Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

Jassim 01

 

„Преподавам – сега започвам единайсета учебна година, преподавам история в гимназиалния курс. Историята трябва да се преподава така, че учениците, умишлено не казвам децата, а учениците трябва да разберат, че преди нас са живели хора, които са мислили като нас, чувствали са като нас, които са имали сходни надежди и сходни мечти“. Споделя пред нас Емил Джасим, учител по история в 18 СОУ „Уилям Гладстон“ и програмен директор на Центъра за образователни инициативи.

И допълва: „Те са създавали семейства, било ги е грижа за децата им, вярвали са в различни богове с цялото си сърце, с цялата си душа. Политическите битки не са били по-различни. Преподавам им да разберат, че животът не започва с нас,

светът не започва с нас и няма да спре с нас

и много важно е каква следа би оставил всеки от тях“. Отдавна искаме да разговаряме с Емил „лице в лице“, независимо, че се срещаме почти всеки ден в социалните мрежи, но съвсем различно е да седнем заедно в едно от любимите си места в столичния квартал „Оборище“, където и той се чувства уютно и приятно. Коментираме заедно тази псевдо патриотична еуфория около Плиска, странните крепостни строежи и всичко, което се случва около нас в този контекст.

Откъс от разговора с Емил Джасим можете да чуете тук

„Аз имам малко по-циничен поглед върху тази ситуация, защото в момента има хора, които се възползват от някои национални комплекси заради едни пари. Мисля, че вкарването на някаква идеология или представа, използването на желанието на съвременните българи да се чувстват значими, въпреки лошото си икономическо положение, е наистина с цел да се усвоят „едни пари“. Освен това има много хора, които са наясно с технологията за създаване на митове. Те знаят, че създавайки един мит, после той много трудно може да бъде разрушен, защото никой не може да отрича една легенда. Може да се отрича една претенция за научност, но не може да се отрича легенда. Легендата няма никога тази претенция, както и митът. Митът няма изискване за достоверност, той дори не носи и поука. Това е разликата между мита и приказката. Приказката винаги носи поука, докато митът се опитва и така е от античността, митологията се опитва да обясни човека по такъв начин, че да не се чувства профан в заобикалящото го сакрално., т.е. да успява да намира своето място, да не го е страх. Ако приемем, че една немалка част от съвременните ни сънародници имат този страх за невъзможност да оцеляват икономически, да живеят достойно, което е много сериозен и основателен страх при тази ситуация, то някой трябва да им даде възможността да не се страхуват, сламката, за която да се хванат.

За мое съжаление това не се прави с наличната история,

защото тя сама по себе си с тази историческа фактология дава безкрайно много основания за високо самочувствие. Веднага ще дам моя любим пример, който е свързан с Възраждането. Българската революция в някакъв смисъл е неуспешна, българската революция през Възраждането. Тя успява дотолкова, доколкото привлича вниманието на Великите сили, които се намесват и малко или повече разрешават ситуацията. Само, че българските революционери, които тогава са пренебрежимо малък процент от обществото, изключително малък брой хора притежават усещането за свободата, което много трудно може да се намери. Не че го няма, но много рядко се намира в световната история – една представа, че свободата е по-важна от хляба, че свободата е по-важна от тяхното собствено битуване, от техния собствен икономически просперитет. Един малко подценяван като революционер, какъвто е Любен Каравелов го доказва на практика. Той има огромно наследство. Баща му Стойчо Каравела е много богат човек, изключително богат човек – търговец на добитък. Любен Каравелов, вместо да наследи бизнеса, както бихме казали днес дори задлъжнява в един момент, за да купи печатната преса, която до ден днешен е изложена в Каравеловата къща в Копривщица. Само фактът, че ние имаме такива хора, като създателите БРЦК и всички четници ни дава такова основание да се гордеем, че е излишно всичко останало, само това стига. Няма нужда от измислици, за да можем ние да видим и да опознаем културно-историческото си наследство“, с изключителна убеденост говори Емил Джасим. А на нас ни е интересна неговата страст към историята и изборът му да ѝ се посвети като учител, толкова не характерно за млад човек в днешно време.

„Това с историята е детска любов.

Трябва да съм бил сигурно на десетина години, когато родителите ми бяха купили една детска енциклопедия за историята на света. Освен това, обаче всички истории, които баща ми е разказвал за Древен Вавилон, откъдето е той. Страшно много ми бяха възбудили любопитството. Опитвах се да си представя какво значи човек да живее на място, което има хилядолетна история, която е люлката на човешката цивилизация. До ден-днешен там има един базалтов лъв, който е на 4500-4700 години, който със сигурност е преди пирамидите. Това много ме привлече също – да мога да си представя как са живели хората тогава, защото до един момент в едно детско съзнание историята е просто приказка, не е нещо реално. И лека, полека този интерес така се задълбочи, че исках само и единствено да отида да уча в Класическата гимназия, защото знаех, че там се учи страшно много история, ще се учи латински, старогръцки, т.е. ще имам пряк, директен достъп до античните текстове, до оригиналните текстове. И, слава Богу, успях, защото беше голямо предизвикателство. Аз не знаех, че има курсове за подготовка и се подготвях напълно сам по история, а по литература не виждах смисъл да ходя на уроци тогава в седми клас. Моите родители, за щастие, са били винаги разбиращи и насърчителни и казаха „ОК, щом не искаш да ходиш на уроци – няма да ходиш, като смяташ, че можеш да се справиш. Заповядай, действай!“. И после вероятно някъде до 10 клас си представях, че може би ще се занимавам с право. Струваше ми се много интересно заниманието с това човек да изпълнява законите и до някаква степен да прави така, че справедливостта да възтържествува. Вече имах по-големи съученици, които учеха право и ми казаха, че е много тежко, че е свързано по-скоро с наизустяване на големи пасажи от текстове и тогава вече категорично бях сигурен, че ще уча история“.

 

Jassim 02

 

На изпита по история има 6.00, защото е влязъл в Софийския университет с дипломна работа, която била 100 страници текст – изследване върху Властта и идеята за власт в Средновековна България до Симеоново време и в Халифата с оглед на един потенциален съюз между двете държави. „Беше много сериозно изследване на практиката на ненавършени 18 години. Направих едно сериозно проучване, което ми достави едно страхотно удоволствие, включително имах случка, когато бях спал в Народна библиотека, няколко пъти ми се случваше, защото цяла нощ пиша, през деня трябва да ходя на училище, примерно имам класно по старогръцки, след това трябва отново да отида да чета, но много ми хареса. Честно да си призная сега все по-често се връщам желанието към това да мога да правя някакъв малки тип изследвания“, през смях споделя Емил и с притеснението да не излезе, че се фука. Но няма как да не го разкажем, защото тази лична история е показателна изключително много за това какво е сега Емил и като учител и като човек, посветил се образованието у нас да се развива, да създава свободни хора. За него историята на България е като лично посвещение, като отдаденост, която може би не всеки би могъл да разбере.

„Българската история е много, много интересна.

Тя е много жива, тя е много динамична. Освен това няма как да не ме привлече, защото майка ми е от Северна България от Дунав. А пък има една приказка сред нас историците, че, без да подценяваме другите области на България, това е, всъщност, сърцето на България – Мизия, защото там се основава Средновековната държава и всъщност, там се възстановява Второто Българско царство – в земите между Дунав и Стара планина. Тази динамика в българската история изключително много ме вълнува, освен това България, не искам да звуча твърде ентусиазирано, но България е, според една статистика на ЮНЕСКО на трето място по наличието на културно-историческо наследство в Европа след Гърция и Италия. Ние не сме изложили една стотна, а това, което се излага, пък се излага много немарливо на моменти, не навсякъде, но на много места е немарливо за сметка на строежи от бетон и фаянс“. Кратко и ясно Емил определя това, което ни се случва сега. Според него на този етап е значително по-важно да бъдат запазени и изложени наличните неща. „Да вземем за пример в Старосел, това е едно бижу. В Старосел имаме нещо изключително, включително са запазени автентичните цветове в тази гробница, а как е консервирана – покрита с найлони и с черги. Малко по-надолу от тази гробница има малък храм, който е консервиран със сковани дъски, буквално. Това не може да бъде реално отговорно отношение към, наистина, съкровища на това културно-историческо наследство. Това са скрити съкровища, които не се пазят, както трябва и не се излагат така, както трябва. В Свещари имах огромен късмет, когато отидох първи път с Галина Радославова. С един колега, още предавах в НГДЕК, водихме 20 ученици на разкопки в Абритус, в Разград. В един от почивните дни отидохме до Свещари, където ни отведе Галина, която е един от откривателите на тази гробница. И действително Свещари е място, където държавата се е погрижила. Начинът, по който се случва в Свещари е един добър пример. Ужасният пример е Царевец, кулата на Патриаршията. Това е ужасният пример, защото има едно ненарушимо правило, което тук, за съжаление, все по често се нарушава. Реконструкцията или реставрацията, дори реконструкцията се прави по света – ок. Но

реконструкцията спира там, където започва хипотезата.

Това е абсолютно златно и ненарушимо правило“. Споделяме му, че това е тема, която особено много ни вълнува и това сме коментирали във „Въпреки“ с видни археолози, културолози и общественици. Но искаме да си го представим и в класната стая сред неговите ученици. Споделя, че го наричат цербер, защото в клас се съблюдават строги правила, но и е убеден, че това харесва на учениците му. „Ние винаги имаме една особена среща с тях заедно с историята, защото до момента, до който влязат при мен в час, разбира се, има много малко колеги като мен в прогимназиалния курс, не че ги няма, но са рядкост. Обикновено учениците идват с една представа – първо изцяло иконизирани български национални герои, български национални герои, които със статут на някакви супер герои, които имат някакви супер сили и, че те могат едва ли не всичко. Комбинацията от този тип наслагвания обикновено ги кара да възприемат изключително безкритично и с невъзможност да видят човешкото у българските национални герои. За мен най-устойчивата идентичност се гради изцяло върху верни неща. Когато една национална идентичност се гради върху някакви измишльотини, върху някакви измислици, тя не е устойчива, тя не е стабилна. Един млад човек с подобна идентичност отива в чужбина и се сблъсква с едни други светогледни представи. Те си представят, че историята е разказвателен предмет, докато в учебната година не започнем сериозно работа, когато те виждат, че историята е наука и тук това е този сблъсък. Ако до момента историята е била просто „разказвателен предмет“, свързван с разказването на едни полуистини, от един момент насетне те започват да разбират, че става дума за наука, която има своята методология, която изключително много развива и разчита на критическото мислене, и, която може да им даде отговори на въпроси, които ги тормозят. Защото не рядко ние обсъждаме, включително съвременни процеси в света със стремежа да ги обясним в причинно-следствената им връзка от миналото. Обсъждали сме теми като тази с бежанците и мигрантите към Европа. Обсъждали сме теми, свързани с международната политика, никога българска. Българското училище е деполитизирано по закон и на това много държа, но те самите питат, например, какво става в Близкия изток, на какво се дължи това, какво става в Китай да речем. Много хора ги подценяват, наричайки ги деца, с което някак си пренебрегват възможността, способностите им да мислят. Малко ги принизяват“. През цялото време Емил говори с изключителна обич и уважение към своите ученици и не само, а към всички днешни тийнейджъри и е категоричен оптимист за тяхното бъдеще. Според него те са с много отворени умове и сърца. Имат огромен късмет да се родят във време, когато технологиите им дават възможност да сложат света в джоба си. „Извън клишето

бъдещето ще бъде тяхно, много по-скоро отколкото си мислим.

Те вече правят чудеса. Ние имаме примери в света предприемачи, които са изключително млади. Имаме примери в света, когато много млади хора говорят на висок глас за много сериозни проблеми. Имаме примери за изключителни лидери, които тепърва започват да се развиват. И да се появяват. Не само съм оптимист, но и възлагам огромни надежди. Тийнейджърите сега са много по готини, отколкото аз, когато съм бил тийнейджър“.

Така говори Емил Джасим, който е на 33 години и учител от 11. В списъка на тези млади лидери, за които говори е и той, защото наистина се опитва последователно да променя системата не само на образованието. „Това, което развиваме с Център за образователни инициативи през годините на първо място е да се даде сериозна, истинска, реална, категорична подкрепа на учителите. Тя да е подкрепа методическа, технологична, всякаква. Голяма част от колегите са в сравнително висока възраст, средната възраст е доста висока. Според различни данни е между 50 и 58 години. Аз съм напълно убеден, че

в България има много талантливи учители –

много като брой и много като талант. Хора, които са много добри педагози. Те имат нужда от подкрепа, за да могат да бъдат адекватни на учениците си и на изискванията на учениците си. Да бъдат адекватни на времето не само по отношение на развитието на технологиите, но и по отношение на развитието на педагогическата наука. На първо място трябва да се даде сериозна подкрепа на учителите. Това е извън всякакъв друг въпрос. Не само на младите, а на всички, които са в системата. В следствие на това можем да възстановим най-важното истинския център на системата, защото истинският център на образователната система е не, както всички с умиление казват „Децата!“, не – центърът е връзката между учителя и ученика. Това е нещото, което ще даде резултатите, които търсим, защото ние търсим резултати, свързани с икономическия и културния напредък на България, най-простичко казано. За да можем да постигнем тези резултати, ние трябва да възстановим най-важната връзка по отношение на образованието, между ученик и учител, и след това да създадем реални възможности да затворим триъгълника, който се състои от училището като институция от една страна – ученикът, – от друга и родителят от трета. Това са трите върхове на цялата система на образованието. Един учител не може да работи добре без адекватната комуникация с родителите. Няма как да стане. И ако родителите досега, без да са виновни, бяха абдикирали от отговорностите си масово, не всички, но масово, то сега е удобният момент да се опитаме да ги привлечем към училищната общност. Тя се състои от ръководството, учителите, учениците и родителите и това създава вече общността. А когато имаме общност се работи много по-добре и резултатите са много по-добри. Това, между другото е един голям проблем, който имаме тук в България. Той е неразбирането какво означи солидарност. Аз смятам, че има място за истинска обществена солидарност, за да може да се живее в общност. Съвременният свят е свят на общности. Успешни са общностите – дори големите марки, големите брандове в момента градят своята идентичност на базата на общности, на базата на емоционална привързаност към марката. Ако ние приемем тези пазарни принципи, тези рекламни принципи за работещи и в обществото можем да стъпим на тях“.

 

Jassim 03

 

Това е концепцията, но зад нея се крие конкретната дейност на Центъра с обучението на над 2700 учители в цялата страна. От 80 000 вероятно тези не са толкова много, но това е пътят. За тях са важни малките населени места, защото извън големите градове в малките населени места колегите са по-ентусиазирани, по-отворени, според него. „Дължа го на някаква разглезеност на големия град с мисълта, че всичко ни е тук под ръка и когато решим можем да го вземем. Има страхотни учители и в София и в големите градове, но най-важното при тези обучения е възможността за обратна връзка, възможността да разговаряме с колегите“. С изключително уважение Емил говори за българските учители и някак си иска да им вдъхне увереност, самочувствие дори и връщайки се малко назад във времето с двумесечната стачка през 2007 година. Няма как да не коментираме и делегираните бюджети. Тук той отново има своята неординерна теза. „Въпросът с делегираните бюджети е много специфичен, не мога да кажа категорично, че съм против. В същото време не мога да кажа твърдо да по начина, по който се изпълнява, защото делегираният бюджет, както казва Цветан Цветански, председател на УС на Центъра за образователни инициативи, превръща директора в един мениджър на лишенията. Той получава едни пари, от които има задължително 80% фонд работна заплата, но той не може да увеличава този бюджет от една страна, от друга страна делегираният бюджет на места дава възможност да превръща директора във феодал. От трета страна е добре да се създаде възможност един училищен екип да има автономия. Има места, на които той работи изключително добре. И отново опираме до личността, а не до кадрите – в една друга идеология се говори за кадрите, защото личностите променят хода на историята, а не кадрите. Когато има разумни, добронамерени към колектива си директори и градят общности, правят общности от колеги. Те управляват съвършено. И примерът е в Търговище –Севдалина Зафирова, която е директор на 1 СОУ в града се справя изключително. Тя е създала общност вътре в рамките на този работен екип. Те работят по методически обединения заедно, работят заедно по проблемите, които застават пред училището, участват активно в десетки европейски програми, без преувеличение и това е гарнирано с изключителна материална база, която аз в България на този етап не съм виждал. И всичко това се дължи на директора, който е успял като един добър мениджър да създаде един екип, защото директорът сам не може да направи нищо, но той може да делегира правомощия, да управлява хора, които да работят в определена посока. Учениците се чувстват добре и след като направиха пълна реконструкция на едното крило /“Америка за България са го направили в над 45 училища в България/. В Търговище имат фотьойли барбарони, големи видове екрани и децата не могат да бъдат накарани да си тръгнат от училище, защото дават филми, всеки петък имат кареоке учители и ученици заедно, имат два канала Wi-Fi, един за учителите и друг за учениците, за да не им бъде твърде бавен, т.е. може, има как. Въпросът е човек да търси възможностите“.

Дълъг и много стойностен беше разговорът ни с Емил Джасим. Говорихме за много още важни неща, които ни се случват днес и сега и не само в България. Останаха, както се казва off the record, но това е друга история, която вероятно също ще бъде разказана. Имаме привилегията с нашите гости да споделяме неща, които остават между нас. Това е знакът на доверието между нас. Но не може да не споделим усещането му, че в идеалния център на София се извисяват огромните руски/съветски символи на храма „Свети Александър Невски“, паметникът на Съветската армия, на Цар Александър освободител, Руската църква, паметниците на Свети Климент Охридски, на Паисий, на Левски се губят…И още и още теми за коментар и обсъждане. Според него „проблемът е липсата на една национална доктрина

и национално съгласие кои са ни важните неща.

Трябва да определим не само в какво ни бива, но и кое ни е важно. Важно ни е да насърчаваме децата, които рисуват или ваят скулптури – ОК. Нека да ги насърчим тях. Важно ни е, че имаме страхотно културно-историческо наследство – ОК. Защо ни е важно всичко това ли? Ами защото искаме в България да се живее по-добре. И тук стигаме до големия въпрос. Важна ли ни е България? И ако да, защо ни е важна и с какво ни е важна. Ние, ако успеем да си отговорим като общество на този голям въпрос – те другите проблеми ще започнат да се решават едно по едно. Ние нямаме отговор на този голям въпрос. Разбира се, че е идиотско да се гради идентичност върху фалшификации, върху тухли YTONG. Това нито е устойчиво, нито е нормално, нито е разумно, нито носи някаква принадена стойност. В същото време е абсолютно идиотско да сме настроени нихилистично към своята българска идентичност, спрямо българската история и спрямо това, че сме българи“. Убеден е Емил Джасим и добавя: „Всеки човек носи личната си история. Тя го е научила на различни неща. Това е част от генома ни. Така, че историята ни е нужна не само като учителка на народите. Историята ни е важна, защото си е наша. Никой не може да избяга от собствената си история. Това коментираме с моите ученици. Когато човек преживява и мисли през самия себе си вече започва да гледа по друг начин, вижда себе си като част от историята. Ние всички участваме в тази история, нашите прадеди са участвали в нея. Това е формирало някакви наши национални черти“.

Текст (от сайта „Въпреки“): Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

Източник

Зелма Алмалех
Зелма Алмалех (род. 1950) е българска журналистка и  кинодокументалистка. Родена е в София. Завършва СУ „Свети Климент Охридски“ със специалност журналистика, 1974. През 1973-1992 работи в главна дирекция за документални филми при БНТ; сътрудничи на периодичния и специализиран печат по проблемите на документалното кино. Автор е на ТВ предавания сценарии за документални филми. В момента прави заедно със съпруга си Стефан Джамбазов сайта „Въпреки“ (http://xn--b1agjhxg2e.com/).
Други статии от този автор
Посетители: 185

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици