Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

За събитията от 10 ноември 1989 г., отворили и за България пътя към демократизация, е изписано много. Двайсет и шест години след тях продължават да са отворени дебатите за 45-годишното комунистическо управление. Затова е добре по-често да се дава думата на „живелите социализма“, които са седнали, осмислили са живота си и осмисленото са описали.

Такъв автор предлагаме на вниманието на читателите на „Либерален преглед“.

Георги Петров написва спомените си „Куражът да бъдеш“ (издателство „ЕТО“, София, 2015), когато е на 80 години, тоест преди седем години. Замислени като „разказ на живота ми, за да го знаят децата и внуците“), те далеч надхвърлят предназначението си и предоставят панорамна картина на живота на българите и България в продължение на няколко десетилетия – от края на трийсетте години на миналия век – почти до новия век. Картина, обхващаща последните години на здравото провинциално гимназиално образование, нахлуването на новата власт, сътресението от колективизацията, отскубването на селянина от корена му и запращането му във враждебния град, през строителството на социализма, деградацията и упадъка му. По стечение на обстоятелствата Георги Петров сменя много професии, за да осигури нормален бит за семейството си, без да прави тежки компромиси с морала и човешката си съвест.

На една професия той отдава целия си талант и предприемачески способности, потискани цял живот от системата – ресторантьорството. Издигайки се до управител на туристически комплекс в Хасково, той има прекрасната възможност да наблюдава хората – работещите и гостите на заведенията, които ръководи. А по силата на професията си е във всекидневен контакт с хората на властта – партийна и държавна.

Едно височайше посещение на Първия държавен и партиен ръководител с антураж от верни другари в Хасково се запечатва силно в паметта на Георги Петров, още повече, че по стечение на обстоятелствата самият той се превръща в централна фигура на това посещение. Ловният ден на Тодор Живков намира място сред десетките истории в книгата „Куражът да бъдеш“ и без изобщо да е централна, с документалната си подробност илюстрира какво всъщност е бил елитът на държавата през тези години и какво е струвал в ресурси, човешки потенциал, пари и морален пример на България.

 

2015 10 Kurazhat da badeshВеднъж през 1972 година, когато се откри ловът на пернат дивеч, председателят на окръжния съвет Пандо Ванчев чрез сътрудника си ме покани в съвета. Отидох, посрещна ме сърдечно, но делово, седнахме на фотьойлите в кабинета и той заговори:

– Петров, имам идеята да поканя другаря Тодор Живков на лов в Хасково. Ловният сезон вече е започнал. Говорих с управителя на ловното стопанство, те имат кекличено стопанство[1] и въобще много подходящи места. Вечерята, закуската и обядът ще бъдат във вилата на Окръжния съвет. Домакин на това мероприятие съм аз и затова искам да организираме нещата така, че всичко да се предвиди и да се проведе на високо ниво. От направените уточнения дотук официалните гости на масата ще бъдат 11–12 човека, има и придружаващи – отговорник по охраната, една лекарка. Разбира се, в тези 12 човека влиза и първият на окръжния комитет другарят Корцанов, а може би и още двама от комитета. Охраната на вилата и района, където ще се проведе ловуването, се поема от ръководството на МВР тука, за него нямаме ангажименти. Предлагам да обсъдиш с твоите готвачи меню за вечеря, закуска и за обяд в няколко варианта и след два дни ще дойдеш и ще преценим по кой вариант ще се подготви всичко. Аз ти вярвам и съм спокоен, че като домакин на това мероприятие няма да се посрамим.

Петър Иванов, сътрудникът на окръжния председател, се обади по телефона да отида при него.

– Утре пристигат гостите. Организирай си нещата, продуктите, които ще трябва да си подготвиш. Разговарях с Държавния ветеринарен контрол от кое ТКЗС биха препоръчали пилета. Казаха от село Крепост, там били хранени с чист фураж и хигиенните условия в птицефермата са добри.

За месото от Родопа имахме доставчик с наша лекотоварна кола. Нужно беше да е сериозен човек. И той да отиде при лекаря в месокомбината, за да му посочи какво месо да вземе, освидетелствано от лабораторията на комбината. Кухнята при нас бе почистена, подготвен бе един хладилник за съхраняване на пробите от приготвените ястия, които се държат там заключени три дни след поднасянето им.

За предястие щеше да има прясна салата от краставици, домати и чушки. Ордьоврите бяха избегнати, защото имаха колбас и яйце. Второ предястие – панирано пилешко филе. Основно ястие – свинско бон филе вретено, следястие – сирене – прочутото сирене в стомна, специалитет на хасковския млекокомбинат Сердика. Това сирене се приготвяше по такава технология – налива се овче пастьоризирано мляко в негледжосана стомна с вместимост около два литра, прибавя се подкваса и се запечатва отгоре с парафин. Има определен срок на зреене и тогава се отваря, като се чупи стомната внимателно. Сервира се на малки порции, придружено с препечени филийки хляб, поставени в платнена салфетка, за да са топли. Сиренето е като гъста сметана.

Към 10 часа пристигнаха в ресторанта представители на ХЕИ и ДВСК. Видях милиционер на входа на задния двор, други двама се разхождаха около хотела и ресторанта. Около 10 часа Иван Вълев донесе с джипа на съвета десет живи пилета от текезесето в село Крепост. Наредих на майстора на смяна Митьо Иванов да организира клането и почистването, като изкормването лично той да направи. Оставих Ганозов – управителят на ресторанта, да контролира подготовката на пилешкото.

В салона на ресторанта дойдоха началникът на милицията в Хасково генерал Янев, полковник Костадин Трайков от Държавна сигурност, който щеше да е в охраната на Тодор Живков (ресторант „Аида“ беше обект на полковника и той почти всеки ден минаваше да пийне едно кафе и да се срещне с някого).

Посрещнах гостите, поканих ги на една маса и поръчах да донесат чай, кафе, безалкохолни и седнах при тях. Иван Вълев също седна при нас и заяви, че е донесъл много хубави пилета, бригадирът ги избрал от текезесето в село Крепост. Както вървеше разговорът на масата, от офиса на кухненския блок излезе лекарката, придружаваща височайшите гости, приближи се, извини се и се обърна към мен:

– Петров, ако може, елате за момент.

Отидох и разбрах по изражението ѝ, че е станало нещо. Каза:

– Тези пилета няма да позволя да се поднесат на другаря Живков. При изкормването готвачът Митьо Иванов скъса червата на няколко и по този начин месото е замърсено.

– Дайте да влезем в кухнята – предложих аз. И действително на три от пилетата имаше такива разкъсвания.

Наредих да се почистят всички оскубани пилета, да се измият и да се оставят настрани. Върнах се на масата и помолих Иван Вълев колкото е възможно по-бързо да донесе от текезесето други 10 пилета и обясних какво се е случило. Иван Вълев замина веднага, а полковникът и генерал Янев дойдоха в кухнята да видят аварията. Попитаха лекарката наистина ли е толкова рисковано. Тя твърдо заяви, че не разрешава да се поднесат на гостите и че такава отговорност е излишно да се поема.

След половин час пристигнаха вторите 10 пилета и започна отново баташкото клане. Ганозов ме поглеждаше виновно и следеше работата в транжорната. Аз отидох на масата и седнах при гостите. След 10–15 минути Ганозов дойде пред масата и заяви:

– Другарю Петров, Митьо Иванов отказа да обработи пилетата, бил се притеснил, ръцете му треперели и заеква.

Станахме всички от масата и отидохме в кухнята. Митьо Иванов наистина беше пребледнял, лекарката като орлица стоеше насреща му. Трайков пръв заговори:

– Майсторе, успокой се, не за първи път правиш това, давай, защото няма време.

Аз веднага се намесих:

– Оставете човека на мира. Иванов, подготвяй си ястията за обяд, ресторантът ще си работи, а за тези пилета повече не мисли. Всичко ще се оправи.

Съблякох сакото, махнах вратовръзката, запретнах ръкавите на ризата, отидох на мивката и си измих хубаво ръцете до лактите със сапун. Наредих да почистят масата в транжорната. Почистването на пилета става по определен начин и наистина изисква умение. Сложих една тава пред себе си, взех нож, взех и друг и го наострих – току-що бяха опърлили едно пиле на пламъка на запален спирт в друга тава. Сложих пилето по гръб и започнах внимателно да го обработвам, като се стараех да не нараня червата. Не се обръщах назад, зад гърба ми бяха цялата компания от масата, а срещу мен стоеше лекарката. Така на един дъх минаха десетте пилета. Отидох до мивката, измих небрежно ръцете си, защото чувствах, че краката ми треперят. Една капчица пот леко слизаше по гърба ми. Тогава се обърнах към всички, попитах докторката тези пилета могат ли да се поднесат на гостите. Тя въздъхна, явно бе преживяла заедно с мен напрежението и с лека усмивка каза:

– Да, това е истинска обработка, другарю Петров, възхитена съм.

Отидох в кухнята, знаех какво му е на Митьо Иванов – майсторът беше на печката, изваждаше тава с ястие от фурната и я сложи във водна баня на печката. Отидох до него, сложих ръката си на рамото му и му казах:

– Майсторе, не се притеснявай, случват се такива неща в нашата работа, всеки може да излезе от релси. Колко години си над тази печка, даже много издържате – обърнах се към останалите хора от смяната: заместник-готвача, готвача на студена кухня, едно момиче общ работник и две миячки. – Този случай ви моля да не обсъждате пред никого и никъде. Разбрахме се, нали?

Погледнах майстора. Въздъхна и каза: „Благодаря, другарю управител“. Погледнах отново останалите, те също се усмихнаха и се захванаха пак с работата си.

С първия курс на колата бяха извозени сервитьорите и кашоните с разхладителни напитки и необходимите неща за подреждането на залата във вилата на окръжния съвет. Провеждали сме и други приеми с гости на окръжния съвет. С втория курс щеше да се пренесе готовата вечеря, а там, в кухнята на вилата, бяха поставени тави с вода на печката. В затоплена вода или така наречената водна баня се слагат тенджерите с готово ястие, така то се поддържа топло и свежо. Виждате колко неща се правят, както се казва, зад кадър, колко добавки, колко „грим“, докато се стигне до официалната маса, докато се вдигне завесата, когато вече сме стигнали до усмивките. Между нас казано – тихо, цялото е един цирк. Трябваше да се гледа и от веселата страна на нещата, иначе не се издържаше.

Всичко беше подготвено и натоварено в колата, в кабината при шофьора беше салонният управител Грозьо Малчев, при товара в колата не се допускаше никой. След тази кола – аз и Иван Вълев с кола на съвета. Вълев ми каза, че гостите ще бъдат 12. Приготовлението беше за 15, това бяха нормални толеранси.

Пристигнахме, всичко се пренесе в кухнята на вилата и беше сложено на мястото си.

След малко един от охраната слезе от втория етаж и кимна на Пандо Ванчев. Излязоха от залата в коридора. По стълбите слязоха Тодор Живков, Тано Цолов, Пенчо Кубадински и още трима.

Пандо Ванчев направи крачка встрани и даде възможност пръв да се ръкува Корцанов, председателят на Окръжния комитет на партията, и след това се ръкува той с Първия и вече последователно с другите. Размениха по няколко думи. Тогава вече Пандо Ванчев като домакин покани гостите в залата. Местата бяха предварително определени, аз бях при входа, Тодор Живков кимна с усмивка към мене, което значи „Кое е моето място“. Аз се обърнах към стола му, Грозьо Малчев дръпна стола за облегалката назад. Така настанихме и останалите гости. Първо бе налята вода в чашите и след това – аперитивът; спазване на протокола – първо на Живков, втори до него Пандо Ванчев и насреща останалите. Водеше се лек разговор. Направих крачка напред към масата и се обърнах към Пандо Ванчев:

– Другарю председател, аперитивът е предложен, можете да вдигнете наздравицата.

– Благодаря – каза Пандо Ванчев.

Стана, взе чашата си и се обърна към Живков, към останалите гости и вдигна тост, като накрая на приветствието каза:

– А за утрешния ден – наслука!

Всички се засмяха и казаха в хор „Наздраве“. Тази „наслука“ беше ключът за по-спокойна обстановка и разговори. До вратата между кухнята и банкетната зала лекарката ми даде знак да отида в кухнята. Още на вратата ми подаде една подложна чинийка – в нея на малка книжна салфетка бе сложена таблетка. Каза тихо на ухото ми:

– Поднеси това на другаря Живков.

Изтръпнах. Отидох, леко се приведох над рамото на Живков и казах:

– Другарю Живков, казаха да поемете тази таблетка – и поставих чинийката пред него.

Той се облегна на стола и се обърна към вратата на кухнята. На полуотворената врата стоеше лекарката така, както ми подаде чинийката и ме следеше с поглед, докато отида до Живков. Той я погледна уж небрежно, тя му кимна утвърдително. Позасмя се и каза:

– Няма що, трябва да се слушат лекарите – и изпи таблетката.

Разговорът мина на ловна тема. Пенчо Кубадински разказа един случай, на който присъствал и Живков.

В смолянския Балкан организирали лов на прасета. Едно подходящо стадо охранени се разпръснало и ловците пуснали кучетата. Кубадински заразказва нататък:

– Бях си избрал такова място, където от три посоки можеше да ми изскочи и нямаше изтърване. Долу край реката бай Сталю – голям майстор, още рано сутринта беше отишъл да сгори огъня с много жарава и въртеше на шиш агне. Там щеше да бъде сборният пункт за обяд, но като привършим лова. След три часа следобед чувам моето куче лае упорито. Беше ми ясно, че е открило прасе. Слезе в едно ниско място и отново на височината и се чува – идва към мене, така силно джавка. Изведнъж от лявата ми страна някой гръмна, прасето се върна, кучето – след него, и изчезнаха. Чух долу при рекичката, там бяха джиповете, някой даваше уговорения сигнал да отиваме на обяд. Този, който стреля, дал сигнал за прекратяване на ловуването. Побеснях!

Тодор Живков започна да се смее и разказа как Пенчо пристигнал, сложил пушката на земята и заявил „С вас повече на лов няма да ходя. Под носа ми изгонихте такова голямо прасе, видях му дирите и пак се скри“. Тодор Живков имаше особен смях „хъъ-хъъ-хъъ“ с фалцет.

Вечерта беше към своя край, чу се предложение да се ляга, защото рано трябвало да се тръгва. Десертът беше сервиран и след 20 минути Тодор Живков стана, станаха всички. Живков се обърна, благодари и тръгна навън в коридора. Пандо Ванчев излезе с него, останалите и се отправиха нагоре към апартаментите си. Корцанов почака с хората, които бяха с него, Пандо Ванчев да слезе от втория етаж и двамата излязоха отвън. След малко колите заминаха.

За закуска, освен стандартното компле – прясно мляко, кафе, чай, колбаси, масло, мед и рохко яйце, Хасково се слави и с хубавите бюреци. Имаше един майстор баничар към баничарницата на сладкарската работилница. И друг път като съм поръчвал бюреци, винаги му нося половинка гроздова. Вечерта майсторът започваше работа в нула часа и рано сутринта заявените количества бюрек бяха готови. Полковник Трайков от ДС ми подшушна, че ще изпрати човек след нула часа в баничарницата при баничаря. Имаше осигурена кола да донесе бюрека на вилата.

Сутринта около девет часа в коридора и отвън пред вилата се чуха гласове. Закуската беше подготвена, масата сложена. Сервитьорите – застанали зад столовете, готови да посрещнат гостите. Вратата на залата беше отворена и се чуваше гласът на Пандо Ванчев как сърдечно кани гостите на закуска. Той беше весело възбуден. И заслужено – домакин на такива скъпи гости. Всички бяха облечени в ловна екипировка, закуската започна весело, възбудено, усещаше се ловната тръпка. Много им хареса хасковският бюрек.

Пред вилата пристигнаха три джипа от танковото поделение. Охраната на района отдавна беше разположена. Закуската приключи, нещата им бяха качени в джиповете и всички се отправиха към тях.

След като заминаха ловците скъпи гости, с кола на окръжния съвет отидох в Хасково в ресторанта да проверя подготовката на обяда. В такива дни персоналът, особено в кухнята, е притеснен. При тях непрекъснато надничат представители на ХЕИ и на ДВСК, около външната врата – охрана. И току-що пристигам, по телефона ми се обаждат. На ловното поле спонтанно възникнало предложение защо пък в обедното меню да не се включат задушени кеклици. Трайков ми каза по телефона:

– Петров, от кекличеното стопанство ще донесат 5–6 кеклика. Преценете там как ще се подготвят, да бъдат поднесени към обедното меню.

Пристигнаха кеклиците, Митьо Колев, главният готвач, организира клането, скубането от перушината и изстъргването, без да се правят вчерашните панаири.

Но не се размина без напрежение. Докторката ревностно следеше подготовката на кеклиците и, представете си, на последния откри някакви петна на дробчето му. Отдели го встрани от другите, постави дроба в един стерилен буркан (такива бяха донесени от ХЕИ и от ДВСК за проби, а иначе – буркани колкото щеш), и с една кола материалът бе изпратен спешно в лабораторията на ДВСК със специално разпореждане по телефона от докторката. С главния готвач решихме петте кеклика да бъдат сложени в една тенджера от алпака да се сварят. След това обезкостени с гъби, подправки и увити като малки къделки в тънко тесто се слагат в тава и на фурна се задушават. Лекарката заяви:

– Докато не получа убедителен резултат от лабораторията, тези задушени кеклици няма да излязат от кухнята.

Питам я какво ще обясня на другаря Ванчев, той е домакин, той е поканил гостите.

– Не знам, Петров, това си е твой проблем. Измисли си обяснението, ако щеш, направи репетиция как ще му обясняваш. Аз поне засега не мога да ти помогна. Моли се резултатите от лабораторията да бъдат добри.

Обядът беше приготвен в кухнята. Вече го слагаха в подходящи съдове, защото с кола щеше да се носи на вилата. Резултатите от лабораторията бяха готови и лекарката усмихнато (макар тя много рядко да се усмихваше) ми каза:

– Петров, приготвените задушени кеклици ще бъдат включени в обедното меню.

Благодарих и си казах наум – Бог е чул молбата ми. Всичко беше подготвено в залата, ловците си идваха от лова, джиповете спряха пред вилата. Настроението беше приповдигнато, ловът бил богат. Бяха взели двама ловджии от Хасково и председателя на ловното дружество бай Георги Господинов. Те също присъстваха на обяда. Гостите се прибраха в апартаментите, може би някои взеха душ, облякоха се официално и слязоха в залата. Пътьом, докато се настаняваха на масата, весело споделяха някои истории с истинска ловна тръпка. Тодор Живков беше в много добро настроение, обърна се към Пандо Ванчев:

– Много съм ви благодарен за поканата. Така се разтоварих, такъв чист въздух, такъв хубав сън снощи след вечеря. А днес такава ведрина. Другарите също ще го оценят.

Всички единодушно потвърдиха. Бяха също толкова възхитени. Размених поглед с Пандо Ванчев, засиял от похвалните думи на Тодор Живков. Той леко кимна и макар и засмян, сви вежди. Може би искаше да ми каже „Внимавай да не се получи и най-малкият фал“. Обядът бе приет с одобрителни кимвания и явно от хубавата разходка чиниите се изпразваха докрай. Пенчо Кубадински попита:

– Какво направихте с кеклиците или не стигна времето?

– Всичко е готово, другарю Кубадински. Следващото ястие ще бъде задушени кеклици – казах аз.

Бях застанал до вратата между кухнята и залата. Сервираха се порциите със задушени кеклици, топли, с ароматна пара. Любопитството веднага се прояви. Пръв Тано Цолов се обърна към мен и попита:

– Кой майстор е приготвил това ястие? То е прекрасно.

Заговориха за някакво посрещане в едно село до Радомир. С поглед внимателно посочих на сервитьорите да отидат в кухнята и сам наблюдавах гостите прав на малко разстояние. Тано Цолов разказа за един борец против фашизма от селото, така и не съм запомнил името му.

