Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 60% (2 гласувания)

 

2015 07 Turks in Bulgaria

 

Отново за „Турците в България“

В края на 2012 г. на български и на английски език излезе книгата „Турците в България“ на издателство „Vagabond Media“[1], представяща един донякъде колективен портрет на най-голямата етническа общност в България, с която българите съжителстват от векове, но все още не познават добре като култура, начин на живот, светоглед, традиции и обичаи. Учени и изследователи в различни области участват в реденето на този пъзел, за да се получи реалистична и обективна картина, защото, опознавайки Другия, различния от нас, ние всъщност по-надълбоко се вглеждаме в собственото си лице. Това е нужно, тъй като, за съжаление, все още съществуват, макар и невидими, ментални граници, които пречат за по-пълното интегриране на нацията в едно модерно и демократично мислещо общество, толерантно към различието и зачитащо всеки свой гражданин, независимо от етническата му принадлежност.

Затова логично от самото начало е потърсен отговор на въпроса кои са турците в България не в сухата статистика, а в сложните културно-историческите процеси, протекли през вековете на нашето кръстопътно и ветровито европейско „кьоше“ – Балканите, преживели много битки, преселения на народите, кръстоносни походи и миграции, от древността та чак допреди само няколко десетилетия. Според най-разпространената хипотеза Прародината на турците е Централна Азия, където през VІ-ІХ в. се е образувал Тюркският каганат – съюз на различни номадски племена. Около Х в. в него се обособил клонът на огузите, сред който е и племето кайъ, тръгнало на запад към Европа през ХІІІ в. Преди това обаче, под предводителството на Ертогрул, част от него се заселва в западна Мала Азия между днешните градове Биледжик и Ескишехир и образува един от множеството бейлици – османския. Синът на Ертогрул, Осман І (1299-12326), продължава политиката на разширение, но всъщност неговият син Орхан (1326-1362) успява да превърне бейлика в голяма и силна държава, впоследствие през ХІV в. завладяла и Балканите, раздирани по това време от враждите между Византия, Сърбия и България, както и многобройните независими владетели. Но откъдето и да е дошъл турчинът, каквото и да е потеклото му, днес той е „потомък на население, от векове живеещо на българска земя“.[2]

Проследявайки тези и други събития, авторът на първата статия в книгата доц. Орлин Събев[3] успява да въведе читателя в предисторията на появата на турците в България и на Балканите и да проследи съдбата на общността до наши дни. Османската държава започнала политика на колонизация, заселвайки от Мала Азия различни племена на скотовъдци и уседнало земеделско население, както и османски гарнизони, администрация, търговци и занаятчии. Този процес продължил векове. Така през първата половина на ХVІ в., след войните с Иран, били заселени и изповядващите шиизма къзълбаши, главно в Делиормана. Впоследствие те се влели в ордена на бекташиите. С това се обясняват и съществуващите до днес религиозни различия, макар сунитите да са мнозинство. Събев проследява и процесите на ислямизация сред завареното християнско население, отбелязвайки различните форми, включително и насилствената асимилация на българското население, но и доброволното приемане на исляма по различни причини. Проследява и резултатите – претопяването на част от българите и приемането на турския език и обичаи в едни части на страната или запазването на българския език и част от обичаите в други – основно в Родопите и в части на Стара планина. Авторът подчертава сложността на процесите и тяхната нееднозначност през първите векове на османското завоевание, обусловили формирането на пъстра етническа и религиозна картина. Това се отнася и за отношенията между българи и турци в Османската империя. Ако на битово равнище може да се каже, че е имало място взаимното разбирателство и зачитане, то в плоскостта на фолклорно-историческото мислене битуват най-вече негативните образи и стереотипи за Турчина като завоевател и друговерец. Но колелото на историята се върти и след възстановяването на независимата българска държава в демографската картина по българските земи настъпват сериозни промени. Още по времето на Руско-турската война от 1877-1878 г. хиляди турци се изселват в Османската империя. Повечето от тях са от градовете. Така турското малцинство в независима България се състои предимно от селско население – факт, който налага своя отпечатък и върху по-нататъшното развитие на образованието, литературата, културата на турците у нас. Различна е и политиката на държавата към тях. Както отбелязва Орлин Събев, до 1944 г. правата на турското малцинство, залегнали в Търновската конституция и в клаузите на Ньойския договор, се спазват – образованието на майчин език е осигурено в училищата към джамиите, има печатни издания на турски език и пр. Той се спира на променливата малцинствена политика в годините на комунистическото управление и негативните резултати за общността, като закриване на училища, театри и пр., пълен контрол върху печата, няколкото изселнически вълни, за да достигне кулминацията си в печално известния „възродителен процес“ за смяна на имената на турците. Все пак индустриализацията и модернизацията на страната довеждат и до това, че немалка част от турците живеят и в градовете и упражняват професии, различни от земеделието – инженерни, лекарски, преподавателски и пр., има модерна турска художественотворческа интелигенция, която създава музика, литература, изкуство.

С процесите на демократизация нещата променят своя ход и днес те са политически и парламентарно представени, изучаването на турския език в училищата е възстановено, както и турските театри, културните центрове, печатните издания, съществуват неправителствени организации, които са важни огнища за културни изяви и поддържане на културното своеобразие на общността. Същевременно авторът не премълчава негативните моменти, свързани най-вече с дейността и пропагандата на крайно националистическите партии в България, които според него „откровено провеждат ксенофобска и антитурска политика до степен, в сравнение с която лозунгите, издигани по време на „възродителния процес“, бледнеят“.[4]

Последната статия в книгата също третира въпросите на принудителните миграции и смяната на имената. Може би това е съзнателно търсена от съставителите „рамкова композиция“, която свързва началото с края, разполагайки в междинното проблемно пространство материалите, отнасящи се в по-голяма степен към културата, обичаите, традициите, езика, музиката, танца и кухнята. Вероятно защото в немалка степен именно политиката към етническите общности и малцинствата задава и основната „рамка“, в която те запазват, развиват, обогатяват своята специфична идентичност. За съжаление, принудителните миграции на турското население от България бележат битието на турците, често пъти създавайки в тях усещане за несигурност. В своята статия Димана Трънкова[5] проследява хронологията на събитията с основен акцент върху последната т.нар. „голяма екскурзия“. Отбелязвайки, че тя е „първата мащабна насилствена миграция на хора в следвоенна Европа, от която са засегнати над 350 000 души“[6], тя се връща към началото на проблема, а именно Руско-турската война от 1878 г. Всъщност, Освобождението на България е събитието, което променя „местата“, и от господстващо мнозинство турците образуват значителна част от малцинствените групи не само в нашата страна, но и на Балканите. Първите миграции, както и последващите, свързани с Балканските войни 1912-1913 г., имат доста сериозен културен ефект за турското население в България, тъй като се изселва най-вече градското население – така турската общност задълго остава без своя интелигенция и в мнозинството си е съставена основно от селско население. Все пак през 20-те години на ХХ в. нейни представители са предимно учители. Над 2 000 учители преподават на над 60 000 ученици в 1 700 начални училища, 40 средни и в педагогическите.[7] Те започват движение за отказ от арабицата и въвеждане на латинизираната турска азбука паралелно с кемалистките културни реформи. Това решение взема Съюзът на турските учители (Türk Öğtetmenler Birliği) на конгреса си през 1928 г. в Лом.[8] С тяхно участие започват да се издават и вестници на новата азбука, в които популяризират новата азбука, както и идеите на Мустафа Кемал, създава се и културно-просветната организация „Туран“, но след преврата от 1934 г. тези издания, както и доста от българските вестници, са закрити. По-нататък авторката проследява колебливата и непоследователна политика на комунистическите български правителства след 1944 г., с кратките моменти на либерализация до 1948 и през 50-те години, намерила израз най-вече във възможността турското население да има собствени вестници, радиопредавания, списания, театри, училища. След това българските и турските училища се сливат, а от печатните издания остават единствено подкрепяните и издаваните с благословията на БКП. Междувременно са положени усилия и за формирането на тънък слой на турската интелигенция, съсредоточена главно около тези издания. Свободомислещи интелектуалци като поетът Реджеб Кюпчю, чиято ранна смърт поражда много въпроси, не са удобни. Така или иначе се стига до преименуването след някои по-ранни опити сред помаците и циганите, а след това и до „голямата екскурзия“ от 1989 г. Днес обаче тя, както и т.нар. „възродителен процес“ са признати за грешки и през януари 2012 г. Народното събрание на България приема декларация, осъждаща тези събития. Това е положителен жест за турците в България, а и в сферата на българо-турските отношения. Но дали поставя точка в темата за междуетническите отношения сред българското общество е тема с продължение.

Димана Трънкова разглежда други малцинствени групи, пряко или косвено свързани с турците по религиозен или етнически принцип – помаци, юруци, татари, гагаузи. Особено подробно са проследени сложните отношения между българи и помаци, тъй като за българите те са „едновременно свои – тъй като говорят същия език, и чужди, защото изповядват друга религия, не каква да е религия, а тази на „поробителя“.[9] Това възприятие прераства по-късно, в средата на 80-те години на ХХ в., в основно оправдание за „възродителния процес“, който според комунистическата пропаганда целял да върне към българските им корени всички потомци на насилствено ислямизирани българи. Авторката обръща внимание върху факта, че помаците, преди турците, стават обект на няколко преименувания през ХХ в. Макар след промените през 90-те години част от това население да връща имената си, все още не са напълно преодолени, от една страна, стереотипите сред българите, а и страховете сред самите помаци и турци.

В статията си „Пътуване на вярата“[10] Радко Попов запознава читателя с основите на мюсюлманската вяра, очертавайки различията между сунити и шиити. Той се спира по-подробно на въпроса за религиозната толерантност в Османската империя. Отбелязвайки, че „толерантността не означава равнопоставеност на отделните религиозни общности“ и че мюсюлманите са имали по-големи възможности за кариера в държавната администрация, авторът не подминава историческия факт, че „немюсюлманите в Османската империя са свободни и разполагат със собствения си имот, … натрупват по-големи богатства от мюсюлманите, … способни и добре образовани християни като българите Стефан Богориди и Гаврил Кръстевич през ХІХ в. се издигат до министерски и губернаторски постове в империята“.[11] След Освобождението на България Търновската конституция гарантира религиозните права на всички поданици, а с клаузите на Ньойския договор структурата на религиозната институция на мюсюлманите в България добива централизиран вид (главно мюфтийство, окръжни мюфтийства, религиозни общини). Религиозните училища, в които се преподава турски език, продължават да функционират, а в Шумен е създаден Нюваба за подготовка на духовници за страната. При комунистическата власт се засилва атеистичната пропаганда и като цяло се ограничават религиозните практики, както и на всички останали. Днес вече религиозната свобода не се ограничава и в страната функционират приблизително 1 400 джамии и молитвени домове.[12] Действа и Висшият ислямски институт за подготовка на съответните кадри. Във всекидневния живот, особено в смесените райони, е широко разпространена практиката на почитане на християнските празници от мюсюлманите и обратното. С други думи, религиозното различие не е източник на междуетническо напрежение. (По-скоро напоследък в българското общество битуват опасения от проникване на радикален ислям, обикновено свързван с терористични действия. До атентата това лято на Бургаскoто летище те имаха донякъде теоретичен и спекулативно-медиен характер. Така или иначе тези страхове се свързват не с турците в България, а с радикалните ислямски течения в арабския свят.)

Димана Трънкова представя и османското архитектурно наследство.[13] Тя отбелязва, че с идването на османците на Балканите се променя обликът на селищата и по българските земи. Крепостните стени не ограничавали вече градското пространство, градовете се разраствали във всички посоки и по теченията на реките, вътре в тях се формирал центърът с най-важните обществени сгради – джамията (или църквата) пазарът, често покрит, обществената баня, чешмите. Всъщност и в архитектурата се осъществило смесване на местната традиция с османската, която от своя страна била смесица от наследството на държавите, върху чиято територия се родила по-късно и османската – Селджукския султанат, Сасанидски Иран, Византия, а по-късно се развива и ражда и шедьоврите на Мимар Синан през ХV-ХVІ в., за да се обогати през ХVІІІ век от западните стилове на барока и рококото, а в началото на ХХ в. да роди и много характерният неокласицистичен стил, препращащ към образците на османската архитектура от ХVІ в. От друга страна, тя подчертава, че просторните къщи с надвиснали еркери и тежки стрехи са формирали особения тип жилищна архитектура, която е добре разпознаваема и има много общи черти на Балканите. Трънкова се спира върху най-важните паметници, свързани и с ислямската религия – джамии, текета, тюрбета, библиотеки, кервансараи и др., които още по-подробно и с богат снимков материал са представени в предишната книга на издателството, посветена на най-интересните османски паметници в България.[14] Авторката отбелязва, че сравнително малко е оцеляло от това архитектурно наследство, изчезнало главно под натиска на модернизацията и европеизацията на българските градове след Освобождението. Накратко се спира и върху книжовното наследство, част от което се е запазило във фондовете на османските библиотеки като тази на Осман Пазвантоглу във Видин, библиотеката към Томбул джамия в Шумен, София, Кюстендил и др., сериозно проучени от Стоянка Кендерова[15], Михаила Стайнова[16]. На Стайнова принадлежи първото в България изследване върху османската култура по българските земи, което е основополагащо за развитието на тази проблемна област и има особен принос за културната история на Балканите в периода ХV-ХVІІІ в.[17]

В своята цялост статията на Димана Трънкова е центрирана най-вече към архитектурното наследство – обществени и религиозни сгради, жилищна архитектура. Сравнително по-малко място е отделено на другите видове изкуства – тема, която наистина не може да бъде изчерпана в един кратък материал и очаква да бъде по-подробно осветлена, за да стане достояние на по-широка читателска публика. Отделено е внимание на макар и късното развитие на османския печат, представен най-вече с в. „Туна“ („Дунав“). Не са малко излизащите в България турски вестници след Освобождението, особено между двете световни войни. Накратко са очертани процесите на ограничаване на културната автономия в тоталитарния период, като закриването на театрите. Нееднозначна е политиката по отношение на печатните издания, като са оставени предимно идейно ангажираните „Йени Ъшък“ („Нова светлина“) и „Йени Хаят“ („Нов живот“), които обаче, трябва да отбележа, чрез публикациите на местните си кореспонденти в немалка степен успяваха да отразят живота но общността. Ако искаме да отразим обективно-научно и не „едноцветно“ дадено явление или събитие, не би трябвало да тръгваме от лепенето на етикети, а да го изследваме във всичките му аспекти и тогава да правим своите обобщения и изводи и да оценяваме резултатите му. Но все още тези издания и тяхната роля за общността не са самостоятелно изследвани като пропагандни органи на комунистическата партия, а още по-малко като място, на което се развива и запазва традиционната култура на общността, и като трибуна за литературни изяви на поети, писатели, разказвачи през десетилетията на социализма. Днес няма ограничение върху печатните издания на турски език, но дори кратките новинарски предавания в електронните медии често стават обект на дебати.

Друга интересна тема, която книгата предлага на българския (и англоговорящия) читател, са фолклорът и традиционните празници на турците в България. Нейни автори са доц. д-р Божидар Алексиев, доц. д-р Галина Лозанова, доц. д-р Доротея Добрева.[18] Може би именно в тази област най-ясно проличава културното взаимодействие като универсален закон, защото авторите подчертават, че културата на всяка общност представлява резултат от непрекъснат процес на влияния и взаимодействия, предопределени от историческите и обществени събития в хода на историята и че „турският народ в Мала Азия и в Европа предлага много интересен пример за сложността на този процес“.[19] Формиралата се около османския двор нова култура обединява ислямските норми с местните художествени традиции, които понякога са запазвали и неислямски елементи. Все още народната турска култура в България е недостатъчно проучена и очаква своите изследователи. Фолклорното наследство представлява пъстра мозайка от статични и динамични форми и явления, променящи се под влиянието на фактори като миграцията към градовете, модернизацията и глобализацията. Авторите отделят нужното внимание на традиционните празници на турците, основаващи се на вярата – Рамазан байряма и Курбан байряма, ашуре, невруз, хъдрелез. Разказват за обичаи и празници, свързани с маскиране – саядълари джамалджълар, които се празнуват и сега, като илюстрират информацията с редица конкретни примери от различните краища на България. Не пропускат да отбележат по-специфичните алевийски карнавални обичаи като бешикли. Пехливанските борби също са компонент от традиционната турска култура. Описани са и семейните празници – раждане и отглеждане на децата, сюнетът при момчетата, сватбата и сватбените обичаи като къносването – къна геджеси, погребението. Те често се съпоставят с българските. Взаимодействието между двете култури обаче е най-видимо в образите на Насреддин Ходжа (Настрадин Ходжа) и Хитър Петър, българският „огледален“ герой. Двамата си съперничат, но и обогатяват един друг. Това е уникално явление, когато единият образ ражда другия. Разказваческата традиция е особено силна при турците, а българинът винаги е изпитвал любопитство към турските приказки и е попадал под тяхното очарование. Но и тук има празноти в изследването на турските народни приказки в България, докато доста по-популярни са анекдотите и поговорките, където съществуват доста паралели.

Езиковите взаимодействия в резултат от дългото съжителство на двата народа са довели до навлизането на немалък брой турцизми в българския език, които често дори не се осъзнават като чуждици.[20] Те битуват в топонимите като връх Мусала, района на Делиормана/Лудогорието, във фамилните имена като Абаджиеви, Джамджиеви, Чакърови и пр., а също и в образуването на устойчивите словосъчетания, фразеологизмите като „връзвам кусур“, „развявам си байрака“, както и при пословиците и поговорките. Нещо повече – след естествения процес на изчистване на българския език в новоосвободена България, не само като културно явление, но и в резултат на естественото отмиране на редица явления и реалност (изчезването на множество политически, административни, военни термини и понятия), след промените от 90-те години на ХХ в. турцизмите отново нахлуват най-вече в журналистическия език най-вече заради по-голямата експресивност. Това води дори до съставянето на два речника на турцизмите.[21] Същевременно доста турцизми все още са широко използвани в бита (като например чаршаф, дюшеме, юрган), без да се осъзнават като чуждици. Това се отнася и за лексиката, свързана с кухнята и храната (чорба, кюфте, кебап, сютляш, джезве и пр.)

Самата история на турската кухня е история на смесването и обогатяването на различни храни, обичаи, култури върху огромната територия от Северен Китай до Балканите. Общата култура на преплитането, често наричана „балканска мозайка“, е създала и общите вкусове на Балканите, главно след идването на османците на полуострова.[22] Вековното съжителство и всекидневните контакти между българи и турци в Османската империя неизбежно са оставили отпечатък и върху българската/балканската кухня. Освен общите храни и напитки като чорбите, гюведжите, кебапите, баклавите, кафето, е останала и традицията на задружното хранене на цялото семейство, особено на големите календарни празници, независимо дали са християнски или мюсюлмански. Съвместното живеене, най-вече в последните десетилетия на ХХ в. е допринесло за сближаване на хранителните навици, но и за падането на хранителните табута, налагани от религията. И тук може би традицията е изгубила битката с глобализацията. Културата на „МакДоналдс“, „хотдога и попкорна“ е сякаш неотделима от живота на нашите деца. Но все още фамилно-родовите връзки са в основата и на социалните отношения като цяло и до голяма степен са своеобразна „културна бариера“ срещу процесите на алиенация, в доста по-голяма степен засегнал „западните“, отколкото „източните“ общества. Разбира се, набиращите скорост глобализационни процеси, засегнали културата и културните общувания, променят и хранителните навици и все повече интернационализират кухнята ни с екзотични храни от цял свят (китайски, индийски, ливански, арменски, еврейски и пр.). Така че и кухнята на турците в България днес не се различава драстично от тази на българите. Но в исторически план турската кухня е допринесла за характерния облик и на „балканската софра“ като цяло.

Както останалите компоненти на културата, така и музиката ни представя интересни примери на преплитания и влияния. В своята статия доц. д-р Иванка Влаева търси тези общобалкански паралели, въвеждайки ни в света на турската музика и танц.[23] Тя се спира главно на градската музикална култура през ХІХ –ХХ в., доколкото у нас са запазени много повече документи, теренни материали и записи за нея, отколкото за селския фолклор, който е по-слабо изследван. Тук особено внимание са привлекли процесите на модернизация. Интересен е паралелът с аналогичните процеси в Европа и в България – през ХІХ в. европейската музика се обновява с „откриването“ и реинтерпретирането на фолклорни мелодии, докато в България е обратното – „новата музика се формира с приемането на музикални модели от турски, гръцки, хърватски, чешки, руски и други образци на градски песни“.[24] Оттук и особеният феномен на битуване на едни и същи песни на Балканите, като сред най-ярките примери авторката посочва българските варианти на песента „Черни очи имаш либе“, „Ясен месец“, която е станала своеобразен химн на Странжда по време на Преображенското въстание, и турската „Юскюдар“. Вероятно биха могли да се открият подобни сходства и в други образци на музикалното изкуство, но и тези са достатъчни, за да се открият музикалните взаимодействия като един своеобразен културен балкански феномен, прекрасно представен и в посрещнатия с огромен интерес документален филм на Адела Пеева „Чия е тази песен“, филм, който също разбуни духовете. Наскоро в едно свое интервю по повод наградата „Златен век“ за цялостния ѝ принос към българското кино Пеева съвсем ясно и простичко обяснява защо на Балканите е толкова объркано възприятието за „собствено и чуждо“: „Заради миналото ни, то е общо. Заради това всички на Балканите имаме комплекс по отношение на идентитета си. А всъщност ние, балканците, сме една общност – на идентитета, на изкуството. Но със запазени национални особености, които са истинско богатство. Трябва да сме щастливи, че при нас я няма тази унификация, при която всички ядем хотдог и попкорн.[25] Неслучайно това именно е уловила в монографията си и дългогодишният културолог-балканист проф. Лилия Кирова – специфичния „Дух на полуострова“[26], креативен и инспириращ, за който в момента пише и своеобразното си логично продължение – книгата, която очакваме с нетърпение – „Полуостров на духа“.

Съзнателно се спрях по-подробно на съдържанието на книгата, тъй като още на премиерата ѝ в края на ноември 2012 г. някои националистически медии използваха повода, за да се опитат да разбунят духовете в обществото и да се събудят старите призраци и плашила от „гардероба на историята“, при това очевидно без да познават нейното съдържание. Това, както и последвалите тенденциозни материали в медиите, изкривяващи целта на книгата и особено „потопът“ в интернет форуми, блогове и пр., оставя впечатлението, че все още функционира, а за съжаление и „работи“ определен модел – да се натискат дадени „копчета“, активизиращи предварително известни травматични полета в историческата памет на българина, независимо дали те имат някакво, дори най-малко отношение към конкретния повод (в случая – книгата „Турците в България“), и така (вероятно според случая и целта на „поръчката“) да се внася силна доза напрежение в обществото, негативизъм към определена малцинствена група, и не на последно място – определени електорални нагласи и предразположения. „Тестът“ с ажиотажа около книгата през ноември-декември[27] показа, че независимо от декларациите на политическите партии за отказ от използване на „етническата карта“, особено в предизборна ситуация, в каквато сме днес, тя отново безскрупулно се вади „от ръкава“ на видими и невидими играчи.

За какво по-точно иде реч? На първо място напрежението възникна чрез спекулациите около оценките и интерпретациите на българската история в периода ХІV-ХІХ в. или, ако избегнем евфемистичния изказ – периодът на османското владичество. Това е така, защото, както пише и проф. Хр. Матанов в послеслова към спомената вече книга за османското архитектурно наследство: „Българи, сърби, гърци, черногорци, албанци и босненски християни по принцип натоварват „османските периоди“ в своята история с негативен смисъл. Акцентира се предимно на страданията и безправието, на героичната съпротива срещу завладяването и на антиосманските въстания. Рядко се прави разграничение между „класическия“ османски период, който завършва към края на ХVІІ в. и последните векове на империята. Почти никога не се отчита обстоятелството, че поколения християни са живели под османска власт, раждали са деца, плащали са данъци, сътворявали са материални ценности.“[28]

Излишно е да се припомнят неотдавнашните дебати как да се нарича този период, най-малкото защото днес в одобрените от Министерството на образованието и науката учебници по история и цивилизация той е назован точно по този начин – „османска власт“, а някъде и с още по-неутралното „Четиринайсети век в българската история“, „Петнайсети век в Българската история“ или дори „Късното българско средновековие, ХV-ХVІІ в.“[29] Няма защо да се припомня известната истина, че в учебниците по история по правило са утвърдените в националните историографии тези и концепции и по презумпция – именно в техния дух би трябвало да се реализира и самият учебен процес, който разбира се, е и с възпитателен характер. В случая напрежението бе генерирано чрез съзнателно манипулирана „конфронтация“ между научната терминология („османско владичество“или „османска власт“) и придобилото далеч по-широка гражданственост понятие „турско робство“, напълно съзнателно лансирано и от националистическите български среди, медии, партии. Впрочем, „професорът на народа“ Божидар Димитров в книгата си „12 мита за българската история“[30] съвсем уместно отбелязва: „Около статута на българския народ в Османската империя от епохата на Възраждането до наши дни се водят яростни дискусии. Изглеждащото безусловно „турско робство“ (или иго) бе заменено за известно време след 1989 г. с термина „турско присъствие“, а бурното възмущение срещу тази безсмислица роди примирителното „турско владичество“ в последните корпуси по българскаистория“. В Уикипедия, която не може да се смята за надежден източник за историците, но е първото, към което посяга масовият читател в интернет, пише:“Историята на българските земи може да бъде условно разделена на пет основни периода: Праистория, Древност, Средновековие, Османско владичество (к.м. Й.Б.) и Модерна история“.[31]

Не можем да не се съгласим и с мнението на проф. Вера Мутафчиева, че наименованието за този исторически период „Доста по-точно е формулирано от турската историография: „България под турска власт“. А най-приемливо беше онова, съществувало в общите съчинения по българска история до 60-те години на века ни: „османско владичество“. Оттогава насам то изчезна, упорито замествано с „турско робство“.[32]

Въпреки това, вкарани в руслото на един вече обезсмислен от академична гледна точка спор, бяха и писанията около самото понятие „робство“ и доколко е приложимо за българската действителност в онзи период от нашата история. Аргументите, че са съществували робски пазари и в късната Османска империя, не променя историческия факт, че робството не е било масова практика по българските земи и не обяснява как така през ХІХ в. българите-„роби“ са били по-богати от своите поробители и са имали двойно по-голям прираст и двойно по-малка смъртност. Защото, макар робската институция да е съществувала в Османската империя почти до края ѝ[33], правният статут на българина е бил доста по-различен от този на роба – на поданик, който е плащал данъци към османската държава. Българинът е имал право на собственост, обработвал е земята си, реализирал е продукцията си по пазарищата на империята, а в по-късния период – XVIII и първата половина на XIX в., и извън нейните предели, доколкото българските земи, заедно с цялата икономика на империята, са вплетени още по-здраво във външнотърговския обмен с европейските държави. Търговски кантори са отваряни в широк географски ареал – в Цариград и Букурещ, в Одеса и Виена. Известен факт е, че пловдивски абаджии са търгували в Бурса, Измир, Ерзурум в Анадола, Дамаск, дори с Калкута в Индия; копривщенски фамилии са търгували в Кайро и др. части на Египет, а продукцията на самоковските папукчии, на врачанските копринари, на охридските кожухари е намирала пазар в Сърбия и Босна. Наред с това българите са запазили религията си и църквите (макар и да е имало ограничения по отношения на големината им, местоположението им и др.), езика, развили са системата от своите училища.

Разбира се, нещата не са еднозначни, особено в сложната история на Балканите, но и целта на книгата е да помогне на читателя да се отърси от „черно-бялата“ оптика и да погледне на себе си с други очи – не като на безправен роб, от когото нищо не зависи (впрочем – доста удобна позиция), а като един от най-активните в икономическо и културно отношение народи в Османската империя, чийто бърз напредък в първите десетилетия след Освобождението става до голяма степен модел и в културните преобразования в турската република по-късно при Мустафа Кемал Ататюрк.

Наблюденията върху този вид бурен „медиен отзвук“ показаха няколко неща – първо, че все още доминират предишни стереотипи за образа на „Другия“ („омразния турчин“ или турчина като омразен „поробител“), основаващи се на „черно-бялото“ възприятие на собствената история и дихотомията „роб-поробител“, така и в представата за „собственото Аз“, върху която до голяма степен се гради и българската идентичност. Или че все още липсва положителният заряд в себевъзприемането на българина. Вероятно и днес е меродавно наблюдението на проф. Вера Мутафчиева, че „…множество българи настояват да са потомци на роби, а не на поданици на една чужда власт – статус, типичен и почти без изключения през Средновековието. Но факт е, че терминът „робство“бива предпочитан именно заради трагичния му оттенък.“[34] Второ – че това е удобно и за определени политически среди, залагащи на войнствения национализъм, който черпи жизнените си сокове именно от поддържането и ревитализирането на тези стереотипи, особено в предизборна ситуация – което е и доста евтино! Трето – че все още българските медии (включително и модерните комуникации от типа на уж свободните социални мрежи), са удобна платформа за това и трудно можем да говорим за еманципирането им от политиката. Както впрочем и за еманципирането на науката от политиката, защото се оказа, че това е терен за прокарване на определени партийно подкрепяни тези чрез най-медийните лица на българската Клио. Накрая, но не по значимост, е и въпиющата необходимост от реални действия в сферата на социалната и културната интеграция на различните общности в България (включително и все още немногобройните бежанци), и оттам – на развитието и прилагането на интеркултурните методи и подходи в българското образование. И може би тогава българската толерантност ще намери най-пълноценното си и реално проявление и няма да остане в сферата на модерните митологии. Стига историята да не се употребява спекулативно.

В статията си „Спекулации с паметта“ проф. Васил Проданов се спира върху явленията в съвременните общества, в които се наблюдават такива процеси, които разрушават предходни общности и свързаните с тях памет и идентичности, но и непрекъснато пораждат потребност от бързо формиране на нова памет и идентичности. А това става най-лесно като се актуализират, усилват и преформулират някогашни травматични места на паметта и несправедливости в отношенията между общностите. Те от своя страна се пренасят в настоящето и се превръщат в предпоставка за сблъсък и конфликти, довеждайки до една нарастваща „политизация на паметта“.[35] Тук именно е и благородната задача на интелектуалците да се противопоставят на конфликтните политики на паметта и чрез своите изследвания да допринесат за „реконструирането“ на позитивните образи на взаимодействието, а не на „конструирането“ на травматичните места на паметта.[36] Защото българинът е наистина добронамерен и любознателен и много хора вече търсят книгата и се интересуват от написаното в нея, за да научат повече за турците, а може би и за себе си. Бих добавила, че освен четивните, но разработени на академична основа статии, книгата се отличава и с изключително добра полиграфия и е богато илюстрирана с множество цветни фотографии, уловени моменти от делника и празника на турците в България, един непредубеден фото-поглед към реалността, колкото и невзрачна да изглежда понякога тя с поизлющените стени на селските кафенета и магазинчета. Тази искрена непредубеденост без съмнение допринася за приближаването на българина до света на неговите съграждани турците, които си мисли може би, че познава. Свят, който днес, в епохата на глобализацията, едва ли е чак толкова различен като начин на живот, особено що се отнася до градското пространство. Това, разбира се, не означава културно обезличаване и загуба на идентичността на турската общност, напротив, отделните статии в книгата представят на читателя пъстрата културна мозайка на България, която е съставена от богатата и разнолика традиция на отделните етнически общности и представлява богато културно-историческо наследство, с което наистина можем да се гордеем.

Като цяло приносът на турската общност, впрочем и на останалите общности като арменската, еврейската, ромската и др., в културния живот на страната все още предстои да бъде изследван в дълбочина. Разбира се, за българите Йълдъз Ибрахимова е близко и любимо име, но доколко се познава творчеството на поети като Реджеб Кюпчю, изкуството на диригента Месру Мехмедов, живописта на Исмет Чавушоглу, допринесъл за изграждане на „Мостове в изкуството“[37], както и на още много други творци, преподаватели, изтъкнати личности, допринесли за българската култура, изкуство, наука, медицина, философия? Може би на тях ще бъде посветена една следваща книга. Надявам това да се случи скоро.

Донякъде открит остава въпросът каква е ролята на историята в обществото и как обществото възприема историческото знание? Напълно споделям мнението на проф. Христо Матанов, че „България, българите и техните съседи са исторически нации и изключително се интересуват от история, за разлика от голяма част от европейците, … понякога прекомерно се интересуват. Има една основана причина за това – българите и техните съседи са исторически нации. Те възприемат себе си като общности с общо историческо минало и се отнасят изключително емоционално към всички проблеми на миналото… в момента, в който се възбуди някакъв спор, той винаги придобива обществени измерения… Т.е. има един свръхинтерес към историята, което е хубаво и лошо. Хубаво е, защото професионалните историците имат широко поле за изява в този обществен интерес. Лошото е, че при този широк интерес историята престава да бъде академична наука и се превръща в област на значение с пропагандни измерения, което разбира се в някой случай налага авто-цензура на историческата колегия и тя трябва да се съобразява с господстващите обществени мнения.“[38] А аз лично се надявам да не бъде наложена и официална цензура върху научната колегия днес, когато живеем не в тоталитарна държава, а в условията на нашата макар все още млада, но развиваща се демокрация.

 

Източник

 


[1] Турците в България. История, традиции, култура.Vagabond Media, София, 2012.

[2] Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика, ЛИК, С., 1998, стр. 56.

[3] Събев, Орлин. Кои са турците в България? – Турците в България. История, традиции, култура, стр.13-18.

[4] Пак там, стр. 18.

[5] Трънкова, Д. Принудителни миграции и смяна на имената – Турците в България. История, традиции, култура, стр.159-164.

[6] Пак там, стр. 159.

[7] Sakarbalkan, В. Krallık Devrinde Bulgaristan’da Türk Eğitimi (1908-1944), II“ TürkKültürü, Sayı 30 (Nisan 1965), s. 29 (Турското образование в царска България, 1908-1944).

[8] Bibina, Y. The Ideas and Reforms of Ataturk in the Turkish Press in Bulgaria. Paper presented on 5th International Congress on Ataturk, Ankara, 7-14 December, 2003. (Идеите и реформите на Ататюрк в турския печат в България).

[9] Трънкова, Димана. Тюркски и мюсюлмански малцинства в България – Турците в България. История, традиции, култура, стр. 36.

[10] Пътуване на вярата: от Алтай до Балкана. – Трънкова, Димана, стр. 55-63.

[11] Пак там, стр. 58-59.

[12] Пак там, стр. 63.

[13] Трънкова, Димана. Архитектура, изкуство, литература. – Турците в България. История, традиции, култура, стр.71-75.

[14] Димана Трънкова, Антони Георгиев, Христо Матанов. Пътеводител за Османска България. Vagabond Media. С., 2011, 191 стр.

[15] Кендерова, Стоянка. Книги, библиотеки и читателски интереси сред самоковските мюсюлмани: ХVІІІ – първата половина на ХІХ век, НБКМ, С., 2012, 352 стр. Авторът е международно признат експерт в своята област и има много голям брой публикации, представящи и богатия фонд арабографична литература и архиви в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, които не е възможно да бъдат цитирани тук.

[16] Стайнова, Михаила. Османските библиотеки в българските земи ХV-ХІХ век. Студии. НБКМ, 1982, 206 стр.

[17] Стайнова, Михаила. Османски изкуства на Балканите, ХV – ХVІІІ в. Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, С., 1995, 136 стр.

[18] Алексиев, Божидар, Галина Лозанова, Доротея Добрева.Фолклор и традиционни празници – Турците в България. История, традиции, култура, стр. 89-125.

[19] Пак там, стр. 89.

[20] Бибина, Йорданка.Турски и/или български? – Турците в България. История, традиции, култура, стр. 137-142.

[21] Кръстева, Весела. Речник на турцизмите в съвременния български печат. С., 2000; Същата: Тълковен речник на турцизмите в българския език. С., 2005.

[22] Бибина, Йорданка. Кухня: от кюфтето до буламача – Турците в България. История, традиции, култура, стр. 145-150.

[23] Влаева, Иванка. Музика и танц – Турците в България. История, традиции, култура, стр. 129 – 142.

[24] Пак там, стр. 129.

[25] Адела Пеева: Човешката история е истинският документ за времето – интервю на Жени Милчева, в. „24 часа“. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1244023 (15.01.2013)

[26] Кирова, Л. Духът на полуострова. Найс Н, С., 2005, 229 стр.

[27] Трудно е да се цитира всичко, тъй като в определен момент постингите в интернет например, надхвърлила 14 000. Без коментар оставям долнопробния „език на омразата“, който вече е коментиран и анализиран и по страниците на списание „Обектив“.

[28] Матанов, Христо. Послеслов, стр. 187-188. – Пътеводител за Османска България. Vagabond Media. С., 2011.

[29] Лазаров, Иван, Иван Тютюнджев, Румяна Михнева, Лъчезар Стоянов, Митко Палангурски, Виолета Стойчева. История и цивилизация, 11 клас, изд. „Слово“, Велико Търново, 2001, стр. 103-211: „Българските земи под османска власт“; Андреев, Йордан, Елена Стателова, Красимира Мутафичева, Петко Петков, Тодор Мишев. История и цивилизация, 11 клас, изд. „Кръгозор“, С., 2002, „Българските земи под османска власт. ХV-ХVІІ в.“, стр. 359; Гюзелев, Васил, К. Косев, М. Лалков, Л. Огнянов, М. Радева. История. 11 клас на СОУ, изд. „Просвета“, С., 1-во издание 1996, следващи 1998, 1999, „Късното българско средновековие (ХV-ХVІІ в.), стр. 155-186; Мутафчиева, В., К. Косев, С. Грънчаров, Х. Матанов, И. Илиев, А. Василев. История и цивилизация, 11 клас, изд. „Анубис“, С., 2001, „Залезът на средновековната българска държава“, стр. 86-94; „Българите в османската държава“, стр. 94-98; „Антиосманската съпротива на българите през ХV–ХVІІ в.“, стр. 104-115. и т.н.; Делев, Петър, Георги Бакалов, Петър Ангелов, Цветана Георгиева, Пламен Митев, Иван Илчев, Евгения Калинова, Искра Баева. История и цивилизация за 11 клас. Изд. „Планета“, С., 2002, „Българските земи под османска власт“, стр.63-81“.

[30] Димитров, Божидар. 12 мита за българската история. Фондация КОМ, 2005, 146 стр.

[31] История на България: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F (16. 01. 2013 г.)

[32] Вера Мутафчиева: Турско робство или османско владичество? Някои разсъждения относно разсъжденията на Бернар Лори върху историческия мит „пет века ни клаха“ – сп. „Историческо бъдеще“, 1997, № 2; Също: http://e-vestnik.bg/6364

[33] Колев, Валери. Краят на „турското робство“ в следосвобожденска България. – сп. „Анамнеза“, Год. IІІ, 2008, кн. 2, ISSN 1312-9295, с. 85-111. Авторът дава сведения за това, че около 1878 г. по-малко от 2 200 отвлечени българи-роби са продадени в различни райони на империята. Около 700 от тях са отвлечени в района на Галиполи, 200 около Чанаккале, 300 в Измит, 100 на малоазийския бряг срещу остров Самос, 70 в Гюмюрджина.; Също: История на българите. Т. 2. (състав. Е. Грозданова, Й. Списаревска, О. Тодорова, Р. Радкова, С. Янева, И. Тодев). София: „Труд-Знание“, 2004, 753 с; Давидова, Евгения. Български търговски къщи през Възраждането. – сп. „Анамнеза“, бр. 5, 1997.

[34] Вера Мутафчиева: Турско робство или османско владичество? Някои разсъждения относно разсъжденията на Бернар Лори върху историческия мит „пет века ни клаха“ – сп. „Историческо бъдеще“, 1997, № 2; Също: http://e-vestnik.bg/6364

[35] Проданов, Васил. Спекулациите с паметта – Култура и памет. Материали от XIV лятна научна среща, Варна 24 – 25 юни 2006 г., стр. 75-77.

[36] Пак там, стр. 83.

[37] С художествена експозиция стартира проектът „Мостове на изкуството“. – http://grada.bg/91767/%D1%81-%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%BF/, – „Шуменска заря онлайн“: 23 ноември 2011. (Отворено на 16.01.2013 г.)

[38] Проф. д-р и.н. Христо Матанов: Пред прага сме на значителни промени в системата за прием на студенти в СУ „Св. Климент Охридски“. – http://diploma.bg/index.php?p=view&aid=1847p=view&aid=1847 (16. 01. 2013 г.)

Йорданка Бибина
Доц.д-р Йорданка Бибина е ръководител на секция „Културна история на балканските народи“, Институт по балканистика, БАН. Автор е на голям обем научни публикации в българската и в чуждестранната периодика с тематика турската култура.
Посетители: 183

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Както вече казах на... преди 14 часа
  • Юлиана Методиева писа Още
    Златко, за твоите... преди 15 часа
  • Надя Данова писа Още
    Поздравлявам Ви за... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Хора, не приемайте... преди 18 часа
  • Mustafa писа Още
    мария недева писа:
    Много обективен анализ...
    преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А тук – един по-стар... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ето и текста на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А ето тук и най-точният... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    След около две седмици... преди 3 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Чрез личните си... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Може би е по-добре да не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Текстът е брилянтен,... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    означава ли, че ако... преди 2 седмици
  • Аллахкерим писа Още
    Тра-ла-ла. Щом ти харесва,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Риби в аквариум;... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е чак безсмислица, но... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Иван Димитров е задал... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
    Присъединявам се към... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    На проведената 20 юни 2017... преди 2 седмици
  • Р. Казаков писа Още
    Текстът е великолепен,... преди 2 седмици
  • Бойко Стефанов писа Още
    Не е необходимо да се... преди 3 седмици
  • Нина Стоянова писа Още
    Г-жо Кралева, след... преди 3 седмици
  • abdu писа Още
    Много ми харесва този текст! преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ok, нека да разгледаме... преди 3 седмици