Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

Фондация за нова култура стартира нова инициатива в рамките на фестивала на спомените GOATMILK тази година: събиране и изследване на личните истории на български турци и помаци, изселени в Северозападна България през 70-те и 80-те години, както и личните спомени на местни хора.

Това е история, премълчавана години наред – първо заради цензурата, после заради икономическата безпътица и обезлюдяване, обхванали региона – за да бъде постепенно забравена. Днес за изселените български турци и помаци в Северозападна България не знаем почти нищо.

Свидетелствата, с които разполагаме досега, са няколко:

–    архивните интервюта от 1989-а с български турци, излъчени по радио Свободна Европа, където неколцина души споменават конкретни места на изселване в Северозападна България (част от тях могат да бъдат чути в документалния филм на Диана Иванова „Чуй“);

–    лични разкази на изселени в Северозапада български турци и помаци в сборника Насилие, политика и памет (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“), събрани в Пиринско от екип с ръководител Михаил Груев;

–    биографичните бележки на неколцина автори от новата антология „Когато ми отнеха името“ (съставители проф. Зейнеп Зафер и доц. Вихрен Чернокожев)

Така например, на стр. 330 в антологията авторът Шюкрю Алтай разказва, че е бил заточен в с. Долно Озирово. Това село се намира само на около 10-тина километра от Горна бела речка.

Личната история на Зейнеп Зафер на два пъти се свързва с този край. Затова поканихме проф. Зафер да ни я разкаже. Нейното писмо, което получихме и прочетохме в началото на дискусията за травмата от преименуването на българските турци и мястото на Северозапада на фестивала на спомените в Бела Речка, е първият разказ „в първо лице“ от новата инициатива на Фондация за нова култура „ПРЕМЪЛЧАНОТО ИЗСЕЛВАНЕ“: събиране и изследване на личните истории на български турци и помаци, изселени в Северозападна България през 70-те и 80-те години, както и личните спомени на местни хора. Писмото на Зейнеп Зафер можете да го прочетете по-долу.

Каним всички, които имат какво да разкажат по темата за изселването на български турци и помаци в Северозападна България през 70-те и 80-те години, да ни изпращат своите разкази „в първо лице“ на адрес: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

За следващите стъпки в развитието на идеята ще ви информираме в края на месец септември.

Мариана Асенова
Диана Иванова
Фондация за нова култура
http://novakultura.org

2015 07 botevo-1987

 

Част от мен все още живее там, в северозападна България

Зейнеп Келеш (Зафер)

Най-интензивно изселване в Северозападна България на мюсюлмани – в началото помаци, а след това и турци – противници на принудителната асимилация, се осъществява от МВР през 70-те и 80-те години, когато смяната на имената стига до кулминационните си точки. Мисля, че никъде все още не са публикувани точните данни за броя на изселените по административен и по съдебен път. Ще дам някои цифри, които красноречиво говорят за масовостта на репресиите, осъществявани от диктаторския апарат на социалистическата диктатура и чрез изселване.

Март-април 1973 година с решения на МВР само от моето родно село Корница, община Гоце Делчев преди всичко във Врачанско, Михайловградско (сега Монтанско), Плевенско и Видинско бяха изселени 42 семейства или отделни членове на тези семейства, включително и три жени без децата и съпрузите си. От съседните Лъжница 7, а от Брезница 8 фамилии или техни членове бяха наказани с изселване. Общо 57 – наистина внушителна цифра. Но не само тези села са репресирани така масово. Мога да твърдя, че от района на Гоце Делчев и Разложко почти от всяко помашко село имаше поне по едно изселено семейство или представител на семейство. Така също от някои Смоленски и Казанлъшки села имаше случаи на изселвания, предимно с решения на МВР, т.е. без присъда.

През 80-те години жителите на селата в този район са свидетели на още по-масово изселване. Принудителното настаняване основно на турци през периода започва в края на 84-та и приключва с отварянето на границите на Турция, когато въдворените са принудени да заминат извън пределите на страната. Особено много хора бяха заселени в Северозападна България след закриването на концентрационния лагер „Белене“, но има частични изселвания и в чисто български села на Пернишко или някои други райони. В селата около с. Ботево, Михайловградско, където бяхме ние с брат ми (Ибрахим), имаше най-малко по двама изселени. В Ботево бяхме общо трима, в с. Черни връх (където бяха заселени братовчедите ми Юсуф и Вахиде Бабечки) и гр. Вълчедръм – също по трима, в с. Златия – двама. Само през тези години в района са изселени няколкостотин души.

Освен това в районите на Северозападна България последно в края на 1989 г. бяха заселени стотици турски семейства, които повярваха на пропагандата на Живковия репресивен апарат, че са изпратени на екскурзия, или които не можаха да забравят бащините си огнища и затова се върнаха след т. н. „голяма екскурзия“. Според историка Ибрахим Ялъмов в тази вълна на произволни репресии само от Търговищко са изселени 67 семейства.

Когато ни заселиха семейно през март 1973-та с доживотен срок, аз бях само на 15 години, а брат ми на 12, но ние също бяхме окачествени като врагове и наказани така жестоко. Няма да забравя никога онази страшна зима, когато след кървавото потушаване на мирните протести срещу насилствената смяна на имената (пред очите ми беше убит моят вуйчо), ни натовариха предимно жени и деца на три камиона и след денонощното пътуване с влак и открити камиони, нас тримата ни стовариха в центъра на непознато село, което след това разбрахме, че се казва Славовица. Сред наказаните с изселване имаше много деца и няколко месечни бебета, пребити от бой жени.

Хората в с. Славовица, Плевенско бяха различни, но най-добре ни приеха опозиционно настроените. Децата, без никакви уговорки, веднага се сприятелиха с нас и мога да кажа, че прекараните 4 и половина години в това село бяха изпълнени с доста щастливи мигове. Успяхме да изживеем този период от живота си добре, за първи път имахме възможност да играем повече от всякога – вече не бяхме принудени да работим денонощно по тютюневите ниви на пиринските баири, за да се прехранваме. Няма да забравя никога приятелите ни от детските години Цеца, Бойко, Веска (фамилиите им за съжаление не помня), съседите ни роми Шериф и Айше. Щастието ни беше нарушавано единствено от посещенията на служители на ДС, които твърде често ни припомняха, че сме осъдени и нямаме право да напускаме селото. Лишена бях от възможността да продължа образованието си.

Особено добри спомени имам от попа на селото, Никола, наш съсед, който още първия ден на пристигането ни дойде при нас с два пакета обикновени бисквити и се обърна към плачещата заедно с нас наша майка, която беше загубила брат си и не знаеше дали баща ни е жив, с думите: „Госпожо, трябва да се успокоите заради децата, да ги приберете в квартирата, да ги нахраните. Не се плашете, всичко ще се оправи!“ И наистина повлия на майка ми, която беше изпаднала в истинска нервна криза. Потомък на старо попско семейство, той отвори богатата си библиотека за нас, с неговото семейство споделяхме почти всичко, защото го възприемахме като противник на диктатурата и му вярвахме както на никого друг. Понеже баща му и дядо му някога били собственици на имот, той се възприемаше като наследник на кулаци, още повече, че не се отказваше от призванието си да проповядва християнството дотолкова, доколкото позволяваха тогавашните условия. Комунистите от Славовица се подигравали с него, псували го, това ни разказа самият той, за да ни внуши, че положението на отдалите се на религията свещеници като него също не е по-добро от нашето.

Затова особено ценеше власите, казваше че са по-религиозни и учтиви и с удоволствие изпълняваше службите си в някои влашки села, на които също беше свещеник. В село Славовица нямаше църква, камбаната беше окачена срещу нас. Поклащаше се самотна от вятъра на скованата греда, която наподобяваше бесило. И аз често си мислех, че на гредата се поклаща осъденото на смърт безжизненото тяло на българското православие за назидание на вярващите. Децата на поп Никола, с изключение на дъщеря му (тя живееше в Бургас), се бяха дистанцирали от тях. Мисля, че се грижеха повече за собствените си постове и бъдещето на децата си. Затова когато вече живеехме в Толбухинското (днес Добрич) село Фелдфебел Дянково, защото бяхме лишени от правото да се завърнем в родното си село, и аз учех в Шуменския педагогически институт, посетих поп Никола в дома му. Няма да забравя последната му молба, отправена към мен на смъртно легло: „Моля те, като завършиш да не се срамуваш от миналото и родителите си, да не изневериш на същността си!“ Това е една от най-ценните препоръки, които съм получавала през живота си. Дано да не я забравя никога!

Година 1986-та. Веднага след излизане от затвора бях отишла в с. Ботево, Монтанско да проуча въпроса с настаняването ни. Там вече имаше един заселен учител – Ахмед Бекяров от Кърджалийско, който преди това беше въдворен на о-в Белене без присъда. Нищо че Бекяров живееше там от доста време, недоверието към мюсюлманите и турците си съществуваше. Не можех да намеря квартира, предложиха ми да живея с майка ми в къщата на една алкохоличка. На кметицата Роза Крумова, която ми беше намерила тази квартира, зададох следния въпрос: „Вие бихте ли живели там?“

На 31 декември пристигнахме с майка ми в с. Ботево, Монтанско, където след излежаване на двугодишна присъда „лишаване от свобода“ бях изселена за две години заедно с брат ми, който все още беше в затвора на о-в Белене. Тази Новогодишна нощ ние прекараме в далечен и непознат край. Помолен от мен, Ахмед Бекяров ни беше намерил квартира в едно младо ромско семейство, купило наскоро една къща и ползващо сградата с кухнята. За нас това беше най-доброто от възможните решения по настаняването ни. Между другото, с ромското семейство, с което ползвахме един двор, си живяхме много добре, нямахме никакви проблеми. Напротив! Хазяинът ни Цветан беше един вид защита за нас заедно с Ахмед Бекяров. Тук искам да благодаря специално на хазяина ни Цветан и съпругата му Лиляна. На първото изселено място и в затвора се бях сближила много с ромите, имам чудесни спомени от тях, уважавам ги много и сега поддържам връзка с някои стари приятели. Когато брат ми излезе от затвора в Белене след 4-5 месеца и дойде при нас, вече намерихме друга, самостоятелна квартира много по-лесно, защото хората ни опознаха.

След няколко месеца хората в Ботево ни приеха много топло, пуснатите за нас слухове от ДС, че сме опасни престъпница, убийци, шпиони, се разпръснаха и ние станахме любимци на много възрастни хора. Понеже в селото почти не бяха останали млади хора, ние, особено брат ми като тракторист в ТКЗС, помагахме на всички. А аз вече бях напуснала работата в шивашкия цех на „Ломска комуна“ и бях станала частната шивачка на селото. Хората непрекъснато ни носеха грозде, вино, мазето беше пълно с шишета и буркани. Услужваха ни с всичко, необходимо за земеделие. Заедно работехме, заедно прибирахме реколтата и ядяхме, повярваха ни, ние на тях – също. Но през ноември ДС реши принудително да ни върне на последното ни местоживеене – с. Климент, Шуменско, за да ни отдалечи от Михайловградската секция на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). Съседите ни изпратиха със сълзи. Когато се върнахме за багажа, ни разказаха разпространената от ДС поредна мълва: намерена била радиостанция, чрез която сме предавали „важна информация“ на вражеска, капиталистическа Турция.

С много добри спомени сме от съседа ни Сокол Мирчев, Чавдар Борисов и съпругата му Ивелина, родителите на Чавдар, които вече не са между живите и нашия приятел-връстник Сергей Младенов Ангелов, поминал се преди 10 дни. След като ни експулсираха в Турция в началото на февруари 1989 г., изпратихме писмо до съседите, те също ни писаха. Посетих и двете села преди 5-6 години, много често мисля за прекараните там години, не се изтриват от паметта ми хубавите спомени от хората в този район.

Живяла съм и в Югозападна, и в Североизточна България, където етническите българи би трябвало да имат по-добри чувства към помаци и турци, защото живеят заедно и ги познават отблизо. От опит твърдя, че това съвсем не е така. За мен етническите българи от Северозападна България са едни от най-толерантните селяни, които съм срещала.

Хората от този район трябва да се гордеят с изселниците, принудени за известно време да съжителстват с тях. Защото много поети-турци написаха едни от най-прочувствените си стихотворения именно в изгнание. Например Нури Тургут Адалъ, изселен в с. Скомля, Видинско издава само една книга със стихове и от общо 58-те стихотворения, писани в младостта му, затвора и Турция, 14 са написани именно в това село. Хасан Оджаклъ създава много свои стихотворения в с. Дреновец, Видинско. Юмер Осман Ерендорук също като заселен в гр. Роман продължава да твори и написва една от най-известните си поетически творби „SOS“.

Именно в Северозападна България започна откритата борба на турците и помаците срещу асимилацията, прилагана от Живковата партия-държава. В Монтанско през лятото на 1988 г. петима роднини и близки – аз, брат ми Ибрахим и заселените в с. Черни връх наши братовчеди Юсуф, Вахиде и Кемал Бабечки – се свързахме със секретаря на НДЗПЧ Цеко Цеков и говорителя му Димитър Томов от Монтана, станахме членове на Дружеството и започнахме дейността си за защита на мюсюлманите в страната от тоталитарната машина. Освен това в с. Камено Поле, Врачанско беше създадена Демократичната лига за защита на правата на човека в България, където живееше изселеният Сабри Искендер. Председател на Лигата беше Мустафа Юмер, заселен в с. Комарево, а заместник-председател – Али Орманлъ, заселен в с. Драшан. Така благодарение и на дейността на изселените турци и помаци Северозападна България се превърна в един от най-важните центрове на опозицията срещу социалистическата диктатура.

Поздравявам всички участници и организатори на „Фестивала на спомените“ и пожелавам на всички здраве и успех! Наистина съжалявам, че не съм сред вас!

Източник

Диана Иванова
Диана Иванова е журналист на свободна практика в София и мениджър на фондация за нова култура www.novakultura.org. Специализирала е групова психоанализа в Международното общество по групова анализа със седалище в Бон, Германия. Води групи за личен опит, свързани с миналото, от 2012 година. Личният й блог може да се намери на адрес http://divanova.org/blog/bg/. През 2014 печели награда за режисура за дебютния си документален филм Чуй на фестивала „Златен ритон“. Носител е на няколко престижни журналистически награди, между които наградата  за журналистика за 2005-а на Австрийската пресагенция АПА.
Други статии от този автор
Посетители: 183

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици