, които трябва да се съхранят за времето, когато ще бъдат трохи от миналото. Може би в генома си е носел някакъв „носталгичен“ ген, който е определял обичта му към миналото и настоящето през очите на бъдещето, може да е имал интуитивното прозрение, че един негов потомък, получил чрез майка си същия негов ген, ще се радва на записаното от него както златотърсачът, когато държи в разтреперените си ръце първите златни зърна, извлечени от тоновете отмит пясък. И, без да съм особено податлив на мистични самовнушения, когато за първи път прелиствах тези записки, а и много пъти след това, ми се е струвало, че неистовият ми, достигащ до обсебеност, стремеж да стигна до съдържанието на старинното чекмедженце, нито е бил случаен, нито е бил плод само на интереса ми към миналото и на носталгичната ми духовна нагласа, а духът на дядо ми Петър е насочвал и поощрявал този стремеж от Отвъдното. Така стигнах до няколко много близки до сърцето ми странички от живота – в едно достойно време – на един достоен човек (Фото 8). Бог да го прости и светла му памет!

А това, което искам повече от всичко на света е, някой ден, като чете моите спомени от втората половина на XX век, някой носталгично настроен потомък да се убеди, че дори и в едно време на мракобесие и диктатура е било възможно човек да живее също така достойно, както са живели неговите предци.

 

ИЗТОЧНИК

1. Джейкъб Микановски. „Папирализа“. Либерален преглед, 05.03.2016.

2. Евдокия (вероятно Борисова). Коментар върху есето на Дж. Микановски, ibid.

3. Александър Везенков. „Към последния дебат за „българския комунизъм“. Либерален преглед, 17.02. 2014.

4. Ива Николова. „Реставрацията на клана Живкови от слугите му“. Afera. bg, 24.11.2010.

5. Любослава Русева. „От реабилитация към реставрация“. На: atlas-bg.eu/ot-reabilitatsiya-km-restavratsiya.html.

6. Кеворк Кеворкян. „Как узряват нашите дини?“. в. „Уикенд“, 12-18 март 2016.

7. Кеворк Кеворкян. „Президентска гаменщина“. В. „Уикенд“, 26 март – 1 април 2016.

8. Кеворк Кеворкян. „Учебник за комунизма? Сега, веднага!“ в. „Уикенд“, 19-25 март 2016.

9. Пенка Ангелова. „За актуалността на теорията за маса и власт на Елиас Канети“. Либерален преглед, 3 април 2016.

10. Георги Марков. „Писмо до Любомир Левчев – поет“. Електронно списание LiterNet, No 9 (82), 10.09.2006.

11. Васил Проданов. „България попадна в свят, в който мечтите вече са мъртви“. В. „Труд“, 15 авг. 2016.

12. Васил Проданов. „Измеренията на една историческа дата“. В. „Нова Зора“, бр.35, 2014.

13. Васил Проданов. „Похвално слово за носталгията“. avtorski.pogled.info/article/41026/Pohvalno-slovo-za-nostalgiyata.

14. Васил Проданов. „Време е да се защитим от кражбата на мозъци“. В. „Труд“, 14 ноември 2015.

15. Георги Атанасов. „За глобалната олигархия цената на човека е нулева, а ИДИЛ им е мил“. В. „Уикенд“, 21-27 ноември 2015.

16. Георги Атанасов. „Декомунизацията е позор за България!“. в. „Уикенд“, 19-25 март 2016.

17. Сергей Есенин. „Жеребенок“, „Собрание сочинений в шести томах“, Москва, 1977-1980.

18. Иван Вазов. „Крали Марко и пушката (легенда)“. „Избрани страници“, Издание на Министерство на народното просвещение, Придворна печатница, София, 1922.

Георги Карев
По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).
Други статии от този автор
Посетители: 172

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 22 минути
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 2 часа
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 4 часа
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 4 часа
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 8 часа
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 22 часа
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    А господин Кунев нека си... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Не че нашенските... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Надявам се да не зазвуча... преди 2 дни
  • Петър писа Още
    абсолютно се съгласявам... преди 2 дни
  • Ангелова писа Още
    Стига вече с този народ,... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, в духа на... преди 2 дни
  • константин еленков писа Още
    ПОКАЯНИЕ, - достойно и за... преди 2 дни
  • Коледари писа Още
    Какво е глад? Липса на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Според други данни... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Исторически факт е, че... преди 5 дни
  • Златко писа Още

    Добре дошли в страната... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Едно допълнение към... преди 6 дни
  • Милош писа Още
    Симо Соколов или... преди 1 седмица