– Беше възрастен човек – разказваше той – и в един разговор се разбра, че на него също трябваше да се даде орден. И по стечение на обстоятелствата не бил връчен. Спомнете си, другарю Живков, бяхме съгласували и определихме Пеко Таков да направи изказването на тържеството и да прочете решението на Централния комитет за наградата на нашия другар. Говорихме с комитета в Радомир, организираха се хората, приготвили естрада от нови чамови дъски, знамена, хубав плакат „На борците против фашизма – с признателност и поклон“. От къщите в Радомир хората извели микрофон и няколко говорителя на площада. Всичко беше подготвено – като отидохме, цялото село се беше събрало. Секретарят на ГК на Радомир даде думата за приветстване на Пеко Таков. При него нямаше грешка, голям оратор е, не можеш го спря, народът го аплодира. И като погледнахме към другаря, Станов ли беше, пребледнял, всеки момент ще падне. Казах на другарите, донесоха стол, чаша вода. За малко да си отиде човекът, преди да го наградим. Подшушнахме на Пеко Таков да посъкрати изказването и връчихме ордена на човека. Въла (Вълкана Горанова – бел. ред.), съпругата на Пеко, също беше с нас. Тя пък като събрала жените в читалището да разглеждат проблемите в село. И там хората какво посрещане ни направиха…

Тодор Живков се беше облегнал на облегалката на стола и слушаше Тано Цолов, позасмя се и заговори:

– Като казваш за Въла, ми дойде на ума. Нали се заговори, че Лили Иванова ще ѝ става снаха и някой ми беше казал, че Въла крещяла, не била съгласна. Свързаха ме с Въла, поканих я, дойде, казах два чая да донесат, седнах и я гледам – свила вежди, настръхнала, заела отбранителна позиция. Изведнъж ми стана така смешно и прихнах да се смея – и се засмя Тодор Живков с неговия типичен смях.

– „Въла, какво има, защо си така мълчалива, проблеми ли има някакви, да не би Пеко да те е обидил нещо? Той е кротък, възпитан човек“. „Никой не ме е обидил, другарю Живков, но тази циркаджийка няма да ми стане снаха“. „О, това ли било, да ти имам проблемите. Такива неща не трябва да те занимават. Ние сме други хора, Въла, ние управляваме държавата, нямаме право на такива капризи. Знаеш много добре, че твоите изказвания без радио повече се коментират в цялата страна, та да се показваш като нарицателна за свекърва. Да се женят, остави младите, те да си решават нещата, ако пък не стане семейство, ще се разделят и толкоз. По-малко ще се говори за това, отколкото сега. Казваш „циркаджийка“, въздържай се от такива определения, защото, чувам, че на нейни концерти отиват толкова много хора със закупени билети, докато ние не бихме могли да направим такъв голям митинг и без пари. С най-добри чувства ти препоръчвам да не правиш такива оценки“. Тя остави младите на мира. Та такава е Въла Бойка.

Обядът беше към своя край, беше сервиран десертът. Хората от охраната се раздвижиха.

Военните джипове се изтеглиха встрани и колите на официалния гост бяха паркирани пред входа на вилата. Станаха и сервитьорите, помогнаха да изтеглят столовете назад за по-удобно излизане от масата.

Тодор Живков се обърна към персонала, благодари и излезе в коридора. Изпращането по-нататък се правеше от Пандо Ванчев, Корцанов и останалите представителни лица на Хасково.

Ние бяхме дотук.

Из Георги Петров, Куражът да бъдеш, изд. „ЕТО“, София, 2015

 


[1] Кеклик – птица от семейството на фазаните, разпространена в Южна България – бел. ред.

Георги Петров написва спомените си „Куражът да бъдеш“ (издателство „ЕТО“, София, 2015), когато е на 80 години, тоест преди седем години. Замислени като „разказ на живота ми, за да го знаят децата и внуците“), те далеч надхвърлят предназначението си и предоставят панорамна картина на живота на българите и България в продължение на няколко десетилетия – от края на трийсетте години на миналия век – почти до новия век. Картина, обхващаща последните години на здравото провинциално гимназиално образование, нахлуването на новата власт, сътресението от колективизацията, отскубването на селянина от корена му и запращането му във враждебния град, през строителството на социализма, деградацията и упадъка му. По стечение на обстоятелствата Георги Петров сменя много професии, за да осигури нормален бит за семейството си, без да прави тежки компромиси с морала и човешката си съвест.
Посетители: 185

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици