Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2015 12 violence handicapped

 

Дълго мислих дали да разкажа тези истории. Те са тежки. Те са жестоки. В тях справедливостта не побеждава, въпреки че правото се намесва. Разказвам ги, защото без много допълнителни обяснения те показват къде точно е границата ни на търпимост към садистичното. Това са истории,

за които няма да прочетете във вестниците и най-вероятно те няма да намерят място в новините.

Не защото не са страшни и стряскащи. Вероятно, защото по някакъв начин са банални. Извън баналното е смъртта, която е застигнала жертвите.

Това са истории за хора с увреждания и насилие.

Нито една не е измислена. Те са описани в съдебни решения, публикувани в правно информационните системи. Всеки, който има достъп до такава система, може да ги намери, ако е достатъчно търпелив, като въведе правното основание, споменато в делото. Съвсем умишлено не предлагам никакви детайли отвъд историята – без инициали, без препратки към населените места, където това се е случило, без инициали на съдилищата, постановили съдебните решения. Празното любопитство няма място тук.

История №1:

Малко населено място. Семейство, в което има човек с психично увреждане. Вероятно млад мъж. Семейството е ангажирано с грижите по него. Кризи, хоспитализации. Лекарства. Пак кризи, пак хоспитализации. Майката умира. Остават баща и син. И тук започва бавното, систематично и обмислено убиване на сина. Вероятно не веднага. След една хоспитализация, бащата спира лекарствата. Болният е заключен в пристройка, където прекарва дните и нощите си, изолиран и скрит от света. Създадена е легенда, че е настанен на „по-добро“ място, например в болница, за лечение. Всъщност е заключен. Може би дори без светлина, иначе все някой щеше да забележи движение, силует поне. Не получава храна. Няма човешко общуване. Няма топлина. Бавно и мъчително животът си отива от него. Погребан е в двора на бащината си къща. Тайно.

Колко време е продължило това убиване чрез бездействие? Както изглежда от мотивите на присъдата и решенията на следващите две инстанции, поне година човекът е държан без лекарства. Достъпът на каквито и да е външни хора в къщата и двора бил преустановен. В последните два месеца от живота на сина, той най-вероятно не е получавал храна (бащата заявил, че се отказва от услугите на „Социален патронаж“). Последните месеци са били януари и февруари. Най-студените зимни месеци. Аутопсията установява, че смъртта е настъпила в резултат на пневмония, на фона на тежка кахексия (тежко измършавяване).

По време на разпитите, свидетели са казали, че той никога не е търсил помощ. Че е отказвал предложената. Не се правят предположения защо.

Кой и как разкрива истината? От съдебните решения не става ясно, а и няма съществено значение. Бащата е осъден на 8 години лишаване от свобода. Съдебните състави единодушно приемат, че бащата умишлено е причинил смъртта на сина си чрез системно неглижиране на негови основни жизнени потребности, тъй като е желаел този резултат.

История №2

Тя се разиграва в по-голям град. И ролите са обърнати. Имаме здрав внук и баба с мозъчно увреждане. Възрастна жена. Безпомощна. Първоначално жената била обгрижвана от едната си дъщеря, а внукът се настанил да живее при тях. След скандал за имоти внукът изгонил леля си и заявил, че сам ще се грижи за баба си. Претендирайки, че се грижи за нея, той систематично я убивал. Наемал жени, които да извършват определени дейности, но систематично им разпореждал да не я хранят с друго, освен с оскъдната храна, която предоставял. Не позволявал да ѝ се дава вода, за да не се харчат много памперси. Не положил никакви грижи за мозъчното ѝ увреждане, което изисквало определено лечение. Това състояние продължило повече от 4 години. Едва тогава дъщеря ѝ, с намесата на съответното РПУ, успяла да изведе жената от кошмарните условия и да я настани в болница. Там било установено, че освен че страдала от тежка форма на кахексия (тежко измършавяване), тя била и малтретирана – по главата и имало травматични увреждания. Скоро след това жената починала.

И тук имало съдебен процес. Внукът бил признат за виновен. Но тъй като досъдебното производство се водило цели 5 години, съдът се видял принуден да го освободи от наказателна отговорност и да наложи глоба в минимално предвидения от закона размер.

***

Нека спра дотук с историите от съдебните зали.

Не защото няма какво още да разкажа.

Съдебните решения, особено подобни съдебни решения, са тъжно четиво. В тях усещането за справедливост липсва. Има въпроси. За границите на търпимост към садистичното. Дали едва пред лицето на смъртта сме склонни да разпознаем садистичното като такова? Кое приемаме като общество? За кое си затваряме очите? Как изобщо е възможно тези истории да се случат? Потресът ми от досега с тях е не по-малък от потреса при досега с всяка история за насилие и смърт, за злоупотреба с уязвимостта.

Тя, злоупотребата, прозира и в далеч по-“тривиални“ истории.

Насилвани, обезобразявани жени под запрещение, за които няма пряк достъп до съд, та да се защитят от насилниците си. Деца с увреждания, насилвани от родителите си (включително и сексуално), „защитени“ чрез настаняване в институция. Жертви на сексуални злоупотреби, на трафик, на домашно насилие, които в резултат на преживяното развиват психично разстройство. Хора в институции.

Тук някъде стигаме до точката, в която съдебните решения изчезват.

Колкото и да сте търпеливи, няма да намерите съдебно решение по случая на детето от дом за деца с умствени увреждания, което беше намерено обесено преди години в дома на санитар. Няма да намерите нито едно решение за дете, починало в дом за деца с умствена изостаналост в резултат на диагноза като тази, в история №1. Няма да намерите съдебно решение, което да осъжда някого или поне да укорява някого за това, че жена е починала от измръзване в социална институция. Че деца са живели години в състояние на кахексия (тежко недохранване). Няма да чуете за нито един случай на изнасилване на дете или възрастен в институция, камо ли пък за разследване. Не защото не съществуват. А защото институциите са добре затворени. От там до нас идва само онова, което е създадено като легенда. Онова, което сме готови да чуем. А когато все пак забележим измършавяването, агресията, белезите, все ще се намери някой, който авторитетно да ни обясни, че всичко това е от болестта. Тя, болестта, ги кара да не знаят дали са се хранили, да са лакоми, но да слабеят и дори да измършавяват. Тя, болестта, ги кара да се самонараняват и да измислят истории, в които уж някой ги наранява. Те, заради болестта, не могат да са нито свидетели, нито пък може да им се вярва. Заради болестта тях не ги боли, те не страдат, те си измислят страданието.

Но не, не е заради болестта.

А заради стигмата,

която ни пречи да ги видим като човешки същества, която пречи да разберем уязвимостта и да не позволим да страда.

Ако можехме да погледнем отвъд стигмата, със сигурност щяхме да знаем, че те, хората с ментални увреждания, са като всяко живо същество на тази планета.

Те искат да са живи. Искат да не ги боли. Искат да имат нормални условия за живот. Искат да бъдат обичани. Да могат да общуват с други хора.

Всеки от тях, без изключения, има свои предпочитания. Както имам аз, както имаш ти, като има всеки от нас. Тежестта на увреждането не прави тези предпочитания невалидни. Но прави човека уязвим. Раним. Прави го лесна жертва на всякаква злоупотреба. На садистично отношение.

Иска ми се за край да кажа нещо оптимистично.

Може би това, че няма садизъм, който да може да вирее в светлината на общественото внимание, когато обществото е нетолерантно към насилието, когато разпознава садистичното и го осъжда. И затова този път нищо няма да кажа за нуждата от промяна в законодателството, та предпочитанията на хората с увреждания да бъдат зачетени и същевременно те да бъдат защитени те от злоупотреби (запрещението не върши работа!). То, законодателството, е важно. Но е важно също излизането от стереотипа на стигматизиращо отношение към хората с увреждания. Важно е да разбираме уязвимостта, но и садистичното. И да не позволим на последното да властва. Като го разпознаваме. Назоваваме. Посочваме. Като сме честни пред лицето му и не се опитваме да го прикрием зад благоприлични фрази и оправдания, само защото предпочитаме да не се докосваме до уязвимостта на различните.

Успеем ли в това, като общество ще сме направили много. Голяма крачка не само в посока на защита правата на уязвимите, но и в посока на защита на собственото си достойнство.

Публикация на сайт „Маргиналия“

Източник

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация „ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.

Посетители: 173

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици