Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)

 

DG 01

 

Димитровград е построен между 1947 и 1952 г. – първият български изцяло социалистически град, по модела на Комсомолск в СССР и на подобни проекти в ГДР, Полша и Унгария. Наречен още от началото „град на младежта“ и „изцяло нова реалност“, Димитровград е ясно заявен опит за архитектурна материализация на социалистическата утопия. Днес, 26 години след падането на социализма, Димитровград получава съвсем друга официална интерпретация – като част от „пан-европейската мрежа на тоталитарните градове“. Какво се случва с утопичните корени на града след различните му дискурсивни метаморфози?

„Градът на младежта“

Димитровград израства по план на мястото на три малки села в маларийните полета на Тракийската низина, за да служи на социалистическата идустриализация на България. Построен е от над 50 000 бригадири, предимно бедни селяни от цялата страна. Както пише Ричард Стайтс, планирането в една планова икономика не е случайно занимание, това е и „национално планиране“, формиране на общности на макро ниво, с други думи – изграждане на утопия наяве и то в най-големи мащаби.[1] Социалистическите общества притежават огромната власт да проектират не само архитектурата на градовете, но и гъстотата на населението, баланса между селско и градско население, разположението на фабрики, администрация, училища, болници.

Димитровград е кръстен на все още живия по това време Георги Димитров, първият комунистически управник на страната и лидер на Коминтерна между 1934 и 1943 г. Първоначално Димитров е против това име, но склонява в духа на тогавашния „култ към личността“. Димитровград става индустриален център, произвеждащ главно торове и цимент. Идеята на строителите му е да покажат какво може да се постигне, когато отделните личности работят за колектива, а не за собствените си егоистични интереси. Градът показва и новото социалистическо отношение към природата. За разлика от традиционното романтическо отношение, тя сега е поставена изцяло под човешкия контрол и в услуга на модернизацията. В новото начало дори сезоните спират да са от значение:

Но датите

за нас

днес

не важат

и с тази есен

ний

не сме съгласни!

Старее календарният език,

а щастието

като клон

разлиства се.

Нов календар, историйо,

пиши!

Пеньо Пенев, Строителна пролет

Димитровград трябва да материализира комунистическа утопия под лидерството на партията. Същевременно трябва да покаже разликата със западните капиталистически градове, където частната собственост няма как да позволи такива грандиозни строежи. Не на последно място, градът трябва да потвърди победата на пролетариата, еманципирайки доскоро експлоатираните работници от близките мини. Те трябва да станат новите образцови социалистически граждани. Една от многото пропагандни книжки за строежа на Димитровград твърди: „Човек все повече се убеждава, че заедно с израстването на огромните заводи и топлоелектроцентралата израстват също хиляди нови чудесни хора, убедени строители на новия живот“.[2] В този дух е и девизът на най-голямата бригада в Димитровград „Млада Гвардия“: „Ние строим Димитровград и градът строи нас“.[3]

 

DG 02
Бригадири строят Димитровград. Снимка: Самуил Сорев, съст., Димитровград, 1983

 

Още от началото в Димитровград се изгражда с 19 фабрики, които привличат хиляди селяни от близките села. Но градът така и не достига планираното си население от 75 хиляди. Много от новодошлите бързо се разочароват от неподходящите жилищни и работни условия. През 1954 г. например, 866 работници напускат Димитровград, но на тяхно място идват 1828 нови. Демографската история наистина потвърждава етикета „град на младежта“ – през 50-те над две трети от населението е между 16 и 50 години. Повечето обаче са мъже, жените представляват едва 28% от фабричните работници през 1951 г., като мнозинството от тях работят във фабриката за консерви.[4]

Въпреки подобни противоречиви резултати от сблъсъка на утопията с реалността, партията все пак има голям успех в това да накара хиляди младежи да участват в строителството, вдъхновени от идеята за по-добър живот. За много от тях това е първото излизане извън родното село. Естествено, бригадирското движение става ключов фактор за идентифицирането им с комунистическата идеология. Чрез партията те стават част от това историческо, монументално събитие – изграждането на цял нов град. Мнозина започват по този начин и професионалните си кариери – в строителството или като учители.

Партията също успешно демонстрира грандиозния размах на социализма – до ден днешен Димитровград изглежда импозантно, с мащабните си жилищни стради, широки булеварди и огромни фабрики. Градската мрежа следва плана на архитект Петър Ташев, който съчетава монументалност в строителството с идеята за социално равенство. Ташев се опитва да елиминира традиционната разлика между индустриалните и жилищните части на един град. Идеята му е да интегрира фабриките архитектурно и функционално в цялостната структура на Димитровград.

 

DG 03
Димитровград през 80-те, Снимка: Самуил Сорев, съст., Димитровград, 1983

 

Както в повечето съветски градове от периода, „микрорайонът“ застава в основата на плана за Димитровград. Микрорайоните представляват отделни квартални единици с жилищни блокове и прилежащите към тях услуги, които трябва да настанят между 5 и 15 хиляди души. Пешеходни райони свързват ресторанти, детски ясли, детски градини, читалища, библиотеки и спортни зали, които са разпределени според броя население. Идеята е повечето дневни нужди да могат да бъдат задоволени в максимална близост до местоживеенето. Това, съчетано с еднаквото качество на строителство в отделните квартали, трябва да създаде така желаното равенство на жизнения стандарт.

Автори като Дейвид Смит смятат, че един град може да бъде описан като социалистически в своята физическа организация дотолкова, доколкото е доминиран от микрорайона.[5] Съответно Димитровград е построен точно на този принцип, макар че мащабна реконструкция през 80-те години създава типичен пешеходен център и концентрира повече и повече институционални стради там – като знак за упадъка на утопията и завръщането към преди това отричаните буржоазни норми.

Други проблеми се появяват още от 50-те. Недостигът на работна сила е постоянен, главно поради лошите работни условия. Жилищата, наличната техника, дори храната често не достигат като много от работниците са принудени да живеят във временни постройки без никакви санитарни условия. Някои се принуждават да отглеждат добитък около строежите, за да се изхранват. Други пък трябва да пътуват ежедневно до близките села поради липсата на достатъчно места за настаняване.[6]

Смените често продължат по 18 и дори 20 часа, включително в най-суровата зима. Санитарните условия са толкова лоши, че дори има регистрирани случаи на малария. Логично, това води до огромно текучество на работници, което не спира въпреки тежките наказания, наложени от държавата (включващи затвор за работниците, напуснали самоволно назначените им места). Ситуацията е най-тежка в мините, където държавата прибягва до използване на принудителен труд от затворници и концлагеристи.[7]

Макар че Димитровград се строи по план, много неща от проекта на архитект Ташев така и не се реализират – например само два от планираните шест булеварда биват построени. Kaкто споменахме, много от по-късните достроявания са в брутално противоречие с първоначалния план. Част от апартаментите се оказват не особено пригодни за обитаване, а идеята за общи пространства рядко бива подемана от новите жители, които предпочитат да организират жилищната си среда по традиционния модел на нуклеарното семейство.

DG 04Строителството на фабрики е с приоритет пред жилищните сгради и много от последните продължават да нямат канализация дълго след като първите семейства са настанени. Въпреки че Димитровград е проектиран като един от най-зелените български градове, с просторни и поддържани паркове, индустриалното замърсяване е значително. През 80-те градът вече е един от най-замърсените в страната и процентът хора, страдащи от свързани с това заболявания, е значителен. „Градът на младежта“ е станал „символ на тежкото екологично състояние на съвременния български град“, дори според цитати от тогавашната социалистическа преса.[8]

Улф Брунбауер смята, че Димитровград става отражение на утопичните очаквания на БКП и съответно на доместификацията на революционната политика. С годините утопичният ентусиазъм на бригадирите избледнява, за да бъде изместен от ежедневните проблеми и от разочарованието от властимащите, които въпреки заявените принципи за равенство, видимо се обогатяват за сметка на останалите.[9]

Разочарованието от утопията в Димитровград може най-добре да се въплъти в съдбата на бригадира-поет Пеньо Пенев. През 1955 г. той пише в стихотворението си Аз, един от народа:

Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден.

Само четири години по-късно Пенев се самоубива, едва 28-годишен. В едно от последните си стихотворения Епоха, той пише срещу новия елит,

Плъховете
заменили с високите звания
разума.

Димитровград в преход. Завръщането на утопията.

Когато режимът пада през 1989 г., Димитровград, „домът на социализма“, не прави особено изключение от общата политическа треска. В града има големи митинги против БКП, веднага се появяват нови партии. Идеологията и утопията биват демонтирани, често буквално. Голямата статуя на Георги Димитров е махната от градския площад в съответствие с новото време. Стотина души се събират в опит да я защитят с телата си, но полицията бързо ги разпръсква под аплодисментите на далеч повечето хора, събрали се в подкрепа на демонтирането. В крайна сметка Димитров се озовава проснат по очи в един от градските паркове, близо до река Марица.

Разпадът на плановата икономика обаче удря града силно, тъй като той се е развивал около фабриките за цимент и торове. Пост-комунистическата приватизация затваря много от предприятията, а на други намалява драстично работния щат. Както в цялата страна, доходите спадат драматично, а младите започват да търсят работа на други места. И ако антикомунизмът е добро оръжие за легитимиране на остеритета от управляващите партии, то в Димитровград той започва да има своите изненадващи обратни ефекти.

За пръв път те стават видими при появата на идеята за смяна на името на града – подобно на случилото се в Дупница и Монтана. Изненадващо, Димитровград запазва названието си след многолюдни протести и блокаж на жп линията за Истанбул, на чиито релси лягат някои от старите бригадири. Формира се комитет, който поема задачата да убеди президента Желев, че името на града може да реферира както към Геогрги Димитров, така и към св. Димитър. „Поне това успяхме да спасим“, казва Господин Георгиев, един от бившите кметове на Димитровград.

 

DG 05
Паметникът на Георги Димитров захвърлен в един от градските паркове. Снимка: izvestnik.info

 

Не така се случва с фабриките обаче. Повечето биват затворени, а работниците се принуждават да търсят други начини за препитание. Разрастващият се градски пазар се превръща в естествен избор. Близо до главния път за Истанбул димитровградският пазар става един от най-големите в страната през 90-те, продавайки всичко – от зеленчуци до авточасти. Разположен първоначално в покрайнините на града, пазарът се разраства всяка година и постепенно завзема района около спортната зала.

Пазарът е печеливш и спасява икономиката на Димитровград в трудните ранни години на прехода, но въпреки това е възприеман за „срамен и мръсен“ както от местните власти, така и от самите търговци. Изследване на Велислава Петрова показва постоянните усилия на местната община да ограничи пазара и да го скрие от погледите, доколкото е възможно. Част от тези усилия могат да се обяснят със започналата джентрификация, но по-дълбокият мотив е, че почти всички жители на града не приемат идеята, че някогашният град-символ на социализма и индустриализацията сега ще е доминиран от пазарната търговия. Още по-притеснително изглежда узурпирането на общото пространство на спортната зала и автогарата от пазара.

Така през 2008 г. статуквото вече е променено. Пазарът е ограничен в строго определено пространство, което е в близост, но не директно до спортната зала. Според Петрова пазарът е успешно „скрит“, макар че размерът му остава почти непроменен. Градското пространство, традиционно асоциирано с комуналността и индустриалното производство, отново е спечелено от общината. Макар да е най-печелившият сегмент от икономиката на Димитровград, пазарът е трябвало да се съобрази с особеностите на града.

Тези особености стават особено видими през 2010 г. по време на кампанията на БНТ „Българските събития на ХХ в.“. Една от категориите е „българският строеж на ХХ в.“ и изненадващо за мнозина тя се печели от Димитровград, основно поради масовото гласуване на самите му жители. Така Димитровград печели 60% от вота, а АЕЦ Козлодуй остава на второ място с едва 8%. Софийската общественост е потресена, когато в национален ефир историкът проф. Пламен Цветков казва, че градът е пример за „една отвратителна сталинска архитектура“, а самите хора „нещо са сбъркани там“ поради масовото си гласуване за БСП (факт, който лесно се опровергава при справка в статистиката на ЦИК). Театралната режисьорка Лилия Абаджиева пък нарича Димитровград „родината на новите идоли, на перхидролените травестити, които не знаят мъжe ли са, жени ли са“. Абаджиева, разбира се, визира вечния враг на елита – чалгата, и централата на телевизия „Планета пайнер“, която се намира в Димитровград.

Както може да се очаква, въпросните думи имат силна контрареакция в Димитровград. Организира се петиция в защита на „достойнството на града“. Местната община се намесва и заплашва да съди Цветков и Абаджиева, което принуждава и двамата да се извинят публично.

Но утопичното наследство на Димитровград може би доказва най-добре своята устойчивост през 2011 г., когато градът става част от европейския проект „ATRIUM – Архитектура на тоталитарните режими от 20-ти век в градското управление“. Според описанието на проекта,“от рани на неудобно и ужасно минало, архитектурните следи от тоталитарните режими на ХХ век могат да се превърнат във важен източник за регионално развитие, ако бъдат управлявани и валоризирани чрез транснационален културен маршрут и културно-туристически продукти“. Идеята на проекта е около този нов културен маршрут да могат да бъдат създадени „нови услуги, а оттам и работни места (места за настаняване, екскурзоводство, реставрация и т.н.), особено за млади хора“.

 

DG 06
Арх. Емилия Кълева – ръководител на проекта за България, нарича Димитровград и сходните му обекти в България „неудобно“ и „некомфортно“ наследство, което обаче може да се превърне „от болезнен спомен за миналото в източник на местно развитие“.

 

Но когато идва време местната администрация, музейни работници и интелектуалци да подготвят самото участие на Димитровград в проекта, идеята за „болезнен спомен“ бързо бива изместена от някогашния „град на младежта“. Всички клипове, презентации и публични събития, организирани около участието на Димитровград в ATRIUM споменават „тоталитарното минало“, но същевременно демонстрират и безспорна гордост от историята на града, неговите социалистически идеали и постижения. Нещо повече, те представят реализацията на социалистическата утопия в Димитровград в идеална светлина, която, както видяхме, не кореспондира с реално протеклите събития. Живка Шишкова, директор на местния музей „Пеньо Пенев“ и деен участник в представянето на Димитровград през ATRIUM, казва в този дух, че Димитровград е „най-живият паметник на архитектурата, историческо наследство, а не остатъци от миналото, които трябва да бъдат унищожени. Ние днес можем да благодарим на първостроителите, които са реализирали толкова добре концепцията за град, осъществили са я, реализирали са я и днес ние имаме късмета да живеем в този красив град“.

Вместо да отрече „тоталитарното наследство“ на Димитровград, проектът в голяма степен постига обратния ефект и вдъхва нов живот на социалистическата утопия. Окуражени от участието в ATRIUM, местните общинари наскоро гласуваха връщането на статуята на Георги Димитров. Този път тя няма да е на площада, но отново на видно място – на входа на един от градските паркове. Около нея се планира да се изгради цяла алея на „монументалното изкуство“. Запазени социалистически паметници от цяла България ще бъдат представени там, като за момента е пристигнала огромна статуя на Ленин от Стара Загора. От общината дори направиха изявление, че ако София наистина премахне паметника на съветската армия, той може да бъде преместен в Димитровград.

Подобно отношение може да се открие и в последната публикувана история на Димитровград – „Димитровград – кратък исторически очерк“, финансирана от местната община и редактирана от известния историк проф. Васил Гюзелев. В книгата строежът на града е представен като „обща цел, в която се срещат мечти и реалност – едно от най-позитивните развития в българската история в десетилетието след Втората световна война“. Описанията на бригадирския труд и последвалата индустриализация са еднакво толкова позитивни.[10]

Изглежда, че историята е направила пълен кръг в Димитровград. Един от главните радетели на премахването на статуята на Димитров през 90-те е местният политик oт СДС Максим Господинов. Сега дъщеря му е сред тези, гласували в общинския съвет връщането на същия паметник. По подобен начин социалистическата утопия постепенно губи почва в града, тъй като престава да бъде вярна на обещанията си, но днес е под някаква форма върната към живота не от комунистите, а от истеричните критики на най-върлите ѝ противници.

Материал на списание dВЕРСИЯ

Източник

 


[1] Richard Stites, Revolutionary Dreams. Utopian Vision and Experimental Life in the Russian Revolution, 1989

[2] Krum Walkov, Dimitrovgrad. Die Stads der Jugend, 1951

[3] Улф Брунбауер, Социалистическият начин на живот: идеология, общество, семейство и политика в България (1944-1989), 2010, с. 105

[4] Пак там, с. 109-110

[5] David M. Smith, The Socialist City in: Gregory Andrusz, ed. Cities After Socialism, 1996, p. 71

[6] Брунбауер, Социалистическият начин на живот, с. 128

[7] Пак там, с. 120

[8] Васил Гюзелев, ред., Димитровград – кратък исторически очерк, 2007

[9] Брунбауер, Социалистическият начин на живот, с. 136

[10] Васил Гюзелев, ред., Димитровград – кратък исторически очерк, 2007

Петър Добрев е журналист и докторант към Исторически факултет на Софийския университет.
Други статии от този автор
Посетители: 180

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици