Изгледи – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Среща на Димитър Кенаров със студенти от Факултета по журналистика към СУ, 14 декември 2011 г.

Димитър Кенаров: Здравейте. Благодаря ви, че сте тук в тази мъглива сутрин. Благодаря на организаторите за поканата. Благодаря на Зори също, че предложи да дойда. Аз всъщност се чувствам малко неудобно тук, защото не съм завършил журналистика и е малко като да продавам на краставичар краставици. Хубаво е да кажа няколко думи за мен преди да започна, то няма да бъде лекция, по-скоро разказ за няколко приключения, които ми се случиха тази година.

Казвам се Димитър Кенаров, журналист съм на свободна практика. Последните 10 години живея в Щатите. Там завърших английска и руска литература и доскоро дори бях докторант по английска литература, но истинската ми любов е журналистиката и реших просто да прекъсна програмата и да се занимавам с това през цялото време. Върнах се в България преди около година. Идвал съм си и преди, разбира се, за по няколко месеца, но сега съм кореспондент за няколко издания от региона, като всъщност журналистиката, с която аз се занимавам, е малко по-различна от това, което хората разбират като журналистика. Обикновено се разбира някаква новинарска или пък телевизионна журналистика или радиожурналистика. Аз пиша от този тип long form journalism, както казват в Щатите, наративна журналистика, белетристична, разказвателна журналистика, неща, които са по-широки като обем, понякога са по 20-30 страници, неща, които списания като „Ню Йоркър“ (New Yorker), „Венити феър“ (Vanity fair) публикуват в Щатите. Или „Ескуайър“ (Esquire), за което работих миналата година като кореспондент в Ирак по време на изборите и тогава трябваше да напиша една такава дълга статия за това как американските войски обучават иракски полицаи, за да могат след това да се изтеглят.

Идеята на този тип журналистика е по-скоро да разкаже една история по интересен начин, винаги да има атмосфера, да има диалози, да има информация, тя е някаква смесица между белетристика и публицистика, неща, които, за съжаление, в България, не са чак толкова популярни. Едно време, старият „Егоист“ публикуваше такива неща. Мартин Карбовски, една фигура, която е доста поляризираща тук в България, но ранните му пътеписи са нещо наистина страхотно като писане. Имаше начало този тип журналистика, имаше някакви наченки, но сякаш изчезнаха изданията, където се появяваше. „Ролинг стоун“ също изчезна, за съжаление. В това издание в Щатите публикуват много сериозни статии. Знаете, че генерал Макристъл беше свален от поста си в Афганистан заради едно такова интервю в „Ролинг стоун“.

Всъщност в Щатите традицията на това писане е доста популярна. Ако погледнем това, което през 60-те години американският писател Том Улф нарича „нова журналистика“, когато казва „Ето имаме автори като Норман Мейлър, който пише известния журналистически роман „Армиите на нощта“. Романът е за протестите през 1967 г. срещу войната във Виетнам. Тогава Мейлър пише от трето лице и той е главният герой и се нарича Мейлър в романа. Или пък небезизвестният Хънтър С. Томпсън със „Страх и омраза в Лас Вегас“ и гонзо журналистиката. Или пък прекрасната журналистка Джоан Дидион, не съм сигурен в България доколко е превеждана, невероятен писател. Нейните есета за хипи културата на 60-те и 70-те години „Белият албум“ (The White Album) и „Slouching Towards Bethlehem“ са нещо наистина невероятно.

Разбира се, Том Улф разказва за това как се задава една нова вълна в американската журналистика, която ще измести романа от пиедестала му. Например, Труман Капоти, „Хладнокръвно“, едно от най-невероятните произведения на XX век. Нали се счита за роман, но не съвсем, той е журналистически роман, роман, в който всичко е истина по някакъв начин. Хората питат „Добре де, каква е тогава разликата между фикция и публикицистика?“ – nonfiction и fiction. Аз казвам, че „разликата е в това, че нон фикцията е фикция без контрол, т. е. тръгваш и не можеш да контролираш събитията, те просто се случват, не си романист, който може да каже, че сега героят ще отиде там и ще направи това и ще каже това. То е като да пишеш някакъв роман, но нямаш контрол върху материала си“. Това винаги ми е харесвало, защото човек, като отиде някъде, винаги има някаква идея: „Сега ще напиша това“, някаква теоретична рамка си създава и винаги като отиде нещата са тотално различни. Всъщност човек трябва да приеме това съвсем спокойно, защото винаги съм смятал, че нещата стават за добро. Трябва да приемем света такъв, какъвто е и това ми харесва много в журналистиката.

Аз имах едно време желание да ставам писател, издавал съм поезия в България и т. н., но истинската ми любов е точно журналистиката, защото тя включва креативен елемент, пътуване, срещи с хора и това за мен е перфектният начин на живот. От последните 6-7 години пътувам основно в този регион, но и на други места и се занимавам точно с такъв тип журналистика, който е feature journalism, long form.

Да спомена и един много любим мой писател, една журналистка от XIX век между другото – Нели Блай (Nellie Bly). Освен този гонзо тип журналистика, където авторът отива и става част от всичко, т. е. той влиза в живота на героите си, става част от техния живот, пише от гледната точка на участник в събитията, има и нещо, което е малко по-различно в Щатите, immersion journalism, което не е толкова фокусирано върху самия писател, както при Хънтър С. Томпсън, а малко повече е фокусирано върху героите. Тази журналистка Нели Блай – забележете, XIX век, Щатите – живее в Ню Йорк, няма никакви пари, отива при небезизвестния Джоузеф Пулицър, който по това време управлява „Ню Йорк Уърлд“ (New York World), и му казва така: „Имам тази идея“. В този момент съществува много голям проблем с лудниците в Щатите, отвратителни условия, без храна, жесток студ, тя казва „Искам да вляза в лудницата и да направя едно експозе за това“ и той се съгласява. Тя се прави на луда, репетира вкъщи пред огледалото как един луд би изглеждал, започва да се държи с хората около нея като луда и те наистина я вкарват в една от лудниците Blackwell’s Island в Ню Йорк. Тя остава там около половин месец или нещо такова и вижда всичките тези неща, т. е. тя става лудата, влиза в това нещо, после от вестника я изкарват от лудницата и тя пише това невероятно експозе, което става едно от най-известните неща на журналистиката на XIX век в Щатите.

Или пък един мой приятел Тед Коновър (Ted Conovеr), който преди няколко години реши да напише книга за небезизвестния затвор в Ню Йорк Синг Синг. Напусна старата си работа, прекъсна връзките с приятелите си и започна някакви курсове за обучение за надзирател. За една година мина всички курсове, всички изпити, накрая стана надзирател в затвора, влезе в затвора и една година прекара като надзирател под прикритие и написа една от най-невероятните книги за затворническата система в Щатите. Всички тези неща ги казвам, за да разберете горе-долу какви неща ме интересуват и как подхождам обикновено към материала си.

Списание „Вирджиния Куотърли Ривю“ (Virginia Quarterly Review,) беше едно от първите, за което почнах да пиша, съответно станах и помощник редактор там. Те публикуват подобен тип неща. То е много малко, но доста реномирано списание, през последните 6 години получиха много от Националните награди за списание (National magazine awards), които са най-голямото отличие в Щатите за различни типове статии, за фотожурналистика и т. н. В такова малко списание човек има по-голяма свобода да пише за разлика от големите комерсиални списания, където всяко списание има house style, има определен стил, в който авторът влиза, ако не влезе, редакторите ще го накарат да влезе малко по-късно.

Преди около година и половина предложих на главния редактор на това списание да направим един брой за бившите републики на Съветския съюз 20 години по-късно: „Следващата година ще бъдат 20 години от разпада на Съветския съюз…“. Те правят много тематични броеве, между другото. Идеята ми беше да не е толкова за Русия, просто за републиките, беше ми интересно по какъв път е поела всяка република, защото, както знаем, всички излязоха от една страна, но едно са Литва, Латвия, Естония, друго е Казахстан, трето е Беларус, четвърто е Украйна. Как 20 години по-късно всяка от тези републики, които излязоха от една майка, от една държава, е поела по някакъв много различен път. Идеята беше да се разпратят журналисти по различните републики и всеки да напише някаква интересна история, не просто някакъв update: това се е случвало последните 20 години, а да се намери някакъв ъгъл, някаква интересна гледна точка, от която да се говори за това, което става. Аз в началото исках да отида в Абхазия, много интересна част на Грузия, но редакторът настояваше да отида в Беларус, защото нямаше по това време кой да отиде там и по медиите се говореше изключително много за Беларус. И аз казах: „Добре, ще отида в Беларус, но трябва да си намеря тема“. Беларус, между другото, е с най-високия процент на самоубийства в света. Много интересен факт, който разгледах, виждам, че е по-голям от Япония, от скандинавските страни и го обсъждахме с редактора, той го хареса. Но каза: „Кажи ми кое е най-известното нещо за Беларус“. Аз, без да се замислям, казах: „Трактори“. А той: „Чудесно, отиваш в Беларус да пишеш за трактори“.

Чувствам се странно да говоря за по-младите, защото аз съм на 30 години, вие тук сте сигурно на същата възраст или с няколко години по-млади, но по-възрастните тук знаят, че клишето за Беларус беше трактори, както швейцарците произвеждат часовници или холандците произвеждат сирена. И те се казват трактори „Беларус“, те все още се казват така. Едно време, като бяхме в соцблока, тук се вкарваха много такива трактори, дори почти всички бяха такива, това беше трактор на соцблока.

Аз почнах да си правя рисърч. Ако човек се замисли за някогашния Съветския съюз, какво се сеща: ами тези трактори, кооператив, който сме гледали по филмите, първите филми, Айзенщайн има прекрасен филм „Старо и ново“ точно за тракторите. Има една страхотна сцена, в която пристига тракторът в кооператива, а всички кулаци чакат с някакъв страх какво ще се случи: дали тракторът ще им иземе имотите, дали всичко ще стане някаква колективна ферма или тракторът ще се развали. Наистина тракторът се разваля, трактористът влиза да го поправя, обаче му трябва парцалчета и главната героиня започва да си къса роклята и да му дава парцалчета, а той започва да се съблича постепенно, докато поправя трактора. Айзенщайн някакви такива страхотно модернистични неща вплита. Също при Довженко, друг известен режисьор по това време, във филма му „Земя“ се случва нещо подобно. Там пък тракторът идва в кооператива и пак се разваля, свършва му водата по пътя. Всички селяни се чудят какво да правят и най-накрая се сещат и всички се изпикават в резервоара на трактора.

Между другото най-известната личност на 30-те години, най-известната личност по сталинско време освен Сталин, разбира се, не е някой спортист, политик и т. н., а една трактористка Паша Ангелина. Тази жена е изорала 124% от квотата, ударник, така да се каже, но тя по това време е във всички филми, на всички плакати, дори е организирала абсолютно женски колектив от трактористки.

Всички тези неща ги разправям, защото според мен има два начина да погледнеш една история. Едниният е да откриеш темата и да кажеш „Добре, Беларус. Кое е най-голямото клише за Беларус?“ и започваш да изброяваш клишетата и съответно ги оставяш настрана и казваш „Окей, това са клишетата. Аз ще опитам да направя нещо различно“. Така е изобщо и с романите, и с езика, и със самото писане, дори на ниво изречения. Първата фраза, която хрумва, е винаги погрешна, защото първата фраза е винаги клишето – човек трябва да се сети за нещо друго.

Има и един друг подход към нещата, в който първото нещо, за което се сещаш, него го правиш и то не за друго, а за да разрушиш клишето, да опиташ да влезеш в това, което хората най-много познават, да дойдеш в България и да пишеш за българската роза примерно и всеки българин ще ти се изсмее, но всъщност, ако човек има съзнанието за тези неща, за клишето, какво горе-долу представлява, може много лесно да влезе под кожата на клишето и да изкара нещо съвсем различно. Аз горе-долу по такъв начин подходих към историята с тракторите в Беларус.

Нека да ви дам малко бекграунд за Беларус. Там до 1994 г. по някакъв начин следват това, което се случва в целия Съветски съюз, либерализация на пазарите и т. н. През 1994 г. избират Александър Лукашенко за президент и в следващите няколко години той започва да изземва властта и да връща това, което е като съветска икономика, като полицейски репресивен апарат и т. н. През 1996 г. променя конституцията, а през 2006, когато трябва да бъде преизбран вече за трети път, а в конституцията на Беларус е записано, че само 2 пъти човек може да бъде президент, той променя и конституцията, за да може безкрайно да бъде президент. Той винаги печели изборите с 80%, винаги вторият кандидат е с едва 2-3% от целия вот. Интересна държава с това: от една страна е капсулиран съветският опит от едно време, от друга страна – тя е обградена от Европейския съюз и Русия, донякъде е либерална държава, поне в пазарно отношение, иначе виждаме какви неща стават там. Беларус е като едно островче, аз не знаех какво да очаквам изобщо. Поглеждам какво става с тези трактори, дали както тук примерно са се разпродали заводи и т. н. и нищо не съществува, но се оказва, че на Беларус всъщност тракторите все още са ѝ основната индустрия. Изнасят трактори за не знам си колко още страни, плюс за всички братски режими – Сирия, Иран. Оказа се, че те имат 11 фабрики с 30 000 работници и аз си казвам: „Би било интересно да се напише една такава леко приключенска статия. Да се отиде, да се влезе в завода“. Пратих официални писма на шефовете на завода от моето списание „Вирджиния куотърли“, обясних горе-долу какъв е проектът и помолих за достъп, да ме разведат из фабриката, като идеята ми беше да се запозная с някакви работници, после да мога да ги интервюирам вкъщи и да напиша една статия за Беларус през този ъгъл – работници в тракторни заводи и трактористи, да напиша нещо, което е модерно, което взима клишето и го преобръща.

Разбира се, не беше толкова просто да се отиде там, защото през декември м. г. (2010 – бел. ред.), когато Лукашенко отново спечели с 80%, в Минск имаше огромни протести, десетки хиляди хора излязоха на площадите, при което полицията започна погроми, 600 души бяха арестувани, 25 журналисти и 7 от кандидатите за президент плюс всичките им щабове. След тези събития отново се затегна режимът, особено за журналисти. Имаше, разбира се, вариант да кандидатствам за журналистическа виза, но като журналист за западна медия почти 95% беше сигурно, че щяха да ми откажат и затова реших да отида като турист. Те ми казваха: „Трябва да си запазиш еди какъв си тур в Минск“, аз: „Окей, ще видя всички забележителности“ и отивам в консулството да си взема визата и консулът – те съответно са проверили в Google – ме хваща настрана и казва „Виждам, че вие сте свободний художник“, понеже не можеше да се сети думата freelancer, „Нали знаете, че като отидете в Беларус, нямате право да се занимавате с журналистика?“ Аз в този момент какво мога да кажа? Единствено „Аз съм турист. Да, разбирам, абсолютно“. Съответно той вика: „Добре, да знаете, че съм ви предупредил“.

Взех визата, тръгнах за Беларус, стигнах, там се срещнах с едно друго момче, Джейсън Мотла (Jason Motlagh), с когото се познавах само по интернет. Той е също един от основните автори на „Вирджиния Куотърли“, но през последните три години беше основният кореспондент на „Икономист“ и „Тайм“ от Афганистан. Момче, вряло и кипяло в журналистиката, страхотен човек. Той правеше собствена статия за Беларус, за 25 години от аварията в Чернобил. Както знаете, въпреки че аварията се е случила в Украйна, Чернобил е на границата с Беларус и 70% от ядрените материали от разпада са в Беларус. Една пета от територията на Беларус е абсолютно неизползваема като земя, макар че сега опитват да я рекултивират и там има големи проблеми. Той искаше да напише неща от този ъгъл, като идеята беше аз да съм му преводач за неговата статия, той да снима за моята, да пътуваме двамата, да бъдем отбор, да се поддържаме.

Оказа се, разбира се, като отиваме в Беларус, взимаме си хотел и т. н., че хората от тракторната фабрика, както са ни казали по телефона „Да, елате, ще ви покажем всичко“, съвсем нямат намерение да го направят. Изведнъж се започва една бюрокрация, аз се обаждам всеки ден, те казват: „Службите първо трябва да се съгласят“. Обаждам се на директора, на абсолютно всички, на които можем да се обадим, при което се оказва, че няма начин да отидем във фабриката.

Тогава реших, че ще вляза през задната вратичка. Понеже това е централата в Минск, има други асоциирани фабрики и реших да отида до някоя от съседните. Отивам в град Мозир, който е примерно на 300 км от Минск, и започва приключението.

Колата ми се разваля по пътя в някакъв малък град, седим пред някаква статуя на Ленин, чакаме да ни сменят колата. Няма да ви разправям подробно историята, само ще кажа това, че предната вечер си проверявам паспорта – за да влезеш в хотел, трябва да имаш паспорт – паспортът ми го няма. Където и да е другаде по света – няма проблем. Човек отива до посолството, взима си пасаван и т. н. Аз изтръпвам тотално – няма да се панирам, за пръв път ми се случва такова нещо, не знам, нямам представа как е станало. Понеже е 11 часа вечерта и Джейсън взе хотела, аз тайно се вмъкнах в стаята. На другия ден бяха уредили интервю с шефа на другия завод, който е в Мозир, и аз викам „Историята е по-важна. Ще отида първо там. Имам в себе си лична карта, книжка, може би ще мина така и след това заминаваме за Мозир да си изкарам паспорт“. Отиваме в завода, брадясали, с фотоапарат и те са си казали „Тези са от ЦРУ, някакви шпиони“. Излизаме от завода и пред входа ни чака КГБ. КГБ все още се казва КГБ в Беларус, старото име е запазено, запазен е и абсолютно целият апарат. Стана така, че КГБ ни хвана, Джейсън журналист, аз журналист, провериха, разбира се, че сме влезли с паспорти, с реални туристически визи и т. н. и това беше окей. Джейсън го изхвърлиха веднага от страната, а мен ме вкараха в ареста, в изолатор и стоях там 5 дни, няма да разправям подробно, не са ме мъчили, изнасилвали и т. н. Интересно беше, когато сутрин ни изкарваха за проверка – има сутрешна и вечерна проверка. Те трябва да проверят дали има някакви вещи в килията, дали не копаеш тунел като граф Монте Кристо и съответно те изкарват на проверка. Другите затворници бяха разбрали, че аз съм от България и крещяха „Освободите болгара, сатрапы“. Беше абсолютна лудница.

Точно като влизах в ареста, Джейсън ми вика, когато трябваше да го изхвърлят: „Имаш историята вече“. Понякога човек, за да види хоризонта на една полицейска държава, трябва да влезе в килията. Дадоха ми да чета някакъв соцреализъм, защото това единствено беше в библиотеката, един съветски автор Александър Миронов, който пише как СССР тръгва с някакви ледоразбивачи да завзема Арктика и т. н. Горе-долу това ми беше ежедневието в килията, трябваше да се мия с едно канче, понеже имахме едно канче само за чай, няма друг начин освен да се измиеш над кенефа, да се съблечеш гол и да се поливаш, беше фарс.

През това време, може би някои от вас са чули, в България се развиваха едни събития и аз си викам „Леле-леле. Може би по-добре да остана тука в ареста, отколкото да се връщам в България“. Медийното внимание беше огромно, а аз много се притеснявам от такива неща, защото винаги опитвам да съм от другата страна, не обичам да съм пред камерата. Имам забрана за влизане в Беларус за 3 години и ме депортираха с полицейска кола от затвора до летището, в документа пише, че съм заплаха за обществения ред.

Тук, Джейсън ме е снимал тайно в стаята ни в Минск, докато говоря по телефона с разните хора от тракторния завод и съм вече тотално полудял. Това е Джейсън, баща му е иранец, майка му е американка, сещате се, че е малко по-тъмен. С брада в Беларус ние сме или дисиденти, или чеченски терористи, или пародираме Маркс и Енгелс, няма друг вариант в това отношение.

Между другото, пътеписът излезе. Той е дълъг, има доста снимки. Това е фабриката, която е нещо невероятно, в центъра на Минск е: качваш се на метро „Автозаводская“ и слизаш на спирка „Тракторний завод“. Фабриката е огромна, но ние така и не успяхме да влезем в нея.

Минск наистина е красиво място, горе-долу това, което разбираме под социалистически ред – всичко чисто, навсякъде чистачи, мият улиците. Човек излезе ли извън Минск, понеже непрекъснато се говори, колко невероятна икономика има Беларус и как се развива с еди какви си темпове, нещата са брутални: все едно, че е XIX век, наистина е голяма беднотия, хора живеят в схлупени къщурки.

Това е фабриката в Мозир, в която успяхме да влезем – отпред има един сребърен Ленин, аз много се впечатлих от това нещо, защото беше точно като работа на Уорхол, в една класическа поза, но целият такъв сребрист. Това можеше да се види, те не ни позволяваха да снимаме, макар че Джейсън успя да снима. Всъщност има и полицейски трактори, в града единствените трактори, които виждаш, са полицейски, с лампи отгоре, червена и синя. Те обикновено са паяците на Минск и така с тях свършва самата статия.

Да ви кажа за начина за финансиране, по който аз обикновено работя като freelancer (на свободна практика – бел. ред.). Работя с една организация с идеална цел, която спонсорира журналисти на свободна практика в Щатите Центърът Пулицър за кризисно репортерство (The Pulitzer Center on Crisis Reporting).

Тук отварям една скоба за начина, по който журналистиката в тези дни може да оцелее, поне в Щатите (и се надявам тези модели донякъде да са възпроизведени, в Европа има такива фондове, но се надявам и в България това да стане). Това са The Nation Institute, Центърът Пулицър за кризисно репортерство, няколко други фондации, пред които обикновено се кандидатства с проект и те дават парите за пътуването. Аз още от Ирак работя с Пулицър, защото въпреки че тогава работих за „Ескуайър“ и то е голямо списание, от там не искаха – аз съм нов автор за тях – да ми дадат парите за Ирак, защото това са бронежилетки, каски, всякакви билети, скъпо е и тогава се свързах с Пулицър и им казах: „Така и така от „Ескуайър“ има интерес към тази статия. Бихте ли спонсорирали пътуването?“ Те тогава се навиха, блогове писах за тях по време на изборите, та от тогава имам връзка с тях и те обикновено спонсорират пътуването. Аз им давам някакъв проект и те казват дали го одобряват или не, защото понякога се случва да не е в техен интерес или просто тази тема да не ги интересува, по този начин се работи обикновено.

Когато написах за Пулицър един блог, с мен се свързаха от „Кълъмбия Джърналист Ривю“ (Columbia Journalism Review), което е основният орган на журналистите в Щатите към Училището по журналистика в Колумбийския университет. Те казаха: „Искаме да напишеш нещо, което е за свободата на пресата в Беларус“, а аз им казах, че не мога да се върна в Беларус, имам три години забрана, какво да направя. А те казаха: „Нищо, ще направиш всички интервюта по скайп и по телефона“. Аз нямах друг избор освен наистина да направя интервютата по този начин. Започнах да се ровя и се оказаха още по-интересни неща. Тракторната история, разбира се, е интересна, забавна е, показва Беларус с целия абсурд на бюрокрацията, на тази капсулираност във времето. Но вече започнах да се интересувам повече какво става с журналистиката в Беларус и се оказа, че нещата са доста сериозни. Трябва да се каже, че в Конституцията на Беларус е записано, че има свобода на словото, записано е, че всеки има право да изразява собствено мнение, трябва да бъде обективен, да изразява всички гледни точки и т. н. Има над 600 вестници, 600 списания, еди колко си радиостанции, телевизии и т. н. Това не е Китай или Иран, но въпреки всичко, ако погледнете индексите на „Репортери без граници“, Беларус е на 154-то място от 178, на „Фрийдъм хаус“ – там е с индекс 92 при 99 за най-затегнат режим, най-голяма цензура. Привидно Беларус съществува като една наистина нормална държава в Европа, когато говорите с много беларуси, те ще ви кажат, че нещата там са окей или пък други хора, които отиват да посетят по някаква бизнес причина Беларус, отиват в Минск и виждат, че тука е чисто, хубаво, като соца едно време, не е чак толкова лошо, но човек като се поразрови малко започва да вижда за какво става въпрос.

Казах ви, че по време на декемврийските протести бяха арестувани над 25 журналисти, от които най-фрапиращият случай е на Наталия Радина, която аз интервюирах по телефона. Наталия Радина е главен редактор на сайта „Харта’97“ – може би най-големият опозиционен сайт в Беларус. След декември месец, след протестите КГБ влиза в офиса, докато тя пише репортаж за ставащото, арестуват я, взимат се компютри, вкарват я в затвора, където тя е примерно 45 дни в изолатор, при което става международен скандал и я пускат, но ѝ взимат паспорта – позната история, пращат я на заточение в един малък провинциален град, където са родителите ѝ, всеки ден трябва да се регистрира в полицията, всяка седмица трябва да ходи в местния щаб на КГБ и т. н. Тя решава, че не може да работи по този начин и понеже Беларус и Русия нямат граница, те са свободно икономическо пространство, въпреки че няма паспорт, тя успява тайно да избяга в Москва, където се крие 4 месеца. След това получава политическо убежище в Литва. В момента работи във Вилнюс, където са много от нейните колеги.

Този сайт става обект на беларуските власти защото е много популярен, той е с един милион уникални посетители всеки месец. За една страна, която е с 9-9,5 млн. населението, не е малко.

Ирина Халип е другият случай. Тя е репортерка на руския в. „Новая газета“ в Минск. Или пък случаят на Анджей Пачобут, който е кореспондент на полския в. „Газета виборча“. Те също са арестувани по време на простестите, дълго време стоят в изолатори поради това, че пишат за опозиционни сайтове, и са обвинени за това, че предизвикват масови безредици.

Има и убийства. Вероника Черкасова, когато работи за в. „Солидарност“ през 2004 г., е наръгана 40 пъти с нож. Убийците никога не са намерени, правителството започва да казва, че това е битово убийство и т. н., но тя е един от основните разследващи журналисти, който пише изключително критични неща срещу Лукашенко. Миналата година беше намерен обесен основателят на „Харта’97“, но както и да е. Искам да кажа, че тези случаи не са всекидневие в Беларус, но това, което е всекидневие, е по-подмолно.

В Беларус медиите се делят на държавни и опозиционни. Ще ви дам един пример с в. „Новый час“. Този вестник, както повечето опозиционни вестници, няма право да бъде разпространяван от държавните системи за разпространение на вестници. Повечето опозиционнни вестници с изключение на два, за които ще говоря по-късно, продават броевете си от редакциите или имат хора, които отиват по улиците да ги продават или раздават на ръка. Това е единият начин да се ограничи разпространението на независими медии. Между другото този в. „Новый час“ е продължение на друг вестник, затворен през 2006 г., защото публикува политическа карикатура на Лукашенко. В Беларус е престъпление да се обижда президента и съответно те грози от 3 до 5 години затвор за такова нещо.

Другото нещо, което много често се прави. Има два основни опозиционни вестника „Наша нива“ и „Народная воля“. Те са с малък тираж, „Народная воля“ е по-големият – 50 000, докато „Наша нива“ е със 7500. Има един закон, според който всеки вестник може да получи предупреждение и на третото предупреждение, понякога още на второто, вестникът се затваря. Предупрежденията могат да са всякакви. Както ми разказа един от главните редактори, той си написал името под статията, но не си бил написал трите имена, само двете имена – предупреждение за вестника. Или някъде е сбъркана датата – предупреждение. Едното от предупрежденията, които получава примерно „Наша нива“, е затова, че във вестника е разказан сюжетът на филм, който критикува Лукашенко, просто са разказали какво се случва в този филм. Това ми го каза главният редактор. Това е другият начин, по който могат да бъдат затваряни вестници.

Ако се сещате за атентатите в метрото на Минск, когато загинаха 14 души – тогава Лукашенко, разбира се, залови терористите още на следващия ден и всичко беше окей. В някаква колонка във вестника обаче пускат мнение на генерал, който обсъжда версията дали правителството не е замесено по някакъв начин в атентата. И още едно предупреждение и вестникът е пред затваряне. Под заплахата Международният валутен фонд да не им даде парите властите казват, че няма да затварят тези вестници.

Или примерът на „Авторадио“, една от независимите радиостанции, затворена тази година поради простата причина, че интервюират основния опонент на Лукашенко, Андрей Санников, който в момента продължава да е в затвора. Той казва: „Съдбата на държавата ще се реши не в кухнята, а на площадите“ и заради тези думи радиото е затворено.

Другото нещо, което се прави – почти нито една компания не смее да рекламира в опозиционните вестници, не е писано правило, но обикновено такава компания изпада в немилост пред държавата. Самата държава дава огромни субсидии за държавните си медии като например основният вестник „Беларусь сегодня“, 500 000 тираж на ден. За миналата година (2010 – бел. ред.) държавната субсидия само за държавните медии е 54 млн. евро. Понякога се чудя как съществуват опозиционните медиии. В България вече почти не съществува медия, която да не е обвързана по някакъв начин с политически и икономически интереси.

Как може един такъв тоталитарен затворен режим изобщо да съществува във времето на интернет? Това е някакво почти шизофренно състояние, като паралелни вселени, от една страна имаш стария КГБ модел на съветско управление, а от друга страна имаш абсолютно модерни хора в Минск, които си имат смартфони, лаптопи и всякакви други джаджи. Интересното е, че от правителството са изпуснали малко юздите, защото, ако една медия е само онлайн, няма печатно издание, тя не се смята за медия.

В момента се задават някакви ограничения в интернет. Правителството направи закон, според който има център, който ограничава достъпа в държавни учреждения примерно до порно сайтове, до екстремистки сайтове – тук попадат независимите до голяма степен, няма достъп до „Харта’97“, до един много известен правозащитен център „Вясна“, до предишни независими блогъри. Освен това всички провайдери на интернет услуги трябва директно да идентифицират всички компютри и телефони, които се ползват към тяхната мрежа. Или когато човек отиде в интернет кафе, трябва да се регистрира с името си, кой е, що е, кой компютър ползва. Всички тези неща са дребни трикове, за да сплашат хората. Но особено в Минск има много сериозна вълна от млади хора.

Протестите в Минск, в цяла Беларус тази година бяха тихи протести. Аз присъствах на един от тях. Понеже хората нямат право да излизат на улицата, да носят плакати и да скандират, защото това би означавало нелегален митинг и веднага ги арестуват, съответно те излизат и единственото, което правят, беше да ръкопляскат. Изключително силно като символ, защото това, което едно време е било ръкопляскане като одобрение, става ироничен жест и жест на неодобрение. Да видиш един площад с около 1000 души, всички ръкопляскат, тихо, никой не крещи, никой не казва нищо, просто ръкопляскане, почти като звук от ята излитащи гълъби, невероятно. Към края на протеста полицията се намеси и започна бой, палки, големи арести и т. н. Джейсън написа много хубави статии в „Икономист“ и във „Вашингтон пост“ за протестите. Тези протести бяха организирани в социалната мрежа „В Контакте“, която е общо взето руската версия на Фейсбук.

Покрай статията на Джейсън, за която му бях преводач, аз интервюирах Александър Федута – първият пиар мениджър на кампанията на Лукашенко през 1994 г. Той, мисля, че отговаря нещо за информацията през първите години на Лукашенко, когато Лукашенко му казва: „Трябва да спрем този и този вестник“ и тогава Федута напуска. Всеки си измисля своя собствена история, не съм сигурен дали има някакви други истории покрай напускането му, но той става един от големите опозиционери и поради това, че отново се занимава с политика, е арестуван през декември, стои в изолатор 55 дни. Между другото, това е най-гадното нещо в затвора – изолацията, липсата на това да си кажеш една дума с когото и да било, нямаш часовник, нямаш нищо, гледаш светлината, която влиза в стаята ти, излиза от стаята ти. Това наистина е най-голямото мъчение, не е да те бият, а да бъдеш изолиран, да не знаеш какво става с дни, с месеци, аз сигурно щях да се побъркам, ако бях стоял колкото тези хора. Федута ми каза, че когато е влязъл за пръв път в килията си, е имало книжка на неговото легло, която била „Техники на КГБ за изтезание“, психологическа атака, всякакви такива неща. Този човек наскоро излезе от затвора, тогава го интервюирах.

За мен пътуването ми в Беларус беше интересно по няколко причини: тракторите, разбира се, но и съвсем сериозната тема за журналистите там, които наистина търсят всякакви начини да говорят с чужди журналисти. Аз се свързах с абсолютно всички главни редактори, всеки иска по някакъв начин да каже нещо, никой не се страхува. Аз им казах: „Ако искате анонимност, нямате проблем. Ще кажа, че човекът не иска да бъде споменаван“. Но никой не искаше анонимност, всички бяха готови да застанат с името си и да говорят за нещата, които ги вълнуват. Изключително смели хора.

Ако имате някакви въпроси?

Александра Георгиева, II курс, специалност „Журналистика“: Аз имам два въпроса. Първо искам да ви питам дали смятате, че има бъдеще long form журналистиката в ерата на Туитър? Кои са хората, които вместо да прочетат 140 знака новина, биха отделили време да прочетат 20-30 страници статия? Второ, смятате ли, че доверието на публиката към класическите, качествени медии по-скоро ще се прехвърли към отделни личности-журналисти, на които те смятат, че могат да вярват повече?

Димитър Кенаров: Прекрасни въпроси. Знаете ли, long form журналистиката е нещо, в което аз много вярвам. Трудно ми е да кажа за България, за българския контекст. При писане на такъв тип статии финансирането на журналистите не е малко – това да отидеш да се ровиш 1-2 месеца някъде струва пари и никой в България не иска да даде такива пари за рисърч. Човек да отиде до архивите, да пътува до някъде, не може да изкара парите от джоба си, защото с какво ще живее. В България според мен ще има макар и малък пазар, но би имало пазар за подобен тип журналистика.

По-скоро романът е в някакъв залез, защото на хората не им е интересно вече да четат толкова много за измислени истории. Понеже светът се отвори по някакъв начин хората искат хем да се информират, хем да се забавляват. Затова според мен nonfiction жанровете изземват това пространство, което има в романа. Аз си мисля, че донякъде long form журналистиката може да иземе това креативно пространство, това творческо пространство, което съществува, което е окупирано от други жанрове и има хора, които четат.

В Щатите се появиха много нови сайтове, които са само за това – като longform. org. „Атавист“ (The Atavist) е списание, което публикува long form жанрове. Другият феномен са електронните книги, кindle специално. Наскоро кindle започнаха да издават едно нещо, което е Kindle Single – те са просто един разказ или една статия. Аз имам kindle и съм абониран за списания, които чета през него. Аз не съм човек, който ще говори някакви апокалиптични неща от типа на вече не четем, аз по-скоро вярвам, че всяко време трансформира жанровете, трансформира нуждите ни по-друг начин, има и нови медии, разбира се, мултимедийни проекти и т. н., които също са много интересни. Но аз мисля, че езикът е по-стар от всичко останало в човека и по някакъв начин той е медия, която дава друг тип опит, който нито kindle, нито някакви снимки може да заменят. Езикът е многопластов и това може много трудно да бъде създадено от която и да е друга медия. Аз съм човек, който вярва, че нещата се трансформират просто в друг вид и желанието да четем интересни истории, да разказваме интересни истории или пък да четем интересна журналистика, която е написана по увлекателен начин, с герои и т. н., или пък новинарска журналистика, също написана добре, със стабилни факти, със стабилни цитати, мисля, че няма да изчезне, мисля, че по някакъв начин новите технологии създават някакво пространство за този тип по-дълги жанрове. Това е един по-дълъг отговор, но аз вярвам в това, вярвам в разказването на истории.

На другия въпрос ми е трудно да кажа дали е така. Ще ви дам пример също с един от авторите на „Вирджиния Куотърли Ривю“, Елиът Уудс се казва, на 31 години. Невероятен човек, той беше първо войник в Ирак, в началото на войната, след което се върна, завърши си университетското образование, след това реши, че иска да бъде журналист, замина за Кайро, научи арабски, след това замина за Афганистан през 2009 г. и реши да направи един мултимедиен проект, long form журналистика плюс видео. Той е човек, който владее всичките медии. Този проект Assignment Afghanistan, който е тематичен сайт, само за една тема, организиран с аудио, с видео, с много дълги текстове, миналата година спечели най-голямото отличие в Щатите за дигитална медия, победи примерно „National Geographic“ в тази категория, които имаха мултимедиен проект за водите в света. На Google maps можете да намерите местата, където той е бил, т. е. сайтът е абсолютно интерактивно място. Той си ги прави всичките неща сам, така че донякъде мисля, че си права – това може да е един тип журналистика, която се прави от един човек. Елиът Уудс не беше известен журналист, само за „Вирджиния Куотърли Ривю“ пишеше преди това. Стана известен изведнъж с националната награда за журналистика, освен това другата му статия, която излезе във „Вирджиния Куотърли Ривю“ пък беше номинирана, тя беше за рудниците в Афганистан. Този човек отива с военните, защото няма друг начин да се влезе в Афганистан, след което излиза от базата, напуска ги и тръгва да търси. Преди около година имаше една статия за това, че Афганистан притежава подземни залежи за един трилион. Той тръгна по разните афганистански стари мини сам с преводач да обикаля и написа невероятна статия, която също беше номинирана за националната награда по журналистика. Човекът с много желание, с много талант, с много труд си създаде репутация. Права си донякъде, това е една алтернатива. Не мисля, че ще е единствената. Други въпроси?

Денислав Стойчев, I курс, специалност „Журналистика“: Аз имам няколко по-практически въпроса, които искам да задам. Първо, когато работите в чужбина, примерно Ирак, използвате ли фиксъри или просто работите с ваши приятели журналисти и фотографи?

Димитър Кенаров: В Ирак аз бях embedded journalist, като това стана по някакви странни канали. Бях в Косово преди това, където се запознах с един американски капитан, който ми каза: „Ние отиваме другата година в Ирак. Искаш ли да дойдеш?“ Аз в началото си викам, че е шега, след две седмици си пуснах документите, бяха ме одобрили и отидох. Но аз бях embedded, включен в армията, вътре в самите бази и от там излизах на различните мисии, защото все пак за това беше статията – как те тренират иракските полицаи.

Един фиксър струва между 200 и 300 долара на ден. Големи медии като „Ню Йорк Таймс“ могат да си го позволят, но почти няма малка медия, която да може да си позволи фиксър. Освен това шансът като чужденец да бъдеш отвлечен в самия Багдад е огромен. Истината е, че за един журналист това е опасността да работи с фиксър, защото фиксърът може да го предаде също. Работил съм с фиксъри на други места и мога да кажа, че е готино. Но фиксърите понякога имат свой дневен ред и те водят малко като на каишка, малко туристически. Човек винаги трябва да е нащрек, винаги трябва да има някаква позиция с фиксърите си.

Денислав Стойчев, I курс, специалност „Журналистика“: Следващият ми въпрос, отново практически. Вие казахте, че сте интервюирали тракторист в Беларус. Вие на него как му се представихте? Като журналист?

Димитър Кенаров: Като журналист се представих, отидох, казах му така и така и той не беше учуден. Аз му казах „Пиша история за трактори“, а той „Дай, ще ти покажа“. Като журналист се представих на хората от завода. Като турист се представих единствено на властите, защото това беше единственият начин, такава беше визата ми.

Журналистиката винаги донякъде е игра на театър, както казах в началото има журналисти, които се правят на луди, за да влязат в лудницата и т. н. Има разбира се етични норми, които трябва да се спазват според мен, които човек не трябва да преминава. Всеки журналист си има собствена представа каква е тази етика, но понякога се случва да не се представиш като журналист, просто си говориш с някого, но ако говорим за нещо важно, което може да навреди на този човек, за политически неща? Човек трябва да е открит със субекта, всяка ситуация е различна. Не мога да кажа в тази ситуация трябва да се представиш като журналист, а в тази не трябва да се представяш като журналист. Но да предлагаш пари на хора, защото и това ми се е случвало – хора да ми казват: „Ако ми дадеш еди колко си пари, ще ти дам интервю.“

Денислав Стойчев, I курс, специалност „Журналистика“: Такава финансова намеса е в разрез с журналистика.

Димитър Кенаров: Да, това просто е изключено. Да приемеш пари от някого или пък да дадеш пари, за да получиш интервю според мен не е етично. Сигурно има хора, които го правят, но за мен поне финансовата част е някак си компрометираща. Това са неща, за които човек трябва да мисли.

За съжаление, виждам, че в България много неща стават с плащане, някой плаща на някого, еди кой си бизнесмен притежава еди кой си вестник и т. н. Или пък дори когато журналистите си вършат добре работата, редакторът им казва: „Тази история няма да я пускаме“.

Ще ви разкажа един много фрапиращ случай. След като се върнах от Беларус, ми се обадиха от в. „Труд“ и казаха: „Искаме да направим интервю“. Аз казвам: „Вижте, дадох интервюта в други медии за Беларус, наистина не ми се говори, не искам да разправям едно и също“. Те казват: „Добре, ще говорим просто за журналистиката, за някакви по-общи неща“. В интервюто си говорихме наистина за long form неща, за журналистика, за кариери и съответно единият от въпросите на журналиста беше нещо по-политическо и аз се изказах негативно за Бойко Борисов и Цветан Цветанов, че хората могат да си мълчат и да забравят толкова бързо за апартаментите, за цялата тази корупция, която се случва. Пращат ми интервюто и ми се обаждат и казват: „Супер е интервюто, но още чакаме отгоре да кажат дали ще остане това за Бойко Борисов и Цветан Цветанов“. Излиза интервюто онлайн вечерта, всичко е абсолютно както трябва без нещата за Цветан Цветанов и Бойко Борисов и аз изпращам туит и пиша: „Вестник „Труд“ ме цензурира“. Много други хора го ретуитваха и на следващия ден интервюта ми не излиза в печатното издание. Срещнах фотографа вчера и той ми каза: „Това е единственият случай, в който нещо е излязло онлайн, но не е излязло в печатното издание, както се е планирало“.

Просто ви казвам за такива елементарни случаи на цензура, които аз съм забелязал. Вие имате далеч по-голям опит с български медии от мен, със сигурност знаете за какво става въпрос, така че аз дори не съм човекът, който трябва да бъде питан.

Каквото и да си говорим, разбира се, всяка медия си има свой собствен дневен ред, в това няма спор. Примерно „Ню Йорк Таймс“ е далеч по-либерален вестник от „Уолстрийт Джърнъл“. „Уолстрийт Джърнъл“ е либерален в пазарно отношение, но не и в социално, и политическо. Редакторите имат обща визия за света и съответно опитват да насочват статиите в този модел, но такова директно вмешателство в материала, да ти кажат „Не, това няма да го публикуваме, защото обиждаш еди кого си“.

Мисля, че хубавото да си freelancer, макар че е доста несигурно като професия – днес има работа, утре няма – е, че човек може да избира, не медиите да избират той какво да пише, а той може да си избира медиите, за които да пише. Аз така правя. Имам свобода и несигурност. Аз харесвам това, което правя, и засега ме удовлетворява.

Христиания Червенкова, I курс, специалност „Журналистика“: Имам няколко въпроса и аз към Вас. Първо, трудно ли се пише фийчър? Дали има поле за развитие в България на фийчър журналистиката? Вие казахте, че сте freelancer. Защо се върнахте в България? Аз лично смятам, че в чужбина е по-лесно да бъдеш freelancer.

Димитър Кенаров: Фийчър се пише много трудно. Мога да кажа как аз процедирам обикновено, защото различните хора постъпват по различни начини. Да кажем, че имам да подготвям някаква статия за Беларус. Две седмици преди това започвам да чета в интернет всичко възможно, в библиотеката всички книги за Беларус, което е основно. История, социология, други писани неща, две седмици се затварям вкъщи и чета непрекъснато, водя си сериозни бележки, с които тръгвам някъде. Обикновено две седмици съм на самото място като репортер, събирам материал, може и по-бързо човек да събере материал, но аз винаги си давам срок от две седмици, защото може на третия ден да събереш материала, може и на последния ден да ти се случи това, което търсиш. После се прибирам вкъщи и обработвам всички неща: бележките от рисърча, който съм направил преди това, бележките от всички интервюта, които съм взимал. Най-противното нещо ми е да слушам интервюта и да ги транскибирам, ако имах секретарка или секретар, който да прави това, щеше да е супер. Но само аз знам кои цитати са важни и кое е важно за статията и затова дори опитвам понякога, когато записвам, едновременно и да си водя бележки, и да записвам, за да може след това да имам поне представа какво да търся и горе-долу на кое място в записа. Ако статията трябва да е 15 страници, аз накрая винаги имам бележки за 40 страници и се започва с това е важно, това не е важно, това е важно, това не е важно, докато се стигне до същината. Примерно статията ми за Ирак беше 15 000 думи, те в думи работят, а ми бяха поръчали 4 000. Аз се обадих на редактора и казвам: „Много материал.“, а той: „Пиши колкото искаш, после ще редактираме“. След това беше просто ужасно. Аз написах материала, после не 4 000, а 8 000 думи публикуваха, но един месец само редакции сме правили. Той ми праща един вариант, аз му връщам друг вариант, пренаписал съм статията сигурно 3 или 4 пъти, т. е. трудът, който се хвърля, е огромен. Нямаш събота, нямаш неделя… Общо взето, когато човек е на свободна практика, работи много повече отколкото, когато е на щат някъде.

Никак не се пише лесно фийчар, но за мен удоволствието е огромно, защото има и много творчески елемент в цялата история, влизаш при героите си, успяваш по някакъв начин да ги разбереш. Понякога се занимавам и с новинарска журналистика и знам там как е. Там си има схема и пишеш по тази схема, няма мърдане, просто никой няма да те чете, ако почнеш с някакви метафори, ще си кажат „Абе, тоя какво пише?“ Правя го от време навреме поради простата причина, че така си изкарвам допълнително пари, човек трябва да се издържа по някакъв начин, но истинската ми любов е фийчърът.

За България специално – България е интересно място според мен и аз не пиша само за България, а за целия регион. Но в България живея безплатно, имам си дом. Следващия месец заминавам да живея в Истанбул за известно време и там трябва да плащам наем. Тази година си спестих някакви пари и мога да отида да живея в Истанбул за известно време. Истанбул ми харесва, защото е някакъв хъб, има полети до всякъде – Северна Африка, Азия. Освен това в Истанбул в момента има много голяма журналистическа общност, хора от всички световни медии, които покриват региона, както и Северна Африка, Близкия, страхотно е като атмосфера, като енергия, като хора, с които се запознаваш, като контакти, които правиш.

Въпреки всичко смятам, че България е интересен регион. За съжаление, понякога западните медии си казват „Абе, щом няма война в Югославия, не ни интересува“ и няма кореспонденти. Но ще ви дам един пример със статията, която наскоро написах за Крумовград, за златодобива там. Тя излезе на първа страница на „Интернешънъл хералд трибюн“ (International Herald Tribune), което за България не се е случвало много отдавна. Проектът мина първо през Центъра Пулицър. Предисторията му е, че когато бяха в Румъния и писах за златото там, им казах „Защо да не напиша нещо и за България?“ и те казаха „Окей, ще ти дадем допълнително финансиране, напиши“. Свързах се с „Трибюн“, за които бях писал преди това за разлива в Унгария от алуминиевия завод миналата година и те ми казаха „Много интересна тема“. Сега цените на златото се покачват, всякакви големи корпорации опитват да добиват в различни страни с малки регулации, ходят в Южна Америка, в Азия, т. е. историята беше свързана и с финансовата криза по някакъв начин. Освен това беше свързана със страна като България, която не е добре позната в западните медии, или е позната примерно само с Бойко Борисов или пък с някакви мафиоти и от време навреме с екологична тематика. Бях около седмица в Крумовград, където около 90% от хората са абсолютно против добива на злато и на мен ми беше интересно, не дори толкова екологичната гледна точка, колкото това, че тук става въпрос за човешки права. Говорим за правителство и една частна компания, която абсолютно игнорира волята на местното население. Това е единственият механизъм за съпротива, когато хората в една общност се съберат. Мисля, че дори истинското гражданско общество в България не е толкова по градовете, в София, а е по малките села, където общностите все още са запазени, хората се познават, в малките общности се заражда истинското гражданско общество. Според мен има интересни статии за България, има и неща, които са извън политиката, които могат да бъдат писани, неща за културата в България, просто трябва да бъдат представени по интересен начин и да бъдат свързани с други процеси в света, да не бъде нещо изолирано.

Петранка Филева: Пак Щатите – България някакво сравнение. Покрай медийната криза четяхме съобщения как в Щатите вестници или фрилансъри търсят алтернативи за финансиране на проектите си, т. е. липсва достатъчно ресурс и както Вие говорите за проекти, прави един човек фрилансър или щатен в някакъв вестник или екип проект и го предлага на публиката, на заинтересуваните, да го финансират, пътуване до интересно място и те са заинтересувани съответно да подпомагат тази кауза, тази идея, нещо като fundraising в една неправителствена организация. Случвало ли се е често Вие да знаете за успешни проекти или по-скоро въпросът ми е, представяте ли си, ако поседнете малко тук в България и решите по този начин да финансирате един интересен проект, че ще намерите заинтересувани, които да ви подкрепят – лица, фондации, общност?

Димитър Кенаров: Интересен въпрос. Четох някъде за този модел. На мен никога не ми се е случвало по този начин да получавам финансиране, чрез fundraising от читатели. В момента медиите търсят всяка вратичка, всичко, което може да замести рекламите и доходите от продажба на вестници. Мисля, че това е добър модел, особено пък с известни журналисти, които вече имат име, които вече са създали няколко проекта. Те биха могли дори на собствения си сайт да сложат един PayPal account и да разпространяват някакъв масов имейл.

Дали е възможен в България? Не знам. Хората не обичат да дават пари почти за нищо освен от време навреме да пратят някой есемес покрай Коледа.

В Щатите специално тази култура е много добре развита – да се даряват някакви средства Разбира се, няма какво да се лъжем, корпорациите управляват там, за това можем да говорим дълго време, но сега става дума за индивидуалното ниво. Много хора завършват университет. Всяка година дават част от някакви малки пари за университета, който са завършили, винаги са в някакви фондации, които се занимават с благотворителна дейност и в Щатите този модел е възможен, просто има съзнание за дарителството.

Много се съмнявам, че в България някой ще отдели каквито и да е средства. не казвам, че е невъзможен модел, но ми се иска по модела, който е, между другото, мисля, че и в Асоциацията на европейските журналисти има такива грантове в момента, по които може да се кандидатства, BIRN, Balkan Investigative Reporting Network, които са тука на Балканите, те имат стипендии, които се дават, иска ми се една такава фондация тук в България. Иска ми се и в България да се спонсорират журналисти, които имат интересни проекти. Такова нещо би имало повече перспектива тук, отколкото директно да се събират пари.

Александър Кръстев, агенция Про Пи Ар: Точно по този начин, който е чисто доброволчески, Иво Инджев опитва да финансира блога си. Той самият казва, че тези пари не са му жизнено важни, но казва, че му пращат предимно хора от чужбина, на които им е много мило това, което става в България, виждат какво се случва с медиите и виждат един независим политически блог и решават да го подкрепят. Нито са особено много парите, нито идват особено често, но все пак има хора, които пращат пари. Или „Либерален преглед“ на Златко Енев, където, мисля, че не вървят особено добре нещата.

Димитър Кенаров: Миналата седмица изпратих на Златко Енев пари по PayPal и той ми каза: „Митак, благодаря ти, ти си единственият човек [да кажем, един от малкото, Бел. ред.], който дарява пари за това списание“. Прав си, така е. И Иво Инджев, доколкото знам, има проблеми, трудно е. То е до някаква културна нагласа, не съм сигурен дали дори е въпрос на пари, хората винаги могат да отделят, вместо да ходят да се напиват. Тук пари се харчат много за всякакви глупости, за истински сериозните неща не трябват чак толкова много пари. Толкова ли е много да дадеш на един журналист грант от 1000 долара? Това тук някакъв бизнесмен примерно ще го изхарчи за една вечер. Не става въпрос за много пари в никакъв случай. Дори в Щатите фондациите обикновено са с около милион долара бюджет на година, което за тамошните стандарти не е много. Аз гледам, че еди кой си дарява 30 000 долара, еди кой си 40 000 долара, частни донори за каузата. Тук да отидеш при някой бизнесмен и да му кажеш „Дай, ще направим журналистика…“ и да му кажеш: „Нямате право да се месите, но това е гражданската позиция, която заемаме, и това е целта, която имаме“. Тук хората нямат такава нагласа и това е жалко. Не говоря само за журналистите, а за всяка друга сфера.

Иска ми се да се създаде култура на даряване. Говоря за хора, които изкарват някакви по-нормални пари в България, нищо не пречи всеки месец да се отделят 10, 20, 30 лв. за някаква кауза, която харесваме, която смятаме за важна. Надявам се това да стане.

Източник

Димитър Кенаров
Димитър Кенаров е журналист на свободна професия, сътрудник на множество америкснаки издания, сред които Virginia Quarterly Review, the Nation, the Boston Review, Etiqueta Negra и др. Негови репортажи са включени в сборника Best American Travel Writing 2009.
Други статии от този автор
Посетители: 85

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Олег Витов писа Още
    Проекта на Паисий за... преди 1 ден
  • Qwerty писа Още
    От този миш-маш... преди 1 ден
  • Адвайзер писа Още
    Сега е моментът да се... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Quoth the Raven, "Nevermore"...  преди 2 дни
  • Kunev писа Още
    Национализмът е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, сега ще... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Саръ Салтък. преди 2 дни
  • Златко писа Още
    А също и този важен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И, като послеслов към... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Почти винаги е имало... преди 4 дни
  • Герган Ценов писа Още
    Чудесна статия - не... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Кън Татяна: в България... преди 4 дни
  • Татяна писа Още
    Страхотен текст!!!... преди 5 дни
  • Татяна писа Още
    Към Валери: не е вярно... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Защо сравни Тачър с... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ум Култум (Кулсум,... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    деду Въсу писа:
    п.п.
    - и некой знаа ли...
    преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    п.п.
    - и некой знаа ли... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    - некой ша ми каже ли... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Чудесна статия!... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    За Петър

    Каква... преди 2 седмици
  • Петър писа Още
    За Петров
    Прав сте, но... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    ЗА Петър. Не е въпроса... преди 3 седмици
  • Петър писа Още
    Интересно ми е, какво... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Че не знаем историята... преди 4 седмици